Р Е
Ш Е Н
И Е
№
354
гр. Пловдив, 10.12. 2018 г.
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ
АПЕЛАТИВЕН СЪД, търговско отделение, трети състав, в открито заседание на
десети октомври, през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КРАСИМИР КОЛАРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ГЕОРГИ ЧАМБОВ
ЕМИЛ МИТЕВ
при участието на съдебния секретар Златка Стойчева, изслуша
докладваното от съдия Георги Чамбов в.търг.дело № 360 по описа за 2018 г. и за
да се произнесе, взе предвид следното:
|
|
|
|
|
|
Производство по
реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано по въззивна жалба на Д.И.Т. и М. Й.М. против Решение № 79 от 13.02.2018 г., постановено по т.д. № 760 по описа за 2016 г. на Пловдивския окръжен съд, в следните части, с които:
- е признато по отношение на Д.И.Т. и М.Й.М., че дължат солидарно на “П.И.Б.“АД,
сумата 61 311.40 евро –
главница, в това число предсрочно изискуема, ведно със законна лихва от датата
на заявлението по чл.417 ГПК – 25.07.2016 г., до окончателното плащане; сумата
13 041.69 евро –
възнаградителна лихва за периода от 25.04.2014 г. до 22.07.2016 г.; сумата 693.41
евро – наказателна лихва за периода
от 26.05.2014 г. до 24.07.2016 г.; както и сумата 295.57 евро – комисиони за управление на кредита за 2014
г. и 2015 г., които суми са дължими
по договор за ипотечен кредит „У.“ ******.г. към него и за които вземания е
издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 10474 по описа за 2016 г. на РС
Пловдив, ХІХ гр.с.;
- е отхвърлено предявеното от Д.И.Т. против “П.И.Б.“ АД, възражение за
прихващане със сумата 63 900 евро – стойност на неразрешена платежна операция,
изразяваща се в извършено на 01.08.2008 г. плащане на същата сума от каса на
трето лице без съгласие на титуляра на банкова сметка ***: ***;
- Д.И.Т. и М.Й.М. са осъдени да заплатят на “П.И.Б.“
АД, сумата 9471.02 лв. – деловодни
разноски в производството по ч.гр.д. № 10474 по описа за 2016 г. на РС Пловдив,
ХІХ гр.с., и по т.д.№ 760/2016 г. по описа на ПОС.
Решението се обжалва с оплаквания за неправилност поради съществени процесуални нарушения, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. С оглед на изразеното становище, се иска да се отмени решението на Пловдивския окръжен съд в обжалваните му части, като се постанови ново, с което се отхвърлят предявените искове, евентуално – да се уважи направеното от Д.И.Т. възражение за прихващане. Претендират се разноски.
Постъпил е отговор на въззивната жалба от „П.И.Б.“ АД, с която жалбата се оспорва. Изразява се становище, че обжалваното решение е допустимо и правилно, поради което искането е същото да се потвърди, като на банката се присъдят деловодни разноски за въззивното производство за адвокатско възнаграждение на представляващия банката юрисконсулт.
Пловдивският апелативен съд, след преценка на събраните по делото доказателства, във връзка с изложените оплаквания и възражения на страните, приема за установено следното:
Производството пред Пловдивския окръжен
съд е било образувано по предявени от „П.И.Б.“ АД против Д.И.Т. и М.Й.М., обективно
и субективно пасивно съединени установителни искове за установяване между
страните, че ответниците дължат на банката сумата 61 311.40 евро –
просрочена главница, ведно със законна лихва от 25.07.2016 г. до окончателното
плащане; сумата 13 779.23 евро – възнаградителна лихва за периода от
25.04.2014 г. до 22.07.2016 г.; сумата 693.42 евро – наказателна лихва за
периода от 26.05.2014 г. до 24.07.2016 г.; и сумата 306.56 евро – комисиони по
кредита за 2014 г. и 2015 г., дължими
по договор за ипотечен кредит „У.“ ****г. и анекс № 1 от 22.01.2013 г. към него.
По делото е безспорно, че за посочените суми, въз основа на подадено заявление от банката е по реда на чл.417 ГПК, е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 10474 по описа за 2016 г. на РС Пловдив, ХІХ гр.с.
Възраженията на длъжниците по тези вземания против издадената заповед, заявени в срока по чл.414 ГПК, са обусловили правния интерес от предявяването на исковете по чл.422 ГПК.
Във връзка със заявените в подкрепа на исковете и релевантни за спорното правоотношение обстоятелства, по делото е установено следното:
Налице
е сключен между страните по делото Договор ****г. за предоставяне на Ю.„У.“
/ипотечен банков кредит за текущи нужди/, по който банката е кредитор, Д.Т. - кредитополучател, а М.М.
– солидарен длъжник. Предмет на договора е предоставянето от банката на кредитополучателя
на ипотечен кредит в размер 65 000 евро за задоволяване на текущи нужди,
при индивидуално определени в договора условия относно лихви, такси и разноски,
обезпечения, изплащане на кредита, предсрочна изискуемост и пр.
Установено е, че на 22.01.2013 г., между същите страни е сключен Анекс
№ 1, с който се преструктурира остатъка от дълга и се променят част от
уговорките по основния договор, отнасящи се до лихвите, срока на погасяване на
кредита и пр. В тази връзка анексът съдържа клаузи, имащи характер на
установителен договор, с който страните са постигнали съгласие относно дължимия
остатък от кредита /главница, лихви и разноски/.
Основните възражения на ответниците, поддържани и във
въззивното производство се основават на твърдени от тях изключващи,
унищожаващи, погасяващи и отлагащи упражняването на спорното право обстоятелства.
Първото възражение е свързано с поддържаното от ответниците твърдение,
че тъй като по процесния договор от 25.07.2008
г. не била открита банкова сметка, ***, банката не е могла и не е изпълнила
задължението да предостави кредита, в резултат на което този договор бил
основателно развален от кредитополучателката Т..
Възражението
е неоснователно.
Действително
в чл.3 от Договора, като условие за усвояване на средствата по кредита, е
предвидено това да се извършва по разплащателна сметка на кредитополучателя при
ТБ „****“ АД, както и че в самия договор не е изписан номер на конкретна
сметка. Само от този факт обаче не може да се изведе, че банката не е изпълнила
задължението си, което да обуслови правото на кредитополучателката да развали
договора.
Съгласно
чл.19.1 от процесния договор, задължение на кредитополучателя е да открие в ТБ
„****“ АД своя разплащателна сметка във валутата на кредита. Това означава, че
ако такава сметка не е посочена в договора и това евентуално е довело до
невъзможността за усвояването на обещания кредит, то би било последица от
неизпълнението на посоченото задължение от страна на кредитополучателя,
съответно би лишило същия от възможността да развали договора.
Независимо
от изложеното, от събраните доказателства се установява, че сумата по кредита е
била преведена по
банкова сметка - ***: *** Д.Т., открита
във връзка с предхождащ процесния друг, сключен между същите страни, договор ****г. за предоставяне на Ю.„Д.“ (ипотечен кредит
за покупка на недвижим имот).
Обстоятелството, че сумата по процесния кредит е преведена по тази сметка, също
не обуславя извод за неизпълнение на договора, доколкото изискването по чл.3 от Договора е преводът да бъде извършен по разплащателна
сметка на кредитополучателя, открита при банката-кредитор, а посочената сметка
е точно такава. Установено е, че по тази сметка са били преведени сумите по
кредитите от двата договора.
Обстоятелствата относно усвояването на кредита се установяват от
приетия по делото документ – нареждане-разписка /л.213/, с който ответницата Т.
е наредила на банката плащането в брой на сумата по този кредит в размер на
63900 лева и в същото време е удостоверила, че е получила тази сума. Пловдивският
апелативен съд преценява като неоснователно поддържаното и във въззивното
производство възражение за наличието на неразрешена платежна операция в случая,
основаващо се на твърдението, че съдържанието на документа било изпълнено с
различни почерци и различни химикални пасти, както и че липсвал подпис на
кредитополучателката Т. в графата „Получих сумата“.
Горните твърдения се опровергават както от съдържанието на самия
документ, така и от приетото по делото заключение на съдебно–графическата
експертиза, според което ръкописният текст и подписите от името на Д.И.Т. в
нареждане–разписка от 01.08.2008 г., са изписани от същото лице.
Неоснователно е и твърдението за липсата на подпис в графата „Получих
сумата“. Всъщност подписът е положен точно срещу описания текст, в графата,
предназначена за него - „Контролен подпис“, след като на горния ред вдясно, Т.
се е подписала и в графата „Получател“, с което е удостоверила получаването на
сумата. Автентичността на процесния документ, както и наличието на всички
изискуеми реквизити, съгласно изискванията на чл.5, ал.4 от Наредба № 3
от 29.09.2005 г. за паричните преводи и платежните системи /отм./, водят до единствения възможен и обоснован
извод, че сумата по
Договор ****г. за предоставяне на Ю.„У.“ /ипотечен банков кредит за текущи
нужди/ е била предоставена от банката и усвоена от кредитополучателката Д.Т. по
нейно нареждане, което означава, че съгласно разпоредбите на
чл.
305 ТЗ и чл. 75, ал.3 ЗЗД, банката
е изпълнила задължението си по този договор. В такъв случай, за
кредитополучателя е възникнало задължението да погаси кредита, съгласно
условията на договора.
Изпълнението на горното
задължение следва да се преценява съобразно действащите към датата на
твърдяното просрочие – 25.03.2014 г.- условия за погасяването на кредита,
уговорени с Договора от 25.07.2008
г. и с изменящия и допълващ го Анекс № 1 от 22.01.2013 г. Освен характер на установителен договор в частта, с която
страните са постигнали съгласие за размера на непогасения остатък от кредита
/главница и лихви - чл.1.5/ към датата на сключване на анекса, с този анекс са
преуредени и някои условия, свързани с погасяване на задължението, включително и
крайния срок, предсрочната изискуемост, погасителен план и пр.
Въпреки, че и във въззивното производство ответницата Т. поддържа
възраженията за унищожаемост на анекса, като сключен при основателен страх за
имуществото й, както и при наличието на крайна нужда и явно неизгодни условия,
същата не сочи конкретни твърдения в подкрепа на визираните пороци. Освен това,
твърденията й в тази насока се опровергават от установените по делото факти
относно причините за преуреждане на дълга и уговорките в анекса.
Установено е преди всичко, че
изменението на част от първоначално уговорените условия в договора, свързани с
размера и погасяване на кредита, са инициирани от Т., с подадена на 10.01.2013
г. молба до ищцовата банка (л.245), както и с изричното уточнение на причините
за това - намалени доходи и невъзможност да обслужва кредита в пълен размер на
месечната вноска. Дори молбата за предоговоряне на условията по кредита да е
мотивирана от опасенията на Т., че невъзможността да погасява редовно вноските,
ще доведе до публичната продан на ипотекирания й имот, очевидно е, че тези
опасения нямат никаква връзка с хипотезата на чл.30 ЗЗД, доколкото не са
предизвикани от някаква форма на принуда от страна на кредитора.
Неоснователно на следващо място е и твърдението за сключването на
анекса при крайна нужда и явно неизгодни условия. От приетото по делото
заключение от 30.05.2017 г. /л.327/, както и от приложения към анекса
погасителен план, може да се изведе, че като цяло условията за погасяване на
кредита, уговорени с анекса, са по-благоприятни за кредитополучателя и
солидарния длъжник в сравнение с тези по основния договор. С анекса е уговорен
едногодишен фиксиран лихвен процент от 2.34 % при 9.35 % по основния договор. Уговорено
е също, че през същия период кредитополучателят не погасява част от главницата,
като месечните погасителни вноски са в предложения от самата кредитополучателка размер от около 250 лева
месечно. След този период, месечните погасителни вноски се увеличават на 329.33
евро, но въпреки това са значително по-малки от тези по основния договор,
възлизащи на 566.31 евро. При така установените, значително по-добри за
длъжника условия за погасяване на кредита, уговорени с Анекс № 1 от 22.01.2013 г., твърдението, че анексът е
сключен при явно неизгодни за кредитополучателя условия се явява необосновано.
Следващият спорен въпрос е дали е имало неизпълнение при погасяване на
кредита, което да обуслови предсрочната изискуемост на остатъка от дълга. Този
спор е свързан с възражението на ответниците, че след като сумите са постъпвали
по една и съща сметка, обслужваща и двата кредита, без е посочено кой от тях
погасяват, е следвало да се приложи правилото на чл.76, ал.1 ЗЗД. Според
въззивниците, тъй като задължението по кредита „У.“ е по-обременително, заради
по-големия размер и този кредит е следвало да бъде погасяван преимуществено, в
този случай не би имало цяла просрочена вноска, съответно не биха били налице
условията за предсрочна изискуемост.
По
повод направеното от ответниците възражение, Пловдивският окръжен съд е приел,
че в при определяне поредността на погасяване на процесните задължения,
произтичащи от двата договора, следвало да се извършва по реда на чл.76, ал.2 ЗЗД, а не по този, посочен в чл.76, ал.1 ЗЗД. В тази насока съдът е изложил, че
разпоредбата на чл.76, ал.1 ЗЗД е приложима в случаите на частично изпълнение,
когато такова не е предвидено в договора и не произтича от естеството на
задължението, а кредиторът се съгласява да приеме изпълнение на части по
аргумент от чл.66 ЗЗД, съответно – че не е приложима, когато възможността за
частично изпълнение и съгласието на кредитора за такова произтича от самия
договор. В подкрепа на извода си за неприложимостта на разпоредбата на чл.76,
ал.1 ЗЗД първоинстанционният съд се е позовал на обстоятелството, че двата
кредита са с различни падежни дати, поради което задълженията следва да се
погасяват според реда на настъпване на техния падеж.
Изводите
на първоинстанционния съд относно определяне поредността за погасяване на задълженията
по договорите се споделят и от настоящата инстанция, като във връзка
с изложените във въззивната жалба на ответниците възражения, се налага да се
добави следното:
Поначало длъжникът трябва да изпълни всички задължения така, както е уговорено в договора. При това изпълнението трябва да бъде достатъчно, за да погаси всички задължения. Ако обаче изпълнението не е достатъчно и се касае за няколко еднородни задължения, тогава възниква въпросът, как се погасяват отделните задължения.
В такива случаи поредността на
погасяванията следва уговореното между страните - длъжникът изпълнява
задълженията си по реда, който е бил уговорен с кредитора в договора или след сключването
му. С други думи поредността на изпълнението се определя по взаимно съгласие на
кредитора и длъжника. Едва, ако такава поредност не е била уговорена, следва
правилото длъжникът да посочи, което от еднородните задължения погасява първо и то
в случай, че кредиторът не се противопостави на този избор или ако по силата на
договора длъжникът разполага с правото едностранно да определи поредността.
Едва при липсата на някое от изброените възможности, се прилагат правилата на
чл.76 ЗЗД.
В
конкретния случай, от съдържанието на двата договора, може да се заключи, че
страните са определили поредността на плащанията преди всичко по отношение на
задълженията, произтичащи от самия договор – чрез разсрочено плащане, на
погасителни месечни вноски, включващи част от главница, възнаградителна лихва и
разноски, в рамките на определен погасителен срок. По отношение на тези вноски и с оглед на тяхната структура,
страните са предвидили и поредност за погасяване в случай на недостиг на
вноските в деня на падежа, като тази поредност съответства на разпоредбата на
чл.76, ал.2 ЗЗД – чл.12.1 от Договорите.
Предвид
поддържаното от ответниците възражение, приложимостта
на разпоредбите на чл.76 ЗЗД следва да се преценява с оглед конкуренцията между
задълженията, произтичащи от двата отделни договора, а не между отделните
задължения по всеки договор. По този въпрос настоящият състав намира, че и в
този случай поредността на плащанията се извежда от съдържанието на двата
договора и по-точно - от постигнатите уговорки относно падежите на съответните
месечни вноски. Тези уговорки представляват съществен елемент от уговорените от
страните по двата договора погасителни планове, като спазването им е
предпоставка за точното и навременно изпълнение на разсрочените задължения,
съобразно с уговорените начини на плащане и уговорените падежи. В такъв случай,
всяка промяна в така установената поредност на плащане, определена по правила
или критерии, различни от уговорените от страните, включително и при условията
на чл.76, ал.1 ЗЗД, би била в противоречие с постигнатото от страните съгласие,
поради което и не следва да се допуска.
От
събраните по делото доказателства - приложените към допълнително заключение от
09.10.2017 г. на ССчЕ справки за разпределението на постъпленията по с/ка BG**** за погасяване на задълженията по всеки кредит, както и от самото
заключение на А.Д., включително и от обясненията му в съдебно заседание на
17.10.2017 г., се установява, че за погасяване на задълженията и по двата
договора са постъпвали парични средства само по посочената сметка. През периода
от 01.08.2008 – 22.07.2016 г. тези средства са били разпределяни от банката за
последователното обслужване на двете кредитни позиции – кредит „Д.“ и кредит „У.“,
доколкото са позволявали наличностите по сметката, като при транзакция, се
погасявали съобразно последователността на възникването им - първо задължения
по кредит „Д.“, след което - тези по процесния кредит. Установено е също, че
задълженията по отделните кредити са погасявани съобразно погасителните планове
в следната последователност: редовна главница, възнаградителната лихва, наказателна
лихва, такса за усвояване. От изложеното може да се обобщи, че погасяването на
задълженията по кредитите, включително и в случаите, когато средствата не са
били достатъчни, се е извършвало съобразно поредността на възникването им и в
съответствие с условията, предвидени в договорите и погасителните планове.
При
този начин на погасяване и при недостатъчния ресурс на постъпилите средства,
ответниците са се оказали в забава при плащането на вноските по договора за кредит „У.“, с падежни дати от
25.03.2014 г. до 23.07.2016 г., което е довело и до обявяване на този кредит за
предсрочно изискуем по правилата на
т.10.1.2. и т.10.2.3. от Анекс № 1 към договора.
Неоснователно
е поддържаното във въззивната жалба възражение, че при преимущественото
погасяване на кредит „У.“ по реда на чл.76, ал.1 ЗЗД, би имало частична забава
на месечната вноска с падеж 25.06.2016 г. в размер на 118.46 евро, което не би
довело до предсрочната изискуемост на кредита.
Извън
изложеното по-горе относно неприложимостта на правилата по чл.76, ал.1 ЗЗД при
разпределение на погасителните вноски, както са отбелязали самите въззивници,
позовавайки се заключението на съдебно-счетоводната експертиза от 28.11.2017 г.
и допълнението към нея, към посочената от банката дата на предсрочната
изискуемост действително ще е налице забава на част от месечната вноска с
посочения падеж.
Според
уговорката в т.10.1.2. от Анекс № 1 от процесния договор, условие за предсрочна
изискуемост на кредита е неизпълнение, при което кредитополучателят и
солидарният длъжник не са погасили изцяло в срок която и да е погасителна
вноска по главница, дължими лихви и такси. Това означава, че съгласно
посочената уговорка, частичното и просрочено изпълнение също представляват
неизпълнение по смисъла на чл.10.1 като условие за предсрочна изискуемост, тъй
като, по аргумент от противното на съдържащото се в т.10.1.2. основание, само цялостното
/пълното/ и срочно погасяване на която и да е погасителната вноска, се счита за
изпълнение.
Неоснователно
е и възражението за ненадлежно упражняване на правото на предсрочната
изискуемост от страна на банката, тъй като с поканите до длъжниците липсвало
изразена воля за това, че кредитът е вече предсрочно изискуем, както и покана
за изпълнение на предсрочно изискуемата сума.
Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия
кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително
и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били
изискуеми. Това означава на първо място, че с волеизявлението си за предсрочна
изискуемост, кредиторът едностранно изменя договора, като съобразно
уговореното, заявява правото си да събере предсрочно вземанията си, произтичащи
от този договор в този вид и размер, който те биха имали при изтичане срока на
договора. Реципрочната последица на това волеизявление е, че неизправният
длъжник губи преимуществото си от разсрочено изпълнение на задължението и от
момента на уведомяването на обявената предсрочна изискуемост дължи неизплатения
остатък от описаните вземания на кредитора.
Следователно, за да се прояви действието на предсрочната
изискуемост по отношение на длъжника,
той следва да бъде уведомен чрез покана от банката, съдържаща изрично
волеизявление, че банката счита кредита за предсрочно изискуем от определен момент, както и да се
посочат
и вида и размера на
неплатените задължения - главница, редовни и наказателни лихви и такси. Освен това, съгласно т.18 от ТР
№ 4/18.06.2014 г. ОСГТК на ВКС, за да породи действието си, волеизявлението на
банката, че обявява вземанията си по договора за предсрочно изискуеми, следва да е достигнало до длъжника.
В
съвсем същия смисъл са и изпратените от банката към ответниците нотариални
покани. Изявлението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, макар и под
отлагателно условие, се съдържа в предпоследното изречение от поканите. Затова
съдът счита, че от страна на банката в случая са спазени всички изисквания,
свързани с надлежното упражняване на правото на предсрочна изискуемост.
Във
връзка с редовността на уведомяването на ответниците за предсрочната
изискуемост на кредита, Пловдивският окръжен съд е изложил изчерпателни мотиви,
които се споделят изцяло от въззивната инстанция.
Според съдържащите в чл.13 от Анекс № 1 към договора за кредит изисквания, всички уведомления и изявления във връзка с договора следва да бъдат направени в писмена форма и ще се считат получени, ако по факс, чрез лично доставяне или чрез изпращане по пощата с обратна разписка, или с препоръчана поща, или с телеграма, достигнат до адресите на страните, посочени след тези уговорки.
В анекса ответникът Д.Т. е посочила адрес ***1, а ответникът М.М. е
посочил адрес ***. След като ответницата Т. не е намерена след неколкократните
опити за връчване на нотариалната покана на този адрес, нотариусът основателно
е приложил разпоредбата на чл.47 ГПК. Същият не е имал задължение да издирва
новия към онзи момент настоящ или постоянен адрес на кредитополучателката, тъй
като нейно е задължението да уведоми банката при смяната му, съгласно чл.19.6,
б. „б“ от Договора.
Неоснователно е и поддържаното в
условията на евентуалност възражение за прихващане на процесните вземания със
сумата 63 900 евро. Възражението се основава на твърдението, че тази сума, предмет на кредита
„У.“, в резултат на неразрешена платежна операция, извършено на 01.08.2008 г.,
е платена на трето лице. В случая, както се установи въз основа на събраните по
делото доказателства, сумата е платена на Д.Т.. Следователно вземане е възникнало
само в полза на банката, а за Т. е възникнало единствено насрещно задължение за
връщане на получената по кредита сума заедно с уговорените принадлежности.
Установен е и размерът на неизплатените
части от задължението. Според приетото по делото и неоспорено от страните
заключение на съдебно-счетоводната експертиза, задълженията
по договора за кредит „У.“ към 23.07.2016 г. са в размер, както следва: 61311.40
евро – главница; 13041.69 евро – възнаградителна лихва; 693.41 евро –
наказателна лихва и 295.57 евро – комисиони за управление на кредита за 2014 г.
и 2015 г. До посочените размери исковете се явяват основателни и следва да се
уважат.
Изложеното
дотук налага извода, че предявените искове са доказани по основание и размерите
в които са уважени. Задълженията на ответниците за заплащане на присъдените с
обжалваното решение суми произтичат от валидно сключен между страните договор
за банков кредит, изменен и допълнен с анекс.
Постановеното в
този смисъл решение на Пловдивския окръжен съд в обжалваната му част представлява
законосъобразен отговор на повдигнатия от страните правен спор и следва да се
потвърди.
В
полза на въззиваемия „П.И.Б.”АД
следва да се присъди адвокатско възнаграждение за представляващия го
юрисконсулт, което съдът, съобразно с правилата на чл.78, ал.8 ГПК, вр. с чл.37 ЗПП, вр. с чл.25, ал.1 и ал.2 от Наредбата за заплащането на правната помощ,
определя на 450 лева.
Мотивиран от горното, Пловдивският апелативен
съд
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 79 от 13.02.2018
г., постановено по т.д. № 760 по описа за 2016 г. на Пловдивския окръжен съд, в
частта с която:
- е признато по отношение на Д.И.Т., ЕГН **********,***, и М.Й.М., ЕГН **********,***,
двамата представлявани от адв. С.М., съдебен адрес ***, **, че същите дължат
солидарно на „П.И.Б.”АД, ЕИК ***, седалище и адрес на управление ***, представлявано
от Д.К.К.и В.Х.Х., сумата 61 311.40
евро (шестдесет и едно хиляди триста и единадесет евро и 40 е.ц.) – главница, в
това число предсрочно изискуема, ведно със законна лихва от датата на
заявлението по чл.417 ГПК – 25.07.2016 г., до окончателното плащане; сумата 13 041.69
евро (тринадесет хиляди и четиридесет
и едно евро и 69 е.ц.) – възнаградителна лихва за периода от 25.04.2014 г. до
22.07.2016 г.; сумата 693.41 евро (шестстотин
деветдесет и три евро и 41 е.ц.) – наказателна лихва за периода от 26.05.2014
г. до 24.07.2016 г.; както и сумата 295.57 евро (двеста деветдесет и пет евро и 57 е.ц.) – комисиони за управление
на кредита за 2014 г. и 2015 г., които
суми са дължими по договор за ипотечен кредит „У.“ ****г. и анекс № 1 от
22.01.2013 г. към него и за които вземания е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№10474
по описа за 2016 г. на РС П., ХІХ гр.с.;
- е отхвърлено предявеното от Д.И.Т., ЕГН **********,***, представлявана от адв.С.М.,
съдебен адрес ***, **, против „П.И.Б.”АД, ЕИК ***, седалище и адрес
на управление ***, представлявано от Д.К.К.и В.Х.Х., възражение за прихващане
със сумата 63 900 евро – стойност на неразрешена платежна операция, изразяваща
се в извършено на 01.08.2008 г. плащане на същата сума от каса на трето лице
без съгласие на титуляра на банкова сметка ***: ***;
- Д.И.Т. и М.Й.М. са осъдени да заплатят на „П.И.Б.“ АД, сумата 9471.02 лв. – деловодни разноски в производството по ч.гр.д. № 10474 по описа за 2016 г. на РС П., ХІХ гр.с., и по т.д.№ 760/2016 г. по описа на ПОС.
ОСЪЖДА Д.И.Т.,
ЕГН ********** и М.Й.М., ЕГН **********, да заплатят на “П.И.Б.“ АД, ЕИК *** сумата 450
лв. деловодни разноски за адвокатско
възнаграждение на представляващия дружеството юрисконсулт в настоящото производство
по в.т.д. № 360/2016 г. по описа на Пловдивския апелативен съд.
Решението е неокончателно и може да се
обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
съобщаването му на страната при условията на чл. 280 и сл. от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: