№ 2420
гр. София, 09.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Десислава Алексиева
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20221100500438 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 07.10.2020 год., постановено по гр.дело №72632/2019 год. по описа на
СРС, ГО, 76 с-в, поправено с решение от 27.10.2020 год., са отхвърлени предявения по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК от М. А. Я. срещу М. Р. Я. иск с правно основание чл. 30, ал. 2 ЗС за
признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от общо 18 450 лв., от
която 219.50 лв. – наем за 1/2 от съсобствен недвижим имот, находящ се в с.Бели Искър,
общ.Самоков, за периода от 01.12.2018 год. до 31.12.2018 год., наем по 225 лв. месечно за
периода от 01.01.2019 год. до 31.05.2019 год., 5.50 лв. – доплащане за наем за м.юни 2019
год. и наем от 475 лв. месечно за 1/2 от съсобствен недвижим имот – дворно място в с.Бели
Искър, за периода от 01.08.2016 год. до 31.07.2019 год., като ищецът е осъден да заплати на
ответницата на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на
2 134.75 лв.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ищеца М. А. Я.. Жалбоподателят поддържа, че предявените искове са доказани и
по основание, и по размер. Не следвало да бъде кредитирано заключението на вещото лице
по съдебно-счетоводната експертиза. От години бил лишен от възможността да ползва
плодовете от процесния недвижим имот. Ответницата не оспорвала, че не била заплатила
дължимото обезщетение. Нямало как плащания, осъществени преди процесните периоди,
както и след м.юни 2019 год., да имат погасителен ефект, както било приело вещото лице.
Между страните били водени множество дела, както и такова за делба. Ето защо моли
1
обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – уважени. Претендира и присъждането
на направените разноски по делото.
Ответницата по жалбата М. Р. Я. счита, че обжалваното решение следва да бъде
потвърдено. По делото било доказано, че била погасила дълга си, дори го била надплатила.
Не било установено, че е сключен договор за наем, респ. не била установена наемната цена.
Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС /виж т. 9, б. „в“ и т. 12
от заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело
№45584/2019 год. по описа на СРС, ГО, 76 с-в, както и уточняваща молба на ищеца от
04.08.2020 год. – на л. 93 от първоинстанционното дело/.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно. При
осъществената дължима служебна проверка въззивният съд счита, че решението на СРС е
недопустимо в частта му за сумата от 2 375 лв. /5 х 475 лв./ – обезщетение за лишаване от
ползването на процесния съсобствен недвижим имот за периода от 01.08.2016 год. до
31.12.2016 год., поради следните съображения:
Силата на пресъдено нещо съставлява абсолютна отрицателна процесуална
предпоставка за правото на иск /за наличието на която съдът е длъжен да следи служебно/,
поради което решаването на правния спор с влязло в сила решение има за последица
недопустимост на последващ процес между същите страни със същия предмет – чл. 299, ал.
1 ГПК. В разглеждания случай на основание чл. 297 и чл. 298, ал. 1 ГПК за настоящия
съдебен състав е задължително влязлото в сила решение, постановено по гр.дело
№44764/2017 год. по описа на СРС, ГО, 126 с-в, с което е признато за установено по
предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от М. А. Анов срещу М. Р. Я. иск с правно
основание чл. 31, ал. 2 ГПК, че ответницата дължи на ищеца сумата от 3 533.24 лв.,
представляваща обезщетение за ползата, от която ищецът е бил лишен във връзка с
ползването на процесния съсобствен недвижим имот, за периода от 29.08.2015 год. до
31.12.2016 год., ведно със законната лихва от 29.12.2016 год. до погасяване на задължението
– въз основа на което в полза на ищеца е бил издаден на 09.05.2018 год. изпълнителен лист
и срещу ответницата е било образувано изпълнително дело №390/2018 год. по описа на
частен съдебен изпълнител Г.К., с рег.№924 на КЧСИ /които обстоятелства са установени
при осъществената от въззивния съд служебна проверка и от заключението на вещото лице
по допусната и изслушана съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката му по реда
на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, а и не са спорни между страните/, като този
съдебен акт се полза със сила на пресъдено нещо за страните и респективно ги обвързва по
2
задължителен начин. В този смисъл предявеният последващо иск по чл. 31, ал. 2 ЗС за
периода от м.август 2016 год. до м.декември 2016 год. включително е недопустим поради
отвод за пресъдено нещо – ищецът търси пререшаване на правен спор, който е бил разрешен
с влязло в сила съдебно решение. Ето защо и на основание чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК
първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено в обсъжданата част, а
производството по делото – прекратено в тази част.
