№ 56
гр. Русе , 05.0*.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ВТОРИ СЪСТАВ в публично заседание на
двадесет и шести март, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Аглика Гавраилова
Членове:Антоанета Атанасова
Боян Войков
при участието на секретаря Мариета Цонева
като разгледа докладваното от Антоанета Атанасова Въззивно гражданско
дело № 2021********** по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от „Н-ТРАНС“ ЕООД чрез адв. Р.А. против
решение № 260501 от 2.12.2020 г., постановено по гр. д. № 5300/2019 г. на Русенския
районен съд, с което е отхвърлен предявеният от него иск против П. М. Д. иск с правно
основание чл. *22 ГПК във вр. с чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ за установяване на вземане на
ищеца от ответника в размер на сумата 1009,56 лв., произтичащо от липса на парични
ценности, представляващи предоставен от ищеца и получен от ответника аванс по
сключен трудов договор от 18.01.2019 г., който аванс не бил върнат от длъжника на
работодателя след прекратяване на правоотношението, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на предявяване на иска, за което вземане е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение № 133* от **.05.2019 г. по ч.
гр. д. № 2766/2019 г. на РС Русе. Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно
като постановено при нарушения на съдопроизводствените правила и материалния
закон. Според жалбоподателя направените от първоинстанционния съд правни изводи
противоречат на събраните писмени и гласни доказателства и установеното от
фактическа страна. Иска отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, с
1
което искът да му бъде уважен. Претендира разноски за двете инстанции.
Ответникът по жалбата П. М. Д. чрез адв. Т.Б. АК Русе оспорва основателността
й по съображенията, изложени в отговора по чл. 263 ГПК. Претендира разноски.
Русенският окръжен съд, като прецени събраните по делото доказателства,
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
страните, намира за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, против обжалваем
съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да се разгледа по
същество.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 ГПК настоящата
инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно и с оглед пълния
обхват на обжалването – и допустимо.
Производството по делото е образувано по предявения от жалбоподателя против
П. М. Д. установителен иск по чл. *22 ГПК.
От данните по делото се установява, че ищецът е провел заповедно
производство по отношение на процесното вземане. По него е издадена Заповед №
133* от **.05.2019 г. по ч. гр. д. № 2766/2019 г. на РС Русе за сумата в размер на 1950
лв., представляваща преведен по банков път аванс на длъжника по трудово
правоотношение, която сума не е изработена от длъжника и не е върната на
работодателя след прекратяване на ТПО, ведно със законната лихва от 1*.05.2019 г.,
както и за направените разноски. Доколкото от страна на длъжника било депозирано
възражение по чл. *1* ГПК, на основание чл. ***, ал. 1 ГПК, съдът указал на
заявителя, че може да предяви иск за вземането си в едномесечен срок от получаването
на съобщението. В законоустановения едномесечен срок, заявителят е предявил иск за
установяване на вземането по издадената заповед за изпълнение, поради което същият
се явява процесуално допустим.
В исковата молба се твърди, че между страните възникнало трудово
правоотношение по силата на сключен между тях трудов договор № **/18.01.2019 г. с
6-месечен изпитателен срок, уговорен в полза на работодателя, с който ответникът бил
назначен на работа в дружеството на длъжност „шофьор товарен автомобил“
/международни превози/, с основно месечно трудово възнаграждение 560 лв. Със
заповед № 10 от 18.01.2019 г. ответникът бил командирован със задача: превоз на
товари. От 22.01.2019 г. дружеството започнало да му възлага международни превози в
Испания. Ищецът твърди още, че във връзка с възникналото трудово правоотношение
2
заплатил на ответника по банков път следните суми: 1. На 16.01.2019 г. - 507 лв. за
пътни разходи /преди сключване на трудовия договор/; 2. На 23.01.2019 г. - сумата от
1950 лв. заем под формата на аванс; 3. На *.02.2019 г. сумата от 568,35 евро
командировъчни и *. На 5.02.2019 г. - сумата от 96,60 евро заплата за м.01.2019 г.
Заявява, че ответникът не спазвал установената трудова дисциплина, не попълвал
задължителните документи и се отнасял нехайно към възложените му задачи, като на
0*.02.2019 г. изоставил повереният му товарен автомобил без надзор в Испания без да
предостави на работодателя си дигиталната карта на тахографа и необходимата
документация. В телефонен разговор ответникът информирал работодателя си, че е
оставил камиона с натоварената на него стока и не желае да работи в „Н-ТРАН“ ЕООД.
Със заповед №12/05.02.2019 г. трудовото правоотношение е прекратено, считано от
05.02.2019 г., на основание чл. 71, ал. 1 от КТ. Ответникът отказал да подпише
заповедта и тя му била връчена при условията на отказ, в присъствието на двама
свидетели.
Ответникът П.М. Д. чрез адв. Т.Б. АК Русе е депозирал писмен отговор по реда
и в срока по чл. 131 ГПК, с който оспорва изцяло предявения иск като неоснователен.
Признава, че между страните е съществувала трудовоправна връзка за периода от
18.01.2019 г. до *.02.2019 г. Не оспорва получаването на сумата от 507 лева, изплатена
на 16.01.2019 г., за която признава, че е във връзка с пътните му разходи от България
до Испания. Не оспорва и определения със Заповед № 10/18.01.2019 г. размер на
полагащите му се командировъчни на стойност 56,81 евро на ден. Относно
претендираната сума в размер на 1950 лв., заявява, че представлява половината от
договореното между страните реално трудово възнаграждение в размер на общо 2000
евро, което е стандартно за този вид работа, като условието му да започне работа било
възнаграждението за двете седмици изпитателен срок /1000 евро/ да му бъде изплатено
предварително, преди да се качи на камиона. Твърди, че ищецът предложил да му
заплати пътните разходи в двете посоки, по *00 евро в посока с лек автомобил до гр.
Памплона Испания, като му превел първоначално на 16.01.2019 г. сумата 258,67 евро,
за да тръгне от България. Твърди, че на 22.01.2019 г. предал личния си автомобил на Х.
и съпругата му и поел курс от гр. Памплона по посочената от тях дестинация. На
23.01.2019 г. ищецът му превел сумата 1000 евро / 1950 лв./ съгласно договореното в
България. Твърди, че условията на работа при този работодател били неприемливи за
него, поради което изработил двете седмици съгласно уговорката и заявил на Х., че
няма да работят заедно занапред. Попитал го дали ще изпълни уговорката да му
заплати пътя до България и той се съгласил, като му превел на 04.02.2019 г. остатъка от
**0 евро за отиване и 400 евро за връщане, както и 96,60 евро заплата за м. януари.
Заявява, че се разделили приятелски, като на 04.02.2019 г. в 19,54 ч. извадил картата от
тахографа и предал камиона, заедно с цялата документация, а ищецът му върнал
3
личния автомобил заедно с документите и ключовете. С отговора на исковата молба
ответникът заявил и възражение за прихващане със сума в общ размер на 4385,91 лева,
представляваща сбор от негови насрещни вземания от работодателя, както следва: 1.
Сума от 1999.99 лева – командировъчни за 18 дни; 2. Сума от 508,52 лева – гориво
отиване; 3. Сума от 508,52 лева – гориво връщане; 4. Сума от 254,26 лева-нощувка; 5.
Сума от 254,26 лева-нощувка; 6. Сума от 356,36 лева – заплата м. януари за 14 дни; 6.
Сума от 112 лева-заплата за м.февруари за 4 дни; 7. Сума от 392 лева – пътни такси
отиване/връщане.
С молба от 03.01.2020 г. в изпълнение на дадените от съда указания по
отстраняване на допуснати нередовности на исковата молба ищецът уточнява, че
претендираната сума е във връзка с възникналото между страните трудово
правоотношение от 18.01.2019 г., сумата от 1950 лв. бил преведена на четвъртия ден от
сключване на трудовия договор по изрична молба на П. Д. да му бъде изплатен аванс,
поради необходимост от парични средства. Уговорката им била, че този аванс ще бъде
изработен от ответника, което той не изпълнил. Намира възражението за прихващане
на ответника за неоснователно.Твърди, че претенцията за командировъчни за 18 дни е
завишена, тъй като те са изплатени за 14 дни, в размер на 568,35 евро, но и те не били
реално отработени, защото ответникът самоволно си тръгнал; изцяло оспорва
претенцията за гориво отиване до Испания и връщане до България, като заявява, че
уговорката била да се поемат разходите по пътуванията /билетите/ в двете посоки с
автобус на „Юнион Ивкони“ и за това е била преведена сумата 507 лв.; оспорва изцяло
претенцията за нощувки от по 130 евро в едната и другата посока, каквато уговорка не
са имали; счита неоснователна претенцията за заплата, за м. януари 14 дни и м.
февруари 4 дни, тъй като на ответника му се дължали и били заплатени всички
отработени дни, а не календарни; оспорва претенцията за пътни такси в размер на 200
евро отиване и връщане, тъй като не е поемал като работодател задължение да заплаща
такива суми. Твърди, че заради непредаването от ответника на картата от тахографа и
невъзможността да бъде разтоварена, на ищеца била наложена санкция, впоследствие
отменена, за което представя решение на РС Пловдив. Заявява, че бил подал сигнал
пред полицията и съда в Испания за това, че ответникът взел картата за гориво от
ищеца.
От приложените по делото писмени доказателства – срочен трудов договор №
**/18.01.2019 г. и длъжностна характеристика се установява, че между страните е
възникнало трудово правоотношение, по силата на което ответникът е приел да
изпълнява длъжността “шофьор товарен автомобил/ международни превози” в
ищцовото дружество с основно трудово възнаграждение 560 лв. и място на работа „Н-
ТРАН“ ЕООД с 6 –месечен срок за изпитване в полза на работодателя. Със Заповед №
110/18.01.2019 г., издадена на основание НСКСЧ, работникът бил командирован със
4
задача превоз на товари като било договорено, че разходите за пътни, дневни,
квартирни и вътрешен транспорт на командирования са за сметка на работодателя и
възлизат на 56,81 евро на ден. Със Заповед №12/5.02.2019 г. ТПО на ответинка било
прекратено на основание чл. 71, ал. 1 КТ.
По делото са приложени платежни нареждания за извършени преводи по сметка
на ответника от страна ищцовото дружество, както следва: от 23.01.2019 г. за сумата от
1950 г.– аванс 01.2019 г., от 4.02.2019 г. за 96,60 евро – заплата за м. 01, 2019 г., от
4.02.2019 г. за 568,35 евро – командировъчни 01,2019 г. Приложено е и платежно
нареждане за преведена от Д. Х.а на П.Д. на 16.01.2019 г. сума в размер на 507 лв. –
пътни разходи.
Приета е неоспорена от страните съдебно-счетоводната експертиза, вещото лице
по която дава заключение, че ответникът има отработени в ищцовото дружество 12
работни дни, от които 10 през м. януари и 2 през м. февруари, 2019 г. Общият размер
на дължимата и неизплатена сума за трудови възнаграждения на ответника възлиза на
52,04 лв., а за командировъчни – 888,40 лв. Командировъчните са изчислени от вещото
лице за 18 дни, т. е. за целия период на времетраене на трудовия договор между
страните. Общата дължима сума на ответника е 940,44 лв. като след приспадане на
преведения на 23.01.2019 г. аванс в размер на 1950 лв. остава надплатена сума в размер
на 1009,56 лв. Експертът разяснява още, че от справка в хронологична ведомост от
счетоводството на ищцовото дружество е установило, че на 23.01.2019 г. е
осчетоводена като преведена на ответника сумата 1950 лв., както следва: по дебита на
сметка 498 – Други дебитори, подсметка 3 – П.Д. и по кредита на сметка 503 –
разплащателна сметка. На 02.09.2019 г. сумата е отнесена в сметка 444-вземания по
съдебни спорове с основание гр. д. № 5300/19 г. РРС. При изслушването му по реда на
чл. 200 ГПК в съдебно заседание разяснява, че в счетоводството на ищцовото
дружество няма платежно нареждане с основание служебен аванс и няма искане
писмено от ответника за предоставяне на служебен аванс. Представеното и приложено
по делото платежно нареждане с основание „аванс м. 01.2019“ в размер 1950 лв. не е
осчетоводено по сметка 422, която е за аванс на подотчетни лица. Поради липса на
разходни документи за платени суми за дизелово гориво и пътни такси от ответника
при пътуването от България за Испания, както и поради липса на информация за
държавите, в които е зареждано гориво и цените на горивото към този момент,
експертизата не може да извърши остойностяване на общия разход за дизелово гориво
и пътни такси, извършен от ответника.
По искане на ищеца е разпитана свидетелката Д. Х.а – служител на ищцовото
дружество. От показанията й се установява, че ответникът постъпил на работа на
18.01.2019 г. и работил до 04.02.2019 г. когато напуснал като изоставил безнадзорно
5
камиона. Не искал да изчака да подпише заповедта за освобождаването си и да му бъде
разтоварена дигиталната карта. За м. януари месец му била изплатена минимална
работна заплата плюс командировъчни, като по негова молба му били изплатени 1000
евро авансово, които трябвало да се заработят през м. февруари. Свидетелства, че
заповедта за прекратяване съобщили на ответника по телефона на 05.02.2019 г. Дава
още показания, че е присъствала лично на разговора, при който били договаряни
пътните разходи между ответника и П. Х., който имал генерално пълномощно от
фирмата и заявява че уговорка между дружеството и ответника за заплащане на пътни
разходи с личен автомобил до Испания не е имало. Разяснява, че пътните разходи,
които фирмата поемала били за двете посоки с автобус на фирма „Юнион Ивкони“. За
това на ответника му била преведена сумата от 500 лв. за двете посоки.
По делото от страна на ответника са ангажирани свидетелски показания на В.А.
Д.а – бивша негова съпруга, която свидетелства, че пътувала с него, за да му помага в
работата. Управителят на фирмата се съгласил съпругът й да пътува с личния си
автомобил до Испания и да му заплати по 400 евро в посока, като за нея не е плащал
допълнително. Преди да тръгнат от България от фирмата му превели 250 евро и в
Испания им превели остатъка. Пътят в едната посока излязъл 305 евро, но понеже бил
много дълъг и изморителен се наложило да нощуват в мотел във Франция. Уговорката
била 14 дни мъжът й да пробва дали ще му хареса работата. По принцип за такава
работа се плащало 2000 евро месечно. Понеже отишли на работа за пробен период
уговорката с фирмата била да им платят 1000 евро преди да се качат на камиона. Дава
показания, че съпругът й не останал доволен от работата и след като изработил двете
седмици, заявил, че напуска. Пристигнали в Памплона на паркинга откъдето тръгнали,
оставили камиона, говорили с П. и Д., прибрали си багажа. Те му върнали личния
автомобил с ключовете и документите, като им дали и картата, с която да заредят
гориво в автомобила. Разделили се приятелски със собственика и съпругата му. След
няколко дни получили обаждане от собственика на фирмата, че иска да му върнат 1000
евро.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните
правни изводи:
Определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на
сезирания съд. За да определи действителното основание на спорното материално
право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата
молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и
от заявеното в петитума искане за защита.
Фактическите твърдения на ищеца и при подаване на заявлението за издаване
6
на заповед за изпълнение, и при направените от него уточнения с молба вх. рег. №
77/3.01.2020 г. след дадените му от районния съд указания, са свързани с претенция
относно преведен по банков път аванс на длъжника по трудово правоотношение, която
сума не е изработена от длъжника и не е върната на работодателя след прекратяване на
ТПО. Твърденията на бившия работодател за недължимо получени суми за авансово
трудово възнаграждение определят предметната рамка на спора като такъв за получено
при начална липса на основание. Съгласно Тълкувателно решение № 135 от 1.12.1965
г. на ОСГК плащането на недължимо възнаграждение е плащане на нещо при начална
липса на основание. Ето защо прецизната правна квалификация в случая чл. 422 ГПК
във вр. чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД. Само за пълнота и правна прецизност, настоящата
инстанция намира за необходимо да отбележи, че твърденията на процесуалния
представител за отпуснат на ответника „служебен аванс“, релевирани след изправяне
нередовностите на исковата молба - в хода на първоинстанционното производство и
пред настоящата инстанция не следва да бъдат съобразявани поради настъпилата
процесуална преклузия, доколкото липсва тъждество между „служебен аванс“ и „аванс,
който следва да бъде отработен“, т. е. ищецът недопустимо въвежда различно от
първоначалното заявеното основание, на което обосновава претенцията си.
Първоинстанционният съд, макар и да е дал неправилна правна квалификация, е
събирал доказателства, разгледал е и се е произнесъл въз основа на твърдените в
исковата молба факти, обосноваващи предявения иск. Следователно, обжалваното
решение не е недопустимо, поради което настоящата съдебна инстанция следва да
разгледа повдигнатият материалноправен спор по същество. В този смисъл съдът
съобразява е Решение № 45/20.04.2010 г., постановено по т. д. № 516/2009 г. на ВКС,
ІІ Т.О.
Липсва спор между страните относно възникването, времетраенето и
прекратяването на трудовоправната връзка между тях. На практика не се спори, а това
се установява и при съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, че
претендираната сума в размер на 1950 лв. /преди предприетото от ищеца изменение на
иска/ представлява авансово плащане на трудово възнаграждение. В платежното
нареждане като основание за превод на процесната сума работодателят е посочил
„аванс,01,2019“. Ирелевантни в случая са счетоводните записвания в ищцовото
дружество. Получаването на сумата в размер на 1950 лв. аванс не се оспорва от
ответника като същият заявява, че искал да получи предварително 1000 евро, преди да
се качи на камиона и това било условието му да започне работа – да получи
възнаграждението си за двете седмици изпитателен срок. Твърденията му се подкрепят
и от свидетелските показания на бившата му съпруга. В този смисъл са и твърденията
на ищеца, че ответникът искал да получи предварително 1000 евро, които впоследствие
щял да изработи, които пък от своя страна кореспондират с ангажираните от него
7
гласни доказателствени средства - показанията на св. Д. Х.а „по негова молба са му
изплатени 1000 евро авансово, които трябва да се заработят през м. февруари“.
Анализът на доказателствата безспорно установява наличие на уговорка между
страните за получаване на по-висок размер на трудово възнаграждение от посоченото в
трудовия договор, като търсената от ищеца сума е следвало да се приспадне от
трудовото възнаграждение през м. февруари, 2019. До такова приспадане обаче не се
стигнало, тъй като ответникът напуснал преди да започнат удръжките. Обратното би
означавало тази сума да представлява заемни средства, тъй като с изплащане на по-
големи суми от дължимите с уговорка да бъдат върнати, работодателят всъщност би
кредитирал работника. За наличието на уговорки по договор за заем обаче липсват
доказателства, а след изправяне на исковата молба от ищеца и твърдения. Нелогично е
обяснението за предоставяне на голяма сума с уговорка за връщане в по-дълъг период
от време, при условие, че трудовият договор е сключен с уговорка за изпитване за срок
от шест месеца в полза на работодателя. Соченият договор се сключва при
необходимост работодателят да прецени годността на работника да изпълнява
възложената му работа. Този договор може да бъде прекратен във всеки момент от
срока за изпитване от работодателя, като е нелогично последният да предоставя големи
суми с уговорка за приспадане на същите от бъдещи трудови възнаграждения, тъй като
работникът може да се окаже негоден за работата, за която е нает и правоотношението
да бъде прекратено в кратък срок след възникването му. Отделно от това, предвид
ниският размер на получаваното възнаграждение от отв. Д. и пречки да се извършват
удръжки над максималния размер, установен в чл. 272, ал.2 Кодекса на труда
нелогично и житейски неоправдано се явява предоставяне на сума, трикратно
надхвърляща размера на дължимото месечно трудово възнаграждение с уговорка тя да
се приспада от бъдещи възнаграждения.
Начинът на плащане на трудовото възнаграждение е уреден в раздел IV от
глава XІІ на КТ – чл. 269 – чл. 272. Съгласно чл. 270, ал. 2 КТ трудовото
възнаграждение се изплаща авансово или окончателно всеки месец на два пъти,
доколкото не е уредено друго. В случая няма данни да е уредено нещо различно от
посоченото в КТ. Това означава, че отношенията между работодателя и работника,
свързани с трудовото възнаграждение се уреждат ежемесечно. В КТ не е предвидена
възможност работодателя да изплаща на работника трудово възнаграждение за бъдещи
периоди – месеци или години напред, под формата на аванси.
Съгласно разпоредбата на чл. 271, ал.1 от Кодекса на труда работникът не е
длъжен да връща сумите за трудово възнаграждение по трудовото правоотношение,
които е получил добросъвестно. В случая се установява, че изплатената сума
надхвърля дължимото трудово възнаграждение съгласно уговореното в трудовия
8
договор, поради което и се явява получена без правно основание. Недобросъвестността
не се предполага, а следва да бъде доказана от страна на работодателя при условията
на пълно и главно доказване. При лежаща върху ищеца тежест, съобразно правилата за
разпределение на доказателствената тежест в гражданския процес, същият не ангажира
безпротиворечиви доказателства, от които да е видно, че е налице недобросъвестност
при получаване на трудовото възнаграждение от страна на ответника.
Поради това и съдът намира, че не се установи да е налице основанието на чл.
55, ал. 1 ЗЗД, поради което и искът правилно е отхвърлен от районния съд, макар и
обосноваващите този окончателен извод мотиви на настоящия състав да се различават
от изложените в обжалваното първоинстанционно решение. С оглед отхвърляне на
главния иск, следва да се отхвърли и акцесорната претенция за заплащане на
обезщетение за забава. Решението следва да се потвърди, а въззивната жалба срещу
него като неоснователна да се отхвърли.
С оглед изхода на спора, отправеното искане и представените доказателства,
сторените от ответника разноски за платено адвокатско възнаграждение пред
настоящата инстанция в размер на 400 лв. следва да се възложат в тежест на ищеца.
По изложените съображения, Русенският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260501 от 2.12.2020 г., постановено по гр. д. №
5300/2019 г. на Русенския районен съд.
ОСЪЖДА „Н-ТРАН“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Пловдив, район Западен, бул. „Шести септември“ № 8, ет. 2, ап. 10,
представлявано от управителя Х.П. Х. да заплати на П. М. Д., ЕГН ********** от гр.
Русе, ул. „Н.Й.В.“ № **, вх. 4, ет. 4, ап. **, представлявано от управителя Х.П. Х.
сумата в размер на 400 лв. /четиристотин лева/, представляващи съдебно-деловодни
разноски пред настоящата инстанции.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9
10