Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. С., ………..2020 г.
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV „Г” ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в откритото заседание на десети
декември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
ИВА
НЕШЕВА
при
участието на секретаря Антоанета Петрова,
като разгледа докладваното от мл. съдия ИВА НЕШЕВА въз. гр. д. № 10184
по описа за 2019 год., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно и е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба
на Е.С.Т., чрез процесуалния и представител С.С.Т. и
чрез адв. Д.С., против решение № 489659 от 18.09.2018
г. по гр. д. № 11979 по описа за 2017 година на Софийски районен съд /СРС/, ГО,
72 състав в частта, с която са уважени предявените от „Т.С.” ЕАД искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал.
1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 422 ГПК, вр. чл. 86 от ЗЗД и е признато за установено, че
ответницата Е.С.Т. дължи на ищеца сумата от 249,13 лв., представляваща дължима
и незаплатена цена за доставена топлинна енергия за периода от 01.11.2013 г. до
30.04.2015 г. за имот с абонатен номер 333963, находящ
се в гр. С., ул. „*****, ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 5,16 лв.,
представляваща лихва за забава, начислена върху главницата за периода от 01.01.2014 г. до 04.08.2016 г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. №
46552/2016 г. по описа на СРС. В жалбата се излагат подробни, многобройни, но на
места неясни и несвързани доводи за нищожност, недопустимост и неправилност на обжалваното
решение. Жалбоподателят счита, че неправилно е прието наличието на облигационно
правоотношение по договор за доставка на електрическа енергия между страните по
делото, както и че са приложими общите условия на топлофикационното дружество,
доколкото не са били подписани от потребителя и следва да се приложи правилото
на чл. 147а ЗЗП. Излага се още, че фактът на демонтиране на четири отоплителни
тела, който е безспорно установен по делото доказва липсата на присъединяване,
от което пък следва, че въззивникът не е потребител.
Според въззивната жалба в решението не е изяснено
мястото и страните на продажбеното правоотношение с предмет доставка на
топлинна енергия. Изложен е довод за недължимост на претендираните суми, доколкото не се установява реално
потребление на топлоенергия. Твърди се и, че неправилно е прието, че Т. следва
да отговаря за топлинна енергия на сградната
инсталация, тъй като липсва договор за топлинна енергия и е недопустимо да се
начисляват суми спрямо собственици, които не използват топлинна енергия и не са
потребители на дружеството, което противоречи и на европейските директиви. Сочи
се, че ползването е право, което в случая не е било упражнено. Излагат се и
доводи за допуснати процесуални нарушения, а именно нарушения на правилата на
чл. 180 и чл. 190 ГПК, тъй като съдът не е задължил ищеца да представи намиращи
се у него писмени доказателства. Допълнително се излагат доводи, че съдът
неправилно е кредитирал заключенията по назначените съдебно-техническа и
съдебно-счетоводна експертиза. В тази връзка се сочи, че не е следвало да се
назначава за вещо лице Б.Т., която е заинтересована и срещу която страните са
били подали сигнали. Поради изложените съображения се моли за отмяна на
решението и отхвърляне на исковите претенции. С жалбата е направено искане за преюдициално запитване.
Уведомена за подадената въззивна
жалба на 07.02.2019 г. и в срока по чл. 263, ал. 2 ГПК въззиваемата
страна „Т.С.“ ЕАД не е депозирала отговор на въззивната
жалба.
Не е постъпило и становище от третото лице – помагач „Т.С.“
ЕООД.
Постъпила е и частна жалба на Е.С.Т., чрез процесуалния
си представител С.С.Т., и от същият в лично качество,
срещу решение № 72650/22.03.2019 г. на Софийския районен съд, с което са
оставени без уважение молбите на страната за допълване на основното решение и
изменение на същото в частта за разноските.
Уведомена за подадената въззивна
жалба на 04.07.2019 г. въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД
е депозирала отговор, в който се излагат съображения за неоснователност на
подадената жалба.
Софийски градски съд,
като взе предвид подадената въззивна жалба, съдържащите
се в нея оплаквания, съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки
се на вътрешното си убеждение, намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК. Въззивният съд намира, че с подадената жалба решението на районния
съд се оспорва в частта, с която са уважени предявените искове. Жалбата е подадена
от легитимирана с правен интерес от обжалването страна срещу подлежащ на оспорване
съдебен акт, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл.
269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността
на оспорения съдебен акт, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. В тази връзка и след осъществената
проверка съдът намира, че оспореното решение е валидно и допустимо. Съгласно
чл. 271, ал. 1 от ГПК, когато констатира, че оспореното решение е валидно и
допустимо, въззивният съд следва да реши спора по
същество, като потвърди, отмени изцяло или отчасти първоинстанционното
решение съобразно доводите, изложени във въззивната
жалба.
Със
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с вх. № 3054375/18.08.2016
г. дружеството „Т.С.” ЕАД е поискало издаване на заповед за изпълнение срещу С.С.Т. и Е.С.Т. за сумата от 484,30 лв. – главница, представляваща
стойността на незаплатената топлинна енергия за периода от 01.11.2013 г. до
30.04.2015 г. за имот с абонатен номер 333963, находящ
се в гр. С., ул. „*****, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване
в съда на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до плащане
на вземането. Претендират се разноски за платена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.
Въз основа
на подаденото заявление е образувано ч.гр.д. № 46552/2016 г. по описа на
Софийския районен съд, по което за посочените суми на 13.09.2016 г. е издадена
заповед за изпълнение. Срещу същата в срока по чл. 414 от ГПК е депозирано възражение
от задължените лица. На заявителя са дадени указания да предяви иска за
установяване на задълженията по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК.
Първоинстанционното производство е образувано по
искова молба на „Т.– С.“ ЕАД, с която са предявени против С.С.Т.
и Е.С.Т. обективно и субективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр.
чл. 149 от ЗЕ за сумата 484,30 лева – главница, представляваща стойността на незаплатената
топлинна енергия за периода от 01.11.2013 г. до 30.04.2015 г. за имот с
абонатен номер 333963, находящ се в гр. С., ул. „*****,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване в съда на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК до плащане на вземането и с
правно основание чл. 422 от ГПК, вр. чл. 86 от ЗЗД за
сумата 72,31 лева, представляваща мораторна лихва, в
размер на 72,31 лева. При извършена проверка за редовност на исковата молба, въззивният съд не установи твърдените от въззивниците основания за нередовност, поради което
неоснователен се явява довода в тази насока. Следва да се подчертае, че
наличието на твърдяното материално право не обуславя процесуалната легитимация
на страните. Налице е и правен интерес от предявяване на исковете, доколкото Е.
и С. Тошеви са депозирали възражение срещу издадената заповед за изпълнение на
парично задължение в срока по чл. 414 ГПК. В срока по чл. 131 ГПК ответниците са депозирали отговор на исковата молба, с
който оспорват претенциите като неоснователни. По делото са събрани писмени
доказателства, изслушани са заключения на вещи лица по съдебно-счетоводна и
съдебно-техническа експертизи. За да постанови решението си, районният съдия е
приел, че от доказателствата по делото се установява, че Е.Т. е потребител на
топлинна енергия за битови нужди, както и че е налице неплатено задължение за
доставка на такава енергия в размер на сумата от 249,13 лв. за периода м. 01.11.2013г.
до 30.04.2015 г., както и че е налице забавено плащане на главницата, поради
което е определил обезщетение за забавено изпълнение в размер от 5,16 лева.
Предмет на
настоящото производство е решението в частта, с която са уважени исковите
претенции, решението е влязло в сила като необжалвано в отхвърлителните
части.
Предмет на установителния иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК
представлява предявеното със заявлението по чл. 410 от ГПК парично вземане, ведно
с неговите принадлежности, вкл. и изтекли лихви. Ето защо, съдът дължи произнасяне
по посочения в заявлението размер и вид на предявеното материално право в заповедното
производство, като искът се счита за предявен от момента на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 от ГПК. С предявяването му се цели да се установи дали оспореното в заповедното производство
вземане съществува. При уважаване на иска заповедта за изпълнение влиза в сила и
следва въз основа на нея да бъде издаден изпълнителен лист.
При
извършване на въззивния контрол за законосъобразност
и правилност върху първоинстанционното решение,
Софийски градски съд, след преценка на събраните пред СРС доказателства намира
следното по съществото на спора:
Основателността
на предявените искове зависи от пълното и главно доказване на следните
обстоятелства: 1. качеството на ответната страна като потребител на топлинна
енергия; 2. доставяне от топлофикационното дружество на съответното твърдяно
количество топлинна енергия на абоната за съответен период; 3. в съответния
установен срок потребителят да не е заплатил дължимите за тази енергия суми. По
иска за лихви следва да се установи настъпване на падежа и изтичане на
съответен период от време, през който задължението не е платено.
Правоотношението
по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от
законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от
писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за
енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 от ЗЕ). Писмената форма на
договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Тази договорна
природа на правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди
остава непроменена при множеството изменения на относимите
норми от ЗЕ (чл. 149, чл. 150, чл. 153, ал. 1 и пар.
1, т. 2а от ДР), които регламентират и страните по договора при публично
известни общи условия. Съгласно чл. 149 и чл. 150 от ЗЕ страна (купувач) по
договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна
енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият клиент“, който според легалното
определение в т. 2а от пар. 1 ДР ЗЕ, публикувана в
ДВ, бр. 54 от 17. 07. 2012 г., е клиент, който купува енергия за собствени
битови нужди. Присъединяването на топлофицирани
жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната
мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените
сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 от ЗЕ и чл. 29
- чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването)
със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са
посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ клиенти на топлинна енергия
за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки
съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на
ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна
енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично
оповестени общи условия на топлопреносното
предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153,
ал. 1 от ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия /така мотивите на
т. 1 от ТР № 2/2017 от 17 май 2018 год. на ОСГК на ВКС/.
По делото е
представен нот. акт за дарение на недвижим имот №
130, том V, рег. № 12 200 от 29.07.2005 г., от който се установява, че на
посочената дата ответницата Е.С.Т. и С.С.В.са дарили
на С.С.Т. собствените си 5/6 ид.
ч. от процесния недвижим имот - жилище № 51, находящо се в гр. С., ул. „*****, като ответницата Т. си е
запазила правото да ползва имота до края на живота си. Съдът намира, че въз
основа на нотариалния акт се е породило валидно дарствено
правоотношение с предмет описания по-горе недвижим имот, като по силата на
договора в полза на дарения е преминала голата собственост върху недвижимия
имот, доколкото дарителката си е запазила право на ползване върху същия. Предвид липсата на оспорване на
обстоятелството, че сградата, в която се намира процесния
обект, е присъединена към топлопреносната мрежа,
както и установяване по делото на вещното ползване на Е.С.Т., съобразно чл.
153, ал. 1 от ЗЕ същата се явява клиент на топлинна енергия за битови нужди и дължи
цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор за продажба. С оглед на това правилно първоинстанционният
съд правилно е приел за доказано наличието на договорно правоотношение между страните
по продажба на топлинна енергия за битови нужди, със съдържание по общите условия,
като отношенията им в процесния период се регулират от
ЗЕ и Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването
/обн. ДВ бр. 34 от 24.04.2007 г./. Ето защо
неоснователен се явява доводът във въззивната жалба
за липса на договорно правоотношение между страните и за липса на пасивна материалноправна легитимация на ответника.
На следващо
място, настоящият състав намира, че правилно първоинстанционният
съд е кредитирал заключението на вещото лице по назначената съдебно-техническа
експертиза, което е базирало заключението си върху данните за реално потребената и отчетена топлинна енергия за имота, съответствието
на отчитането и уредите за измерването ѝ с установените изисквания и оттам
правилното изчисляване на стойността на същата. Настоящият състав намира, че
основателността на предявените искове следва да бъде преценявана именно въз
основа на заключението на съдебно-техническата експертиза, като неоснователни
се явяват доводите в тази насока на въззивницата. Следва
да се отбележи изрично, че вещото лице е изследвало потребената
топлинна енергия за процесния имот, като е посочило и че количеството топлинна енергия, постъпило в топлоснабдената
сграда, се измерва чрез т. нар. общ топломер, монтиран в абонатната станция, а
показанията се отчитат ежемесечно по електронен път чрез преносим „терминал“, с
който се снема показанието на топлинната енергия в 0:00 часа на първо число на
месеца. От заключението се установява и,
че ФДР „Т.– С.“ ЕАД е извършвала
разпределение на топлинната енергия в блока след отчет на уредите за дялово
разпределение и водомерите за топла вода, монтирани в имотите на абонатите в сградата
в етажна собственост. Установява се и, че през процесния
период дружеството е отчитало уредите в имота, като по време на отчетите са
попълнени документи за главен отчет, които са подписани от потребител. Според
заключението на СТЕ отчетите са отразени коректно в изравнителните сметки.
Според вещото лице, по данни на ФДР в процесния имот не
е имало монтирани отоплителни тела и съответно не са монтирани топлоразпределители. Установява се и, че в имота не се
ползва топла вода и има водомер за топла вода, по които се отчита разхода. Съгласно
чл. 153, ал. 6 от ЗЕ клиентите в сграда - етажна собственост, които прекратят топлоподаването
към отоплителните тела в имотите си, остават клиенти на топлинната енергия, отдадена
от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите
части на сградата, поради което неоснователно се явява възражението на въззивницата, че тя не е потребител на топлинна енергия,
тъй като в имота няма отоплителни уреди. Неоснователно е и възражението, че
посочената разпоредба не следва да се прилага, тъй като противоречи на чл. 9,
от Директива 27/2012/ЕС относно енергийната ефективност. В процесния
случай следва да се прецени какво е количеството на топлинната енергия, отдадена
от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите
части на сградата. От заключението на СТЕ се установява, че процесният
имот с аб. № 333963 има отопляем обем по проект 194 м3 съгласно
акт за разпределение на кубатурата в жилищната сграда, предаден от председателя
на домсъвета на „Т.С.“ ЕАД. На базата на
този отопляем обем се разпределя топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация, съгласно Наредбата за топлоснабдяването.
За периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г. количеството топлинна
енергия, отдадена от сградната инсталация в сградата,
е изчислено от ФДР по формула съгласно приложението към чл. 61, т. 6.1.1. от
Наредба № 16 – 334. Изчисленото количество топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, е разпределено пропорционално на
отопляемия обем на имотите по проект в сградата, което се установява от СТЕ. По
отношение на възраженията за липса на съответна квалификация на вещите лица и даването
на невярно заключение по СТЕ и ССчЕ, настоящият съдебен
състав счита, че заключенията са компетентно изготвени, даден е отговор на всички
поставени въпроси, поради което съдът им дава вяра. Що се отнася за твърденията
за заинтересованост на вещите лица от изхода на спора, съдът ги намира за недоказани
и необосновани. Неотносими пък към правния спор са възраженията,
че възнагражденията на вещите лица са определени незаконосъобразно.
Съгласно чл.
155, ал. 1, т. 1 и 2 от ЗЕ, заплащането на топлоенергията се осъществява чрез
прогнозни месечни вноски, за които се съставят фактури, и последващи
изравнителни вноски. С изравнителната сметка се отчита реално доставеното
количество топлинна енергия и съобразно фактурираните до този момент суми за
съответния период се определя сума за доплащане или сума за възстановяване на
купувача. Така за всеки отчетен период в крайна сметка топлоснабдителното
дружество става кредитор на вземане само за реално потребено
количество енергия. От заключението на вещото лице се установява, че за процесния период цената
за доставена топлинна енергия е в размер на 373,69 лева. Доколкото не са
ангажирани доказателства за плащане на посочената сума от страна на ответницата
в полза на топлоснабдяващото дружество, правилно първоинстанционният съд е приел, че сумата се дължи, като
доколкото предмет е единствено уважената част от първоинстанционния
съдебен акт, то правилно е присъдена сума в размер на 249,13 лева – представляваща 4/6 от цена за
доказано потребление на топлинна енергия, като е отхвърлил иска до пълния
предявен размер.
Настоящият
състав споделя изцяло изводите на първоинстанционния
съд и по отношение на исковете за лихва за забава върху главницата за топлинна
енергия като на основание чл. 272, ал 1 от ГПК препраща към мотивите на
решението в тази част и също приема, че ответницата дължи сумата от 5,16 лева
лихва за забава за периода от 01.01.2014 г. до
4.08.2016 г.
Неоснователни
са доводите на въззивницата, че дяловото
разпределение не е извършвано законосъобразно. Съгласно разпоредбата на чл.
139, ал. 1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна
собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и
в действалата към процесния период Наредба №16-334 от
06.04.2007 год. за топлоснабдяването /обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./. Топлинната енергия за
отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна енергия,
отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за
отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите /чл. 142,
ал. 2 ЗЕ/, като според чл. 145, ал. 1 от закона топлинната енергия за отопление
на имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение
чрез индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на
топломерите в отделните имоти. Видно от представения договор № 3243/30.08.2002
г. етажните собственици на процесната сграда са
възложили извършването на индивидуално измерване на потреблението на топлинна
енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода на
третото лице-помагач „Т.С.“ ЕООД. От представения по делото Договор №
У-94/01.11.2007 г. при общи условия за извършване на услугата дялово разпределение
на топлинна енергия по чл.139в, ал.2 ЗЕ се установява, че ищецът е възложил на
третото лице помагач да извършва услугата дялово разпределение на топлинната
енергия между потребителите в сграда етажна собственост. За процесния
период фирмата за дялово разпределение е изготвяла изравнителни сметки след
всеки отоплителен сезон. Всяка изравнителна сметка, изготвена от ФДР, съдържа:
топлинна енергия за отопление, включваща топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на
имота /отдадена от отоплителните тела/, и топлинна енергия за загряване на
топла вода. Топлинна енергия за общи части не е начислявана. От заключението на
СТЕ се установява, че въз основа на отчетените стойности и на база Методиката
за дялово разпределение към Наредбата за топлоснабдяването
е извършено разпределение на отчетените стойности.
Неоснователно
е възражението на ответницата, че договорът от 30.08.2002 г. между етажните собственици
и фирмата за дялово разпределение не е валидно сключен. По делото е представено
решение на общото събрание на етажната собственост от 10.07.2002 г., с което е избрана
посочената фирма за дялово разпределение. В закона не е предвидено изискване за
заверяване на подписите на участващите в общото събрание собственици на самостоятелни
обекти. Освен това, ако някой от собствениците счита, че решението е незаконосъобразно
взето, той може да го оспори в съответните срокове по реда на чл. 13 ПУРНЕС (отм.).
Доколкото решението на общото събрание на етажната собственост не е оспорено и не
е отменено от съда, следва да се приеме, че то е валидно взето и съответно сключеният
въз основа на него договор с фирмата за дялово разпределение е валидно сключен.
Договорът от 30.08.2002 г. между етажните собственици и фирмата за дялово разпределение
не е прекратил действието си. В договора не е посочен конкретен срок на
действие, а липсват данни за взето решение на общото събрание на етажната собственост
за прекратяване на договора или за избор на друга фирма за дялово разпределение
в изпълнение на задължението на собствениците по чл. 139в, ал. 4 от ЗЕ (съответно
преди изменението от 2006 г. – чл. 147, ал. 4 от ЗЕ). При това положение и извършените
впоследствие, включително и за процесния период, отчети
на уредите за дялово разпределение и на водомерите за топла вода са надлежно извършени
от определената от потребителите фирма за дялово разпределение.
Неоснователно
се явява възражението относно неприложимостта на общите условия на ищеца и
необходимостта от тяхното приемане от страна на ответницата. Съгласно чл. 150,
ал. 1 от ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие
и одобрени от комисията. Топлопреносните предприятия задължително
публикуват одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в един
местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване.
Общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо
изрично писмено приемане от клиентите. В тази разпоредба законодателят е
предвидил изрично изключение от правилото на чл. 298, ал. 1 от ТЗ и чл. 16, ал.
1 от ЗЗД и чл. 147а от ЗЗП. Освен това законодателят е предвидил и възможност клиентите,
които не са съгласни с общите условия, в срок до 30 дни от влизането им в сила,
да предложат специални условия.
Неоснователно
е и възражението, че чл. 7 от Директива 2011/83/ЕС предвижда общите условия да
бъдат подписани. Посочената разпоредба регламентира изискванията относно формата
на договорите извън търговския обект, като предвижда задължение търговецът да предостави
на потребителя информацията, предвидена в член 6, параграф 1 от Директивата, на
хартия или, ако потребителят се съгласи, на друг траен носител, на ясен и
разбираем език, както и търговецът да предостави на потребителя копие на подписания
договор или потвърждение на договора на хартия или, ако потребителят се съгласи,
на друг траен носител. Във връзка с възражението за недоказаност на влизане в
сила на общите условия, приложими за процесния период
и непубликуването им в централен ежедневник, следва да се отбележи, че доказателства
за тези обстоятелства са представени по делото. Посочен е и вестникът, в който
са публикувани, като при осъществена справка на интернет страницата на вестник
„19 минути“ съдът се увери, че на посочената дата общите условия са били
публикувани във вестника на стр.7-10, като съобразно чл. 150, ал. 2 от ЗЕ същите
са влезли в сила по отношение на потребителите, в това число и въззивницата.
Неоснователно
е възражението на ответницата и за това, че са нарушени чл. 9, чл. 10 от Директива
27/2012/ЕС относно енергийната ефективност. Посочените норми предвиждат, че държавите-членки
на ЕС осигуряват предоставянето на потребителите на индивидуални измервателни уреди,
които точно отчитат потребената енергия, когато това е
технически осъществимо, финансово обосновано и пропорционално спрямо потенциалните
икономии на енергия. Когато крайните клиенти не разполагат с интелигентните измервателни
уреди, посочени в Директива 2009/72/ЕО и Директива 2009/73/ЕО, държавите членки
правят необходимото до 31 декември 2014 г. информацията за фактурирането да бъде
точна и да се основава на действителното потребление. Без да е необходимо да се
обсъжда доколко нормите на посочените директиви може да имат хоризонтален директен
ефект между частни субекти, достатъчно е да се посочи, че условността на посочените
норми не дава възможност поначало да им бъде признат директен ефект, тъй като те
не са в достатъчна степен ясни и безусловни и оставят възможност на държавата за
преценка дали да въведе конкретното изискване. Поради това в случая нормите на посочената
директива не могат да намерят приложение. Що се отнася до нормите на чл. 26 и
28 от Директива 2012/27 относно енергийната ефективност, то те са изцяло несъотносими с правния спор – първата предвижда Комисията
да бъде подпомагана от комитет, а втората урежда срока на транспониране на
Директивата.
Във връзка с
доводите за нарушение на правото на ЕС следва да се отбележи, че настоящият състав
взе предвид и решение от 05.12.2019 г. на СЕС по дело C -708/17 г., според което
национална правна уредба, която предвижда, че в сградите в режим на етажна собственост
сметките за топлинна енергия за сградната инсталация се
изготвят за всеки собственик на апартамент в сградата пропорционално на отопляемия
обем на неговия апартамент, не противоречи на правото на ЕС, в частност не противоречи
на член 13, параграф 2 от Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и на Съвета
от 5 април 2006 година. Поради това и с оглед факта, че сградата, в която се
намира процесния обект е присъединена към топлинната
мрежа, всеки от собствениците/ползвателите е длъжен да участва в разпределянето
на цената за топлинна енергия за сградна инсталация.
Неотносими са и възраженията относно доказателственото
значение на изпращаните до потребителите фактури или съобщения за дължими суми,
както и относно редовното водене на счетоводството на ищеца. Изпращаните съобщения
или вписвания в счетоводството на ищеца не представляват сами по себе си доказателство
за доставяна топлинна енергия и за размера на задължението. То се установява в резултат
на заключението на съдебно-техническата експертиза по отношение на главницата и
на съдебно-счетоводната експертиза по отношение на лихвата за забава, които експертизи
са проверили съответните документи (включително за извършени отчети) при топлопреносното дружество и при фирмата за дялово разпределение.
Доколкото крайните
изводи на двете съдебни инстанции съвпадат, то решението на Софийския районен съд
следва да бъде потвърдено.
По искането
за преюдициално запитване:
Настоящият състав на Софийски градски съд счита, че направеното искане се явява неоснователно, поради следните съображения:
Съгласно чл. 628 от ГПК и чл. 267 от Договора за функциониране на ЕС, българският съд отправя преюдициално запитване до Съда на Европейските общности, когато тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт на органите на Европейския съюз е от значение за правилното решаване на заведеното пред него дело.
В настоящия случай въззивният съд приема, че правилното разрешаване на повдигнатите от жалбоподателката въпроси /които очертават предмета на въззивната проверка/ не са обусловени нито от тълкуване на разпоредби от правото на Европейския съюз, нито от тълкуване или валидност на акт на органите на Европейския съюз, а са свързани с прилагането на българския Граждански процесуален кодекс и Закона за енергетиката.
Разпоредбата на чл. 628 от ГПК поставя като условие за отправяне на запитване преценката дали разпоредбата на правото на ЕС или на акт на негов орган е от значение за правилното решаване на делото т.е. на първо място следва да е налице преюдициалност, каквато в случая липсва. Преюдициалното заключение, а оттам и преюдициалното запитване трябва да има пряко отношение към предмета на главното дело. Доводите на жалбоподателката обаче не могат да обосноват основание за отправяне на преюдициално запитване, свързано с исканото тълкуване. В частност не се касае за тълкуване и прилагане на разпоредби на общностното право, а на националното законодателство. Съдът на Европейските общности се сезира с преюдициално запитване, тогава когато се поставя въпрос от общностното право и когато се прецени, че преюдициалното заключение по него е необходимо, за да се постанови съдебното решение /чл. 234 от Договора за създаване на Европейската общност/. Настоящият случай не е такъв, тъй като приложимо законодателство в случая е българското и тълкуването на сочените от жалбоподателката разпоредби не са от значение за правилното решаване на делото от българския съд. Преценката на релевантните за спора факти и обстоятелства, обосноваваща проверка на правилността на обжалвания съдебен акт, са предмет на инициирания от жалбоподателката инстанционен контрол, като твърденията й не съставляват питане за тълкуване на противоречие на национална правна норма с правило от общностното право.
Отделно от това, следва да се има предвид принципното разрешение, че нормите на международните договори и нормите на общностното право са пряко приложими и ако национална норма им противоречи съдът следва да приложи пряко нормата на международните договори или общностните норми. Поради това противоречието се установява от националния съд и не е необходимо сезиране на Съда на Европейските общности.
По частната
жалба:
С решение №
72650/22.03.2019 г. на Софийския районен съд са оставени без уважение молбите на
страната за допълване на основното решение и изменение на същото в частта за разноските.
Мотивите на съда са, че разноските са присъдени с оглед изхода на делото и
липсва основание за тяхното изменение, посочено е, че ответниците
не са направили разноски, като им е била предоставена безплатна правна помощ от
адв. С..
Обжалваният
съдебен акт е правилен, съдът е разпределил разноски съобразно уважените искови
претенции, като е съобразил доказателствата за сторени разноски от „Т.С.“ ЕАД
за държавна такса, възнаграждение за изготвяне на заключенията по назначените
експертизи, както и юрисконсултско възнаграждение.
Доколкото определеният депозит за вещите лица е бил внесен от ищеца, то тези
разноски следва да му бъдат присъдени с оглед уважената част от исковете. Дължимата
държавна такса, противно на твърденията на жалбоподателите, е била внесена по
сметка на СРС, за което са представени доказателства. Правилни са изводите на
съда и, че по реда на чл. 250 ГПК се допълва решение при липса на произнасяне по
предмета на делото, а не във връзка с въпроси, които са преюдициални
за спора и не са били взети предвид при окончателното решаване на спора,
последното може да доведе до неправилност на решението по същество, което се
отстранява по реда на въззивния контрол, но както
беше изложено решението в обжалваната част е правилно.
Поради изложените аргументи частната жалба следва да бъде
оставена без уважение.
Мотивиран от
горното, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 489659 от
18.09.2018 година по гр. д. № 11979 по описа на СРС, ГО, 72 състав за 2017-та година.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на
Е.С.Т. за отправяне на преюдициално запитване до Съда
на Европейския съюз по въпросите, посочени във въззивната
ѝ жалба.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба
на Е.С.Т., чрез процесуалния си представител С.С.Т., и
от същия в лично качество, срещу решение № 72650/22.03.2019 г. на Софийския районен
съд, с което са оставени без уважение молбите на страната за допълване на основното
решение и изменение на същото в частта за разноските.
Решението е
влязло в сила в отхвърлителните части.
Решението не
подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.