Р Е Ш Е Н И Е
№ 170
гр. Велико Търново, 25.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд гр.Велико Търново – осми
състав, в
съдебно заседание на тринадесети май две хиляди двадесет и първа година в
състав:
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: ДИАНА КОСТОВА
при участието на
секретаря П.И., изслуша докладваното от съдия Костова адм.
дело №5 по описа за 2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.145 и сл. от АПК, вр. чл.107, във вр. 106а,ал.1,т.1 буква „а“ и ал. 2, т.1
във вр. с чл.106а, ал. 7 от Закона за автомобилните преводи - ЗАвтП.
Образувано е по жалба на М.С.М. ***
чрез адв. Ж.Д. *** против Заповед за прилагане на принудителна административна
мярка ЗПАМ № РД-14-3188/23.12.2020г. на Директор на Регионална дирекция“
Автомобилна администрация“ гр. Русе към ИА“Автомобилна администрация, с която
временно е спряно от движение МПС Фиат Дукато , категория М1 с рег.№ ..., собственост на жалбоподателя до
отстраняване на нарушението, но за не повече от 12 месеца, чрез сваляне и
отнемане на един брой табела с регистрационния номер и отнемане на свидетелство
за регистрация.
Жалбоподателят
намира оспорената заповед за неправилна и незаконосъобразна, и претендира
отмяната й. Излага съображения, че макар да е безспорно установено, че същият
извършва обществен превоз на пътници, без да притежава лиценз , издаден от
Общността ИАА е издаден в противоречие с
материалния закон, доколкото заповедта няма правно основание, доколкото
посоченото такова чл. 106а, ал.1, т.1 и ал. 2 , т.1 от ЗАвт. П е в противоречие
с установената фактическа обстановка.
Освен това
намира, че са налице съществени нарушения на процесуалните правила чл. 35 от АПК, тъй като не е събрал всички относими доказателства, не е разпитал третия
пътник, поради което неправилно е установил фактическата обстановка, като е
приел, че е налице обществен превоз на пътници без лиценз на Общността. В действителност
се касае за споделено пътуване, при което се покриват от пътниците само
разходите за гориво, пътни такси и други, поради което липсва заплащане на
транспортна услуга. От съда се иска да отмени обжалваната Заповед като
незаконосъобразна.
В съдебно
заседание се представлява от адв. Д., която поддържа така подадената жалба по
изложените в нея аргументи. Претендира заплащането на направените по делото
разноски 10 лева за д.т. и адвокатско възнаграждение, за което представя списък
на разноските по чл. 80 от ГПК във вр. с чл.144от АПК.
Ответник жалба Директор на РД „Автомобилна администрация“ гр. Русе, редовно призован не се явява , не се представлява. От същия е постъпило писмено становище, в което се посочва, че издадената Заповед за ПАМ е материално законосъобразна, издадена при спазване на процесуалните изисквания. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение.
Съдът, като прецени доводите на страните във връзка с доказателствата по делото, приема следното.
На 22.12.2020г. е съставен Акт за установяване на административно нарушение /АУАН/№ Серия А 2020-281628 срещу жалбоподателя от оправомощено лице, за това, че като водач на МПС Фиат Дукато , категория М1 с рег.№ ..., е извършил обществен превоз на следните пътници: М.В.М., който е заплатил сумата от 30 евро, Б.К.Р., която е заплатила сумата от 40 евро, Д.С.И., който е заплатил сумата от 50 евро за маршрут Амстердам – Нидерландия- Германия- България, без да има издадено удостоверение за извършване на обществен превоз на пътници на територията на Република Б. или копие от лиценз на Общността, за превозното средство, което се установило след направена справка в отдел Лицензи на ИА "АА". За извършеното нарушение на чл. 6, ал.1 от ЗАвт е съставен горепосочения АУАН, който е съставен в присъствието на нарушителя и свидетеля Д.Д., надлежно предявен му и подписан от него с възражение, че не е получавал пари от пътниците, а единствено са били поделени разходите за гориво и пътни такси. В хода на административно- наказателното производство са снети обяснения на горепосочените пътници , които са потвърдили, че са заплатили горепосочените суми, а жалбоподателят е дал обяснение, че разходът за гориво е около 400 евро, и последният е събирал пари само за него от 8 пътника.
Със Заповед за
прилагане на принудителна административна мярка ЗПАМ № РД-14-3188/23.12.2020г. на Директор на
Регионална дирекция“ Автомобилна администрация“ гр. Русе към ИА“Автомобилна
администрация временно е спряно от движение МПС Фиат Дукато , категория М1 с рег.№ ..., собственост на жалбоподателя до
отстраняване на нарушението, но за не повече от 12 месеца, чрез сваляне и
отнемане на един брой табела с регистрационния номер и отнемане на свидетелство
за регистрация.
За доказване компетентността на
органа, издал процесната Заповед е приложена Заповед № РД -01-43/23.1.2020г. на
Изпълнителен директор на ИА“Автомобилна администрация“, с която Директор на
Регионална дирекция“ Автомобилна администрация“ гр. Русе към ИА“Автомобилна
администрация „ е оправомощен да прилага с мотивирани заповеди ПАМ по чл. 106 и
чл. 106а от ЗАвт. П.
По делото липсват данни кога е
връчена Заповедта, поради което съдът намира, че подадената срещу нея жалба е в
предвидения от закона преклузивен срок.
В хода на съдебното дирене е приета
административната преписка, изпратена от ответник жалба и е допуснат и разпитан
свидетеля Валентин Юлианов , който също е ползвал горепосоченото МПС за превоз
на посочената дата, който изрично посочва, че си поделили с другите пътници
разходите за гориво и пътни такси. Неговите обяснения не са снети от
длъжностните лица на ответника.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
Жалбата като подадена в законния преклузивен срок от лице, за което ИАА е неблагоприятен т.е. при наличие на правен интерес е процесуално допустима.
Разгледана по същество е основателна.
Съгласно правилото на чл. 168 от АПК съдът извършва служебна проверка на законосъобразността на ИАА на всички основания, визирани в чл. 146 от АПК, а не само на посочените от жалбоподателя.
Оспорената заповед е издадена от административен орган, разполагащ с материална и териториална компетентност видно от Заповед № РД -01-43/23.1.2020г. на Изпълнителен директор на ИА“Автомобилна администрация
Волеизявлението за налагане на принудителна административна мярка се обективира в заповед, която има характер на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал.1 от АПК. Макар оспорената заповед да не съдържа всички изискуеми от закона реквизити, включително фактическите и правните основания за издаването й, но съгласно Тълкувателно решение (ТР) № 16/31.03.1975 г. на Общото събрание на гражданската колегия на Върховния съд (ОСГК на ВС), не е необходимо издаването на административния акт да съвпада по време с излагането на съображенията, по които административният орган е стигнал до едното или другото разрешение. Възможно е мотивите да предхождат издаването на акта и да се съдържат в друг документ, съставен с оглед предстоящото издаване на административния акт или да бъдат изложени допълнително, когато с това се постигат целите, които законодателят е преследвал с изискването за мотивиране. Отделното излагане на мотиви, позволява на страните своевременно да се запознаят със съображенията, по които е издаден актът, и да организират защитата си срещу него. Недопустимо е обаче, мотивите да бъдат посочени едва при съдебното обжалване, доколкото страната е била напълно лишена от възможността да разбере причините, довели до постановяване на конкретното решение и съответно да организира адекватно защитата си, а за съда е невъзможно да извърши съдебен контрол за законосъобразност. В конкретната хипотеза мотивите са съдържат в приложения АУАН и снетите обяснения от пътниците, поради което може да се твърди, че ИАА отговаря на изискванията за форма по чл. 59, ал.2 от АПК с едно изключение досежно срока на ПАМ, което ще бъде изложено по- долу. Възражението на жалбоподателя, че същата се явява издадена без основание или на погрешно такова е въпрос по материалната й законосъобразност.
В хода на издаването й са спазени всички процесуални изисквания, визирани от АПК. Доколкото се касае за Заповед за ПАМ, то на основание чл. 22 от АПК не се прилагат изискванията по Раздел Първи, глава пета. Или по – конкретно не е необходимо уведомяване на лицето за започване на производството по чл. 26 от АПК и други. Основното възражение на жалбоподателя в тази насока е нарушение на чл. 35 от АПК, а именно, че ИАА се издава след като се изясни фактическата обстановка. Настоящата инстанция намира, че АО правилно е установил същата, доколкото е посочил, че се касае за превоз на пътници с определен маршрут, при посочено от пътниците заплащане. Същият е снел показанията само на трима свидетели, но за него не съществува задължение да разпита всичките 8. Изводът дали се касае за обществен превоз без лиценз или споделено пътуване касае материалната законосъобразност на ИАА, а не нарушение на процесуалните правила. На жалбоподателя са снети обяснения, дадена му е възможност да прави възражения и съответно да прави искания, поради което съдът намира, че е налице съществено нарушение на процесуалните норми, което само по себе си да е основание за отмяната на ИАА.
Досежно материалната законосъобразност съдът намира следното :
Приложимата хипотеза, посочена в административния акт, е нормата на чл. 106а, ал.1, т.1 от ЗАвтП, съгласно която за преустановяване на административните нарушения се прилага като принудителна административна мярка спирането от движение до отстраняване на нарушението, но за не- повече от 12 месеца в случаи , когато се извършва обществен превоз на пътници или товари, без за него да има издадено заверено копие от лиценз на Общността или удостоверение за обществен превоз на пътници или товари.
В ЗАвтП са уредени условията и редът за извършване на обществени вътрешни и международни превози на пътници и товари с автомобили, извършвани от български или чуждестранни превозвачи. Съгласно чл. 6, ал. 1 ЗАвтП обществен превоз на пътници и товари се извършва от превозвач, който притежава лиценз за извършване на превоз на пътници или товари на територията на Република България, лиценз за извършване на международен превоз на пътници или товари - лиценз на Общността, или удостоверение за регистрация - за извършване на таксиметрови превози на пътници, и документи, които се изискват от този закон.
За бъде приложена ПАМ на основание чл. 106а, ал.1, т.1 от ЗАвтП, следва да е обективирано кумулативното наличие на две материално-правни предпоставки - от една страна да е извършен обществен превоз на пътници или товари, а от друга - превозът да се извършва с МПС, за което няма издадено заверено копие от лиценз на Общността или удостоверение за обществен превоз на пътници или товари.
Легална дефиниция на понятието "обществен превоз на пътници“ е посочено в § 1, т. 3 от ДР на ЗАвП превоз на пътници като обществен превоз представлява дейност на физическо или юридическо лице, регистрирано като търговец срещу заплащане, която се осъществява със специално конструирани и оборудвани моторни превозни средства независимо дали са натоварени или не. Превозът на пътници е услуга с търговска цел, която се извършва срещу заплащане и се различава от "превоз на пътници за собствена сметка" по смисъла на § 1, т. 4 от ДР на ЗАвП, който представлява превоз на пътници без заплащане с нетърговска или нестопанска цел. Следователно, за да бъде установено нарушение на разпоредбите на ЗАвП за извършване на обществен превоз на пътници, административният орган, чиято е тежестта на доказване по чл. 170, ал. 1 от АПК, е длъжен да докаже, че е извършено плащане или има уговорка за извършване на плащане на услугата превоз. Заплащането на услугата превоз е различно от плащането само на част от разхода на гориво (при т. н. споделено пътуване), който разход е само един от компонентите, формиращ цената на услугата превоз. В този смисъл е и трайната съдебна практика на ВАС напр. Решение № 2234 от 27.02.2015 г. на ВАС по адм. д. № 8892/2014 г., VII о., докладчик председателят Й.Д. Решение № 92 от 5.01.2015 г. на ВАС по адм. д. № 6724/2014 г., VII Решение № 70 от 5.01.2015 г. на ВАС по адм. д. № 6864/2014 г.,
По делото не е спорно, че е налице отрицателната предпоставка за налагане на ПАМ, а именно липсата на издадено заверено копие от лиценз на Общността или удостоверение за обществен превоз на пътници или товари. Доколкото в настоящия казус е налице международен превоз, то е необходим лиценз на ОБщоността.
Съгласно съображение
9 от Регламент (ЕО) № 1071/2009, притежаването на лиценз на Общността е
условие за извършване на международен превоз, а изискването във всяко превозно
средство да има заверено копие от лиценза на Общността е "с цел да се
улесни ефективното извършване на проверки от правоприлагащите органи, особено
извън държавата членка, в която е установен превозвачът". Съгласно чл. 7,
ал. 1 от ЗАвтП, заверено копие от лиценза се издава за всяко моторно
превозно средство, с което се извършва дейност, при условие, че това средство е
с българска регистрация и превозвачът е доказал финансова стабилност за него.
От това следва, че целта на завереното копие за всяко от МПС, с които
превозвачът извършва дейност, е да улесни проверките от страна на
правоприлагащите органи и да удостовери извършената от тях проверка за
наличието у превозвача на достатъчно ресурси, с които да гарантира за
нормалното функциониране на транспортното предприятие.
Спорен по делото е единствено въпроса дали е налице заплащане на транспортна услуга, за да е наличие обществен превоз или се касае за споделено пътуване.
В тази връзка е налице практика на СЕС. Същият е анализирал услугата на Юбер така напр. Решение от 20 декември 2017г. от Съда на Европейския съюз СЕС по дело С- 435/15 Asociaciуn Profesional Elite Taxi срещу Uber Systems SpainSL, постановено по повод преюдициално запитване отнасящо се до тълкуването на член 56 ДФЕС, член 1 от Директива 98/34/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 юни 1998 година за определяне на процедура за предоставяне на информация в областта на техническите стандарти и регламенти и правила относно услугите на информационното общество, изменена с Директива 98/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20 юли 1998 г. , член 3 от Директива 2000/31/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 8 юни 2000 година за някои правни аспекти на услугите на информационното общество, и по-специално на електронната търговия на вътрешния пазар (Директива за електронната търговия) и членове 2 и 9 от Директива 2006/123/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2006 година относно услугите на вътрешния пазар. Прието е ,че в посоченото решение , след уточняване на правната квалификация на горепосочената услуга с оглед правото на Съюза, СЕС е достигнал до заключението, че за разглежданата посредническа услуга не се прилага Директива 2006/123 относно услугите на вътрешния пазар, тъй като съгласно член 2, параграф 2, буква г) от същата Директива услугите в областта на транспорта са сред изрично изключените от нейното приложно поле . Воден от тези мотиви СЕС е възприел, че този извод следва да бъде съотнесен към разглежданата в главното производство посредническа услуга, която е възприета като неразделна част от една обща услуга, чийто главен компонент е транспортна услуга, и следователно е квалифицирана не като „услуга на информационното общество“ по смисъла на член 1, точка 2 от Директива 98/34, към който препраща член 2, буква a) от Директива 2000/31, а като „услуга в областта на транспорта“ по смисъла на член 2, параграф 2, буква г) от Директива 2006/123. Обосновавайки така приетата правна квалификация, СЕС се е позовал на предходна своя практика, съгласно която понятието „услуга в областта на транспорта“ обхваща не само транспортните услуги като такива, но и всяка услуга, неразривно свързана с физическо действие на придвижване чрез превозно средство на хора или стоки от едно място на друго. Следователно Директива 2000/31 не следва да намери приложение в разглеждания случай. Съдът е направил задълбочен анализ на т.нар"Споделени пътувания, като е приел, че те позволяват на лица, притежаващи собствен автомобил, да споделят ползването на своите лични превозни средства и да възстановят разходите по притежанието и ползването на автомобилите си. Споделяйки разходите за пътуване, пътуващите се придвижват из града, срещу по- малко пари, докато собствениците на автомобилите имат полза от споделянето на разноските за своя автомобил. Основният извод на съда е , че за да е налице „обществен превоз“, не е достатъчно шофьори да предлагат на пътници услуга по превоз до избрана от самия шофьор дестинация, но е за това следва да се получава определено възнаграждение, което е значително по- високо от разходите. Констатирано е, че за разлика от "споделеното пътуване" за „общестевн превоз“ следва да се формират приходи; т.е. не е налице елементът безвъзмездност , характерен за споделено пътуване.
С оглед извършения анализ и направените констатации като краен извод е прието, че разглежданата посредническа услуга съставлява „услуга в областта на транспорта“, за нея не е приложим член 56 ДФЕС, отнасящ се общо до свободното предоставяне на услуги, а член 58, параграф 1 ДФЕС, който е специална разпоредба, предвиждаща, че „свободното предоставяне на услуги в областта на транспорта се регулира от разпоредбите на дела, отнасящ се до транспорта“ . Дили това е „услуга в областта на транспорта
С оглед предписанието на чл. 170, ал. 1 АПК, в тежест на органа - издател е да докаже съществуването на фактическите основания, посочени в заповедта. Административният орган не е ангажирал надлежни доказателства за възмездния характер на превоза. Наистина от АУАН от дадените в това производство обяснения на три пътника се установява заплащането на сума в размер около 30-40 евро. АО не е отстранят неточностите, както в направените от жалбоподателя възражения в хода на административното производство, така и в хода на съдебното такова от друг свидетел Юлианов. Дори да се приема тезата на АО, че е налице горното заплащане, същото следва да бъде анализирано, дали представлява само възстановяване на разходите по пътуването или е формирана печалба за жалбоподателя, за е налице „транспортна услуга“ . При направена от съда служебна справка в интернет пространството се установява, че минималната стойност на билет от Германия до България/ от най- отдалечената западна точка – границата с Нидерландия/ е около 100 евро, значително по- голяма от заплатената от около 40 евро. Освен това твърдението на жалбоподателя, че за превоза по посочения маршрут разходите са от 400 евро е лесно проверимо с оглед на километрите и нормата на разход на горивото. Такава проверка обаче от страна на АО не е извършвана. При установено 8 пътника и такса от 40 евро се получава сумата от 320 евро, значително по- малка от сумата за разход за гориво и пътни такси. С оглед на така изложеното по- горе настоящата инстанция намира, че не е доказан втория елемент, а именно наличието на възмездна транспортна услуга, за да е налице „обществен превоз“ на пътници.
Съдът намира, че оспореният административен акт е постановен в
противоречие с целта на закона – определен е срок на ПАМ в размер на 12 месеца
за нарушение, като не са изложени мотиви относно необходимостта за действие на
мярката в такъв срок. В заповедта бланкетно е посочено като основание, че чрез
ПАМ се постигат целите по защита на
обществените интереси и постигне целите на закона относно превъзпитание на
нарушителя, но изложеното не може да се определи като мотиви, тъй като
представлява цитиране на основни принципи при прилагане на административната
принуда, а не е посочване на конкретни факти, обстоятелства или съображения,
свързани с поведението на нарушителя, с други негови предходни нарушения,
обусловили определянето на конкретната степен на административната принуда, в
случая срока за налагане на ПАМ.
Непосочването на конкретни мотиви
относно срока, за който се налага принудителната административна мярка,
съставлява нарушение на изискването на чл.
59, ал. 2, т. 4 АПК, тъй като лишава съда от възможност да установи дали
актът е постановен в съответствие с целта на закона - чл.
146, т. 5 от АПК. Изискването на закона за излагане на мотиви относно
размера на срока, за който е постановена ПАМ не се преодолява с налагане на
мярка в срок към максималния такъв, установен от закона. След като
законодателят е предвидил срок до 12 месеца за налагане на тази мярка, то
административният орган е бил длъжен да обоснове защо е определил точно този
размер на срока на мярката. Като не е изложил факти и мотиви относно цитираните
обстоятелства имащи значение за определяне на срока на ПАМ, съдът не би могъл
да прецени дали административният орган е упражнил правомощията си в
съответствие с целите на закона, което е едно от основанията, посочени в чл. 146 АПК, за оспорване на индивидуалните административни актове. Това нарушение
е особено съществено и е основание заповедта да бъде отменена като
незаконосъобразна. В тази
насока Р. №1842 от 11.02.2010 г. на ВАС по адм. д. №11180/09 г.; Р. № 10344 от 2011г., ВАС, Първо О.;
Р.№ 13230/2011г.; Р.№ 12123/2011г., Осмо О.; Р. № 16395/2011, др./.
В обстоятелствената част на ПАМ, не е
посочено дали нарушението е извършено за първи път или и преди е имало подобни
нарушения.
Или в обобщение принудителните административни мерки /каквато по дефиниция и по съдържание е приложената мярка по чл. 106а, ал. 1, т. 1 от ЗАвтП/, са инструмент на държавата за обезпечаване на законосъобразното осъществяване на определени правоотношения. Те са форма на държавна принуда - репресивни мерки, водещи до ограничаване на права или вменяване на задължения. Тяхната цел е да предотвратят извършването на административно правонарушение или да предотвратят настъпването на вредните последици от вече извършено правонарушение; да преустановят вече започнало и продължаващо административно нарушение или да отстранят настъпилите вече вредни последици от него /чл. 22 от ЗАНН/. Следователно принудителната административна мярка налага неблагоприятни последици на адресата с цел постигане на правно определен резултат. Правният резултат, който законът цели с прилагането на ПАМ по чл. 106а, ал. 1, т. 1 от ЗАвтП, е преустановяване на административни нарушения и съответно недопускане на осъществяване на обществен превоз с МПС без законово изискуемите се документи. Тези цели обаче следват, ако е безспорно доказано наличието на двете предпоставки в горепосочената норма. В настоящото производство не се установи втората кумулативна предпоставка – наличие на „транспортна услуга“ или т.нар. „обществен превоз“ по смисъла на закона.
С оглед на така изложеното оспорваната Заповед следва да бъде отменена като незаконосъобразно. При този изход на делото на основание чл. 143 от АПК в полза на жалбоподателя следва да се присъдят направените от него разноски в размер на 10 лева д.т. и адвокатско възнаграждение в размер на 500 лева.
На основание чл. 78, ал. 5 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.
При липса на специална разпоредба следва да се приложи чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (ДВ, бр. 84 от 2016 г.): за процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела без определен материален интерес, извън случаите по ал. 2, възнаграждението е 500 лв. Следователно възражението за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение е неоснователно.
По тези съображения и на основание чл. 172,ал.2 от АПК осми състав на Административен съд Велико Търново
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
по жалба на М.С.М. *** чрез адв. Ж.Д. ***, Заповед за
прилагане на принудителна административна мярка ЗПАМ № РД-14-3188/23.12.2020г.
на Директор на Регионална дирекция“ Автомобилна администрация“ гр. Русе към
ИА“Автомобилна администрация, с която временно е спряно от движение МПС Фиат
Дукато, категория М1 с рег.№ ...,
собственост на жалбоподателя до отстраняване на нарушението, но за не повече от
12 месеца, чрез сваляне и отнемане на един брой табела с регистрационния номер
и отнемане на свидетелство за регистрация.
ОСЪЖДА ИА“Автомобилна администрация“ да заплати на М.С.М. *** разноски в размер на 510- петстотин и десет- лева.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВАС в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