Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
30.12.2019г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на шести ноември две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия МАРИНА ГЮРОВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 5658
по описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение от 16.08.2017г. по гр.д. № 10276/2016г. Софийски районен съд, 88 състав
отхвърлил предявените от „З.Б.В.И.Г.” АД, ЕИК *******, срещу „З.Л.И.” АД, ЕИК *******,
искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът
дължи на ищеца сумата 1 482.61 лв. - изплатено обезщетение във връзка с
регресна отговорност за вреди в резултат от ПТП от 28.05.2015г., както и сумата
42.92 лв. - начислена законна лихва за забава върху главницата за периода
25.07.2015г. - 23.11.2015г. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да
заплати на ответника сумата 290 лв. – разноски
за исковото производство.
С определение от 14.02.2018г., постановено по същото дело, е оставено без
уважение искането на ищеца по реда на чл. 248 ГПК за изменение на решението в
частта за разноските.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „З.Б.В.И.Г.” АД, който
го обжалва в частта, с която главният иск е отхвърлен до размер от 82.92 лв.,
както и в частта, с която акцесорният иск е отхвърлен изцяло, с оплаквания за
недопустимост и за неправилност. Решението било недопустимо в частта, с която
съдът се произнесъл по възражението за прихващане на ответника, касаещо ПТП от
19.07.2011г. и представляващо регресна претенция на стойност 122.60 лв., тъй като същото не било предмет
на делото. Правилно районният съд приел, че главният иск е основателен до размер
от 82.92 лв., представляващ разликата между претендираната с исковата молба
сума от 1 482.61 лв. и платената от ответника част от регреса на стойност
1 399.69 лв., която сума обаче била платена на 26.01.2016г., след подаване
на заявлението по чл. 410 ГПК на 06.11.2015г., поради което ответникът дължал сторените
разноски в заповедното производство. Неправилни били изводите на СРС относно
претенцията за мораторна лихва в размер на 42.92 лв. върху главницата от
1 482.61 лв. за периода 25.07.2015г. – 23.11.2015г., както било
формулирано искането в исковата молба. СРС начислил лихвата върху неплатената
част от главницата, след частичното плащане в хода на делото, а не върху целия
предявен размер, върху който размер лихвата била дължима за процесния период
предвид извършеното частично плащане едва на 26.01.2016г. Поради това
акцесорният иск бил изцяло основателен, а не до размер от 2.40 лв., както
неправилно приел районният съд. Недопустимо районният съд разгледал
релевираното след срока по чл. 131 ГПК възражение за прихващане със сумата
122.60 лв., което освен това било оспорено и напълно недоказано. По отношение
на своевременно релевираното и прието за разглеждане възражение за прихващане
със сумата 1 361.09 лв., касаещо ПТП от 06.06.2014г., СРС неправилно
кредитирал първия вариант на САТЕ, без да вземе предвид, че автомобилът бил на
повече от три години от датата на първа регистрация и не подлежал на ремонт в
официален сервиз. Стойността на причинената вреда възлизала на сумата
1 635.28 лв., представляваща третия вариант от заключението на САТЕ, и
като платил сумата от 1 849.36 лв. преди предявяване на възражението за
прихващане, ищецът надплатил стойността на необходимия ремонт и не дължал нищо,
а възражението за прихващане било неоснователно. Поради това моли съда да
отмени атакуваното решение и вместо него постанови друго, с което да уважи
главния иск до размер от 82.92 лв., а акцесорния иск за лихви – изцяло, като
отхвърли възраженията за прихващане на ответника по съображения за
недопустимост и неоснователност. Претендира разноски за заповедното, първоинстанционното
и въззивното производство.
Въззиваемата страна „З.Л.И.” АД не е депозирала отговор по реда на чл. 263,
ал. 1 ГПК и не взема становище по жалбата.
От ищеца е депозирана и частна жалба срещу определението по чл. 248 ГПК.
Неправилно районният съд приел, че сумата от 1 399.69 лв. е платена
извънсъдебно на 30.03.2015г., а не на 26.01.2016г. Приложеното на л. 86 от
делото платежно нареждане касаело плащане във връзка с предявено от ответника
възражение за прихващане, като от анализа на описа на щетите било видно, че
процесната претенция не е сред тях. Плащането по процесната щета №
470414151523068, с номер на ответника 22114002890041, било обективирано в
документите на л. 88 – 93 от делото на СРС, като видно от приложеното платежно
нареждане плащането на общата стойност по описаните щети било извършено на
26.01.2016г. Поради това ищецът имал право на разноските във връзка със
съдебното предявяване на претенцията. Неправилни били и съображенията на СРС за
останалата неплатена част от главницата на стойност 82.92 лв., чието погасяване
било извършено с крайния съдебен акт посредством уважаването на възражението за
прихващане. Възражението за прихващане като способ за процесуална защита се
приравнявало на извършено в хода на процеса плащане, в който случай ответникът
нямал право на разноски поради отхвърляне на иска. Възражението за прихващане
пораждало правни последици с влизане в сила на съдебния акт и погасявало
исковата претенция за в бъдеще, което било допълнителен аргумент в подкрепа на
тезата, че то не е основание в полза на релевиралата го в процеса страна да
бъдат присъждани разноски, съответно ищецът да бъде лишен от такива. Поради
това моли съда да отмени атакуваното определение и вместо това измени
първоинстанционното решение в частта за разноските, като присъди на ищеца
сторените разноски.
От въззиваемия и ответник по частната жалба не е депозиран отговор по реда
на чл. 276, ал. 1 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите от страните доводи, при което намира
за установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 213,
ал. 1 КЗ (отм.) и чл. 422, ал. 1 ГПК вр.
чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът твърди, че в качеството му на застраховател по застраховка
„Каско“ относно МПС „Рено Меган Сценик”, рег. № *******, изплатил на упълномощено
от собственика лице по щета № 470414151523068 застрахователно обезщетение в
размер на 1 457.61 лв. за имуществените вреди, причинени при ПТП, състояло
се на 28.05.2015г. в гр. София. Съгласно съставения двустранен констативен
протокол за ПТП, виновен за настъпването му бил водачът на лек автомобил автомобил
„Фолксваген Пасат”, рег. № *******, чиято гражданска отговорност била застрахована
при ответника към датата на ПТП. С покана, получена от ответника на 25.06.2015г.,
ищецът поискал да му възстанови сумата от 1 482.61 лв., включваща
изплатеното обезщетение в размер на 1 457.61 лв. и 25 лв. - ликвидационни
разноски, които суми не били възстановени. По подадено на 06.11.2015г.
заявление, по гр.д. № 68037/2015г. на СРС, 88 състав в полза на ищеца била издадена
заповед за изпълнение на парично задължение за исковите суми, срещу която в
срока по чл. 414 ГПК ответникът подал възражение. Искал е от съда да постанови
решение, с което да признае за установено между страните, че ответникът дължи
на ищеца сумата 1 482.61 лв. – главница, и сумата 42.92 лв. – лихви за
забава за периода от изпадане на ответника в забава съгласно чл. 213а КЗ /отм./
- 25.07.2015г., до датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, като в
обстоятелствената част на исковата молба се сочи краен момент на претенцията
05.11.2015г., а в петитума – 23.11.2015г. Претендирал е разноски.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл.
131 ГПК, ответникът е оспорил предявените искове по основание и размер с
възражение, че е възстановил на ищеца във връзка с процесното ПТП чрез
прихващане сумата 1 399.69 лв., с
което изпълнил задължението си договора за застраховка „Гражданска отговорност“
на виновния водач. Оспорил е и акцесорния иск за лихви като неоснователен,
лихви не се дължали. При условията на евентуалност с отговора на исковата молба
и с отделен документ с вх. № 1081512/27.05.2016г. е релевирал възражение за
прихващане със сумата 1 361.09 лв., представляващо регресно вземане по
щета на ответника № 0000-1261-14-252101. Твърди, че в качеството му на
застраховател по застраховка „Каско“ относно МПС „Лексус GS 450 Н”, рег. № *******, изплатил на 05.09.2014г. на извършилия ремонта
автосервиз „ТМ Ауто“ ЕООД сума в размер на 3 185.45 лв. за имуществените
вреди, причинени при ПТП, състояло се на 06.06.2014г. в гр. София. Съгласно
съставения двустранен констативен протокол за ПТП, виновен за настъпването му
бил водачът на лек автомобил автомобил „Шкода Октавия”, рег. № *******, чиято
гражданска отговорност била застрахована при ищеца към датата на ПТП. След
плащането поканил ищеца да му възстанови сумата 3 210.45 лв., включваща
изплатеното обезщетение в размер на 3 185.45 лв. и 25 лв. - ликвидационни
разноски. Ищецът погасил чрез прихващане само сумата от 1 849.36 лв., а
остатъкът от 1 361.09 лв. не бил възстановен. Искал е от съда да отхвърли
предявените искове като неоснователни, евентуално – поради извършено съдебно
прихващане.
По своевременно релевираното възражение за прихващане
ищецът не е депозирал писмено становище. В открито съдебно заседание на
16.05.2017г. процесуалният му представител заявява, че оспорва вземането
единствено по размер.
По делото е приложено и възражение за прихващане с вх. №
1099408/27.06.2016г. за сумата 122.60, представляваща неплатен остатък от
регресно вземане във връзка с ПТП, състояло се на 19.07.2011г. Като заявено
след преклузивния срок по чл. 131 ГПК, на основание чл. 133 ГПК същото е преклудирано
и не следва да се обсъжда.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно, но недопустимо в частта, с която
първоинстанционният съд се е произнесъл по иск с правно основание чл. 422, ал.
1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ГПК за периода 06.11.2015г. – 23.11.2015г. Заповед за
изпълнение за лихва за забава е издадена за периода 25.07.2015г. – 05.11.2015г.
вкл., поради което установителен иск за посочения период е недопустим. Отделно
от това, заявителят – ищец е претендирал и законната лихва върху главницата от
датата на подаване на заявлението на 06.11.2015г. до окончателното плащане, и
такава е присъдена със заповедта за изпълнение. Като процесуално недопустимо,
на основание чл. 270, ал. 3 ГПК атакуваното решение следва да бъде обезсилено в
посочената част.
В останалите обжалвани части въззивният съд намира първоинстанционното
решение за допустимо. Възражението на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК,
а установителните искове са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК. За неоснователни съдът намира доводите на въззивника за недопустимост на
решението предвид разглеждане от СРС на преклудираното възражение за
прихващане, което не било и прието за съвместно разглеждане. В диспозитива на
атакувания акт няма отразяване, че исковете се отхвърлят поради основателност
на възражението за прихващане със сумата от 122.60 лв., а доколкото в мотивите
си районният съд се е произнесъл и по това възражение, това би могло евентуално
да обуслови неправилност, но не и недопустимост на решението в обжалваната
част.
Като краен резултат въззивният съд намира решението за правилно в
атакуваните части по следните съображения:
По главния иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 213, ал. 1 КЗ
/отм./: Ангажирането на отговорността на застрахователя по
застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” на причинителя на
вредата при иск с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) е свързано с
установяване на следните кумулативно дадени предпоставки: 1. Валидно
застрахователно правоотношение между увреденото лице и застрахователното
дружество-ищец; 2. Настъпване на застрахователно събитие в срока на действие на
договора и заплащане на застрахователно обезщетение от дружеството-ищец; 3.
Предпоставките по чл. 45 ЗЗД по отношение на причинителя на вредата –
противоправно деяние, вина, вреди и причинно-следствена връзка между деянието и
причинените вреди; 4. Наличие на валидно застрахователно правоотношение по
договор за застраховка „Гражданска отговорност” към датата на ПТП с
дружеството-ответник относно МПС, с което са причинени вредите. В тежест на
ищеца е да докаже тези предпоставки (с изключение на субективната предпоставка
по чл. 45 ЗЗД – вината, по отношение на която чл. 45, ал. 2 ЗЗД установява
законова презумпция), както и размера на вредата към датата на настъпване на
застрахователното събитие, определен по средни пазарни цени към същия момент.
В случая тези предпоставки не са били спорни между страните, а се
установяват и от приетите и неоспорени писмени доказателства. Спорен между страните е само въпросът
относно размера на дължимото обезщетение.
Съгласно чл. 208, ал. 3 КЗ (отм.), застрахователното обезщетение
трябва да бъде равно на размера на вредата към деня на настъпване на събитието,
но не повече от действителната стойност на увреденото имущество. В разпоредбата
на чл. 203, ал. 2 КЗ (отм.) е дадено определение на
действителната стойност - стойността, срещу която вместо застрахованото
имущество може да се купи друго със същото качество, а в ал. 3 се определя
възстановителната стойност - цената за възстановяване на имуществото от същия вид,
без прилагане на обезценка. Застрахователят встъпва в правата на застрахования
срещу причинителя на вредата до размера на платеното застрахователно обезщетение,
което следва да съответства на размера на реално претърпените вреди. Те се
съизмеряват с действителната стойност на причинените вреди или средната пазарна
стойност на вредата към момента на ПТП, респективно пазарната стойност на
ремонта за отстраняване на настъпилата вреда и възстановяване на имущество от
същия вид с присъщите разходи, като не следва да се приспадат суми за
овехтяване.
Следователно дължимото обезщетение от застрахователя по застраховка
„Гражданска отговорност” се определя в размер на действителната стойност на
вредата към деня на настъпване на събитието – арг. чл. 208, ал. 3, изр. 1 КЗ (отм.) и чл. 273, ал. 2, изр. 1 КЗ (отм.), и съответно е
лимитиран от застрахователната сума по договора - чл. 267, ал. 3 КЗ (отм.). Обезщетението обхваща
средствата, необходими за възстановяване на щетите, а тези средства
съответстват на средните пазарни цени на вложените нови части, материали и труд
за ремонт на автомобила, без прилагане на обезценка.
В случая, съгласно заключението на САТЕ, действителната стойност на вредите
по л.а. „Рено Меган Сценик“, определена по средни пазарни цени към датата на
ПТП, възлиза на 1 575.89 лв., а с включени ликвидационни разноски от 25
лв. – 1 600.89 лв. Ищецът е платил
обезщетение в по-нисък размер – 1 457.61 лв., и предвид извършеното от
ответника погасяване чрез прихващане на част от дълга в размер на 1 399.69
лв., включващо и 25 лв. ликвидационни разноски, дължимият от ответника
невъзстановен остатък възлиза на 82.92 лв., както е приел и районният съд.
По акцесорната претенция по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за мораторна лихва в размер на 42.92 лв. върху главница от 1 482.61
лв. за периода 25.07.2015г. – 05.11.2015г. вкл.:
Приета и неоспорена е регресна покана от 24.06.2015г., с която ищецът
поискал от ответника да му възстанови сумата от 1 482.61 лв. по процесната
щета. Представената товарителница във връзка с получаване на поканата от
ответника е напълно нечетлива, но ответникът не е оспорил твърдението, че е
получил поканата на сочената от ищеца дата – 25.06.2015г. Ето защо и съобразно
чл. 213а КЗ (отм.) съдът приема, че ответникът е изпаднал в забава за плащане
на сумата 1 482.61 лв. с изтичане на 30 дни от 25.06.2015г. и дължи
обезщетение за забава за периода 25.07.2015г. – 05.11.2015г. вкл. По делото
няма доказателства за плащане на сумата 1 399.69 лв. до подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК на 06.11.2015г. Представените доказателства /л. 88 –
93 от делото на СРС/ сочат на извод, че на 20.11.2015г. ответникът е направил
изявление за прихващане по посочените в Приложение № 1 и № 2 щети, като в
Приложение № 1 под № 10 е описана и процесната щета, а плащане на част от
дължимата след прихващането обща сума е направено от ответника на 26.01.2016г.,
с платежно нареждане от същата дата /л. 93/.
Следователно както изявлението за прихващане, така и плащането на
разликата следват по време подаването на заявлението по чл. 410 ГПК на
05.11.2015г. Поради това за процесния период 25.07.2015г. – 05.11.2015г.
ответникът дължи лихва за забава върху целия размер на главницата от
1 482.61 лв. Изчислен с помощта
на електронен калкулатор, размерът на лихвата възлиза на 42.92 лв., или
акцесорният иск е основателен в пълния му предявен размер от 42.92 лв.
При тези изводи, съдът следва да се произнесе по своевременно заявеното
евентуално възражение за прихващане със сумата 1 361.09 лв.,
представляваща неплатен остатък от регресно вземане относно ПТП, състояло се на
06.06.2014г., което възражение също има правното си основание в чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./.
Наличието на горепосочените предпоставки за ангажиране
отговорността на ищеца, като застраховател на гражданската отговорност на
виновния за ПТП от 06.06.2014г. водач, не е спорно между страните, както и не
се спори, че преди предявяване на възражението за прихващане ищецът е възстановил
по тази щета сумата 1 849.36 лв. Вещото лице от САТЕ е дало три варианта
за изчисляване размера на обезщетението, като основателен е доводът във
въззивната жалба, че районният съд неправилно е възприел първия вариант -
3 185.45 лв. /3 210.45 лв. с ликвидационн разноски/, доколкото увреденият
автомобил „Лексус“ е с първоначална регистрация 2008г. За неоснователни
въззивният съд намира обаче доводите на въззивника, че действителната стойност
на вредите се съизмерявала с третия вариант, съгласно който стойността на
вредите е 1 610.28 лв. /1 635.28 лв. с вкл. ликвидационни разноски/. Тази
сума не онагледява средните пазарни цени към датата на процесното ПТП, тъй като
е изчислена на база средни цени, но само от алтернативни доставчици,
т.е. съобразени са цените само от ограничен сегмент на пазара.
Поради това въззивният съд намира, че следва да се възприеме втория вариант
от заключението, съгласно който действителната стойност на вредите, определена
по средни пазарни цени към датата на ПТП възлиза на 2 317.49 лв.,
съответно 2 342.49 лв. с вкл. ликвидационни разноски от 25 лв. Или, след
приспадане на възстановената от ищеца сума от 1 849.36 лв., дължимият
остатък възлиза на 493.13 лв. До този размер релевираното от ответника възражение
за прихващане е основателно.
С оглед изложеното, предявеният главен иск в частта – предмет на въззивна
проверка - за сумата от 82.92 лв., подлежи на отхвърляне поради извършено
съдебно прихващане с вземането на ответника в размер на 493.13 лв. На това
основание – поради основателност на заявеното възражение за прихващане, на
отхвърляне подлежи и акцесорният иск за лихви за забава в предявения му размер
от 42.92 лв.
Крайните изводи на двете инстанции съвпадат, поради
което първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в атакуваните части.
Предвид разпоредбата на чл. 298, ал. 4 ГПК, въззивният съд следва да посочи в
диспозитива си и основанието за отхвърляне на исковете в обжалваните части -
поради извършеното съдебно прихващане.
По частната жалба срещу определението по чл.
248 ГПК:
Частната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 248,
ал. 3 вр. чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт.
Разгледана по същество, въззивният съд я намира за частично основателна.
За неоснователни въззивният съд намира
доводите в жалбата във връзка с разпределянето на отговорността за разноски при
отхвърляне на иск поради уважено възражение за прихващане.
Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК заплатените от ищеца такси,
разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв,
се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска. Това правило важи
и в случаите, когато искът е отхвърлен поради успешно
проведено възражение за прихващане на ответника.
Предявявайки го в сроковете и по реда на чл. 131 ГПК, ответната страна упражнява правото си на
защита по делото. От друга страна, съгласно изричната разпоредба на чл. 298, ал. 4 ГПК, относно това насрещно право -
независимо дали е било предявено с насрещен иск или с възражение - се
формира и сила на пресъдено нещо /т.е. разрешава се окончателно съответния
спор/. При това положение страната, която е избрала пътя на защита, включващ
предявяване на правото й да прихване чрез възражение, а не чрез
насрещен иск, не би следвало да бъде санкционирана за този свой избор чрез
възлагане в нейна тежест на разноски - въпреки успешно проведената й защита,
довела до отхвърляне на иска /изцяло или частично/. Ирелевантно е
обстоятелството дали, в случай на неупражняване на правото на защита на
ответника по определен начин, искът би бил основателен /аналогично би било и
положението в хипотеза, когато предявеният иск се отхвърля поради погасяването
му по давност - в този случай причината за отхвърлянето му отново е
упражняването на правото на защита на ответника чрез повдигане
на възражение за погасяване на претенцията по давност/. Противно
тълкуване би надхвърлило целения с разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК ефект и би довело до отклонение от
изрично предвидения в чл. 78, ал. 1 ГПК начин на разпределение на
разноските - съразмерно с уважената и отхвърлената част на иска /така определение
№ 44 от 28.01.2019г. по ч.гр.д. № 1/2019г., ГК, ІІІ ГО на ВКС, в този смисъл решение
№ 97 от 02.05.2019г. по гр.д. № 3457/2018г., ГК., ІV ГО на ВКС и др./. Поради
това, при отхвърляне на исковете за главница за размера от 82.92 лв. и за лихви
в пълния размер от 42.49 лв. поради основателността на възражението за
прихващане, разноски съразмерно с тези отхвърлителни части се следват на ответника,
а не на ищеца.
Основателен е доводът на частния
жалбоподател, че предвид частичното плащане от ответника на сумата
1 399.69 лв. на 26.01.2016г., след подаване на заявлението по чл. 410 ГПК,
същият дължи на ищеца разноските за заповедното производство съразмерно с тази
част, тъй като с извънпроцесуалното си поведение е дал повод за завеждане на
делото. Доказано направените от ищеца разноски в заповедното производство са в
размер на 30.51 лв. – държавна такса, и 360 лв. – адвокатско възнаграждение с
вкл. ДДС, което е заплатено, видно от представените към заявлението фактура и
платежно нареждане, или общо 390.51 лв. Релевираното с възражението по чл. 414 ГПК възражение за прекомерност на възнаграждението е неоснователно – същото е в
минималния размер по чл. 7, ал. 7 вр. ал. 2, т. 1 вр. § 2а от ДР на Наредба №
1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Или, съразмерно
с платената част след подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, ответникът дължи
на ищеца разноски за заповедното производство в размер на 356.66 лв.
За неоснователни съдът намира доводите на
въззивника и частен жалбоподател ответникът да му дължи разноски за първата
инстанция. По делото се установи, че ответникът е погасил част от вземането до
размер от 1 399.69 лв. след образуване на заповедното производство, но
преди предявяване на исковете по реда на чл. 422 ГПК на 24.02.2016г. За тази
част ответникът не е дал повод за завеждане на делото и ищецът няма право на
разноски в исковото производство.
Следователно ищецът няма право на разноски за
исковото производство, доколкото част от претенцията му е била вече погасена преди предявяване
на исковата молба, а за останалата част исковете за установяване на вземанията
за главница и лихви са отхвърлени поради основателността на възражението за
прихващане.
По тези съображения въззивният съд намира, че
атакуваното определение следва да бъде отменено и вместо това въззивният съд
измени първоинстанционното решение в частта за разноските, като осъди ответника
да заплати на ищеца разноски за заповедното производство в размер на 356.66 лв.
По разноските за въззивното производство:
При този изход, разноски на въззивника във
връзка с въззивната жалба не се следват, а от въззиваемия не се претендират,
поради което съдът не се произнася в тази насока.
Разноски във връзка с частната жалба не са
претендирани, а и вече е налице константна практика на ВКС по въпроса за
дължимостта на разноски в производството по чл. 248 ГПК, обективирана в
определение № 393/17.09.2018г. по ч.гр.д. № 2845/2018г., ІV ГО, определение №
489/17.10.2017г. по ч.гр.д. № 3926/2017г., ІV ГО, определение № 52/19.03.2019г.
по ч.гр.д. № 740/2019г., І ГО, определение № 75/14.02.2019г. по ч.гр.д. №
4561/2018г., ІІІ ГО, определение № 76/14.02.2019г. по ч.гр.д. № 4562/2018г.,
ІІІ ГО, определение № 158/08.04.2019г. по ч.гр.д. № 87/2019г., ІІІ ГО,
определение № 119/04.07.2019г. по ч.гр.д. № 1975/2019г., ІІ ГО и др. Съгласно
тази практика, производството по чл. 248 ГПК има несамостоятелен характер, то е
продължение на съдопроизводството по конкретното дело. В него само се изменя
или допълва решението в частта за разноските при направено от страната
искане, и неговият изход не обосновава отговорност за нови разноски като
санкция за неоснователно предизвикан правен спор. С други думи,
в производството относно дължимостта и размера
на разноските не се допуска кумулиране на нови задължения
за разноски, поради което разпоредбата на чл. 81 ГПК не намира приложение. Ето защо в
производството по чл. 248, ал. 1 ГПК не се носи отговорност за разноски.
Изложеното е валидно и за производството по чл. 248, ал. 3 ГПК. Поради това разноски във връзка с частната
жалба не следва да се присъждат.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решението от 16.08.2017г., постановено по гр.д. № 10276/2016г. на Софийски
районен съд, 88 състав в частта, с
която съдът се е произнесъл по иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр.
чл. 86, ал. 1 ЗЗД за периода
06.11.2015г. – 23.11.2015г., като недопустимо.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 16.08.2017г., постановено по гр.д. № 10276/2016г. на Софийски
районен съд, 88 състав в обжалваните
части, с които са отхвърлени предявените от „З.Б.В.И.Г.” АД, ЕИК *******,
срещу „З.Л.И.” АД, ЕИК *******, иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр.
чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ за разликата над 1 399.69 лв. до пълния предявен
размер от 1 482.61 лв. /равняваща се на 82.92 лв./, и иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 42.92 лв.,
представляваща лихва за забава върху главницата за периода 25.07.2015 г. -
05.11.2015г. вкл., поради извършено съдебно
прихващане със сумата 493.13 лв., представляваща неплатен остатък от
регресно вземане за платено застрахователно обезщетение за имуществени вреди на
застрахован при ответника по застраховка „Каско” лек автомобил „Лексус GS 450 Н”, рег. № *******, причинени при ПТП, състояло се на 06.06.2014г. в гр.
София.
ОТМЕНЯ определението от 14.02.2018г., постановено по гр.д. № 10276/2016г. на
Софийски районен съд, 88 състав, с което е оставено без уважение искането на
ищеца „З.Б.В.И.Г.” АД за изменение на решението от 16.08.2017г. по същото дело
в частта за разноските, и вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ решението от 16.08.2017г., постановено по гр.д. № 10276/2016г. на Софийски
районен съд, 88 състав в частта за
разноските, като ОСЪЖДА „З.Л.И.”
АД, ЕИК *******, да заплати на „З.Б.В.И.Г.”
АД, ЕИК *******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 356.66 лв.
/триста петдесет и шест лева и 66 ст./, представляваща разноски за заповедното
производство по гр.д. № 68037/2015г. на СРС, 88 състав.
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба вх. № 5045268/19.03.2018г. в
останалата й част.
В необжалваната част, с която искът с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ е отхвърлен до размер от
1 399.69 лв. поради извършено частично плащане, решението по гр.д. № 10276/2016г.
на Софийски районен съд, 88 състав е влязло в сила.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.