Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 03.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV–„A“ въззивен
състав, в открито съдебно
заседание на дванадесети октомври през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. с. МИРОСЛАВ С.
при
участието на секретаря Ирена Апостолова, като разгледа докладваното от съдия Ташева
гр. д. № 14628 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 402914 от 09.05.2018г. постановено по гр. д. № 51437/2017 г., по
описа на СРС, ІІ ГО, 77 състав, е признато за установено по предявените от „Т.С.“
ЕАД срещу Д.В.П., ЕГН ********** искове, че същият дължи на „Т.С.“ ЕАД, на
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, във. вр. чл. 79, ал.
1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ сумата от 63.09 лв. - главница, представляваща стойност
на консумирана, незаплатената топлинна енергия за периода месец 05.2015 г. до
месец 04.2016 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. *****,
ведно със законната лихва върху главницата от 25.05.2017г. - датата на
депозиране на заявлението до окончателното й изплащане и сумата от 56.07, -
главница за такса /цена/ за услугата дялово разпределение за периода месец
05.2015г. до месец 04.2016г. С решението е отхвърлен иска за главница за цена
на услугата дялово разпределение над уважения размер до предявения от 109.11
лв. и иска по чл. 422 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД за признаване за установено, че
ответникът дължи на ищеца лихва за забава плащането на цената за услугата
дялово разпределение за периода 15.09.2016 г. - 04.05.2017 г., в размер на
26.68 лв., за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от
30.05.2017г. по ч.гр.д. № 33038/2017г. по описа на СРС. С решението ответникът Д.В.П.
е осъден да заплати на „Т.С.” ЕАД сумата 326.54 лв. представляваща разноски по
делото и сумата от 44.94 лв. - разноски в заповедното производство, съразмерно
с уважената част от исковете.
Решението
е постановено при участието на трето лице - помагач на страната на ищеца „Т.С.“
ЕООД ***.
Срещу
постановеното съдебно решение, в частта, с която е уважени предявените искове е
депозирана въззивна жалба от ответника Д.В.П., с която го
обжалва изцяло. В жалбата се излагат съображения, че решението е нищожно, тъй
като в същото няма становище по поставените искания в отговора на исковата
молба, поради редица направени процесуални нарушения, поради това, че решението
е неразбираемо и противоречащо на правния ред и добрите нрави. Поддържа се, че
решението е недопустимо, поради това, че районният съд не изяснил правния
интерес на ищеца, тъй като по делото не е бил представен договор за продажба на
ТЕ. На следващо място счита, че постановеното решение е неправилно и
постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон, при правна
необоснованост и отсъствие на мотиви. В жалбата се излага, че на практика
първоинстанционният съд е суспендирал ПЕС, вкл. Регламенти 2006/2004 и 1/2003
за конкуренцията, въпреки предимството на ПЕС пред националното
законодателство. Заявява, че СРС неправилно не е съобразил изискванията на ЗЗП,
който е специален спрямо ЗЕ и има предимство пред общия закон. Навежда доводи,
че неправилно е било прието от районния съд, че Общите условия обвързват
страните, като се позовава на нормата на чл.147а от ЗЗП, съгласно който при
наличие на Общи условия последните обвързват потребителя, само ако ги е
подписал. Жалбоподателят излага, че предявеният иск е недоказан и по основание
и размер. В тази връзка се сочи, че начисленото количество за сградната
инсталация е напълно произволно надписано, както в забранените от закона
авансови сметки, така и в последващите изравнителни сметки, а същото се отнася
и топлинната енергия за затопляне на БГВ, поради което счита, че по делото не е
доказано доставянето на топлинна енергия в имота на ответника, нейното
количество и качество. Поддържа, че неправилно е било кредитирано заключението
от комплексната съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертиза като се
излагат съображения за това.
Предвид
изложеното, жалбоподателят моли съда да отмени обжалваното решение, като остави
иска без уважение и обезсили издадената заповед за изпълнение и да върне делото
за ново разглеждане от друг състав. Претендира и разноски по делото и
адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА.
Решението
в отхвърлителната част е влязло в сила, като необжалвано.
С
Решение № 457417 от 24.07.2018 г. по гр.д. № 51437/2017 г. на СРС, ІІ ГО, 77
с-в, първоинстанционният съд е оставил без уважение подадените молби по чл. 247 ГПК – за допускане на поправка на очевидна фактическа грешка решението, по чл.
250 ГПК – за допълване и по чл. 251 ГПК – за тълкуване на решението като
неоснователни.
Срещу
постановеното решение в производството по чл. 247, чл. 250 и чл. 251 ГПК е
подадена въззивна жалба от ответника Д.В.П., в която са изложени доводи, че в
решението на съда не е налице конкретика по исканията по чл. 247, чл. 250 и чл.
251 ГПК, релевирани с молбата с вх. № 5091265/31.05.2018 г. Твърди се, че
решението на съда не е конкретно и не е мотивирано, в нарушение на нормата на
чл. 236, ал. 2 ГПК. В жалбата се сочи, че първоинстанционният съд не е взел
отношение по исканията в отговора на исковата молба, а наред с това не е налице
и произнасяне на съда по възраженията за нищожност на определението на съда по
чл. 140 ГПК от 20.11.2017г., поради което моли съда да поправи тази очевидна фактическа
грешка в постановеното решение и да допълни същото.
Въззиваемата
страна по делото „Т.С.“ ЕАД, *** не е депозирала отговор по въззивните жалби в
законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК. В депозирана
молба от 18.10.2019 г. моли съда да постанови съдебен акт, с който да отхвърли
подадените жалби. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за
въззивната инстанция.
Третото
лице – помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕООД, не е депозирал в срока по чл. 263,
ал.1 от ГПК писмен отговор по въззивните жалби и не взема участие в процеса.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с обективно, кумулативно съединени искове с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, във. вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.
150 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявени от „Т.С.“ ЕАД против Д.В.П..
В
исковата молба, ищецът „Т.С.” ЕАД твърди, че между него и ответника е
възникнало договорно правоотношение с предмет - доставка на топлинна енергия за
битови нужди, като последният има качеството на клиент на топлинна енергия по
смисъла на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ по отношение на топлоснабден имот – апартамент,
находящ се в гр. София, ж.к. „*****, с абонатен № 82726. Излага се, че за
периода м. 05.2015 г. - м. 04.2016 г. ищцовото дружество е доставило топлинна
енергия на ответника, като последният не е заплатил в срок дължимата цена за
това в размер на 198,88 лв., от които 63,09 лв. - главница, представляваща
стойност на консумирана, незаплатената топлинна енергия за периода м. 05.2015
г. до м. 04.2016 г., както и сумата от 109,11 лв. – представляваща сума за дялово
разпределение на топлинна енергия за периода м. 05.2015г. до м. 04.2016г. и
сумата от 26,68 лв. – лихва за забава за периода от 15.09.2016 г. до 04.05.2017
г.
Във
връзка с претендираното вземане, ищецът „Т.С.“ ЕАД е депозирал заявление по чл.
410 ГПК за издаване на заповед за изпълнение за посочените суми, по повод на
което е образувано гр.д. № 33038/2017 по описа на СРС, II ГО, 77 с-в.
С разпореждане от
30.05.2017 г., районният съд
е уважил заявлението в цялост като е издал Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК срещу ответника за претендираните суми.
В срока по чл. 414, ал.
2 ГПК е депозирано възражение от длъжника, с което оспорва вземанията по
издадената заповед за изпълнение.
В срока по чл. 415, ал.
1 ГПК, ищецът е предявил искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, във. вр. чл.
79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване на вземанията
си по исков ред.
Ответникът
Д.В.П., в срока за отговор по чл. 131 ГПК, е депозирал Възражение срещу
разпореждането за връчване на ответника на препис от исковата молба и
приложенията за отговор по чл. 131 ГПК, поради това, че не отговаря на
изискванията на чл. 254, ал. 2 ГПК за неговото съдържание, а също така е
възразил и срещу редовността на исковата молба.
От
ответника Д.В.П. е депозиран и отговор на исковата молба, който е подаден извън
срока по чл. 131 ГПК. Оспорват се исковете, вкл. и количествата и стойността на
доставената топлинна енергия.
Третото
лице помагач на страната на ищеца - „Т.с.“ ЕООД, *** счита исковете за
основателни и доказани. Твърди, че дружеството е изготвяло дяловото
разпределение за аб. № 082726 в съответствие с всички действащи през този
период нормативни актове, като представя доказателства.
В
производството пред първоинстанционния съд е представен нотариален акт за
дарение на недвижим имот № 56, т. I, peг. № 532, дело № 72 от 1998 г. на нотариус Ч.Б., рег. № 077 на
НК, видно от който ответникът Д.В.П. е дарил на дъщеря си В.Д.П.собствения си
недвижим имот в гр. София, ж.к. *****, като си е запазил правото на ползване
безвъзмездно и докато е жив.
Пред
СРС е ангажиран договор № УN 94/01.11.2007 г., сключен между „Т.С.“ ЕАД – възложител
и „Т.с.“ ЕООД – изпълнител, при общи условия за извършване на услугата дялово
разпределение на топлинната енергия по чл.139в, ал.2 ЗЕ. По силата на договора
възложителят е възложил на изпълнителя, който е приел да извършва услугата
дялово разпределение на топлинната енергия между потребителите в сгради етажна
собственост или в сграда с повече от един потребител в гр. София, при спазване
на изискванията на Общите условия за извършване на услугата дялово
разпределение на топлинната енергия, одобрени от ДКЕВР с решение №
ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на възложителя да заплаща
договореното възнаграждение.
Видно
от представения протокол от проведеното на 18.10.2001 г. Общо събрание на
собствениците на етажна собственост, находяща се в гр.София, ж.к. „*****Общото
събрание на етажната собственост е взело решение за сключване на договор с „Т.С.“
ЕООД, за извършване на дялово разпределение на топлинната енергия в сградата в
режим на етажна собственост, за което упълномощава представители, които да
сключат договор от името на етажната собственост, както и представител, който
да сключи от тяхно име и за тяхна сметка споразумителен протокол с „Т.С.“ ЕАД
за извършване на „дялово разпределение“.
На
02.11.2001 г. е сключен Договор № 1461 между „Т.С.“ ЕООД и етажната собственост
с адрес: гр. София, ж.к. ***** за извършване на услугата дялово разпределение
на топлинната енергия между потребителите в сграда-етажна собственост в гр.
София /на основание Общи условия, одобрени от ДКЕВР/. По силата на този договор
дружеството се е задължило да достави и монтира необходимите уреди за
регулиране и отчитане на консумацията на топлинна енергия, да извършва индивидуално
измерване на потреблението на топлинна енергия и вътрешно разпределение на
разходите за отопление и топла вода, включително издаването на общи и
индивидуални сметки, както и да изготвя и предоставя на насрещната страна обща
и индивидуални изравнителни сметки за консумираната топлинна енергия в срок до
45 дни след предоставяне на информация от „Т.С.“ ЕАД за показанията на
топломера за отчетния период.
За
установяване обема на ползваната топлинна енергия по делото е прието заключение
на комплексна съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертиза.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивните
жалби са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхождат от легитимирана
страна, поради което същите са процесуално допустими.
Съгласно
нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваните му части, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбите.
При
извършената служебна проверка въззивният съд приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение
на императивни материални норми.
По
жалбата срещу решението, в частта с която са уважени предявените искове:
Съдът
намира за неоснователно възражението на жалбоподателя, че първоинстанционното
решение е нищожно, поради липса на становище по поставените искания в отговора
на исковата молба, поради редица направени процесуални нарушения, че е
немотивирано и противоречащо на правния ред и добрите нрави.
В
тази връзка следва да се посочи, че нищожност на съдебното решение е налице при
особено съществени пороци, между които е и абсолютна неразбираемост на волята
на съда, когато тя не може да бъде изведена и по пътя на тълкуването, вкл. по
чл. 251 ГПК, или чрез поправяне по чл. 247 ГПК. /в този см. Решение № 27 от
22.04.2019 г. по гр. д. № 1321/2018 г. на ВКС, IV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК/. Прието е, че е възможно неяснотата в съображенията на съда, на практика
да се приравнява на липса на мотиви, което съставлява нарушение на
съдопроизводствено правило - чл. 236, ал. 2 ГПК. В тези случаи, обаче, когато
се касае за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и на
необоснованост, при положение, че е ясно или установимо, какво е постановил
съдът по искането, с което е сезиран, решението е неправилно, а не нищожно.
Неразбираемата воля на съда, неясните и противоречиви мотиви не могат да
обусловят недопустимост на съдебния акт, защото нямат отношение към
процесуалните предпоставки относно съществуването или упражняването на правото
на иск. Във връзка с изложеното, настоящият състав намира, че постановеното
първоинстанционно решение не страда от такива особено съществени пороци като абсолютна
неразбираемост на волята на съда, а наред с това намира, че същото не
противоречи на правния ред и на добрите нрави. Не е допуснато от съда и
нарушение на императивни материални норми. Въззивният състав намира, че от
първоинстанционния съд не е допуснато и съществено нарушение на
съдопроизводствените правила – не е налице липса на мотиви в решението на съда,
а наред с това постановеното решение е ясно и обосновано, тъй като не е налице вътрешно
противоречие на мотивите на съда или съответно неразбираемост на същите. В този
смисъл в постановения съдебен акт е ясно изразена волята на съда при
произнасянето му по искането, с което е бил сезиран.
Настоящата
съдебна инстанция намира за неоснователно и направеното възражение за допуснато нарушение в заповедното
производство, поради това, че съдът е издал заповед за изпълнение при нередовно
заявление, което не е отговаряло на изискването по чл. 410, ал. 2 ГПК, във вр.
чл. 128, т. 2 ГПК, с което е нарушен чл. 411, ал. 2, т. 1 ГПК. Това е така, тъй
като при определяне на размера на държавните такси в Тарифата за държавните
такси, които се събират от съдилищата по ГПК са въведени два критерия – цена на
иска и интерес. Съгласно чл. 12 от Тарифата, по заявление за издаване на
заповед за изпълнение и изпълнителен лист се събира такса от 2 на сто върху
интереса, но не по-малко от 25 лв. В хипотезата на подадено заявление по чл.
410 ГПК, с което се претендира издаване на заповед за изпълнение за заплащане
на повече от едно вземане за парични суми, държавната такса се определя в
размер на 2 на сто върху интереса, а не върху цената на всяка претенция.
Интересът се формира като сбор от размера на всички заявени вземания – напр.
главница плюс лихви. Минималният размер на държавната такса от 25 лв. се дължи,
ако изчислението на 2 % върху общия интерес има стойност под посочената в
нормата на чл. 12 от Тарифата за държавните такси, които се събират от
съдилищата по ГПК сума. В този см. / Определение № 379/11.05.2010г. по
ч.т.д. № 215/2010г. на ВКС, I т.о., Определение № 640/16.07.2010
г. по ч.т.д. № 436/2010 г. на ВКС, I т.о./ Следователно, при заявени в
заповедното производство вземания за главница и лихва в общ размер на 198,88
лв., представляващи интерес по делото, държавната такса правилно е определена
по чл. 12 на Тарифата върху интереса и е в минималния размер от 25 лв.
По
отношение на възраженията за недопустимост и неправилност на решението: Настоящият съдебен състав намира, че решението
на СРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК, препраща към мотивите, изложени
от СРС. Независимо от това и във връзка
с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Понятието
„потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е определено в § 1, т. 42 ДР
ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г., съгласно което физическо лице е собственик
или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща
вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След
отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012г.
се въвежда понятието „клиент на топлинна енергия“, което е еквивалентно по
смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия“. Съгласно чл. 153, ал. 1
ЗЕ, в новата редакция, действаща след 17.07.2012 г., всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени
към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение са клиенти на
топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
По
делото е установено, че процесният имот е бил топлофициран, както и че сградата
– етажна собственост, в която се намира същият е била присъединена към
топлопреносната мрежа. Установено е също така, че ответникът е титуляр на вещно
право на ползване върху процесния имот, учредено по силата на нотариален акт за
дарение на недвижим имот № 56, т. I, peг. № 532, дело № 72 от 1998 г. на нотариус Ч.Б., с който същият
е дарил имота на дъщеря си Вяра Димитрова Палашева, като си е запазил правото
на ползване безвъзмездно и докато е жив на имота. По делото няма данни за
прекратяване на така учреденото вещно право на ползване по силата на
предвидените в закона прекратителни основания, поради което съдът намира, че
правилно е било прието от първостепенния съд, че лицето, в полза на което е
учредено вещно право на ползване е потребител на топлинна енергия за
топлоснабдявания имот и съответно е страна по облигационното отношение с ищеца,
съгласно § 1, т. 42 ДР ЗЕ и съобразно чл. 57, ал. 1 ЗС. Това е така, тъй като
правото на ползване по см. на чл. 56 ЗС, включва правото да се използва вещта
съгласно нейното предназначение, а на основание чл. 57 ЗС, ползвателят е длъжен
да заплаща разноските, свързани с ползването. Задълженията за заплащане
стойността на доставена до имота топлинна енергия представляват именно такива
разноски. В тази връзка, въззивният съд приема, че ответникът като ползвател на
топлоснабден имот се явява потребител на енергия за битови нужди по смисъла на
§ 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм. - ДВ, бр. 74 от 2006 г./,
респ. има качеството на битов клиент по см. на § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /нова –
ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г./.
Съгласно
чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие
на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
ДКЕВР /писмена форма на договора не е предвидена/, в които се урежда съдържанието
на договора. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в
един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила
30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 ЗЕ/.
Следователно
договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия
възниква между топлопреносно предприятие и потребителя (клиента) по силата на
закона – чл. 150 ЗЕ, като собственикът или титуляр на вещно право на ползване в
имот, под режим на етажна собственост, по презумпция на закона се смята
потребител на отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на общите
части на сградата топлинна енергия. Именно поради това, че правоотношение по
продажба на топлинна енергия възниква по силата на закона и при публично
известни общи условия, не е необходимо изричното им приемане от потребителя, а
е достатъчно да е взето решение на Общото събрание на етажните собственици за
присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик
потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия. В тази връзка, без
значение за валидното възникване на облигационното отношение е изискването за
сключване на индивидуален писмен договор за доставка на топлинна енергия,
доколкото ЗЕ не придава правно значение на това обстоятелство. В този смисъл са
и мотивите на т. 1 от ТР № 2/2017 г. от
17.05.2018 г. по т.д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, в които се приема, че предоставяйки
съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на
ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна
енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично
оповестени Общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на
клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови
нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.
Следователно правилно
първоинстанционният съд е приел, че ответникът се явява потребител на топлинна
енергия по см. на ЗЕ, както и че между страните по делото са налице валидни договорни
отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди, независимо, че по
делото не е представен писмен договор за продажба на топлинна енергия, сключен
с ищцовото дружество. В тази връзка законосъобразно е прието от СРС, че
ответникът е пасивно материалноправно легитимиран да отговаря за задължението
за заплащане на потребената топлинна енергия в процесния имот. Посоченото
обстоятелство обуславя неоснователност на доводите на жалбоподателя за
недопустимост на решението, поради липса на правен интерес на ищеца от предявения
иск поради непредставяне на договор за продажба на ТЕ, сключен с ответника.
Настоящата
инстанция намира, че с оглед посочената нормативна уредба се налага извода, че
между страните е налице валиден договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди при публично известни ОУ за продажба, каквито са Общите условия, одобрени
с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа“ –
броя от 10.02.2014 г. и вестник „19 минути“, в сила от 12.03.2014 г..
По
отношение на възражението, че ответника, че не ги е приел писмено, по аргумент
от чл. 298, ал.1, т.1 ТЗ, следва да се има предвид, че чл. 150, ал. 2, изр. 2
ЗЕ предвижда общите условия да влизат в сила 30 дни след първото им
публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите,
която норма е специална по отношение на общата, съдържаща се в ТЗ и я дерогира,
което означава, че писмено съгласие на потребителя не е необходимо, за да бъде
обвързан от общите условия.
Разпоредбата
на чл. 150, ал. 3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите, които не са
съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след
влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие
заявление, в което да предложат специални условия, които се отразяват в
допълнителни писмени споразумения. В случая по делото не са релевирани нито
твърдения, нито има данни ответникът да е упражнил правото си на възражение
срещу Общите условия на „Т.С.“ ЕАД от 2014 г. в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ,
поради което съдът намира, че същите са приети от него и валидно обвързват
страните по делото.
Съдът
намира за неоснователни наведените доводи във въззивната жалба, че липсва
представен писмен документ по делото, от който да е видно, че ответникът е
приел тези ОУ, а законът предвижда писмена форма на договора между доставчик и
потребител – чл. 149, ал. 1 ЗЕ, с което е нарушен чл. 7 от Директива 2011/83/ЕС. В тази връзка настоящият състав счита, че
разпоредбите на ЗЕ не противоречат на чл. 7 от Директива 2011/83/ЕС на
Европейския парламент и на Съвета от 25.10.2011 г. относно правата на потребителите,
тъй като посочената разпоредба от Директивата съдържа изисквания относно
формата на договорите, сключвани извън търговския обект, за да е безспорно, че
между страните има сключен договор и от
потребителя е изразено съгласие за сключването му и не е налице непоръчана
доставка или услуга. В случая, обаче, съдът намира, че не се касае за
непоръчана услуга.
Във
въззивната жалба жалбоподателят подробно е изяснил необходимостта съдът да
следи служебно за неравноправни клаузи в потребителските договори, което
безспорно е задължение на съда.
В
тази връзка следва да се посочи, че по делото е безспорно, че общите условия
имат договорен, а не нормативен характер. При прилагането им, обаче, въззивният
съд не открива противоречие с изискванията на чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО на
Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори и чл. 3 от Регламент (ЕО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на
Съвета от 27.10.2004 г. относно сътрудничеството между националните органи,
отговорни за прилагане на законодателствата за защита на потребителите.В този
смисъл, съдът намира за неоснователни възраженията на въззивника за
неравноправност на общите условия на ищеца в нарушение изискванията на ЗЗП и
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. Съгласно практиката на СЕС,
когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства,
националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на
договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО на Съвета
от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските
договори и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между
потребителя и продавача или доставчика. В чл. 3, § 1 на Директива 93/13/ЕИО е
предвидено, че в случаите, когато дадена договорна клауза не е индивидуално
договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за
добросъвестност тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност
между правата и задълженията, произтичащи от договора. Преценявайки клаузите от
представените Общи условия на договорите за продажба на топлинна енергия за
битови нужди от „Т.С.” ЕАД, въззивният съд не установи наличието на такива,
които да са неравноправни по смисъла на ЗЗП или Общностното право. В тях ясно и
подробно са посочени правата и задълженията на дружеството - продавач на
топлинна енергия и на физическото лице - потребител на топлинна енергия. От
съдържанието на правата и задълженията на потребителите не може да се приеме,
че в нарушение на изискването за добросъвестност за тях са въведени множество
задължения за сметка на правата им, т. е. че е налице в техен ущърб дисбаланс
между правата и задълженията им.
Наред
с това, с оглед предмета на делото и установените факти и обстоятелства,
въззивният съд не установява да има начислени в повече суми от претендираната
главница в резултат на неравноправни клауза и няма основание за отхвърляне на
предявения иск на това основание. Следва да се подчертае също така, че в случая
не се касае за клаузи, върху чието съдържание потребителят не може да влияе, с
оглед предвидената в чл. 150, ал. 3 ЗЕ възможност - в срок до 30 дни след
влизането в сила на общите условия клиентите, които не са съгласни с тях, имат
право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да
предложат специални условия. Жалбоподателят не се е възползвал от тази
възможност. Ето защо доводите за неравноправност на общите условия на ищеца се
явяват неоснователни.
Съгласно чл. 139, ал. 1 ЗЕ, разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл. 139 – чл. 148) и Наредба №16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването, обн. ДВ, бр. 34/24.04.2007 г.).
В
конкретния случай, дяловото разпределение в сградата за процесния период е
възложено от етажните собственици на „Т.с.“ ЕООД по силата на сключен Договор № 1461/02.11.2001 г. между дружеството
и етажната собственост с адрес: гр. София, ж.к. *****. Договорът е сключен между третото
лице помагач и представители на етажните собственици, упълномощени на
проведеното на 18.10.2001 г. общо събрание на етажните собственици. Действително,
договорът не е подписан лично от ответника, но последният е страна по
правоотношението, тъй като договорът е сключен от изрично упълномощени от ОС
лица. Поради изложеното, правата и задълженията по договора са възникнали
директно в правната сфера на представлявания и ответникът е обвързан от
правоотношението. Обстоятелството дали същият е дал съгласието си за
сключването на такъв договор не води до извода, че не е налице редовно
проведено общо събрание, а и законността на взетото решение не може да бъде
изследвано в рамките на настоящото производство.
Съгласно нормата на чл.
156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между топлопреносното
предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради – етажна собственост,
въз основа на принципа за реално доставената на границата на собствеността
топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на реално потребената
въз основа на отчетните единици топлинна енергия от средствата за дялово
разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището и съответната част от
стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.
Настоящата
съдебна инстанция, намира, че решението е обосновано и правилно и в частта, в
която районният съд приема за доказан и размера на задължението на ответника, а
именно: за сумата от 63.09 лв.- главница, представляваща стойност на
консумирана, незаплатената топлинна енергия за м. 05.2015г. до м. 04.2016г. и
сумата от 56.07 лв. – цена на услугата дялово разпределение за м. 05.2015г. до
м. 04.2016г.
В тази връзка от приетото заключение
на допуснатата по делото комплексна съдебно-техническа и
съдебно-счетоводна експертиза се установи, че делът на ответника за отопление и
сградна инсталация е бил изчислен в съответствие с правилата на действащата
нормативна уредба. Обемът на ползваната ТЕ е бил установен от експертите на база
извършения реален отчет на уредите, изготвените изравнителни сметки и цените на
ТЕ, действащи през съответния период. При изготвяне на експертизата вещите лица
са използвали наличните по делото доказателства, предоставени документи от
третото лице-помагач, справки от ТР „София Изток“ и от ищеца. Вещите лица са
констатирали, че топлозахранването се извършва от абонатна станция, а количеството
доставена топлоенергия е отчитано по показанията на общия топломер в абонатната
станция, след приспадане на технологичните разходи, които са за сметка на
дружеството-доставчик, а ФДР е разпределяла тази ТЕ между абонатите, захранвани
от абонатната станция. От експертите е установено, че технологичните разходи са
изчислявани съгласно Наредба № 16-334 от 06.04.2007г., правилно и навреме и са
отчислявани ежемесечно от отчетената от общия топломер ТЕ. Съгласно
заключението на СТЕ през исковия период е извършен реален отчет - на 15.05.2016
г., като документът за отчет е бил подписан от клиента. В жилището са отчетени
четири радиатора - с монтирани на тях уреди за дялово разпределение и два броя
узаконени водомери за топла вода, при което е установено, че показанията на
радиаторите са нулеви, а сумите за отопление на процесния имот са изготвени за
изчислената по емпиричен път топлинна енергия, отдадена от щранг-лира в банята,
на която няма уред за дялово разпределение. Посредством експертизата е
установено, че сумите за топла вода са начислени по реално отчетената
консумация за периода м.05.2015г.-м.04.2016г. - 9 куб.м. Наред с това е
установено, че за имота, на осн. чл. 143 ал.1 ЗЕ са начислени суми за ТЕ,
отдадена от сградна инсталация, в размер на 36,21 % от общата енергия за
отопление във входа, изчислена пропорционално на пълния отопляем обем на
жилището, която съгласно експертното заключение е изчислена в съответствие с
Методика за дялово разпределение на ТЕ в СЕС - т. 6.1.1 от Приложението към
Наредба № 16-334 и съобразно пълен отопляем обем на жилището в размер на 193
куб.м. Съгласно заключението
на вещите лица на база доставена ТЕ в СЕС и дялово разпределение, потреблението
на топлинна енергия, дължима за аб. № 082726 за исковия период, изчислено по
текущи цени, определени от КЕВР за съответния период възлиза на 263.15 лв., от
която са погасени задължения за периода в размер на 200.03 лв. и съответно е
установено, че остатъкът за плащане по обща фактура № ********** от 31.07.2016г.
е 63.09 лв., поради което правилно е прието от съда, че предявеният иск за главница
за ползвана топлинна енергия е изцяло основателен и доказан.
По отношение на претенцията за
заплащане на услугата дялово разпределение, съдът правилно е приел, че същата е
частично основателна до размера на сумата от 56.07 лв. по фактури, издадени в
периода м.05.2015г. - м. 04.2016г., а в останалата част за разликата до
претендирания размер от 109.11 лв. за неоснователна, поради включването
към нея на дължима сума за дялово разпределение за предходен период.
Жалбоподателят
поддържа, че неправилно изслушаната
комплексна СТЕ и ССчЕ е възприета и кредитирана от първоинстационния
съд, както и че вещите лица са били назначени в нарушение на чл. 195, ал. 1 и
чл. 197, ал. 1 ГПК.
Въззивният съд намира, че при съвкупна преценка по реда на чл. 202 ГПК на
писмените доказателства по делото, както и на заключенията на
съдебно-техническата и съдебно-счетоводната експертиза, се налага извод, че
същите правилно са били кредитирани от първоинстанционния съд. В тази връзка, експертизите
са били допуснати в съответствие с изискванията на чл. 195, ал. 1 ГПК, поради
необходимост от специални знания в съответните области на науката. От събраните
по делото писмени доказателства и при кредитиране заключението на вещото лице
по приетата СТЕ, съдът приема за установено, че при спазване на чл. 125 ЗЕ, чл.
139 ЗЕ и чл. 141 ЗЕ в жилището на ответника е доставяна топлинна енергия при
дялово разпределение на същата в сградата етажна собственост и отчитане обема
на ползваната ТЕ на база на извършения реален отчет на уредите, изготвените
изравнителни сметки и цените на ТЕ, действащи през този период. Следователно следва
да бъде отчетено обстоятелството, че вещото е базирало заключението си върху
данните за реално потребената и отчетена топлинна енергия за имота,
съответствието на отчитането и уредите за измерването ѝ с установените
изисквания и оттам правилното изчисляване на стойността на същата. При
кредитиране заключението по СТЕ, съдът приема за установено по делото, че
количеството на топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация е изчислено по
формула, съгласно приложението към т. 6.1.1 от
Методиката към Наредба № 16-334/2007г. Отчетено е също така обстоятелството, че
показанията на четирите монтирани радиаторите в жилището са нулеви, поради
което сумите за отопление на процесния имот са изготвени на база изчислената
топлинна енергия, отдадена от щранг-лира в банята и следователно третото лице –
помагач е начислило на абоната суми за топлинна енергия, отдадена от сградна
инсталация, което е съобразено от първоинстаницонния съд. Следователно
се налага извода, че сумите за топлинна енергия за имота на ответника са
начислени в съответствие с действащата за исковия период Наредба за
топлоснабдяване и ЗЕ. Заключението по СТЕ е дадено от вещо лице, специалист в съответната
област, същото е мотивирано, като от експерта е даден отговор на поставените му
задачи, предвид което и във връзка с разпоредбата на чл. 202 ГПК съдът намира,
че следва да го кредитира. Заявените с въззивната жалба общи възражения съдът
намира, че не сочат необоснованост на заключението и като отчита, че не са
подкрепени от събрани по делото доказателства, приема за неоснователни.
На следващо място,
въззивният съд намира, че правно обосновано СРС е кредитирал и заключението на
приетата по делото ССчЕ във връзка с чл. 182 ГПК и е приел за доказани
количествата доставена на ответника топлинна енергия. В този смисъл приема, че
решението е постановено при правилно приложение на материалния закон и изследване на счетоводните записвания
при дружеството доставчик, а не се базира единствено на известията за фактура,
издавани от ищеца до абонатите на топлофикационното предприятие. При установения в ЗЕ (чл. 38) принцип на
контрол на счетоводните баланси на ищеца като търговско дружество, не може да
се приеме, че воденото от него счетоводство не е редовно. При обстоятелствата
по делото съдът дава вяра на вписванията в счетоводните книги на ищеца – тъй
като верността на удостоверяванията в тях не е опровергана (чл. 182 от ГПК). При
работата си вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза е направило
документална проверка в счетоводството на „Т.С.” ЕАД, което е достатъчно съдът
да възприеме изводите по експертизата, още повече, че същите не се опровергават
и от никакви други обстоятелства и доказателства по делото.
В контекста на
изложеното съдът счита, че по делото е установено по несъмнен и категоричен
начин потребената от ответника топлоенергия в определено количество и нейните
стойности за исковия период. В тази насока съдът намира, че са неоснователни
възраженията на ответника във връзка с неправилното отчитане на ТЕ.
Възражението във
въззивната жалба за противоречие на начина на изчисляване на дължимата сума за
топлинна енергия с Директива 2006/32/ЕО е неоснователно. Съдът намира, че не е налице
противоречие между начина на начисляване на стойността на ТЕ от “Т.С.”ЕАД и Директива
2006/32/ЕО. Цитираната директива 2006/32/ЕО няма задължителен характер, като същата
е съобразена в действащото законодателство на България - пар. 3 от ДР на ЗЕЕ и
Наредба № 16-334. В директивата се препоръчва на страните да въведат при
техническа възможност и икономическа обоснованост пряк отчет на количествата
доставена енергия до потребителя. Следователно директивата дава предписание на
държавите - членки законово да се осигури отчитане чрез индивидуални средства
за техническо измерване на реално потребената енергия, отчитайки липсващата
понякога възможност за това. В случая начислените на въззивника суми са
определени като дължими на база реален отчет на уредите за индивидуално
разпределение и на СТИ в АС, на база правилно извършени дялово разпределение, като
отчетените количества доставена топлоенергия били остойностени по актуални цени.
Методологично правилен и в съответствие с нормативната уредба е и възприетият
размер на технологичните загуби, които са за сметка на ищеца в
първоинстанционното производство. Поради изложеното, съдът счита, че липсва
основание да се приеме, че вътрешното законодателство не възприема препоръките
на посочената директива. Освен това, както вече бе изложено от съда, нормите на
директивите нямат пряк ефект, а следва да бъдат транспонирани в
законодателството на държавите - членки, което е сторено.
По отношение на
възражението, че в решението съдът не е коментирал на какви единични цени на
топлинна енергия се претендира заплащане, следва да бъде посочено, че системата
за контрол върху дейността на дружеството, използваните методики и уреди за
измерване е законодателно установена. Същевременно определената цена на
доставяната топлинна енергия е от независим и от двете страни по
правоотношението орган – ДКЕВР, по реда на ЗЕ и следователно цената на
топлинната енергия се контролира именно от този орган, чийто актове по
ценообразуването са подлежали на оспорване включително от жалбоподателя, но по
делото няма данни за такова оспорване по административен ред. Поради изложеното
настоящият състав намира, че е необосновано позоваването във въззивната жалба
на посочените директиви, които представляват вторично право на институциите на
ЕС и нямат пряко действие, а следва да се транспонират в националното законодателство,
което е сторено предвид съществуващата законодателна уредба в страната и
правомощията на ДКЕВР.
За пълнота на мотивите следва
да се посочи от настоящия състав, че действително не е налице помесечно и
директно отчитане на потребената топлинна енергия за имота (чл. 13, ал. 1 и 2
от Директива 2006/32/ЕИО), но в случая следва да бъде отчетено обстоятелството,
че е налице доставка на топлинна енергия, която не е бъзвъзмездна, респ. за
същата се дължи възнаграждение, поради което дори и да се приеме, че е налице
неточност в методологията на дяловото разпределение, предявените искове не
могат да се отхвърлят само на това основание, а евентуално сумата може да бъде
намалена, ако е завишена в резултат от неточности при реалното измерване. При
съобразяване на ползваната от жалбоподателя топлинна енергия, която в случая е
начислена само за ТЕ, отдадена от сградната инсталация, възприетата като
дължима сума не може да бъде възприета като прекомерна и няма основание за
намаляването й. На следващо място, съдът намира, че е неоснователно възражението на ответника и за нарушение чл. 13 от Директива
2006/32 относно ефективността при крайното потребление на енергия и
осъществяване на енергийни услуги /отм./, съответно сегашния чл. 9 от Директива
2012/27 относно енергийната ефективност. Посочените норми предвиждат, че
държавите-членки на ЕС осигуряват предоставянето на потребителите на
индивидуални измервателни уреди, които точно отчитат потребената енергия, когато
това е технически осъществимо, финансово обосновано и пропорционално спрямо
потенциалните икономии на енергия. Следва да се посочи, че на посочените норми поначало
не може да бъде признат директен ефект, а на отделно основание следва да се
вземе предвид и доколко нормите на посочените директиви може да имат директен
ефект между частни субекти. Отделно от това, следва да се посочи, че въведената
в ЗЕ възможност за извършване на топлинно счетоводство (дялово разпределение на
потребената от една абонатна станция топлинна енергия между отделните
потребители) чрез използването на индивидуални разпределителни уреди и водомери
за топла вода отговаря на целта на директивата за постигане на възможно по точно
определяне на индивидуално потребеното количество енергия.
Съдът следва да съобрази също така, че по отношение на количеството и
качеството на доставената топлоенергия, потребителят разполага с възможност за
рекламация при условията на Общите условия, която рекламация е обвързана от
определени срокове, каквато не се твърди и не се доказва да е била направена,
поради което и съдът приема, че е налице приемане на услугата от страна на
потребителя, съответно същата е била с необходимото
качество. Следва да се отбележи, че съгласно Решение № 507/22.01.2013 г. по гр.
дело № 1557/2011 г. на ВКС, IV ГО, постановено по реда на чл. 290 ГПК, в тежест
на ответника по иска е да докаже твърденията, че извършеното вътрешно
разпределение на разходите за отопление и топла вода на дружеството - топлинен
счетоводител е неточно. Съдът намира, че не е налице и нищожност на клаузата за рекламации в ОУ на
основание чл. 125, ал. 2 на ЗЗП. На първо място следва да се посочи, че при
определяне размера на задължението за главницата, СРС не прилага клаузата от ОУ
за предпоставките на рекламацията, която потребителят дължи да извърши при
несъгласие с определените от топлопреносното предприятие задължения.
Задължението е определено според отчетеното количество на подадената
топлоенергия и при съответния дял на база заявената кубатура, в т. ч. и такса
мощност. Във връзка с изложеното, въззивният съд счита, че съответствието на
клаузата за рекламация с изискванията на ЗЗП е без значение за решаването на
спора.
Не е налице допуснато
нарушение от СРС и при присъждането на разноски на ищеца, като дължимостта на
последните следва от нормата на чл. 78, ал. 1 ГПК. Първостепенният съд при
постановяване на съдебното решение, в частта на разноските се е съобразил с т. 12
на ТР № 4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК, съгласно което съдът, който
разглежда иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да
се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното
производство. В тази връзка, правилно са присъдени на основание чл. 78, ал.1 и
ал.8 ГПК на ищеца разноски, съобразно уважената част от исковете в размер на
326.54 лв. за исковото производство, съразмерно с уважената част от иска и
44.94 лв. за заповедното производство.
С оглед на изложените
съображения и поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд, атакуваното решение в обжалваните части, вкл. и в
частта на разноските определени, съобразно изхода на спора, като правилно и
законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК.
По жалбата против Решение № 457417/
24. 07. 2018 г. по гр.д. № 51437/2017 г.
Решението е
постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му
правораздавателна власт и компетентност, поради което е валидно. При извършване
на задължителната по чл. 269 ГПК служебна проверка не се установяват
недостатъци, които да водят до неговата нищожност.
С оглед конкретните
оплаквания и искания в жалбата, както и доводите на ответната страна,
въззивната инстанция счита следното:
По
искането за поправка на явна фактическа грешка:
Жалбоподателят твърди,
че са налице очевидни фактически грешки в постановеното по делото решение. В
тази връзка следва да се посочи, че очевидна фактическа грешка е налице, когато
е налице несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното
външно изразяване в диспозитива на решението. В настоящия случай, съдът намира,
че е налице точно произнасяне по заявения петитум и в тази насока липсва
основание за поправка на явна фактическа грешка. Изложените доводи от
въззивника са по съществото на спора и имат значение за основателността на
иска, но не могат да бъдат предмет на разглеждане в производство по чл. 247 ГПК.
В тази връзка, съдът
намира, че решението на първоинстанционния съд, в частта, с която е оставена
без уважение молбата на ответника Д.В.П. по чл. 247 ГПК за допускане на
поправка на очевидна фактическа грешка в поставеното решение е правилно и
законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.
По искането за
допълване на решението:
Въззивникът – ответник
посочва, че не е налице произнасяне от съда по всички по всички заявени
претенции и релевирани искания в отговора на исковата молба, както и по възражението за
нищожност на определението по чл. 140 ГПК от 20.11.2017 г.
Настоящата
съдебна инстанция намира, че с решението си първоинстанционният съд се е
произнесъл по цялото искане в исковата молба, а наред с това не е налице
непроизнасяне по такива възражения, по които съдът дължи изрично произнасяне.
Въззивният съд намира също така, че не е налице и соченият порок от
жалбоподателя – нищожност на определението на съда по чл. 140 ГПК от 20.11.2017
г.
В
тази връзка, въззивната инстанция намира, че решението на първоинстанционния съд, в частта,
с която е оставена без уважение молбата на ответника Д.В.П. по чл. 250 ГПК за
допълване на поставеното решение е правилно и законосъобразно, поради което
следва да бъде потвърдено.
По искането за тълкуване на решението:
Разпоредбата
на чл. 251 ГПК предвижда ред за тълкуване на постановените от съдилищата съдебни
актове при възникването на неяснота относно вложения в тях смисъл, която води
до затруднение или невъзможност да се изведе действителната воля на съда, който
ги е постановил. Предмет на тълкуване могат да бъдат само пороци, обуславящи
двусмислието на съдебния акт, и съдържащи се в неговия диспозитив.
В настоящия случай,
съдът намира, че никоя от посочените предпоставки не е налице, тъй като волята
на съда е ясна и може да се изведе от диспозитива на решението, поради което не
е необходимо нейното тълкуване.
В тази връзка,
въззивната инстанция намира, че решението на първоинстанционния съд, в частта,
с която е оставена без уважение молбата на ответника Д.В.П. по чл. 251 ГПК за тълкуване
на поставеното решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да
бъде потвърдено.
По разноските в настоящото производство:
С оглед изхода на спора
пред настоящата съдебна инстанция в полза на въззивника не се дължат разноски.
По отношение на заявената претенцията на въззиваемата страна за присъждане на
направените разноски, настоящият състав намира за неоснователна доколкото няма
подаден писмен отговор от същата, както и неин процесуален представител не се
явява в съдебно заседание. При това положение в полза на въззиваемата страна не
се дължи юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК.
Водим
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 402914 от
09.05.2018г. постановено по гр. д. № 51437/2017 г., по описа на СРС, ІІ ГО, 77
състав, в обжалваните части.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 457417 от 24.07.2018 г.
по гр.д. № 51437/2017 г. на СРС, ІІ ГО, 77 с-в.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието
на трето лице - помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕООД ***.
РЕШЕНИЕТО в частта, с която са
отхвърлени предявените искове, е влязло в сила, като необжалвано.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно
обжалване, на основание чл. 280, ал. 3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.