Р Е Ш Е Н И Е
№ 260171
гр. Пловдив, 05.10.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, IX въззивен състав, в открито съдебно
заседание на трети септември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ФАНЯ РАБЧЕВА
КОСТАДИН ИВАНОВ
при участието на секретаря Пенка Георгиева,
като разгледа докладваното от младши съдия Иванов в. гр. дело № 1462 по описа
на съда за 2020 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е въз основа
на въззивна жалба на М.К.Р., подадена чрез адв. С.Г., против Решение № 81 от
20.03.2020 г., постановено по гр. дело № 1108 / 2019 г. на РС – Карлово, с
което са отхвърлени предявените от жалбоподателя против въззиваемата страна Кооперация
„Добрила – Д“, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Сопот,
общ. Сопот, обл. Пловдив, Промишлена зона № 1, искове, както следва: иск с
правно основание чл. 128, вр. с чл. 270, ал. 2 от КТ за сумата от 585,33 лв.,
представляваща дължимо и неизплатено трудово възнаграждение за м. април 2018
г., ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба –
11.08.2019 г., до окончателното плащане; иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 71,54 лв., представляваща законна лихва върху главницата от
585,33 лв.,, считано от 10.05.2018 г. до датата на предявяване на исковата
молба – 11.08.2019 г.; иск с правно основание чл. 224, ал. 1 от КТ сумата от
992,21 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от
21 дни /15 за 2017 г. и 6 за 2018 г. /, ведно със законната лихва, считано от
подаване на исковата молба – 11.08.2019 г., до окончателното плащане; и с
правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 121,27 лв., представляваща
законна лихва върху главницата от 992,21 лв., считано от 22.04.2018 г. до
датата на предявяване на исковата молба.
В жалбата се твърди, че
обжалваното решение е неправилно, необосновано и постановено в противоречие на
материалния и процесуалния закон, тъй като РС – Карлово неправилно е приел, че
между страните не съществувало трудово правоотношение, не бил анализирал Устава
на кооперацията и не бил приложил чл. 161 от ГПК въпреки създадените пречки от
ответната страна за събиране на допуснати относими доказателства – щатните
таблици и разписания на работещите в кооперацията. Твърди се, че съгласно
Устава на кооперацията правоотношенията между Кооперация „Добрила – Д“ и нейния
председател, в случая жалбоподателя, били трудови по своя характер и се уреждали
от трудовото законодателство, като се навеждат и аргументи в т.н. Сочи се, че
този извод се подкрепял както от доказателствата по делото, вкл. с приложението
на чл. 161 от ГПК, така и от практиката на ВКС. Твърди се, че конкретни доказателства
в този смисъл били Заповед № 95/22.04.2018 г. на председателя на кооперацията
за прекратяване на трудовото правоотношение на страните, допълнително
споразумение № 21 от 01.01.2011 г. към трудов договор, ведомостите за заплати
на ответната страна, споразумение № 15 от 10.08.2010 г. към трудов договор за
промяна на заеманата длъжност, както и препис от трудова книжка. Касателно
становището на кооперацията за липса на трудово правоотношение се сочи, че
ответната страна не била навеждала възражение за недействителност на трудовия договор,
в множество документи същата била признала трудовия характер на заеманата
длъжност, както и че не бил предявяван иск по чл. 74, ал. 2 от КТ за обявяване
на договора за недействителен, решението по което така или иначе има
ретроактивно действие, а била издадена заповед да прекратяване на валидно
трудово правоотношение. В жалбата се изразява още несъгласие с твърдението на кооперацията,
че между страните бил сключен договор за управление, доколкото такъв по делото
не бил представен. В т.н. се сочи още, че в хода на първоинстанционното
производство, въззиваемата страна била възпрепятствала доказването по делото,
като не представила редица документи, въпреки че е била задължена от съда,
което обосновавало приложението на чл. 161 от ГПК. Жалбоподателя счита за
неоснователно и възражението на кооперацията по смисъла на чл. 38 от ЗЗД. Въз
основа на тези съображения моли за отмяна на атакуваното решение, уважаване на
предявените искове и присъждане на направените разноски.
В срока по чл. 263 от ГПК
е постъпил отговор на въззивната жалба от Кооперация „Добрила – Д“, чрез адв. В.А.,
с който се оспорва жалбата и се излагат аргументи в подкрепа на атакуваното
решение. Твърди се, че с оглед приложимата нормативна уредба и Устава на
кооперацията, считано от назначаването на жалбоподателя като председател между
страните са възникнали мандатни правоотношения и било прекратено съществуващото
до този момент трудово правоотношение. В т.н. в отговора се излагат подробни
съображения. Оспорва се твърдението, че районният съд неправилно не е приложил
чл. 161 от ГПК, доколкото ответната страна била представила по делото всички
изискани от нея документи, с които разполагала. Твърди се, че всички документи,
в които кооперацията била признала съществуването на трудово правоотношения
между страните, се отнасят за периода, през който жалбоподателката била заемала
длъжността „****“, но не и след като поела длъжността „*****“. В т.н. се сочи,
че не можело да се прави извод в обратен смисъл нито от съдържанието, нито от
наименуването на представената по делото заповед за прекратяване на трудово
правоотношение. Оспорва се твърдението на жалбоподателя относно правото на
председателя на Кооперация „Добрила – Д“ да договаря сам със себе си, доколкото
на същия не са му били предоставяни такива правомощия от страна на
кооперацията. В този смисъл се излагат подробни аргументи и се сочи съдебна
практика. По горните съображения се моли въззивната жалба да се отхвърли, а
атакуваното решение да се потвърди. Претендират се и разноски за въззината
инстанция.
Окръжен
съд – Пловдив след преценка на събраните по делото доказателства и становищата
на страните, приема за установено следното:
Въззивната
жалба е подадена против обжалваем съдебен акт в законоустановения срок от процесуално
легитимирано лице, което има интерес от обжалването, поради което същата се
явява допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно
чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо - постановено е в рамките на правораздавателната компетентност
на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съгласно
чл. 269 изр. 2 от ГПК по правилността на решението съдът е ограничен от
посоченото в жалбата, доколкото не се засяга приложението на императивна
материалноправна разпоредба, чието съобразяване съдът е длъжен да прецени.
Съдът,
като съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл. 235 ал. 2 ГПК вр.
чл. 269 ГПК, предвид релевираните в жалбата въззивни основания намира следното
от фактическа страна:
С
трудов договор № 9 от 30.05.2005 г. (л. 184) ищцата М.К.Р. – настоящата
жалбоподателка, е била назначена на длъжността „****“ при ответната Кооперация „Добрила
– Д“, като страните са уреждали отношения си съобразно националното трудово и
осигурително законодателство.
След
проведена процедура за избор на председател на Кооперация „Добрила – Д“ с
решение на Общото събрание за председател на кооперацията е избрана ищцата М.К.Р..
Последното е видно от представения по делото протокол от проведено общо
събрание на член-кооператорите от дата 29.04.2010 г. (л.194-199). С
допълнително споразумение № 15 от 10.08.2010 г. към трудов договор №
2/30.09.2005 г. (л.60) ищцата е назначена от длъжността „****“ на длъжността „*****“,
като цитираното споразумение е подписано от нея както в качеството ѝ на *****,
така и в качеството ѝ на физическо лице. За изпълнение на функциите
ѝ на ***** на ищцата се е дължало съответно възнаграждение. Цитираното
споразумение е кредитирано от съд, доколкото се подкрепя и не противоречи на
другите събрани доказателства – в трудовата книжка на ищцата е отразена тази
промяна от дата 10.08.2010 г. (л.182), трудовия договор, посочен в допълнително
споразумение № 11 от 01.01.2010 г. между ищцата и дружеството, също е под №
2/30.09.2005 г. (л.186), като последното също е отразено в трудовата книжка
(л.181), и допълнително споразумение № 21 от 01.01.2011 г. към трудов договор №
2/30.09.2005 г. (л.187), от което е видно, че към тази дата ищцата вече е
заемала длъжността *****, като последното е представено от въззиваемата страна
и също е отразено в трудовата книжка (л.182). След назначаването от ищцата на
длъжността „****“ правоотношенията на страните са продължили да се регулират по
начин съответстващ на уредения в трудовото и осигурителното
законодателство.
Правоотношението
е прекратено със заповед № 95/22.04.2018 г. (л.5), в която е посочено като
основание „прекратяване на трудовия договор, възникнал от избор, с изтичане на
срока – избиране на нов Председател на Кооперацията на проведено Общо събрание
на 22.04.2018 година“.
Изложените
обстоятелства се подкрепят също така и от събраните в хода на делото писмени
доказателства, които са кредитирани от съда.
Въз
основа на така изложената фактическа обстановка, съдът направи следните правни
изводи:
Районният
съд е бил сезиран с обективно съединени искове за заплащане на неплатено
трудово възнаграждение и за заплащане на обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск, както и лихвите върху тези суми. За да отхвърли заявените
искови претенции, съдът е приел първо, че искът е допустим, доколкото основният
въпрос по делото за наличието или липсата на трудово правоотношение между
страните бил въпрос по съществото на спора и касаел основателността на исковете,
а не тяхната допустимост. И второ, че искът е неоснователен, защото по делото
не било установено наличието на валидно трудово правоотношение между страните, въз
основа на което да се преценява основателността на исковите претенции на ищцата.
В подкрепа на своите изводи, съдът е цитирал и практика на ВКС.
Настоящата
въззивна инстанция се солидаризира с аргументите на районния съд, с оглед на
които е отхвърлил предявените искове.
Действително
съгласно константната съдебна практика (вж. Решение № 312 от 3.10.2013 г. на
ВКС по гр. д. № 1460/2012 г., IV г. о., ГК, Определение № 304 от 1.06.2009 г.
на ВКС по ч. т. д. № 286/2009 г., I т. о., ТК, Определение № 550 от 25.04.2013
г. на ВКС по гр. д. № 1460/2012 г., IV г. о. и др.) въпросът за наличието или
липсата на трудово правоотношение между страните – кооперация и член-кооператор,
респ. председател на кооперацията, е въпрос по съществото на спора по искове с
правни основания, произтичащи от КТ. В случай, че по делото се установи, че
трудово правоотношение не е съществувало, то тези искове се считат за
неоснователни, а не за недопустими. Следователно така предявените от ищцата
обективно съединени искове са допустими и подлежат на разглеждане по същество.
В т.н.
следва да се посочи друга константна съдебна практика, с която районния съд също
се е съобразил, и която е обективирана в Решение № 268/15.10.2013г. по гр. дело
№ 1301/2012 г. на ВКС, IV г. о., Определение № 715 от 13.05.2004 г. на ВКС по
гр. д. № 1677/2002 г., III гр. о., Определение № 823 от 29.07.2010 г. на ВКС по
гр. д. № 387/2010 г., III г. о., ГК, Определение № 80 от 21.01.2013 г. на ВКС
по гр. д. № 606/2012 г., IV г. о., ГК, Определение № 601 от 7.05.2014 г. на ВКС
по гр. д. № 1961/2014 г., III г. о., ГК, Определение № 1385 от 3.12.2015 г. на
ВКС по гр. д. № 4749/2015 г., IV г. о., ГК, и др. Съгласно цитираната практика,
доколкото липсва изричен текст в Закона за кооперациите или в акт на
Министерски съвет, който да урежда възможност за възникване на трудово
правоотношение в резултат на избор между председателя на кооперацията и самата
кооперация, то такава възможност би съществувала само, ако в устава на
кооперацията изрично е предвидено, че с председателя на същата се
сключва трудов договор. Тази практика се осланя на разпоредба на чл. 83, ал. 1
от КТ, съгласно която длъжностите, които се заемат въз основа на избор, се
установяват в закон, в акт на Министерския съвет или в устав. Следователно изборът
като основание за възникване на трудово правоотношение е изключение и не може
да се провежда спрямо всяка длъжност, поради което е необходимо да е предвидена
и изричната уредба в този смисъл в устава на кооперацията.
В
приложения по делото устав на Кооперация
„Добрила – Д“, който е бил в сила към момента на проведения избор, липсва
изричен текст, който да предвижда, че с избрания председател се сключва трудов
договор или че правоотношенията между същия и кооперацията са трудови.
Действително, по делото е представено допълнително споразумение № 15 от
10.08.2010 г. към трудов договор № 2/30.09.2005 г., с което е изменена
заеманата от ищцата длъжност от „*****“ в „*****“, както и е видно от
материалите по делото, че правоотношенията между страните са се регулирали по
начин идентичен с уредения в трудовото и осигурителното законодателство. Това
обаче не превръща правоотношението на ищцата с ответната кооперация в трудово,
доколкото не са налице изискванията за това съгласно чл. 83, ал. 1 от КТ. За
отбелязване е, че начинът, по който страните са наименували договорът, не влияе
върху вида и характера на отношенията между тях (в т.н. Решение №
268/15.10.2013г. по гр. дело № 1301/2012 г. на ВКС, IV г. о.).
По
изложените съображения въззивната инстанция изцяло споделя доводите на районния
съд за липса на трудово правоотношение между страните и за неприложимост на
разпоредбите на КТ, доколкото по делото не е налице трудов спор. В т.н. въззивния
съд на основание чл. 272 от ГПК препраща към мотивите на първоинстанционния в
разглеждания смисъл, като по този начин те стават част и от настоящите мотиви.
За
пълнота на изложеното следва да се отбележи, че не се споделят твърденията в
жалбата, че районният съд е трябвало да приложи чл. 161 от ГПК поради създадени
от ответника пречки за установяване на относимите факти. От данните по делото
не може да се направи извод в тази насока, доколкото Кооперация „Добрила – Д“ е
представяла поисканите от нея документи, с който е разполагала.
С оглед
на цитираната по-горе съдебна практика на ВКС, доколкото по делото не се
установява да е било налице трудово правоотношение между страните по времето,
през което ищцата е заемала длъжността председател при Кооперация „Добрила – Д“,
то предявените искове се явяват неоснователни. Следователно настоящата въззивната
жалба също се намира за неоснователна, а обжалваното решение като правилно ще
се потвърди изцяло.
Относно разноските:
Предвид
това, че страните не са заявили претенции за заплащане на направените от тях
разноски в хода на въззивното производство, то настоящата инстанция намира, че такива
не следва да се присъжда.
С оглед разпоредбата на
чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото въззивно решение не подлежи на касационно
обжалване.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение №
81 от 20.03.2020 г., постановено по гр. дело № 1108 / 2019 г. по описа на Районен
съд – Карлово, II гр. състав, с което са отхвърлени предявените от М.К.Р., ЕГН:
**********, адрес: ***, против Кооперация „Добрила – Д“, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. Сопот, общ. Сопот, обл. Пловдив, Промишлена
зона № 1, искове за осъждане на ответника да заплати на ищцата следите суми:
1./ на основание чл. 128, вр. с чл. 270,
ал. 2 от КТ за сумата от 585,33 лв. (петстотин
осемдесет и пет лева и 33 ст.), представляваща дължимо и неизплатено трудово
възнаграждение за м. април 2018 г., ведно със законната лихва, считано от
подаване на исковата молба – 11.08.2019 г., до окончателното плащане; 2./ на
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата
от 71,54 лв. (седемдесет и един лева
и 54 ст.), представляваща законна лихва върху главницата от 585,33 лв., считано
от 10.05.2018 г. до датата на предявяване на исковата молба – 11.08.2019 г.; 3./
на основание чл. 224, ал. 1 от КТ
сумата от 992,21 лв. (деветстотин
деветдесет и два лева и 21 ст.), представляваща обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск от 21 дни /15 за 2017 г. и 6 за 2018 г./, ведно със
законната лихва, считано от подаване на исковата молба – 11.08.2019 г., до
окончателното плащане; и 4./ на основание чл.
86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 121,27
лв. (сто двадесет и един лева и 27 ст.), представляваща законна лихва върху
главницата от 992,21 лв., считано от 22.04.2018 г. до датата на предявяване на
исковата молба.
Решението е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: