Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 28.05.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на девети март през две хиляди двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме
Мъгърдичян
Ивайло Димитров
при секретаря М.Митова, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №12968 по
описа за 2019
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от
08.04.2019 год., постановено по гр.дело №65381/2017 год. по описа на СРС, ГО,
37 с-в, К.А.П. е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД по искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и
с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 1 145.87 лв., представляваща
стойност на топлинна енергия за периода от м.май 2014 год. до м.април 2016
год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване
на исковата молба – 15.09.2017 год. до окончателното й изплащане, сумата от 46.27 лв., представляваща стойност на услугата дялово разпределение
за периода от м.юни 2014 год. до м.април 2016 год. и сумата от 160.74 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата за стойност на топлинна енергия за периода от
15.09.2014 год. до 31.07.2017 год., както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
направените разноски по делото в размер на 491.48 лв., като исковете са били
отхвърлени в останалата им част до пълните предявени размери, а искът по чл.
86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 9.53 лв., представляваща обезщетение за забава върху
главницата за стойност на услугата дялово разпределение – изцяло.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“
ЕООД.
Срещу решението в
частта му, в която са отхвърлени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Жалбоподателят поддържа, че неправилно СРС бил приел, че част от главните
вземания са погасени по давност. В раздел VІІ от Общите условия от 2008 год. –
„Заплащане на топлинна енергия“, чл. 32, ал. 1, бил определен реда и срока, по
който купувачите на топлинна енергия /в т.ч. ответникът/ са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия, а именно 30-дневен срок след
изтичане на периода, за който се отнасят. В чл. 33, ал. 2 от Общите условия от
2014 год., в сила от 12.03.2014 год., било предвидено, че след отчитане на
средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки,
продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността на
месечните фактури и една фактура за потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период. Клиентите не плащали обезщетение за забава, съгласно чл. 33,
ал. 4 от Общите условия, до изравняване на отчетния период. Едва след това се
начислявало обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва върху
общата фактура. Задълженията по общата фактура от м.юли 2014 год. ставали
изискуеми едва през м.август 2014 год., като от този момент започвал да тече
давностният срок. В този смисъл с оглед датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение – 07.08.2017 год. вземанията не били погасени
по давност. Процесната обща фактура за отоплителния сезон 2013 год. – 2014 год.
била публикувана на 15.08.2014 год., във връзка с което имало издадени
констативни протоколи на основание чл. 593 ГПК. Съгласно чл. 22, ал. 2 от
Общите условия, клиентите заплащали на продавача стойността на услугата дялово
разпределение, извършвана от избрания от тях търговец, като върху дължимата
сума била начислена лихва до датата на изготвяне на извлечението на сметка,
представено по делото. Самото издаване на фактура за тази услуга и качването й
в сайта на дружеството представлявали покана до длъжника за заплащане на
задължението. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му
част, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените разноски
по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по
жалбата К.А.П. не изразява становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Предявени са за разглеждане
искове с
правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЕ и с правно основание
чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Решението на СРС
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се посочи следното:
Безспорно е във
въззивното производство, че процесният имот е бил
топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира този имот/ е била присъединена
към топлопреносната мрежа, че през исковия период ответникът е
бил собственик на процесния апартамент №49, находящ се гр.София, ж.к.“********и има качеството на битов клиент съгласно § 1, т. 2а от ДР на
ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от
17.07.2012 год./, че между страните по делото са били налице договорни
отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него
права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия за продажба на
топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД.
Не се спори също
така, че стойността на доставената топлинна енергия през периода от м.май 2014
год. до м.април 2016 год. възлиза на 1 145.87 лв. /1 754.26 лв. – 608.39
лв./, обезщетението за забава в размер
на законната лихва върху претендираната от ищеца главница, представляваща
стойност на топлинна енергия, за периода от 15.09.2014 год. до 31.07.2017 год.
– 338.54 лв., а обезщетението за забава в размер на законната лихва върху
главницата от 46.27 лв., представляваща стойност на услугата дялово
разпределение, за периода от 15.09.2014 год. до 31.07.2017 год. – 9.53 лв.
За да отхвърли
исковете за главница, представляваща стойност на доставена топлинна енергия за
разликата над 1 145.87 лв. до пълния предявен размер от 1 754.30 лв.
и за обезщетение за забава в размер на законната лихва за разликата над 160.74
лв. до пълния предявен размер от 338.89 лв., първоинстанционният съд е приел,
че сумата от 608.39 лв. се отнася за отоплителния сезон от 01.05.2013 год. до
30.04.2014 год., за което е била издадена обща фактура №**********, като направеното
от ищеца включване в общата фактура от 31.07.2014 год. на това вземане от
предходен период, който е извън процесния, цели избягването на евентуални
възражения за давност от страна на клиентите на топлинна енергия, както и че
видно от заключението по съдебно-техническата експертиза липсват данни за
проверка на начисленото количество топлинна енергия от сградна инсталация
поради софтуерен проблем и липса на достъп до входните данни за периода от 01.05.2013
год. до 30.04.2014 год.
Единственото
оплакване във въззивната жалба на ищеца във връзка с иска му за стойността на
доставената топлинна енергия и обусловения иск за обезщетение за забава е
такова за нарушение на материалния закон и в частност на института на
погасителната давност, който обаче не е бил прилаган от СРС. Следователно въпросът
дали посочените вземания са погасени по давност не подлежи на обсъждане от
настоящия съдебен състав. При липсата на други конкретни доводи във въззивната жалба срещу правилността на първоинстанционното
решение в частта му за тези вземания и с оглед липсата на нарушение на
императивни норми на материалния закон, то не може да бъде отменено и следва да се потвърди /чл. 272 ГПК/.
Предметът на въззивното
производство, което се разглежда по реда на ограничения въззив, по отношение на
разглеждане на спора по същество е очертан в случая само от посоченото в жалбата и приложимите
към спорния предмет императивни материалноправни норми. Недопустимо е
оплакванията в жалбата да се разширяват извън срока за обжалване. Ето защо в решаващата си дейност въззивният съд изхожда от фактическите положения,
установени от първоинстанционния съд,
като препраща към мотивите на обжалваното решение относно приетото за установено от фактическа страна.
При установените по делото фактически положения –
че ищецът не е доказал количеството доставена топлинна енергия за периода от
м.май 2013 год. до м.април 2014 год. /макар преди това неправилно да е приел,
че ищецът не е въвел надлежно в процеса претенция за този период – виж петитума
на исковата молба/, то същият не се легитимира като кредитор на главно вземане
за разликата над 1 145.87 лв. до размера от 1 754.30 лв. и на
акцесорно вземане за обезщетение за забава за разликата над 160.74 лв. до размера
от 338.89 лв., както по същество е приел и СРС, чийто правни изводи въззивният
съд също споделя. В посочената част обжалваното решение е постановено в правилно
приложение на материалния закон и следва да бъде
потвърдено чрез
препращане към мотивите му – чл. 272 ГПК.
Във връзка с иска
по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 9.52 лв. спорен във въззивното производство е
въпросът дали ответникът е в забава по отношение на задълженията си за
стойността на извършената услуга дялово разпределение.
Съгласно действалите през процесния
период Общи условия на ищеца, в сила от 12.03.2014 год., месечната дължима сума
за доставена топлинна енергия на клиента се формира въз основа на определения
за него дял от топлинната енергия за разпределение в СЕС и обявената за периода
цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача – чл. 32, ал. 1,
а след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на
изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период
кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното
количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база
изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2.
Клиентите са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от
датата на публикуването им на интернет страницата на продавача – чл. 33, ал. 1
от горепосочените Общи условия. Изравнителният резултат води до възникване на
ново вземане в полза на топлопреносното предприятие, когато начислените
прогнозни месечни вноски са в по-малък размер от
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия – в този
случай според чл. 33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са длъжни да заплащат
стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество топлинна
енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на публикуването на
интернет страницата на продавача.
Настоящият съдебен състав приема, че публикуването
на месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите
условия и на стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 /в която се отразява и
стойността на услугата дялово разпределение – виж и чл. 36, ал. 2 от Общите
условия/, представлява по своето естество уговорен между страните начин, по
който кредиторът отправя искането си /поканата си/ за изпълнение, т.е. той
решава кога да поиска изпълнение. Следователно и доколкото страните по
правоотношението не са определили срок за изпълнение, то следва да се приема,
че длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора – чл. 84, ал.
2 ЗЗД, в който смисъл са и формираните от първоинстанционния съд изводи.
В разглеждания случай по делото не са
ангажирани доказателства от страна на ищеца, че ответникът е бил поставен в
забава по отношение на задълженията за заплащане на стойността на услугата
дялово разпределение през процесния период, въпреки дадените му указания с
доклада по делото по чл. 146 ГПК /виж определение от 15.09.2018 год. на л. 44 –
45 от първоинстанционното дело/, поради което и при приложение на
неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената
тежест въззивният съд счита, че релевираната претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се
явява неоснователна и подлежи на отхвърляне, както е приел и СРС.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваната му част,
като правилно.
При този изход на спора жалбоподателят
няма право на разноски.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 08.04.2019 год., постановено по гр.дело
№65381/2017 год. по описа на СРС, ГО, 37 с-в, в обжалваната му част.
Решението е постановено при
участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/