РЕШЕНИЕ
№ 75
гр. Първомай, 25.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ПЪРВИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на осми април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Радина В. Хаджикирева
при участието на секретаря Венета Ж. Хубенова
като разгледа докладваното от Радина В. Хаджикирева Гражданско дело №
20245340100890 по описа за 2024 година
Предявен е иск от Р. К. М. срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11,
ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК за установяване, че Договор за паричен заем № ************ от
01.12.2023 г. е недействителен.
Предявени са и обективно съединени искове от Р. К. М. срещу „Файненшъл
България“ ЕООД при условията на евентуалност с правно основание чл. 124, ал. 1
ГПК, вр. чл. 26, ал. 2, изр. 1, предл. 4 ЗЗД, чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 2
ЗЗД и чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за нищожност на Договор за
предоставяне на гаранция от 01.12.2023 г.
Ищецът твърди, че сключил с първия ответник „Изи Асет Мениджмънт“ АД
Договор за паричен заем № ************ от 01.12.2023 г., съгласно който получил
сумата от 2000 лв. при годишен лихвен процент от 40 % и годишен процент на
разходите от 49,02 %, която се задължил да върне на 8 месечни вноски. Съгласно
разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от договора заемателят бил длъжен да представи едно от
следните обезпечения: две физически лица поръчители, банкова гаранция или
одобрено от заемодателя дружество-гарант. Посочено е, че на същата дата ищецът
сключил договор за предоставяне на гаранция с втория ответник „Файненшъл
България” ЕООД. На основание чл. 3, ал. 1 от Договора за предоставяне на гаранция
ищецът дължал сума в размер на 800,56 лв., представляваща възнаграждение на
дружеството-гарант за това, че същото ще отговаря солидарно за задълженията на
ищеца по договора за заем. Счита, че процесният договор за кредит е недействителен
на основание чл. 22 ЗПК поради нарушение на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10
ЗПК. В тази връзка излага съображения, че посоченият в договора фиксиран лихвен
процент в размер на 40 % не отговарял на действително приложения лихвен процент,
1
тъй като уговореното възнаграждение за дружеството-гарант в размер на 800,56 лв. по
своята същност представлявало добавък към договорната лихва. Посочено е, че чрез
предвиждане на неустойки за неосигуряване на обезпечение, респ. на такси, които те
събират за осигуряване на фирми-гаранти, небанковите институции си осигурявали
допълнителна печалба, като по този начин се преодолявало законовото ограничение по
чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че поради невключването на възнаграждението за
дружеството-гарант в посочения в договора за паричен заем размер на ГПР
последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното
правоотношение, което водело до недействителност на кредитната сделка. Твърди се,
че процесният договор за предоставяне на гаранция се явявал акцесорен по отношение
на договора за заем. Поради това намира, че предвид недействителността на
кредитната сделка липсвало основание за сключването на договора за предоставяне на
гаранция. На следващо място счита, че договорът за предоставяне на гаранция бил
сключен само и единствено, за да се заобиколи разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като
по този начин единствено се целяло оскъпяване на кредита за заемателя и генериране
на допълнителна печалба. Също така твърди, че договорът за предоставяне на
гаранция бил нищожен поради нарушаване на добрите нрави, тъй като ищецът не
получавал никаква престация срещу заплащането на възнаграждение на дружеството-
гарант. В тази връзка е посочено, че чрез договора за предоставяне на гаранция
единствено се обременявал финансово потребителят и по този начин дори се
увеличавал рискът същият да не изпълни задълженията си по договора за паричен
заем. По тези съображения моли да бъдат уважени предявените искове.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, в който се излагат съображения за
неоснователност на предявения иск. Счита, че договорът не страда от визираните в
исковата молба пороци. Посочено е, че годишният процент на разходите и общата
дължима сума по договора за кредит били изчислени коректно. Възнаграждението по
договора за предоставяне на гаранция не се включвало при изчисляването на ГПР, тъй
като не било част от общия разход по кредита на потребителя. В тази връзка твърди, че
сключването на договор за предоставяне на гаранция с трето лице не се явявало
необходимо условие за сключване на договора за кредит. Счита, че надвишаването на
максималния размер на ГПР не водело до недействителност на договора за паричен
заем. По тези съображения моли да бъде отхвърлен предявеният иск.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника „Файненшъл България“ ЕООД, в който се излагат съображения за
неоснователност на предявените искове. Твърди се, че сключил договора за
предоставяне на гаранция с ищеца заради възможността да получи възнаграждение.
Поради това счита за неоснователно възражението, че договорът бил лишен от
основание. Несъстоятелно било твърдението на ищеца, че със сключването на
договора за поръчителство се целяло да се заобиколи разпоредбата на чл. 19, ал. 4
ЗПК. Отделно от това сключеният между страните договор за предоставяне на
гаранция не попадал в приложното поле на ЗПК. Също така оспорва твърдението на
ищеца, че договорът за предоставяне на гаранция противоречал на добрите нрави, като
счита, че бил сключен в съответствие с принципите на добросъвестността и
справедливостта. По тези съображения моли да бъде отхвърлен предявеният иск.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна
следното:
2
Не е налице спор, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен
Договор за паричен заем № ************ от 01.12.2023 г., по силата на който първият
ответник е предоставил на ищеца паричен заем в размер на 2000 лв., при срок на заема
от 8 месеца, месечна погасителна вноска в размер на 288,93 лв., фиксиран годишен
лихвен процент – 40 %, обща сума за връщане – 2311,44 лв. и годишен процент на
разходите – 49,02 %. Съгласно чл. 4 от договора заемателят се задължава в срок до три
дни, считано от датата на сключване на договора да предостави на заемодателя едно от
следните обезпечения: 1. две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря
на посочените в договора изисквания; 2. банкова гаранция с бенефициер – заемодателя
за сумата по чл. 2, т. 7, със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане
на задълженията по договора или 3. одобрено от заемодателя дружество – гарант,
което предоставя гаранционни сделки.
Не се спори и относно обстоятелството, че в изпълнение на задължението си
по чл. 4 от договора за кредит заемателят е сключил с „Файненшъл България“ ЕООД
на същата дата договор за предоставяне на гаранция № ************, по силата на
който вторият ответник се е задължил да издаде гаранция за плащане в полза на „Изи
Асет Мениджмънт“ АД с цел гарантиране изпълнението на всички задължения на
потребителя по договора за паричен заем. Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора за
предоставяне на гаранция заемателят дължи възнаграждение на гаранта в размер на
800,56 лв., платимо на вноски от по 100,07 лв., последните дължими на падежа на
плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем, сключен с „Изи Асет
Мениджмънт“ АД. В ал. 2 е предвидено задължение заемателят да заплаща
възнаграждението по начините, установени в договора за паричен заем, като съгласно
ал. 3 „Изи Асет Мениджмънт“ АД е овластено да приема вместо гаранта изпълнение
на задължението на заемателя за плащане на възнаграждение по договора за
предоставяне на гаранция, както и всички други вземания на гаранта по него.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна
следното:
На първо място, съдът намира за необходимо да изясни, че предявените искове
за прогласяване недействителността на сключените договор за кредит и договор за
предоставяне на гаранция са процесуално допустими. В тази връзка правният интерес
от воденето на иск за нищожност на сделка е винаги налице тогава, когато сделката
смущава правното положение на лицето, търсещо защита. Щом законът дава
възможност на всеки да се позове на тази нищожност, на още по-голямо основание
следва да се признае правен интерес от завеждане на иска на която и да е от страните
по сделката, целяща да се освободи от облигационна връзка, която не поражда
никакви правни последици, като това се установи по съдебен ред (така Определение
№ 362 от 09.06.2017 г. на ВКС по т. д. 1046/2017 г., I т. о.). Ето защо и доколкото в
случая не е предявен отрицателен установителен иск за недължимост на заплатените
суми, съдът следва да се произнесе по предявените искове.
Отделно от това, допустимостта на предявените искове се извежда от
постановките на Решение на СЕС от 23.11.2023 г. по дело № С-321/22, според което чл.
7, § 1 от Директива 93/13, разглеждан във връзка с принципа на ефективност, трябва да
се тълкува в смисъл, че не допуска разпоредби от националното право, съгласно
тълкуването им в съдебната практика, изискващи доказването на правен интерес, за да
може да се уважи съдебен иск на потребител за установяване на
непротивопоставимостта на неравноправна клауза, съдържаща се в сключен с
продавач или доставчик договор, тъй като се счита, че такъв интерес липсва, когато
3
потребителят разполага с иск за връщане на недължима престация или когато той
може да се позове на тази непротивопоставимост при защитата си от насрещен иск за
изпълнение, предявен срещу него от този продавач или доставчик въз основа на
същата клауза (така Определение № 675 от 11.03.2025 г. по в. ч. гр. д. № 297/2025 г. по
описа на ОС Пловдив, Определение № 534 от 24.02.2025 г. по в. ч. гр. д. № 154/2025 г.
по описа на ОС Пловдив, Определение № 1714 от 25.06.2024 . по в. ч. гр. д. №
1366/2024 г. по описа на ОС Пловдив и др.).
Тъй като ищецът и първият ответник „Изи Асет Мениджмънт“ АД имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9,
ал. 4 ЗПК, процесният договор по своята правна характеристика представлява такъв за
потребителски кредит. Следователно за неговата валидност и последици важат
изискванията на Закон за потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 22
ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.
2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Сред посочените изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – договорът за
потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита,
както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно
§ 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит. От това следва, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до
недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК, ще е налице не само, когато в договора
изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е
направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на
потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и
когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР
не съответства на действително прилагания между страните.
Съобразявайки всичко изложено, съдът намира, че процесният договор за
кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него
е посочен годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така
посочените техни размери обаче не съответстват на действителните, съобразно поетите
от потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за
потребителя да учреди обезпечение и да заплаща възнаграждение на вноски за това,
дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем,
при което като краен резултат следва да заплати на заемодателя сума в общ размер от
3112 лв. неправилно не е калкулирано в годишния процент на разходите, предвиден в
договора. Действително възнаграждението за предоставената гаранция не възниква от
договора за потребителски кредит, но разходите за неговото заплащане са пряко
свързани с договора за паричен заем, тъй като се заплащат за услуга в полза на
заемодателя, заложена като изискване за предоставяне на заема, съгласно чл. 4 от
договора за заем. То представлява допълнително възнаграждение за кредитора за
4
предоставянето на заетата сума (т. нар. скрита възнаградителна лихва), което е
уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и
търговските отношения. Изложеното се подкрепя и от факта, че кредитодателят и
гарантът са свързани лица по смисъла на § 1 от ДР на ТЗ, предвид това, че „Изи Асет
Мениджмънт“ АД е едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България“
ЕООД. Поради това независимо, че възнаграждението по договора за предоставяне на
гаранция се дължи на друго лице, различно от кредитодателя, доколкото разходите за
същото са пряко свързани с договора за кредит, съобразно императивните разпоредби
на чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, следва да бъдат включени при
изчисляване на ГПР. В резултат на това последният не съответства на действителния
такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита.
Налице е заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща
максималния размер на годишния процент на разходите по кредита. Посоченото
поведение на заемодателя цели единствено неговото обогатяване за сметка на
длъжника, като му осигури скрито възнаграждение, забранено от императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК. От изложеното дотук се налага изводът, че договорът
не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, отнасящо се до посочване на
годишния процент на разходите по кредита, изчислен към момента на сключване на
договора за кредит, поради което и съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК същият
следва да се приеме за недействителен. В тази връзка и тъй като никой договор не
може да бъде нищожен на повече от едно основание, не следва да се пристъпва към
разглеждане на другото посочено от ищеца основание.
По тези съображения предявеният иск за приемане за установено в
отношенията между страните, че процесният договор за кредит е недействителен на
основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК следва да бъде уважен.
С оглед недействителността на договора за кредит, който договорът за
предоставяне на гаранция обезпечава и във връзка с който е възникнало
правоотношението, нищожен поради липса на основание се явява и Договорът за
предоставяне на гаранция от 01.12.2023 г. Следователно в тази хипотеза липсва
необходимостта от сключване на акцесорния договор. Същият е нищожен и на
самостоятелно основание, отново поради липса на кауза за неговото съществуване.
Видно от съдържанието на договора за гаранта е уговорено възнаграждение срещу
задължението да поеме наравно с длъжника задължението за плащане на сумите по
кредита. В случай на тяхното заплащане от гаранта обаче за последния се поражда,
съгласно договора, регресно право срещу заемателя за възстановяване на платените от
гаранта суми (арг. чл. 5, ал. 1 от договора за предоставяне на гаранция). Следователно
гарантът получава едно възнаграждение, без реално да съществува същинско насрещно
задължение за него, доколкото сумите, които е платил подлежат на възстановяване. За
длъжника пък заплащането на възнаграждението се явява безпредметно, защото той
винаги ще дължи сумите по кредита и няма да се освободи от задължението си при
погасяването на кредита от гаранта. В този смисъл не само че е налице
нееквивалентност на престациите, но в случая и липсва престация от една от страните
по договора – гаранта, поради което и този договор се явява недействителен като
лишен от основание. По тези съображения съдът счита, че сключеният между ищеца и
ответника „Файненшъл България“ ЕООД договор за предоставяне на гаранция е
нищожен на основание чл. 26, ал. 2, изр. 1, предл. 4 ЗЗД. В тази връзка и тъй като
никой договор не може да бъде нищожен на повече от едно основание, не следва да се
пристъпва към разглеждане на другите посочени от ищеца основания.
5
По разноските:
Според разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в случаите, когато адвокат е оказал
безплатна правна помощ съгласно ал. 1 на същата разпоредба, ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на
адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък
от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв и осъжда другата страна да го
заплати. В процесния случай обаче следва да бъде съобразено Решение на СЕС от
25.01.2024 г. по дело № С-438/22, според което чл. 101, § 1 ДФЕС, вр. чл. 4, § 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една
страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер
по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висш адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да
присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се
счита за ограничение на конкуренцията „с оглед целта“ по смисъла на тази разпоредба.
В тази хипотеза националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Следователно с оглед
даденото тълкуване в решението на СЕС съдът не е обвързан от размерите на
адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения (с настоящо наименование
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа), и при възлагане
на разноските следва да определи възнаграждението при съобразяване на правната и
фактическа сложност на делото. Ето защо, като взе предвид материалния интерес по
всеки иск, факта, че делото не се отличава с особена правна и фактическа сложност,
тъй като се касае за спор, по който вече има установена съдебна практика, както и че
същото е приключило в едно съдебно заседание, на което адв. Р. не е присъствал и в
хода на което са приети единствено представените писмени доказателства, съдът
намира, че справедливият размер на адвокатското възнаграждение за процесуалния
представител на ищеца възлиза на сумата от 400 лв. за първия установителен иск и 300
лв. за втория установителен иск. В тази връзка съдът намира за неоснователно
възражението на ответника „Файненшъл България“ ЕООД, че ищецът не е материално
затруднено лице, доколкото това обстоятелство не се опровергава от изисканите
справки от НАП и Община Първомай. От същите става ясно, че ищецът притежава
жилище и лек автомобил, като от м. 03.2024 г. е безработен и през периода м. 12.2023
г. – м. 01.2024 г. средномесечният му осигурителен доход възлиза на 684,77 лв.
Вземайки предвид всички тези обстоятелства, съдът намира, че ищецът изпитва
затруднения при осигуряване на издръжката си, като, ако бъде натоварен да заплаща
предварително и адвокатско възнаграждение, за да може да защити интересите си, ще
се препятства достъпът му до правосъдие. Поради това и като съобрази, че ищецът е
безработен и към момента получава единствено обезщетение за безработица, съдът
счита, че той действително е материално затруднено лице. По тези съображения
ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД следва да бъде осъден да заплати на адв. Р.
сумата от 400 лв. за адвокатско възнаграждение, а ответникът „Файненшъл България“
ЕООД – сумата от 300 лв. за адвокатско възнаграждение. Също така, предвид
разпоредбата на чл. 78, ал. 6 ГПК, ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД следва да
бъде осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на РС
Първомай, сумата от 92,46 лв., а ответникът „Файненшъл България“ ЕООД – сумата от
50 лв., представляващи дължима държавна такса върху исковете.
6
Така мотивиран, РС Първомай
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните Р. К. М., ЕГН:
**********, с адрес: ************, и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: *******, със
седалище и адрес на управление: ************, че сключеният между тях Договор за
паричен заем № ************ от 01.12.2023 г. е недействителен на основание чл. 22,
вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 26, ал. 2, изр. 1, предл. 4 ЗЗД, предявен от Р. К. М., ЕГН: **********, с адрес:
************, срещу „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК: *******, със седалище и
адрес на управление: ************, че сключеният между страните Договор за
предоставяне на гаранция № ************ от 01.12.2023 г. е нищожен поради липса
на основание.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: *******, със седалище и адрес
на управление: ************, да заплати на адв. Р. Н. Р. от АК Пловдив на основание
чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв сумата от 400 лв. за адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК: *******, със седалище и адрес
на управление: ************, да заплати на адв. Р. Н. Р. от АК Пловдив на основание
чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв сумата от 300 лв. за адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: *******, със седалище и адрес
на управление: ************, да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по
сметка на РС Първомай, сумата от 92,46 лв., представляваща дължима държавна такса.
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК: *******, със седалище и адрес
на управление: ************, да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по
сметка на РС Първомай, сумата от 50 лв., представляваща дължима държавна такса.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред ОС Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
РХ/ЕД
Съдия при Районен съд – Първомай: __________п_____________
7