Р Е Ш
Е Н И Е
№
гр. София, 16.12.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, І Гражданско отделение, 26 състав, в открито съдебно заседание на двадесет
и шести ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
при участието на секретаря Вероника Димитрова, като разгледа докладваното
от съдия Луканов гр. дело № 10385 по описа за 2018г. на Софийски градски съд,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на Част трета, Глава Тридесет и втора от Гражданския процесуален
кодекс (ГПК).
Образувано е
по осъдителен иск с правно основание чл. 226, ал.1 от Кодекса за застраховането
(КЗ) Обн., ДВ, бр. 103 от 23.12.2005 г., в сила от 01.01.2006г. и отм., бр. 102 от 29.12.2015 г., в сила от 01.01.2016 г., във вр. с § 22 от ДР
на КЗ (Обн., ДВ, бр. 102 от 29.12.2015 г., в сила от 01.01.2016 г.), вр. с чл.45 и сл. от
Закона за задълженията и договорите (ЗЗД).
Ищцата А.В.С.,
действаща в процеса лично и със съгласието на своята майка П.Х.К., чрез упълномощения
адвокат Й.Г.Д. от САК твърди, че на 19.08.2013 г. на магистрала „Хемус“ км 2+450
настъпило пътно транспортно произшествие (ПТП) по вина на водача на товарен
автомобил „Рено Премиум“ с рег. №******* М.В.и
управлявания от Х.Т.К.лек автомобил „Мазда Демио“, като в резултат последният починал. По случая било
образувано наказателно производство, приключило с влязла в сила присъда по НОХД
№ 1787/2014 г. по описа на СГС, НО, 14 състав, с която виновния водач бил
осъден за престъпление по чл.343, ал.4, вр. с ал.3,
б. „б“, пр.1, вр. с б. „в“, вр.
с чл.342, ал.1 пр.3 от НК. Загиналият при ПТП водач на лекия автомобил е дядо
на ищцата по майчина линия. Твърди се, че след ранната смърт на биологичния
баща на ищцата, Х.К.бил глава на семейството и се грижел за благополучието и
щастието на своите близки. В исковата молба се поддържа, че трагичната смърт на
Х.К.е причинила на ищцата безкрайни мъки, емоционални болки и страдания и нищо
не можело да запълни оставената празнина. Ищцата постоянно питала за него,
дълго време сънувала кошмари от случилото се. Нищо и никой не могли да заместят
грижата и любовта на нейния дядо, а тя била лишена от подкрепата на дядото към
единствената му внучка. С исковата молба се твърди, че виновният за настъпилото
ПТП водач попада в кръга на лицата, чиято отговорност за причинени вследствие
на ПТП вреди се покрива от застраховката „Гражданска отговорност”, сключена с
ответника, със срок на действие към датата на ПТП. Изложеното обуславяло
правото ищцата да претендира изплащане на застрахователно обезщетение от ответното
дружество в качеството му на застраховател по задължителна застраховка „Гражданска
отговорност (ГО) на автомобилистите“ на виновния водач, за претърпените болки и
страдания от загубата на дядо си Х.К..
Поддържа се,
че са осъществени всички кумулативни предпоставки от фактическия състав на чл.
45 от ЗЗД, пораждащи основание за отговорността на прекия причинител -
застрахован, спрямо увредения за обезщетяване на причинените вреди. С исковата
молба се твърди, че са налице и предпоставките за ангажиране отговорността на
застрахователя на деликвента по задължителната
застраховка „ГО“, за заплащане на обезщетение в справедлив размер за
претърпените вреди. Тъй като ответникът има представител в Република България
за уреждане на отношенията, възникнали по повод на щети, причинени от
автомобили, по отношение на които е налице застраховка „Гражданска отговорност“
на автомобилистите, то на основание чл. 269 и сл. от КЗ (отм.), ищцата предявила
пред дружеството претенция за обезщетяване на неимуществените вреди, причинени й
следствие на ПТП на 19.08.2013 г., независимо, че към процесния
застрахователен договор са приложими разпоредбите на отменения Кодекс за
застраховането и доброволната претенция не е задължителна предпоставка за
предявения съден иск. С писмо с изх. № 11637/1/16.07.2018 г. от ЗАД „Евроинс“ АД я уведомили, че за тях не е налице основание за
заплащане на застрахователно обезщетение. С оглед на изложеното поддържа, че за
ищцата е налице правен интерес от предявяване на искова претенция за
обезщетение на основание чл. 223, ал. 2, изр. първо от КЗ (отм.), във връзка с
чл. 84, ал. 3 от ЗЗД застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите й дължи и лихва за забава от датата на увреждането до датата на
плащането на обезщетение. Моли съда да бъде осъден ответника да заплати на
ищцата сумата от 150 000.00 (сто и петдесет хиляди) главница, представляващи
обезщетение за неимуществени вреди, които тя е претърпяла от смъртта на дядо си
Х.К., настъпила от ПТП, реализирано на 19.08.2013 г., ведно със законната
лихва, считано от датата на деликта - 19.08.2013 г.
до окончателното изплащане на обезщетението и да й заплати разноски. Сочи
доказателства.
В открито
съдебно заседание ищцата, чрез пълномощника си, поддържа исковата молба и в
хода на устните състезания пледира за уважаването на иска, като основателен и
доказан. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение на основание чл. 38
от ЗАдв. Не представя списък по чл. 80 от ГПК.
Ответникът „Е.Р.а.“
АД, в срока по чл. 367, ал. 1 от ГПК, оспорва исковата претенция по основание и
размер. Твърди, че исковата претенция е недопустима и неоснователна. Оспорва
активната легитимация на ищцата да претендира обезщетение за вреди с доводи, че
е извън кръга лица, които са материалноправно
легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди съгласно
действалото към момента на увреждането тълкувателно решение. Оспорва иска по
същество с доводи, че на ТР № 1/2016 г. не е придадено обратно действие и
поради липсата на дълбока и емоционална връзка с починалия й родственик, като
основание да претендира обезщетение за вреди от неговата смърт и като
недоказан. Ответникът оспорва иска за обезщетение на неимуществени вреди, като
неоснователно завишен с оглед на ограничението на разпоредбата на §96, ал.1 от
ПЗР на ЗИД на КЗ, както и акцесорната претенция за
лихва върху сумата за обезщетение, а на самостоятелно основание и като погасена
с изтичане на давностния срок по чл.111, б. „в“ от ЗЗД за периода от датата на събитието до три години преди датата на предявяване
на исковата молба. Прави доказателствени искания.
В открито
съдебно заседание ответникът, чрез представителя си по пълномощие адв. В.М.Х. от САК оспорва иска. Поддържа отговора на
исковата молба. Признава наличието на застрахователно правоотношение по задължителната
застраховка „ГО“ за увреждащия товарен автомобил „Рено Премиум“
с рег. №*******. Не сочи доказателства. Не претендира разноски.
Съдът, като
прецени доводите и възраженията на страните, взети предвид събраните по делото
доказателства по реда на чл. 235 от ГПК, приема за установено от фактическа
страна следното:
С
определението по доклада на делото, съдът е признал за безспорно между страните
обстоятелството (лист 129 от делото), че за увреждащия лек автомобил марка „Рено
Премиум“ с рег. №******* е имало сключен
застрахователен договор по застраховка „Гражданска отговорност“ с ответното
дружество, към датата на ПТП. Съдът е указал на ищеца възможността по §96, ал.3
от ДР на КЗ да оттегли исковете си, без съгласие на ответника, без да носи
отговорност за разноски за прекратената част.
Видно от присъда
№ 221 от 26.09.2014 г. по НОХД № 1787/2014 г. на СГС, Наказателно отделение, 14
състав, подсъдимият М.В.е признат за виновен в това, че на 19.08.2013г. около 11.30
ч., при управление на моторно превозно средство – товарен камион с рег. №*******,
нарушил правилата за движение, а именно: чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и е причинил
смъртта на Х.Т.К., поради което осъществил престъпление по чл. 343, ал.4, вр. с ал. 3, б. „б“, пр. 1, вр. с
чл. 342, ал.1, пр. 3 и чл. 54 от НК, вр. с чл. 373,
ал. 2 от НПК, вр. чл. 58а, ал. 1 от НК. Присъдата е
влязла в сила на 20. 07. 2015г. (лист 6-9 от делото).
Не се спори
между страните, че ищцата е внучка на починалия Х.Т.К., което се установява и
представеното заверено копие на удостоверение за наследници изх. №
174/30.08.2013г. на гр. Чепеларе, област Смолян (лист 16 от делото). От
удостоверение за раждане серия УС-0, № 514269/02.08.2002г. на гр. Смолян област
Смолян, се установява, че ищцата А.В.С. е родена от майка П.Х.К. и баща В.А.С.(лист
17 от делото). От препис-извлечение от акт за смърт № 45 от 05.12.2009г. се
установява, че В.А.С.е починал на 05.12.2009г. (лист 105 от делото).
От
заключението на съдебно психологичната експертиза на вещото лице Г.Б.И., кредитирано
от съда като безпристрастно дадено и неоспорено от страните се установява, че
понастоящем ищцата А.В.С. е на 17 години и живее самостоятелно в гр. Смолян,
където учи в езикова гимназия. Според експерта ищцата е на етап, в който опита
от детството се преоценява и се формират нови ценности, убеждения, цели,
социални стандарти и очаквания. Вещото лице дава заключение, че ищцата има
успешна идентификация, но се наблюдава чувство на вина, което детето свързва
със случилото се събитие и безвъзвратната загуба на дядо си, липсва й сигурност,
топлина и уют, има по-ниска самооценка, налице е социална тревожност.
Предпоставка за това според вещото лице е ограничаването на контактите,
нежеланието да излиза след училище, силните физически болки след катастрофата,
чувството за вина и мъката от загубата на своя прародител (дядо си) по майчина
линия. Според експерта физическите и психологическите страдания са повлияли
негативно на ищцата, тя има по-ниска себеоценка и
самочувствие, а се наблюдава и силен страх от физическо нараняване, повишена
тревожност и желание за топлина и уют, себеобвинение,
страх от негативна оценка, дистрес, избягване на
социални ситуации. Преживяното ПТП е повлияло негативно върху установения
ежедневен ритъм на живот на ищцата. Според заключението себеобвинението
е предпоставка за неотреагирани натрупани емоции и
тъга от процесното събитие, като ищцата се нуждае от
психологическа работа в насока емоционална преработка на случилото се в живота
й до момент на достигане на психично равновесие. В открито съдебно заседание
вещото лице конкретизира заключението си в смисъл, че липсата на топлина и на
семейната среда, влияе за задържане на тези неотреагирани
натрупани негативни емоции при ищцата.
До момента на
приключване на устните състезания пред първата инстанция не се установи да е
извършено плащане на обезщетение от страна на ответника – застраховател.
По делото са
събрани и гласни доказателства чрез разпит на свидетелите В.Р.К. и Н.Р.С. -
баби на ищцата А.С. (лист 129-130 от делото).
От
показанията на св. С. се установява, че отношенията между дядото Х.и внучката били
изключително близки, тъй като те живеели заедно, след като родителите на детето
се разделили и то отишло да живее при майка си в една къща с нейните родители. При
смъртта на дядо си Х.детето било много травмирано и наранено, само мълчало и
плачело. Установява се също, че детето било водено на психолози и народна
медицина. Отнело много време детето да се стабилизира психически.
Според
показанията на св. К. ищцата чувствала дядо си Х.като баща, защото преди това
загубила собствения си баща, а другият й дядо починал преди баща й. От
показанията на свидетелката се установява, че за ищцата дядото Х.бил „таткото в
семейството“. Заедно ходели по ливадите, а около 10 дни преди настъпилото ПТП, двамата
– Х.К.и А.С. заминали на гости. Според свидетеля след ПТП-то А. не искала да
идва у баба си, тъй като се притеснявала, че няма да види дядо си там. Излага
пред съда, че когато стане въпрос за дядо й, ищцата плаче. Свидетелката сочи,
че водили А. на психолог в гр. Смолян около пет пъти. Излага, че и до момента като
отиде у баба си, А. все още не влиза в стаята, в която баба й и дядо й спели, много
трудно говорела за дядо си. Сочи, че след проведените срещи с психолога А. се поуспокоила. Свидетелката заявява пред съда, че А. постоянно
била при тях в къщи, защото майка й работела и баба й и дядо й я водели на
детска градина, често през деня я гледали, когато майка й била на работа.
Съдът изцяло
кредитира показанията на свидетелите, като ги цени при съобразяване с нормата
на чл. 172 от ГПК и ги счита за обективно дадени, неоспорени от страните,
логични, последователни и взаимно допълващи се.
По делото е представено
становище на АСП, Дирекция „Социално подпомагане“ - Смолян относно интересите
на непълнолетната А.В.С. в което се сочи, че детето е било на 7 години, когато
е починал баща й. Майката и детето се преместили да живеят в дома на родителите
на майката – В.и Х.К.и в гр. Чепеларе, които активно участват в отглеждането и
грижите за детето А.. Според становището след смъртта на баща й, значим
възрастен за нея станал дядо й Х.К.. От извършеното социално проучване се
констатира, че детето е създало трайна и дълбока емоционална доверителна връзка
с дядо си и търпи от неговата смърт продължителни страдания, болка и липси,
които е справедливо да бъдат компенсирани с парично обезщетение по преценка на
съда.
Описаната
фактическа обстановка е установена по делото въз основа на съвкупната преценка
на всички събрани доказателства, ценени като относими
и допустими.
Въз основа на
така установените факти и с оглед направените от страните искания и възражения,
настоящият състав намира следното от правна страна:
Съдът е
сезиран с иск, който се основава на твърдението, че в качество на застраховател
по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите на
причинителя на вредата (застрахования при него водач) и при наличие на предпоставките
по чл.226, ал.1 от КЗ (отм.) - ответникът дължи да изплати на ищцата
застрахователно обезщетение за понесените от нея неимуществени вреди.
Влязлата в
сила присъда № 221/26.09.2014г. по НОХД № 1787/2014 г. по описа на Софийски
градски съд, НО, 14 състав, на основание чл. 300 от ГПК, е задължителна за
настоящия съд, при разглеждане на гражданските последици от деянието.
Съобразявайки постановената осъдителна присъда съдът приема извод за наличие на
непозволено увреждане, изразяващо се в предизвикването на несъвместими с живота
травми, довели до смъртта на пострадалия Х.Т.К..
Установи се,
че ищцата има качеството на родственик по права линия от втора степен с
пострадалото лице Х.К.– неин дядо.
Не се спори и
относно съществуването на валидно застрахователно правоотношение по
задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, за увреждащия
лек автомобил марка „Рено Премиум“ с рег. №******* с
ответното дружество, към датата на ПТП.
Съдът следва
да разгледа най-напред въпроса, касаещ активната
материална легитимация у ищцата, доколкото ответната страна е изложила
аргументи за липсата й.
Съгласно
задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2016г. от
21.06.2018г. по т. д. № 1/2016 г. на ВКС, ОСНГТК, материално легитимирани да
претендират обезщетение за претърпени неимуществени вреди от причинена смърт на
техен близък са лицата, посочени в Постановление №4 от 25.05.1961г. и
Постановление №5 от 24.11.1969г. на Пленума на ВС и по изключение всяко друго
лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи
от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е
справедливо да бъдат обезщетени. Реализирането на предоставената възможност е допустимо
в изключителни случаи при успешното доказване на факта на изградена особено
близка и трайна житейска връзка между починалото лице и ищеца и при
настъпването на значителни морални болки и страдания от загубата с
продължително проявление във времето.
Съдът приема,
че наличието на материална легитимация за предявяване на искова претенция
съгласно указанията на посоченото тълкувателно решение се предпоставя
от успешното доказване на факта на съществуваща изключителна емоционална връзка
между ищеца и пострадалото лице, основана на особена духовна близост.
След съвкупната
преценка на събраните в хода на делото гласни доказателствени
средства, настоящият състав на съда приема, че ищцата попада в кръга от онези
лица, които са легитимирани да търсят обезщетение за причинени неимуществени
вреди, вследствие смъртта на дядо си Х.К.. Ищцата е сред най-близкия кръг от
роднини – низходяща по права линия от втора степен на загиналия Х.К..
Изградената социална и емоционална връзка помежду им надхвърля по интензитет
характерните за обикновените родствени взаимоотношения споделеност и взаимност,
тъй като до деня на настъпилото ПТП двамата са живели в едно домакинство, а
ищцата е била загубила своя баща още в ранна детска възраст.
От съдържанието
на свидетелските показания, които съдът кредитира изцяло, се установява, че
между ищцата и загиналия при инцидента са съществували трайни и силни
емоционални връзки, основани на взаимна обич, привързаност и емоционална
близост. Ищцата е поддържал постоянен контакт с дядо си Х., който е подпомагал майка
й в отглеждането й, като ежедневно е полагал грижи за детето. Същевременно
детето е изразявало явна привързаност към дядо си Х.К., радвало се на неговото
присъствие и се е чувствало спокойно и обгрижвано.
Така установените факти, заедно с житейски утвърдените и традиционни за
българското общество семейни отношения между деца и техните възходящи от втора
и по-горна степен, обуславят категоричния извода за наличие на материална
легитимация у ищцата в процесния случай.
По изложените
съображения, настоящия състав на съда приема, че доколкото задължението на
застрахователя да изплати обезщетение е функционално свързано с отговорността
на деликвента със застрахована гражданска отговорност,
то при събраните в хода на настоящото производство доказателства трябва да се
приеме, че ответникът дължи на ищцата изплащане на застрахователно обезщетение.
Наличието на
причинно-следствена връзка между процесното ПТП,
реализирано поради противоправните действия на водача
М.В., и настъпването на смъртта на Х.К.на 19.08.2013г. се установява от
съдържанието на постановената осъдителна присъда № 221/26.09.2014г. по НОХД № 1787/2014
г. по описа на Софийски градски съд, НО, 14 състав, която е влязла в сила на
20.07.2015г.
По изложените
съображения съдът приема, че исковата претенция е доказана по основание, т.е. ищцата
е легитимирана да получи застрахователно обезщетение за установените в хода на
процеса неимуществени вреди, причинени вследствие от загубата на дядо си Х.К..
По отношение
размера на платимото застрахователно обезщетение - съдът съобрази, че за претендираните неимуществени вреди, обезщетението следва да
се определи по справедливост и според действително установения (доказан) техен
размер.
Вредите се
свързват с негативните емоционални преживявания, произтичащи от загубата на
близък родственик – дядо по майчина линия, с когото според свидетелските
показания, ищцата е поддържал непрекъснат контакт и е живяла в едно домакинство.
При определяне на справедливия размер на платимото обезщетение, в конкретния
случай съдът съобрази комплекс от фактори, сред които установените в хода на
съдебното дирене субективни негативни преживявания на ищцата, посредством
събраните свидетелски показания. Ищцата А.С. е внучка на пострадалия Х.К., за
която последният е полагал грижи още от ранна детска възраст (доколкото се
установи, че бащата на ищцата е починал когато тя е била на 7 години). Установи
се, че помежду им е съществувала силна емоционална връзка, живели са в едно
домакинство, а в процеса на съзряване на ищцата, дядото е участвал активно в
отглеждането и възпитанието на детето, контактували са непрекъснато и е оказвал
внимание и грижа към внучката си.
Установи се,
че ищцата и пострадалия преди настъпилото ПТП са живели в едно домакинство и
помежду им е била изградена трайна житейска връзка. От събраните свидетелски
показания се установи, че дядото е предоставял подкрепа на майката на А. при отглеждането
й след раната смърт на нейния баща, като е участвал фактически във
възпитателния процес, заместил е липсващият родител при осъществяване на
ежедневни грижи за детето (според св. К.: „А. го чувстваше като баща…“), поемал
е ежедневно грижата за нея.
Поради така установените
обстоятелства загубата на емоционални връзки за ищцата е твърде значителна,
като последица. Съдът оценява тази загуба като тежка и като кредитира показания
на разпитаните свидетели споделя изложените в исковата молба доводи в същата
насока. Същевременно отчита, че в семейните традиции и с оглед възрастта на ищцата
(навършени 11 години към момента на ПТП) и пострадалия близостта им е обичайна
и отношенията на привързаност между възходящи и низходящи по права линия в традиционното
българско семейство са нормални и житейски обосновани.
Социално-икономическите
условия в страната, които са отправен критерии за социалните измерения на
понятието за справедливост, е вторият основен критерии, с който следва да бъде
съобразен размера на дължимото от ответника обезщетение. За определяне размера
на обезщетението следва да се отчита не само лимита на застраховката, но и
икономическия стандарт към момента на причиняване на увреждането (което не е
абстрактно, а винаги има конкретно измерение).
Същевременно
съдът съобрази, че разглежданата искова претенция е предявена на 31.07.2018г. и
попада в обхвата на темпоралното (времевото) действие на разпоредбата на чл.
493а, ал. 4 от КЗ (Нов – ДВ, бр. 101 от 2018 г., в сила от 07.12.2018 г.), защото
тази нова редакция на приложимия закон е влязла в сила след предявяването на иска и преди датата на постановяване на
настоящото решение, а при това е и по-благоприятна за ищцата и регламентира
онези особени изключения - при които друго лице, извън дефинитивно посочените
от закона близки (съпруг или лице, с което починалото лице е било в
съжителство, дете или родител) би могло да бъде надлежно материално
легитимирано да получи обезщетение за неимуществени вреди, вследствие смъртта
на пострадалото лице, понеже е създало дълбока емоционална връзка с починалия,
причиняваща му продължителни болки и страдания, които е справедливо да бъдат
обезщетени. Според този по-нов и приложим към спора закон, размерът на
застрахователното обезщетение следва да се определи съгласно критериите, които
ще бъдат възприети от все още неприет подзаконов нормативен акт – Методика, утвърдена
с наредбата по ал. 2 на чл. 496а от КЗ. В конкретния случай, при определяне
размера на дължимото застрахователно обезщетение следва да бъде съобразено
въведеното законовото ограничение в Преходните и Заключителни разпоредби (ПЗР) към
ЗИД на КЗ (обн. в ДВ, бр. 101 от 2018 г., в сила от
07.12.2018 г.). Съгласно §96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ (ДВ, бр. 101 от 2018
г.) е определен максимален размер на обезщетение от 5 000 лева.
При така
изложените съображение, отчитайки значителния обем на вредоносните последици,
както и икономическите критерии за справедливост, настоящият съдебен състав счита
за справедливо да присъди на ищцата обезщетение в максимално допустимия размер
от 5 000 лева за претърпени неимуществени вреди вследствие смъртта на Х.К..
Размерът на
определеното обезщетение е съобразен със социално икономическите условия и
лимитите на застрахователните обезщетения към 2013г., когато е настъпил
вредоносния резултат и е определен към пределно допустимия от закона максимален
размер.
За разликата
над посочената сума от 5 000 лева на застрахователно обезщетение за
неимуществени вреди от загубата на посоченото лице и до пълния размер на
претенцията от 150 000 лева – искът следва да бъдат отхвърлен, като
неоснователен.
На съда е
известно и споделяното от някои съдебни състави становище, за неприложимост на
установеното чрез § 96, ал. 1 от ПЗР на КЗ ограничение в размера на дължимото
застрахователно обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“. Това
становище, се основава на съдебната практика на Съда на ЕС, която е установена
в редица преюдициални заключения - Решение от
14.09.2000г. по дело Mendes Fereira и Delgado Correia, C-348/98, т.40; Определение от 24.07.2003г. по
дело Messejana Viegas,
С-166/02, т.20; Решение по дело С-300/10, т.30-31; Решение от 24.10.2013г. по
дело С-277/12). В тези свои актове, Съдът на ЕС приема, че не се допуска
национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка „Гражданска
отговорност“ при използване на моторни превозни средства да покрива
обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна
уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството,
настъпила при ПТП, само до определена максимална сума, която е по-малка от
посочените размери в член 1, § 2 от Втора директива 84/5.
Националните
съдилища на държавите членки на ЕС са безспорно обвързани от задължителния
характер на постановените преюдициални заключения на
Съда на ЕС във връзка с тълкуване на общностното
право, но особено внимание в случаи като разглеждания заслужава фактът, че в
предвидените от чл. 493а, ал.4 от КЗ особени хипотези по принцип - пострадалите лица не са членове на семейството
на увреденото лице, а попадат в категорията на „други близки родственици“ на увреденото лице. В конкретния случай, починалият
е лице с качеството на родственик по права възходяща линия от втора степен на
ищцата и макар двамата да са живели в едно домакинство, то не е „член на
семейството“, доколкото в последната група следва да се приемат само съпругът на
починалото лице, дете или родител.
По изложените
съображения съдът приема, че в конкретния случай не е налице противоречие между
вътрешноправната норма - § 96, ал. 1 от ПЗР на КЗ от една страна и общностна норма, съгласно вторичния източник на правото на
ЕС – Директива 84/5.
В хипотезите
на § 96, ал. 1 от ПЗР на КЗ съдът следва да определи обезщетението по
справедливост, но следвайки ограничения за тези особени случаи максимален лимит
от 5 000 лева приема, че не е налице противоречие с приложимото европейско
право.
По
претенциите за присъждане на законната лихва върху претендираната
сума на обезщетението, съдът приема следното:
Съгласно чл. 84, ал. 3 от ЗЗД деликвентът
изпада в забава от момента на причиняване на непозволеното увреждане.
Субективното право на увредения по чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) се подчинява
изцяло на правната регламентация на материята за непозволеното увреждане, като
негова функция, следователно ищцата има право на обезщетение за забавено
изпълнение от момента на смъртта – 19.08.2013г. На основание чл. 223, ал. 2 от КЗ
(отм.), във вр. с чл. 84, ал. 3 от ЗЗД ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищцата и законна лихва, изчислена върху
присъдения й размер на обезщетението, считано от датата на настъпване на
вредоносния резултат, която в случая съвпада с деня на настъпване на процесното ПТП на 19.08.2013г., когато е настъпила и
смъртта на пострадалия, тъй като това е датата на която е настъпил вредоносният
резултат, който е източник на неимуществените вреди.
При този
изход на спора съдът следва да разгледа своевременно направеното от ответника
възражение за погасяване по давност на вземането за лихва за забава.
В хипотезата
на насочен срещу застрахователя на гражданската отговорност на деликвента пряк иск на пострадалия за обезвреда
вземането за лихви, вкл. за минал до исковата молба период, се погасява с
кратката тригодишна погасителна давност на основание на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД. Застрахователното
обезщетение зависи от деликтното обезщетение и е
функционално обусловено от него, поради което в тежест на застрахователя е да
покрие и лихвите за забава, когато застрахованият отговаря за тяхното плащане
пред третото увредено лице. В този случай, с оглед идентичното съдържание на
прякото право на увредения и деликтното право -
обезщетяване на неимуществени вреди, причинени на последния, началният момент и
срокът на погасителната давност, които важат за вземанията му срещу
застрахования деликвент и произтичат от деликтното правоотношение между тях, следва да бъдат
напълно изравнени с началото и продължителността на погасителната давност за
вземането предмет на прекия иск срещу застрахователя на деликвента.
Искът за обезщетение е предявен с искова молба от 31.07.2018 г. На основание
изложените съображения съдът счита, че специалната тригодишна давност по
отношение на претенцията за лихви започва да тече от деня на настъпилата
злополука – 19.08.2013г., в който момент настъпва и изискуемостта на вземането
от непозволеното увреждане. Следва, че възражението за погасяване на вземането
за лихви за периода от над три години преди датата, на която е предявена
исковата молба, а именно от датата на ПТП - 19.08.2013г. до 30.07.2015 г. вкл.,
е основателно. Следователно, лихва върху сумата от 5 000 лева следва да
бъде присъдена от 31.07.2015 г. до окончателното плащане. За периода от
19.08.2013г. до 30.07.2015 г. вкл., претенцията за присъждане на лихва следва
да се отхвърли, като погасена по давност.
По искането
за присъждане на разноски съдът приема следното:
С оглед
изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК – ищцата има право да получи
от ответника направените разноски, съразмерно с уважената част от иска, но
доколкото е освободена от заплащането на разноски, при условията на чл. 83,
ал.1, т.4 от ГПК - на практика не е понесла такива. Представеният договор за
правна защита и съдействие от 01.10.2018г. сочи (лист 125 от делото), че ищцата
и процесуалният й представител адв. М.Д.от САК са
уговорили да бъде предоставена безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. В полза на процесуалния представител на ищцата на
основание чл. 78, ал.1 от ГПК и чл. 38, ал. 2 от ЗАдв,
адвокатско възнаграждение за предявения иск е в размер на 4 530 лв., изчислено
във основа на минималното адвокатско възнаграждение по чл. 7, ал. 2, т. 5 от
Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. (при материален интерес от 150 000 лв.). Доколкото
процесуалният представител на ищцата не сочи доказателства да е регистриран по
ЗДДС, то не следва да се прилага § 2а от ДР на цитираната Наредба и да се
начислява данък върху добавената стойност върху възнаграждението от 4 530 лв.
По изложените
съображения и съразмерно с уважената част от иска, съдът присъжда на адв. М.Д.сумата от 151 лева, която ответникът следва да
заплати.
Ответникът
има право на действително направените съдебни разноски, вкл. и за процесуално
представителство, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, но не е заявил претенции
за присъждане на направените разноски, поради което и съдът не следва да се
произнася.
Ответникът
следва да заплати по сметка на Софийски градски съд, на основание чл. 78, ал.6
от ГПК, сумата от 200 лв., представляваща дължимата държавна такса, както и 24
лв. – разноски за превод на документи съразмерно с уважената част от иска.
Ответникът дължи и разноските по делото за заплащането на които ищецът е
освободен, за депозит за вещото лице по съдебно психологичната експертиза, които
са в размер от 7 лв., съразмерно с уважената част от иска.
Така
мотивиран, Софийски градски съд, І ГО, 26 състав
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА
„Е.Р.а.“ АД с ЕИК ******, със седалище и управление в Република Румъния: гр. Волунтари, шосе
„******, Глобал Сити Бизнес Парк, сграда ******,
окръг ***, да заплати на А.В.С., ЕГН **********, действаща лично и със
съгласието на своята майка П.Х.К., ЕГН **********, двете с адрес: ***, със
съдебен адрес:*** – адв. Й.Г.Д., на основание чл. 226,
ал. 1 от Кодекса за застраховането (отм.), сумата от 5 000.00 (пет хиляди)
лева, представляваща застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени
вреди от смъртта на дядо й Х.Т.К., в следствие на пътно транспортно произшествие, настъпило на 19.08.2013 г., по вина
на водача на товарен автомобил с марка „Рено Премиум”,
с рег. №*******, управляван от М.В., румънски гражданин, ЕГН *************, чиято
гражданска отговорност като автомобилист за вреди е била застрахована при
ответника към 19.08.2013г., ведно със законната лихва, считано от 31.07.2015г.
до окончателното изплащане на сумата от 5 000.00 (пет хиляди) лева, като
ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над 5 000.00 (пет хиляди) лева до пълния размер
от 150 000.00 (сто и петдесет хиляди) лева, като неоснователен, а за законната
лихва за периода от 19.08.2013г. до 30.07.2015г. включително, като погасена по
давност.
ОСЪЖДА „Е.Р.а.“ АД с ЕИК ******, със седалище и
управление в Република Румъния: гр. Волунтари, шосе „******,
Глобал Сити Бизнес Парк, сграда ******, окръг ***, на
основание 78, ал. 1 от ГПК и чл. 38, ал. 2 от ЗАдв,
да заплати на адв. М.Д.от САК, ЕГН **********, с
адрес: ***, сумата от 151.00 (сто петдесет и един) лева – разноски за
адвокатско възнаграждение по гражданско дело № 10385/2018г. по описа на
Софийски градски съд, І Гражданско отделение, 26 състав.
ОСЪЖДА „Е.Р.а.“ АД с ЕИК ******, със седалище и управление в Република Румъния: гр. Волунтари, шосе „******, Глобал Сити Бизнес Парк, сграда ******, окръг ***, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, да заплати по бюджетна сметка на Софийски градски съд, с адрес: гр. София, бул. „Витоша“ № 2, сумата от 200.00 (двеста) лева - държавна такса и сумата от 24.00 (двадесет и четири) лева – разноски за превод на документи по гр. д. № 10385/2018г. по описа на Софийски градски съд, І ГО, 26 състав.
ОСЪЖДА „Е.Р.а.“ АД с ЕИК ******, със седалище и управление в Република Румъния: гр. Волунтари, шосе „******, Глобал Сити Бизнес Парк, сграда ******, окръг ***, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, да заплати по депозитната сметка на Софийски градски съд, с адрес: гр. София, бул. „Витоша“ № 2, сумата от 7.00 (седем) лева – разноски по гр. д. № 10358/2018г. по описа на Софийски градски съд, І ГО, 26 състав.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийския апелативен съд, в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: