РЕШЕНИЕ
№ 952
гр. Пловдив, 07.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Светлана Ив. Изева
Членове:Радостина Анг. Стефанова
Светлана Анг. Станева
при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова
като разгледа докладваното от Радостина Анг. Стефанова Въззивно
гражданско дело № 20225300500469 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. във вр. с чл.422 във вр. с
чл.410 от ГПК и чл.22 във вр. с чл.11 ал.1 т.9 и т.10, чл.19 ал.4 и чл.23 от
ЗПК.
Образувано е по постъпили две въззивни жалби против Решение
№ 262596/04.12.2021г., постановено по гр.д.№ 10242/2019г. по описа на
Районен съд - Пловдив, XII гр.с.-
съответно от А. С. Т., ЕГН **********, от **********, в частта,
с която е признато за установено в отношенията между страните, че дължи на
„***********, плащане на следните суми по Договор за кредит № *** год., за
които е издадена заповед за плащане № 10572/03.12.2018г. по ч. гр. дело №
18840/2018 г. по описа на Районен съд – Пловдив, ІІ бр. с.: 8 595,33 лв. –
главница, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване
на заявлението – 27.11.2018г. до окончателното изплащане на вземането;
както и в частта, с която е осъден да заплати на дружеството сумата 524, 92
лв. разноски, както и сумата 41,40 лв. – депозит за платен депозит за вещо
лице;
1
съответно от „***********, чрез юрк. В.Д., само в частта, с
която е отхвърлен иска за присъждане на договорна лихва, дължима на осн.
т.4 по процесния Договор за кредит № *** год. за сумата в размер на 1 122,56
лв., представляваща просрочената и непогасена по давност договорна лихва,
начислена на осн. т.4 от договора за кредит за периода от 27.11.2015г. –
25.04.2018г.
Молят да бъде отменено в обжалваните от тях части и вместо това
да се постанови решение, с което да се отхвърли, респ. уважи исковата
претенция.
Окръжен съд –Пловдив, констатира, че въззивната жалба е
допустима – подадена е от надлежна страна по делото в законния срок по чл.
259, ал. 1 от ГПК срещу подлежащо на обжалване съдебно решение и прие за
установено следното:
Пред Районен съд – Пловдив от „************ против А. С. Т. е
заведена искова молба по чл.422 във вр. с чл.410 от ГПК, с която посочва, че
по силата на Договор № *** год., банката предоставила на ответника кредит в
размер на 10 000 лева, които Т. усвоил изцяло и се задължил да върне в в срок
до 25.04.2018 год., ведно с възнаграждение на кредитора, на общо 60 равни
месечни вноски от по 221.19 лева. Така, заедно с кредиторовото
възнаграждение Т. се задължил да върне общо 12 675.70 лева, тоест, 2675.70
лева – възнаградителна лихва, изчислена като еквивалент на 6.7 % от
непогасената главница за първите две години от договора – до 25.04.2015г.,
след което – като 14.7907 % на годишна база (при основа непогасената част
от вземането за главница) до 25.04.2016г., а след тази дата договорното
възнаграждение на кредитора се изчислявало като сбор от базовия лихвен
процент на банката и още 6 процентни пункта. Част от вземанията на банката
били платени, след което длъжникът изпаднал в забава, просрочвайки 50 броя
от вноските за главница и 48 вноски по лихвата. Срокът на договора изтекъл
на дата 25.04.2018г., падежна дата на последната вноска.
Банката се снабдила със заповед за незабавно изпълнение и
изпълнителен лист, издадени по частното дело № 18840 по описа на ПдРС за
2018г. В нея били заповядани за плащане следните суми, остатък за плащане
от задължението по договора: 8 595,33 лв. главница, 2823,89 лв. просрочена
договорна лихва, начислена за периода 25.04.2014г. – 25.04.2018г.; 5191,33
лв. просрочена наказателна лихва за периода от 13.05.2014 г. – 26.11.2018г. и
законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението –
27.11.2018г. до окончателното изплащане на вземането, и за събирането на
2
тези суми било образувано изпълнително дело № 704/2019 год. по описа на
ЧСИ ********* при ПОС. Т. възразил против така издадената заповед и на
кредитора бил даден срок по чл. 422 от ГПК да предяви иск за вземането си,
който бил спазен.
Затова е направено искане вземането да бъде установено при
следните размери: сумата от 8595,33 лв. - главница, 2 823,89 лв. просрочена
договорна лихва начислена за периода 25.04.2014г. – 25.04.2018г.; 5191,33 лв.
просрочена наказателна лихва за периода от 13.05.2014 г. – 26.11.2018г. и
законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението –
27.11.2018г. до окончателното изплащане на вземането.
Ответникът А. С. Т. е депозирал в срок Писмен отговор по чл.131
от ГПК, с който оспорва исковите претенции. Отрича съществуването на
договор между страните, или, ако такъв и сключен – то същия бил
недействителен на основанието по чл. 22 от ЗПК. Прави се и възражение за
нищожност на отделната клауза на т.10 от раздел ІІ на договора, тъй като
противоречи на императивна правна норма, в частност чл. 33 от ЗПК. Спори
се и по размера на иска, направено е възражение, че са олихвявани изтекли
лихви, като е начислявана – недопустимо – лихва за забава върху друга
лихва /анатоцизъм/, както и че исковата претенция за лихви е завишена, тъй
като размера на обезщетението за забава е изчислено в размер, по – голям от
законния, в противоречие с чл. 33 ал. 2 от ЗПК. Възразено е също така във
второто по делото открито съдебно заседание, че събраното от кредитора въз
основа нищожните клаузи следва да се прихване с насрещното му задължение
да върне полученото без основание; това възражение обаче не може да бъде
разгледано от съда, тъй като е направено след изтичането на срока по чл. 131
от ГПК.
В хода на производството са приети Основна и Допълнителна
ССЕ, изготвени от в.л.Б. В.
Районният съд, за да постанови решението, излага основни
съображения, че по делото е представено копие от договор между страните за
банков кредит „Великден“ 2013г., по силата на който банката – ищец дала на
ответника заем в размер от 10 000 лева, със краен срок за погасяване – до
25.04.2018г. Договорено било плащането на лихва като възнаграждение на
кредитора, каквато за периода от април 2013г до април 2015 г. била
договорена в размер от 6,7 % на годишна база; между 25.04.2015г -
25.04.2016г., между страните бил приложим лихвен процент от 14,7907
процента, като банката си запазила правото да го промени едностранно (да го
3
увеличи), ако длъжникът допусне просрочие от повече от 30 дни да плати
която и да било от вноските. След 25.04.2016г. бил приложим лихвен
процент, изчисляем като сбор от базовия лихвен процент на банката и още 6
процентни пункта, като към датата на сключване , БЛП бил 8.7907 процента
годишно. Заемната сума и лихвата следвало да бъдат върнати на общо 60
равни месечни вноски, всяка от които по 196,37 лева, дължими на 25-то
число на всеки от месеците от май 2013г до март 2018г, като за м. май 2013
има предвидени две плащания, дължими на тринадесето и двадесет и пето
число от месеца. При забава в плащането на вноските, върху забавената
главница се начислявало и обезщетение за тази забава в размер на 24,7907
процента годишно. Сумата била получена от Т.; по този факт не се спори, а и
той личи от заключението на вещото лице, което съдът кредитира.
Доказателства за точно изпълнение от страна на длъжника
отсъстват. Обратното, отново от заключението на вещото лице е видно, че
вноските по кредита са били плащани частично и със забава, като последното
плащане от страна на длъжника е направено на дата 25.04.2015г.
Банката не твърди да е обявила на длъжника вземанията си за
предсрочно изискуеми. Срокът на договора е изтекъл на дата 25.04.2018г с
настъпването на падежа на последната погасителна вноска.
Тъй като договорът попада под дефиницията на чл. 9 от ЗПК, той
следва да се подчинява на закрепените там правила за потребителска защита
на кредитополучателите, в редакцията на закона към датата на сключването
/изм., ДВ, бр. 30 от 26.03.2013 г., в сила от 26.03.2013г./. Договорът е писмен,
на хартиен носител, на длъжника е предаден екземпляр от него, общия размер
на кредита и условията за усвояването му; посочени са лихвения процент по
кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен
процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и
периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент;
информацията е предоставена за всички приложими лихвени проценти.
Има посочване на ГПР и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, и посочване на
допусканията, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите. Има посочване на условията за издължаване на кредита от
потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за
4
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски.
Отсъства посочване на последователността на разпределение на вноските
между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването, при положение, че по договора има поне
три различни начина, по които се изчислява кредиторовото възнаграждение.
Тази липса обаче не е достатъчна да релевира обща недействителност на
договора, тъй като различния начин на изчисляване на лихвата не води
автоматично до приложим различен лихвен процент, който като краен
резултат остава същия в абсолютно цифрово изражение. Първоначалният
погасителен план отразява точно последователността на разпределение на
вноските между различните неизплатени суми при всички лихвени проценти,
при което няма порок, който да релевира недействителност на целия договор.
Има информация за правото на потребителя при погасяване на
главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и
безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора,
извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и
предстоящите плащания /чл. 7. 3 от общите условия/, както и такава за
наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока, в
който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото
упражняване /чл. 7.4.1 от ОУ/.
Въведената като защитно възражение обща недействителност на
договора по смисъла на чл. 22 от ЗПК не била установена.
Неравноправна обаче на основание чл. 143 ал. 2 т. 12 от също
приложимия ЗЗП е клаузата на чл. 4 от Договора, която се използва за
определяне на размера на кредиторово възнаграждение. Тя позволява на
търговеца или доставчика да променя едностранно без основание
характеристиките на стоката или услугата, като предвижда възможност на
банката да измени едностранно договорения лихвен процент. Методиката,
която се прилага за определяне на третия във времеви план лихвен процент,
съдържа като задължителен компонент т.нар. „базов лихвен процент на
банката“. Този „базов лихвен процент“, може и да бъде определян
едностранно според нуждите на кредитора, като начина за определянето му
/според представената методика/ е неизвестен за длъжника. Тъй като според
заключението на вещото лице, банката и ефективно е прилагала така
5
определения лихвен процент, клаузата е недействителна, липсва основание за
плащане на кредиторовото възнаграждение и остатъка от него не се дължи.
Относно възражението за нищожност на клаузата на чл. 10 от
раздел ІІ от договора, Районният съд посочва, че тази договорка между
страните определя размера на обезщетението, което кредиторът има право да
получи при забава на длъжника да плати. Уговорено е обезщетение в размер
на договорения за възнаграждението лихвен процент, към който се прибавя
„наказателна надбавка в размер на законната лихва“, тоест, размера е 24.7907
процента годишно. Тъй като чл. 33 ал.2 от ЗПК забранява начисляване в
тежест на потребителя на обезщетение за забава над размера, определен в чл.
10 от ЗЗД, и този размер е надхвърлен, нормата е нищожна на основанието по
чл. 26 ал. 1 от ЗЗД – поради противоречие със закона.
Вярно е, че в тази хипотеза ЗПК замества по реда на чл. 26 ал. от
ЗЗД нищожната норма с повелителния специален закон по чл. 33 ал. 2, но
съдът не може приложи последната, като приеме за съществуващо вземане за
обезщетение за забавата в размер на законната лихва, дори да може да се
предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части.
Това е така, тъй като на плоскостта на потребителската защита, не се допуска
правна уредба на държава-членка на ЕС, която дава възможност на
националния съд, когато констатира нищожността на неравноправна клауза в
договор между продавач или доставчик и потребител, да допълни договора,
като измени съдържанието на тази клауза /срв. задължителните за съда
решения на СЕС С-618/10 от 14.06.2012г. по дело Banco Espanol de Credito
срещу Joaquin Calderon Camino, и С-421/14 от 26.01.2017г. по дело Banco
Primus SA срещу Jesus Gutierrez Garcia, както и съответната практика на
националните съдилища – решение № 76/22.07.2020 г., ВКС, ТК , І.т.о, по по
т.д. №1011 по описа за 2019г. и др./.
Доколкото вземане на банката за лихви няма, възражението за
изтекла погасителна давност подлежи на разглеждане само по отношение на
главницата. Банката не е обявявала вземанията си по договора да са
предсрочно изискуеми по реда на чл. 60 ал. 2 от ЗКИ, вземането на кредитора
се погасява с изтичането на пет години бездействие – за главницата,
доколкото за нея няма основание по чл. 111 от ЗЗД да се приложи краткия
погасителен срок. Заявлението за издаване на заповед за незабавно
6
изпълнение, по което е образувано частното гражданско дело № 18840, е
подадено в съда на дата 27.11.2018 г., тоест, биха били погасени по давност
вземанията за главница и такси с настъпил преди 27.11.2013 г падеж. Всички
плащания по договора са извършени по погасителния план, независимо от
забавата, тъй като тя не отпада с изтичането на срока за плащане на
последната вноска, а друго основание страните да бъдат освободени от
облигационната си връзка няма. Кредитът обаче е в просрочие едва от дата
25.03.2014г – за главницата, която затова не е погасена по давност.
Окръжен съд – Пловдив, V гр.с., въззивна инстанция, на осн.
чл.269 от ГПК, се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси той е
ограничен от посоченото в жалбата. За нарушаване на императивни правни
норми съдът е длъжен да следи служебно и без да има изрично оплакване в
тази насока съгласно задължителните указания, дадени с ТР № 1/2013г. на
ОСГТК на ВКС.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
С въззивната жалба на „**********“ АД възразява, че
уговорката за възнаградителна лихва по т.4 от Договора за банков кредит не
подлежи на преценка за неравноправност по чл.143 от ЗЗП. Според Решение
№ 153/13.03.2020г., постановено по т.д.№ 1294/2015г. по описа на II т.о. на
ВКС, с чл.4 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договор е създадено едно
изключение от преценката за неравноправен характер на договора, а именно
когато клаузата е свързана с основния предмет на договора и със
съответствието на цената и възнаграждението, от една страна, и доставените
услуги, от друга, при условие, че клаузата е изразена на ясен и разбираем
език. В този смисъл е и чл.145 ал.2 от ЗЗП. Възнаградителната лихва,
уговорена с т.4 „в“ от Договора е ясна и разбираема, с изрично посочване на
БЛП за лева към датата на сключване на договора, а именно 8,7907 %
годишно. А от заключението на ССЕ се е установило, че стойността на БЛП
за лева не е променяна след сключване на договора за банков кредит.
С въззивната жалба на А. С. Т. са направени възражения, че
Районният съд е формирал неправилен извод, че процесният договор е
действителен и нямало нарушение по см. на чл.22 във вр. с чл.11 ал.1 т.10,
т.12 и т.20 от ЗПК. Аргументите на съда противоречат на разпоредбата на
7
чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. В процесния договор в т.5, ГПР по заема е посочен
само като абсолютна стойност. Липсва ясно разписана методика на
формиране на годишния процент на разходите по кредита - кои компоненти
са включени в него, как е определен същият като 11.51 % .
Районният съд коментира, че записаното в закона задължително
съдържание присъства в Общите условия към договора, съответно в чл.7.3 и
чл. 7.4.1 от ОУ, но без да съобрази факта, че приложените по делото Общи
условия не са актуалните и приложимите към датата на подписването на
договора. Независимо от изричното указване от Районния съд на ищеца да
представи актуалните, действащи към 14.05.2013г Общи условия към
договора, ищецът не ги представи и по делото са налични единствено
първоначално приложените към исковата молба Общи условия от
01.02.2019г. На следващо място, посочва, че Районният съд правилно е
прогласил за нищожни клаузата на чл.4 от договора, определяща
кредиторовото възнаграждение по заема, както и клаузата на чл.10 от Раздел
II от договора, определяща дължимост на обезщетението при забава. Но
неправилно е приел, че не са дължими само сумите - заявени с исковата
претенция въз основа на тези клаузи и по този начин не е приспаднал от
главницата по заема всички останали платени от мен суми в срока на
договора, отнесени за погасяването на този вид вземания, които са били
определени въз основа на нищожните клаузи. Не съответен на действителните
факти е изводът на съда, че тъй като във второто по делото открито съд.
заседание е направено от моя процесуален представител възражение за
прихващане на събраното от кредитора въз основа на нищожните клаузи с
насрещното ми задължение по договора, то за това възражение е настъпила
преклузия по чл.131 ГПК. Възразява, че изявление е направено в съд. заседание
на 11.09.2020г. и това е първото по делото съд. заседание в което се дава ход на
делото и се изслушва и—приема доклада. Отделно, подобно заявление е
формулирано и в отговора по чл.131 от ГПК на исковата молба /на л.2 т.5 абз.
последен/. Поддържа, че при установена нищожност на клауза, участваща във
формирането на дълга, предмет на искова претенция, и при заявено оспорване
от моя страна на целия размер на търсения дълг, то не е необходимо изрично
формулирано възражение за прихващане, за да бъдат приспаднати от дълга
платените суми, възоснова на нищожната клауза.
Относно представената и приета в съд. заседание на 26.02.2021 г. от
ищеца Методика за определяне на базовия лихвен процент , е изцяло
неотносима спрямо изискването на чл. 11 ал.1 т.10 от ЗПК, тъй като тя касае
само БЛП, а не ГПР, както и същата не е била известна на мен,
кредитополучателя, при подписването на договора. Ищецът не доказа тя да
ми е връчвана, респ. да съдържа мой подпис за приемането й, липсват и данни
да съм бил уведомен за нейното съдържание.
Въззивната инстанция намира, че възраженията на А. С. Т.
относно недействителноста на договора на осн. чл.22 от ЗПК са основателни,
а съответно възраженията на „************ АД следва да се оставят без
уважение. Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК - когато не са спазени
изискванията на посочените в нормата разпоредби, сред които са и тези
на чл.11, ал.1, т.9, т.10, т.11 и т.12 и ал.2 от ЗПК договорът за
8
потребителски кредит е недействителен. Съгласно разпоредбата на чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора. Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент
на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК " общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.
Процесният договор се явява недействителен поради
неспазването на изискванията на чл.22 във вр. с чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. ГПР
представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички
разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита,
както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в договора относно
ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а
не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и
да преценява кои суми точно ще дължи. Изискването за посочване на общата
дължима сума е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по
какъв начин се формира неговото задължение.
В конкретния случай в договора е посочено, че ГПР е 11,51 %,
но липсва изобщо описание кои точно разходи се заплащат и по какъв начин
е формиран ГПР. Отделно от това, в договора за кредит е посочено, че
общият размер на дължимата сума е в размер на 12 970, 00 лв. , а
предоставената сума е в размер на 10 000 лв. Без да са необходими специални
знания, при елементарни аритметични изчисления се получава следния
резултат за ГПР /12 970,70 лв. – 10 000 лв. заемна сума/ : 10 000 лв. заемна
сума = 29,70 %. Налага се извод, че ГПР е с много по-висок процент, което
води до недействителност на клаузата на т.5, респективно води до
9
недействителност на договора, защото не съответства на посочения от него
размер. Съгласно разпоредбата на чл.7, ал.3 от ГПК съдът следи
служебно за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с
потребител. Според настоящия състав на съда тази уговорка е във вреда
на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност, защото
още при подписването на договора потребителят е въведен в заблуда относно
съществен елемент на съдържанието му. Тази клауза води до значително
неравновесие между правата и задълженията на кредитора и потребителя,
поради което съставляваа неравноправна клауза по смисъла на чл.143,
ал.1 от Закона за защита на потребителите.
Съгласно чл.23 от ЗПК при недействителност на договора за
потребителски кредит, кредитополучателят връща единствено заемната сума.
Всичко, което заплатил над нея подлежи на връщане поради липса на
основание за плащането /чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД/, тъй като недействителността
е начална. Независимо от горната разпоредба на чл.23 от ЗПК, в конкретния
случай същата неприложима относно незаплатената от длъжника главница в
размер на 8 595,33 лв., затова защото предявените искове са установителни на
осн. чл.422 във вр. с чл.410 от ГПК, докато искът по чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД по
своето естество е осъдителен иск, който не е предмет на настоящето
производство.
Предвид изложеното, че сключеният договор е недействителен на
осн. чл.22 във вр. с чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК не се налага разглеждането на
останалите възражения на страните по делото.
Решението в обжалваната част ще бъде отменено и вместо него ще
се постанови друго, с което ще се отхвърли претенцията, предмет на
въззивното производство. В останалата част решението е влязло в сила
поради необжалване /за разликата над 1 122,56 лв. до 2 823,89 лв. –
просрочена договорна лихва за периода от 25.04.2014г. до 26.11.2015г./, за
сумите 5 191,33 лв. – просрочена наказателна лихва за периода 13.05.2014г. –
26.11.2018г., както и в частта, с която е осъдено дружеството да заплати
сумата 38,60 лв. – депозит за вещо лице по бюджета на съдебната власт и
сумата 496,19 лв. – хонорар на осн. чл.38 от ЗА на адв. С.М.
Разноски.
Съобразно правния резултат по делото дружеството –
10
жалбоподател ще бъде осъдено да заплати лично на адв. С.М. общо сумата
1 292,12лв. /532,12 лв. + 760 лв./ за двете съдебни инстанции Районен и
Окръжен съд, на осн. чл.38 ал.1 т.2 от ЗАдвокатурата, съгласно приложените
ДПЗС и списъци за разноски по чл.80 от ГПК /на л.30 - 31 по възз.гр.д.№
469/22г. и на л.166 и л.242 /гр.д.№ 10242/19г./.
Сумата 532,12 лв. за първа инстанция е формирана, както следва
/1 028, 31 лв. изчислени в мотивите на решението – 496,19 лв. присъдени с
решението = 532,12 лв./.
Съобразно правния резултат по делото дружеството –
жалбоподател ще бъде осъдено да заплати на А. С. Т. разноските, за които е
бил осъден на първа инстанция на дружеството съответно сумата 41,40 лв. –
депозит за вещо лице и сумата 524,92 лв. – разноски по двете дела.
По мотивите, Пловдивският окръжен съд – V възз. гр.с.
РЕШИ:
Отменя Решение № 262596/04.12.2021г., постановено по гр.д.№
10242/2019г. по описа на Районен съд - Пловдив, XII гр.с., в частта, с която е
признато за установено в отношенията между страните, че А. С. Т., ЕГН
**********, от **********, дължи на „************, плащане на следните
суми по Договор за кредит № *** год., за които е издадена заповед за плащане
№ 10572/03.12.2018г. по ч. гр. дело № 18840/2018 г. по описа на Районен съд
– Пловдив, ІІ бр. с.: 8 595,33 лв. – главница, ведно със законната лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението – 27.11.2018г. до
окончателното изплащане на вземането; както и в частта, с която е осъден да
заплати на дружеството сумата 524, 92 лв. разноски, както и сумата 41,40 лв.
– депозит за платен депозит за вещо лице;
като вместо това постановява –
Отхвърля предявените на осн. чл.422 във вр. с чл.410 от ГПК от
„***********, искове против А. С. Т., ЕГН **********, за признаване за
установено по отношение на него в отношенията между страните, че дължи
на дружеството плащане на следните суми по Договор за кредит № *** год.,
за които е издадена заповед за плащане № 10572/03.12.2018г. по ч. гр. дело №
11
18840/2018 г. по описа на Районен съд – Пловдив, ІІ бр. с.: 8 595,33 лв. –
главница, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване
на заявлението – 27.11.2018г. до окончателното изплащане на вземането;
както и в частта, с която е осъден да заплати на дружеството сумата 524, 92
лв. -разноски, както и сумата 41,40 лв. – депозит за платен депозит за вещо
лице, като неоснователни.
Потвърждава Решение № 262596/04.12.2021г., постановено по
гр.д.№ 10242/2019г. по описа на Районен съд - Пловдив, XII гр.с. в частта, с
която е отхвърлен иска на „Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК *********,
против А. С. Т., ЕГН **********, на осн. чл.422 във вр. с чл.410 от ГПК за
присъждане на договорна лихва, дължима на осн. т.4 по процесния Договор за
кредит № *** год. за сумата в размер на 1 122,56 лв., представляваща
просрочената и непогасена по давност договорна лихва, начислена на осн. т.4
от договора за кредит за периода от 27.11.2015г. – 25.04.2018г.
В останалата част решението не е обжалвано и е влязло в сила.
Осъжда „Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК *********, да
заплати на адв.С.М., съдебен адрес – гр. П., ***, общо сумата 1 292,12лв. за
двете съдебни инстанции на осн. чл.38 ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред ВКС
на РБ в едномесечен срок от връчването.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12