СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, III-Б въззивен състав, в публичното заседание на пети ноември две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН
мл. съдия
МАРИНА ГЮРОВА
при секретаря Нина Светославова, като разгледа
докладваното от съдия Гюрова в. гр. д. №
3121 по описа за 2019 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 430185 от 14.06.2018 г. по гр. д. № 24037/2016 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 119 състав, „П.В." ЕООД, ЕИК *******, е
осъдено да заплати на „Т." ЕООД, ЕИК *******, сумата от 8 789,26
лв., ведно с обезщетение за забава в размер на 870 лв. от датата на изпадане в забава до датата на предявяване на
иска на 28.04.2016 г., както и
законна лихва от постановяване на първоинстанционното решение на 14.06.2018 г. до окончателното
изплащане на сумата.
С
решението „П.В."
ЕООД, ЕИК *******, е осъдено да заплати на „Т." ЕООД, ЕИК *******, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 2 155,58 лв., представляваща разноски по делото.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от „П.“ ЕООД, чрез редовно упълномощен процесуален представител
- адв. Й.Г., в която са развити съображения за незаконосъобразност и неправилност. Твърди, че между страните е имало облигационни отношения, но не и по
описания в исковата молба начин. Сочи, че предварително договореното навло е
било с включено ДДС като окончателно дължима сума. Излага, че неправилно
районният съд е кредитирал представените заявки, които не носят подписи на
страните. Поддържа, че фактурите не са приети за плащане. Твърди, че районният
съд е следвало да уважи направеното възражение за прихващане. Моли съдът да
отхвърли предявените искове, алтернативно да уважи възражението за прихващане.
Претендира разноски.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „Т.“ ЕООД, чрез редовно упълномощен процесуален
представител - адв. Р.Т., с който жалбата се оспорва и се моли
първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Твърди, че изготвените съдебно -
счетоводни експертизи потвърждават основателността на исковите претенции.
Поддържа, че не отговаря за повредата на стоката, тъй като няма качеството на
превозвач, няма данни в какъв вид стоката е била предадена на превозвача, както
и не е направена своевременна рекламация. Претендира разноски.
Софийски
градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства и становищата
на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално - легитимирана страна, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
решение е валидно и допустимо. При постановяване на първоинстанционното решение
не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед
релевираните в жалбата оплаквания,
същото е и правилно, като въззивният съд споделя изцяло изложените в мотивите
му съображения, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.
Независимо от това, във връзка с доводите, изложени в жалбата, въззивният съд намира следното:
СРС, Гражданско отделение, 119 състав е бил сезиран с искове, с правно
основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 372 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Въззивният съд намира, че възникналите между страните правоотношения са с
източник три договора за международен превоз на стоки по смисъла на чл. 1, т. 1
от Конвенцията за международен автомобилен превоз на товари (за краткост Конвенцията), поради което към част от процесното
правоотношение са приложими разпоредбите на Конвенцията, като общата нормативна
уредба на договора за превоз, която се съдържа в чл.
367 - чл.
378 ТЗ се прилага само доколкото в специални международни и
вътрешни актове не са регламентирани различни правила - съгласно чл.
379 ТЗ. По отношение на договора за вътрешен сухопътен превоз
на стоки приложим е Търговският закон.
Релевантните факти към основателността на иска за дължимост на превозното
възнаграждение са: наличие на превозно правоотношение между страните, елемент
от което е заплащането на претендираната сума - превозно възнаграждение, както
и неизпълнение на задължението за заплащане на възнаграждението от страна на
задълженото лице и настъпил падеж за това.
В практиката на ВКС е възприето становището, което се споделя и от
настоящият състав, че договорът за международен автомобилен превоз е неформален
и консенсуален, и за неговото сключване е достатъчно доказване наличието на
съвпадение на насрещните волеизявления на съконтрахентите (Така в решение №
135/05.10.2011 г. по т. дело № 1103/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.) Съгласно чл.
9, т. 1 от Конвенцията товарителницата удостоверява, до доказване на
противното, условията на договора и получаването на стоката от превозвача, а
съгласно чл. 4 нейната липса не засяга превозното правоотношение.
От своя страна договорът за вътрешен превоз е консенсуален и неформален,
поради което сключването му предполага постигане на съгласие между страните
относно съществените му елементи - превозването на товар от едно място до друго
и превозно възнаграждение, без да е необходимо обективиране на съгласието в
писмена форма.
По делото не се спори, че страните са сключили три от четирите договора за
превоз, за които са издадени фактури № **********/15.04.2015 г., №
**********/13.05.2015 г. и № **********/07.07.2015 г. Ответникът оспорва сключването
на договор за превоз, за който е издадена фактура № **********/03.06.2015 г.
Представените
към исковата молба фактури не носят подписа на представител на ответното
дружество, поради което и с оглед характеристиката им на частни свидетелстващи
документи те не се ползват с материална доказателствена сила относно
удостоверените в тях обстоятелства, а същите подлежат на установяване в процеса
на доказване с всички допустими доказателствени средства.
По делото не е спорно и че ответникът е заплатил част от уговореното за
процесните превози навло в размер на 4 181,66 лв. преди подаване на
исковата молба. В тази връзка ищецът е направил изменение на иска, като
претенцията е за заплащане на остатъка от договореното навло в размер на
8 789,26 лв. - главница и 870 лв. - обезщетение за забава.
От приетите
в първоинстанционното производство съдебно -
счетоводна и тройна съдебно - счетоводна експертизи, които съдът кредитира като
компетентно и обективно изготвени, се установява, че неплатеният остатък по процесните фактури възлиза на сумата от
8 789,26 лв., а законната лихва на сумата от 870 лв. Вещите лица дават
заключение, че и четирите фактури са декларирани от ответника като доставки с
право на пълен данъчен кредит, т.е. ответникът е осчетоводил процесните
фактури и е ползвал данъчен кредит по тях
в пълен размер.
Действията по осчетоводяване на процесните фактури представлява
извънсъдебно признание на ответника за наличието на валидни задължения за
сумите по фактурите и доказва тяхното съществуване. Извършените от ответника последващи правни
и фактически действия във връзка с издадените фактури - надлежното им
осчетоводяване и включването им в дневника за покупки представлява извънсъдебно
признание за наличие на задължение към ищеца, произтичащо от обективираните във
фактурите услуги и доказва съществуването на това задължение /В този смисъл е
установената практика на ВКС, изразена с решение по чл.
290 от ГПК № 23 от 07.02.2011 г. по т. д. № 588/2010 г. на ВКС, ІІ Т.
О., решение № 42 от 19.04.2010 г. по т.дело № 593/ 2009
г., Т.О., ІІ т.о. на ВКС, № 46 от 27.03.2009 г. по т.дело № 454/2008 г., на
ВКС, II Т.О.,
№ 109 от 07.09.2011
г. по т.дело № 465/2010 г. на ВКС, II т.о.
и др./.
Осчетоводявайки тези фактури, представляващи първични счетоводни документи,
в които се съдържат данни за съществените елементи на договорите за превоз на
товари - страни, предмет, отправна, начална точка и дестинация на превоза, и
размер на превозното възнаграждение, ответникът е признал, че е страна по
процесните договори за автомобилен превоз на стоки съгласно уговорките,
отразени във фактурите. Признанието на неизгодни за страната факти е едно от
най - надеждните и достоверни доказателствени средства в гражданския процес,
което в случая, преценено с оглед на всички обстоятелства по делото - арг. от чл.
175 ГПК, се подкрепя от приложените към всяка от осчетоводените
фактури писмени доказателства - превозни документи. Следователно, с
осчетоводяването на коментираните първични счетоводни документи ответникът в
качеството си на товародател е признал правнорелевантното обстоятелство, че е
страна по договори за превоз на товари с ищеца, както и че последният в качеството
си на превозвач е изпълнил своето договорно задължение да осъществи възложения
превоз точно в качествено, количествено и темпорално отношение при насрещна
парична престация - заплащане на уговореното превозно възнаграждение, възлизащо
именно на посочените във фактурите суми.
Следва да се посочи, че макар в представените товарителници като
превозвач на товара да е посочено лице, различно от ищеца, това не разколебава
извода, че именно той е превозвач в договорните отношения с ответника,
доколкото по делото липсват доказателства, а и твърдения ответникът да е
възложил на ищеца извършване на процесните превози като
спедитор, което обуславя правния извод, че ищецът е използвал подпревозвачи, за
да изпълни своето договорно задължение по договорите за превоз, като е
отговарял за действията на подпревозвачите до предаването на товара - арг. от
разпоредбата на чл. 374, ал. 1 ТЗ.
Ирелевантен е и фактът, че въззивникът не фигурира като изпращач в
представените товарителници. По аргумент от правилото на чл. 371, ал. 1 ТЗ
носител на паричното задължение за заплащане на цената на осъществен
международен транспорт е товародателят - лицето,
сключило превозния договор като възложител, лицето, възложило извършването на
съответната превозна услуга, като за това му качество е без значение дали то
физически предава или получава стоката, дали действа като представител на
изпращача или получателя. Следователно, товародателят като страна по договора е
лицето, задължено да осигури предаването на товара (а отговорен за фактическото
изпълнение на това задължение може да е различен правен субект - изпращач) и да заплати превозното
възнаграждение (навло).
В отговора на исковата молба ответникът е направил възражение за
неизправност на ищеца при изпълнение на произтичащите от превозния договор
задължения, респ. за осъществено от него лошо изпълнение на договора,
обективиран във фактура № **********/07.07.2015 г. С оглед въведените от
страните твърдения и възражения в процеса спорният въпрос по делото е дали са
налице предпоставките за ангажиране договорната отговорност на ищеца за повреда
на превозвания товар.
Съгласно
чл. 3 от Конвенцията
за договора за международен автомобилен превоз на товари при приложението на
конвенцията превозвачът отговаря като за свои действия и бездействия, за
действията и бездействията на своите служители и на всички други лица, до чиито
услуги е прибягнал за извършването на превоза, когато тези негови служители или
лица действуват в изпълнение на техните функции. В чл. 17, § 2 - 4 са уредени основанията за освобождаване
от отговорност на превозвача, вкл. т.нар. "привилегировани основания"
(§ 4, б. а - г), а в чл. 18 са уредени въпросите относно тежестта на доказване
на основанията за освобождаване от отговорност. Съгласно
разпоредбата на чл. 18, пар. 2 от ЧМР, за
да се приеме, че вредите произтичат от някои от тези рискове, обаче,
превозвачът следва да установи, че предвид конкретните фактически
обстоятелства, повредата може да се дължи на един или повече от тях, каквото
доказване е проведено по делото.
В случая от събраните по делото доказателства се установява, че е извършен
превоз на товар по дестинация Полша - България. В приетата CMR товарителница №
00249, като изпращач е посочен „Ф.И.С.“, като превозвач „А.Т.“, а като получател ответното дружество. В
товарителницата е посочено, че товаренето и опаковането са осъществени от
клиента в негово депо, както и че товарът е бил недобре укрепен. В графата на
товарителницата, в която е вписана забележката на получателя относно
състоянието на товара, се съдържа следният текст „от 9 уреда 6 имат повреди“.
Товарителницата е надлежно подписана и подпечатана от изпращача, превозвача и
получателя - търговски дружества.
Според чл. 9 от Конвенцията CMR, товарителницата удостоверява, до доказване
на противното, условията на договора и получаването на стоката от превозвача,
като при невписване в товарителницата на мотивирани възражения от превозвача,
се презюмира, че стоката и нейната опаковка са били в добро състояние при
приемането й за превоз от превозвача. Превозвачът е длъжен при приемане на
стоката за превоз да провери нейното видимо състояние и опаковката й - чл. 8 от
Конвенцията CMR.
Въззивният съд приема, че е установено по несъмнен и категоричен начин, че
повредите по процесния превозван товар са предизвикани от пакетирането и
подреждането му. В международната товарителница, удостоверяваща превозния
договор, са налице възражения на превозвача относно състоянието на товара и
неговата опаковка.
При така събраните доказателства съдът намира за установено настъпването на
повреда на стоката по време на превоза, за която обаче превозвачът не отговоря.
Според чл.
17, т. 4, б. „в“ от Конвенцията превозвачът се
освобождава от отговорност, когато липсата или повредата произтичат от
особените рискове, дължащи се на пакетиране, натоварване, подреждане или
разтоварване на стоката от изпращача или получателя или от лица, действуващи за
сметка на изпращача или получателя. Ищецът превозвач, чиято е била
доказателствената тежест, е установил, при условията на пълно и главно
доказване, че повредата на стоката се дължи на нейното пакетиране и
натоварване.
Предвид ангажираните по делото доказателства за наличие на факти по нормата
на чл.
17, т. 4, б. „в“ от Конвенцията, съдът намира, че
са налице предпоставките за освобождаване на превозвача от отговорност за
констатираните повреди на товара. При така изложените съображения възражението
на ответника за неточно изпълнение на договора за превоз се явява неоснователно.
Изложеното
води до извод, че въззивната жалба е неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение да бъде
потвърдено поради
съвпадане на крайния извод на двете инстанции.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна, която
претендира заплащането на сумата от 800 лв. за адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство пред СГС. С оглед представения договор за правна
защита и съдействие, в който е отразено, че уговореният адвокатски хонорар е
заплатен изцяло в брой, което има характер на разписка, съдът намира, че е
доказано заплащането им.
Предвид изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 430185 от 14.06.2018 г. по гр. д. № 24037/2016 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 119 състав.
ОСЪЖДА „П.В."
ЕООД, ЕИК *******, да заплати на „Т." ЕООД, ЕИК *******, на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК, сумата от 800 лв., представляваща разноски във въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване.