№ 246
гр. Кюстендил, 15.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, I СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи септември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Пенка Н. Братанова
Членове:Ваня Др. Богоева
Веселина Д. Джонева
при участието на секретаря Теодора С. Димитрова
като разгледа докладваното от Веселина Д. Джонева Въззивно гражданско
дело № 20221500500149 по описа за 2022 година
Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и сл.
от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Делото е образувано по въззивна жалба с вх.№4723/08.12.2021г. от адв. М. К. от АК –
Кюстендил, със съдебен адрес гр.К., ул.„****, в качеството й на процесуален представител
по пълномощие на А. К. Й. с ЕГН ********** от гр.Д., ул.****, насочена против решение
№185 от 19.11.2021г., постановено от РС – Дупница по гр.д.№1432/2021г. по описа на
същия съд, в частта му, в която районният съд е предоставил ползването на семейното
жилище: самостоятелен обект в сграда в етажна собственост с идентификатор ***,
представляващ жилищен апартамент със застроена площ от 74.00 кв.м., с административен
адрес: *****, на ответницата Р. И. А..
Въззивникът навежда съображения за неправилност и незаконосъобразност на
първоинстанционното решение в обжалваната му част. Счита, че първоинстанционният съд
в мотивите приел и обсъдил отчасти фактическата обстановка и събраните по делото
доказателства, без да коментира в съвкупност събраните гласни доказателства, което довело
до неправилния извод да предостави ползването на семейното жилище на ответницата А..
Възразява като неправилни и некореспондиращи със събраните по делото гласни
доказателства изводите на съда, в които е приел наличие на жилищна нужда за съпругата Р.
А., предвид, че съпругът Й. трайно се бил установил в Р Италия, а относно Р. А. не се
установило да притежава друго жилище. Твърди се, че Й. не разполагал с друго жилище,
живеел в гр.Д. в семейното жилище, а в Италия ходел само на командировки. Акцентира се,
че от анализ на събраните по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетелите и на
двете страни се установявало, че страните не разполагат с друго освен процесното жилище.
Определя като неверен извода на съда, че родителите му разполагали с жилище в с.Б.,
1
където преимуществено живеели, и счита същия за неподкрепен от събраните по делото
доказателства. Подчертава, че единственото жилище на родителите му било приземен етаж,
представляващ мазета, пригодени за живеене, в жилищната сграда, където се намирало
процесното жилище, в което живеела и пълнолетната дъщеря на страните, когато
пребивавала в гр.Д.. Приема за недопустимо съдът да определя той да живее в чуждо за него
жилище – на неговите родители, като подчертава, че по тази логика ответницата би могла да
живее в къща на родителите си в с.**.
Сочи, че според свидетелските показания вина за прекратяване на брака има
ответницата с оглед наличието на нейна извънбрачна връзка, предвид което твърди, че
първоинстанционният съд неправилно бил обсъдил другите обстоятелства съгласно чл.56
ал.5 от СК, обуславящи предоставянето на семейното жилище за ползване, тъй като
останалите критерии в същата законова разпоредба не можело да бъдат решаващи по
отношение на спора. Изразява съгласие с извода на районния съд, че в настоящото
производство било недопустимо да се изследва твърдението му, че сделката по силата на
която ищецът е придобил процесното семейно жилище е безвъзмездна и прикрива дарение,
респ. същото не е СИО, но счита, че това обстоятелство би могло да се вземе предвид от
съда като друго обстоятелство съгласно цитираната разпоредба.
Прави се искане за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и
предоставяне ползването на процесното семейно жилище на ищеца.
В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна Р. И.
А. чрез пълномощника й адв. М. Т., с който се излага становище за неоснователност на
въззивната жалба, а първоинстанционното решение се приема за правилно, законосъобразно
и обосновано и не страда от твърдените от въззивника пороци. Определят се като неверни
твърденията, изложени в жалбата, и в частност твърдението, че при решаване на въпроса на
кого да бъде предоставено ползването, съдът не бил обсъдил и преценил всички
обстоятелства с оглед критериите на чл.56 ал.1 и ал.5 от СК, като счита изводите на съда
при изследване на жилищната нужда и обсъждане на тези критерии за правилни и
подкрепени от събраните по делото доказателства, като съдът правилно се обосновал, че
критерият, на който предоставя мярката относно ползването е месторабота и време, в което
страните пребивават в жилището. Акцентира върху обстоятелството, че видно от приет по
делото документ за собственост на приземния етаж, за който се твърди да е собственост на
родителите на ищеца, същият е съсобственост на Й. и сестра му.
Иска се отхвърляне на въззивната жалба и потвърждаване на първоинстанционното
решение. Претендират се разноските за въззивното производство.
ОС - Кюстендил, след като се запозна с материалите по делото и горепосочената
въззивна жалба и отговор, намери, че въззивната жалба е допустима, като подадена в срок,
от страна, която има право на жалба и срещу подлежащ на въззивен контрол съдебен акт.
От събраните по делото доказателства, преценени в съвкупност в контекста на
оплакванията и възраженията на страните, се установява следното от фактическа страна:
А. К. Й. и Р. И. А. са били съпрузи, чиито граждански брак е бил сключен ***. в гр.Д.
и прекратен с влязлото в сила решение №185 от 19.11.2021г. по гр.д.№1432/2021г. на
РС-Дупница, поради настъпило дълбоко и непоправимо разстройство по вина на двамата
съпрузи.
От брака си страните имат родено едно дете – Е.А.А.., родена на ***., което
понастоящем е пълнолетно.
Семейно жилище на съпрузите представлявал първи жилищен етаж от жилищна
сграда, находяща се на административен адрес гр.Д., ул.****А, съставляващ самостоятелен
обект в сграда с идентификатор №*** по КККР на гр.Дупница, целият със застроена площ
от 74.00 кв.м., състоящ се от кухня, две стаи, салон и баня-тоалетна, ведно с прилежащото
2
му мазе с площ от 22 кв.м., находящ се в сграда с идентификатор №*** построена в
поземлен имот с идентификатор с №***.
Семейното жилище е било придобито по време на брака между страните, чрез правна
сделка – покупко-продажба, сключена във формата на нотариален акт с №** том II, дело
№361/2008г. по описа на нотариус с рег.№** по Регистъра на НК, с който Р.П. Й.а е продала
на А. К. Й. посочения недвижим имот.
Не е спорно по делото, че продавачът по сделката е майка на купувача.
Установено е по делото, че пак по време на брака между страните с нотариален акт за
покупко-продажба на недвижим имот с №** том I дело №163/2010г. по описа на нотариус с
рег.№** по Регистъра на НК, на *** бащата на Р. А. – И.В.М. й е продал собствен недвижим
жилищен имот в гр.Д., представляващ апартамент №*** в жилищна сграда на адрес в гр.Д.
ул.***, бл.***, със застроена площ от 58.15 кв.м., заснет като самостоятелен обект в сграда с
идентификатор №*** по КККР на гр.Дупница, ведно с прилежащи избено помещение и
таван, както и съответните ид.ч. от общите части на сградата.
Видно от нотариален акт с №**, том I, дело №162/2012г. по описа на нотариус с рег.
№** по Регистъра на НК, на *** съпрузите А. Й. и Р. А. са се разпоредили с горното
жилище в полза на трети лица, сключвайки договор за покупко-продажба.
Според показанията на свидетелите Е.А. – дъщеря на страните, и Ю.О., сестра на А.
Й., сградата, в която се намира семейното жилище на съпрузите е четириетажна, като има и
приземен етаж. Последният е пригоден за живеене, състои се от две стаи и мазе, с изграден
санитарен възел и баня и този етаж се обитава от родителите на А. Й., които също така
пребивават и в с.Б.. Останалите етажи, с изключение на първия, принадлежащ на страните,
са собственост на сестрата на Й. – Ю.О., която освен в тази сграда заявява, че живее със
съпруга си и в с.Б. и в Република Италия.
Установено е по делото, че дъщерята на страните е студентка, живее в общежитие в
гр.С., а през почивните дни се прибира в гр.Д., но поради влошени отношения с майка й,
през тези периоди живее на приземния етаж от къщата.
Доказано е също така, че А. Й. от около 4 години работи в Република Италия, което
налага отсъствието му от България в продължение на няколко месеца, прекъсвани от
завръщания с продължителност от 1-2 седмици, както и по празници.
Никой от съпрузите няма друго жилище и след раздора помежду им в семейното
такова е останала Р.А., а А.Й., поради работата му извън страната, не пребивава в него,
включително и при завръщанията му, с оглед влошените отношения.
Според свидетелката С.М. сестра на Р.А., на приземния етаж от къщата, в която се
намира семейното жилище, никой не живее, тъй като родителите на Й. живеят в с.Б.; от
месец юли 2021г. Й. е напуснал семейното жилище, а един от горните етажи, собственост на
сестра му, се обитава от нейния син, племенник на Й..
Свидетелката Ю.О. е заявила, че при сключването на сделката, с която е придобито
семейното жилище, страните не са заплатили никакви суми, независимо, че прехвърлянето е
било оформено като покупко-продажба.
При горните данни, районният съд, разглеждайки заявените и от двете страни по
спора искания да им бъде предоставено за ползване семейното жилище, е приел, че по
отношение на по-голямата част от заложените в чл.56 ал.5 от СК критерии страните са
равнопоставени – жилището е съпружеска имуществена общност, от брака няма
ненавършило пълнолетие дете, и двамата съпрузи имат жилищна нужда, тъй като не
притежават друго жилище, никой от тях не е във влошено здравословно състояние.
Констатирайки, че жилището не може да се предостави за съвместно ползване, предвид
помещенията, от които се състои и влошените отношения между страните, както и, че вина
за разстройството на брака имат и двамата съпрузи, районният съд е счел, че водещо за
3
дължимата преценка е обстоятелството, че А.Й. работи в Република Италия, където
пребивава преимуществено, докато Р.А. живее и работи в гр.Д., поради което е постановил
след прекратяване на брака семейното жилище да се ползва от същата. Съдът е изтъкнал, че
с оглед установения по делото факт, че родителите на Й. преимуществено живеят в с.Б., то
възможно е когато той идва в България да живее в сутеренния етаж на къщата, където в
неучебни дни пребивава и неговата дъщеря.
ОС-Кюстендил, като съобрази всичко изложено, намира от правна страна следното:
Решението на РС-Дупница е валиден и допустим в обжалваната част съдебен акт.
Преценено по същество, решението в обжалваната част е правилно и следва да се
потвърди. Съображения:
Разрешаването на въпроса за ползването на семейното жилище след прекратяване на
брака между съпрузите представлява последица от развода, имаща имуществен характер,
нормативно уредена в чл.56 от СК.
Според ал.1 на чл.56 от СК, при допускане на развода, когато семейното жилище не
може да се ползва поотделно от двамата съпрузи, съдът предоставя ползването му на единия
от тях, ако той е поискал това и има жилищна нужда.
В конкретния случай е допуснат развод, всеки от съпрузите и поискал да му бъде
предоставено ползването на семейното жилище и по делото е безспорно, а и е доказано, че
жилището не може да се ползва съвместно от двамата, тъй като отношенията помежду им не
са търпими, а и техническо обособяване на ползването не е възможно.
Потребно е да се посочи и, че не съществува спор между страните, че именно етажът
от къща, представляващ първи жилищен етаж с идентификатор *** и с административен
адрес: гр.Д., ул.***, е семейно жилище на страните, тъй като това е жилището, обитавано от
семейството до настъпване на фактическата раздяла, каквато е разяснението, дадено с
Постановление №12 от 1971г. на Пленума на ВС, което не е загубило сила.
Явно е, че с оглед невъзможността за съвместно ползване, следва да се прецени на
кого от двамата съпрузи да се предостави ползването на семейното жилище.
Чл.56 от СК разглежда различни хипотези, като ДнРС, с оглед данните по делото, е
приложил правилната законова норма на ал.5 на чл.56 от СК, според която когато съпрузите
са съсобственици или имат общо право на ползване върху семейното жилище, съдът
предоставя ползването му на единия от тях, като взема предвид интересите на
ненавършилите пълнолетие деца, вината, здравословното състояние и други обстоятелства.
Несъмнено е, че изброяването на критериите не е изчерпателно, с оглед въвеждането на
понятието „други обстоятелства“, нито представлява градация на ценности, т.е. подреждане
по важност, с изключение на приоритетната роля на интересите на ненавършилите
пълнолетие деца от брака.
В разглеждания казус жилището е съсобствено между страните и от брака им няма
непълнолетни деца. С влязлото в сила решение е прието, че вина за разстройството на брака
имат и двамата съпрузи, а - както правилно е констатирал районният съд – никой от
съпрузите не е установил да е с влошено здравословно състояние. Същевременно, всеки от
двамата има жилищна нужда, тъй като не притежава друго жилище.
Според въззивния съд, правно логически обоснован и доказателствено обезпечен е
изводът на ДнРС, че водещ при решаване на въпроса за ползването на семейното жилище
следва да бъде установеният по делото факт, че А. Й. преимуществено пребивава – живее и
работи – в Република Италия и се прибира в страната за 1-2 седмици на всеки 3-4 месеца,
както и по празници, докато Р. А. живее и работи в гр.Д.. Тези обстоятелства дават превес
на интереса на А., тъй като обосновават по-голяма нужда на същата от това да продължи да
ползва семейното жилище.
4
Не може да се сподели оплакването в жалбата, че в категорията „други
обстоятелства“ следва да се включи и вземе предвид факта, че семейното жилище вероятно
е лична собственост на съпруга, тъй като сделката по придобиването му е прикривала
дарение, тъй като правилността на това твърдение ще подлежи на установяване в
самостоятелен състезателен исков процес и същата не може да бъде установявана
инцидентно в настоящото производство, в което въпросът за ползването на семейното
жилище следва да бъде разрешен според титула за собственост, който се представя.
При решаването на спорния въпрос не може да се вземе предвид и подържаното във
въззивната жалба възражение, че вината за разстройството на брака принадлежи на
съпругата, която е установила извънбрачна връзка, тъй като с решението по спора, което не
е било обжалвано от никоя от страните в тази му част, е прието, че вина за разстройството на
брака имат и двамата съпрузи.
При горните доводи, въззивният съд счита, че въпросът за ползването на семейното
жилище след развода между страните е разрешен правилно от районния съд, поради което
решението в обжалваната му част следва да се потвърди.
С оглед неоснователността на въззивната жалба, на въззивника не се следват
разноски.
На въззиваемата, която е претендирала присъждане на разноски, се следва заплащане
на такива, сторени за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 150.00 лева.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №185 от 19.11.2021г., постановено от РС – Дупница по
гр.д.№1432/2021г. по описа на същия съд, в частта му, в която районният съд е предоставил
ползването на семейното жилище: самостоятелен обект в сграда в етажна собственост с
идентификатор ***, представляващ жилищен апартамент със застроена площ от 74.00 кв.м.,
с административен адрес: гр.Д., ул.***, на ответницата Р. И. А..
В останалата част решението не е обжалвано и е влязло в сила.
ОСЪЖДА А. К. Й., с ЕГН **********, с адрес в гр.Д., ул.**** да заплати на Р. И. А.,
с ЕГН **********, с адрес в гр.Д., ул.**** сумата от 150.00 лева (сто и петдесет лева),
представляваща сторени разноски във въззивното производството за заплатено адвокатско
възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5