В останалата допустима част първоинстанционното решение е частично неправилно.
За да се ангажира отговорността на съсобственик по реда на чл. 31, ал. 2 ЗС, е
необходимо да се установи, че вещта е съсобствена, че се ползва от съсобственик и че
неползващият съсобственик е поискал писмено обезщетение за ползите, от които е лишен.
Понеже се касае за правопораждащи факти, ищецът е този, който носи тежестта за
доказването им, съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК.
В разглеждания случай е безспорно във въззивното производство, че страните са
съсобственици на процесния недвижим имот – едноетажна масивна вилна сграда, находяща
се в с.Бели Искър, общ.Самоков, с идентификатор 03441.2.533.1, ведно с дворното място,
върху която е построена, с идентификатор 03441.2.533, при равни права – т.е. всеки от тях
притежава по 1/2 ид.ч.
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение №
7 от 02.11.2012 год. на ВКС по тълк. дело № 7/2012 год., ОСГК, претенцията по чл. 31, ал. 2
ЗС ще е основателна, когато неползващият съсобственик е отправил писмено искане и то е
получено от ползващия съсобственик и въпреки това: той /респ. член на неговото семейство/
продължава пряко и непосредствено да си служи с цялата обща вещ, съобразно
предназначението й, за задоволяване на свои /лични или на семейството си/ потребности,
без да зачита конкурентните права на друг съсобственик или той /респ. член на неговото
семейство/ не си служи пряко и непосредствено с цялата обща вещ, но имайки достъп до
нея, не допуска друг съсобственик да си служи с нея /например като държи ключа/.
Писменото поискване по чл. 31, ал. 2 ЗС е равнозначно на покана по чл. 84, ал. 2 ЗЗД и след
получаването му съсобственикът изпада в забава. От този момент той дължи обезщетение и
от този момент започва да тече срокът на общата петгодишна погасителна давност.
Писменото поискване /покана/ е формално адресно волеизявление. Веднъж отправено,
то се разпростира неограничено във времето докато трае съсобствеността или се прекрати
ползването от съсобственика. То следва да е извършено в писмена форма за действителност
и да е достигнало до знанието на другата страна.
В частност ищецът е отправил такова писмено искане с нотариална покана, представена
на 21.08.2015 год. на нотариус С.Х., с рег.№239 на НК, която е била надлежно връчена на
ответницата на 28.08.2015 год., а впоследствие – и с нотариална покана, представена на
27.12.2018 год. на нотариус с рег.№239 на НК, която е била надлежно връчена на
ответницата на 28.12.2018 год.
По делото не са ангажирани каквито и да било доказателства, че ищецът е имал реално
3
достъп до процесния имот през исковия период – от 01.01.2017 год. до 31.07.2019 год., т.е.,
че е разполагал с ключ за него, респ., че на ищеца е било отправено предложение да ползва
общата вещ в съответствие с неговите права, но той да е отказал това предложение, а
доказателствената тежест в тази насока е била на ответницата /чл. 154, ал. 1 ГПК/.
Разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС обвързва задължението за заплащане на обезщетение пряко
с осъщественото само от единия съсобственик ползване на цялата вещ, без да е необходимо
неползващият съсобственик да доказва, че не е допускан до същата – виж например
Решение № 269 от 18.10.2013 год. на ВКС по гр.дело № 1282/2012 год., ІV г. о., ГК.
Следователно, след като през процесния период ответницата е ползвала съсобствената
между страните вещ и е била поканена от другия съсобственик – ищеца, да заплаща
обезщетение, въззивният съд намира, че в патримониума на М. Я. е възникнало правото по
чл. 31, ал. 2 ЗС.
Следователно предявеният иск се явява установен в своето основание, а относно нейния
размер настоящият съдебен състав приема, че пропуснатите от ищеца ползи, подлежащи на
обезщетяване, са съизмерими със средния пазарен наем, който би било възможно да се
получи при отдаването на процесния имот за временно възмездно ползване за
горепосочения период. Доколкото по делото няма достатъчно данни за размера на
претенцията, въззивният съд го определя по правилото на чл. 162 ГПК на 4 050 лв., до който
и същият подлежи на уважаване, като в тази връзка съобразява правата на страните в
съсобствеността, диспозитивното начало в гражданския процес, обстоятелството, че
поземленият имот /дворното място/ има несамостоятелен, обслужващ характер по
отношение на сградата, както и липсата на спор между тях, че към м.ноември 2018 год.
средномесечния пазарен наем за поземления имот и построената в него сграда възлиза на
450 лв.
Възражението на ответницата, че е погасила задължението си, се явява неоснователно,
поради следните съображения:
При наличието на спор между длъжника и кредитора относно основанието, на което е
извършено плащането, в тежест на всеки един от тях е да установи наличието на
основанието, на което твърди, че плащането е било извършено.
Основанието, на което е извършено едно плащане, т.е., причината поради която
плащането е осъществено, е от съществено значение в отношенията между платеца и
получилото плащане лице, като меродавна за това е волята на платеца. Ако длъжникът има
към кредитора си само едно задължение, то всички извършени спрямо кредитора плащания
касаят именно този дълг, т.е. приема се, че е погасено онова задължение, за което се
установява, че е съществувало към момента на плащането. Освен това извършеното от
длъжника спрямо кредитора плащане би могло да се приеме, че е на основание различно от
намерението за погасяване на дълга само ако такова основание е установено.
Както вече бе посочено по делото е доказано наличието на други задължения на
ответницата към ищеца – установени със сила на пресъдено нещо и за които на последния са
4
били издадени изпълнителни листове, въз основа на които са били образувани съответно
изпълнително дело №1123/2918 год. по описа на частен съдебен изпълнител Г.К., с рег.
№924 на КЧСИ и изпълнително дело №390/2018 год. по описа на частен съдебен изпълнител
Г.К., с рег.№924 на КЧСИ, като е видно също така от заключението по съдебно-
счетоводната експертиза, че осъществените плащания по тях касаят вземания, които не се
отнасят за процесния период. Отделно от това във въззивното производство е безспорно
между страните, че с влязло в сила решение в частта с характер на определение,
постановено по гр.дело №13/2015 год. по описа на РС-Самоков, ответницата е била осъдена
да заплаща на ищеца на основание чл. 344, ал. 2 ГПК сумата от 225 лв. месечно срещу
ползването на процесната сграда, ведно с поземления имот, в който е построена, считано от
постановяване на съдебния акт до окончателното извършване на делбата. Следователно
налице са други основания за извършване на плащанията/за осъществяване на принудително
изпълнение, респ. ответницата е погасила други свои задължения, а не процесното.
Ето защо решението на СРС следва да бъде отменено в допустимата му част, в която е
отхвърлен предявения иск по чл. 31, ал. 2 ЗС за сумата от 4 050 лв. – обезщетение за
лишаване от ползването на процесния съсобствен недвижим имот за периода от 01.01.2017
год. до 31.07.2019 год., която претенция подлежи на уважаване, ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК по ч.гр.дело №45584/2019 год. по описа на СРС, ГО, 76 с-в – 02.08.2019 год. до
окончателното изплащане /чл. 422, ал. 1 ГПК/. Първоинстанционното решение трябва да
бъде отменено и в частта му, в която ищецът е осъден да заплати на ответницата разноски за
разликата над 1 666.15 лв.
В останалата обжалвана допустима част решението на СРС следва да бъде потвърдено,
като правилно.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата следва
да бъде осъдена да заплати на ищеца направените разноски в първоинстанционното
производство за държавна такса в размер на 81 лв., направените разноски във въззивното
производство за държавна такса в размер на 81 лв. и за възнаграждение за един адвокат в
размер на 219.69 лв., както и направените разноски в заповедното производство за държавна
такса и за възнаграждение за един адвокат в размер на 486 лв., съразмерно с уважената част
от въззивната жалба, респ. уважената част от иска.
На основание чл. 78, ал. 3 и 4 ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на
ответницата действително направените разноски във въззивното производство за
възнаграждение за един адвокат в размер на 156.10 лв.
Предвид изложените съображения, съдът
5
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решението от 07.10.2020 год., постановено по гр.дело №72632/2019 год.
по описа на СРС, ГО, 76 с-в, поправено с решение от 27.10.2020 год., в частта му, в която е
отхвърлен предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от М. А. Я. срещу М. Р. Я. иск с правно
основание чл. 31, ал. 2 ЗС за сумата от 2 375 лв. – обезщетение за периода от 01.08.2016 год.
до 31.12.2016 год. за лишаване от ползването на следния съсобствен между страните при
равни квоти недвижим имот: едноетажна масивна вилна сграда, находяща се в с.Бели
Искър, общ.Самоков, с идентификатор 03441.2.533.1, ведно с дворното място, върху която е
построена, с идентификатор 03441.2.533 и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази
част.
ОТМЕНЯ решението от 07.10.2020 год., постановено по гр.дело №72632/2019 год. по
описа на СРС, ГО, 76 с-в, поправено с решение от 27.10.2020 год., в частта му, в която е
отхвърлен предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от М. А. Я. срещу М. Р. Я. иск с правно
основание чл. 31, ал. 2 ЗС за сумата от 4 050 лв. – обезщетение за периода от 01.01.2017 год.
до 31.07.2019 год., за лишаване от ползването на следния съсобствен между страните при
равни квоти недвижим имот: едноетажна масивна вилна сграда, находяща се в с.Бели
Искър, общ.Самоков, с идентификатор 03441.2.533.1, ведно с дворното място, върху която е
построена, с идентификатор 03441.2.533, както и в частта му, в която ищецът М. А. Я. е
осъден да заплати на ответницата М. Р. Я. разноски за разликата над 1 666.15 лв., като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от М. А.
Я. с ЕГН **********, с адрес: гр.София, ул.“*******, срещу М. Р. Я. с ЕГН **********, с
адрес: гр.София, ул.“*******, иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС, че ответницата дължи
на ищеца сумата от 4 050 лв. – обезщетение за периода от 01.01.2017 год. до 31.07.2019 год.,
за лишаване от ползването на следния съсобствен между страните при равни квоти
недвижим имот: едноетажна масивна вилна сграда, находяща се в с.Бели Искър,
общ.Самоков, с идентификатор 03441.2.533.1, ведно с дворното място, върху която е
построена, с идентификатор 03441.2.533, ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК по ч.гр.дело №45584/2019 год. по описа на СРС, ГО, 76 с-в – 02.08.2019 год. до
окончателното й изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 07.10.2020 год., постановено по гр.дело №72632/2019
год. по описа на СРС, ГО, 76 с-в, в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА М. Р. Я. с ЕГН **********, с адрес: гр.София, ул.“*******, да заплати на М.
А. Я. с ЕГН **********, с адрес: гр.София, ул.“*******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
направените разноски в първоинстанционното производство за държавна такса в размер на
81 лв., направените разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на 81
лв. и за възнаграждение за един адвокат в размер на 219.69 лв., както и направените
6
разноски в заповедното производство за държавна такса и за възнаграждение за един
адвокат в размер на 486 лв.
ОСЪЖДА М. А. Я. с ЕГН **********, с адрес: гр.София, ул.“*******, да заплати на М.
Р. Я. с ЕГН **********, с адрес: гр.София, ул.“*******, на основание чл. 78, ал. 3 и 4 ГПК
направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в
размер на 156.10 лв.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл.
280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7