Решение по дело №73/2018 на Окръжен съд - Стара Загора

Р Е Ш Е Н И Е

 

Номер               /                      25.01.2019 година               град Стара Загора

В ИМЕТО НА НАРОДА

Старозагорският окръжен съд                                            Търговско  отделение

На 27.11.                                                                                                           2018 година

В публично заседание в следния състав:

         ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЯНА ТАНЕВА

СЕКРЕТАР: СТОЙКА ИВАНОВА

изслуша докладваното от съдията ТАНЕВА

т.дело № 73 по описа за 2018 година,

за да се произнесе, съобрази:

 

Предявен е иск, с правно основание чл.439, ал.2 ГПК във вр. с чл.124 ГПК.

Производството по делото е образувано по искова молба на “Т.Б.” АД гр. С., ЕИК *** против 1. Р.С.Д. *** и 2. Р.Д.С. ***, с цена на иска 47 130,24 лв.

         Ищецът посочва в исковата молба, че в полза на първата ответница са издадени срещу Б.:

1/ на основание чл. 245, ал. 3 от ГПК, Обратен Изпълнителен лист №70/09.07.2015 г. на ОССЗ, ТО, по силата на който Б. е била осъдена да заплати на ответницата сумата 35 735,34 лв.;

2/ на основание чл. 404, т. 1 от ГПК, Изпълнителен лист №71/09.07.2015 г. на ОССЗ, ТО, по силата на който Б. е била осъдена да заплати на ответницата сумата 5 941.30 лв.; и

3/ на основание чл. 245, ал. 3 от ГПК, Допълнителен обратен Изпълнителен лист № 150/15.12.2015 г. на ОССЗ, ТО, по силата на който Б. е била осъдена да заплати на ответницата сумата 5 967.52 лв.

Въз основа на ИЛ по т. 1 и 2 срещу Б. е било образувано изп.дело № 20157870400164 на ЧСИ М. Д. (peг.№ 787 с район СГС) за събиране на сумите по тези ИЛ. ЧСИ е наложил запор на вземанията на Б. по специалните й банкови сметки в БНБ до размера на сумите по посочените в двата изпълнителни листа, ведно с допълнителни изпълнителни разноски. Посочва се, че като взискател в това изпълнително производство е конституиран втория ответник С.         - въз основа на сключен между ответниците Договор за продажба на вземания от 17.07.2015г.

Въз основа на ИЛ по т. 3 срещу Б. е било образувано изп.дело №20157870400331 на ЧСИ М. Д. за събиране на сумите по този допълнителен ИЛ. По това ИД, ЧСИ е наложил запор на вземанията на Б. по специалните й банкови сметки в БНБ до размера на сумата по посочения допълнителен ИЛ, ведно е допълнителни изпълнителни разноски. Като взискател в това изпълнително производство е конституирана ответницата Д..

Ищецът сочи, че посоченото производство по изп.дело №20157870400164 на ЧСИ М. Д. за принудително изпълнение срещу Б.  е висящо и към настоящия момент.

         Твърди, че Б. (конституирана като длъжник по това ИД) не дължи на никой от взискателите по посоченото изпълнително производство нито една от претендираните от взискателите в изпълнителното производство суми, както и никакви други плащания (изпълнителни разноски, такси и т.н.) по или във връзка с изпълнителното дело.

След приключването на съдебното дирене, във връзка с което са издадени трите ИЛ в полза на първата ответница, както и след образуване на изп.дело № 20157870400164 на ЧСИ М. Д., са настъпили нови юридически факти, с оглед на които сумите, събирани в това изпълнително производство, се явяват недължими. С оглед на това, Б. се нуждаела от защита на правата и интересите си по реда на чл. 439 от ГПК.

По основателността на иска, ищецът излага следните съображения:

„Т.Б.” АД е станала (и все още е) кредитор на горепосочения първи ответник Р.Д. на основание предоставен на ответницата банков кредит. Съгласно Договор за кредит „Т.С.“ с № 045-022-005/04.12.2007 г. Б. е отпуснала на ответницата кредит за текущи нужди в размер на 40 000 (четиридесет хиляди) лева. Моли съда, да приеме и разгледа като доказателство приложения към настоящата ИМ екземпляр от посочения договор. Същият е бил изцяло усвоен от нея по разплащателната й сметка в Б., съгласно уговорените в договора условия. Задълженията на ответницата -кредитополучател са били обезпечени с ипотека върху недвижим имот - Апартамент № 6, находящ се в гр. Р., общ. Р., облС.З., ул. „***

Твърди, че считано от 20.04.2010 г. ответницата е спряла да изпълнява договорните си задължения на кредитополучател за плащане на дължимите погасителни кредитни вноски и лихви по кредита в уговорените срокове и размери.

За реализиране на кредитните си права срещу неизрядния длъжник Б. се е снабдила със Заповед за изпълнение и Изпълнителен лист от 27.05.2010 г. по ч.гp.д.№ 288/2010 г. на PC Р., с който Р. Д. е била осъдена да заплати на Б.: главница от 36 365.84 лв., просрочена лихва от 359.31 лв., законна лихва от 20.05.2010 г. до заплащане на вземанията и разноски от 734.50 лв. Моли съда да приеме и разгледа като доказателство приложения към настоящата ИМ екземпляр от посочения ИЛ.

Въз основа на посочения ИЛ, Б. е образувала изп.д. №20107660400777 при ЧСИ Кр. А. (peг.№ 766 с район ОССЗ), като в резултат от проведеното принудително изпълнение върху обезпечението за удовлетворяване на вземанията си Б. е получила сумата от 41 702.86 лв. и делото е било прекратено поради изплащането, считано от 28.04.2014 г. За удостоверяване на тези обстоятелства, моли съда да приеме и разгледа като доказателство приложения към настоящата ИМ екземпляр от Удостоверение на ЧСИ peг.№ 766.

Посочва се, че междувременно ответницата Д. е депозирала възражение против заповедта за изпълнение. Съответно Б., за да защити и запази права си по ЗНИ и ИЛ, е предявила срещу ответницата Д. положителен установителен иск по чл. 422 от ГПК за дьлжимост на сумите по ЗНИ и ИЛ на PC Р., на основание обявена предсрочна изискуемост на всички задължения на кредитополучателя Д.. Производството приключило с Решение № 204/08.06.2015 г. на ВКС на РБ, ТК, II- ро отд. по т.д. № 1175/2013 г., с което:

- е отменено предходно решение на въззивния Пловдивски АС в полза на Б., признаващо дьлжимост на сумите по ЗНИ и ИЛ;

- отхвърлен е иска на Б. срещу Д. за признаване за установено на съществуването на вземане на Б. от Д. в размер от 35 735.34 лв. по Договора за кредит „Т.С.“ с № 045-022-005/04.12.2007 г.

-  потвърдени били първо - и второинстанционните решения, по силата на които е признато за установено, че ответницата дължи на Б. лихва по кредитния договор в размер на 359.31 лв.

- Б. е осъдена да заплати на ответницата разноски от 5 941.30 лв. Моли съда да приеме и разгледа като доказателство приложения към настоящата ИМ екземпляр от разглежданото Решение № 204/08.06.2015 г. на ВКС на РБ, ТК, П-ро отд. по т.д. № 1175/2013 г.

Съображенията на ВКС за постановяване на това решение са били, че „Б.- кредитор не е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем с изрично волеизявление, което да е достигнало до длъжниците - кредитополучатели“, понеже уведомителните писма на Б. до кредитополучателката съдържали единствено уведомление за просрочени задължения и покана за плащане, без изрично изявление за предсрочна изискуемост .

Сочи,че касационното решение съдържало само и единствено констатация /отсъждане за липса на предсрочна изискуемост към оня момент (08.06.2015 г.) на цялостния размер на кредитните вземания на Б.. Твърди обаче, че решението по никакъв начин не отрича съществуването/действителността на кредитните вземания на Б. такива, каквито са уговорени съгласно условията на кредитния договор - с отделни последователно настъпващи периодични падежи на съответните погасителни вноски в съответните размери. Твърди,че след постановяване на това решение ответницата е запазила качеството/положението си на длъжник/кредитополучател, дължащ на Б. на всяко 20-то число на всеки месец (договорен падеж) анюитетна вноска от по 459 лв. (съгласно чл. 3.4, предложение второ от кредитния договор).

Счита,че независимо от гореизложеното, недобросъвестната ответница се е възползвала от касационното решение, въз основа на което се е снабдила:

- на основание чл. 245, ал. 3 от ГПК, с Обратен Изпълнителен лист №70/09.07.2015 г. на ОССЗ, ТО, по силата на който Б. е била осъдена да заплати на ответницата сумата 35 735.34 лв. - събрана вече в принудителното изпълнение на Б. главница по кредитния договор;

- на основание чл. 245, ал. 3 от ГПК, Допълнителен обратен Изпълнителен лист № 150/15.12.2015 г. на ОССЗ, ТО, по силата на който Б. е била осъдена да заплати на ответницата сумата 5 967.52 лв. - остатъка от сумата събрана вече от длъжницата в принудителното изпълнение на Б.;

- на основание чл. 404, т. 1 от ГПК, Изпълнителен лист №71/09.07.2015 г. на ОССЗ, ТО, по силата на който Б. е била осъдена да заплати на ответницата сумата 5 941.30 лв. - разноски на ответницата за адвокатско възнаграждение в установителното исково производство;

Твърди се, че ответниците претендират, че непосредствено след издаване на първия и третия ИЛ посочени по-горе, на 17.07.2015 г. между първия ответник като цедент и втория ответник като цесионер е бил сключен „Договор за продажба на вземане“.Твърди, че Б.-ищец никога не се е съгласявала с посочения договор за цесия между ответниците. Предмет на прехвърлителната сделка е било вземане, представляващо „дължими парични суми (има се предвид от Б.), инкорпорирани в изпълнителни листове, издадени по т.д. № 491/2010 г. на СтОС.

Дължимата насрещна престация от цесионера към цедента била дефинирана:

- в чл. 2 от договора за цесия между ответниците като „дължимите (имало се предвид на ЦЕСИОНЕРА) от ЦЕДЕНТА парични суми за извършени строително- монтажни работи и обзавеждане на Апартамент както и

- в чл. 8(1) от договора за цесия между ответниците като „ЦЕСИОНЕРЪТ получавал вземането срещу дължимите му от ЦЕДЕНТА допълнителни парични вноски;

Вземайки предвид посочените особености на разглеждания договор за цесия между двамата ответници, твърди, че могат и следва да се направят следните правни изводи, въз основа на следните аргументи:

Договор за продажба на вземане от 17.07.2015 г. между първия ответник като цедент и втория ответник като цесионер е изцяло нищожен и не е породил действие нито между страните по него, нито по отношение на трети лица.

Предметът на договора въобще не бил надлежно определен или поне определяем. Сочело се, че се прехвърлят „дължими парични суми“. Те не били определени нито като конкретен размер, нито като конкретно правно основание. Направен бил опит за препратка към инкорпорирането на прехвърляемите суми в „изпълнителни листа, издадени по т.д.№ 491/2010 г. на СтОС“. Този начин на определяне/определяемост на вземанията не бил надлежен и не постигал индивидуализиращ и/или идентифициращ ефект. Не били посочени кои конкретни или пък за колко броя ИЛ по това т.д. ставало въпрос. Можело само да се гадае, че са били визирани всичките/наличните, издадени към датата на цесията  Обратен Изпълнителен Лист № 70/09.07.2015 г. на ОССЗ, ТО и Изпълнителен лист № 71/09.07.2015 г. на ОССЗ, ТО. Дали това в действителност е така, не ставало ясно от цитираното волеизявление на ответниците в договора им. Също толкова неопределени били и самите прехвърляеми вземания по ИЛ. По отношение на тях било използвано словосъчетанието „дължими парични суми“ - в неопределителна форма. Това пораждало съмнение, че вероятно ответниците не са възнамерявали прехвърляне на целите размери на вземанията по изпълнителните листове, а само на част от тях. Ако страните имали воля да прехвърлят помежду си пълните размери на вземанията, то тогава щели да използват езиково правилната форма с определителен член - „дължимиТЕ парични суми“ по ИЛ - при такава формулировка щяло да е вън от съмнение, че страните са визирали прехвърляне на всички суми/пълните размери на вземанията по ИЛ. След като не са направили такова волеизявление, то означавало, че са визирали прехвърляне само на част от сумите по ИЛ, но оставало неопределено и неясно каква точно част/размер. Посочва се, че са изправени пред липса на предмет на разглежданата цесия (по смисъла на чл. 26, ал. 2 от ЗЗД). Това само по себе си обосновавало нищожност на цесията.

На отделно основание, договорът бил нищожен и поради липса на надлежно определена/определяема цена на прехвърлителната сделка (съществен елемент от всеки прехвърлителен възмезден договор). Посочва, че в чл. 2 на цесията се визирало „datio in solutum“ - даване вместо плащане. Тоест, страните изрично предвидили, че цесионерът по този договор дължи насрещна престация (възмездност). И в цитирания чл. 8 от договора, страните предвидили, че цесионерът получава вземането срещу нещо, което той дължи насреща на цедента, но двете договорни клаузи били взаимно изключващи се по отношение на определяне на насрещната престация:

- в чл. 2 се предвиждало насрещна престация да бъде: вземане на цесионера от цедента за строително-монтажни работи и обзавеждане;

- докато, в чл. 8 се предвиждало насрещна престация да бъде: дължимите на цесионера от цедента допълнителни парични вноски.

         „Строително-монтажни работи и обзавеждане“ нямало как да бъдат идентични с „допълнителни парични вноски“. В първия случай се касаело за паричния еквивалент на стоки/услуги, докато във втория ставало дума за изначални парични вземания/задължения. И в единия, и в други случай в договора липсвало каквото и да било определяне на стойност - не било определено на колко възлизат евентуалните строително-монтажни работи и обзавеждане; по същия начин не било определено каква е стойността на визираните допълнителни парични вноски. Съвсем отделно пък, не ставало ясно как може да се дължат допълнителни парични вноски между две физически лица (ответниците и страни по цесията), след като „допълнителните парични вноски“ са институт, присъщ единствено на търговските дружества с ограничена отговорност (ЮЛ).

Така, и по отношение на цената на прехвърлителния договор волята на ответниците оставала напълно неопределена/неясна. Това можело само и единствено да се приравни на липса на взаимна воля между страните по отношение на договорната цена на прехвърлянето на вземането (изрично предвидено между страните като възмездно).

Моли съда да счете и прогласи „Договор за продажба на вземане“ от 17.07.2015 г. сключен между първия ответник като цедент и втория ответник като цесионер за нищожен. 

Посочва се, че въз основа на Обратен изпълнителен лист №70/09.07.2015 г. на ОССЗ, ТО и на Изпълнителен лист № 71/09.07.2015 г. на ОССЗ, ТО срещу Б. е било образувано изп.дело № 20157870400164 на ЧСИ М. Д. за събиране на сумите по тези ИЛ. По това ИД, ЧСИ е наложил запор на вземанията на Б. по специалните й банкови сметки в БНБ до размера на сумите по посочените два ИЛ, както и допълнителни изпълнителни разноски. Като взискател в това изпълнително производство бил конституиран втория ответник С. - въз основа на сключения между ответниците Договор за продажба на вземания от 17.07.2015 г.

Твърди, че след като цесията от 17.07.2015 г. се явявала нищожна, то следвало, че вторият ответник С., цесионер по нищожната цесия, не е придобил качеството на кредитор на Б.-ищец за каквото и да било вземане. Отделно от вземанията по изпълнителните листове, издадени в полза на майка му/първи ответник/, вторият ответник не претендирал да има собствени вземания от ищеца на отделно, самостоятелно основание, т.е той не бил нито частен правоприемник на първия ответник по договор за цесия, вследствие на което да е станал кредитор на Б.; нито бил такъв на друго основание. Той нямал  подлежащи на принудително изпълнение вземания от Б.-ищец. Поради това, претендираните по изп.дело №20157870400164 на ЧСИ, суми за плащане се явявали недължими от Б. на взискателя /втори ответник и производството по това ИД следвало да бъде прекратено поради липса на годно за изпълнение вземане на взискателя от длъжника в ИД/Б.-ищец.

В условията на евентуалност:

Дори и позицията за нищожност на цесията между ответниците да не бъдела споделена от съда, то и на съвсем отделно, самостоятелно основание: Към настоящия момент вторият ответник нямал подлежащи на принудително изпълнение вземания от Б.-ищец:

         Посочва се, че с Нотариално уведомление от страна на Б.-ищец до двамата ответници (акт peг.№ 686, том I, № 31 на Нотариус peг.№ 532, Р., връчено им надлежно от Нотариуса на 02.03.2018 г., 17.30 ч.), Б. е обявила остатъка от кредитните задължения на първата ответница за предсрочно, изцяло и незабавно изискуем, считано от получаване на уведомлението - дължима сума към дата 16.02.2018 г. в общ размер от 74 436.86 лв., включващ главница от 36 365.84 лв. и лихва за просрочие от 38 071.02 лв., ведно с всички начислени след тази дата лихви, такси и разноски.

         Главницата от 36 365.84 лв. е формирана от:

-Просрочените дължими месечни плащания за главница в общ размер от 19 835.99 лв. за периода от 20.04.2010 г. до 19.01.2018 г. включително;

-Дължими месечни плащания за главница в общ размер от 16 529.85 лв. за периода от 20.01.2018 г. до крайния срок на договора - 20.09.2021 г. включително.

Сочи, че лихвата за просрочие от 38 071.02 лв. по-горе е изчислена за периода на просрочие на месечните погасителни плащания - от 20.04.2010 г. до 19.01.2018 г. включително.

По този начин описаните вземания на Б. от първата ответница в посочения размер са станали изцяло ликвидни и изискуеми.

Чрез същото Нотариално уведомление Б. извършила и изрични волеизявления до всеки от двамата ответници за безусловно и пълно прихващане на целия размер на задължението от 57 907,01 лв. на Б. към първата ответница, съответно към втория ответник, срещу сума в същия размер от 57 907,01 лв. - представляваща част от цялото кредитно задължение на първата ответница към Б., в общ размер от 74 436.86 лева.

Посоченият общ размер от 57 907,01 лв. на задълженията на Б. към първата ответница е формиран от:

Твърди се, че доколкото Б. (като длъжник по ИЛ срещу нея) никога не се е съгласявала с прехвърлянето на вземания срещу нея от първата ответница към сина й/втори ответник, то по силата на чл. 103, ал. 3 от ЗЗД Б.-ищец имала пълното право да извърши това прихващане на задължението си срещу своите вземания по кредитния договор към кредитора по изпълнителните листа (независимо дали това е ответницата Д. или ответника С.) - т.е. прихващането е напълно допустимо, валидно и обвързващо за всички страни по настоящото дело.

         Предвид така извършеното прихващане, от момента на връчването му на ответниците (02.03.2018 г.) Б. е спряла да има каквито и да било парични задължения, към който и да било от ответниците по делото. Поради това претендиралите по изп.дело № 20157870400164 на ЧСИ, peг. № 787 суми за плащане се явявали недьлжими от Б., към който и да било от двамата ответници и производството по това ИД следвало да бъде прекратено поради липса на годно за изпълнение вземане на взискателя от длъжника в ИД/Б.-ищец.

Моли, съда да признае за установено, че:

1/ Ищецът „Т.Б.” АД, ЕИК ***, гр. С., ул. „***, НЕ ДЪЛЖИ на никой от ответниците Р.С.Д., ЕГН ********** и/или Р.Д.С., ЕГН ********** нито една от сумите, събирани по изп.дело № 20157870400164 на ЧСИ М. Д. (peг.№ 787 с район СГС), в това число и сумите по (1) Обратен Изпълнителен лист №70/09.07.2015 г. на ОССЗ, ТО за 35 735.34 лв.; и (2) Изпълнителен лист № 71/09.07.2015 г. на ОССЗ, ТО за 5 941.30 лв.; и

2/ Производството по изп.дело № 20157870400164 на ЧСИ М. Д. (peг.№ 787 с район СГС) да бъде прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 7 от ГПК.

Моли също в полза на Б. да бъдат присъдени направените по настоящото дело разноски, за което допълнително ще представи списък на разноските по чл. 80 от ГПК в срок.

В отговора на исковата молба, ответниците заявяват, че оспорват като неоснователни предявените искове.

Считат, че е налице процесуална пречка за разглеждане на производството по предявения главен иск, поради това, че ищецът нямал правен интерес да оспорва валидността на сключения договор за цесия. Посочват съдебна практика и излагат подробни съображения във връзка с допустимостта на иска.

По основателността на иска, ответниците сочат, че ищецът, който не участвал в договора за цесия, правел опит чрез интерпретация на смисъла на постигнато между страните по цесията съгласие, твърдейки че престацията не е определена или определяема  да подмени постигнатите между тях уговорки, дори нещо повече, да ги изпразнел от съдържание. Считат, че е недопустимо чрез тълкуване на договора за цесия, извършвано от трето на правоотношението лице да се изменя волята на страните по нея и посочват съдебна практика.

Посочват, че за да се пристъпи към извършване на тълкуване по реда на чл. 20 от ЗЗД е необходимо или между страните да възникне спор относно съдържанието на постигнатите уговорки, или пък клаузите на договора да са неясни, непълни, неточни или двусмислени.

Твърди се, че между цедента и цесионера не съществува правен спор кои точно вземания са прехвърлени с цесията. Това били вземанията, обективирани в обратен изпълнителен лист №70 от 09.07.2015г. и изпълнителен лист № 71 от 09.07.2015г., издадени от ОС - Стара Загора по т.д.№ 491/10г. и по силата, на които цесионерът е образувал изп.д. 164/15г. по описа на ЧСИ М. Д.. Следвало да се вземе предвид обстоятелството, че цесията е неформален договор, т.е. страните могат и в устна форма да изявят волеизявленията си кои точно вземания ще се цедират и в тези случаи договорът щял да породи валидно целените правни последици. След като устната форма била форма достатъчна за валидността на договора, то скрепеното от страните съгласие в писмения договор не можело да се тълкува в техен ущърб. Също така посочват, че ако между тях има неяснота относно предмета на договора, страните могат във всеки един момент, включително и в настоящия, да допълнят чрез анекс съдържанието му и да конкретизират волеизявленията си, което те обаче не считали за необходимо предвид липса на спор между тях относно поетите права и задължения по цесията.

Ако в нарушение на принципа на свободата на договаряне, регламентиран в чл. 9 от ЗЗД се предоставела възможност на ищеца да тълкува договора, то това тълкуване следвало да бъде извършено при спазване на нравилата по чл. 20 от ЗЗД, по чието прилагане имало богата и непротиворечива практика на ВКС. Сочи се, че различни състави на ВКС са извели разрешението, че за изясняването на действителната обща воля при тълкуването на договора, съдът следва да спазва критериите на тълкувателното правило на чл. 20 от ЗЗД, но като допълващ фактор следвало да отчете и съпостави свързаните със сключването на договора факти, като изследва обстоятелствата по постигане на съгласието, поведението на страните преди и след сключването на договора, както и как са изпълнявани задълженията по него.

Ответниците сочат, че при спазване на тези изисквания, съдът следва да вземе предвид поведението на страните след сключване на договора за прехвърляне на вземания, а именно, че цесионерът е образувал изп.д. 164/15г. по описа на ЧСИ М. Д. въз основа на обратен изпълнителен лист № 70 от 09.07.2015г. и изпълнителен лист № 71 от 09.07.2015г., издадени от ОС - Стара Загора по т.д. № 491/10г., а Р.Д. е образувала изп.д. № 331/15г. по описа на ЧСИ Д. въз основа на допълнителен обратен изпълнителен лист № 150 от 15.12.2015г., издаден от ОС - Стара Загора по т.д. № 491/10г. От поведението на ораните се установявало, че действителната воля на страните по договора е на цесионера да бъдат прехвърлени вземанията, обективирани в обратен изпълнителен лист № 70 от 09.07.2015г. и в изпълнителен лист № 71 от 09.07.2015г., издадени от ОС - Стара Загора по т.д. № 491/10г.

Следвало да се има предвид и че неяснотата или непълнотата на една договорна уговорка не е равнозначна на невъзможен предмет по смисъла на чл. 26, ал. 2 от ЗЗД. Неяснотата пораждала единствено задължение чрез тълкуване да се изясни волята на страните по съществените елементи на договора и целените от тях правни последици.

         Съдебната практика непротиворечиво приемала, че основанието за нищожност на договора с невъзможен предмет /липса на предмет/ предполага начална фактическа или правна невъзможност да се изпълни договора, поради липса на обекта на правоотношението. Различни състави на ВКС извели, включително по задължителен за съдилищата начин, разрешения подробно посочени в отговора.

Твърди се, че в настоящия казус, не е налице опорочаващ юридически факт, който да води до несъществуване на предмета на договора - налице били вземания, обективирани в обратен изпълнителен лист № 70 от 09.07.2015г. и в изпълнителен лист № 71 от 09.07.2015г., издадени от ОС - Стара Загора по т.д. № 491/2010г., нито съществувало правна забрана да се цедират вземания по изпълнителни листове. Престацията по договора за цесия била определяема по отношение на цедираните вземания и ясно определена по отношение на договорената цена, поради което не било налице и релевираното от ищеца второ основание за нищожност. В договора било посочено, че цесията се извършва като даване вместо изпълнение на дължимото /чл. 65, ал. 3 от ЗЗД/. Нямало законово изискване да се посочи точния размер на дълга /т.е. стойността на строително-монтажните работи/, който се погасява чрез прехвърлянето на вземането, нито такова изискване можело да се изведе чрез тълкуване на правните норми. Също така, противно на развивания от ищеца довод, договорът не бил загубил възмездния си характер, тъй като възмездността произтичала именно от „даването“ на нещо вместо плащане. Неоснователен бил и доводът, че е налице смесване на видовете престации веднъж на договора се били сочили строително монтажни работи, а втори път - „допълнителни парични вноски“. Посочването на допълнителните парични вноски представлявало техническа грешка при изготвянето на договора, като страните сключили допълнително споразумение, с което са я отстранили. Както вече било посочено, страните били свободни да изменят, да допълват и да поправят очевидните технически грешки в договора, а ако в техните отношения имало неяснота относно видовете строително-монтажни работи и тяхната стойност, които се заплащали чрез цедирането на вземанията по изпълнителните титули, то те с анекс към договора щели да конкретизират волеизявленията си. Страните, обаче, не спорели относно обема на правата си и относно съдържанието на договора, а недопустимо, в нарушение на принципа на свободата на договарянето, оспорването се извършвало от трето на сделката лице. Това лице нямало никакъв легитимен правен интерес да заявява нищожността на цесията, защото ако имущественото благо се върнело в патримониума на цедента, той нямало да се освободи от дълга.

По основателността на евентуалните искове, ответниците излагат следните съображения:

Ищецът твърдял, че е извършил прихващане между вземанията си, произтичащи от обявен за предсрочно изискуем кредит, както и твърдял, че има вземания за главница в размер на 36 365.84лв. и лихва върху тази главница в размер на 38 071.02 лв., формирана за период на просрочие от 20.04.2010г. до 19.01.2018г.          Твърдял, че вземанията на Б. са изцяло удовлетворени чрез реализираното принудително изпълнение по изп.д. № 777/10г., по описа на ЧСИ Кр. А..

Посочват, че за вземанията си, произтичащи от договор за кредит „Т.С.“ с № 045-022-005/0412.2007г., по силата на който на Р.Д. са предоставени 40 000 лв., Б. се е снабдила с изпълнителен лист и със заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 288/10г. на PC Р., с които Р. Д. е била осъдена да заплати главница от 36 365, 84 лв., просрочена лихва от 359, 31 лв., законна лихва от 20.05.201 От. и разноски от 734, 50лв.

Р.Д. възразила по реда на чл. 415 от ГПК срещу заповедта по чл. 417 от ГПК, вследствие на което, на основание чл. 422 от ГПК Б. образувала и водила т.д. № 491/10г. на ОС-Стара Загора, т.д. № 649/12г, на АС - Пловдив и т.д. № 11 75/1Зг. на ВКС,ІІ т.о., с решение № 204 от 08.06.2015г. но т.д. № 1175/13г., съставът на ВКС приел, че не са били изпълнени материалните предпоставки за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, тъй като кредиторът не упражнил правото си чрез изрично волеизявление, което да е достигнало до кредитополучателката, като е счел, че единствено изискуема и просрочена е лихвата по чл. 3.7 от договора в размер на 359, 31 лв. По тези съображения, съставът на ВКС е отменил решението на АС - Пловдив в частта относно дължимостта на главницата по договора за банков кредит и е потвърдил решението по отношение на изискуемостта на лихвата по чл. 3.7 от договора.

Въз основа на изпълнителният лист, Б. образувала изп.д. № 777/10г. по описа на ЧСИ Кр. А., като в резултат на проведеното принудително изпълнение, Б. получила сумата от 41 702, 86лв. Считат, че тя напълно се  е удовлетворила за вземанията си за главница от 36 365, 84 лв. за просрочена лихва от 359, 31 лв., за разноските по заповедното и по изпълнителното дело, както и за законната лихва върху главницата, Б. събрала тези вземания чрез извършените от съдебният изпълнител публична продан на ипотекирания като обезпечение имот и от удръжки от заплатата на кредитополучателката. Преди приключване на производството по чл. 422 от ГПК на 08.06.2015г., изпълнителното дело било прекратено поради изплащането, считано от 28.04.2014г. Изложените обстоятелства се установявали и от представеното по делото от ищеца удостоверение от ЧСИ Кр. А. по изп. д. № 777/10г., което удостоверение било официален свидетелстващ документ с материална доказателствена сила относно настъпването на удостоверените обстоятелства.

Тъй като не били налице основанията за загубване на преимуществото на срока и искът по чл. 422 от ГПК е бил отхвърлен, ответницата Д. се е снабдила по т.д. 491/10г. на ОС - Стара Загора, на основание чл. 245, ал. 3 във вр. с чл. 422, ал. 3 от ГПК, с обратен изпълнителен лист и с допълнителния обратен изпълнителен лист, както и с изпълнителен лист за присъдените й разноски.

Поради пълното изплащане на вземанията по договора за кредит, Б. нямала вземане по него срещу Р.Д. за главница от      36 365, 84 лв. След като главницата била погасена, то нямало основание да се начислява възнаградителна лихва, която представлявала цена за ползването на заемен ресурс, с какъвто ответницата не разполагала, тъй като Б. не е отпуснала отново принудително събрания кредит /арг. чл. 430 от ТЗ/. По същите съображения, понеже не съществувало главен дълг и поради акцесорния характер на лихвата, нямало основание да бъде начислявана законна или договорна лихва за забава.

Считат, че не е налице фактическият състав на компенсацията, тъй като липсвало основен елемент от него, а именно липсва на вземане срещу Р.Д. на прихващащата страна. Поради липса на вземане, не били налице и останалите предпоставки по чл. 103, ал. 1 от ЗЗД - насрещност, ликвидност и изискуемост на вземането. Ищецът недобросъвестно, въпреки знанието си, че нямал вземания твърдял, че извършва прихващане, за да създавал пречки да бъде осъществено принудителното изпълнение по изп.д. № 164/15г. по описа на ЧСИ Д., като злоупотребявал с процесуалното си право на иск, с което увреждал ответницата.

Молят, да се прекрати като недопустимо производството по главния иск и по втория евентуален иск.

Ако не се приемели тези доводи, молят да се отхвърлят като неоснователни всички предявени искове.

Молят, да им се присъдят разноските по делото.

В допълнителната искова молба, ищецът заявява, че ответниците неоснователно оспорват допустимостта на исковата претенция, като пояснява, че действително в ИМ са въведени две отделни основания (в условията на евентуалност) за претендираната недължимост на сумите, търсени в изпълнителното производство срещу ищеца:

- едното основание за недължимост на суми от ищеца към взискателя - ответник е нищожност на цесията на вземания между титуляра по ИЛ (първия ответник) и взискателя по ИД (втория ответник);

 

- другото/евентуално основание за недължимост е погасяване на задълженията на Б. - ищец чрез извършено пълно прихващане на тези й задължения срещу част от нейните вземания от първата ответница.

Посочва, че наличието на две отделни/самостоятелни основания за уважаване на исковата претенция (една-единствена) не води до възникване на два отделни иска.

Счита, че ответниците погрешно са дали тълкувание, че се касае за установителен иск за нищожност на цесията, като посочва, че установителния иск е за недължимост на сумите по ИЛ в изпълнителното производство срещу ищеца. Правен интерес и процесуална възможност (като средство за защита) от воденето на такъв иск законодателят изрично признал на длъжниците в изпълнителните дела (какъвто е настоящия ищец) в чл. 439 от ГПК, така че дори не се явявало необходимо неговото обосноваване. Посочва, че е недопустимо оспорването на наличието на правен интерес от търсената искова защита по чл. 439 от ГПК. Единствено достатъчно условие за допустимост на иска по чл. 439 от ГПК било да е налице висящо изпълнително производство от ответника срещу ищеца и ищеца да оспорвал наличието на изпълняемо право на ответника срещу ищеца.

Счита, че допустимостта на исковата претенция e очевидна и ненуждаеща се от по-нататъшна защита.

Заявява, че не е вярно твърдението на ответниците, че са в хипотеза, при която в резултат от нищожността на цесията имущественото благо ще се върнело в правната сфера на страна по сделката (визира се цедента Р. Д.) без да се облагодетелства страната по делото заявила нищожността. Посочва, че Б. ищец има пряка и непосредствена правна полза от прилагане на ефекта на нищожност по отношение на оспорената цесия. Взискателят нямал да има качеството на кредитор на Б. и Б. изцяло ще се освободяла от неблагоприятните за нея правни и имуществени последици от провежданото срещу нея принудително изпълнение от страна на цесионера по нищожната цесия. Дори единствено това обстоятелство било достатъчно, за да стане очевиден правния интерес. Доколкото цесионерът не бил взискател по висящото ИД, то ищецът не бил застрашен от евентуални непосредствени неблагоприятни последици за него от страна на цесионера (първата ответница Д.).

Ответниците претендирали и нередовност на исковата молба поради противоречия на изложените факти в обстоятелствената част на ИМ. Счита, че съда съвсем правилно не е зачел тези претенции, като не е оставил ИМ без движение. Не били налице такива противоречия в изложените факти.

Твърди се, че в ИМ никъде и по никакъв начин не била изразявана позиция и не било правено твърдение, че вземанията на Б. са били погасени (както погрешно твърдели ответниците в т. 3 на стр. 2 на отговора им). Изцяло оспорва такова твърдение. Напротив, в цялостното изложение ясно и безпротиворечиво ищецът поддържал позицията, че няма настъпило погасяване.

Изрично сочел в ИМ, че „Т.Б.” АД е станала (и все още е) кредитор на първия ответник Д.. Сочи също, че и след Решение № 204/08.06.2015 г. на ВКС на РБ, ТК, П-ро отд. по т.д. № 1175/2013 г. ответницата е запазила качеството/положението си на длъжник/ кредитополучател, дължащ на Б. на всяко 20-то число на всеки месец (договорен падеж) анюитетна вноска от по 459 лв. (съгласно чл. 3.4, предложение второ от кредитния договор).

Заявява, че действително в ИМ е посочил, че ИД на Б. срещу първата ответница е било прекратено поради „изплащане“. Но никъде не твърдял, че изплащането на сумата в ИД е довело до погасяване на кредитните задължения. Това изплащане на сумите по ИЛ не било произвело погасителен ефект по отношение на кредитните вземания, т.е. било е недължимо платено, доколкото ВКС е отрекъл дължимост на сумите на основание предсрочна изискуемост.

По основателността на иска, ищецът поддържа позицията си, че договорът за цесия е нищожен поради изложените в ИМ основания.

Сочи, че предмета на договора за цесия въобще не е надлежно определен или поне определяем и че се прехвърлят „дължими парични суми“. Те не били определени нито като конкретен размер, нито като конкретно правно основание. Направен бил опит за препратка към инкорпорирането на прехвърляемите суми в „изпълнителни листа, издадени по т.д. № 491/2010 г. на СтОС“. Този начин на определяне/определяемост на вземанията не бил надлежен и не постигал индивидуализиращ и/или идентифициращ ефект. Не били посочени кои конкретни или пък за колко броя ИЛ по това т.д. ставало въпрос.

Поддържа и позицията си, че договорът за цесия е нищожен и поради липса на надлежно определена/определяема цена на прехвърлителната сделка - в чл. 2 се предвиждала насрещна престация да бъде: вземане на цесионера от цедента за строително-монтажни работи и обзавеждане, а в чл.8  се предвиждала насрещна престация да бъде: дължимите на цесионера от цедента допълнителни парични вноски. В отговора си ответниците опитвали да обосноват наличие на техническа грешка при посочване на допълнителните парични вноски в цесията и че ответниците били сключили допълнително споразумение за изправяне на тази „грешка“, като прилагали като доказателство към отговора си Анекс от 19.07.2015 г. между ответниците. На основание чл. 193 от ГПК оспорва истинността на този документ на ответниците. Твърди, че документа е антидатиран - не е сключен на 19.07.2015 г., а след предявяване на ИМ по настоящото дело в опит за преодоляване на пороците на оспорваната цесия. Ако ответниците желаели да се ползват от този анекс, то моли съда да постанови да се извърши проверка на истинността на датата на анекса, като се има предвид, че на основание чл. 193, ал. 3 от ГПК тежестта на доказване на истинността пада върху ответниците, представили този документ.

         Неоснователна била и аргументацията на ответниците за липса на вземане на Б. срещу ответницата Д.. Оспорва твърдението, че с получените от Б. суми по и.д. 777/2010 г. са били погасени кредитните й вземания срещу ответницата Д.. Такова погасяване не било настъпило - именно затова в полза на ответницата Д. са били издадени обратни изпълнителни листа за връщане на сумите, които недължимо са й били събрани в изпълнителното производство. След като сумите по кредитния договор са останали дължими, то извършеното с тях прихващане от Б. се явявало абсолютно редовно.

В отговора на допълнителната исковата молба, ответниците заявяват, че поддържат възраженията си, изложени в отговора на исковата молба, като излагат допълнително следните доводи:

По допустимостта на предявените искове:

Посочват, че ищецът е предявил искове в условията на евентуалност. Индивидуализиращите белези на всеки иск били субектите, обстоятелствата и петитума, с които като предмет на делото се въвежда спорното материално право. След като се въвеждало второ основание за твърдяното погасяване на изпълняемото право, което да се разгледа от съдебния състав в условията на евентуалност, то искът за недължимост на исковите суми поради нищожност на цесията се явявал главен, а искът за недължимост на задълженията чрез извършено пълно прихващане на тези задължения на Б. - евентуален, тъй като това основание по искане на ищеца следвало да се разгледа, само ако не бъде уважено главното основание за погасяване на материалното право на ответниците.

Несъстоятелен бил доводът на ищеца, че е предявен един единствен иск с правно основание чл. 439 от ГПК., като направената от него правна квалификация не обвързвала съда. Сочи се, че видно от обстоятелствената част на исковата молба, процесуалният представител на банковата институция излагал факти относно нищожността на извършената цесия, които не кореспондирали с предявения петитум, което било още едно основание исковата молба да бъде оставена без движение. Предмет на иск по чл. 439 от ГПК било погасяването на материалното субективно право въз основа на новонастъпили, след приключване на съдебното дирене факти и обстоятелства, които имали значение за съществуването му, като посочват съдебна практика. Нищожността на цесията не бил факт, който би довел до погасяване на изпълняемото право, а единствено до промяна на субекта, който ще бъдел носител на вземанията по изпълнителните листа, които са били прехвърлени от Р.Д. на Р.С.. Поради което, ответниците молят, да се остави исковата молба без движение до въвеждането от ищеца на факти, които да съответстват на предявения петитум да бъде установена недължимостта спрямо ответниците на сумите, събирани по изи.д. №164/15г. но описа на ЧСИ М. Д.., респ. до въвеждане на петитум, който да не е в противоречие с твърдяната нищожност.

Считат, че са неоснователни и доводите, че ищецът не следва да обосновава правния си интерес по иска по чл. 439 от ГПК, поради това, че от една страна сочените от него факти обуславят иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК, която норма въвеждала задължението за установяването на такъв интерес, от друга страна правният интерес бил абсолютна положителна процесуална предпоставка за съществуването на правото на всеки иск, включително на иска по чл. 439 от ГПК, поради което ищецът следвало да обоснове легитимацията си от предявяването му, като установи по какъв начин плащането на Р.С., вместо на Р.Д. ще засегне притежавани или претендирали от Б. права. Направеното твърдение, че ищцовото дружество щяло да се освободи от неблагоприятните за него правни и имуществени последици, било общо и бланкетно и не съдържало правни доводи защо погасяването на същите по размер суми на Р.Д., а не на Р.С. би увредило каквито и да е права на кредитната институция.

Ищецът представял доказателства, че по изп.д. № 777/10г. по описа на ЧСИ Кр. А. органът по съдебното изпълнение е събрал в полза на взискателя сума в размер 41 702, 86 лв., която твърдял, че е получена от Б., а същевременно твърдял, че вземанията на Б. нe са погасени, което изявление противоречало, както на представените писмени доказателства, така и на твърдения неизгоден факт, че е налице получаване на дължимите на основание заповедта за изпълнение и изпълнителен лист, изд. по ч.гр. № 288/10г.

Считат,че предявявайки настоящият иск Б. недобросъвестно злоупотребявала с правото си на иск, тъй като представителите й нямали вземане спрямо Р.Д., което да произтичало от договора за кредит.

Несъстоятелни били и аргументите, извличани от мотивите на Решение № 204/08.06.2015г. на ВКС на РВ, ТК, 2 т.о. по т.д. № 1175/13г., като ответниците излагат подробни съображения и считат, че едва след като по изпълнителното дело, воденото от ЧСИ М. Д. бъдат събрани дължимите на Р.Д. средства, с които тя се е разпоредила в полза па своя син Р.С., Б. ще имала основание да претендира договорна лихва, за което следвало да изготви нов погасителен план. Посочват, че Б. като кредитор е неизправна страна в правоотношението, тъй като не изпълнявала точно и реално задълженията си, произтичащи от кредитния договор.

По основателността на исковете:

Поддържат изложените с отговора на исковата молба съображения. Сочат, че цесията е неформален договор, поради което целените от Р.Д. и Р.С. правни последици биха възникнали валидно дори да не били скрепили постигнатата между тях договореност в писмен вид. Ищецът недопустимо се намесвал в правната сфера на ответниците, които съобразно принципите на автономия на волята и свободата на договаряне били свободни да формират воля относно обема и съдържанието на правата и задълженията си неограничено във времето. Ако между тях съществувала неяснота относно предмета на цесията или цената по нея, те щели да допълнят съдържанието на сделката чрез допълнително споразумение, което те имали право да сключат, тъй като единственото ограничение при пораждането или изменението на договорно отношение били законът и добрите нрави /арг. от чл. 26 от ЗЗД/, не и волята на ищеца, който в нарушение на процесуалната забрана по чл. 26, ал. 2 от ГПК предявявал по настоящото дело принадлежащото на страните по цесията право на прогласяване нищожността на сделката.

 

         Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, и като взе предвид становищата и доводите на страните, приема за установено следното:

По силата на Договор за кредит „Т.С." с № 045-022-005/04.12.2007г. „Т.Б." АД е предоставила на Р.С.Д. с ЕГН ********** ***, кредит за текущи нужди в размер на 40 000 лева. Кредитът е предоставен по разплащателната сметка на кредитополучателката открита в „Т.Б." АД, съгласно уговорените в договора условия. Поради неплащане на дължимия кредит в уговорените срокове и размери, както и поради обстоятелството, че друг кредитор насочил изпълнение срещу ипотекирания в полза на „Т.Б." АД имот, Б. като кредитор обявила кредита за предсрочно изискуем и се снабдила със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл.417, т.2 от ГПК. В законоустановения срок Р.С.Д. подала възражение срещу издадената заповед за незабавно изпълнение, поради което на основание чл. 422 от ГПК Б. предявила иск срещу същата за установяване съществуването на вземането по издадената заповед за изпълнение. С решение с № 2/08.07.2011 год. по т.д. № 491/10 г. на СтОС  било признато за установено по отношение на Р.С.Д., че дължи на „Т.Б." АД сумата от 36 094,65 лева, от които главница в размер на 35 735,34 лева и просрочена лихва за периода 20.04.2010г. до 20.05.2010г. в размер на 359,31 лева по договор за банков кредит с № 045-022-005/04.12.2007г. Решението било обжалвано, като с решение с №1282/19.10.2012г. по т.д. №649/2012г. на ПАС потвърдил решение с №2/08.07.2011г. на СтОС.

С решение с №204 от 08.06.2015г. по т.д.№  1175/13г. на ВКС било отменено решение №1282/19.10.2012г. по т.д №649/2012г. по описа на ПАС в частта му, в която е потвърдено решение с №2/08.07.2011г. по т.д №491/2010г. на Старозагорски окръжен съд, с което е признато за установено по отношение на Р.С.Д., че дължи на „Т.Б." АД главница в размер на 35 735,34 лева по договор за банков кредит № 045-022-005/04.12.2007г. и вместо това отхвърлил предявения от „Т.Б." АД иск по реда на чл. 422 ГПК за признаване за установено съществуването на вземане в размер на 35 735,34 лева, представляваща главница по договор за банков кредит с № 045-022-005/04.12.2007г. С решението си ВКС също така потвърдил решение № 1282/19.10.2012г. по т.д №649/2012г. по описа на ПАС в частта му, която е потвърдено решение №2/08.07.2011 по т.д № 491/2010г. на СтОС за признаване за установено по отношение на Р.С.Д., че дължи на „Т.Б." АД просрочена лихва за периода 20.04.2010г. до 20.05.2010г. в размер на 359,31 лева по договор за банков кредит с № 045-022-005/04.12.2007г.

Със заявление до СтОС от 03.07.2015г., Р. Стоянов Д. е направила искане за снабдяване с обратен изпълнителен лист по реда на чл. 245, ал. 3, пр.2 от ГПК за възстановяване на суми, събрани въз основа на допуснато по чл. 418 от ГПК незабавно изпълнение срещу нея.

На основание чл. 245, ал. 3 от ГПК е издаден Обратен Изпълнителен лист №70/09.07.2015 г. на ОССЗ, ТО, по силата на който „Т.Б." АД е осъдена да заплати на ответницата сумата 35 735,34 лв.

На основание чл. 404, т. 1 от ГПК е издаден Изпълнителен лист №71/09.07.2015 г. на ОССЗ, ТО, по силата на който „Т.Б." АД е осъдена да заплати на ответницата сумата 5 941.30 лв.

На основание чл. 245, ал. 3 от ГПК е издаден Допълнителен обратен Изпълнителен лист № 150/15.12.2015 г. на ОССЗ, ТО, по силата на който Б. е била осъдена да заплати на ответницата сумата 5 967.52 лв.

Въз основа на Изпълнителен лист № 150/15.12.2015 г. на ОССЗ, ТО, по силата на който „Т.Б." АД е осъдена да заплати на ответницата сумата 5 967.52 лв. и срещу „Т.Б." АД било образувано изп.дело №20157870400331 на ЧСИ М. Д. за събиране на сумите по този допълнителен ИЛ. По това ИД, ЧСИ е наложил запор на вземанията на Б. по специалните й банкови сметки в БНБ до размера на сумата по посочения допълнителен ИЛ, ведно е допълнителни разноски по изпълнителни дела. Като взискател в това изпълнително производство е конституирана ответницата Д..

Въз основа на Обратен изпълнителен лист №70/09.07.2015 г. на ОССЗ, ТО и на Изпълнителен лист № 71/09.07.2015 г. на ОССЗ, ТО срещу „Т.Б." АД е било образувано изп.дело № 20157870400164 на ЧСИ М. Д. за събиране на сумите по тези ИЛ. По това ИД, ЧСИ е наложил запор на вземанията на Б. по специалните й банкови сметки в БНБ до размера на сумите по посочените два ИЛ, както и допълнителни изпълнителни разноски. Като взискател в това изпълнително производство бил конституиран втория ответник С. - въз основа на сключения между ответниците Договор за продажба на вземания от 17.07.2015 г.

На 17.07.2015г. Р.С.Д. с договор за цесия е прехвърлила вземането си представляващо дължими парични суми, инкорпорирани в изпълнителни листове издадени по т.д. № 491/2010год. на СтОС на сина си - Р.Д.С. с ЕГН **********, като същият, като цесионер, е придобил вземането.

Р.Д.С. с молба от 20.07.2015г. на основание чл. 429, ал.1 от ГПК е направил искане за конституиране по образуваното изпълнително дело. В тази връзка на 07.08.2015г. ищецът получил Покана за доброволно изпълнение, с която бил уведомен, че е осъден да заплати парично задължение в полза на същия, общо с разноските по изпълнението сума в размер на 47 130,24 лева.

         С нотариално уведомление от страна на „Т.Б." АД до двамата ответници (акт peг.№ 686, том I, № 31 на Нотариус peг.№ 532, Р., връчено им надлежно от Нотариуса на 02.03.2018 г., 17.30 ч.), ищецът е обявил остатъка от кредитните задължения на Р. Стоянов Д. за предсрочно, изцяло и незабавно изискуем, считано от получаване на уведомлението - дължима сума към дата 16.02.2018 г. в общ размер от 74 436.86 лв., включващ главница от 36 365.84 лв. и лихва за просрочие от 38 071.02 лв., ведно с всички начислени след тази дата лихви, такси и разноски.

         Главницата от 36 365.84 лв. е формирана от:

-                     Просрочените дължими месечни плащания за главница в общ размер от 19 835.99 лв. за периода от 20.04.2010 г. до 19.01.2018 г. включително;

-                     Дължими месечни плащания за главница в общ размер от 16 529.85 лв. за периода от 20.01.2018 г. до крайния срок на договора - 20.09.2021 г. включително.

Лихва за просрочие от 38 071.02 лв. по - горе е изчислена за периода на просрочие на месечните погасителни плащания - от 20.04.2010 г. до 19.01.2018 г. включително.

Чрез същото Нотариално уведомление Б. извършила и изрични волеизявления до всеки от двамата ответници за безусловно и пълно прихващане на целия размер на задължението от 57 907,01 лв. на Б. към първата ответница, съответно към втория ответник, срещу сума в същия размер от 57 907,01 лв. - представляваща част от цялото кредитно задължение на първата ответница към Б., в общ размер от 74 436.86 лева.

Посоченият общ размер от 57 907,01 лв. на задълженията на Б. към първата ответница е формиран от:

 

         От заключението на съдебно – счетоводната експертиза се установява следното:

         Съгласно представените от ищеца „Т.Б." АД счетоводни справки и извлечения по партидата на Р.С.Д. по договор за кредит „Т.С." № 045-022-005/ 04.12.2007 г. експертизата установи, че последното погасително плащане извършено от първата ответница е в размер на 200 лв. преведени по разплащателната й сметка на 04.05.2010 г, с която сума са погасени просрочени лихви в размер на 199,50 лв.

         Съгласно представени от ищеца „Т.Б." АД счетоводни справки и извлечения за начислените задължения по Договор за кредит „Т.С." с № 045-022-005/ 04.12.2007 г, за периода 04.12.2007 г. до 03.03.2018 г. за контрагент Р.С.Д. с клиентски № 115918 експертизата установи, следното;

         Кредитни задължения за главница и лихва по Договор за кредит „Т.С." № 045-022-005/ 04.12.2007 г. към 03.03.2018 г. са: 75 161,18 лева (в т.ч. 36 365,84 лв., главница и 38 795,34 лв. просрочена лихва).

         От представените от ищеца „Т.Б." АД счетоводни справки и извлечения по партида № 115918 - Р.С.Д. за периода от 04.12.2007 г. до 03.03.2018 г. е видно следното:

         Съгласно извършен анализ на представените от ищеца „Т.Б." АД документи към 16.02.2018 г. експертизата установи, че размера на дължимата просрочена главница по Договор за кредит „Т.С." № 045-022-005/ 04,12.2007 г. е 19 835,99 лева, която е формирана като разлика между дължимата и погасена към посочената дата главница (23 470,15 лв. – 3 634,16 лв.)., т.е общо дължимата от първата ответница главница е в размер на 36 365,84 лева, в т.ч. поотделно 19 835,99 лева за просрочена главница и 16 529,85 лева за редовна главница

         Дължимата и платена лихва по Договор за кредит „Т.С." № 045-022-005/ 04.12.2007 г. за периода 20.04.2010 г. до 19.01.2018 г. е както следва:

         Въз основа на извършената справка по документи представени от ищцовото дружество за периода 20.04.2010 г. до 19.01.2018г. включително, експертизата установи, че размера на дължимата лихва по Договора за кредит „Т.С." № 045-022-005/ 04.12.2007 г. е на стойност 38 270,52 лева, от които е погасена сумата от 199,50 лева, т.е размера на непогасените лихви за посочения по-горе период възлиза на 38 071,02 лева

         Съгласно представеното по настоящото дело копие на изпълнително дело № 20157870400164/ 2015 г. по описа на ЧСИ М. Д. с рег. № 787, съдебно-счетоводната експертиза установи следното:

         Дължимите от ищеца „Т.Б." АД суми по изпълнително дело № 20157870400164/ 2015 г. към 16.02.2018 г. са:

         -към 16.02.2018 г. дължимата от ищеца „Т.Б." АД сума по изпълнително дело № 20157870400164 по описа за 2015 г, на ЧСИ М. Д. е в размер на 47 130,24 лева (в т.ч. 35 735,34 лв. главница по Договор за банков кредит № 045-022-005/04.12.2007г., 5 941,30лв. -разноски за адвокатско възнаграждение за първоинстанционно и касационно производство, 3 407, 30 лв. - такси към ЧСИ по т. 26 от Тарифата за таксите и разноските към ЗЧСИ и 2 046,30 лв. - изпълнителни разноски).

         Въз основа на извършена проверка в кантората на ЧСИ Кръстьо А. по изпълнително дело № 20107660400777 по описа за 2010 г. съдебно-счетоводната експертиза установи:

         Изплатените суми на взискателя „Т.Б." АД по изпълнително дело № 20107660400777/2010 г. са следните: Изплатена главница-36 365, 84 лв.;Изплатени лихви-35 97, 83-лв.;Такси във връзка с публична продан на недвижим имот - 1739,19 лв, т.е Общо изплатени 41 702, 86 лв.

        

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

Разпоредбата на чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. Правно легитимирани страни по иска по чл. 439 от ГПК се явяват страните в изпълнителното производство, като ищецът - длъжник в изпълнителното производство твърди погасяване изцяло или частично на вземането, предмет на делото, чийто носител е ответникът - взискател в производството. По своя характер искът е отрицателен установителен такъв, като се основава на твърдението на ищеца, че не дължи престацията, за която е осъден с влязъл в сила съдебен акт, предвид настъпили след приключване на съдебното дирене факти.

Съдът счита, че първо следва да разгледа възраженията за недействителност на цесия.

Цесията е способ за прехвърляне на субективни права по силата на който настъпва промяна в субектите на облигационното правоотношение, доколкото кредитор по вземането става цесионерът, на когото цедентът е прехвърлил вземането си. Предмет на цесията могат да бъдат само прехвърлими права, респ. вземания, възможността за чието прехвърляне не е изключена от закона, договор или от тяхното естество. Съгласно Решение № 32 от 09.09.2010 г. на ВКС по т.д.№ 438/2009 г., II т.о., ТК, което е постановено по реда на чл. 290 от ГПК, договорът за цесия винаги предполага съществуващо вземане, произтичащо от друго правно основание, което трябва да е определено или определяемо.

Договорът за цесия по своята същност е двустранен, консенсуален, неформален и каузален договор. Като всеки договор, цесията трябва да отговаря на всички условия за действителност на договорите, а предвид каузалния му характер, валидността му се преценява с оглед валидността на конкретното му правно основание, което следва да се съдържа в самия него.

В настоящия случай ищецът въвежда твърдения, че предметът на договора за цесия въобще не бил надлежно определен или поне определяем, тъй като е посочено, че се прехвърлят „дължими парични суми“, които не били определени нито като конкретен размер, нито като конкретно правно основание. Това възражение по съществото си представлява възражение за нищожност поради невъзможен предмет по чл. 26, ал. 2, пр. 1 от ЗЗД.

Съдът намира, че договорът за цесия е действителен и е породил правно действие - същият отразява постигнатото съгласие между страните за възмездното прехвърляне на валидно и прехвърлимо по естеството си вземане, поради което има възможен предмет. В тази връзка следва да се отчита обстоятелството, че законът не изисква специална форма на действителност на договора за цесия, нито въвежда определени, задължително необходими реквизити по отношение на съдържанието на същия. В представения договор за цесия е посочено, че се прехвърля  от Р.Д. вземане представляващо дължими парични суми, инкорпорирани в изпълнителни листове издадени по т.д. № 491/2010год. на СтОС на сина си - Р.Д.С. с ЕГН **********. Поради  това съдът намира, че е налице определяемост на прехвърленото вземане, т.е. договорът не страда от сочения порок – невъзможен предмет.

Следващото възражение на ищеца е, че договорът за цесия бил нищожен и поради липса на надлежно определена/определяема цена на прехвърлителната сделка (съществен елемент от всеки прехвърлителен възмезден договор).

Съдът намира, че в договора за цесия е ясно посочено, че цесията се извършва като даване вместо изпълнение на дължимото /чл. 65, ал. 3 от ЗЗД/. Не е налице законово изискване да се посочи точния размер на дълга /т.е. стойността на строително-монтажните работи/. От изложеното се установява, че сключеният договор за прехвърляне на парични вземания, има възмезден характер и неустановяването на конкретната договорена цена не обуславя недействителност на договора.

Предвид гореизложените съображения настоящата съдебна инстанция намира, че договор за продажба на вземане от 17.07.2015 г. между Р.Д. и Р.С. е валиден и е породил правно действие. Поради това следва да се приеме, че Р.С. е кредитор на “Т.Б.” АД.

 

По направеното от ищеца извънсъдебно изявление за прихващане по отношение на Р.Д..

         Ищецът посочва се, че с Нотариално уведомление от страна на Б.-ищец до двамата ответници (акт peг.№ 686, том I, № 31 на Нотариус peг.№ 532, Р., връчено им надлежно от Нотариуса на 02.03.2018 г., 17.30 ч.), Б. е обявила остатъка от кредитните задължения на първата ответница за предсрочно, изцяло и незабавно изискуем, считано от получаване на уведомлението - дължима сума към дата 16.02.2018 г. ,в общ размер от 74 436.86 лв., включващ главница от 36 365.84 лв. и лихва за просрочие от 38 071.02 лв., ведно с всички начислени след тази дата лихви, такси и разноски.

         Главницата от 36 365.84 лв. е формирана от:

-Просрочените дължими месечни плащания за главница в общ размер от 19 835.99 лв. за периода от 20.04.2010 г. до 19.01.2018 г. включително;

-Дължими месечни плащания за главница в общ размер от 16 529.85 лв. за периода от 20.01.2018 г. до крайния срок на договора - 20.09.2021 г. включително.

Лихвата за просрочие от 38 071.02 лв. по-горе е изчислена за периода на просрочие на месечните погасителни плащания - от 20.04.2010 г. до 19.01.2018 г. включително.

В този смисъл ищецът твърди, че вземанията от първата ответница в посочения размер са станали изцяло ликвидни и изискуеми.

Чрез същото Нотариално уведомление Б. извършила и изрични волеизявления до всеки от двамата ответници за безусловно и пълно прихващане на целия размер на задължението от 57 907,01 лв. на Б. към първата ответница, съответно към втория ответник, срещу сума в същия размер от 57 907,01 лв. - представляваща част от цялото кредитно задължение на първата ответница към Б., в общ размер от 74 436.86 лева.

Предпоставките по чл. 103, ал. 1 ЗЗД за настъпване на извънсъдебно прихващане са: да съществуват действителни, насрещни вземания на страните с предмет пари или еднородни и заместими вещи към момента на изявлението за прихващане, активното вземане на кредитора, който прихваща, да е изискуемо и ликвидно / вземане безспорно по основание и установено по размер/; пасивното вземане да е изпълняемо/ като не е необходимо да е изискуемо/. Материалноправният ефект на извънсъдебното изявление за прихващане се състои в прекратяване на задължението на прихващащия, тъй като замества изпълнението на неговото задължение от момента, в който са били налице елементите на фактическия състав на чл. 103 ЗЗД, като ефектът настъпва след като изявлението е достигнало до насрещната страна.

 По изложените мотиви и съобразно трайната съдебна практика един от елементите на фактическия състав на чл. 103 ЗЗД и предпоставка за настъпване на погасителния ефект на изявлението за извънсъдебно прихващане е активното вземане на прихващащия да е ликвидно - безспорно по основание и установено по размер. Преценката дали вземането е ликвидно съдът следва да основе на доводите на страните, събраните доказателства по делото и извънпроцесуалното и процесуално поведение на страните.

   В настоящия случай Р.Д. излага доводи, че поради пълното изплащане на вземанията по договора за кредит, Б. нямала вземане по него срещу нея, поради което счита, че не е налице фактическият състав на компенсацията. В хода на съдебното производство, не е налице признание пред съда като безспорни твърдените от ищеца вземания по Договор за кредит „Т.С." № 045-022-005/04.12.2007 г. Такова признание на активните вземания на ищеца по Договор за кредит „Т.С." № 045-022-005/04.12.2007 г. не се установява да е извършено и извънсъдебно. Напротив от събраните по делото доказателства се установява, че и след получаване на изявлението от ищеца за извънсъдебно прихващане, ответниците продължават да претендират изпълнение от ищеца на паричните му задължения по издадените обратни изпълнителни листи по т. д. № 491/2010/ г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора.

 Ето защо съда намира, че по делото не се установява ликвидността на активното вземане на ищеца по Договор за кредит „Т.С." № 045-022-005/04.12.2007 г. Поради това, само на това основание с оглед неосъществяването на фактическия състав на чл. 103 ЗЗД, изявлението му за извънсъдебно прихващане, получено от ответниците на 02.03.2018 г., не е породило правното си действие.

 

Предвид гореизложеното съдът намира, че следва да отхвърли предявения иск от “Т.Б.” АД против Р.С.Д. и Р.Д.С. за признаване на установено, че “Т.Б.” АД не дължи на Р.С.Д. и/или Р.Д.С., сумите, събирани по изп.дело № 20157870400164 на ЧСИ М. Д. с peг.№ 787 с район СГС, в това число и сумите по Обратен Изпълнителен лист №70/09.07.2015 г. на ОССЗ, ТО за 35 735, 34 лв. и Изпълнителен лист № 71/09.07.2015 г. на ОССЗ, ТО за 5 941, 30 лв. като неоснователен и недоказан.

 

По искането на “Т.Б.” АД производството по изп.дело № 20157870400164 на ЧСИ М. Д. (peг.№ 787 с район СГС) да бъде прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 7 от ГПК.

Съдът следва да посочи, че единствено съдебния изпълнителен разполага с правомощия да прекратява принудително изпълнение на някое от посочените основания в чл. 433, ал. 1, т. 1 – 8 от ГПК. Поради това горепосоченото искане е недопустимо и следва да бъде оставено без разглеждане.

 

Ищецът “Т.Б.” АД следва да заплати на Р.С.Д. направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2 500 лв.

 

Ищецът “Т.Б.” АД следва да заплати на Р.Д.С. направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2 500 лв. и сумата от 100 лв. за депозит на вещо лице.

 

Водим от горните мотиви, съдът

 

                                      Р Е Ш И :

 

ОТХВЪРЛЯ предявения иск от “Т.Б.” АД, с ЕИК ***със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. “****със съдебен адрес:*** адв. И.Б. против Р.С.Д. с ЕГН **********, с адрес ***/****и Р.Д.С. ЕГН ********** с адрес ***/****и двамата със съдебен адрес ***, ап. 14 за признаване на установено, че “Т.Б.” АД не дължи на Р.С.Д.Р.Д.С., сумите, събирани по изп.дело № 20157870400164 на ЧСИ М. Д. с peг.№ 787 с район СГС, в това число и сумите по Обратен Изпълнителен лист №70/09.07.2015 г. на ОССЗ, ТО за 35 735.34 лв. и Изпълнителен лист № 71/09.07.2015 г. на ОССЗ, ТО за 5 941.30 лв. като неоснователен и недоказан.

 

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ искането на “Т.Б.” АД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. “***, със съдебен адрес:*** адв. И.Б. за прекратяване на производството по изп.дело № 20157870400164 на ЧСИ М. Д. (peг.№ 787 с район СГС) на основание чл. 433, ал. 1, т. 7 от ГПК като недопустимо.

 

ОСЪЖДА “Т.Б.” АД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. “***, със съдебен адрес:*** адв. И.Б. да заплати на Р.С.Д. с ЕГН **********, с адрес ***/****със съдебен адрес ***, ап. 14 направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2 500 лв.

 

ОСЪЖДА “Т.Б.” АД с ЕИК *** със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. “*** със съдебен адрес:*** адв. И.Б. да заплати на Р.Д.С. ЕГН ********** с адрес ***/****със съдебен адрес ***, ап. 14 направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2 500 лв. и сумата от 100 лв. за депозит на вещо лице.

 

РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването му на страните  пред Пловдивския апелативен съд.

                                                                  

                                              

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: