Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 07.06.2019
г. гр.Търговище
В ИМЕТО НА НАРОДА
ТЪРГОВИЩКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД граждански състав На трети юни
2019 година
В публичното съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:ТАТЯНА ДАСКАЛОВА
БИСЕРА МАКСИМОВА
Секретар Ирина В.
разгледа
докладваното от Председателя
В.гр.дело № 146 по описа на съда за
2019 година
и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл.258 и сл.от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на “Агенция за събиране на вземания” ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, Офис сграда Лабиринт,
ет. 2, оф. 4, представлявано от Изпълнителния директор М.Д.Д., чрез юрисконсулт
Б.Р., ПРОТИВ Решение № 13 от 11.02.2019 г., постановено по гр.д.№ 753/2018 г.,
по описа на PC – Попово.
С обжалваното решение е ОТХВЪРЛЕН предявения от „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, гр. София, против С.Й.Й. ***, иск за признаване за установено,
че С.Й.Й. дължи на „Агенция за събиране
на вземания” ЕАД сумата 500,00 лв.
(петстотин лева) - главница; сумата
68,82 лв. (шестдесет и осем лева и 82ст.)-договорна лихва за периода от 23.09.2017г. до 22.03.2018г.;
сумата 18,00 лв. (осемнадесет лева) -такса
разходи; сумата 402,15 лв. ( четиристотин и два лева и 15ст.)- неустойка
за периода от 23.09.2017г. до
22.03.2018г.; сумата 16,82 лв. ( шестнадесет лева и 82ст.) - лихва за забава за
периода от 24.09.2017г. до подаване на заявлението в съда, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 30.04.2018г. до окончателното изплащане на
задължението, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. №
382/2018г. на ПРС.
Въззивникът счита, че обжалваното решение е недопустимо и нищожно,
алтернативно- неправилно и незаконосъобразно, излагайки следните оплаквания и
доводи:
1.Първоинстанционният съд незаконосъобразно е приел, че договорът за
потребителски кредит е недействителен съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12, чл. 11, ал. 2, и 20 и
ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, по следните съображения: изложените мотиви за
недействителност на процесния договор са недоказани, тъй като по делото не са
били предприети действия по установяването им, както и не са събрани достатъчно
доказателства. Съдът е приел, по свое убеждение, че шрифта на процесния договор
не отговоря на изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК. Съгласно утвърдената
практика, за да се установи дали шрифта на договора отговаря на законовите
изисквания е необходимо договорът да се представи в оригинал по делото. А за да
се установи безспорно размера на шрифта е необходимо компетентно мнение на
специализирано лице в тази област, който да извърши необходимите изследвания.
По делото не са предприети необходимите действия пo събиране на необходимите
доказателства и не е извършена съдебно-техническа експертиза. Процесният
договор е сключен в писмена форма, по разбираем и ясен начин, в два екземпляра
- по един за всяка от страните и шрифта на договора отговаря напълно на
изискванията посочени в ЗПК и не е по-малък от 12. Посочени са изрично: сумата
за усвояване на заема, лихвен процент, срока на договора, броя на вноските и
падежа на всяка от тях по дати, ведно с условията, съобразно които
заемателят може да се откаже от
процесния договор, поради което въззивникът счита, че са спазени изискванията
на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12, т. 20 ЗПК.
2.Съдът е направил извод, в който излага, че съгласно чл. 23 ЗПК, когато
договорът се признае за нищожен всяка от страните е длъжна да върне на другата
това, което е получила по договора, с изключение на получената в заем сума, но
е отхвърлил изцяло предявения иск. Алтернативно, въззивникът счита, че съдът не
е спазил императивна законова норма - чл. 23 от ЗПК, предвиждаща, че при
доказана недействителност следва да се дължи чистата стойност на кредита.
Позовава се на т.13 от ТР 4/2013 на
ОСГТК на ВКС, съгласно която при отхвърляне на изцяло или частично на иска на
правно основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК издадените заповед за изпълнение и
изпълнителен лист не подлежат на обезсилване - поради това предявеният иск се
явява частично основателен за чистата стойност на кредита, представляваща
главница по издадената Заповед за изпълнение. Върху размера на присъдената
главница на основание чл. 86, ал.1 ЗЗД следва да се уважи и акцесорното искане
за присъждане на законна лихва върху главницата. Доводите за пълна недължимост
на сумите от ответника са неоснователни. В тази връзка Решение №5192/14.12.2018
г. по гр.д.№ 8222/2018 г., по описа на Районен съд-Варна.
3.Съдът е допуснал процесуално нарушение, като не е съобразил становището
на ответната страна, а именно, че предявения иск е основателен само за
претендирана главница, което оказало влияние на развитието на съдебното
производство, и на крайния му резултат, и най-вече е довело до ограничаване
процесуалните права на ищцовото дружество. Решението е неправилно, тъй като
съдът се е произнесъл по съществото на спора, преценявайки, че процесният
договор е недействителен, но е отхвърлил изцяло исковата претенция, без да е
налице оспорване на претендираната главница от страна на ответника.
В заключение, въззивникът счита, че е доказал изцяло основателността и
размера на претенцията си в хода на исковото производство, както и
обстоятелството, че няма постъпили плащания от ответника преди и след сключване
на договора за цесия, и МОЛИ въззивната инстанция да ОБЕЗСИЛИ Решение № 13 от
11.02.2019 г., постановено по гр.д.№ 753/2018г. по описа на ПPC, като
недопустимо и нищожно и да върнете делото на друг състав на първоинстанционния
съд за произнасяне по искането на ищеца направено по реда на чл. 238 от ГПК.
Алтернативно, в случай, че не приеме постановеното решение за недопустимо - да
отмени решение в обжалваната част и се произнесе по същество на спора.
Претендира разноски, направени в хода на настоящото производство- за д.такса и
юриск.възнаграждение от 350,00 лв.
В срока по чл. 263 ГПК, НЕ Е
постъпил писмен отговор по жалбата.
В о.с.з. пред въззивната инстанция, въззивникът не се явява, представя
писмено становище, с което поддържа жалбата си, претендира разноски по списък. Въззиваемата
страна, предсталявана от назначения от съда особен представител, заявява
становище за неоснователност на жалбата, прави възражение за прекомерност на
претендираното юриск.възнаграждение.
При извършената служебна проверка по реда на чл. 262 от ГПК, въззивната
инстанция констатира, че жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал.1 от ГПК,
срещу акт, подлежащ на въззивно обжалване, налице е надлежна активна и пасивна процесуална легитимация за
страните, редовна размяна на книжата, поради което въззивната жалба е
процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
За да се произнесе по същество и при преценката по реда на чл. 269 ГПК, като
провери и обсъди събраните по делото доказателства, съдът намира следното:
Решението е валидно и допустимо.
По същество е отчасти неправилно.
В исковата си молба „Агенция за събиране на вземания” ЕАД гр. София, ЕИК *********, твърди, че с
Договор за цесия от 01.12.2017 г., кредиторът „Изи Асет Мениджмънт” АД, цедирал
на ищеца вземането си по договор за паричен заем № 3022000 от 24.08.2017 г.,
сключен с ответницата С.Й.Й.. За извършената цесия длъжникът бил уведомен лично
на 19.07.2018г. В изпълнение на договора кредиторът е предоставил в заем на
ответницата сумата от 500 лв., която
следвало да бъде върната на вноски, в срокове, установени в договора – до
22.03.2018г., на 7 равни месечни погасителни вноски, всяка от 81,26 лв. Договорната
лихва по кредита е определена от страните на 68,82 лв. Така общата общата
стойност на плащанията по кредита била договорена на 568,82 лв. Падежът на първата
вноска е 23.09.2017г., а на последната – 22.03.2018г. Ищецът твърди още, че е
договорена неустойка, при неизпълнение на задължението на заемополучателя в
3-дн.срок от подписване на договора да представи надлежно обезпечение
(поръчител, при определени условия), това задължение също не е изпълнено,
обуславящо и претенцията за неустойка в размер на 402,15 лв. Поради незаплащане
на дължимите суми, ищецът депозирал заявление по чл. 410 от ГПК, като в негова
полза била издадена заповед за изпълнение на парично задължение за сумите от 500
лв.- главница, 68.82 лв.- договорна
лихва за периода 23.09.2017 г.-22.03.18г.,
18,00лв.- такса за разходи за събиране на просрочени вземания; 402,15
лв.- неустойка за неизпълнение на договорни за периода 23.09.2017г.- 22.03.2018г.; 16,82 лв.-,
обезщетение за забава за периода 24.09.2017г. до датата на подаване на
заявлението в съда, както и законната лихва за забава върху главницата от
датата на заявлението до окончателното плащане. Издадената заповед е връчена на
ответницата при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК, поради горното ищецът предявява
настоящите искове и моли съда да постанови решение, с което да признае
съществуването на претендираните вземания, ведно със законните последици и
разноски за заповедното и исковото производство.
В срока и по реда на чл. 131, ал.1 от ГПК, писмен отговор от ответника,
чрез назначения му особен представител, не е постъпил. В проведеното открито
с.з. особеният представител е оспорил частино исковете, с възражение за недействителност на договора, като
несъответстващ на всички изисквания на Закона за потребителския кредит,
обуславящо основателност на претенцията за главницата.
Като въззивна истанция съдът дължи произнасяне по допустимостта на иска и
по същество по жалбата.
По допустимостта на иска:
Предявеният иск е с правно основание чл. 415 ГПК във вр.с чл. 240 и чл. 86 ал. 1 ЗЗД, след проведено заповедно
производство по чл. 410 ГПК, в което издадената в полза на ищеца заповед за
изпълнение е връчена на длъжника в хипотезата на чл. 47 ал. 5 ГПК. В изпълнение
на указанията на съда, дадени на осн.чл. 415 ал. 1 т. 2 от ГПК ищецът е
предявил настоящият иск в указания от заповедния съд срок, с предмет вземанията
по заповедта за изпълнение, поради което същият е процесуално допустим.
По фактите:
На
24.08.2017г. между „Изи Асет Мениджмънт" АД, като заемодател и С.Й.Й.,
като заемател, е сключен договор за паричен заем с № 3022000 (л. 6- 9) за
сумата от 500,00лв., получена от заемодателя (чл. 3 ал. 2 от договора). Опделена
е договорна лихва – фиксиран годишен лихвен процент по заема -40.00 %, годишен
размер на разходите по заема 49.00 % и общ размер на всички плащания -568,82
лв. Заемателят се задължил да върне сумите по кредита на 7 месечни погасителни
вноски, считано от 23.09.2017г. до
22.03.2018г., всяка една от които в размер на 81,26лв.- с изрично посочени
падежни дати в периода 23.09.2017г.- 22.03.2018г. (чл. 2). При забава в
плащането на някоя от погасителните вноски, заемателят дължи на заемодателя
законната лихва върху забавената сума за всеки ден забава (чл. 8).
Съобразно чл.4, ал.1 от договора заемателят се е задължил в срок от 3 дни
от сключване на договора да предостави на заемодателя едно от следните
обезпечения: 1/две физически лица –поръчители с поставени изисквания към тях;
2/ банкова гаранция с бенефициер- заемодателя за сумата от 568,82 лв. При неизпълнение
на задължението за предоставяне на обезпечение, заемателят дължи неустойка в
размер на 402,15лв., която се изплаща разсрочено с всяка погасителна вноска,
към която се добавя сума в размер 57,45лв. (чл. 4.2).
На 16.11.2010 г. между „Изи Асет Мениджмънт" АД с ЕИК *********, в качеството му на
цедент, и „Агенция за събиране на вземания" ООД с ЕИК *********- цесионер (преобразуван
впоследствие в „Агенция за събиране на
вземания" ЕАД, с ЕИК *********) е сключен Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания, предмет прехвърляне
на станали ликвидни и изискуеми в пълен размер вземания, произхождащи от
договори за потребителски кредит, сключени от Продавача с физически лица, които
не изпълняват задълженията си по тях, които вземания се индивидуализират в
Приложение № 1, неразделна част от договора, считано от датата на неговото
съставяне.
На 01.12.2017г. е подписано Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 16.11.2010 г., по силата на което вземането на „Изи Асет
Мениджмънт" АД от ответника С.Й. по договор за паричен заем№ 3022000 от
24.08.2017г., в размер на 500,00лв. е прехвърлено на ищеца – под № 484 от
Приложение 1.
По делото е приложено и потвърждение
за сключената цесия от 01.12.2017г., подписано от законния представител на „Изи Асет Мениджмънт" АД. Приложено е заверено
копие на пълномощно, подписано от законния представител на „Изи Асет Мениджмънт" АД, с което
„Агенция за събиране на вземания“ АД е упълномощено да уведоми от името на
дружеството всички длъжници по вземания на дружеството, възникнали по силата на
сключени договори за кредити, които дружеството е цедирало съгласно договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010г., във връзка с изпълнение на
законовото задължение по чл. 99, ал.3 от ЗЗД (л.19). Такова уведомление е
изпратено до длъжника, получено лично от ответницата на 19.07.2018г. (л.21, съгласно
приложена обратна разписка).
При така установеното от фактическа страна, въззивът прави слединте правни
изводи:
Предявен е иск с правно осн.чл. 422
във вр. чл. 415 във вр.с чл. 240 ал. 1 и
2 ЗЗД, вр. с чл. 86 ал. 1 от ЗЗД.
В производството по иск за установяване съществуването на вземане,
произтичащо от сключен между страните договор за заем, в тежест на ищеца е да докаже
качеството си на кредитор, факта, от
който произтича вземането му, както по основание, така и по размер, в случая- валидно сключен договор за цесия; уведомяване
на длъжника за извършената цесия; валидно сключен договор за заем, сключен с
цедента; че цедентът е бил изправна
страна по договора за заем, като е
изпълнил всички свои задължения
по договора за заем; че между страните е постигнато съгласие, че при
неизпълнение на договорно задължение да се дължи неустойка в определен размер, че
е налице виновно неизпълнение на договора от страна на ответника, и забавата на длъжника. При оспорване на иска -
ответникът следва да докаже възраженията си за недължимост, респ. частична
недължимост.
Ищецът е доказал по безспорен начин възникналото облигационно
правоотношение между ответника и "Изи Асет Мениджмънт" АД, основано
на цитирания по-горе договор за заем, както и изпълнение на задължението на
заемодателя да предаде реално в заем паричната сума, което предпоставя
насрещната престация на заемателя- ответник да върне заетата сума. Налице са и
доказателства за спазване изискването на чл. 99 ал. 3 от ЗЗД.
Няма спор по делото, че сключеният между страните договор попада в
приложното поле на Закона за потребителския кредит (ЗПК).
В тази връзка, на първо място, съдът дължи произнасяне по направеното
възражение от ответника за недействителност на договора, съобразно изискванията
на ЗПК, предвид и задължението за служебна проверка.
Предявените установителни искове за
съществуване на вземане по издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК са
обосновани с неизпълнение на задълженията на ответника по договора за заплащане
на дължимите месечни вноски, като ищецът твърди, че към момента на депозиране
на заявлението по чл. 410 от ГПК, срокът на договора е изтекъл, при което
следва да се приеме, че се претендират задължения по процесния договор,
изискуеми на краен падеж 22.03.2018 г.
Съгласно легалното определение в чл.
9, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на
който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение
за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за
доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при
които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез
извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
Съгласно § 4 от ДР на ЗПК този закон въвежда разпоредбите на Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно
договорите за потребителски кредити. Предвид тези разпоредби, следва да се
приеме, че договорът за кредит е двустранен, възмезден, консенсуален и
формален, при който целта, за която се отпуска сумата по кредита, е релевантна
за съществуването на самия договор.
Договорът за кредит, както и останалите търговски сделки,
се подчинява на общите правила за сключването и действителността на сделките,
установени в гражданското право с разпоредбите на ЗЗД, освен ако в ТЗ и в
специалния ЗПК не са предвидени особени правила за сключването и
действителността му.
Съгласно разпоредбата на чл. 10, ал.
1 от ЗПК, договорът следва да е сключен в писмена форма, на хартиен или друг
траен носител. С разпоредбата на чл. 11, ал. 1 от ЗПК законодателят е определил
необходимото съдържание на договора за потребителски кредит, като с оглед
разпоредбата на чл. 22 от ЗПК следва да се приеме, че визираните в същата
реквизити са съществени и липсата им е предпоставка да се приеме, че договорът
е недействителен. Съгласно разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа:
общия размер на кредита и условията за усвояването му (т.7); стоката или
услугата и нейната цена в брой - когато кредитът е под формата на разсрочено
плащане за стока или услуга или при свързани договори за кредит (т.8); лихвеният
процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен
процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите,
условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни
обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се
предоставя за всички приложими лихвени проценти (т.9); годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин (т.10), условията за издължаване на кредита
от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването (т.11);
информация за правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен
договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент
от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен
план за извършените и предстоящите плащания; дължимото съдържание на
погасителния план (т.12), т.20 - наличието или липсата на право на отказ на
потребителя от договора, срокът, в който това право може да бъде упражнено, и
другите условия за неговото упражняване, включително информация за задължението
на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и
6, както и за размера на лихвения процент на ден.
При подробната преценка и съпоставка на на клаузите в процесния договор за
заем с разпоредбите на ЗПК, въззивният съд намира, че сключеният с ответницата договор
отговоря на изискванията на ЗПК за действителност, съобразно изискванията на
чл. 22 от ЗПК. Посочен е общият размер на кредита съгласно чл. 11, ал. 1, т. 7
от ЗПК, лихвеният процент на кредита съгласно чл. 11, ал. 1, т. 8 от ЗПК
определен на годишна основа съгласно § 1, т. 4 от ДР към ЗПК, годишния процент
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК,
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит съгласно чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК, както и останалите изискуеми от разпоредбите на чл. 11, ал. 1,
т. 11 и т. 20 ЗПК реквизити.
В случая договореният погасителен план е инкорпориран в самия договор за
заем - с посочени бр. погасителни вноски и точни дати за погасяване (чл.2, т.3,4,5) и с фиксирана
точна сума (чл. 2.2). За да е действителен договорът, за който няма променяща
се лихва, а тя е договорена точно, не е необходимо погасителният план да съдържа разбивка на
това вноската какви части от лихвата и главницата погасява. Съгласно
разпоредбата на чл. 11, т. 11 ЗПК договорът трябва да съдържа „ информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски….“.
Това е изискването на закона, а второто предложение касае случаи при вноски,
дължими при различни лихвени проценти, какъвто не е настоящият случай. Именно
затова договорът не противоречи на закона в тази част.
По отношение на изискването на т. 20 от чл. 11 от ЗПК - договорът съдържа
такава клауза в чл. 7 (3) във вр. с чл. 2, т.6.1.
Гореизложеното дава основание на съда да приеме, че договорът, съобразно
изискванията на ЗПК, е действителен.
По отношение на договорената неустойка – чл. 4.2 във вр. с чл. 4.1:
Съгласно разпоредбата на чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, неустойката обезпечава
изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Съгласно т. 3 от ТР №
1/2009г. на ОСТК на ВКС, неустойката
следва да се приеме за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, когато
единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се прави за всеки
конкретен случай към момента на сключване на договора, при съблюдаване и на
примерно изброените критерии: естеството на задълженията /парични или на
непарични/ и размерът на задълженията, изпълнението, на които се обезпечава с
неустойка, дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни
способи-поръчителство, залог, ипотека и др., вид на уговорената неустойка
/компенсаторна или мораторна/ и вида на неизпълнение на задължението -
съществено или за незначителна негова част, съотношението между размера на
уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди.
При така посочените
критерии и след анализ на доказателствата по делото, въззивната инстанция намира,
че уговорената компенсаторна неустойка е нищожна, като противоречаща на добрите
нрави.
В случая, естеството на уговореното
задължение по чл. 4.1 от договора за заем е непарично. Същото не е главно, а
акцесорно и спомагателно, т. е. такова, което цели да обезпечи изпълнението на
главното задължение - да се върне заемната сума, ведно с дължимата
възнаградителна лихва. Неизпълнението на главното задължение е същественото по
договора, докато неизпълнението на задължението по чл. 4 не може да се определи
като такова, с оглед интереса на заемодателя. Ако за заемодателя беше важно и
съществено в негова полза да бъде учредено поръчителство, той би го поставил
като условие за сключването на договора. Освен това, неизпълнението на това
задължение не влече някакви самостоятелни вреди, извън вредите от неизпълнение
на главното задължение. Тези доводи обуславят извода, че неустоечната клауза не
съответства на своята обезщетителна функция, при липса на предполагаеми вреди и
приоритетно е насочена само да санкционира заемателя. Още повече, че в случая
така уговорената неустойка почти достига размера на предоставения от кредитора
заем – при заем в размер наан 500лв., неустойката е определена на 402.15 лв. След
като целта на посочената неустойка е само да санкционира неизправната страна,
то чрез нея заемодателят цели при неизпълнението да извлече допълнителна
парична облага, която не му се следва. С това клаузата противоречи на добрите
нрави, тъй като цели неоснователно да обогати заемодателя. Освен изложеното,
съдът намира, че посочените от заявителя клаузи в договора за потребителски
кредит за начисляване на неустойка и такси имат за цел да бъдат преодолени
ограниченията, които императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК поставя пред
кредиторите. Заобикаляйки по този начин императивните ограничения на закона,
съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, тази клауза се явява нищожна.
Предвид гореизложените съображения, въззивът намира за основателно и
доказано по делото, че в полза на ищеца (настоящ въззивник) съществува вземане
в следния размер: 500 лв.- главница; 68.82 лв. възнаградителна лихва за периода
на договора; 18 лв.- такса за разходи; лихва за забава в размер на 16,82лв. за
периода 24.09.17г. до 30.04.2018г. (датата на подаване на заявлението по чл.
410 ГПК в съда), в какъвто размер следва да бъде уважен предявения иск, ведно
със законната лихва върху главницата, считано от 30.04.2018г. до окончателното
изплащане на задължението. В останалата част искът (относно претендираната
неустойка в размер на 402,15 лв.) следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
По отношение на разноските:
Заплатени от ищеца:
В заповедното производство те са следните: д.такса- 25.00лв., 50лв.- ю.к.
възнаграждение. Общо: 75.00лв.
В исковото производство: д.такса-25.00лв., 300.41лв.-възнаграждение за
особения представител и се иска ю.к. възнаграждение, което съдът определя на
100 лв. Общо: 425.41 лв.
За въззивната инстанция: д.такса 25.00лв., 300 лв.-възнаграждение за
особения представител. Съдът определя
ю.к. възнаграждение в размер на 50 лв., за втората инстанция. Общо 375 лв.
Общо разноски, направени от ищеца/въззивника – 875,41 лв.
Ответницата не е направила разноски в производствата.
Съобразно уважената част от иска, на осн.чл. 78 ал. 1 от ГПК следва да
бъдат определени и дължимите разноски в полза на ищеца, платими от ответницата.
Съгласно т. 12 от ТР № 4 от 18.06.2014г. на ВКС по тълк.дело № 4/2013г. на
ОСГТК, съдът следва да се произнесе по
разноските в заповедното производство с решението по установителния иск –
съобразно уважената/отхвърлената част.
Искът е уважен частично, затова и разноските следва да бъдат определени
съобразно уважената част – на осн.78 ал. 1 от ГПК. Искът се уважава на 60 %,
поради което и основателно направените разноски от ищеца в производствата
(заповедното и исковото)са в размер на 525,25 лв., които ответницата следва да
бъде осъдена да му заплати.
С оглед размера на предявените искове, на осн. чл. 280 ал.3 т.1 от ГПК,
въззивното решение не подлежи на касационен контрол.
Водим горното, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ
решение № 13 от 11.02.2019г., постановено по гр.д. № 753/2018г. по описа на
Районен съд-Попово, В ЧАСТТА, с която е ОТХВЪРЛЕН предявения от „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД, гр. София, против С.Й.Й. ***, иск за признаване за
установено съществуването на вземания за сумата от 500,00 лв. - главница;
сумата от 68,82 лв. -договорна лихва за
периода от 23.09.2017г. до 22.03.2018г.; сумата 18,00 лв. -такса разходи и сумата 16,82 лв. - лихва за забава
за периода от 24.09.2017г. до подаване на заявлението в съда, като вместо него,
в тази му част, ПОСТАНОВЯВА следното:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО
съществуването на ВЗЕМАНЕ в полза на “Агенция за събиране на
вземания” ЕАД гр. София, ЕИК *********, представлявано от М.Д.Д., действаща
чрез юрисконсулт Б.Р., съдебен адрес ***, офис сграда „Лабиринт“, ет.2, офис 4,
против С.Й.Й., с ЕГН **********,***,
представлявана от назначения особен представител адв. Цв. Х. ***, за сумата от 500 лв. (петстотин лева) - главница по
договор за паричен заем №
3022000/24.08.2017г.; сумата 68,82 лв. (шестдесет
и осем лева и 82ст.)-договорна лихва за
периода от 23.09.2017г. до 22.03.2018г.;
сумата 18,00 лв. (осемнадесет лева) - такса
разходи; сумата 16,82 лв. (
шестнадесет лева и 82ст.) – обезщетение
за забава за периода от 24.09.2017г. до 30.04.2018г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 30.04.2018г. до окончателното изплащане на задължението,
за което вземане е издадена заповед за изпълнение № 340 от 02.05.2018г. по
ч.гр.д. № 382/2018г. по описа на РС-Попово – на осн.чл. 422 вр. с чл. 415 ал. 1 ГПК във вр. с чл. 240 и чл. 86 ал. 1
от ЗЗД.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата част отхвърлителна част (за сумата от 402,15 лв.,
претендирана неустойка - като правилно и законосъобразно.
ОСЪЖДА С.Й.Й., с ЕГН **********,***, представляван от назначения особен
представител адв. Цв. Х. ***, ДА ЗАПЛАТИ на “Агенция за събиране на вземания”
ЕАД гр. София, ЕИК *********, сумата от 525,25
лв.- разноски в исковото и по
заповедното производство, съобразно уважения размер на иска – на осн.чл. 78 ал.
1 от ГПК.
Решението НЕ подлежи на обжалване – чл. 280 ал. 3 т.1 от ГПК.
1.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
2.