№ 6356
гр. София, 19.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20241100505610 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ответника В. 2001“ ЕООД срещу решение № 15938 от 04.10.2023 г., постановено
по гр. дело № 774/2022 г. по описа на СРС, 47 състав, в частта, с която по предявения от
„Топлофикация София“ ЕАД положителен установителен иск с правно основание чл. 422
ГПК, вр. с чл. 59 ЗЗД е признато за установено, че В. 2001“ ЕООД дължи на „Топлофикация
София“ ЕАД сумата от 7,47 лв., представляваща законната лихва, начислена върху
заплатената в хода на процеса главница в размер на 167,13 лв. за периода 08.07.2021 г. –
15.12.2021 г., за която на 22.10.2021 г. по гр.д. № 40261/2021 г. на СРС е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК.
Във въззивната жалба се съдържат доводи за недопустимост на обжалваното решение в
частта по отношение на присъдената законна лихва с доводи, че подобна претенция не е
заявена от ищеца, а и е неоснователно присъдена предвид отхвърлянето на иска за
главницата в размер на 167,13 лв. Ето защо въззивникът моли за обезсилване на
първоинстанционното решение в посочената част.
Въззиваемият „Топлофикация София“ ЕАД е подал отговор на въззивната жалба, с който
оспорва същата. Счита, че решението на СРС в обжалваната от ответника част е правилно и
1
следва да бъде потвърдено.
Третото лице-помагач на страната на въззиваемия „Техем Сървисис“ ЕООД не изразява
становище по въззивната жалба.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Доводите на
въззивника за недопустимост на решението са несъстоятелни, тъй като
първоинстанционният съд се е произнесъл в рамките на формулираното в исковата молба
искане. Ищецът е претендирал признаване за установено на вземане за главница в размер на
167,13 лв., ведно със законната лихва върху тази сума от 08.07.2021 г. (датата на депозиране
на заявлението) до окончателното плащане, като в този смисъл е и решението на СРС, който
е присъдил сумата от 7,47 лв., представляваща законна лихва, начислена върху заплатената в
хода на процеса главница в размер на 167,13 лв. за периода от 08.07.2021 г. до 15.12.2021 г.
(деня на плащането), за която на 22.10.2021 г. е издадена заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК по ч.гр.д. № 40261/2021 г. по описа на СРС, 47 състав. Следователно, не е налице
твърдяното във въззивната жалба произнасяне на съда „свръхпетитум“, тъй като районният
съд не е присъдил законна лихва върху първоначално заявения със заявлението размер на
главницата от 880,60 лв., респ. 13,64 лв. за услугата дялово разпределение, а върху
претендираната с исковата молба главница в по-малък размер от 167,13 лв. Ето защо не е
налице основание за обезсилване на първоинстанционния съдебен акт.
Настоящият въззивен съд намира, че първоинстанционното решение е правилно в
обжалваната част, като въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния съд,
поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите в
жалбата следва да се добави и следното:
По делото пред СРС е установено, че ответникът е направил две частични плащания към
ищеца в размер на 880,60 лв. и 13,64 лв., като в основанието на платежните документи
изрично е посочил, че погасява главници по заповедното дело – ч.гр.д. № 40261/2021 г.
2
Следователно, СРС правилно е приложил разпоредбата на чл. 76, ал. 1, изр. 1 ЗЗД и е приел,
че с частичните плащания са погасени сумите за главница за потребена топлинна енергия и
за такса за дялово разпределение в точно посочените размери, поради което претендираната
в исковото производство част от главницата за топлинна енергия в размер на 167,13 лв. е
погасена и искът е неоснователен.
Въпреки отхвърлянето на исковата претенция ответникът дължи законна лихва върху
платената главница, тъй като извършеното от нещо плащане е със забава – същият е превел
по сметка на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 880,60 лв. на 15.12.2021 г., след
изтичане на срока за плащане, доколкото заявлението за издаване на заповед за изпълнение е
подадено на 08.07.2021 г., заповедта за изпълнение е връчена на длъжника на 06.11.2021 г.,
респ. срокът за подаване на възражение или за погасяване на задължението е изтекъл на
06.12.2021 г. Извършеното от длъжника плащане е след тази дата – на 15.12.2021 г., поради
което то вече е било забавено и на основание чл. 86 ЗЗД ответникът дължи мораторно
обезщетение в размер на законната лихва върху погасения със забава главен дълг. В този
смисъл, възраженията на въззивника, че законна лихва не се дължи, тъй като искът е бил
отхвърлен, са несъстоятелни.
Във въззивната жалба не се съдържат конкретни доводи срещу началната дата на изпадане в
забава, респ. срещу посочените от СРС период на начисляване на лихвата и нейния размер,
поради което въззивният съд не следва да излага собствени мотиви по съществото на тези
въпроси, а следва да потвърди първоинстанционното решение изцяло в обжалваната част.
При този изход на спора въззиваемият има право на направените пред въззивната инстанция
разноски в размер на 50 лв., юрисконсултско възнаграждение.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 15938/04.10.2023 г., постановено по гр.д. № 774/2022 г. по
описа на СРС, 47 състав, в частта, с която е признато за установено, че В. 2001“ ЕООД, ЕИК
*******, дължи на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, сумата от 7,47 лв.,
представляваща законната лихва, начислена върху заплатената в хода на процеса главница в
размер на 167,13 лв. за периода 08.07.2021 г. – 15.12.2021 г., за която на 22.10.2021 г. по гр.д.
№ 40261/2021 г. на СРС е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
ОСЪЖДА В. 2001“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София,
ж.к. „*******, да заплати на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Ястребец“ № 23, на основание чл. 78, ал. 1
ГПК сумата от 50 лв., разноски пред въззивната инстанция.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на въззиваемия
„Топлофикация София” ЕАД – „Техем Сървисис” ЕООД.
3
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4