Окръжен съд - Велико Търново |
|
В публично заседание в следния състав: |
като разгледа докладваното от | Станислав Стефански | |
за да се произнесе, съдът взе предвид следното: Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. С решение № 514/20.11.2014год., постановено по гр. д. № 682/2014год. по описа на Горнооряховския районен съд е осъдено „П. 95” О., с ЕИК: ..., със седалище и адрес на управление – обл. В. Т., общ. Л., гр. Л. ..., ул. „М. Р.”, № 33, да заплати на Ц. А. Й. с ЕГН: *, с адрес – гр. В. Т., ул. „С.” № 10, А. 35, сумата от 40 000 лв., представляваща обезщетение на основание чл. 200, ал.1, във вр. с ал.4 от КТ за неимуществени вреди, претърпени от същата в следствие смъртта на Т.Б.Б., настъпила на 02.12.2013год. в следствие на трудова злополука, претърпяна на същия ден, ведно със законната лихва върху главницата от датата на злополуката – 02.12.2013год., до окончателното плащане на дължимите суми, като за разликата до пълния претендиран размер на обезщетението от 120 000,00 лв. искът е отхвърлен като неоснователен. Осъден е ответникът „П. 95” О. да заплати в полза на адв. Х.М.В.с личен номер от ЕРАРБ *, адвокат от АК гр. В. Т., сумата от 1 376 лв. адвокатско възнаграждение, присъдено на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА. Осъден е ответникът „П. 95” О. да заплати в полза на Държавата по бюджета на съдебната власт по сметка на Г. районен съд сумата от 1 600,00лв., представляваща държавна такса, определена върху размера на уважените искове. Против така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ищцата Ц. Й. чрез процесуалния й представител адв. Й. с оплакване за порочност на решението в частта, с която исковете са отхвърлени над уважения размер от 40 000,00 лв. до пълния предявен размер на претендираното обезщетение. Твърди се, че постановеното решение е неправилно в две съществени негови части, а именно: досежно размера на дължимото обезщетение, който не бил съобразен с критерия за справедливост, както и досежно редукцията на същото, поради съпричиняване на вредоносния резултат от страна на увреденото лице. Претендира се отмяна на обжалваното първоинстанционно съдебно решение в отхвърлителната част и постановяване на ново, с което исковата претенция да бъде уважена изцяло. Алтернативно се отправя искане към въззивния съд, в случай че приеме за основателно и доказано възражението за съпричиняване на вредоносния резултат и приложи нормата на чл. 201, ал.2 от КТ, да намали размера на присъденото обезщетение с не повече от 10 процента. Претендират се също така деловодни разноски – определяне на адвокатско възнаграждение за процесуалния представител адв.Й. при условието на чл. 38, ал.2 от ЗА. Отправя се и претенция за коригиране размера на присъденото от пъвоинстанционния съд, на същото основание, възнаграждение в полза на адв. Х. М. В. По въззивната жалба на Ц. Й. не е депозиран отговор от ответника „П. 95” О.. Против първоинстанционното решение е постъпила въззивна жалба и от ответника „П. 95” О., чрез процесуалния представител адв. Ц.С нея съдебния акт се обжалва в следните му части: в частта, с която ответникът е осъден да заплати на Ц.Й. сумата 40 000,00 лв. на основание чл. 200, ал.1, във вр. с ал.4 от КТ, представляващо обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди в следствие смъртта на Т.Б., настъпила на 02.12.2013год. в следствие на трудова злополука, реализирана в същия ден, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 02.12.2013год. до окончателното изплащане на сумата, както и в частта, с която ответникът е осъден да заплати адвокатско възнаграждение в размер на 1 376,00лв., а също така и в частта, с която ответникът е осъден да заплати държавна такса от 1 600,00лв. Претендира се отхвърляне на предявения иск изцяло, като неоснователен и недоказан. Твърди се необоснованост на съдебното решение и постановяване на същото при нарушения на съществени процесуални правила и противоречие на материалния закон. Въззивникът „П. 95” О. аргументира възражение за непопадане на ищцата в кръга на лицата, които имат право да претендират обезщетение по чл.200 от КТ. Извлича правни доводи по аргумент от чл.200, ал.5 от КТ, като твърди, че тази правна разпоредба ограничава кръга на лицата, имащи право да получат обезщетението по чл.200 от КТ в случай на смърт само до наследниците на починалия при трудова злополука работник или служител. Извежда се възражение, че първоинстанционният съд е разширил кръга на лицата, които имат право да претендират обезщетение за неимуществени вреди при смърт при трудова злополука, като не е отчел разликата между непозволеното увреждане и безвиновната обективна отговорност на работодателя. Твърди се липса на категорични доказателства, които да установяват, че ищцата е живяла на съпружески начала с починалия към момента на смъртта му. Твърдението за допуснати съществени нарушения на процесуални правила се свежда във въззивната жалба на „П. 95” О. до неправилен отказ на първоинстанционния съд да спре производството по делото до приключване на досъдебно производство № 701/2013год. на РУП Г.О. по прокурорска преписка № 2269/2013год. на ВТОП. Аргументира се процесуално нарушение, изразено в неправилно заличаване на доказателство по делото – прилагане на материалите по споменатото досъдебно производство. Не се оспорва, че това заличаване е станало след изричен отказ на представляващия „П. 95” О. от събирането на същото доказателство. Липсвали обосновани мотиви относно твърденията на ответника – въззивник, че злополуката, при която е пострадал Т.Б., не е трудова. В тази насока първоинстанционния съд се задоволил само с констатацията, че е налице акт за трудова золополука, представляващ официален удостоверителен документ, притежаващ обвързваща материална доказателствена сила. Във въззивната жалба на „П.95”О. се оспорва размера на определеното от първоинстанционния съд обезщетение и процентната му редукция поради съпричиняване. Провежда се фактически анализ на пътната обстановка, при която е реализиран инцидента, техническата на процесния автомобил и се твърди, че починалият Б. и допуснал особено грубо нарушение на ЗДвП. Претендира се отмяна на решението на първаинстанционния съд в обжалваните му части и отхвърляне изцяло на предявения иск. Алтернативно се иска значително намаляване на присъденото обезщетение, претендира се присъждане на разноските по делото. Против въззивната жалба на „П. 95” О. е постъпил отговор от Ц. Й. чрез процесуалния й представител адв. Й.. Излагат се подробни фактически и правни аргументи за неоснователност на тази жалба. Настоящият съдебен състав, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, с оглед изискванията на чл. 269-272 ГПК и като съобрази доводите, наведени от страните, прие за установено следното: Предявен е иск с правно основание чл. 200 от КТ с цена на иска 120 000,00 лв. В депозираната от ищцата Й. искова молба се твърди, че Т.Б.Б. е починал при ПТП, реализирано на 02.12.2013год. в района на пътеÝ участък гр. В.Т. – с. Ш., отивайки по обичайния си път на работа от мястото му на живеене в гр. В.Т.. Към датата на смъртта на Б. същият е бил в трудово правоотношение с ответното търговско дружество. Заемал е длъжността „заварчик”. С Разпореждане на 85/11.12.2013год. на длъжностното лице към РУ „СО” В.Т., декларираната от работодателя злополука, станала с Б., е приета за трудова злополука по смисъла на чл. 55, ал. 2 КСО. Ищцата ангажира твърдение, че живяла на съпружески начала с починалото лице от осем години, като излага факти, които бележат това съжителство. Твърди наличието на изключително хармонични отношения между нея и починалия Б., белязани от уважение, обич, взаимна подкрепа. Заявява взаимното им желание за зачеване на дете. Твърди, че след смъртта на Б. е изпаднала в състояние на стрес, изпитала е силна болка то тази загуба и е претърпяла неимуществени вреди, подробно описани в допълнително депозирана от нея молба, след указание за нередовност на исковата молба. Претендира обезщетение за твърдените неимуществени вреди в размер на 120 000,00 лв., ведно със законната лихва върху тази сума от 02.12.2013год. – датата на увреждането, до окончателното изплащане на обезщетението. След анализ на събраните писмени и гласни доказателства настоящият въззивен съдебен състав приема за установена следната фактическа обстановка: Не е налице спор между страните, че към момента на смъртта на Т. Б. същият е бил в трудовоправни отношения с ответника „П. 95” О.. По делото са събрани множество писмени доказателства, напълно достатъчни в своята съвкупност за установяване на обстоятелството, че смъртта на Б. може да бъде квалифицирана като такава, настъпила при трудова злополука. В тази насока са цитираните от първоинстанционния съд акт за смърт № 0889/03.12.2013год., трудов договор № 53/05.06.2012год., трудова книжка № 794152, молба с вх. № 720/06.02.2014 год. до ТП на НОИ/РУ „СО” гр.В.Т., писмо с изх. № 7457/20.02.2014 год. на ТП на НОИ гр. В. Т., разпореждане № 85/11.12.2013 год., приемащо злополуката, станала с Т. Б. за трудова. По изискуемия от закона несъмнен начин е установено, че Т. Б. е работел по трудово правоотношение с ответното дружество, както и че на 02.12.2013 год. е предприел пътуване от дома си в гр. В.Т. към работното си място. Пътувал е с лек автомобил, установен по делото, с рег. № ВТ ... ВА, по главен път С.-В., посока гр. В. При настъпилото около 7 часа и 40 минути на същия ден ПТП автомобилът на Б. се удря в насрещно движещ се лек автомобил с рег. № ВТ ... ВМ. В резултат на така реализираното ПТП на Б. е причинена закрита черепно-мозъчна травма, нанесла поражения, несъвместими с живота и явяваща се непосредствена причина за смъртта му. От извършен анализ от иззетата от починалото лице кръв не е установено наличие на алкохол. Така описания инцидент по декларация на работодателя – ответник по предявения от Й. иск, е разследван от РУ „СО” гр. В.Т. и е признат за трудова злополука. По направеното от ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат и в съответствие с доказателственото искане, съпровождащо същото, първоинстанционния съд е допуснал изготвянето на заключение по САТЕ. Вещото лице е изготвило заключението, след като са му били предоставени и се е запознало с всички материали, събрани по ДП № 701/2013 год. на РУП гр. Г.О., както и след посещение на района на произшествието, оглед и технически преглед на лекия автомобил, в който е пътувал Б.. В писменото си заключение, а и в устните разяснения, дадени пред първоинстанционния съд, се излага подробно и аргументирано заключение по всички въпроси от значение за изясняването на фактическата обстановка и даване на правилен отговор относно възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на увреденото лице. Правилно са установени пътната обстановка, метеорологичната обстановка, пътния участък, ограниченията на скоростта за движение по него. Дава се заключение, че процесния автомобил е в техническо състояние, което не може да бъде поставено в причинно-следствена връзка с произшествието. Установени са изправност на спирачната система и оборудване на автомобила, съответно на законовите изисквания. Като основна причина за възникване на ПТП от експлоатационна гледна точка се сочи движението на лекия автомобил, управляван от Б., с навлизане в насрещната за него пътна лента. Вещото лице е категорично, че от технико-експлоатационна гледна точка не може да се отговори на въпроса каква е причината този автомобил да напусне ¯тредената за неговото движение пътна лента и да се окаже в насрещната такава. Пред първоинстанционния съд са ангажирани и събрани множество гласни доказателства, детайлно обсъдени от него. Водените от ищцата свидетели са единни и категорични в показанията си, че тя и Т.Б. са живели на семейни начала. Описват отношенията между двамата като такива, белязани с чувства на силна любов, обич и привързаност един към друг. Свидетелстват за видна за всички обгриженост от страна на Т. Б. спрямо ищцата Ц.Й.. Не е било тайна за свидетелите и се е знаело в приятелския кръг на двамата, че те са имали силно желание за създаване на семейство и деца. Положили се неимоверни усилия за зачеването на дете по естествен път и при установените затруднения за това са инициирали „ин витро” процедура. Двамата са живеели в семейно жилище в гр. В.Т., закупено с банков кредит, погасяван с общи парични средства. По делото е установено, че в деня на смъртта на Б., отново при ПТП, загива и бащата на ищцата Ц.Й.. Последната приела изключително трудно тези две събития, отказвала е храна и разговори с околните хора. Връщането й на работа станало възможно едва след съвети и терапия, проведени от психолог, но при съществено ограничаване на възможностите й за концентрация и пълноценно изпълнение на трудовите задължения. Всички свидетели са категорични, че между ищцата и починалото лице са били изградени отношения, идентични с тези между лица, сключили граждански брак и че смъртта на Б. безвъзвратно е променила ищцата личностно, тъй като същата трудно преживява загубата и се самоизолира. Всички описани по-горе доказателства са анализирани в съвкупност от първоинстанционния съд и са достатъчни за изясняване на фактическата обстановка и правилното решаване на спора, при съобразяване твърденията на ищцата и възраженията на ответника. Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционния съд е установил действителната фактическа обстановка по делото и освен изложените за това до тук мотиви, на основание чл. 272 от ГПК препраща към мотивите на първоинстанционния съд досежно фактическата обстановка. По безспорен начин по делото е установено, че Т.Б.Б. на 02.12.2013год. е пътувал от дома с в гр. В.Т. към работното си място в „П. 95” О. гр.Л. с управляван от него лек автомобил. Същият е участвал в ПТП, реализирано около 7 часа и 40 мин. При км. 136 + 400 източно от с. Ш. на главен път I-4 С. - В. При това произшествие Б. е получил закрита черепно-мозъчна травма, несъвместима с живота и явяваща се пряка причина за смъртта му. Към момента на смъртта на Б. той е бил в трудовоправна връзка с ответника, а злополуката е призната по надлежния ред за трудова по смисъла н чл. 55, ал.2 КСО. Действително разпореждането на органа по чл. 60, ал.1 КСО представлява влязъл в сила индивидуален административен акт относно наличието или не на трудова злополука и като такъв е официален удостоверителен документ за установените в него факти, обвързващ съда със своята материална доказателствена сила. Установено е също така, че Ц.Й. е претърпяла неимуществени вреди от смъртта на съжителя й Т.Б.. Тя, като лице, живеещо на съпружески начала, без сключен граждански брак, като това съжителство не съставлява престъпление и не противоречи на морала, има право да получи обезщетение за причинените й вреди. В тази насока е константната съдебна практика, материализирана в посочените от първоинстанционния съд ПП на ВС на РБ, а също така и в решение № 499/09.01.2012 год., постановено по гр. д. № 1577/2010 год. на ВКС, IV г. о. и в решение № 202/12.12.2014 год., постановено по гр. д. № 1298/2014 год. на ВКС, III. г. о. Последните две решения са постановени по реда на чл. 290 от ГПК и съставляват задължителна съдебна практика за настоящия съд. Въпросът – попада ли ищцата в кръга лица, имащи право на обезщетение, намира своя недискусионен отговор в посочената съдебна практика, в доказателствата и установената по-горе фактическа обстановка по делото. Първоинстанционният съд не е разширил кръга от лица, имащи право на такова обезщетение. В тази насока не може да бъде споделена правната аргументация на въззивника „П. 95” О.. Тя се основава на извличане на аргументи от разпоредбата на чл. 200, ал. 5 КТ. Въззивният съд приема, че тази материалноправна разпоредба касае уреждането на друг тип фактически и правни об¨ествени отношения, а именно тези, свързани с приемането на наследството на починалото лице и последиците, които този акт влече след себе си. Материалноправният ефект на тази норма следва да се прояви именно в приложното поле на наследствените правоотношения и не влияе на определянето на кръга от лица, имащи право на обезщетение за вреди, причинени от смърт при трудова злополука. Правната възможност пред работодателя да застрахова която и да е било своя отговорност също не е обстоятелство, което може да определи кръга от лица, имащи право на обезщетение за вреди, причинени от смърт при трудова злополука. Разграничителните критерии за определяне на този кръг са ясно отразени в Постановление № 5/24.11.69 год. на Пленума на ВС на РБ, Постановление № 4/25.05.61 год. на ВС на РБ и Постановление № 2/30.11.84 год. по гр. д. № 2/84 год. на Пленума на ВС на РБ. Тези критерии са неотклонно прилагани в съдебната практика и възприети и в задължителната такава по чл. 290 ГПК. Ето защо, при съобразяване с установената фактическа обстановка и коментираната съдебна практика, за настоящия съдебен състав няма съмнение, че ищцата Ц. Й. е сред лицата, които имат право на обезщетение по чл. 200, ал. 1 КТ. Поради изложеното до тук въззивният съд намира, че предявеният от последната иск е доказан изцяло по основание. По отношение на претендирания размер въззивният съд приема: Справедливостта е основен критерий за определяне на паричния еквивалент на претърпените вреди. Като такъв тя е въведена в чл. 52 от ЗЗД и следва да бъде изведена от анализ на всички относими към предмета на спора конкретни доказателства. В тази насока правилно първоинстанционния съд е съобразил младата възраст на пострадалия и изградените между него и ищцата чувства на любов, разбирателство, както и желанието за изграждането на семейство и създаването на деца. Съобразено е, че от съжителството с починалото лице, ищцата е изпитвала чувство на сигурност и спокойствие, а загубата я е лишила завинаги от неговата любов и закрила и е прекършила естествените й надежди и мечти за бъдещ щастлив живот. Първоинстанционният съд е следвало обаче да съобрази силно изразената положителна характеристика на починалото лице, обстоятелството, че то се е явявало стожер на разпадналата се в следствие на неговата смърт съжителска двойка, което при безвъзвратността на причинената загуба и обстоятелството, че дълго време след нея ищцата не може да я преодолее дори и частично указва на необходимост от определяне на по висок размер на обезщетение. Тези обстоятелства мотивират въззивния съд да приеме, че справедлив размер на обезщетение за причинените на ищцата вреди, по коментираните по–горе критерии се явява сумата от 120 000,00 лв. Въззивният съд приема за основателно и доказано възражението за съпричиняване на вредоносния резултат. В тази насока в обжалваното съдебно решение са изложени мотиви, към които настоящият съдебен състав на основание чл. 272 от ГПК отново препраща. Въззивният съд обаче счита, че възраженията на ищцата-въззивник досежно по-малкия принос за съпричиняване на вредоносния резултат, са основателни и доказани и могат да бъдат споделени. Правилно се изтъква във въззивната жалба, че първоинстанционния съд е констатирал следното: „Дори и да се е движел със скорост, съобразена с пътните условия, няма сто процента гаранция, че Б. би избягнал ПТП, тъй като конкретната причина за внезапната маневра /в процес на странично занасяне с нарушена устойчивост/ не може да бъде установена, нито причините, поради които пострадалото лице е навлязло внезапно в насрещното платно за движение, които не могат да се вменят в изключителна вина на пострадалия, без да има доказателства за това. Същият е напуснал своето платно за движение без да може да се установи по каква причина и се е ударил в насрещно движещия се лек автомобил, като е било възможно ПТП да настъпи и при по-ниска скорост на движение. Налице са множество фактори, довели до възникване на ПТП и скоростта над максимално допустимата и несъобразена с пътните условия е една от предпоставките за настъпване на произшествието, която може да се вмени във вина на пострадалия.” Първоинстанционният съд е следвало да съобрази, че тежестта на доказване лежи върху онази страна в процеса, която е направила възражението за съпричиняване. Тя следва да ангажира необходимите доказателства, които да позволят да се направи изискуемата преценка за конкретния принос на всяко едно от лицата, допринесли за настъпването на крайния вредоносен резултат. Само след такава съпоставка съдът може правилно да определи реалния принос на увреденото лице, респ. да редуцира размера на диреното обезщетение поради съпричиняване. В тази връзка е и практика на ВКС по чл. 290 от ГПК, обективирана в решение № 117 от 08.07.2014 год. постановено по т.д. № 3540/2013 год. т.к., първо т.о. на ВКС. Като не е сторил това, първоинстанционият съд е постановил едно неправилно решение в тази част. При възприетата и подробно описана от първоинстанционния съд фактическа обстановка на реализация на пътния инцидент, настоящата инстанция, като анализира причините за него установи, че ответникът-въззивник „П. 95” О. е доказал една единствена причина, поради която пострадалият Б. е съпричинил вредоносния резултат – навлизане на управлявания от него автомобил в насрещната пътна лента. Районният съд приема, че Б. с управлявания от него автомобил е напуснал своето платно за движение без да може да се установи по каква причина и се е ударил в насрещно движещия се лек автомобил, като е било възможно ПТП да настъпи и при по-ниска скорост на движение. Страната направила възражение за съпричиняване, не изясни и не доказа причината за навлизането на процесното МПС в насрещната лента за движение в процес на странично занасяне с нарушена устойчивост Вещото лице по изготвената САТЕ дава заключение, че конкретния пътен участък може да бъде преодолян без такова занасяне със скоростта, с която фактически се е движел автомобила, управляван от Б.. Навлизането в насрещната лента за движение на автомобила, управляван от Б., не може да се отдаде на качествата и свойствата на автомобилните гуми, с които той е оборудван, нито на асфалтовото покритие, нито на метеорологичните условия, още по-малко да се свърже с конкретни волеви действия на Б.. Всичко това мотивира настоящия съдебен състав да приеме, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, което обосновава намаляване на размера на дължимото обезщетение с 10 процента. Ето защо на ищцата следва да се присъди обезщетение в краен размер от 60 000,00лв. При разглеждането на делото в първата инстанция не са допуснати съществени нарушения на процесуални правила, както се твърди във въззивната жалба на „П. 95” О.. Искането за спиране на гражаданското производство и за прилагане на материалите по цитираното досъдебно такова, имат за своя крайна цел събиране на доказателства относно причините за реализация на процесното ПТП и правилно определяне на приноса на пострадалото лице за съпричиняването на вредоносния резултат. До колкото по делото е допуснато извършването на САТЕ, чието заключение е прието без възражение от страните и е кредитирано изцяло от съда като обективно и безпристрастно, настоящата съдебна инстанция счита, че по делото са събрани абсолютно всички възможни доказателства за изясняване механизма на ПТП, причините за неговото настъпване и приноса на пострадалия Б. за крайния вредоносен резултат – неговата смърт. Вещото лице А. е работил именно с онези материали събрани в досъдебното производство, чието прилагане се е искало. Влагането им на хартиен носител в кориците на настоящото дело по никакъв начин не би променило крайните изводи по правния спор, след като в тази насока са ползвани специални знания на експерт. При първоинстанционното разглеждане на делото, представляващият ответното търговско дружество управител Г., сам е оттеглил искането си за прилагане на материалите от досъдебното производство. По отношение на твърденията от въззивната жалба на „П. 95” О. за липса на доказателства, които да установяват, че ищцата е живяла на съпружески начала с починалия към момента на смъртта му, за липса на мотиви относно дефинирането на злополуката като трудова и досежно размера на обезщетението, въззивният състав вече изложи по-горе мотиви, поради които приема тези възражения за неоснователни. С оглед приетото от настоящия състав всяка от страните има право на разноски по съразмерност. Ищцата претендира присъждане на адвокатски хонорар за оказана безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА в полза на процесуалния й представител пред настоящата инстанция адв. Й. Й.. Искането се явява основателно, като на същия, при съобразяване с разпоредбите на Наредба № 1/09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, следва да се присъди възнаграждение в размер на 2 615,80лв. Като неоснователно следва да се остави без уважение искането на адв. Й. за коригиране размера на присъденото от първоинстанционния съд на същото основание възнаграждение в полза на адв. Х.В. Въззивният съд намира, че размера на определеното в нейна полза възнаграждение е съобразен с крайния изход на делото пред тази инстанция. Освен това съдът приема, че вземането е възникнало в патримониума на адв. В. и само тя е овластена да ангажира процесуални искания досежно размера на присъденото й от първата инстанция възнаграждение. „П. 95” О. е направило разноски в размер на 6 440 лв. Същите са ефективно извършени и подлежат на възстановяване съразмерно отхвърлената част на предявения иск, поради което Ц. Й. следва да бъде осъдена да заплати на посоченото дружество 2 318,40лв. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК”П. 95” О. следва да бъде осъден да заплати в полза на държавата ДТ върху размера на уважения иск в размер на 400,00лв. По изложените съображения въззивният съд Р Е Ш И : ОТМЕНЯрешение № 514/20.11.2014год. постановено по гр. д. № 682/2014год. по описа на Г. районен съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният иск от Ц. А. Й. с ЕГН: * от гр. В. Т., ул. „С.” № 10, А.35, против „П. 95” О., с ЕИК: ..., със седалище и адрес на управление – обл. В. Т., общ. Л., гр. Л. ..., ул. „М. Р.”, № 33, за обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от Ц. А. Й. в следствие на смъртта на Т.Б.Б. с ЕГН: *, настъпила на 02.12.2013год. в следствие на трудова злополука от същата дата, за сумата над 40 000,00лв. до 60 000,00лв., вместо коетоПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА „П. 95” О. с ЕИК: ... със седалище и адрес на управление – обл. В. Т., общ. Л., гр. Л...., ул. „М. Р.”, № 33, да заплати на Ц. А. Й. с ЕГН: *, от гр. В. Т., ул. „С.” № 10, А. 35 допълнително обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от Ц. А. Й. в следствие на смъртта на Т.Б.Б. с ЕГН: *, настъпила на 02.12.2013год. при трудова злополука от същата дата в размер на 20 000,00лв. или общо с присъденото обезщетение от първоинстанционния съд - краен размер на обезщетението от 60 000,00лв., ведно със законната лихва върху него, считано от датата на увреждането – 02.12.2013год. до окончателното плащане. ОСЪЖДА „П. 95” О., с ЕИК: ..., със седалище и адрес на управление – обл. В. Т., общ. Л., гр. Л. ..., ул. „М. Р.”, № 33, да заплати в полза на адв. Й.Ц. Й. с личен номер в ЕРАРБ *, адвокат от АК гр. В. Т. с адвокатска кантора в гр. В. Т., ул. „В.” № 19, адвокатско възнаграждение в размер на 2 615,80лв. ОСЪЖДА „П. 95” О., с ЕИК: ... със седалище и адрес на управление – обл. В. Т., общ. Л., гр. Л. ..., ул. „М. Р.”, № 33, да заплати в полза на ВТОС сумата 400,00лв. – ДТ върху размера на уважените искове. ОСЪЖДА Ц. А. Й. с ЕГН: * от гр. В. Т., ул. „С.” № 10, А. 35 да заплати на „П. 95” О. с ЕИК: ... със седалище и адрес на управление – обл. В. Т., общ. Л., гр. Л. ..., ул. „М. Р.”, № 33, сумата от 2 318,40лв. – разноски по делото. Потвърждаварешението в останалите му части. Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС на РБ. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |