Р Е Ш Е Н И
Е №…
гр.Козлодуй,
13 юли 2016 година
В ИМЕТО НА
НАРОДА
КОЗЛОДУЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, Гражданско отделение, Втори
състав в публично заседание на 07.07.2016 г. /Седми юли две хиляди и шестнадесета
година/ в състав:
Районен съдия: Адриана Добрева
при секретаря В.Г.
като разгледа докладваното от съдията Адриана Добрева
гражданско дело № 429 по описа за 2016 година на Козлодуйския районен съд и за
да се произнесе взе предвид следното:
СЪДЕБНО
ПРОИЗВОДСТВО
Съдебното
производство е трудов спор съгласно чл. 357 от КТ.
Образувано е по искова молба на Д.С.Л., ЕГН ********** с
адрес ***, с която е предявила против търговско дружество „А.К.” ЕАД ***, ЕИК
*********, представлявано от Д. А. – Изпълнителен директор, обективно съединени
искове по чл. 344, ал.1 т.1, т.2 и т.3 от КТ за признаване на уволнението й със
Заповед № 6 от 18.01.2016 г. на изпълнителния директор за незаконно и отмяната
му, за възстановяване на длъжността която е заемала при ответника преди
уволнението – „Организатр документация” в Дирекция „Производство” ЕП-2,
Направление «Ремонт», Отдел «Изпълнение на ремонта», Цех «Оборудване 1-ви
контур», Група «Технологично осигуряване» и за заплащане на обезщетение, за времето
през което е останала без работа поради незаконното уволнение в размер на 11 510.82
лева /след допуснатото от съда изменение на иска в съдебно заседание/, ведно
със законните последици. Претендира и направените в процеса разноски.
Обективно съединените искове са с правно основание чл.
344, ал.1 т. 1, т. 2 и т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 от КТ.
В съдебни заседание ищецът участва лично и с пълномощници
адвокатите И., Д. *** и поддържат исковете.
Ответникът се представлява от юрисконсулт Цветанка К.,
която оспорва исковете като неоснователни и недоказани по съображения подробно
изложени в писмения отговор на исковата молба по чл. 131 от ГПК, подържани и в
съдебни заседания. С отговора е заявено и възражение за прихващане до размера
на вече изплатеното по чл. 220 ал.1 от КТ обезщетение за неспазен срок на
предизвестието в размер на 1 918.47 лева.
В хода на съдебното дирене по делото са събрани писмени
доказателства и е приета съдебна експертиза, както следва: копие на личното
трудово досие /ЛТД/ на ищеца, удостоверение за размера на БТВ на ищеца,
предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение и Заповед № 6 от
18.01.2016 г. на изпълнителния директор, КТД.
УСТАНОВЕНИТЕ
ФАКТИ
Ищецът Д.С.Л. е работила при ответника «А.К. ЕАД по
безсрочно трудово правоотношение от 1974г. до датата на прекратяване на
трудовото правоотношение с процесната заповед Заповед № 6 от 18.01.2016г. на
изпълнителния директор на различни длъжности. Последната длъжност, която е
заемала към датата на прекратяване на безсрочния трудовия договор е «Организатр
документация” в Дирекция „Производство” ЕП-2, Направление «Ремонт», Отдел
«Изпълнение на ремонта», Цех «Оборудване 1-ви контур», Група «Технологично
осигуряване» с брутно трудово
възнаграждение /БТВ/ в размер на 1 918.47 лева /съгласно удостоверение
представено от работодателя и установено и от вещото лице в приетото от съда
заключение/.
На 20.01.2016г. работодателят е връчил на ищеца, за което
последния се е подписал, предизвестие по чл.326 от КТ за прекратяване на
безсрочния й трудов договор на основание чл.328, ал.1 т.10 от КТ, при
придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Същия ден, на 20.01.2016г.
работодателят е връчил на ищеца, за което той се е подписал и процесната
Заповед № 6/18.01.2016г. на изпълнителния директор, с която трудовият й договор
е прекратен на основание чл.328, ал.1 т.10 от КТ, считано от 20.01.2016г. –
момента на получаване на заповедта по арг. чл.335, ал.2 т.2 КТ. Впрочем за прецизност, съобразно
трайната съдебна практика - Решение № 402
от 21.10.2011 г. по гр. д. № 721/2011 г. на Върховен касационен съд за съда има значение момента на
връчване на предизвестието, тъй като към този момент следва да се преценява
налице ли са предпоставките за законно извършване на уволнението.
Недоволен от прекратяването на трудовия договор, ищецът
обжалва заповедта на изпълнителния директор като незаконосъобразна и иска да
бъде отменена, ведно със следващите от това последици – да бъде възстановена на
предишната работа и й бъде изплатено обезщетение по чл.225, ал.1 КТ по
съображения, че работодателят неправилно е приложил разпоредбата на чл.328,
ал.1 т.10 от КТ и неправилно в нарушение на разпоредбите на КСО е приел, че
може да упражни правото си да прекрати трудовия договор на ищеца и, когато той
има право на ранно пенсиониране при хипотезата на чл.69б от КСО, което не е
упражнил, независимо от факта, че не е придобил право на пенсия за осигурителен
стаж и възраст при общата хипотеза на чл.68 от КСО. Твърди че спрямо нея е осъществена
дискриминация по смисъла на Закона за защита от дискриминация, както и са
нарушение чл. 11, т. 4 и 5, предл. 7 и 9 от КТД и на чл. 18, ал. 3 и чл. 19 от
КТД, тъй като работодателят не е изпълнил задължението си преди уволнението на
ищеца да уволни работниците, придобили и упражнили правото си на пенсия за
осигурителен стаж и възраст. Излага доводи, че е нарушен и чл. 15, чл. 25 и чл.
31 от Хартата на основните права и свободи, както и Директива 2000/78/ЕО от
27.11.2000 г. и ратифицираните от България конвенции с номера 111, 122 и 183,
всички на Международната организация на труда.
Ответникът оспорва исковете и иска да бъдат отхвърлени
като неоснователни и недоказани по съображения, че правилно е приложил нормата
на чл.328, ал.1 т.10 от КТ. Счита, че съдът няма право на контрол по отношение
правото на работодателя да прекрати трудовия договор с работник на това
основание. Твърди и, че с разпоредбата на чл.69б от КСО, която е нова в сила от
01.01.2016г., законът урежда трайно като вид пенсия ранното пенсиониране при
първа и втора категория труд, което право ищецът е придобил още през 2011г.
Твърди и, че новата редакция на чл.328, ал.1 т.10 от КТ в сила от 17.07.2015г.
му дава право да прекрати трудовия договор с ищеца именно, защото е придобил
правото на ранна пенсия по чл.69б от КСО. Доразвива тезата си, че разпоредбата
на чл.328, ал.1 т.10 от КТ изисква единствено работникът да е придобил право на
пенсия за осигурителен стаж и възраст, но не поставя изисквания това право да е
придобито по реда на общите условия на чл.68 КСО или по реда на специалната
хипотеза на ранно пенсиониране по чл.69б от КСО. Направил е сравнение и на
новата норма на чл.69б КСО и Параграф 4 от ПЗР на КСО.
Направил и възражение за прихващане от обезщетението по
чл.225, ал.1 КТ с изплатеното от работодтеля на ищеца обезщетение за неспазено
предизвестие по чл.220, ал.1 КТ в размер на 1 918.47 лева. В подкрепа на
това си твърдение е представил фиш за получена трудово възнаграждение за месец
януари 2016г., от който безспорно се установява, че същия месец на ищеца е било
изплатено това обезщетение. За това обстоятелство страните не спорят.
Ищецът излага доводи и за нередовност на подадния писмен
отговор по чл.131 ГПК на исковата молба по съображения, че той е подписан на
12.04.2016г. с изх.№ 2270 /номера и датата, когато е изведен от «ЕАЦ Козлодуй»
ЕАД документа/ за изпълнителен директор от лице със запетая, т.е. не изхожда от
законния представител, представляващ по закон ответното дружество. Излага
доводи, че липсва пълномощно за това изпълнителния директор да е упълномощ
друго лице за тези действия – да подаде писмен отговор на исковата молба. По
делото е приета Заповед № В3-27 от 7.04.2016г. на изпълнителния директор Д. А.,
с която той поради свое отсъствие за периода от 7.4.2016г. до 16.5.2016г. е
определил заместник изпълнителния директор Иван Андреев да го замества със
всички следващи от това права.
ПРАВНИ ИЗВОДИ
По иска по
чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ.
По делото е безспорно и страните не спорят за фактите, че
ищецът е работил при ответника по безсрочен трудов договор от 1974г., като
последната длъжност, която е заемала е «Организатр
документация” в Дирекция „Производство” ЕП-2, Направление «Ремонт», Отдел
«Изпълнение на ремонта», Цех «Оборудване 1-ви контур», Група «Технологично
осигуряване» с брутно трудово
възнаграждение в размер на 1 918.47
лева.
Безспорно е и, че със Заповед № 6/18.01.2016г. на
изпълнителния директор, безсрочния трудов договор на ищеца е прекратен с
предизвестие връчено й на 20.01.2016г. на основание чл.328, ал.1 т.10 от КТ,
при придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. По делото е
безспорно и страните не спорят за това, че работодателят е връчил предизвестие
на ищеца, като срока на предизвестието не е отработен реално, каквато
възможност законът допуска, а на работника е изплатено обезщетение съобразно
общото правило на чл. 220, ал.
1 КТ
в размер на едно БТВ от 1 918.47 лева. Въпрос на преценка на работодателя е да
избере начина на изпълнение, което сочи на целесъобразност, за която съдебният
контрол е недопустим, но страните и не навеждат доводи в този смисъл.
Както съдът изложи по-горе в спора има значение момента
на връчване на предизвестието – 20.01.2016г., към който момент следва да се
преценява налице ли са предпоставките за законно извършване на уволнението по
чл.328, ал.1 т.10 от КТ, като с оглед
естеството на спора – трудов, в тежест на работодателя, ответника е да докаже,
че правомерно е приложил закона.
По делото е безспорно и страните не спорят за това, че
към датата на връчване на предизвестието на 20.01.2016г., ищецът не е придобила
правото на обща пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл.68, ал.1 от КСО,
тъй като не е била навършила изискуемата възраст от 60 години и 10 месеца
/родена е на ***г. и към 20.01.2016г. е била навършила 60 години и 7 месеца/, но
е имала право на т.нар. ранна пенсия по чл.69б, ал.2 КСО. В конкретният случай
работодателят – ответник е прекратил трудовия договор на ищеца на основание
чл.328, ал.1, т.10 КТ, при наличието на предпоставките на чл.69б, ал.2 от КСО и
спорният въпрос и проблем който се поставя е, дали трудовото правоотношение на
ищеца следва да се прекрати съобразно общата разпоредба на чл. 68 от КСО, или
това да стане в съответствие със специалната норма на чл.69б, ал.2 от КСО,
действали към момента на осъществяване на спорните трудови и осигурителни
отношения.
Настоящия състав на съда намира, че ВКС се е произнесъл
по поставения въпрос по реда на чл. 290 ГПК, от чиято практика зависи и изхода
на настоящия спор. Така според Решение № 311 от 14.12.2011г. по гр.д. №
88/2011г. на ВКС, трето г.о., постановено при действието на Параграф 4 от ПЗР
на КСО, с него е уредена преходна възможност, която е създадена в интерес на
осигурените лица, по своя преценка да се възползват от нея с оглед по-тежките
възрастови изисквания за пенсиониране при действащия общ режим. Според
върховните съдии, това е лично субективно право на работниците или служителите,
което не може да се упражни от другата страна по правоотношението, в случая от
работодателя. За да прекрати едностранно трудовото правоотношение на основание
чл.328, ал.1, т.10 от КТ – поради придобиване право на пенсия за осигурителен
стаж и възраст, работодателят трябва да съобрази изискванията на чл.68 от КСО
по отношение на минималната възраст и за осигурителния стаж. Аналогично с
Определение № 918 от 20.07.2011 г. по гр. д. № 1798/2010 г. На ВКС, трето г.о.,
върховните съдии не са допуснали касационна обжалване на решение, като са
приели, че разпоредбата на § 4 от ПЗР на КСО е действително нова
правна норма, въведена за първи път с ДВ, бр. 110 от 17.12.1999 г. Същата е
изменяна и допълвана многократно, но смисълът на тази разпоредба е запазен,
като е съхранена първоначалната воля на законодателя, предсрочното пенсиониране
на лицата, работили при условията на първа или втора категория труд да бъде
една правна възможност, предоставена на тях и работодателя не може да упражни
това им право, като прекрати трудовото им правоотношение на основание чл.328,
ал.1 т.10 от КТ. Такова е становището на съда и по настоящия спор, от където
следва уважаване на иска на Д.Л. за признаване на уволнението й със Заповед № 6
от 18.01.2016г. на основание чл.328, ал.1 т.10 от КТ за незаконно и отмяната
му.
Не могат да бъдат споделени доводите на ответника, че
правилно е приложена нормата на чл.328, ал.1 т.10 от КТ, тъй като текста на
чл.69б и нов в сила от 01.01.2016г. и е уреден в Глава шеста - ЗАДЪЛЖИТЕЛНО ПЕНСИОННО
ОСИГУРЯВАНЕ, Раздел I - Пенсии за осигурителен стаж и възраст, като право на
пенсия за специална категория лица, работещи при условията на първа и втора
категория труд. Вярно е, че чл.69б от КСО е нов - ДВ, бр. 61 от 2015 г., в сила
от 01.01.2016 г., но и преди този момент с цитирания по-горе Параграф 4 от ПЗР
на КСО е била уредена същата хипотеза на т.нар. ранно пенсиониране на лицата
работещи при първа и втора категория труд. Преди 01.01.2016г. предвидената в § 4 от ПЗР на КСО, а след 01.01.2016г.
вече чл.69б от КСО възможност за ранно пенсиониране, са създадени в интерес на
осигурените лица, които могат по своя преценка да се възползват от нея с оглед
по-тежките възрастови изисквания за пенсиониране при действащия в момента общ
режим на чл.68 от КСО. Според съда с
Параграф 4 от ПЗР на КСО законодателят даваше една преходна възможност
/ежегодно и с многократни изменения на Пар.4/ на ранно пенсиониране в интерес
на осигурените лица, по своя преценка да се възползват от нея с оглед
по-тежките възрастови изисквания. Сега с чл.69б от КСО от 01.01.2016г.
законодателят трайно е уредил тази възможност на ранно пенсиониране, като обаче
разума и логиката, изразяващи се в „звученето” на закона са едни и същи, тъй
като и Пар. 4 и чл.69б от КСО съдържат словосъчетанието „могат да се
пенсионира”, т.е. това е субективно право единствено и само на лицата имащи
право на ранно пенсиониране. От тук следва и извода на съда, че неправилно и
незаконосъобразно в нарушение на закона, работодателят е пристъпил към
предсрочно пенсиониране на ищеца при хипотезата на чл.69б, ал.2 от КСО.
Съдът не споделя доводите на ответника основаващи се на
факта, че чл.328, ал.1 т.10 от КТ е нов. Вярно е, че тази норма е многократно
изменяна, както следва – изм. - ДВ, бр. 2 от 1996 г., доп., бр. 28 от 1996 г.,
изм., бр. 25 от 2001 г., в сила от 31.03.2001 г.; изм., бр. 101 от 2010 г.;
изм. изцяло, бр. 7 от 2012 г.; изм., бр.
54 от 2015 г., в сила от 17.07.2015 г. и последното изменение гласи, че при
придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, при навършване
на 65-годишна възраст - за професори, доценти и доктори на науките, освен в
случаите на § 11
от преходните и заключителните разпоредби на Закона за висшето образование.
Ако разгледаме изторията на промените на чл.328, ал.1 т.10 от КТ през последния
период след 2010г., тя е както следва:
Редакция към ДВ, бр. 7 от 24.01.2012 г.:
10. (изм. - ДВ, бр. 2 от 1996 г., доп., бр. 28 от
1996 г., изм., бр. 25 от 2001 г., в сила от 31.03.2001 г.; изм., бр. 101 от
2010 г.; изм. изцяло, бр. 7 от 2012 г.) - при навършване на 65-годишна възраст
за професори, доценти и доктори на науките;
Редакция към ДВ, бр. 101 от 28.12.2010 г.:
10. (изм. - ДВ, бр. 2 от 1996 г., доп., бр. 28 от
1996 г., изм., бр. 25 от 2001 г., в сила от 31.03.2001 г.; изм., бр. 101 от
2010 г.) при придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, а за
професори, доценти и доктори на науките - при навършване на 65-годишна възраст;
Видно е, че последната редакция на чл.328, ал.1 т.10 от КТ не е нито «нова», нито по-малко непозната за законодателя, напротив, към
2011г., когато е постановена цитираната по-горе задължителна практика на ВКС по
реда на чл.290 ГПК, чл.328, ал.1 т.10 от КТ е звучала аналогично със сегашната
редакция на нормата, с изключение на хипотезата по отношение професори, доценти
и доктори на науките, което няма отношение към настоящия казус и винаги е уреждала правото на работодателя
да прекрати трудов договор с работника с предизвестие, при при придобиване
право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Доколкото съдът следва да
съобрази фактите и действащите разпоредби към датата на връчване на
предизвестието на ищеца на 27.01.2016г намира, че в разглеждания случай
работодателят неправилно е приложил разпоредбата на чл.328, ал.1, т.10 от КТ,
която предвижда право за едностранно прекратяване на трудовото правоотношение с
предизвестие при определен фактически състав, който в случая не е осъществен по
отношение на един от кумулативно изискуемите се елементи - ищецът да е навършил
необходимата към този момент възраст за пенсиониране от 60 години и 10 месеца.
От тук следва и извод на съда, че цитираната по-горе
задължителна /по реда на чл.290 ГПК/ практика на ВКС не е загубила своя смисъл,
тъй като съдържащата се в разпоредбата на чл.69б, ал.2 от КСО, аналогично и в
разпоредбата на Параграф 4 от ПЗР на КСО дума „може" обосновава разликата
между нея и норма на чл.68 от КСО. Последната съдържа термина „придобиване на
право на пенсия", което обуславя правната възможност на работодателя да
пристъпи към пенсиониране на работника при наличие на съответните предпоставки
за това. За разлика от нея предсрочното прекратяване на трудовото
правоотношение по реда на чл.чл.69б, ал.2 от КСО, както и Параграф 4 от ПЗР на КСО, представлява едно
субективно право, предоставено единствено на работника. В този смисъл е и вече
утвърдената практика по приложението на Параграф 4, която съдът счита, че
намира приложение и при действието сега на чл.69б, ал.2 от КСО, тъй като не са
налице изменения в нормативната уредба, както и в обществения живот, които да
предпоставят произнасянето и тълкуването на тази не нова нормана чл.69б, ал.2
от КСО по начин, различен от досегашната съдебна практика, която е
безпротиворечива по приложението й. По тези съображения искът за признаване за
незаконно на уволнението на ищеца и за отмяна на заповедта, с която е извършено
се явява основателен и следва да бъде уважен.
По доводите
за нарушение на други нормативни актове: С оглед
основателността на гореизброените аргументи за незаконосъобразност на
уволнението, като противоречащо на КТ и КСО, поначало съдът не дължи
произнасяне на посочените при условията на евентуалност аргументи за
противоречие с други нормативни актове: КТД, Хартата на основните права и
свободи, Директива 2000/78/ЕО от 27.11.2000 г. и конвенции на Международната
организация на труда. За изчерпателност обаче следва да се отбележи, че съдът
приема тези доводи за основателни, тъй като в цитираните нормативни актове
правото на труд на работниците и служителите е гарантирано в значително
по-висша степен, отколкото в КТ и КСО, които са нарушени с процесното
уволнение, от което следва извод, че уволнението е в противоречие и с тези
нормативни актове. Съдът приема, че КТД е нарушен само относно въведената с
него забрана за дискриминационен подход при освобождаването на работници и
служители и поради въведеното изискване служителите, придобили и упражнили
право на „ранна пенсия” да се освободят преди да се освободят служителите които
са придобили, но не са упражнили право на „ранна пенсия” уредено в чл.21, както
и досежно поетото от работодателя задължение в чл.22 да не съкращава работници
и служители, на които остават до 24 месеца за изпълнение на изисквашите условия
за придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст при условията на
чл.68 КСО, ако имат не по-малсо от 10 години трудов стаж в ответното дружество.
Не може да бъде споделен обаче довода на пълномощника на
ищеца за незаконосъобразност на уволнението при безпорното обстоятелство, че
преди уволнението на ищеца не е извършван подбор, тъй като изискването за
подбор съгласно възприетата в КТД – чл.20 и КТ терминология ясно е въведено
само за уволнение поради съкращаване в щата, закриване на част от предприятието
и намаляване на обема на работа, не и при уволнения на други основания.
Съдът не споделя и довода на пълномощника на ищеца за
нарушение, изразяващо се в незпазване уредената в КТД закрила и в частност
поради липса на изрично съгласие на синдикаките за уволнението на ищеца.
Принципа на този въпрос е даден в чл.333, ал.4 КТ и в задължителното за съда ТР № 4/2013г. по тълк.дело № 4/2013г. на ОСГК на ВКС, където
е казано, че ако в клауза на колективния трудов договор /КТД/ е предвидено
работодателят да съгласува уволнението или да вземе становището, мнението или
да информира синдикалния орган, а не да вземе неговото предварително съгласие,
не е налице предварителна закрила при уволнение по чл. 333, ал. 4 КТ. В КТД на
което се позовава ищеца в чл.19 изрично е записано, че се иска изрично съгласие
на синдиката, но само при уволнение поради съкращаване на щата или при
намаляване обема на работа, но не и за хипотеза като настоящата. Поради това и
ищецът не може да се ползва от такава предварителна закрила.
По доводите за осъществена дискриминация спрямо ищеца:
Съдът намира, че по признака възраст не е осъществена дискриминация спрямо
ищеца, тъй като от доказателствата по делото не следва извод, че спрямо нея е
осъществено различно и неблагоприятно третиране, в сравнение с по-млади
работници и служители, което да се основава на възрастта. Допълнително
работодателят има законовото право да решава, с кои работници и при какви
основание да прекрати трудовия оговор, като проверката на съда е досежно
зконосъобразността на уволнението, но не и за неговата целесъобразност. Т.е.
това субективно право на работодателя да решава, с кои работници и служители ще
прекрати трудовите правоотношение стига да е законосъобразно, не може да бъде
определено като различно третиране и дискриминация.
По иска по
чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ.
Искът за възстановяването на незаконосъобразно уволнения
работник или служител на заеманата преди уволнението длъжност е акцесорен иск и
следва да бъде уважен при условие, че е уважен главният иск за признаване на
уволнението за незаконно, както е в настоящия случай, тъй като за
възстановяването се изисква единствено волеизявление на незаконосъобразно
уволнения работник или служител в същия смисъл и по надлежния ред.
По иска
по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ.
Предпоставките за уважаване на иска са оставането без
работа на ищеца за не повече от шестмесечен период след незаконното уволнение,
претърпени от това вреди, както и причинна връзка между уволнението и вредите.
Видно от събраните по делото доказателства – копие на
трудова книжка и извършената от съда констатация от оригинала на трудовата
книжка на ищеца, същият след уволнението му до датата на приключване на съдебното
дирене по делото не е работил по трудово правоотношение, с което искът е
доказан по основание, включително относно наличието на причинно-следствена
връзка между оставането без работа и претърпените вреди. При изчисляването на
размера на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ за основа се взема брутното
трудово възнаграждение на работника за последния пълен отработен месец,
предхождащ уволнението. По делото не е спорно обстоятелството, че месец
декември 2015 г. е последният напълно отработен от ищцата месец преди
уволнението и обстоятелството, че
брутното трудово възнаграждение на ищцата по чл. 228, ал. 1 от КТ за същия
месец е в размер на 1 918.47 лева.Тъй като крайният момент, към който се
произнася съдът с решението си е моментът на прекратяване на съдебното дирене,
искът следва да бъде уважен за периода от 20.01.2016 г. /датата на
връчването на заповедта, от която уволнението поражда действие/ до 07.07.2016 г. /датата на
приключване на съдебното дирене по делото/. За периода от 20.01.2016 г. до 07.07.2016 г. се дължат на
ищеца 5 БТВ, или сумата 9 592.35 и още за 14 дни
– 1278.98 лева, или обезщетение в размер на общо
10 871.33 лева, като за разликата до 20.07.2016г. или до претендирания
размер от 11 510.82 лева,
съдът следва да отхвърли иска като неоснователен с оглед обстоятелството, че се претендира обезщетение за бъдещ период,
ненастъпил към приключване на съдебното дирене на 07.07.2016г..
Сумата на обезщетението се дължи ведно със законната
лихва, считано от датата на предявяване на иска – 18.3.2016г. до окончателното
изплащане на главницата.
По
възражението за прихващане заявено от ответника.
В последователната си практика Върховен касационен съд е
подчертавал, че обезщетението по чл. 220, ал.1 от КТ, изплатено за неспазен
срок на предизвестие, подлежи на прихващане от размера на предявеното с иск по
чл. 344, ал.1 т.3 обезщетение по чл. 225, ал.1 от КТ, тъй като и двете вземания
обезщетяват една и съща по естеството си вреда на уволнения, а именно
оставането му без работа – Решение № 88 от 29.01.2010г. по гр.д. № 590/2009 г. на
ВКС. Така по същество това възражение е основателно
и съдът следва да прихване от размера на изчисленото по-горе обезщетение за
оставането на ищеца без работа в размер на 10 871.33 лева полученото от
нея при прекратяване на трудовия договор обезщетение за неспазено предизвестие
в размер на едно БТВ или сумата от 1918.47 лева.
Доколкото обаче това възражение може да бъде направено от
ответника най-късно с отговора на исковата молба – арг. чл.131, ал.2 т.5 ГПК в
противен случай поради преклузия той губи това право съгласно чл.133 ГПК, спора
в настоящия случай е за редовността на подадения писмен отговор от ответника
съдържащ възражението за прихващане.
Не е спорно, че писмения отговор е подаден в срока по
чл.131 ГПК, нито, че е подписан на 12.04.2016г. не от законния представител – изпълнителния
директор Д. А., а от неговия заместник Иван Андреев. Това заместване е в
хипотезата на отсъствие на изпълнителния директор и е надлежно удостоверено със
Заповед № В3-27 от 7.04.2016г.
на изпълнителния директор Д. А.. Въпреки това съдът приема, че писмения отговор
е нередовен по арг. чл.132 т.1 вр. чл.131, ал.2 т.6 ГПК, защото не е подписан
от представляващия по закон ответното дружество съгласно чл.30, ал. 1 ГПК, нито
от друго лице попадащо в кръга на пълномощниците по чл. 32 т.1 и т.3 ГПК, а ако
е налице последната хипотеза, то следва към писмения отговор да е приложено и
пълномощното.
Подаването на писмен отговор на исковата молба по
същество представлява процесуално действие - писмено на страна – ответника в
исковия процес и като такова следва да има задължителното съдържание по чл.131,
ал.2 ГПК, както и приложенията по чл.132 ГПК. Тъй като е писмено процесуално
действие на страна, съдът следва по арг. на чл.101 ГПК служебно да следи за
надлежното му извършване и ако е налице нередовност, съдът следва да укаже на
страната в какво се състои нередовността и как тя може да бъде отстранине, като
определя и срок на страната за поправката. В този смисъл съдът независимо, че
не е съобразил нередовността на подадения писмен отговор при получаването му и
пир насрочване на делото в подготвителното заседание по чл.140 ГПК, видно от
протокола от първото съдебно заседание на 12.5.2016г. на л.186-188 в делото
съдът е констатирал нередовността на писмения отговор, изразяваща се в тома че
не е подписан от представляващия по закон ответното дружество, но не е изпълнил
служебното си задължение по чл.101, ал.2 ГПК да укаже изрично на ответника как
да отстрани този порок. Така в определения от съда срок в следващото съдебно
заседание ответника е представил заповед удостоверяваща качеството заместник
изпълнителен директор на лицето подписало писмения отговор и заповед, по силата
на която това лице е замествало изпълнителния директор на датата, когато е
подписан писмения отговор, но с това не е отстранило нередовността, тъй като това
следва да стаене само като представляващия дружеството потвърди извършените
действие от лицето, което е нямало представителна власт, а именно да потвърди
подадиня писмен отговор. Тъй като съдът изрично е указал на ответника как да
отстрани този порок едва в з.з. с определение № 696 от 27.6.2016г. и в
определения срок ответника е изпълнил указанието с молба приложена на л.287 в
делото, по арг. на чл.101, ал.2 ГПК съдът приема, че е налице валидно подаден
писмен отговор.
Не могат да бъдат споделени доводите на пълномощника на
ищеца, че следва да се приеме противното при хипотезата на чл.101, ал.3 ГПК,
тъй като ответника не е отстранил нередовността в указания от съда срок в
първото съдебно заседание, тъй като съдът е допуснал пропуск като не е указал
на ответника как да отстрани порока. Съдът не може да вмени във вина и въложи
последиците на страната, когато сам не е изпълнил служебното си задължение.
Предвид на всичко изложено, съдът намира, че следва да уважи възражнеието за
прихващане като прихване от размера на обезщетението по чл.344, ал.1 т.3 КТ
полученото от ищеца обезщетение по чл.220, ал.1 КТ в размер на едно БТВ.
ПО
РАЗНОСКИТЕ
Общото правило за присъждане на разноски е уредено в
чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК. Така съгласно чл.78, ал.1 от ГПК и предвид изхода на
спора, ответникът следва да заплати на ищеца направените по делото разноски, съобразно
уважената част от иска, а ищецът дължи на ответника разноски съобразно отхвърлената
част от иска.
Допълнително за конкретния спор пълномощникът на
ответника е заявил редовно, в срок възражение по чл.78, ал.5 ГПК за
прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение, което е в
размер на 2160.00 лева. Съдът следва да се произнесе като на първо място ще
определи минималния размер на дължимата адвокатско възнаграждение. Съгласно чл.
7, ал.1, т.1 от Наредба № 1 от 2004 г., дължимото минимално възнаграждение по
исковете по чл. 344, ал.1, т.1 и т.2 КТ /и за двата, когато са предявени
заедно/ е в размер на минималната работна заплата, или 420.00 лева, считано от
01.01.2016г. съгласно ПМС № 375/28.12.2015 г., а съгласно чл. 7, ал.1, вр. с
ал.2, т. 4 от Наредба № 1 от 2004 г., по иска с правно основание чл. 344, ал.1,
т.3 КТ вр. с чл. 255, ал.1 КТ с цена 11 510.82 лева, възнаграждението е в
размер на 875.32 лева или общо 1295.32 лева. Ищецъте заплатил и претендира
адвокатско възнаграждение в размер на 2160.00 лева. Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК,
съдът не може да присъди възнаграждение в размер по нисък от минимално от
1295.32 лева. Наред с това следва да съобрази правната и фактическа сложност на
спора, а именно проведените три съдебни заседания, за които пълномощниците на
ищеца пътуват от гр.София, както и събраните по делото доказателства и
наведените доводи. В този смисъл съдът намира, че платеното от ищеца адвокатско
възнаграждение не е прекомерно. С оглед уважената част от иска /предявен за
11 510.82 лева и уважен след възражението за прихващане за 8952.86 лева/,
съдът следва да го редуцира до 1 687.50 лева.
На ответника съгласно чл.78, ал.3 вр. ал.8 ГПК се дължи
възнаграждение за юристконсулта в размер съобразно отхвърлената част от иска и
при минимални размери 1295.32 лева. Така съобразно отхвърлената част на иска се
следва възнаграждение в размер на 287.84 лева.
Съгласно чл.78, ал.6 от ГПК с оглед изхода на спора,
който е трудов и ищецът е освободен от такси и разноски, ответникът следва да
заплати на Районен съд Козлодуй държавна такса в размер на 4% от присъденото
обезщетение и в хипотезата на чл.72 ГПК още 50.00 лева за другите два иска, или
общо 408.11 лева и по компенсация възнаграждението на вещото лице от 200.00
лева, платено от бюджетната сметка на съда.
Водим от изложените правни съображения, Козлодуйският
районен съд, Втори състав на основание чл. 235 от ГПК
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА
НЕЗАКОННО И ОТМЕНЯ на основание чл.344, ал.1 т.1 от КТ уволнението на Д.С.Л.,
ЕГН ********** от работодателя „А.К.” ЕАД ***, ЕИК *********, представлявано от
Д. А. – Изпълнителен директор със Заповед № 6 от 18.01.2016г., извършено на
основание чл.328, ал.1 т.10 от КТ.
ВЪЗСТАНОВЯВА
на основание чл.344, ал.1 т.2 от КТ Д.С.Л., ЕГН **********
на предишната работа при работодателя „А.К.” ЕАД ***, ЕИК *********, на
длъжност „Организатр документация” в Дирекция „Производство” ЕП-2, Направление
«Ремонт», Отдел «Изпълнение на ремонта», Цех «Оборудване 1-ви контур», Група
«Технологично осигуряване».
ОСЪЖДА на
основание чл.344, ал.1 т.3 вр. чл.225, ал.1 от КТ, «А.К. ЕАД, *** да заплати на Д.С.Л., ЕГН ********** обезщетение
за времето, през което е останал без работа поради незаконното уволнение в
размер на 8 952.86 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване
на исковата молба на 16.03.2016г. до окончателното изплащане, като в останалата
част до претендираното обезщетение от 11 510.82 лева, отхвърля иска за
обезщетение, като за сумата 1918.47 лева, като е погасен поради прихващане с
изплатено на основание чл. 220, ал.1 от КТ обезщетение в размер на тази разлика
и за остатъка до 11 510.82 лева, като претендирано за бъдещ период.
ОСЪЖДА на
основание чл.78, ал.1 ГПК, «А.К.
ЕАД, *** да заплати на Д.С.Л., ЕГН ********** направените по делото разноски
съобразно уважената част на иска в размер на 1 687.50 лева.
ОСЪЖДА на
основание чл.78, ал.3 вр. ал.8 ГПК, Д.С.Л., ЕГН ********** да заплати на «А.К. ЕАД, ***
направените по делото разноски съобразно отхвърлената част на иска в размер на
287.84 лева.
ОСЪЖДА на
основание чл.78, ал.6 от ГПК, «А.К. ЕАД, *** да заплати наРС Козлодуй държавна такса
в размер на 408.11 лева и по компенсация възнаграждението на вещото лице от
200.00 лева.
На основание
чл.242, ал.1 от ГПК, съдът допуска предварително изпълнение на решението в
частта за присъденото обезщетение за работа.
Решението може да се обжалва от страните пред Врачанския
Окръжен съд с въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването му.
Решението се публикува.
Районен съдия: