№ 3599
гр. София, 04.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Виолета Йовчева
Членове:Мариана Г.
Димитър Ковачев
при участието на секретаря Христина Сп. Кръстева
като разгледа докладваното от Мариана Г. Въззивно гражданско дело №
20221100510077 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 20.05.2022г., постановено по гр.д. № 20367/2021г. на СРС,
ГО, 144 състав, са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от
„ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД срещу М. Г. С. и М. И. С. обективно
кумулативно и субективно съединени искове, както следва: иск с правно
основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ за установяване
съществуването на вземането за сумата от общо 1 122, 88 лева - главница,
представляваща стойност на доставена топлинна енергия за топлоснабдяван
имот – ап. 2, находящ се в гр. София, жк „*******, за периода от 01.05.2017г.
до 30.04.2019г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата
на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното й изплащане; за
сумата от общо 40, 48 лева – цена на услугата дялово разпределение за
периода от 01.10.2017г. до 30.04.2019г., за сумата от общо 195, 37 лева –
обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия за периода от
15.09.2018г. до 27.10.2020г. и за сумата от общо 8, 72 лева – обезщетение за
забава върху главното парично вземане за цена на услугата дялово
разпределение за периода от 01.12.2017г. до 27.10.2020г. Със същото решение
1
е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл.
150 от ЗЕ за разликата над сумата от 1 122, 88 лева до пълния предявен
размер от 1 288, 70 лева.
Срещу решението, в частта, в която са уважени предявените искове, е
подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответницата М. Г. С., в
която са изложени оплаквания за допуснати нарушения на материалния закон.
Конкретно се поддържа неправилност на изводите на първоинстанционния
съд, че ответницата има качеството клиент на топлинна енергия и че между
страните съществува валидно облигационно правоотношение по договор за
продажба на топлинна енергия. Поддържа изложените в отговора на исковата
молба възражения, че М. С. не е подавала заявление за откриване на партида
за топлоснабдения имот, както и че не живее в него и съответно не ползва
топлинна енергия. Позовава се на разрешението, дадено в Тълкувателно
решение № 2/2017г. на ОСГТК на ВКС относно качеството „клиент на
топлинна енергия“. Сочи, че лицето, което живее в процесното жилище и
ползва топлинна енергия, е единствено другият ответник – М. С., поради
което счита, че ищцовото дружество е в облигационно правоотношение
именно с това лице. Освен това в представения списък на етажните
собственици като собственик на имота е посочен само М. С., което според
жалбоподателката е индиция, че единствено той ползва жилището. По тези
съображения е направено искане за отмяна на решението в обжалваните му
части и постановяване на друго, с което предявените срещу нея искове да се
отхвърлят в цялост.
Насрещната страна в производството – „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“
ЕАД оспорва въззивната жалба по подробно изложени съображения. Счита
първоинстанционното решение за правилно и обосновано, като постановено в
съответствие със събраните по делото доказателства и в правилно
приложение на относимите материално-правни норми. По тези съображения е
направено искане за потвърждаване на решението в обжалваната му част.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно
и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
2
норми. Във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се
добави и следното:
Правилно е прието от районния съд, че според нормата на чл. 154, ал. 1
от ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи по реда на пълното
и главно доказване следните кумулативни предпоставки на предявената
претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на
претендираните от него вземания, т.е. наличието на договорно
правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника като
потребител за продажба на топлинна енергия през процесния период;
доставянето от ищеца и използването от ответника на претендираното
количество топлинна енергия; стойността на доставената и потребена
топлинна енергия и изискуемостта на вземането.
Основното спорно по делото обстоятелство на етапа на въззивното
производство е свързано с установяване качеството клиент на топлинна
енергия за битови нужди по отношение на ответницата М. Г.. По така
очертания правен спор настоящият съдебен състав приема следното:
Договорът за търговска продажба на топлоенергия на клиенти на
топлинна енергия за битови нужди се счита за сключен с конклудентни
действия - арг. чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката (ЗЕ), а
топлопреносното предприятие задължително публикува одобрените от
комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен
всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, като общите условия
влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо
изрично писмено приемане от потребителите - арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ "клиенти на топлинна енергия" са всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение. Следователно, купувач /страна/ по сключения
договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият
собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на
ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената
и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни
правоотношения с ищцовото дружество. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ
императивно установява кой е страна по облигационното отношение с
3
топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на
вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване.
Източникът на едно облигационно договорно отношение може да бъде
само един – договор, сключен между страните или техните праводатели.
Договорът е съглашение между страните и е израз на постигнато между тях
съгласие за правно обвързване – чл. 8, ал. 1 от ЗЗД. По общите правила на
облигационното право това съглашение се счита за постигнато, когато
обективираните насрещни волеизявления на страните съвпаднат, като
обективирането им следва да бъде изрично или с действия, изразяващи
съгласие /конклудентни действия/, но в определени случаи законът може да
изисква форма за валидност на тези волеизявления. Този начин на
облигационно обвързване е приложим и в областта на продажбата на
топлинна енергия – чл. 149, ал. 1, т. 6 от ЗЕ изрично предвижда, че
продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа на писмени
договори при общи условия, сключени между доставчика на топлинна
енергия и клиентите /потребителите/ в сграда – етажна собственост.
Същевременно, законът предвижда хипотеза на договорно обвързване и без
наличието на подобен изричен писмен договор, а именно – когато се касае до
топлоснабдена сграда – етажна собственост, то всички собственици или
титуляри на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в етажната
собственост са потребители на топлинна енергия, т.е. страни по договорното
правоотношение с доставчика /чл. 153, ал. 1 от ЗЕ/. В тази хипотеза законът
приравнява придобиването на право на собственост или вещно право на
ползване върху топлоснабдения имот със сключването на договор с
топлопреносното предприятие. Законът по императивен ред приема, че
договорът се смята за сключен със самия факт на придобиване на имота с
новия собственик /собственици/ или вещен ползвател на същия.
Топлопреносното предприятие е в облигационни отношения за доставка на
топлинна енергия за даден обект с това лице, с което последно по време има
сключен договор за същия обект.
Договорът за доставка на топлинна енергия за даден имот от етажна
собственост може да бъде както изричен писмен, така и презюмиран /сключен
със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на
ползване/, като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от
двата начина /изричен или презюмиран/, преустановява действието за в
4
бъдеще на предходно сключен договор за същия имот с друго лице.
Следователно, за преценката с кого дружеството – ищец е в облигационни
отношения за доставка на топлинна енергия за процесния имот през
процесния период, е меродавно обстоятелството с кое лице последно по време
е бил сключен договор за доставка на топлинна енергия /изричен или
презюмиран/. Чрез императивни правни норми са установени страните по
договорите за доставка на топлинна енергия в хипотеза на договор, сключен
при Общи условия, като купувачите са само собствениците и ползвателите на
имота въз основа на учредено вещно право на ползване, респективно лицата,
които изрично са изявили воля за сключване на договор за доставка на
топлинна енергия.
В настоящия случай ищцовото дружество поддържа като
правопораждащ претенцията му юридически факт твърдението за
съществуване между страните на презюмиран договор /сключен със самия
факт на придобиване на собствеността/съсобствеността върху
топлоснабдявания имот/, поради което въззивният съд следва да се произнесе
по обосноваността на изводите на СРС относно този факт.
Ответницата М. Г. С. е оспорила предявения иск единствено по доводи,
че между нея и ищцовото дружество не съществува облигационно
правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия за процесния
имот. Счита, че такъв договор е възникнал единствено между
„ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД и другия ответник по делото – М. И. С.,
предвид обстоятелството, че именно това лице е титуляр на партидата.
Изрично е направено волеизявление, че ответницата С. не оспорва
обстоятелството, че е собственик на ½ ид. част от топлоснабдения имот.
Признанието на този факт кореспондира и с приетия по делото договор за
продажба на държавен недвижим имот по реда на Наредбата за държавните
имоти от 15.10.1990г., от който се установява, че М. И. С. и М. Г. С. са
придобили правото на собственост върху следния недвижим имот: ап. 2,
находящ се в гр. София, жк „*******“, *******. С оглед изложеното се
налага извод, че е установено принципното съществуване на облигационно
правоотношение между страните за процесния период, произтичащо от
презюмиран договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е
доставял топлинна енергия, а ответникът М. С. дължи заплащане на
5
стойността на ползваната услуга съобразно притежаваната от нея квота в
съсобствеността –в случая не се оспорва, че тя притежава 1/2 ид. част от
топлоснабдения имот . Касае се за договор при публично обявени общи
условия по реда на ЗЕ, по който жалбоподателят, като собственик на
топлоснабден имот в сграда в режим на етажна собственост, се явява страна
по силата на нормата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ. Съобразно действащата
нормативна уредба, ответникът се явява заварен потребител на топлинна
енергия за битови нужди. Предвид елемента на административно регулиране,
установен в нормата на чл.153, ал. 1 от ЗЕ, съдът приема, че между страните
по делото са налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия
за битови нужди с включените в него права и задължения на страните,
съгласно ЗЕ. Обстоятелството дали ответникът фактически е ползвал
топлоснабдения имот за исковия период е ирелевантно. Така придобитото
качество на битов клиент на топлинна енергия законът не ограничава със срок
и не го поставя под условие, в зависимост от фактическото ползване на
топлоснабдения имот. Изгубването на това качество настъпва при посочените
по-горе законоустановени факти, прекратяващи облигационните отношения
между страните, каквито в процесната хипотеза не се установени. В този
смисъл са ирелевантни наведените от жалбоподателката доводи, че жилището
се ползва единствено от другия съсобственик – ответникът М. С.. Вътрешните
отношения между съсобствениците във връзка с ползването на съсобствената
вещ, включително и относно консумативните разноски за същия, са
неотносими към предмета на делото, доколкото са непротивопоставими на
насрещната страна.
Действително, изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ на
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като
клиенти /потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие обаче не е
изчерпателно. При постигнато съгласие между топлопреносното предприятие
и правен субект, различен от посочените в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ за сключване на
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден
имот при спазване на одобрените от КЕВР публично известни общи условия,
този правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия за
собствените му битови нужди. Договорът между това трето ползващо лице и
топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК,
6
например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при
топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на
ползване на топлоснабдения имот /мотиви по т. 1 от Тълкувателно решение
№2 от 17.05.2018г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2017г., ОСГК/. В
случая обаче нито се твърди, нито се установява наличието на изричен
писмен договор между ищеца и ответника С.. Установяването единствено на
факта, че той е вписан като титуляр на индивидуална партида, без да е ясно
дали това е станало служебно или въз основа на искане /заявление за
откриване на партида/, съответно по чие искане, не може да обоснове извод за
отпадане на договорната отговорност на жалбоподателката. Необходимо е по
делото да се ангажират доказателства, че ответникът М. С. е направил
изрично искане пред ищцовото дружество да бъде открита партида на негово
име въз основа на копия от документи, удостоверяващи правото на
собственост на топлоснабдения имот, като единствено това заявление би
представлявало по своето правно естество предложение за сключване на
договор за доставка на топлинна енергия - арг. чл. 13 ЗЗД.
Ирелевантно към премета на спора е обстоятелството дали ответницата
е живяла в имота през исковия период, доколкото отговорността й се
претендира по силата на презюмирания договор за продажба на топлинна
енергия, а както бе посочено задължението за плащане е обусловено
единствено от обема на доставената в имота топлинна енергия. Същото не
отпада в случай, че фактически ползвател на топлинната енергия е лице,
различно от собственика/вещния ползвател на имота, или фактически
ползвател е само един от съсобствениците /изключение е разгледаната в
Тълкувателно решение №2 от 17.05.2018г. на ВКС по тълкувателно дело №
2/2017г., ОСГК, хипотеза на договорни правоотношения с трето ползващо
лице, каквато не е налице в настоящия процес/. Ето защо съдът не следва да
разглежда наведените от жалбоподателя възражения за недължимост на
вземането поради обстоятелството, че през процесния период не е живял в
топлоснабденото жилище.
В този смисъл при установеното облигационно правоотношение между
страните и при съобразяване на действащата през процесния период
нормативна уредба, регламентираща начина и сроковете за заплащане на
стойността на доставената топлинна енергия, правилно СРС е приел, че
исковете за главници и обезщетение за забава са основателни до размерите и
7
за периодите, посочени в обжалваното решение. Предметът на въззивното
производство, което се разглежда по реда на ограничения въззив, по
отношение на разглеждане на спора по същество е очертан в случая само от
посоченото в жалбата и приложимите към спорния предмет императивни
материалноправни норми. В случая относимите материално-правни норми не
са императивни, поради което в решаващата си дейност въззивният съд
изхожда от фактическите положения, установени от първоинстанционния
съд, като препраща към мотивите на обжалваното решение относно приетото
за установено от фактическа страна относно стойността на потребената
топлинна енергия за исковия период, реалното извършване на услугата
дялово разпределение през исковия период и нейната стойност, както и
относно изпадането в забава за плащане на главните парични задължения,
началния и крайния период на забавата и размера на вземането.
По изложените съображения се налага извод, че първоинстанционното
решение в обжалваната му част е правилно и следва да се потвърди.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на
въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски за
юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лева при съобразяване на
действителната фактическа и правна сложност на делото. Чл. 78, ал. 8, изр. 2-
ро от ГПК не допуска размерът на присъденото юрисконсултско
възнаграждение да надхвърля максималния размер за съответното дело,
определен по реда на чл. 37, ал. 2 от ЗПП. По аргумент от обратното, законът
допуска размерът на присъденото юрисконсултско възнаграждение да е под
минималния размер за съответното дело, когато сложността му е ниска, както
е в разглеждания случай /така определение № 518 от 03.12.2019г. на ВКС по
ч.гр.д. № 4461/2019г., Четвърто ГО/.
По частната въззивна жалба, подадена от М. И. С. и от адв. Р. Б. Н. –
процесуален представител на ответницата М. Г. С., срещу определение на
СРС от 24.08.2022г., постановено по реда на чл. 248 от ГПК:
В частната въззивна жалба са изложени доводи за неправилност на
постановения съдебен акт, тъй като в случая не е налице хипотеза искане за
изменение на решението в частта му за разноските, а за допълване, доколкото
в решението липсва произнасяне относно претендираните от ответниците
8
разноски.
С обжалваното определение първоинстанционният съд е оставил без
разглеждане подадената от М. И. С. и от адв. Р. Б. Н. – процесуален
представител на ответницата М. Г. С. молба по чл. 248 от ГПК за допълване
на постановеното по делото съдебно решение в частта му за разноските, чрез
присъждане на сторените от М. С. съдебни разноски и за присъждане в полза
на адв. Н. на възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА за осъществената
безплатна адвокатска защита и съдействие на ответницата М. С.. Изводите за
недопустимост на искането са обосновани с обстоятелството, че страната не е
представила списък на разноските по чл. 80 от ГПК, поради което няма право
да иска изменение на решението в частта му за разноските /чл. 80, изр. 2-ро от
ГПК/.
Настоящият въззивен състав намира, че обжалваното определение е
неправилно по следните съображения:
Разпоредбата на чл. 248, ал. 1 ГПК разграничава две хипотези, свързани
с промяна на вече постановения съдебен акт в частта му, с която е определена
отговорността за разноски, установени като изключение от правилото на чл.
246 ГПК. Първата хипотеза обхваща случаите, при които съдът не се е
произнесъл по иначе валидно заявено и прието искане за разноски и
възможността това да бъде сторено не се преклудира при липса на представен
списък по чл. 80 ГПК. При втората хипотеза, след като съдът е определил
дължимите разноски, е налице искане от страната те да бъдат приведени в
съответствие с нейното твърдение за осъществяването им, което искане не е
за допълнително произнасяне, а за изменение в размера на вече присъденото.
В този случай липсата на списък по чл. 80 ГПК води до ненадлежно
упражняване на правото да се иска изменение на решението, поради което
това искане е недопустимо – чл. 80, изр. 2-ро от ГПК. Представянето на
списък по чл. 80 ГПК е абсолютна положителна процесуална предпоставка за
правото по чл. 248, ал. 1 ГПК само в хипотезата, когато страната претендира
да бъде изменен съдебният акт в частта на присъдените й разноски за
съответната инстанция, т.е. когато счита, че неправилно е определен размерът
на разноските, на които тя има право.
В случая в постановеното по делото съдебно решение
първоинстанционният съд не се е произнесъл по отношение на искането на
9
ответниците и на адв. Н. за присъждане на сторените по делото разноски,
включително и за присъждане на претендираното по реда на чл. 38, ал. 2 от
ЗА адвокатско възнаграждение за предоставената безплатна защита и
съдействие в производството. Това искане е било заявено своевременно от
страните – още в отговора на исковата молба. В случая е налице хипотеза на
допълване на съдебния акт в частта му за разноските, тъй като той не съдържа
произнасяне по искането на страната за разноски. Разрешенията в ТР №
6/2012 г. от 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС /т. 2 и т. 8/, на
които се е позовал първоинстанционният съд, не се отнасят за процесния
случай. ОСГТК на ВКС разграничава хипотезите на допълване и на
изменение на решението в частта на разноските, като приема, че
представянето на списък по чл. 80 ГПК е процесуална предпоставка само за
развитие на производството по изменение на решението в частта му за
разноски, когато страната претендира присъдените й разноски да бъдат
приведени в съответствие с нейното твърдение за осъществяването им /т. 8/.
Това разрешение е пряко изводимо и от нормата на чл. 80, изр. 2-ро от ГПК,
съгласно която при непредставяне на списък на разноските най-късно до
приключване на последното заседание в съответната инстанция, страната
няма право да иска изменение на решението в частта му за разноските.
С оглед изложеното настоящият съдебен състав намира, че
процесуалната допустимост на искането на жалбоподателите за допълване на
първоинстанционното решение в частта за разноските, не е обусловена от
представянето на списък по чл. 80 ГПК, респ. молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК е
допустима, а оставянето й без разглеждане е неправилно и следва да бъде
отменено, а делото да се върне на първоинстанционния съд за произнасяне по
същество на подадената молба.
С оглед цената на всеки един от обективно кумулативно съединените
искове и предвид ограничението по чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото решение
не подлежи на обжалване, включително и в частта му с характер на
определение по чл. 248 от ГПК.
Така мотивиран, Софийски градски съд
10
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 20.05.2022г., постановено по гр.дело №
20367/2021г. по описа на СРС, ГО, 144 състав, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА М. Г. С., ЕГН **********, гр. София, жк „*******“,
*******, ап. 2 да заплати на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, с ЕИК
*********, седалище и адрес на управление гр. София, ул. „******* на
основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 8 от ГПК, сумата от 50 /петдесет/ лева –
съдебни разноски за въззивното производство.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето
лице-помагач „НЕЛБО“ АД.
ОТМЕНЯ определение от 24.08.2022г., постановено по гр.дело №
20367/2021г. по описа на СРС, ГО, 144 състав.
ВРЪЩА делото на същия съд за произнасяне по същество по молба с
вх. № 25043179 от 01.06.2022г., подадена от М. И. С. и от адв. Р. Н., за
допълване на основание чл. 248 ГПК на постановеното по делото решение от
20.05.2022г. в частта му за разноските.
Решението, включително и в частта му с характер на определение по чл.
248, ал. 3 от ГПК, не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11