Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 01.07.2019 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VI – 17 състав, в
публично съдебно заседание на дванадесети юни две хиляди и деветнадесета
година в състав:
СЪДИЯ:
ДИЛЯНА
ГОСПОДИНОВА
при секретаря Светлана Влахова като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 58 по описа на СГС за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени
е иск с правна квалификация чл. чл. 6-12 от Президентски декрет 219/1991, който
закон представлява национално право на Република Гърция.
Ищецът - „А.т.е.” ООД, Гърция, твърди, че на 01.01.2016 г. сключил с ответника договор за посредничество, по силата на който се задължил да посредничи на последния, в качеството му на производител на стоки, за сключване на сделки за продажба на тези стоки с дружества, които упражняват дейност в Германия. В договора страните са уговорили, че ответникът се задължава да заплаща на посредника комисионна за клиентите, които той е препоръчал в размер на 10 %, която е дължима в рамките на един месец от издаването на всяка фактура за износ въз основа на поръчката на клиента от чужбина и след като бъде издадена фактура за предоставените услуги от посредника. Ищецът посочва, че в резултат на извършените от него действия по посредничество между ответника и дружеството “Betty Barclay GMBH and CO KG”, Германия, са сключени договори за доставка на материали, поради което за него е възникнало вземане за получаване на възнаграждение за това, което е в размер на 10 % от стойността на поръчките. За сключените договори, които са обективирани във фактури 59, 62, 64, 65, 66, на посредника се следва възнаграждение в размер на 16 439, 54 евро. За така възникналото задължение е издадена данъчна фактура № 3915/ 28.09.2016 г. Поради изложеното ищецът моли „В.-**“ ЕООД да бъде осъдено да му заплати сумата от 16 439, 54 евро, представляваща възнаграждение за сключени с посредничеството на „А.т.е.” ООД, Гърция договори между „В.-**“ ЕООД и “Betty Barclay GMBH and CO KG”, Германия, което възнаграждение е дължимо съгласно договор за посредничество от 01.01.2016 г. и за което е издадена данъчна фактура № 41/ 28.09.2016 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на предявяване на иска до датата на окончателното й изплащане. Ищецът претендира в негова полза да бъдат присъдени разноски, включително тези, направени в проведеното преди завеждане на иска обезпечително производство.
Ответникът – „В.-**“ ЕООД, не заявява становище по основателността на предявените искове.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и ги обсъди в тяхната съвкупност, както и във връзка със
становищата на страните и техните възражения, намира за установено
от фактическа и правна страна следното:
Съгласно твърденията, въведени с
исковата молба, предмет на разглеждане в производството е претенция на ищеца за осъждане на ответника да
му заплати възнаграждение за извършена от него дейност по посредничество при сключване
на сделки за продажба на стоки между ответника и дружества, които упражняват
дейност в Германия, което е дължимо съгласно сключен между страните по спора
договор. В исковата молба се твърди, че страни по този договор са две
юридически лица, всяко от които има седалище на територията на различни държави
– ответникът, който има качеството на производител на стоките, които ще се
продават в резултат на възложените с договора действия по посредничество, е
дружество, чието седалище е на територията на Република България, а ищецът,
който е лицето,
на което се твърди, че е възложено
извършването на посредническа дейност по този договор, е дружество, което има
седалище на територията на Република Гърция. Следователно правопораждащият
предявеното вземане факт е договор с международен елемент. Това означава, че
при произнасяне по основателността на иска съдът трябва на първо място да отговори
на въпроса кое е приложимото право, което урежда сключването и изпълнението на
този вид сделка.
Приложимото материално право по отношение на процесния договор, сключен
между юридически лица, които имат седалище на територията на различни държави,
трябва да се определи съгласно правилата за това, уредени в Регламент (ЕО) №
593/2008 на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 2008 година относно приложимото
право към договорни задължения (Рим I). С Регламента е въведен следният
принцип: приложимото право по отношение на договорите е това, което е избрано
от страните, като при липса на избор начинът, по който то трябва да бъде
определено е посочен в чл. 4 от Регламента, в която норма са разграничени
отделни хипотези според вида на сключения договор. Доколкото ищецът твърди, че
с процесния договор едната страна възлага на другата извършване на определени
действия по оказване на съдействие за предлагане на стоки и сключване на договори
за тяхната продажба с трети лица, което представлява възлагане на определена по
вид услуга, то трябва да се приеме, че той има характер на договор за
предоставяне на услуги по смисъла на чл.
4, параграф 1, б. „б” от Регламента. В тази норма е предвидено, че приложимото
право по отношение на такъв вид договор е това на държавата, където е
обичайното местопребиваване на доставчика на услугата. Доставчик на услугата по
процесната сделка е дружеството „А.т.е.” ООД, което има обичайно
местопребиваване по смисъла на чл. 19 от Регламент (ЕО) № 593/2008 в Гърция,
поради което и гръцкото материално право е това, което е приложимо към
сключения между страните договор. Същият би бил извода за приложимото
материално право ако се приеме, че процесният договор не е такъв за
предоставяне на услуги и се приложи правилото на чл. 4, параграф 2 от
Регламента, в която разпоредба е предвидено, че когато договорът не попада в обхвата
на параграф 1, то приложимото по отношение на него право е това на държавата,
където е обичайното местопребиваване на страната, която дължи характерната за
договора престация. Характерната престация по процесния договор е тази на
дружеството, което се е задължило да извършва посредническа дейност за сключване
на сделки, което е „А.т.е.” ООД, чието обичайно местопребиваване е в Гърция.
С оглед на изложеното съдът трябва да определи вид на сключения между
страните договор и да квалифицира иска, с който се претендира единият от
съдоговорителите по него да бъде осъден да изпълни възникнало за него по тази
сделка парично задължение, като приложи материалното право на Република Гърция.
За да се направи извод за вида на договора, следва първо да се определи какъв е неговия предмет въз основа на твърденията,
направени в исковата молба, за това какви задължения възникват за двете страни
по тази сделки. Ищецът твърди, че по него възникват две насрещни задължения,
които са следните: - за едната страна по сделката възниква задължение да извършва
действия по посредничество с мостри за сключване на договори за продажби на
стоки, произвеждани от другата страна по сделката, с трети лица, извършващи
дейност в Германия, - за насрещната страна възниква задължение да заплати
възнаграждение на тази, на която е възложено да извършва посредническа дейност.
От изложените от ищеца факти за вида на задължението, което е възникнало по
сделката в негова тежест, в качеството му на търговски посредник, е видно, че
то включва извършване на дейности, които са само фактически по своя характер и
са такива, които предшестват сключването на договора за продажба на стоки, т.е.
имат подготвителен характер по отношение на него. Ищецът не сочи, че за
посредника по силата на процесния договор е възникнало и задължение да
представлява производителя на стоките при сключване на сделките за продажба,
поради което трябва да се приеме, че с договора не е възложено извършването на
правни действия от името и за сметка на производителя на стоки и посредникът
няма задълженията на търговски пълномощник.
В производството
е събрана информация за съдържанието на гръцкото материално право, от която е
видно, че в него липсва уредба на договор за търговско посредничество, какъвто
има уреден в правото на Република България – сключването на такъв вид договор,
който има за предмет възлагане извършването само на фактически действия от
търговския посредник, е регламентиран в чл. 50 ТЗ. От предоставената информация
е видно, че в материалното право на Република Гърция има уредба на договора за
търговско представителство, която се съдържа в Президентски декрет 219/1991, с
който е транспонирана Директива на Съвета от 18.12.1986 г. относно
координирането на правото на държавите-членки, свързано с дейността на
самостоятелно заетите търговски представители (86/653/ЕИО). Ето защо съдът
трябва да разгледа въпроса дали процесния договор може да се квалифицира като
договор за търговско представителство съгласно Президентски декрет 219/1991.
От
предоставената информация за съдържанието на гръцкото право не е видно дали в Президентски
декрет 219/1991 е регламентирано какво е съдържанието на характерните престации
на договора за търговско представителство, който е уреден в този нормативен акт.
Доколкото обаче в постъпилата по делото информация се сочи, че с Президентския декрет
са въведени нормите на Директива 86/653/ЕИО, то съдът приема, че в него е
уреден договора за представителство, който има характерни елементи такива,
каквито са регламентирани в чл. 1, параграф 2 от Директивата. При тълкуване на
нормата на чл. 1, параграф 2 от Директивата се налага изводът, че договор за
търговско представителство е налице когато страните са постигнали съгласие по
отношение на следните характерни престации, които са регламентирани в два
различни алтернативни варианти: 1) с този вид договор принципала възлага на
търговския представител да извърши срещу получаване на възнаграждение действия
по договаряне на продажбата или покупката на стоки от името на принципала, т.е.
в тази хипотеза на търговския представител се възлага извършването само на
фактически действия, които предшестват сключването на самата сделка /предл. 1
от посочената норма/, 2) с този вид договор принципала възлага на търговския
представител да извършва срещу получаване на възнаграждение както действия по
договаряне на продажбата или покупката на стоки от името на принципала, но така
също и действия по сключване на такива сделки от името и за сметка на този
принципал, т.е. в тази хипотеза на търговския представител се възлага извършването
както на фактически, така и на правни действия. В настоящия казус, както беше
посочено, се твърди, че с процесния договор ответникът е възложил на ищеца да
извърши срещу получаване на възнаграждение само фактически действия, с които
оказва съдействие на принципала за сключване на сделки за продажба на произведени
от него стоки с трети лица, поради което и този договор трябва да се
квалифицира като договор за търговско представителство от вида на този, посочен
в чл. 1, параграф 2, предл. 1 от Директивата, която е транспонирана от
Република Гърция с нормите, съдържащи се в Президентски декрет 219/1991.
От
предоставената информация за съдържанието на гръцкото право е видно, че в
Президентски декрет 219/1991 договорът за търговско представителство е уреден
като формална сделка, тъй като в чл. 8, параграф 1 от него е предвидено, че той
се сключва в писмена форма. Ето защо и за да се приеме, че такъв договор е
сключен между страните по спора, по делото трябва да се докаже, че те са
постигнали съгласие по всички съществени елементи на този вид сделка така,
както са посочени в предходния абзац, както и че това съгласие е изразено в
изискуемата по закон писмена форма за действителност на договора.
По делото е
представен писмен документ, наименуван „споразумение за изплащане на
комисионна”, който е съставен на 01.01.2016 г. Той е подписан от двете страни
по сделката и обективира тяхното съгласие за сключването на договора със
съдържание на правата и задълженията, които възникват в полза и в тежест на
всеки един от съдоговорителите, такова каквото е отразено в неговите клаузи. С
този договор ответникът „В.-**“ ЕООД възлага на „А.т.е.” ООД да извърши
действия, които целят насърчаване на продажбите на негови стоки на дружества в
Германия, и които са такива по представяне на мостри и оферти в седалищата на
дружествата в чужбина, изпращане на кореспонденция до приключване на поръчката,
поетапен и пробен контрол на мострите на облеклата. От описанието на действия,
които се възлагат на ищеца по този договор, е видно, че те представляват
фактически действия, подготвящи бъдещото сключването от ответника на договори
за продажба на произвеждани от последния стоки. Това означава, че те са точно
такива действия, които са характерни за съдържанието на едното от основните задължения
на договора за търговско представителство, уреден в гръцкия Президентски декрет
219/1991 и следователно страните по спора са постигнали съгласие по първата от
двете съществени престации на този вид сделка. От съдържанието на споразумението от 01.01.2016 г. е видно,
че с него е постигнато и съгласие и относно втория съществен елемент на
договора за търговско представителство - уговорен е размера на
възнаграждението, което ответникът, като принципал, се задължава да заплати на ищеца,
като търговски представител. При тълкуване на волята на страните, изразена в
текста на договора се налага изводът, че размерът на възнаграждението се
определя като 10 % от стойността на сделката за продажба, която е сключена в резултат
на посредническата дейност на „А.т.е.” ООД, между „В.-**“ ЕООД и конкретно
изброени юридически лица, която стойност е посочена в издадена за тази сделка
фактура за износ.
Предвид
изложеното, следва да се заключи, че в производството се доказа, че страните са
постигнали съгласие по всички задължения, които са съществени елементи на
договора за търговско представителство, както и че то е изразено в писмена
форма, поради което трябва да се приеме, че този договор е валидно сключен и е
породил правни последици.
За да възникне задължението на ответника да заплати така уговореното възнаграждение, освен постигане на съгласие по основните елементи на договора за търговско представителство, което се доказа, че е осъществено, следва да бъде установено и това, че търговският представител е извършил възложените му дейности, които да са довели до сключване на договори за продажба с предмет произвеждани от ответника, в качеството му на възложител стоки.
По делото не е спорно, че търговският представител „А.т.е.” ООД е извършвал уговорените по вид действия в периода от м. 07.2016 г. до м. 08.2016 г., както и че в резултат на тях са сключени договори за продажба на стоки между ответника „В.-**“ ЕООД и дружеството Бети Баркли ГМБХ & КО КГ, което извършва дейност в Германия и е сред посочените клиенти в съдържанието на договора за търговско представителство. Това се твърди от ищеца в исковата молба и не се оспорва от ответното дружество в нито един момент от развитие на производството по разглеждане на предявения осъдителен иск. По делото не е спорно и това, че размерът на възнаграждението, което ответникът дължи на търговския представител за така извършените действия по посредничество, определен съгласно уговореното в съдържанието на договора за търговско представителство, а именно като 10 % от цената на сключените за този период договори за продажба на стоки, възлиза на сумата от 16 439, 54 евро.
Описаните в предходния абзац факти се и доказват от събраните в производството доказателства.
По делото е представена фактура № 41 от 28.09.2016 г., която е издадена от „А.т.е.” ООД и в която като получател на услугата е посочено ответното търговско дружество - „В.-**“ ЕООД, като тези две юридически лица са страните по процесната сделка. От съдържанието на този счетоводен документ е видно, че той е съставен във връзка с извършена от дружеството-издател услуга, касаеща сключени пет договора на обща стойност от 164 395, 40 евро с клиент „Бети Баркли”, което дружество е един от клиентите, към които е насочена възложената на ищеца посредническа дейност съгласно уговореното между страните в договора за търговско представителство. Стойността на задължението за заплащане на парична сума за предоставената услуга, за която е издадена фактурата, е 16 439, 54 евро, като е посочено, че е определена като 10 % от стойността на сделките за продажба. Това отговаря изцяло на начина, по който страните по процесния договор за търговско представителство са се съгласили, че ще се изчислява размера на възнаграждението на представителя за извършените от него действия. След като посочените във фактурата данни за страни по сделката, за вида на услугата, която се извършва и за размера на възнаграждението, съвпадат с тези, които са уговорени с процесния договор за търговско представителство, то съдът счита, че този счетоводен документ е съставен именно във връзка с този договор и в него е обективирано задължението, което възниква за „В.-**“ ЕООД по него да заплати на „А.т.е.” ООД възнаграждение за извършени посреднически дейности по сключване на договори за продажба на стоки с клиент с наименование „Бети Баркли”.
От заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза /ССЕ/, което съдът кредитира изцяло като компетентно изготвено и след проверка на представените от ответника в НАП счетоводни документи, се доказва, че последният е осчетоводил задължението по фактура № 41 от 28.09.2016 г., издадена от ищеца за цялата стойност, за която е съставена. Отразяването на задължението за заплащане на възнаграждение за извършена посредническа дейност от „А.т.е.” ООД в счетоводството на ответника, е такова действие, което е конклудентно по своя характер и с което последният признава извънсъдебно факта, че такова задължение е възникнало в негова тежест, че то е в размер на 16 439, 54 евро, както и обстоятелството, че търговският представител е извършил възложените му с договора фактически действия по оказване на съдействие за сключване на сделки за продажба на стоки, тъй като единствено при настъпване на този факт за търговеца-производител възниква насрещното задължение за заплащане на възнаграждение. В този смисъл е и практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК - Решение № 23/ 07.02.2011 г. по т.д. № 588/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., Определение № 336/ 10.06.2010 г. по т.д. № 90/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., Определение № 708/ 02.11.2011 г. по т.д. № 82/2011 г. на ВКС, ІІ т.о.
В обобщение трябва да се посочи, че по делото се доказа, че между страните е сключен валиден договор за търговско представителство, както и че ищцовото дружество е извършило възложените му с него фактически действия по посредничество на ответника да реализира стоките си пред клиенти, упражняващи дейност в Германия. Това означава, че за ответника е възникнало насрещното задължение да заплати на търговския представител уговореното възнаграждение, което е в размера, посочен във фактура № 41 от 28.09.2016 г. - от 16 439, 54 евро.
По делото от ответника не се твърди и не се представят доказателства, от които да се установява, че е погасил някаква част от така възникналото в негова тежест парично задължение, което прави предявеният осъдителен иск изцяло основателен.
По присъждане на направените по делото разноски:
С оглед крайния изход на делото и това, че от страна на ищеца е заявено своевременно искане за присъждане на направените по делото разноски, такива му се следват. Доказаха се реално заплатени разходи за водене на настоящото дело, в общ размер от 3 998, 92 лв., от които сумата от 1 286, 12 лв. – платена държавна такса за подаване на исковата молба, сумата от 172, 80 лв. - разходи за извършени преводи, сумата от 400 лв. – платен депозит за възнаграждение за вещо лице, сумата от 2 100 лв. – адвокатско възнаграждение, за което са представени доказателства, че е платено, сумата от 40 лв. – разноски, направени за защита в производството по допускане на обезпечение на бъдещ иск за заплатена държавна такса, които се разпределят съобразно крайния изход на делото.
В полза на ищеца не следва да се присъждат разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 330 лв. и за заплатени такси в размер на 234 лв. Това е така, тъй като тази страна твърди, а и от представените от нея доказателства се установява, че тези разноски са направени не в образувано съдебно производство, а в образувано изпълнително производство за налагане на допуснато обезпечение на бъдещ иск. След като тези разходи са заплатени за водене и образуване на изпълнително дело, то компетентен да извърши преценка дали те трябва да се възложат в тежест на длъжника е съдебният изпълнител, пред който орган това производство се развива. Въпреки, че тези разноски са направени за налагане на обезпечение на бъдещ иск, то те не са такива, извършени в рамките на обезпечителното производство, което приключва с акта на съда по произнасяне по основателността на искането за допускане на обезпечение, и следователно не могат да се разпределят между страните по спора от исковия съд. В този смисъл е практиката на ВКС - определение № 845 от 05.12.2011 г., постановено по ч. т. д. № 648/2011 г. по описа на ВКС, I т. о. и определение № 336 ОТ 21.07.2016 г., постановено по ч. т. д. № 874/2016 г. по описа на ВКС, I т. о.
Така мотивиран Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА „В.-**”
ЕООД, с ЕИК: ******, със седалище и
адрес на управление:***, ДА ЗАПЛАТИ на „А.т.е.” ООД, регистрирано
съгласно законите на Гърция, вписано в Общия търговски регистър на Солун,
Гърция под номер 58271104000, със седалище и адрес на управление: Гърция,
гр. Солун, 7- ми километър Солун – Ореокастро, на основание чл. 6-12 от Президентски декрет 219/1991, който
закон представлява национално право на Република Гърция, сума в размер на 16
439, 54 евро /шестнадесет хиляди четиристотин тридесет и девет евро и петдесет
и четири евроцента/, представляваща възнаграждение за извършени от
„А.т.е.” ООД действия по посредничество за сключване на договори за продажба на
стоки между „В.-**” ЕООД и клиента Бети
Баркли ГМБХ & КО КГ, дължимо съгласно договор за търговско
представителство, сключен на 01.01.2016 г., между „А.т.е.” ООД и „В.-**” ЕООД,
обективиран в писмен документ, наименуван „споразумение за изплащане на
комисионна”, за което е издадена фактура № 41 от 28.09.2016 г., ведно със
законната лихва върху сумата за периода от 03.10.2017 г. – датата на подаване
на исковата молба, до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „В.-**” ЕООД да заплати на „А.т.е.” ООД сума в размер на 3 998, 92 лв. /три хиляди деветстотин деветдесет и осем лева и деветдесет и две стотинки/, представляваща направени разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: