№ 366
гр. Велико Търново, 22.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, I СЪСТАВ, в публично
заседание на втори март през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:ЯВОР ДАНАИЛОВ
при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА ГР. РУСЧЕВА
като разгледа докладваното от ЯВОР ДАНАИЛОВ Гражданско дело №
20214110103007 по описа за 2021 година
Предявен е иск с правно основание чл. 415 от ГПК във връзка с чл. 240 от ЗЗД, и чл.
86 от ЗЗД, за заплащане на сумата 1110,46 лв./хиляда сто и десет лева и четиридесет и шест
стотинки, включваща 898,83 лв. /осемстотин деветдесет и осем лева и осемдесет и три
стотинки/- главница, сумата 89.01 лв. /осемдесет и девет лева и нула една стотинки/-
договорна лихва и 122,62 лв./ сто двадесет два лева и шестдесет и две стотинки/- мораторна
лихва, дължими по договор за паричен заем от 24.06.2019 г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение по ЧГД № 2335/2021 г. на ВТРС.
Ищецът „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД гр.София твърди в
исковата си молба, че ответникът сключва договор за заем с „Изи Асет Мениджмънт” АД,
като с подписването на договора на 24.06.2019 г., получил сумата 1 000,00 лв. /хиляда лева/.
С договор за цесия от 30.01.2017 г. и Приложение №1/03.08.2020 г., вземането било
прехвърлено на ищеца. С договора за заем, ответникът се е задължил да заплати общо сума в
размер на 1 111,32 лв. /хиляда сто и единадесет лева и тридесет и две стотинки/, на 27-
седмични погасителни вноски по 41,16 лв., включващи главница и лихва. Ответникът е
извършил плащания в размер на общо 266,00 лв. /двеста шестдесет и шест лева/. Ответникът
дължал главница в размер на 898,83 лв./осемстотин деветдесет и осем лева и осемдесет и
три стотинки/, договорна лихва в размер на 89,01 лв. / осемдесет и девет лева и нула една
стотинки/ и лихва за забава от 122,62 лв. /сто двадесет и два лева и шестдесет и две
стотинки/ за периода 03.01.2020 г. до датата на подаване на заявлението.
Ответникът М. П. ЯНЧ. счита за неравноправна клаузата на чл.4 от договора за
предоставяне на обезпечение от двама поръчители или банкова гаранция. Счита уговорената
неустойка за нищожна.
1
Съдът прецени събраните доказателства и доводите на страните по вътрешно
убеждение приема за установено следното и прави следните правни изводи:
Приложено е ч. гр. д. № 2335/201г. на ВТРС, от което се установява, че по заявление
на ищеца, депозирано на 07.07.2021 г., е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК срещу ответника за вземанията, предмет на настоящия иск.
Срещу заповедта е постъпило възражение от длъжника, в резултат на които е изпратено
съобщение до заявителя с указанията по чл. 415 ГПК. Искът е предявен в срока по чл. 415 от
ГПК. Изложеното сочи, че за ищеца е налице правен интерес от предявения установителен
иск по чл. 422 ГПК и същият е процесуално допустим.
Между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и ответника е подписан договор за паричен заем
№ 3560187 от 24.06.2019г., по силата на който, на последния е предоставена заемна сума в
размер на 1000 лева. Фиксираният годишен лихвен процент по заема е 40.00 %, а годишният
процент на разходите (ГПР) 47.33 %. Заемателят се е задължил да върне кредита на 27 равни
месечни погасителни вноски в размер на 41.16 лева всяка.
Съгласно чл. 4, ал. 1 от процесния договор заемателят се задължава в срок до три
дни, считано от сключване на договора да предостави на заемодателя едно от следните
обезпечения – две физически лица – поръчители, които да отговарят на определени условия
или банкова гаранция с бенефициер – заемодателя за сумата от 1000 лева и със срок на
валидност 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора. При
неизпълнение на горното задължение заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер
на 669.33 лв. – чл.4, ал.2 от договора.
Според чл. 8 от договора при забава на плащането, на която и да е погасителна
вноска, заемателят дължи на заемодателя законната лихва за всеки ден забава.
Вземанията по процесния договор са цедирани от „Изи Асет Мениджмънт“ АД на
„Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД - според рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 30.01.2017 г. и приложение № 1 от 03.08.2020 г. към
договор за продажба и прехвърляне на вземания. Представено е пълномощно от цедента, с
което се упълномощава цесионера да изпълни задължението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД /виж
пълномощно л. 19/. Представено е и уведомително писмо изпратено от ищеца – връчено на
ответника. Още повече, че разпоредбата на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД е изпълнена още веднъж с
връчването на препис от приложенията към исковата молба на ответника по
производството.
Съдът в настоящия си състав намира, че предвидена в договора клауза за неустойка
е нищожна, тъй като противоречи на добрите нрави. Критериите дали е налице нищожност
поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г.
по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за
нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и
обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер
на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други,
различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и
очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС
по т. д. № 818/2009 г., II т. о./. Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните
неустойката може да изпълнява и наказателна функция. В случая обаче страните са
уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на
кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като при неизпълнение са
предвидели неустойка в размер, който надвишава многократно печалбата на кредитора
/възнаградителната лихва по договора/.
2
Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на
договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. От съдържанието на чл. 4,
ал. 2 от процесния договор е видно, че размерът на уговорената неустойка – 669.33 лв.,
представлява повече от 50% от заетата сума. Предвидено е още предварително, че
неустойката ще се заплаща разсрочено, заедно със всяка вноска по договора, както към
вноските се добавя сумата от 24.79 лева.
Такава клауза изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1,
предл. 3 ЗЗД, тъй като драстично нарушава принципа на справедливост и излиза извън
обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя за неустойката.
Действително няма пречка размерът на неустойката да надхвърля вредите от
неизпълнението. В случая обаче няма адекватен критерий за преценка на това надвишение,
доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично
задължение. Един вид обезпечава изпълнението на задължението за обезпечение на
главното задължение. Т. е. и санкционната функция на клаузата е вън от предмета на
задължението, тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе
до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване
на подлежаща на връщане сума с повече от двоен размер, което е в контраст с всякакви
разумни граници на добрите нрави и не се толерира от закона. Тъй като противоречието
между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, то
следва извода, че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и
съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не
е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на
задължение за неустойка. Отсъствието на валидно съглашение за заплащане на неустойка.
Поради това и искът за установяване на вземането за неустойка по договора от 550.37 лв.,
се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Предвид създадената между страните облигационна обвързаност съдът счита, че
ищецът има качеството потребител по смисъла на параграф 13 от ЗЗП, даващ легална
дефиниция на понятието "потребител", според който текст потребител е всяко физическо
лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на
търговска или професионална дейност. На ищеца, в качеството на физическо лице е
предоставена финансова услуга – разрешени и усвоен паричен заем. Разпоредбата на чл. 143
от ЗЗП дава легално определение на понятието "неравноправна клауза" в договор, сключен с
потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки визираната правна норма дава
изчерпателно изброяване на различни хипотези на неравноправие.
Според чл. 146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен
ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е разписано, че не
са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на
договор при общи условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т.9 от ДР на ЗЗП/ДВ бр.64/2007 г./. Според
чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално
договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на
потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи
от договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза, която е
3
съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на
нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са
индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от Директивата към
останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи
условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е
договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт. В тази
връзка следва да се даде отговор на въпроса при какви условия е сключен процесния
договор за потребителски заем и как са уговорени клаузите на този договор.
Предвид обсъдената в тази насока доказателствена съвкупност се установи, че
процесният договор е сключен при общи условия /при предварително определени от едната
страна- ищеца - кредитор клаузи на договора/. Съдебната практика приема, че при
формиране размера на този договор договорната лихва обективен критерий може да бъде
размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер.
Приема се, че максималният размер, до който съглашението за плащане на
възнаградителната лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от три пъти
законната такава/ в този смисъл решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр.д.№ 315/2005
на второ г.о./ В настоящият случай договорената между страните лихва в размер на 40.00 %
годишно и годишен процент на разходите от 49.01 %. Процесната клауза на договора,
установяваща размерите на договорната лихва накърнява договорното равноправие между
страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при
договарянето, поради което същата се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки
не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена между
страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало за ищеца.
От ответника, освен вземанията за главница, договорна лихва, неустойка и
обезщетение за забава, според вещото лице са начислени и вземания за такса разходи по
събирането.
Процесният договор за кредит е сключен при действието на Закона за потребителския
кредит /обн. ДВ. бр. 18/05.03.2010г./, в който се съдържат разпоредби от императивен
порядък, които служебно следва да бъдат съобразни от съда. Императивно правило, за чието
спазване съдът следи служебно е уредено в нормата на чл. 33 ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Съгласно нея
при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забавата, като обезщетението за забава не може да надвишава законната
лихва. Въведената в договора за кредит отговорност за отнапред определени разходи,
представля по съществото си неустойка, дължима при забава в изпълнението за заплащане
на текущите задължения по кредита, а не е плащане за покриване на разходи по събиране на
вземането. С предвиждането на тези плащания очевидно се цели заобикаляне на
ограничението на чл. 33 ЗПК и въвеждането на допълнителни плащания, чиято дължимост
изцяло е свързана със забава на длъжника. Съгласно чл. 21 ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор
за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на този
закон, е нищожна.
По тези съображения и на основание чл. 21 ал. 1 ЗПК визираните по - горе клаузи на
договора са нищожни и като такива не пораждат права и задължения за страните по
договора за кредит. Следователно ответникът не дължи начислените от кредитора суми за
договорна лихва и такса разходи. При това положение извършените от ответника плащания
по кредита следва да се отнесат към погасяване само на действително възникналите
задължения за връщане на усвоената сума. По делото е безспорно, че кредитополучателят е
извършил плащания в общ размер на 266 лв., обстоятелство, което изрично се признава от
ищеца. Това се устаноявва и от заключението на изслушатана СИЕ. Така ответникът към
датата на падежа е останал задължен за сумата 734 лв. от дължимата главница по договора
за кредит.
4
Предвид изложените мотиви, съдът намира предявеният установителени иск за
доказан в частта му за дължимите от ответника главница по договора за заем в размер на
744 лв. и сумата 100 лв. лихви за забава за периода от 03.01.2020г. до 25.06.2021г. – датата
на подаване на заявлението, и за законната лихва от 08.07.2021г. до издължаване на
вземането.
Искът за главница в останалата му част – за разликата от 774 лв. до пълния предявен
размер от 898.83 лв., както и искът за лихвата за забава за разликата от 100 лв. до пълния
предявен размер от 122.62 лв., следва да бъдат отхвърлени като неоснователни и
недоказани. Като неоснователен и недоказан следва да се отхвърли изцяло иска за
заплащане на сумата 89.01 лв. за договора лихва.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът дължи на ищeца сумата от 240 лева за
разноски по настоящото дело, както и 50 лв. юрисконсултско възнаграждение на основание
чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37 от Закона за правната помощ, вр. чл. 26 от Наредба за
заплащането на правната помощ, които разноски са определени съразмерно с уважената част
от иска.
На основание т.12 от ТР №4/2014г на ВКС, съдът следва да се произнесе за
дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно
изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в
заповедното производство. Предвид изхода на спора по настоящото дело, съдът следва да
осъди ответника да заплати на ищеца сумата от общо 60 лева разноски за държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение, представляваща разноски по ч.гр.д. № 2335/2021г. на
ВТРС, които също са определени съразмерно с уважената част от иска.
Така мотивиран, Великотърновският районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.415 от ГПК, че М. П. ЯНЧ. с ЕГН:
********** от гр. В. Търново,ул. „Георги Бенковски” №7, вх. Б, ет. 1, ап. 3, дължи на
„АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ” ЕООД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Панайот Волов” №29, ет. 3, СУМИТЕ
ОТ: 744 лв. /седемстотин четиридесет и четири лева/ - главница, 100 лв. /сто лева/ - лихва за
забава за периода от 03.01.2020г. до 25.06.2021г., представляващи задължения по Договор за
паричен заем №3560187 от 25.06.2019г., прехвърлени с Приложение №1 от 03.08.2020г. към
Рамков договор за прехвърляне на парични задължения от 30.01.2017г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 08.07.2021г. до окончателното изплащане на
задължението, за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 2335/2021г. на ВТРС.
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен и недоказан, предявения иск по чл.415 от ГПК от
„АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ” ЕООД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Панайот Волов” №29, ет. 3, против М.
П. ЯНЧ. с ЕГН: ********** от гр. В. Търново,ул. „Георги Бенковски” №7, вх. Б, ет. 1, ап. 3,
за установяване дължимост на следните суми: за разликата от 744 лв. до пълния предявен
размер от 898.83 лв. главница; за разликата от 100 лв. до пълния предуван размер - лихва за
забава за периода от 03.01.2020г. до 25.06.2021г., за сумата 89.01 лв. - договорна лихва за
периода от 04.07.2019 г. до 02.01.2020 г., за които е издадена заповед за изпълнение по
ч.гр.д. № 2335/2021г. на ВТРС.
ОСЪЖДА „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ” ЕООД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Панайот Волов” №29,
ет. 3, против М. П. ЯНЧ. с ЕГН: ********** от гр. В. Търново,ул. „Георги Бенковски” №7,
вх. Б, ет. 1, ап. 3, сумата от 240 лева /двеста и четиридесет лева/ разноски, както и 50 лв.
5
/петдесет лева/ юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК,
представляваща направените в исковото производство съдебни разноски, както и сумата от
60 лева /шестдесет лева/ за разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение,
по ч.гр.д. № 2335/2021г. на ВТРС.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Великотърновския окръжен съд в
двуседмичен срок, считано от датата на връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Велико Търново: _______________________
6