О П Р Е Д Е
Л Е Н И Е
гр. Кюстендил, 04.06.2020 г.
Кюстендилският окръжен съд, в закрито
заседание, на четвърти юни две хиляди и
двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА САВОВА
ЧЛЕНОВЕ:ТАТЯНА
КОСТАДИНОВА
КАЛИН ВАСИЛЕВ –
мл. съдия
Като разгледа докладваното от младши
съдия К. Василев в. ч. гр. д. №201 по описа за 2020г. на КнОС
и, за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на
чл. 413, ал. 2 от ГПК.
Делото е образувано по въззивна частна жалба с вх. №6259/11.03.2020г. от “***” ЕАД, ЕИК:*********,
със седалище и адрес на управление: гр. ***, представлявано от изпълнителния
директор Д. Б., чрез юрисконсулт А. Б., против разпореждане №767 от 18.02.2020г. по ч. гр.
д. 335/2020г. по описа на Районен съд – Кюстендил.
С атакувания съдебен акт е оставено без
уважение заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от “***” ЕАД, ЕИК:*********, против Д.К.С., ЕГН:**********.
Жалбоподателят намира атакуваното
разпореждане за неправилно и незаконосъобразно. Намира, че заявителят е
изпълнил всички изисквания на закона, съгласно разпоредбата на чл. 410, ал. 3
от ГПК, а това включвало прилагането на договора, приложенията към него и
общите условия. Сочи се, че производството е заповедно и единствено се
установява дали длъжникът по заявлението ще оспори задълженията. Въпросите по
доказването на обстоятелствата и фактите не били предмет на установяване в
заповедното производство, а в евентуално протекло исково производство по установителен иск. Достатъчно като съдържание в заявлението
било посочване на обстоятелствата, от които произтича вземането. Фактите по
прехвърляне на вземането можели да бъдат доказвани едва в исково производство.
На следващо място, жалбоподателят не е съгласен с извода на съда, че договорът
не отговарял на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Изтъква се,
че в договора за кредит били посочени фиксиран лихвен процент, годишен процент
на разходите, ясен погасителен план, поради което нямало как кредиторът да бъде
упрекнат, че не е пояснил начина на
формулиране на референтни стойности, индекси, методики, тъй като последните
били неприложими. Намира, че била изпълнена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Изискуемото съдържание на договора
- фиксиран годишен лихвен процент по заема, годишен процент на
разходите, брой погасителни вноски, размер на погасителната вноска, дата на
плащане на всяка от погасителните вноски, общ размер на всички плащания, било
отразено в същия. Имало и погасителен план, подписан и от двете страни, в който
било посочено броя на погасителните вноски, падежа на всяка от тях. ГЛП и ГПР
не надхвърляли лимитативно определените за тях размери в нормата на чл. 19, ал.
4 от ЗПК. Прави се алтернативно искане – в случай, че съдът установи наличие на
неравноправни клаузи в процесния договор за кредит,
то следвало да приложи императивната норма на чл.23 от ЗПК, по силата на което
следвало да бъде издадена заповед за изпълнение за главницата, без сумите,
които произтичат от недействителни уговорки.
Прави се извод, че в тази насока била и трайната съдебна практика. Прави
се оплакване, че не е следвало районният съд да отхвърля изцяло заявлението за
издаване на заповед за изпълнение с мотива, че липсват доказателства цесията да
е надлежно съобщена на длъжника по заявлението. В жалбата се коментира, че
съществуват достатъчно законови механизми, които да защитят длъжника да не
плати повторно. Добавя се, че
уведомяването на длъжника не е елемент от фактическия състав на договора
за цесия. Целта на задължението на цедента да уведоми
длъжника за прехвърлянето била да бъде защитен длъжникът при изпълнение на
неговото задължение като плати на надлежно легитимирано лице, което е
актуалният носител на вземането към момента на плащането. Прави се извод, че
длъжникът можел да възразява успешно за липса на уведомяване, само ако
едновременно с това твърдял, че вече е изпълнил на стария кредитор или на овластено от този кредитор лице до момента на
уведомлението.
На тази база се иска отмяна на
атакуваното разпореждане и произнасяне в насока издаване на заповед за
изпълнение по заявлението по претендираните
искания.
На
основание чл. 413, ал. 2 от ГПК препис от частната жалба не се връчва на
длъжника.
Окръжен съд-Кюстендил, след като се запозна с материалите по делото, намира
следното:
Частната жалба е допустима, като
подадена в срок, от страна, която има право на жалба, срещу подлежащ на
атакуване съдебен акт и след заплащане на дължимата държавна такса, в
хипотезата на чл. 413, ал. 2 от ГПК.
На 16.07.2014г. бил сключен договор за
кредит „***“ между „***“ АД, ЕИК:*********, като кредитор, и Д.К.С., ЕГН:**********, като кредитополучател. По силата на
договора кредиторът се задължава да предостави на кредитополучателя револвиращ кредит в максимален размер на 100 лв., под
формата на разрешен кредитен лимит. Размер на месечна минимална вноска – 15% от
максималния размер на кредита. Договорът е с неопределен срок. Фиксираният
годишен лихвен процент е 72% - по 6% месечна лихва върху усвоената сума, ако
длъжникът погасява в срока на падежа и 180 % ГЛП, ако длъжникът не погасява
дължимите вноски до 5 число от месеца (или 15% месечна лихва). Годишният
процент на разходите е 108%. Посочено е в договора, че предоставеният заем е револвиращ потребителски кредит. Към договора са приложени
Условия за ползване на международна платежна карта и анекси. Липсва погасителен
план.
Претендираните в заявлението суми са 378,50 лв. – главница,
117,66 лв. – договорна лихва по чл. 9 от договора за кредит за периода
26.04.2016г. до 06.10.2016г.; обезщетение за забава 262,41 лв. считано от
06.10.2016г. до датата на подаване на заявлението в съда; законна лихва за периода от подаване на заявлението в съда
до окончателното изплащане на задължението. В обстоятелствената част на
заявлението се сочи, че вземането на „***“ АД, ЕИК:*********, е прехвърлено
чрез цесия на 01.08.2014г. в полза на „***“ ООД. На 11.11.2016г.
вземането отново е цедирано в полза на „***“ ЕООД. На
03.05.2019г. последното дружество прехвърля вземането в полза на „***“ ЕАД.
Твърди се още, че длъжникът е бил уведомен от „***“ ЕАД като пълномощник на цедентите „***“ ООД и „***“ ЕООД по реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД за
извършените продажби на вземането с уведомителни писма с изх.
№УПЦ-П-АКПЗ-АФ/412449 от дата 14.05.2019г.
От правна страна съдът установи следното:
Настоящият съдебен състав намира, че разгледана по същество въззивната
частна жалба е неоснователна по следните съображения:
Между молителя и длъжника са
възникнали облигационни отношения по силата на валидно сключен между тях
договор, индивидуализиран по-горе. Доколкото в заявлението се твърди да е
осъществена цесия между първия кредитор /цедента/ и
заявителя, както и за уведомяването на длъжника за променения му кредитор и в
производството по чл. 410 от ГПК е ограничено представянето на доказателства,
то са налице данни обуславящи активната процесуална легитимация за предявяване
на заявлението. Цитира се и писмо с изх. № УПЦ-П-АКПЗ-АФ/4122449 от
14.05.2019г., с което длъжникът бил уведомен за прехвърляне на задължението му.
За главницата:
С измененията в ГПК – чл. 411,
ал. 2, т. 3 за съда съществува задължение служебно да следи за неравноправни клаузи в договора,
за неизпълнение на който се иска издаване на заповед за изпълнение. Неравноправните
клаузи в потребителските договори са дефинирани в чл. 143 от Закона за защита
на потребителите. Същевременно в чл. 23 от Закона за потребителския кредит е
посочено, че когато договорът
за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В този смисъл не би следвало да
бъде отказано издаване на заповед за изпълнение в заповедното производството за
частите от искането по заявлението, което не се обхваща от вероятно
неравноправните клаузи на договора, т. е. най-малко за задълженията по
главницата и законната лихва, начислена върху невърнатата част пот главницата,
следва да се издаде заповед за изпълнение, респективно и изпълнителен лист.
Разпоредбата на чл. 411, ал. 2 от ГПК не може да се тълкува стеснително, т. е.
при установена вероятно неравноправна клауза в договора изобщо да не се издава
заповед за изпълнение, а това се отнася само за тези части от искането, за
които съдът е констатирал за неравноправност. Следва да се има предвид, че
съгласно член 6,
параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО предвижда, че неравноправните клаузи не
са обвързващи за потребителя. Поради това, всяка клауза извън тях поражда
действие и следва да бъде изпълнена при настъпване на условията за това. Не
следва неравноправните клаузи да пренасят действието си и върху главницата, за
която е трудно мислима хипотезата да не подлежи на връщане на база
неравноправна клауза по договор, пряко касаеща
главницата. Процесният договор е с неопределен срок,
съгласно текста на чл. 3, т. 2 от същия. Същевременно в чл.16 от договора са
посочени основанията за прекратяване на договора, като например, в т.6 от чл.16
от договора се сочи, че договорът може да се прекрати с писмено двумесечно
предизвестие от страна на кредитодателя. Такова
изявление липсва в обстоятелствената част на договора, както и не фигурира
никакво друго изявление, сочещо на извод, че договорът е прекратен. От тук
следва правния резултат, че задължението на длъжника е падежирало
с настъпването на уговорената в договора дата в чл. 3, ал. 1, т. 3 –
„договорена между страните между страните дата на плащане на първа минимална
вноска 5-о число на месеца, следващ месеца, в който е извършено усвояване на
кредита, ако до тази дата кредитополучателят не е погасил изцяло задълженията
си към кредитодателя.“ При наличието на тази
уговорка, то настоящият състав на съда намира, че задължението е падежирало, въпреки че договорът не е прекратен, а
продължава действието си.
За договорната лихва и обезщетение за
забава:
Заявителят претендира договорна лихва в
размер на 117, 66 лв. за периода от 26.04.2016г. до 06.10.2016г. В тази част претенцията е неоснователна по
две причини – видно от чл. 3, т. 5 от договора за кредит „***” годишния лихвен процент по заема е 72% при регулярно погасяване на кредита от
длъжника и 180% ГЛП при липса на погасителни вноски на уговорения падеж. Тази
уговорка представлява неравноправна клауза, тъй като според нормата на чл. 19 от ЗПК, годишният процент на разходите изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, който
съобразно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
Същевременно, договорната лихва е възнаграждението /печалбата/ на кредитора за
това, че е предоставил определена сума в заем. За да защити потребителя и за да
се избегне неоснователното обогатяване на финансови институции, предоставящи
потребителски кредити чрез определяне на висок лихвен процент, законодателят е
предвидил същият да е компонента, която се включва при формирането на ГПР и
съответно е определил максимален размер на последния. В тази връзка, преценката
за противоречие със закона следва да се прави на плоскостта дали сборът на
договорната лихва, ведно с другите разходи, надвишава фиксирания от
законодателя максимален размер на ГПР. Това условие не е изпълнено, понеже
както ГЛП 72%, така и ГПР, който е 108%, надхвърлят максималния размер от 50%. Наред с това, както и първоинстанционният съд е отбелязал, шрифтът на договора очевидно не отговаря на минималния стандарт от 12
пункта, както се сочи в разпоредбата на чл. 5, ал. 4 от ЗПК. На тази база настоящият състав намира, че почивайки на
неравноправни клаузи и без да отговарят на стандарт за едрина на шрифта, ще
потвърди разпореждането на първоинстанционния съд в
частта за договорната лихва, но доколкото уважава искането за главница, то
следва да се присъди и обезщетението за забава /мораторна
лихва/, формиращо се именно върху нея за периода след падежа на задължението до
деня, предхождащ деня на предявяване на вземането в съда.
Закона лихва за забава:
Доколкото претенцията за
главница ще бъде удовлетворена, а законната лихва се начислява върху
непогасената главница в периода от предявяване на заявлението в съда до
окончателното изплащане на задължението по главницата, то жалбата в тази и част
ще бъде уважена като началният период за начисляване на лихвата е 12.02.2020г.
С оглед изложеното съставът на КОС ще
отмени атакуваното разпореждане в частта, с която се оставя без уважение
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, с която е
отхвърлено искането по отношение на главницата, обезщетението
за забава /мораторна лихва/ и законната лихва
и ще го потвърди в останалата му част - за
договорната лихва.
По
разноските:
Жалбата е
уважена частично, липсва искане за присъждане на разноски, поради което съдът
не дължи произнасяне в тази насока.
По обжалваемостта:
Настоящият съдебен акт, на основание чл.
274, ал. 4 от ГПК не подлежи на обжалване.
Водим от изложеното, съставът на
Кюстендилския окръжен съд
О П Р Е Д Е Л И:
ОТМЕНЯ разпореждане №767 от 18.02.2020г.,
постановено по ч. гр. д. №335/2020г. по описа на Районен съд – Кюстендил, с което се оставя без уважение
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК в частта, с която е отхвърлено искането по договор за кредит „***”
от 16.07.2014г. между „***“ АД, ЕИК:*********, като кредитор, и Д.К.С., ЕГН:**********, като кредитополучател, вземанията
по който са прехвърлени на “***”
ЕАД, ЕИК:*********, по отношение на
главницата в размер на 378, 50 лв., обезщетение за забава в размер на 262,41
лв. за периода от 06.10.2016г. до 11.02.2020г., както и законна лихва,
определена върху главницата, считано от 12.02.2020г. до окончателното изплащане
на задължението по главницата.
ДА СЕ
ИЗДАДЕ ЗАПОВЕД ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ в полза на “***”
ЕАД, ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление: гр. ***, срещу длъжника Д.К.С., ЕГН:**********,
адрес:г***, за 378, 50 лв. –
главница, обезщетение за забава в размер на 262, 41 лв. за периода от
06.10.2016г. до 11.02.2020г., както и законна лихва, определена върху
главницата, считано от 12.02.2020г. до окончателното изплащане на задължението
по главницата, по договор
за кредит „***” от 16.07.2014г. между „***“ АД, ЕИК:*********, като кредитор, и
Д.К.С., ЕГН:**********, като кредитополучател,
вземанията по който са прехвърлени на “***” ЕАД, ЕИК:*********.
ВРЪЩА
делото на Районен съд – Кюстендил за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 от ГПК съобразно дадените указания.
ПОТВЪРЖДАВА
разпореждане №767 от 18.02.2020г.,
постановено по ч. гр. д. №335/2020г. по описа на Районен съд – Кюстендил в
останалите обжалвани части.
Определението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.