РЕШЕНИЕ
№ 1337
гр. Пловдив, 02.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на
пети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Величка П. Белева
Членове:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Виделина Ст. Куршумова
Стойчева
при участието на секретаря Тодорка Г. Мавродиева
като разгледа докладваното от Надежда Н. Дзивкова Рашкова Въззивно
гражданско дело № 20225300501333 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от А. Н. У. и Т. П. У. против Решение №
262484/09.11.2021г., пост. по гр.д.№ 7878/2019, ПРС, в частта, в която е :
РАЗПРЕДЕЛЕНО ПОЛЗВАНЕТО на основание чл. 32, ал. 2 ЗС, на сграда с
идентификатор 56784.531.628.2 по КК и КР на гр. Пловдив, съобразно
архитектурно заснемане на сградата, представляващо Приложение 1.2 към
СТЕ на вещото лице И.-Н., лист 214 от делото, както следва: - на С. Н. У.
определя за ползване следните помещения: 3.1 с площ 7.65 кв.м., 3.2 с площ
4.79 кв.м., 2.1 с площ 12.49 кв.м., 2.2 с площ от 7.6 кв.м. и преддверие с номер
2.3 и площ 1.74 кв.м.; - на А. Н. У. и Р. П. Б. определя за съвместно ползване
следните помещения: 1.1- стая за живеене с площ 11.31 кв.м., 1.2- преддверие
с площ 3.22 кв.м., 1.3- кухненски бокс с площ 5.17 кв.м., 2.2.1- преддверие с
площ 1.97 кв.м. и 2.2.2- баня с тоалетна с площ 1.81 кв.м. ; ОТХВЪРЛЕН
Е предявения от А. Н. У. срещу С. Н. У. иск за ПРИЗНАВАНЕ ЗА
УСТАНОВЕНО по отношение на С. Н. У., че А. Н. У. е собственик на
основание договор за дарение, обективиран в нотариален акт от 23.08.2007г.,
1
вписан с СВ с вх. рег. № 23884 от 23.08.2007г., акт № 102, том 79, дело
18827/2007 г. и давностно владение на едноетажна жилищна сграда с площ от
около 32 кв.м., състояща се от следните помещения съгласно архитектурно
заснемане на сградата към СТЕ- лист 214 от делото: 1.1- стая за живеене с
площ 11.31 кв.м., 1.2- преддверие с площ 3.22 кв.м., 1.3- кухненски бокс с
площ 5.17 кв.м., 2.2.1- преддверие с площ 1.97 кв.м. и 2.2.2- баня с тоалетна с
площ 1.81 кв.м., разположена в северната част на поземлен имот с
идентификатор 56784.531.628, заснета в кадастралната карта на гр. Пловдив,
одобрена със заповед № РД-18-48 от 03.06.2009г. на ИД на АГКК, като част
от сграда с идентификатор 56784.531.628.2; ОТХВЪРЛЕН Е претенцията за
признаване за установено по отношение на С. Н. У., че А. Н. У. е собственик
над 3/16 ид.ч. ДО 53/75 ид.ч. от сграда с идентификатор 56784.531.628.2 по
КК и КР на гр. Пловдив, одобрени със заповед № РД-18-48 от 03.06.2009г. на
ИД на АГКК, с адрес: ***, с площ от 75 кв.м., брой етажи 1, разположена в
поземлен имот с идентификатор 56784.531.628; като са присъдени и разноски.
Жалбоподателите А. У. и Т. У. обжалват решението в посочените части
с мотиви, че същото е неправилно, необосновано, постановено в
противоречие с материалния и процесуалния закон и без правен анализ на
събраните доказателства. Оспорват извода на съда, че процесната сграда не
може да се обособи като самостоятелен обект и придобиването й по давност е
недопустимо. Считат, че мотивите на съдебното решение са вътрешно
противоречиви, доколкото съдът е приел, че е възможно придобиване на
идеална част от имот в рамките на притежавана реална част, която не
отговаря на изискванията за жилище. В този смисъл оспорват извода на съда,
че Т. У. няма вещни права, защото сградата като допълващо застрояване не
може да бъде придобита по давност в режим на СИО, а правата на
съсобствениците и квотите им произтичат от притежаваните от тях вещни
права върху земята. Оспорват и изводите на съда относно прехвърлителните
сделки, извършени от бащата Н. У. и в частност невъзможността същите да се
разпрострят и върху постройките отделно от земята. В този смисъл сочат, че
съдът неправилно е определил квотите на страните. Посочват и че съдът не се
е съобразил със становището на Р. Б., която изрично е заявила, че не желае да
участва в разпределение на ползването , няма претенции към никой и не
желае да участва в съдебни производство, във връзка с признанието й, че
жалбоподателите живеят в процесния имот и са извършвали ремонти в него.
2
Излагат подробно становището си във връзка с възникване на собствеността и
действието на различните транслативни сделки, както и доказателствата за
установяване на владение от праводателите на страните. В обобщение се
поддържа, че процесната сграда е самостоятелен обект с площ от 75кв.м.,
съществуваща от ***г., като съставлява масивно жилище, състоящо се от
жилищна част и две помещения – склад и навес, като жалбоподателите изцяло
владеят и ползват жилището от ***г.. Развиват доводи, че това владение не е
прекъсвано до предявяване на иска по настоящето дело. Поддържат, че
жилището е търпим строеж и може да бъде предмет на собственост,
възникнала след изтичане на придобивна давност. Считат, че дори и да се
приеме, че тези помещения съставляват допълващо застрояване, то като
собственици на самостоятелен обект в имота отново биха могли да ги
давностят и придобият самостоятелно. Излагат и съображенията си във
връзка с доказателствения материал по делото, от който считат за доказано
установеното давностно владение. Молят съда да постанови решение с което
да уважи инцидентния установителн иск, като отмени решението на РС или
да уважи изцяло евентуалната претенция по този иск. Молят на осн. чл.537,
ал.2 от ГПК да отмени НА№ 94, т.1, н.д.92/11.03.2016.
По отношение на решението в частта за разпределение на ползването
считат, че съдът неправилно е кредитирал заключението на приетата СТЕ,
поради липса на компетентност и субективност в полза на ищеца. Отделно,
според заключението , за да се извърши разпределение следва да се извършат
преустройства, което считат за недопутимо, доколкото преценка следва да се
извърши съобразно действителното състояние на имота. Считат за смешни и
юридически неиздържани мотивите на съда за възможност за общо ползване
между жалбоподателите и Р. Б., доколкото това ползване би предпоставило
нови спорове и претенции по чл.31 от ЗС. Считат, че тази претенция следва
да се отхвърли изцяло. Правят евентуално искане да им се разпредели за
ползване жилищната част изцяло, без общото ползване с Р. Б.. Претендират
разноски.
С оглед указанията на въззивната инстанция Т. У. е заявила, че обжалва
решението в частта относно установителните искове като необходим другар,
който се присъединява към жалбата на съпруга си. Същото присъединяване е
допустимо, т.к. се претендира придобиване на собственост на основание
осъществено по време на брака давностно владение, поради което следва да
3
се разгледа жалбата като подадена и от нейно име.
Въззиваемата страна С. У. е подал отговор на въззивната жалба, в
който поддържа нейната неоснователност. По отношение на посочените
оплаквания счита, че правилно съдът е установил ползването на процесните
помещения в годините. Счита, че становището на другия съсобственик Р. Б. е
вътрешно противоречиво и не може да бъде кредитирано. Твърди, че той е
плащал консумативи за имота. По отношение на претенцията за придобиване
по давност счита, че същата противоречи на императивни правни норми – а
именно, че собственикът на земята е и собственик на сградите върху нея,
както и че при прехвърляне на правото на собственост върху земята се
прехвърля и собствеността върху постройките, освен ако не са изрично
изключени от сделката. Счита жалбата за неоснователна и моли за
потвърждаване решението на районния съд. Претендира разноски.
Въззиваемата страна Р. Б. не е подала отговор на въззивната жалба.
Постъпила е и частна жалба от А. Н. У. и Т. П. У. против Определение
№ 260131/07.02.2022, гр.д.№787/2019, с което е оставена без уважение
молбата им за изменение на решението в частта за разноските. Считат същото
за неправилно и незаконосъобразно. Съдът от една страна е приел, че
разноските следва да се разпределят между съсобствениците, доколкото
ползват всички, но на практика възлага на жалбоподателите всички разноски
и без да съобрази дяловете им в съсобствеността. Молят съда да отмени
обжалваното определение и да постанови ново, с което приеме, че сумите за
разноски за вещи лица са платени от страните съобразно правата им и не
следва да се присъждат нови суми, а по отношение разноските на ищеца – да
се приеме единствено дължим хонорар за адвокатска защита, но при
съобразяване с факта, че е уважен един от общо четири предявени иска , т.е.
че се дължи – ¼ част от претендираните разноски за адвокатски хонорар.
Отговор на частната жалба от ответните страни не е подаван.
Жалбата е подадена в срока по чл.259 от ГПК, изхожда от
легитимирани лица – страни, останали недоволни с атакуваното съдебно
решение, откъм съдържание е редовна, поради което и се явява допустима.
Съгл. нормата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно
само по въпроса относно валидността на решението и допустимостта в
обжалваната му част. Правилността на решението се проверява с оглед
4
наведените доводи във въззивната жалба.
По отношение на валидността и допустимостта на постановеното
решение, съдът намира, че същото е постановено от родово и местно
компетентен съд, по предявените искове, които са му подсъдни, произнесъл
се е в законен състав.
Съдът е бил сезиран първоначално с иск на С. У. против А. У., Т. У. и
Р. Б. за разпределение реалното ползване на сграда, съставляваща имот с
идентификатор 56784.531.628.2 и иск по чл.31, ал.2 от ЗС на С. У. против А.
У., решението по който обаче не е обжалвано и не е предмет на въззивното
производство. С отговора на исковата молба А. У. е предявил инцидентен
установителен иск против С. У. за признаване на правото му на собственост
на жилищна сграда от 32кв.м. на основание сделки и давностно владение ,
установено от 2007г., а при условията на евентуалност, ако се приеме, че
сградата не е самостоятелен обект, то че е собственик на 53/75ид.ч. от сграда,
съставляваща имот с идентификатор 56784.531.628.2 с площ от 75кв.м. на
основание сделки и давностно владение от 2007г..
Предвид характера на така предявените искове, за да се произнесе по
разпределението на ползването на процесната сграда, съдът следва да
установи правата на собственост върху нея. Първата претенция съставлява
спорна съдебна администрация, при която при липса на съгласие между
съсобствениците, съдът разрешава спора помежду им кой от тях какво да
ползва от общата вещ, а установителните искове са с предмет доказване на
собственически претенции на една от страните. Ето защо разглеждането им се
явява преюдициален въпрос по отношение на разпределението на ползването,
т.к. едва след установяване на правата на собственост на страните, може да се
пристъпи към разпределение на ползването на процесния имот.
По отношение на главния инцидентен установителен иск , касаещ
претенция за собственост на жилищна сграда от 32кв.м., е необходимо да се
отговори на въпроса дали е налице годен обект на собственост и ако това е
така – налице ли са валидни сделки по отношение на същия и установено ли е
давностно владение от А. У., изтекъл ли е срока за придобиване на
собствеността , а ако не е налице такъв обект – да се разгледа и евентуалния
установителен иск – за придобиване на идеална част от по-голямата сграда,
съставляваща имот с идентификатор 56784.531.628.2 с площ от 75кв.м.,
5
отново на основание сделки и давностно владение.
Съгласно представената скица на сграда, съгласно КККР на гр.
Пловдив имот с идентификатор 56784.531.628.2 е със застроена площ от
75кв.м., на един етаж и представлява еднофамилна жилищна сграда. По
делото са приети три експертизи – на в.л. В. Р. за определяне на пазарен наем
на имота, на в.л. В. К. – за изготвяне на варианти за разпределение на
ползването, на в.л. арх. Р. И. – за заснемане на сградата, при което се
установява категорично, че независимо от записаното предназначение по
кадастър – за жилищни нужди, сградата се състои от четири складови
помещения, един навес, обособена част за живеене, състояща се от стая,
предверие, кухненски бокс, предверие и баня и тоалетна. Всички помещения
са с общ покрив, като в.л. архитект не може да даде отговор дали
конструктивно същите са самостоятелни строежи. Архитектурната експертиза
установява, че сградата не отговаря на строителните правила и норми, същата
съставлява помощни постройки без градоустройствен статут и е на
доизживяване. Частта , използвана за живеене, не отговаря на нормите за
жилище, най-малкото поради липса на светла височина. Съдът намира, че
доколкото липсват данни кога точно е построена сградата / според
свидетелката Р. У., тя е заварила сградата към ***г. и е живяла в нея/, както и
при липса на данни в общинската администрация за наличие на строителни
книжа / удостоверение от общ Пловдив в този смисъл/ и предвид факта, че
тази сграда не отговаря на строителните правила и норми, установени от
градоустройствените закони, действали от ***г. до момента, то не може да се
направи извод, че частта от сградата, използвана за живеене, е представлявала
самостоятелно жилище и е могла да бъда годен самостоятелен обект на
собственост. Следователно тя не е могла да бъде обект нито на транслативни
сделки, нито на давностно владение, което да доведе до придобиване на
собствеността върху нея. Ето защо предявеният установителен иск за
собственост на А. У. против С. У. върху жилищната част от имота се явява
неоснователен поради липса на годен обект на собственост. Като такъв искът
следва да бъде отхвърлен.
С отхвърляне на главния иск възникват предпоставките за разглеждане
на евентуалния – за придобиване на идеална част от сградата, съставляваща
имот с идентификатор 56784.531.628.2 , на основание сделки и давностно
владение.
6
Процесната сграда е ситуирана в ПИ с идентификатор 56784.531.628, в
който е построена и многофамилна жилищна сграда с идентификатор
56784.531.628.1, като последната е построена въз основа на отстъпено право
на строеж на отделните обекти в нея / представени са нотариалните актове за
учредяване правото на строеж – НА № 160, т.8, д.2750/1961 , НА№ 161, т.8, д.
2751/1961, НА № 87, т.2, д.537/1982/. Дворното място, съставляващо имот с
идентификатор 56784.531.628, е било собственост на С. У. въз основа на
покупко-продажлба – НА №98, т.6, д. 1004/1931г. С. У. умира през ***г.,
като оставя за наследници съпруга К. / поч.***г. със същите наследници/, по
право на заместване на починалия преди него син П./п.***г./ - Р. Б., както и
тримата си сина – Н., М. и А. У. При този кръг от наследници, съгл. чл.5, ал.1
и чл.10, ал.1 от ЗН наследствените им права върху имота са равни или по
1/4ид.ч. за всеки от тях. С дарение, извършено с НА № 24, т.15, д.1654/1991г.
А. и М. даряват брат си Н. със собствените си по 1/4ид.ч. от имота или общо с
1/2ид.ч. Така Н. У. се легитимира като собственик на общо ¾ ид.ч. от имота,
а останалата 1/4ид.ч. е собственост на Р. Б.. Тук е мястото да се отбележи, че
макар собствениците на дворното място да са и собственици на
самостоятелни обекти в жилищната сграда съставляваща имот с
идентификатор 56784.531.628.1, то доколкото едната собственост е
възникнала по пътя на наследяването, а друга – чрез осъществяване на
суперфиция, то дворното място не е прилежаща част към отделните обекти в
сградата. Респективо по отношение на него не могат да намерят приложение
правилата уреждащи собствеността в етажната собственост, а се прилагат
принципите на чл.92 от ЗС – на приращението.
Както вече бе споменато процесната сграда с идентификатор
56784.531.628.2 няма строителни книжа и няма данни от кого и по какъв
начин е построена, поради което по силата на чл.92 от ЗС следва да се
приеме, че същата е собственост на собствениците на земята. При данни за
съществуване на сградата още около 1950г., макар и при друга конфигурация
/ показанията на свид. Р. У., приложените извадки от ЗРП относно процесния
имот, заключнието на САЕ/, следва да се приеме, че по силата на чл.92 от ЗС
собствеността върху нея е възникнала за собственика на земята – С. У.. След
неговата смърт и след извършеното дарение между част от наследниците,
правото на собственост върху постройката е преминало върху наследниците
7
Р. Б. и Н. У. , при квоти 1/4ид.ч. за Р. Б. и 3/4ид.ч. за Н. У.. Последният
дарява /НА 89,т.3,д.436/2007/ синовете си А. Н. У. и С. У. с 1/2част от
собствените си 3/4ид.ч. от дворното място и 3/4ид.ч. от едноетажната
жилищна сграда от 28кв.м. По отношение на тази сграда се коментира вече,
че същата не представлява самостоятелен обект на собственост, поради което
и в тази част сделката не е произвела действие. Така А. и С. У. се легитимират
като собственици на общо 3/8ид.ч. от дворното място и от приращенията –
процесната сграда, или всеки от тях на по 3/16ид.ч.. Прехвърлителят Н. У. си
е запазил ½ от притежаваните ¾ ид.ч. или след сделката притежава 6/16 ид.ч.
От казаното до тук следва, че към 2007г. правото на собственост върху
процесната постройка от 75кв.м., имот с идентификатор 56784.531.628.2
принадлежи на Р. Б. – 4/16ид.ч., С. У. – 3/16ид.ч., А. У. – 3/16ид.ч., и Н. У. –
6/16идч.
През 2016г. Н. и Р. У.се снабдяват с констативен НА по
обстоятелствена проверка № 94,т.1, д. №96/11.03.2016г. на нотариус Р. Т., с
който са признати за собственици на 1/4ид.ч. от дворното място и жилищната
сграда, съставляваща имот с идентификатор 56784.531.628.2 .
С Договор за дарение – НА № 134/т.1, д.№131/08.04.2016г. на нотариус
Р. Т. Н. и Р. У. даряват сина си С. У. с 5/8ид.ч. от имот с идентификатор
56784.531.628 и 1/4ид.ч. от сграда с идентификатор56784.531.628.2 .
С влязло в законна сила СР № 2945/23.07.2018г., пост. по гр.д.
№19023/2017г., ПдРС е признато за установено по отношение на С. У., че Р.
Б. е собственик на 1/4ид.ч. от ПИ с идентификатор 56784.531.628. Процесната
сграда съставлява приращение към земята и собствеността върху нея следва
собствеността върху терена, поради което следва да се признае и че Р. Б. не е
губила правото си на собственост и върху нея.
С договора за дарение от 2016г. са прехвърлени 5/8ид.ч. от Н. и Р., но
право на собственост е имал само Н. и то върху 6/16ид.ч., а не върху
10/16ид.ч. Доколкото никой не може да прехвърли повече от притежаваните
права, следва да се приеме, че дарението е произвело действие само по
отношение на 6/16ид.ч. Така правата в съсобствеността върху постройката
от 75кв.м., съставляваща имот с идентификатор 56784.531.628.2, са както
следва: за Р. Б. – 4/16ид.ч., за А. У. – 3/16ид.ч., за С. У. – 3/16 + 6/16 или
общо 9/16 ид.ч.
8
Ищецът по този иск А. У. поддържа, че е установил давностно
владение през 2007г. върху реално обособена част от постройката –
помещенията, използвани за жилищни нужди, поради което и е придобил
правото на собственост върху 53/75 ид.ч. от цялата сграда. Видно от
представеното удостоверение за брак към този момент Т. У. е била негова
съпруга.
За да се придобие един имот на основание давностно владение от
съсобственик е необходимо да се установи, че същият е установил
фактическата власт върху имота, като е имал намерение да го свои, а
останалите съсобственици не са се противопоставили на това владение или
ако са се противопоставили, то той е отрекъл правата им. Необходимо е и да е
изтекъл предвиденият срок за това владение.
ВКС в свое ТР№1/2012г., по т. д. № 1/2012 г., ОСГК, разяснява, че
„презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията
между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически
факт, различен от наследяването. В случаите, при които един от
съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на
основание, което изключва владението на останалите, намерението му за
своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа
власт върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС. Когато обаче съсобственикът е
започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща,
какъвто е случаят при възникване на съсобственост при наследствено
правоприемство, то той е държател на идеалните части на останалите
съсобственици и презумпцията се счита за оборена. Независимо от какъв
юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от
съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални
части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако
се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да
докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е
обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее
техните идеални части за себе си.“ Ето защо, в случая следва да се установи
дали и кога А. У. и съпругата му Т. У. са установили владение върху целия
или част от имота, изменяйки анимуса си и започвайки да своят имота за
себе си, извършвали ли са действия, с които да обективират намерението си за
своене и с които да отричат правата на останалите съсобственици, както и
9
изтекъл ли е срока , необходим да трансформира владението в собственост.
За установяване на тези факти по делото са събирани писмени и гласни
доказателства. Изискани са справки от Община Пловдив относно данъчните
декларации по отношение на тази сграда, както и данни за заплатени данъци.
От представената информация се установява, че в данъчните декларации от
1998г. Н. и Р. са декларирали, освен притежавано от тях жилище и
второстепенна сграда от 32кв.м. при равни помежду им права. В
декларациите от същата година на А. и Т. У. на С. и Ф. У. на Р. Б. фигурират
единствено притежаваните от тях индивидуални обекти – жилища, ведно с
прилежащите им части. През 2016г. в декларацията на С. и А. У. е
декларирана и собствеността върху процесната сграда при права 5/8ид.ч. за С.
и 3/8ид.ч. за А.. Следователно от декларираната пред общината собственост
не може да се приеме, че А. У. е манифестирал намерението си за своене на
53/75ид.ч., нито пък че това е станало 2007г.
Разпитвани са и свидетелите Р. П. – дъщеря на А. и Т. У. Р. У. – майка
на С. и А.
Първата свидетелка твърди, че в жилищното помещение живее
нейната баба. Постройката имала три помещения, всяко с отделен вход. Две
от тях били складове, които се ползват от баща й А. и от чичо й. В
жилищното помещение до ***г. живял брата на дядо й М. След това по устна
уговорка между чичо й, дядо й и баща й, последният започнал да ползва
жилищното помещение. Направил основен ремонт през ***г. и настанил тъща
си да живее в него. Токът на помещението бил на отделен електромер и се
заплащал от баща й.
Свидетелката Р. У. твърди, че от есента на *** в жилищното
помещение живее Б.- тъщата на сина й А. М. живял в помещението до ***г.
След това трите семейства съхранявали багаж в това помещение. Основен
ремонт на същото направил А., като брат му С. и нейният съпруг също
помагали. Твърди че и към момента С. има свои вещи в помещението.
Останалите помещения се ползвали като складови. Твърди, че съпругът й
искал синовете му да се разберат за помещенията, но А. отказвал. Ключът за
помещението бил общодостъпен - на един пирон до вратата и всеки го
ползвал.
Тези показания, които макар и заинтересовани, доколкото са дадени от
10
много близки роднини на страните, практически не си противоречат, поради
което и се кредитират от съда. От тях се установява, че ремонт на
помещението е правен от А. и същият е извършен през ***г. Данни преди
това А. да е имал намерение за своене на жилищните помещения или да е
установявал владение не се съдържат в гласните доказателства. Нещо повече,
свидетелката П. твърди, че страните са се разбрали относно ползването на
помещенията, което би изключило възможността да се приеме, че към този
момент А. е имал анимус за своене. Независимо от това, дори и да се
предположи, че е установено владение върху частите на останалите
съсобственици, само поради липсата на изискуемият по чл.79 от ЗС срок от
10г. - до 2019г., когато е образувано настоящето производство, следва да се
приеме, че не е налице придобиване по давност на правото на собственост на
идеални части от процесния имот. В случая е приложима дългата десет
годишна давност, доколкото твърдението е за упражнявано недобросъвестно
владение, т.к. не е установено на основание, годно да направи владелецът
собственик / чл.79 във вр. с чл.70, ал.1 от ЗС/. Ето защо евентуалния
установителен иск, като неоснователен следва да бъде отхвърлен.
При установените права на страните Р. Б., С. У. и А. У. следва да се
разгледа и иска за разпределение на ползването на процесната сграда.
Правната квалификация на така предявания иск е чл.32, ал.2 от ЗС,
съгласно който съдът може да разреши спора за ползването на обща
съсобствена вещ при невъзможност да се формира мнозинство или при
настъпване на нови обстоятелства, при които решението на мнозинството не
отговаря на правата на съсобствениците.
Съдът може да постанови разпределение на реалното ползване на
съсобствена вещ, когато съсобствениците не могат да формират мнозинство
или при решение на мнозинството, което не е съобразено с правата на
съсобствениците. В случаите, при което е налице извършено разпределение
на ползването било по общо съгласие на страните, по решение на
мнозинството или след съдебна намеса, при разрешаване на спорна съдебна
администрация, то ново разпределение може да бъде искано и извършено при
настъпило изменение на фактическото положение. Съдената практика приеме,
че съдът се намесва когато не може да се вземе решение по управлението/
ползването на общата вещ от съсобствениците или когато взетото решение
11
води до увреждането на вещта, включително накърняване субективните права
на съсобствениците /Р № 1419/17.06.2009 г., гр. д. № 4896/2007 г., II г. о.,
ВКС/. В настоящият случай се твърди, че не може да се постигне съгласие.
Правилността на решението следва да се провери касателно
направените оплаквания във въззивната жалба. Същите са свързани с
неотчитане на становището на единия от съсобствениците Р. Б., която е
заявила, че не желае да ползва имота и не желае да участва в съдебни
производства, както и че на двама от съсобствениците е разпределено общо
ползване, което би породило последващи спорове. Пред настоящата
инстанция тази страна е потвърдила това си становище, като е заявила и че
междувременно е отчуждила притежавания от нея имот. Доказателства за
последното не са ангажирани, като дори и това твърдение да бе доказано, то
на осн. чл.226, ал.1 от ГПК. В решението съдът е извършил разпределение,
като е приел, че между А. У. и Р. Б. са налице добри взаимоотношения,
поради което и е възможно съвместно да ползват жилищното помещение, а
останалите две – складовите е отредил за ползване на другия съсобственик –
С. У.
Настоящата инстанция намира, че доколкото не е заявено изрично
съгласие от страните, то не може при разпределение на съсобсвен имот за
двама от съделителите да се отрежда само общо ползване. Още повече, че в
хода на производството се твърди от единия съсобственик, че е отчуждил
своя имот. Следователно не може да се извършва и преценка какви са
отношенията между страните и могат ли да ползват съвместно разпределената
им част от съсобствения имот.
По делото е изготвена и приета СТЕ с в.л. К., която да предложи
варианти за разпределение на ползването, но доколкото предложените два
варианта или не отчитат броя на съсобствениците, или правата им в
съсобствеността. Поради това същата не може да бъде възприета за
извършване на разпределението.
Приетата по делото САрхЕ с в.л.И. е извършила заснемане на трите
обособени помещения, като е посочила и светлата им площ. Така процесният
имот се състои от складови помещения 3.1 и 3.2, с общ вход и площ от
12,44кв.м.; складови помещения 2.1 и 2.2, с общ вход и площ от 20,09кв.м.;
стая за живеене 1.1 /площ от 11,31кв.м./, предверие 1.2 /площ от 3,22кв.м./,
12
кухненски бокс 1.3/площ от 5,17кв.м./ , предверие 2.2.1 /площ от 1,97кв.м./ и
баня с тоалетна 2.2.2 /площ от 1,81кв.м./, с общ вход и площ от общо 23кв.м.
При извършване на разпределението следва да се отчетат квотите на
страните в съсобствеността, както и евентуално извършвани ремонти,
подобрения и прочие. По отношение на квотите - С. У. притежва най-
голямата квота – 9/16ид.ч., поради което и той следва да получи помещение с
по-голяма квардатура. Останалите съсобственици са с квоти от по 4/16 за Р. Б.
и 3/16 за А. У., респ. те трябва да получат помещения с по-малки квардатури.
Следва да се отчете и факта, че по делото непротиворечиво се доказва, че А.
У. е извършил ремонт на жилищните помещения, както и че от ***г. ги
ползва. При това положение съдът намира, че не е целесъобразно да му бъдат
разпределени складови помещения. Така, при отчитане на квотите и на
обективната възможност за разпределяне на помещенията с оглед
разположението и квадратурите им, на С. У. следва да бъдат разпределени за
ползване складовите помещения 3 и 2 с обща площ от 32,53кв.м. На
съсобсвеника Р. Б. с квота от 4/16ид.ч. следва да бъде разпределено за
ползване помещение 1.1 – стая с площ от 11,31кв.м.. На А. У., който е с най-
малката квота, следва да бъдат разпределени помещения 1.3, 2.2.1, 2.2.2 /
кухня, предверие и баня и тоалетна/ с обща площ от 8,95кв.м. Помещение 1.2
– предверие /3,22кв.м./ следва да остане за общо ползване между Р. Б. и А. У.,
доколкото чрез него се осъществява достъпа до отделните разпределени за
ползване помещения.
За пълнота следва да се посочи, че заявеното от съсобственика Р. Б., че
не желае да ползва нищо няма как да бъде взето предвид, т.к. изискването за
участие на всички съсобственици е императивно. Дали след това някои от тях
ще ползват правата си или не, е без правно значение за определяне на начина
на ползване на общата вещ.
Постановеното решение в частта относно установителните искове като
правилно и законосъобразно ще следва да бъде потвърдено, а по отношение
на разпределението на ползването – да бъде отменено и вместо него да се
постанови ново разпределение.
По частната жалба
А. У. и Т. У. претендират, че определението на първоинстанционния
съд по чл.248 от ГПК е неправилно, като считат, че дължат единствено 175лв.
13
за адвокатски хонорар , заплатен от С. У. и ДТ за иска за разпределение на
ползването.
По делото са предявени общо 4 иска – от С. У. иск по чл.32, ал.2 от ЗС
и иск по чл.31, ал.2 от ЗС, както и от А. У. инцидентен установителен иск за
собственост и евентуален такъв. По отношение на иска за разпределяне на
ползването следва всички съсобственици да участват съобразно правата си в
съсобствеността в разпределение на разноските, извършени в производството
за разглеждане на този иск. Искът по чл.31,ал.2 от ЗС е отхвърлен и
разноските следва да се понесат от С. У.. Двата установителни иска също са
отхвърлени и разноските следва да се понесат от А. У.
По отношение на дължимата ДТ няма спор, че същата е определена
правилно, съобразно квотите.
По отношение дължимия адв. хонорар от А. на С. по отхвърлените
установителни искове са присъдени 350лв. С. У. е представил списък с
разноски, в който е записано възнаграждение от 700лв. , което е и реално
заплатено. Два от исковете в производството е предявил С., от които единият
е уважен, а вторият отхвърлен. Останалите два иска са предявени от А., като
и двата са отхвърлени. При това положение С. има право на ¾ от направените
разноски, т.к. на практика той губи само единия от предявените от него
искове, а тези, предявени против него са отхвърлени, т.е. на осн. чл.78, ал.3 от
ГПК има право на разноски по тях. Следователно от претендираното
възнаграждение е следвало да му бъдат присъдени 525лв. /3/4 от 700лв./, а са
му присъдени 350лв. Така твърдението на жалбоподателя А. У., че дължи
само 175лв. се явява неоснователно. Доколкото положението на
жалбоподателя не може да бъде влошавано, то присъдения размер не следва
да бъде коригиран.
Основните оплаквания са свързани с разпределение на разноските ,
извършени за заплащане на възнаграждения на вещите лица. СТЕ с в.л. Р. е
имала за задача определяне на пазарния наем на помещенията, поради което
извършените за нея разноски остават за сметка на ищеца С. У., като това е
отчетено от първоинстанционния съд.
Експертизата на в.л. К. е имала за предмет варианти за разпределение
на ползването. Доколкото същата е относима към иска по чл.32 от ЗС,
независимо от обстоятелството дали съдът я е възприел или не, то разноските
14
следва да се разпределят между съсобствениците, съобразно квотите им.
Именно по този начин е подходил и първоинстанционния съд.
По отношение разходите за архитектурната експертиза – същата е
поискана от А. У. във връзка с предявените установителни искове. Поставяни
са и допълнителни задачи от С. У. По тази експертиза А. У. е заплатил
първоначално 200лв., а в последствие още 178,50лв. С. У. е заплатил 250лв. и
още 178,50лв. Тази експертиза е допусната във връзка с доказване на
установителните искове, които са отхвърлени, но независимо от това С. У. е
заплатил по-голяма част от разноските по нея. Ето защо съдът намира, че
няма основание С. У. да бъде осъждан допълнително за разноски, свързани с
тази експертиза. Същото е сторил и първоинстанционния съд.
По изложените съображения съдът намира обжалваното
първоинстанционно определение по реда на чл.248 от ГПК за правилно и
законосъобразно.
По разноските
С оглед изхода на делото жалбоподателите А. и Т. У. имат право на
разноски по отношение на заплатената от тях ДТ по иска по чл.32 от ЗС, като
сумата следва да се съизмери с квотата им в съсобствеността. Така от
заплатената ДТ за въззивното производство С. У. следва да им заплати
сумата от 16,88лв., а Р. Б. – 7,50лв. За адв.възнаграждение по този иск,
доколкото същият съставлява спорна съдебна администрация, всяка от
страните понася разноските , които е направила за адвокатска защита.
Жалбата по отношение на решението в частта, касаеща установителните
искове и частната жалба не са уважени, поради което и разноски не им се
дължат.
С. У. също е претендирал разноски. Такива му се дължат във връзка с
отхвърляне на жалбата против частта от решението, касаеща установителните
искове. Представил е списък с разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение от 600лв. При разгледани три иска и отхвърлени два, съдът
намира, че му се дължат разноски в размер на 400лв. За същата сума следва
да бъдат осъдени А. и Т. У.
Р. Б. не е претендирала разноски.
С оглед на изложеното съдът
15
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 262484/09.11.2021г., пост. по гр.д.№ 7878/2019, ПРС,
в частта, в която е РАЗПРЕДЕЛЕНО ПОЛЗВАНЕТО на основание чл. 32, ал.
2 ЗС, на сграда с идентификатор 56784.531.628.2 по КК и КР на гр. Пловдив,
съобразно архитектурно заснемане на сградата, представляващо Приложение
1.2 към СТЕ на вещото лице И.-Н., лист 214 от делото, както следва:
- на С. Н. У., ЕГН **********, определя за ползване следните помещения:
3.1 с площ 7.65 кв.м., 3.2 с площ 4.79 кв.м., 2.1 с площ 12.49 кв.м., 2.2 с площ
от 7.6 кв.м. и преддверие с номер 2.3 и площ 1.74 кв.м.;
- на А. Н. У., ЕГН **********, и Р. П. Б., ЕГН **********, определя за
съвместно ползване следните помещения: 1.1- стая за живеене с площ 11.31
кв.м., 1.2- преддверие с площ 3.22 кв.м., 1.3- кухненски бокс с площ 5.17
кв.м., 2.2.1- преддверие с площ 1.97 кв.м. и 2.2.2- баня с тоалетна с площ 1.81
кв.м. ;
като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
РАЗПРЕДЕЛЯ ПОЛЗВАНЕТО на основание чл. 32, ал. 2 ЗС, на сграда
с идентификатор 56784.531.628.2 по КК и КР на гр. Пловдив, съобразно
архитектурно заснемане на сградата, представляващо Приложение 1.2 към
СТЕ на вещото лице И.-Н., лист 214 от делото, както следва:
- на С. Н. У., ЕГН **********, определя за ползване следните помещения:
3.1 с площ 7.65 кв.м., 3.2 с площ 4.79 кв.м., 2.1 с площ 12.49 кв.м., 2.2 с площ
от 7.6 кв.м.;
- на А. Н. У., ЕГН **********, определя за ползване следните помещения:
1.3- кухненски бокс с площ 5.17 кв.м., 2.2.1- преддверие с площ 1.97 кв.м. и
2.2.2- баня с тоалетна с площ 1.81 кв.м. ;
- на Р. П. Б., ЕГН **********, определя за ползване следните помещения :
1.1- стая за живеене с площ 11.31 кв.м..
- разпределя за съвместно ползване на А. Н. У., ЕГН ********** и на Р. П. Б.,
ЕГН **********, помещение 1.2 - преддверие с площ 3.22 кв.м.
Помещенията са номерирани по архитектурното заснемане на сградата
с идентификатор 56784.531.628.2 по КККР-Пловдив, находящо се на л. 214
от гр.д.№7878/2019, ПдРС, изготвено от арх. Р. И.-Н., което да се счита за
16
неразделна част от решението.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.
В необжалваната част решението е влязло в законна сила.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 260131/07.02.2022, гр.д.№787/2019,
ПдРС.
ОСЪЖДА С. Н. У., ЕГН **********, да заплати на А. Н. У. , ЕГН
********** и Т. П. У., ЕГН **********, сумата от 16,88лв., разноски във
въззивното производство.
ОСЪЖДА Р. П. Б., ЕГН **********, да заплати на А. Н. У. , ЕГН
********** и Т. П. У., ЕГН **********, сумата от 7,50лв., разноски във
въззивното производство.
ОСЪЖДА А. Н. У. , ЕГН ********** и Т. П. У., ЕГН **********,да
заплатят на С. Н. У., ЕГН **********, сумата от 400лв., разноски във
въззивното производство.
Решението е окончателно по отношение на иска с пр. осн. чл.32, ал.2
от ЗС, а в останалата част подлежи на обжалване с касационна жалба пред
ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
17