РЕШЕНИЕ
гр. София, 06.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в
публичното заседание на двадесет и шести февруари две хиляди двадесет и първа година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 3040/2020 г по описа на СГС,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение № 140312 от 13.06.2019 г.,
постановено по гр. дело № 50522/2018 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 65 състав, е
признато за установено по предявените от
„Т.С." ЕАД срещу И.В.К. и О.Б.К., пасивно субективно при условията на
разделност и кумулативно обективно съединени установителни искове с правно
основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД,
че И.В.К. дължи на „Т.С.” ЕАД сумата от 2120,07 лева, съставляваща 3/4 част от дължима
цена на доставена топлинна енергия и сумата от 52,51 лева -3/4 част от цена на предоставена услуга дялово
разпределение през периода 01.05.2014 г. 30.04.2017г., за аб. № 251683, ведно
със законна лихва за периода от 17.11.2017 г. до изплащане на вземането, като са отхвърлени
изцяло предявените искове по чл. 86 ЗЗД за лихва за забава на първата
главница в размер на 254,55 лв. и за забава на втората главница в размер на
9,36 лева за периода 16.09.2015 г. - 3.11.2017 г., а О.Б.К. дължи на „Т.С.” ЕАД сумата от 706,69 лева, съставляваща 1/4 част от дължима
цена на доставена топлинна енергия и сумата от 17,50 лева -1/4 част от цена на
предоставена услуга дялово разпределение през периода 01.05.2014 г. 30.04.2017г.,
за аб. № 251683, ведно със законна лихва за периода от 17.11.2017 г. до изплащане
на вземането, като са отхвърлени изцяло предявените
искове по чл. 86 ЗЗД за лихва за забава на първата главница в размер на 84,85
лв. и за забава на втората главница в размер на 3,12 лева за периода 16.09.2015
г. - 3.11.2017 г.
Със същото решение ответнице И.В.К. и О.Б.К. са осъдени да заплатят на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, съответно първият сумата от 378,79 лв. , а вторият сумата от 356,67 лв., представляващи
разноски в исковото и в заповедното производство съразмерно на уважената част
от исковете, а ищецът е осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответниците
съответно сумата от 48,74 лв. и сумата от 37,91 лв., представляващи разноски в
исковото производство, съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Срещу така постановеното решение, в
частта, с която са отхвърлени предявените пасивно субективно съединени акцесорни
установителни искове, е постъпила въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД, чрез
пълномощника си – юриск. И.М., с надлежно учредена представителна власт по
делото, с оплаквания за неправилност на
обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на
материалния закон и необоснованост. Изтъква, че съгласно разпоредбата на чл.
32, ал. 1 ОУ за ответниците съществува задължение да заплащат месечните дължими
суми в 30 дневен срок, след изтичане на периода, за който се отнасят, поради
което и ответниците са изпаднали в забава и дължат пълния размер на предявените
искове. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и уважи акцесорната
претенция за лихви. Претендира разноски.
Въззиваемите ответници по жалбата на
ищеца са подали в законоустановения срок отговор на въззивната жалба на ищеца,
с който оспорват същата, сочейки че по делото не са ангажирани доказателства за
датата на публикуване на сумите в сайта на дружеството.
Срещу така постановеното решение, в
частта, с която частично са уважени главните пасивно субективно съединени
искове, са подадени въззивни жалби и от ответниците И.В.К. и О.Б.К. , чрез пълномощника им – адв. Н.К., с надлежно учредена
представителна власт по делото. Във въззивните жалби са изложени оплаквания за
неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения
на материалния закон и необоснованост.
В жалбата на И.К. се поддържа, че неправилно
СРС е приел за доказано твърдението на ищеца, че имат качеството на потребител,
тъй като от представения по делото нотариален акт собственик на имота бил О.К.,
по силата на договор за гледане и издръжка, поради което и нямала задължение за
плащане на топлинна енергия. Сочи още, че липсвало основание за присъдените суми
за дялово разпределение.
В жалбата на О.К. се поддържа, че с
влязло в сила Решение № 4777 от 13.04.2018 г. е отменена Методиката за дяловото
разпределение, поради което начисляването до този момент на такава е било
незаконно, още повече, че липсвало и основание за начисляване на суми за дялово
разпределение, тъй като същата имала договорен характер.
Молят съда да отмени решението в
обжалваните му части и отхвърли изцяло предявените искове. Претендира
направените по делото разноски.
Въззиваемият ищец е подал отговор на
въззивната жалба на ответниците и не взема становище по същата.
Третото лице помагач на ищеца – „Т.с.“
ЕООД не е подал отговор на въззивните жалби, не изразява становище по същите и не се представлява в съдебно заседание.
Жалбите са подадени в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирани лица - страни в процеса, като е заплатена дължимата
държавна такса, поради което са допустими.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира въззивните жалби за неоснователни по следните съображения:
Съгласно цитираната
разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на
фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната
жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение
той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи
на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на
СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен
акт.
Във връзка с оплакванията в
жалбата на ищеца, касаещи акцесорния иск за изтекла мораторна лихва следва
да се отбележи, че съгласно чл. 86, ал. 1 ЗЗД при неизпълнение на парично
задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на
забавата. Нормата на чл. 84, ал. 1 ЗЗД предвижда, че когато денят за изпълнение
на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му. В
рамките на процесния период са действали общите условия на ищцовото дружество,
приети с Решение по т. 1 от Протокол 53/ 28.03.2013 г. на Съвета на
директорите на „Т.С.” ЕАД, одобрени е Решение ОУ-02/ 03.02.2014 г. на ДКЕВР на
основание чл. 150, ал. 1 ЗЕ. В чл. 33, ал. 4 от тях е посочено, че продавачът
начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само върху
задълженията по чл. 32, ал. 2, които не са изплатени в срок, а именно само
върху общодължимата сума за съответния отчетен период на база на изравнителната сметка. Следователно по аргумент за
противното от чл. 33, ал. 4 ОУ се явява обоснован извода на първостепеннния
съд, че клиентите на топлинна енергия не дължат обезщетение за забава върху месечните
прогнозни сметки за топлинна енергия, а само за сумите, начислени след извършването
на изравняването на топлинната енергия. Съгласно чл. 33, ал. 2 от общите условия
от 2014 г. и имащи отношение за процесния последните суми следва да бъдат
заплатени в тридесетдневен срок от датата
на публикуването на сметките за тях на интернет-сайта на дружеството, така
както и ищецът е твърдял в исковата молба. От страна на ищеца не са ангажирани
доказателства за датата, на която сметките на ответниците за периода от 16.09.2015 г. - 3.11.2017 г. са били
публикувани на интернет-страницата му, поради което и с оглед доказателствената
тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК е законосъобразен изводът на СРС, че ищецът не е
установил при условията на пълно и главно доказване, че същите са поставени в забава за изпълнението на
процесиите задължения за заплащане стойността на ползваната в имота топлинна
енергия. Следователно в съответствие с материалния закон първоинстанционният
съд обосновано е приел, че ответниците не дължат мораторна лихва върху главното
парично задължение за топлинна енергия за периода от 16.09.2015 г. - 3.11.2017 г., поради което и правилно пасивно
субективно съединените акцесорни искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86,
ал. 1 ЗЗД са били отхвърлени.
По отношение на
наведеното във възивната жалба на ответника И.В.К. оплакване
следва да се отбележи, процесният договор за търговска продажба на топлоенергия
се счита за сключен с конклудентни действия – арг. чл. 150, ал. 1 от Закона за
енергетиката (ЗЕ), а топлопреносното предприятие задължително публикува
одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен
всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, като общите условия влизат в
сила 30 дни след първото им публикуване, без
да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите – арг. чл. 150,
ал. 2 ЗЕ.
Съгласно чл. 153,
ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение. А по силата на определителната правна норма, регламентирана в §1,
т. 2а от ДР на ЗЕ /след 17.07.2012 г./ и касаеща процесния имот/ „потребител на
енергия или природен газ за битови нужди” , респективно „битов клиент“ е
физическо лице - собственик или
ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за домакинството
си. Следователно, купувач (страна) по сключения договор за доставка на
топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е
учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща
продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения
с ищцовото дружество. В тази връзка по делото е представен Нотариален акт
за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка от
20.12.1997 г., по н.д. № 47022/1997 г., неоспорен от ответниците и ползващ се с
обвързваща съда материална доказателствена сила, от който се установява, че
прехвърлителят К. е запазила пожизнено и безвъзмездно правото си на ползване върху
¾ от същият имот до който ищецът е доставил топлинна енергия за процесния
период. В случаите, когато е учредено вещно право на ползване, както е в
случая, неговият титуляр, а не собственикът /притежаващ само т. нар. гола
собственост/, се счита за потребител на топлинна енергия по арг. от чл. 57 ЗС. Следователно,
противно на поддържаното във въззивната жалба, по делото е установено, че през
процесния период, че именно между страните по делото е възникнало
правоотношение по договор за покупко-продажба (доставка) на топлинна енергия,
като И.В.К. отговаря за ¾ от
стойността на доставената топлинна енергия, като задължението за издръжка и
гледане поето от О.К. касе само вътрешните отношения между страните, но не
рефлектира върху по отношение на ищеца, тъй като спрамо него задължението е на И.К..
По отношение на наведеното във възивните жалби на И.В.К.
и О.Б.К. оплакване, касаещо
отговорността за дялово разпределение съдът
намира следното:
По силата на чл.22 от Общите условия на ищеца
дяловото разпределение на топлинна енергия се извършва възмездно от продавача по
реда на чл.61 и сл. от Наредбата за топлоснабдяването или чрез възлагане на
търговец, избран от клиентите на етажната собственост. Клиентите заплащат на
продавача стойността на услугата дялово
разпределение, извършвана от избрания от тях търговец.
Съгласно чл.61, ал.1 от Наредба № 16-334 от
6.04.2007 г. за топлоснабдяването дяловото разпределение на топлинната енергия
между клиентите в сграда – етажна собственост, се извършва възмездно от лицето,
вписано в публичния регистър по чл.139а ЗЕ и избрано от клиентите или от
асоциацията по чл.151, ал.1 ЗЕ при спазване изискванията на тази наредба и
приложението към нея.
Съгласно чл.36 от Общите условия на ищеца
клиентите заплащат цена на услугата дялово разпределение, извършвана от избран
от клиентите търговец, като стойността се формира от: цена за обслужване на
партидата на клиент и цена на отчитане на един уред за дялово разпределение.
Редът и начина на заплащане на услугата се определя от продавача, съгласувано с
търговците, извършващи услугата дялово разпределение и се обявява по подходящ
начин на клиентите.
С договора от 01.11.2007 г.,
сключен между ищеца и „Т.С.“ ЕООД страните са договорили заплащане от „Т.С.“
ЕАД на извършваните услуги съгласно Приложение № 2, въз основа на броя обслужвани
имоти и броя средства за дялово разпределение в тях. Договорено е цената да се
определя първоначално и да се актуализира ежегодно до септември следващата
година.
Представен е и договор от 18.09.2002 г.,
сключен между етажните собственици в процесната сграда и фирмата за дялово разпределение,
с който страните са договорили абонаментна цена за отчитане на показанията на
индикаторите за разпределение на топлинна енергия и разхода за отопление,
водомерите за топла вода, поддръжката на монтираните уреди и изготвянето на
обща и индивидуални сметки – `12 лв. на измервателен уред.
Предвид ангажираните по делото доказателства,
ищецът се легитимира като носител на право да получи стойността на извършваната
услуга дялово разпределение и предявените искове за установяване на дължимостта
й са установени по основание
Що се отнася до оплакването, че с влязло в сила Решение № 4777 от
13.04.2018 г. е отменена Методиката за дяловото разпределение следва да се
отбележи, че съгласно нормата на чл.195, ал.1 АПК подзаконовият нормативен акт
се смята за отменен от деня на влизането в сила на съдебното решение, като през
процесния исков период Методиката е действала и не последващата и отмяна не
рефлектира по отношение размера на начислените суми.
Доколкото във въззивните жалби на страните липсват други конкретни
оплаквания, включително и относно формирания размер на уважените искове, и
поради съвпадане правните изводи на двете съдебни инстанции, решението следва
да се потвърди изцяло.
С оглед неоснователността на подадените от страните жалби разноски не
следва да им бъдат присъждани.
С оглед на
цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по
правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 140312 от 13.06.2019 г.,
постановено по гр. дело № 50522/2018 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 65 състав.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.”
ЕАД – „Т.с.“ ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: