РЕШЕНИЕ
№ 872
гр. Сливен , 09.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СЛИВЕН, XI СЪСТАВ в публично заседание на първи
декември, през две хиляди и двадесета година в следния състав:
Председател:Ива И. Стойчева Коджабашева
Секретар:Андреана С. Станчева
като разгледа докладваното от Ива И. Стойчева Коджабашева Гражданско
дело № 20202230102742 по описа за 2020 година
Производството е образувано по предявени конститутивни искове с
правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ за обявяване на уволнението
за незаконно и неговата отмяна и за възстановяване на ищеца на заеманата
преди уволнението длъжност и кумулативно съединен с него осъдителен иск
с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225 КТ за осъждане на
ответника да заплати на ищеца обезщетение за времето, за което е останал без
работа поради уволнението, в размер на брутното му трудово
възнаграждение.
Ищецът твърди, че по силата на трудов договор бил работник при
ответното дружество на длъжността „Оператор, контактен център“ в звено
„И.“. Със Заповед № 56 от 20.08.2020 г. на управителя на „В.“ ООД трудовото
правоотношение с ищеца било прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ,
поради спиране на работа за повече от 15 работни дни. Излага, че е с 81 %
трайно намалена работоспособност и в периода от 30.03.2020 г. до 02.08.2020
г. е бил в отпуск по болест, като на 12.08.2020 г. е подал молба до
работодателя за преместване на друга подходяща длъжност, но не е получил
отговор. Намира, че заповедта за прекратяване на трудовото му
правоотношение е незаконосъобразна, тъй като към момента на издаването й
1
не е съществувало посоченото основание - спиране на работата на звеното, в
което ищецът е работил, тъй като телефонистките са продължили работа.
Твърди се и че спирането на работа е продължило повече от 30 дни, поради
което и предвид заболяването на ищеца - захарна болест, работодателят е
следвало да получи предварително разрешение на Инспекцията по труда.
Излага, че последното получено брутно трудово възнаграждение за пълен
отработен месец е това за м. март 2020 г. в размер на 713,34 лв. На
изложените основания претендира отмяна на уволнението като
незаконосъобразно, възстановяването му на предишната длъжност и
осъждане на ответника да му заплати обезщетение за времето на оставане без
работа в размер на брутното му трудово възнаграждение от 713,34 лв.
месечно или общо в размер на 4280,04 лв. за период от 6 месеца, както и
присъждане на направените по делото разноски.
Ответникът е подал в срок отговор на исковата молба, с който излага
становище за неоснователност на предявените искове. Не оспорва
твърденията, че ищецът е бил негов работник на посочената длъжност и е с
намалена работоспособност, както и че заповедта за прекратяване на
трудовото правоотношение е връчена на ищеца на 20.08.2020 г. Излага, че
дейността на служителите от звено „И.“ е различна, като тази на ищеца е
свързана с посещение на домовете на потребители с просрочени задължения.
Поради пандемията от Covid-19, обявеното извънредно положение в страната
и в изпълнение на заповедите на Министъра на здравеопазването и
указанията на НОЩ, работодателят твърди, че е спрял дейността не на цялото
звено „И.“, а само на служителите „Оператор, контактен център“, чиято
дейност изисква пряк контакт с клиенти. Предвид спирането на работа за
повече от 15 работни дни, за работодателя възникнало правото по чл. 328, ал.
1, т. 4 КТ, което той упражнил спрямо всички служители на тази длъжност, но
тъй като ищецът бил в отпуск по болест, след връщането му на работа, за него
била издадена нарочна заповед за спиране на работата и след изтичане на
нови 15 работни дни, тъй като причините за спиране били все още налице,
работодателят прекратил трудовото правоотношение на ищеца. Ответното
дружество оспорва твърденията на ищеца, че след като спирането на работа е
продължило за него повече от 30 дни е приложима закрилата по Наредба №
5/1986 г., тъй като наредбата е издадена на основание чл. 333 КТ, а този текст
2
от кодекса е изменен впоследствие с отпадане на закрилата при уволнение на
това основание, поради което подзаконовият акт също се счита отменен в
тази си част. На изложените основания претендира отхвърляне на исковете и
присъждане на направените по делото разноски.
В съдебно заседание ищецът се явява лично и с пълномощник - адвокат,
чрез който поддържа предявените искове и моли съдът да ги уважи и да
присъди направените в производството разноски. Представил е и писмена
защита в срок.
Ответното дружество, редовно призовано, не изпраща представител.
Като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
доводите и изявленията на страните, съдът прие за установено от
фактическа страна следното:
Безспорни са между страните обстоятелствата, че преди уволнението
ищецът и ответникът са се намирали в безсрочно трудово правоотношение
като ищецът е заемал длъжността „Оператор, контактен център“ в звено „И.“
на ответното дружество. Трудовото правоотношение с ищеца е прекратено
със Заповед № 56 от 20.08.2020 г. на управителя на „В.“ ООД на основание
чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ - поради спиране на работа за повече от 15 работни дни,
считано от 21.08.2020 г.
Предизвестие за прекратяването е връчено при отказ на ищеца да
подпише на 20.08.2020 г., като в него е отбелязано, че за неспазения срок на
предизвестие ще му бъде изплатено обезщетение.
От приетите като писмени доказателства по делото Молба от ищеца до
работодателя (л. 7 от делото) и 2 броя ЕР на ТЕЛК (л. 9 и 39 от делото) се
установява, че поради влошено здравословно състояние към 12.08.2020 г.
ищецът е подал документи за преосвидетелстване пред ТЕЛК, има
предписание за трудоустрояване и моли директора на ответното дружество да
бъде преместен на друга подходяща длъжност. С ЕР № 3915/11.09.2017 г. на
ТЕЛК, на ищеца е определена 81 % трайно намалена работоспособност за
срок от три години поради заболявания с диагнози Захарна болест тип II на
лечение с инсулин, Диабетна полиневропатия, Диабетна макроангиопатия,
ХАНК гр. II А, Тромбоза на арт. феморалис суперфициалис син., Цирозис
3
хепатитис, Хипертония порталис, Варици на хранопровода гр. III. Описано е,
че противопоказни условия на труд са тежък физически труд, нощен труд и
работа, свързана с натоварване на долните крайници.
С ЕР № 3295/31.08.2020 г. на ТЕЛК, на ищеца е определена 93 % трайно
намалена работоспособност без чужда помощ за срок от една година. Като
противопоказни условия на труд отново са посочени тежък физически труд,
нощен труд и работа, свързана с натоварване на долните крайници.
По делото е изслушана съдебно-икономическа експертиза, чието
заключение съдът кредитира изцяло като компетентно и обективно изготвено.
От заключението се установява, че към момента на издаване на Заповед №
РД-07-199/22.04.2020 г. в звено „И.“ на ответното дружество са работили
петдесет и двама работници и служители, от които шестима служители на
длъжност „Оператор контактен център“ и трима служители на длъжност
„Оператор център за обслужване/обаждания/“. На 20.05.2020 г. на основание
чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ е прекратено трудовото правоотношение на четирима
служители на длъжност „Оператор контактен център“, а служителят А. М. И.,
работеща в контактен център Н. З. на тази длъжност, на 22.06.2020 г. е
преназначена на длъжност „Инкасатор“. На 15.07.2020 г. на основание чл.
325, ал. 1 КТ е освободена служителката С. Й. И. на длъжност „Оператор
център за обслужване/обаждания/“. На 21.08.2020 г. на основание чл. 328, ал.
1, т. 4 КТ е прекратено трудовото правоотношение на ищеца Г. И. След
освобождаването на ищеца в Контактен център при звено „И.“ работят двама
служители на длъжност „Оператор център за обслужване/обаждания/“.
Вещото лице е описало, че за последния пълен отработен месец - м.
март 2020 г., ищецът е получил брутно трудово възнаграждение в размер на
713,34 лв., формирано като сбор от суми за основна заплата за 9 отработени
дни, клас прослужено време, платен отпуск 10 дни и болнични от
работодател 2 дни.
В проведеното открито съдебно заседание по делото ищецът е
представил в оригинал Регистрационна карта в Агенция по заетостта,
Дирекция „Бюро по труда“, като съдът констатира, че на ищеца е назначена
препоръка със срок на изпълнение 20.11.2020 г., тоест след прекратяването на
трудовото правоотношение с ответното дружество и към момента на
4
приключване на съдебното дирене ищецът не е зает по друго трудово
правоотношение, а получава обезщетение за безработица.
Установеното от фактическа страна мотивира следните правни
изводи:
Исковете са предявени в срока по чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ и са
процесуално допустими.
По иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ
В доказателствена тежест на ищеца е да докаже, че е бил в трудови
правоотношения с ответника, които са прекратени с процесната заповед, а в
тежест на работодателя е да докаже законността на извършеното уволнение
на ищеца на посоченото основание, тоест наличие на взето от работодателя
решение за временно спиране на дейността на всички служители на длъжност
„Оператор, контактен център“ в звено „И.“ на дружеството, включително и на
ищеца, че обективното продължаване на спирането е било повече от 15
работни дни, както и че преди уволнението е предложил на ищеца друга
подходяща длъжност или липсва такава в ответното дружество.
При така разпределената доказателствена тежест и с оглед съвкупния
анализ на събраните по делото доказателства, съдът намира, че уволнението е
незаконно на няколко различни основания.
На първо място, съдът намира уволнението за незаконно поради липса
на събрани доказателства, установяващи законността на извършеното
уволнение на ищеца на посоченото основание.
С Определение № 2409 от 12.10.2020 г., съдът е дал писмен доклад на
делото, разпределил е доказателствената тежест по предявените искове, като
изрично е указал на ответното дружество, че не сочи доказателства за
фактите, чиято тежест на доказване лежи у него. По искане на ищеца в
исковата молба, съдът е задължил ответното дружество на основание чл. 190,
ал. 1 ГПК в едноседмичен срок от получаването на препис да представи
заверени за вярност преписи на издадените от Управителя Заповед № РД-07-
377 от 27.07.2020 г., Заповед № РД-07-247 от 14.05.2020 г. и Заповед № РД-
07-199 от 22.04.2020 г. Предвид разглеждането на делото по реда на бързото
5
производство по ГПК, съдът е указал на страните, че в едноседмичен срок от
получаването на препис от определението могат да вземат становище във
връзка с дадените указания и доклада по делото, като направят и съответни
доказателствени искания, в т. ч. представяне на писмени доказателства за
обстоятелствата, посочени в определението, като ги е предупредил, че при
неизпълнение тези указания, губят възможността да направят това по-късно,
освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства.
Нито в указания едноседмичен срок, нито по-късно с твърдения за
наличие на особени непредвидени обстоятелства, ответното дружество не е
ангажирало доказателства за законността на уволнението. По делото липсват
заповедите на управителя на ответното дружество за спиране дейността на
служителите „Оператор, контактен център“ от звено „И.“, за спиране
дейността конкретно на ищеца, поради което няма как да се приеме за
доказано, че такова спиране реално е осъществено и дали обективното
продължаване на спирането е било повече от 15 работни дни.
На следващо място, дори и да се приеме, че наличието на посочените
заповеди се доказва производно от заключението на изслушаната по делото
СИЕ, то съдът намира уволнението за незаконно поради неправилно
приложение на разпоредбата на чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ, във връзка с тази
на чл. 120в КТ, както и поради недобросъвестност на работодателя при
упражняване правото на уволнение.
Една от най-важните причини, наложили приемането на Закона за
мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с
решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. (ЗМДВИП) е
необходимостта от регулиране на определени въпроси на трудовите
правоотношения, на чието нормално съществуване оказа сериозно отражение
обявяването на извънредното положение.
Нито разпоредбата на чл. 7 ЗМДВИП, нито пък създадените с § 4 от
ПЗР на ЗМДВИП нови разпоредби на чл. 120б, чл. 120в, ал. 1 и чл. 173а, ал. 1
КТ предпоставят възникването на съответните права на работодателите с
наличието на престой, както това се изисква за пораждане на субективните
права на работодателя по чл. 120, чл. 173, ал. 4, чл. 267, ал. 2 и чл. 328, ал. 1,
т. 4 КТ.
6
Предоставянето в чл. 7 ЗМДВИП без никакви изисквания на определени
права на всички работодатели показва, че законодателят само презюмира
наличието на определено неблагоприятно за работодателя състояние като
спиране или най-малко намаляване обема на работата вследствие на
обявяването на извънредното положение.
По същия начин стоят нещата относно предоставеното в чл. 120в, ал. 1
КТ право на всички работодатели да обявят преустановяване на работата.
Единствената предпоставка за пораждането на това право е обявяването на
извънредно положение. Оттук е видно, че всеки работодател в страната би
могъл да издаде заповед за спиране на осъществяваната от него дейност,
независимо дали някакви обективни причини, като например престой или
намаляване на обема на работата, налагат това. Така на практика своята
дейност има право да преустанови и работодател, чиято дейност не само не е
спряла или намалила обема си, а дори го е увеличила и работодателят
евентуално е изправен пред състояние на производствена необходимост.
В обявено извънредно положение такъв пример са предприятията,
произвеждащи предпазни маски и облекла за защита, както и етанол и други
дезинфектанти, т. е. стоки, за които има многократно завишено търсене на
пазара. В случая наемането на нови работници и/или служители може да се
налага не само заради увеличен обем на работата, но и когато определена част
от работниците (служителите), които досега са работили за съответния
работодател, са възпрепятствани или отказват да продължат да работят.
Именно липсата на достатъчно работна ръка, чийто труд да е в състояние да
отговори в пълна степен на потребностите на производствения процес от
работна сила с определени количество и качество, представлява
производствената необходимост. За разлика от производствената
необходимост, престоят се отличава с недостиг не на работна ръка, а с липса
на определени веществени елементи и/или организационно-технически
условия за осъществяване на трудовия процес, поради което работната сила
бездейства. Това е едно обективно състояние на процеса по ефективно
използване на наемен труд, а не от гледна точка на възможността за
производство на стоки и услуги като цяло. Именно в този смисъл е
изискването за наличие на престой (спиране на работата), за да се породят
субективните потестативни права на работодателя по чл. 120, ал. 1 и 2, чл.
7
173, ал. 4, чл. 267, ал. 1 и 2 и чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ.
Ето защо преустановяването на дейността по чл. 120в, ал. 1 КТ ,
както не предполага престой, така и по същността си не представлява
такъв, поради което не би могло да се приравни по правни последици на
престоя, тоест работодателят не би могъл да се ползва от гореописаните
субективни права. В противен случай пораждането на тези права няма да е
следствие от наличието на едно обективно състояние, а на субективната
преценка и собствената воля на работодателя. Съществуването на подобна
възможност е недопустимо.
Затова и законодателят изрично предвижда специални правни
последици в този случай, изразяващи се в регламентирането само на едно
субективно право на работодателя, а именно да предостави платения
годишен отпуск на работника/служителя и без негово съгласие, дори когато
съответният работник или служител все още не е придобил 8 месеца трудов
стаж.
По съвсем различен начин стоят нещата в хипотезата, когато работата е
преустановена не със заповед на работодателя, а с акт на държавен орган. В
този случай като резултат от действието на забраната би се проявило
обективното състояние на престой.
Ако определен работодател желае да си осигури законосъобразно право
на уволнение на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ, тъй като за работодател,
преустановил по чл. 120в КТ работата на предприятието, отделно звено,
определен работник/служител или на няколко такива, единственото средство,
предвидено в КТ, за справяне с тази ситуация е правото му едностранно да
разпореди ползването на платения годишен отпуск, след като този отпуск се
изчерпи, няма пречка работодателят да отмени заповедта си по чл. 129в КТ
за преустановяване на работата и в случай, че е налице обективно
спиране на работата, да уволни съответните работници/служители по чл.
328, ал. 1, т. 4 КТ, разбира се, след като са изминали 15 работни дни на
престой.
Незаконосъобразно обаче е уволнението на това основание ако правото
по чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ е упражнено по време на действието на заповедта на
8
работодателя за преустановяване на работата по чл. 120в, ал. 1 КТ.
При тълкуване разпоредбите на закона и връзките между тях винаги
следва да се има предвид и целта на закона. В случая със Закона за мерките и
действията по време на извънредното положение се въвеждат мерки, целящи
адаптиране на трудовите правоотношения към пандемичната обстановка,
които обаче не следва да се тълкуват като възможност за необмислени
уволнения в противовес с правата на служителите. Напротив, работодателят е
изправен пред нелеката задача да реорганизира дейността на своето
предприятие по начин, който защитава правата на служителите, не ги лишава
неправомерно от работа и същевременно ограничава социалните контакти в
работна среда. Не трябва да се забравя също, че тези мерки имат временен
характер и тяхното действие е ограничено до продължителността на
извънредното положение.
На последно място, съдът намира, че при упражняване правото си на
уволнение работодателят е нарушил принципа на добросъвестност, което
води до незаконност на уволнението.
Съгласно чл. 8, ал. 1 КТ трудовите права и задължения се осъществяват
добросъвестно съобразно изискванията на законите. Ал. 2 на посочената
норма въвежда презумпция за добросъвестност до доказване на противното. В
настоящия случай, съдът намира, че чрез ангажираните от ищеца писмени
доказателства, както и заключението на СИЕ, презумпцията за
добросъвестност на работодателя при упражняване правото на уволнение се
оборва.
Установи се, че една част от служителите на длъжност „Оператор,
контактен център“ в звено „И.“ на „В.“ са уволнени на 20.05.2020 г. на
основание чл. 328, ал. 1, т. 4 ГПК, във връзка с издадена заповед за спиране на
дейността им на основание чл. 120в КТ. Тъй като ищецът е бил в отпуск по
болест, на 27.07.2020 г. на него се издава индивидуална заповед за спиране на
дейността. Издаването на посочената заповед съдът намира за
недобросъвестно, тъй като същото цели единствено създаването на
предпоставки за уволнение на ищеца на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 ГПК.
Общоизвестни са обстоятелствата, че през лятото на 2020 г.
противоепидемичните мерки, въведени от държавата за превенция на
9
заболеваемостта от COVID - 19, бяха значително облекчени в сравнение с
тези през месеците април и май. Наред с това, установи се, че на 12.08.2020 г.
ищецът е подал молба до работодателя, с която го уведомява за влошеното си
здравословно състояние, представя документи и моли директора на ответното
дружество да бъде преместен на друга подходяща длъжност.
Добросъвестното упражняване на правото на уволнение изисква като
минимум поне отговор на тази молба, видно от който при работодателя
липсва свободна длъжност, която ищецът би могъл да заеме съобразно
изискванията. В настоящия случай от една страна липсват доказателства за
наличие на отговор на работодателя на молбата на ищеца, липсват
доказателства, че преди уволнението е предложил на ищеца друга подходяща
длъжност или липсва такава в ответното дружество, а от друга страна се
установи от заключението на изслушаната СИЕ, че служителят А. М. И.,
работеща в контактен център Н. З. на длъжност „Оператор контактен център“,
на 22.06.2020 г. е преназначена на длъжност „Инкасатор“, а на 15.07.2020 г. на
основание чл. 325, ал. 1 КТ е освободена служителката С. Й. И. на длъжност
„Оператор център за обслужване/обаждания/“, поради което е останала
незаета щатна бройка на тази длъжност.
На всички изложени основания уволнението на ищеца се явява
незаконно и следва да бъде отменено, поради което предявеният иск по чл.
344, ал. 1, т. 1 КТ следва да бъде уважен като основателен и доказан.
За пълнота следва да се отбележи, че съдът не споделя изложените от
ищеца твърдения за приложимост на закрилата по чл. 1 от Наредба № 5 за
болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила
съгласно чл. 333, ал. 1 КТ.
В този смисъл, възраженията на ответното дружество в отговора на
исковата молба са основателни. Наредба № 5 е издадена по приложението на
чл. 333 КТ и не е актуализирана след изменението на текста от КТ през 1992
г. Тъй като наредбата е подзаконов нормативен акт, при противоречие с такъв
от по-висока степен, приложим е именно последният, или в случая това е
Кодексът на труда, чиято разпоредба на чл. 333, ал. 1, в редакцията след
изменението с ДВ, бр. 100 от 1992 г., изключва особената закрила при
уволнение на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ.
10
По иска по чл. 344, ал. 1, т. т. 2 КТ
В тежест на ищеца е да докаже, че по отношение на него е налице
незаконно уволнение, както и срокът на трудовия договор, сключен между
него и ответника. С оглед изложените съображения за основателност на иска
по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, съдът намира за доказано, че е налице незаконно
уволнение на ищеца. Наред с това страните не спорят по обстоятелството, че
трудовият му договор е бил безсрочен, поради което няма пречка да бъде
възстановен на същата длъжност. Следователно и този иск е основателен и
следва да бъде уважен.
По иска по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225 КТ
Искът за заплащане на обезщетение за оставане без работа поради
незаконното уволнение предполага установяване незаконността на
прекратяването на трудовото правоотношение и оставането на ищеца без
работа в резултат от уволнението за процесния период, за което
доказателствената тежест се носи от ищеца. По делото се доказа, че
трудовото правоотношение на ищеца е незаконно прекратено. От
извършената от съда в о. с. з. констатация от представената в оригинал
Регистрационна карта на ищеца от Агенция по заетостта, Дирекция „Бюро по
труда“ се установи, че след уволнението същият не е встъпвал в друго
трудово правоотношение.
Въпросът на каква база се определя обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ е
разрешен еднозначно и непротиворечиво в правната доктрина и съдебната
практика, при приложение на разпоредбите на чл. 228 КТ и чл. 17, ал. 1, т. 1 -
7 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата. Съгласно
чл. 228, ал. 1 КТ брутното трудово възнаграждение за определяне
обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ е полученото от работника или служителя
брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е
възникнало основанието за съответното обезщетение, или последното
получено от работника или служителя месечно брутно трудово
възнаграждение, доколкото друго не е предвидено. От заключението на
изслушаната по делото СИЕ се установи, че за последния пълен отработен
месец на ищеца - м. март 2020 г., брутното му трудово възнаграждение е в
размер на 713,34 лв. за 21 работни дни или среднодневното брутно трудово
11
възнаграждение е в размер на 33,97 лв.
Предвид обстоятелството, че към датата на приключване на съдебното
дирене не е изтекъл целият претендиран от ищеца период на обезщетението
от 6 месеца, то и искът е основателен частично за периода от 21.08.2020 г. до
01.12.2020 г., вкл. и за сумата от 2411,87 лв. (7 раб. дни през м. август, 20 раб.
дни през м. септември, 22 раб. дни през м. октомври, 21 раб. дни през м.
ноември и 1 раб. ден през м. декември 2020 г. или общо 71 раб. дни през
периода по 33,97 лв. среднодневно БТВ). За периода от 02.12.2020 г. до
21.02.2020 г. и за сумата над уважения размер на иска от 2411,87 лв. до
пълния претендиран размер от 4280,04 лв. искът следва да бъде отхвърлен
като неоснователен.
Следва да се отбележи, че сумите, получавани от ищеца като
обезщетение за безработица подлежат на връщане при присъждане на
обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ, но съдебната практика е категорична, че не
се приспадат от същото. Получаването на обезщетение за безработица е
единствено доказателство за основателност на иска по чл. 225, ал. 1 КТ, в
каквато насока е и практиката на ВКС - Решение № 275 от 28.10.2014 г. по гр.
д. № 3049/2013 г., IV г. о.
Относно разноските:
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да
заплати държавна такса върху уважените искове. С оглед основателността на
исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и частичната основателност на иска по чл.
344, ал. 1, т. 3 КТ дължимата държавна такса е в общ размер на 196,47 лв. (по
50 лв. за неоценяемите искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 КТ и 96,47 лв. върху
уважения размер на иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ). Ответникът следва да
заплати и 200 лв. възнаграждение за вещото лице по изготвената СИЕ,
платени от бюджета на съда.
При този изход на спора право на разноски възниква в полза и на двете
страни, съразмерно с уважената, съответно с отхвърлената част от исковете.
Ищецът претендира заплащането на разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 600,00 лв. Уговорено е в представения договор за
12
правна защита и съдействие (л. 4 от делото), че платената в брой сума е по
иска за отмяна на уволнение, като уговореният и заплатен размер е под
минимума по Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Ето защо ответникът следва да бъде осъден да заплати на
ищеца пълната претендирана сума от 600,00 лв. - разноски за адвокатско
възнаграждение.
Ответното дружество също претендира разноски, но предвид липсата на
представени доказателства за извършването им, съдът не присъжда такива.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА НЕЗАКОННО уволнението на Г. И. И. , ЕГН:
**********, с адрес ********** и ОТМЕНЯ на основание чл. 344, ал. 1, т. 1
КТ Заповед № 56/20.08.2020 г. на Управителя на „В.“ ООД, ЕИК:
**********, със седалище и адрес на управление **********, с която на
основание чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ е прекратено трудовото правоотношение с Г.
И. И., ЕГН: **********, считано от 21.08.2020 г.
ВЪЗСТАНОВЯВА на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ Г. И. И. , ЕГН:
**********, с адрес ********** на заеманата преди уволнението длъжност
„Оператор, контактен център” в звено „И.” във „В.“ ООД, ЕИК:
**********, със седалище и адрес на управление **********.
ОСЪЖДА „В.“ ООД, ЕИК: **********, със седалище и адрес на
управление ********** на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, вр. чл. 225, ал. 1
КТ ДА ЗАПЛАТИ на Г. И. И., ЕГН: **********, с адрес **********, сумата
от 2411,87 лв. /две хиляди четиристотин и единадесет лева и осемдесет и
седем стотинки/, представляваща обезщетение за оставане без работа поради
незаконното уволнение за периода от 21.08.2020 г. до 01.12.2020 г., вкл. ,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба -
31.08.2020 г. до окончателното изплащане на сумата, като ОТХВЪРЛЯ
предявения иск за периода от 02.12.2020 г. до 21.02.2020 г. и за разликата над
уважения размер от 2411,87 лв. /две хиляди четиристотин и единадесет лева и
осемдесет и седем стотинки/ до пълния предявен размер от 4280,04 лв.
13
/четири хиляди двеста и осемдесет лева и четири стотинки/ като
НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
ДОПУСКА на основание чл. 242, ал. 1 ГПК предварително изпълнение
на решението в частта относно присъждането на сумата от 2411,87 лв. /две
хиляди четиристотин и единадесет лева и осемдесет и седем стотинки/,
представляваща обезщетение за оставане без работа.
ОСЪЖДА „В.“ ООД, ЕИК: **********, със седалище и адрес на
управление ********** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ДА ЗАПЛАТИ на Г.
И. И., ЕГН: **********, с адрес **********, сумата от 600,00 лв.
/шестстотин лева/, представляваща направените по делото разноски -
заплатено адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА „В.“ ООД, ЕИК: **********, със седалище и адрес на
управление ********** на основание чл. 78, ал. 6 ГПК ДА ЗАПЛАТИ в
полза на бюджета на съдебната власт и по сметка на Районен съд - Сливен
сумата от 396,47 лв. /триста деветдесет и шест лева и четиридесет и седем
стотинки/, представляваща държавна такса върху уважените искове и
възнаграждение на вещо лице, заплатено от бюджета на съда.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Сливен в
двуседмичен срок, считано от 11.12.2020 г.
Съдия при Районен съд – Сливен: _______________________
14