Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.Русе,
16.06.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД,
XIII – ти
граждански състав, в открито заседание на седми
юни през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ивайло Йосифов
при участието на секретаря Дарина Илиева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 914 по описа за 2017 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Предявените в
обективно и субективно съединение установителни искове за неистинност на
документ са с правно основание чл.124, ал.4, изр. първо от ГПК.
Ищецът Община Русе твърди, че е собственик на застроен
поземлен имот с идентификатор 63427.2.79 по кадастралната карта и кадастралните
регистри на гр.Русе, с площ от 1145 кв.м., с административен адрес гр.Русе, ***,
заедно с построената в имота масивна едноетажна сграда с идентификатор
63427.2.79.1, със застроена площ от 325 кв.м., с избено помещение под част от
сградата с площ от 65 кв.м., при граници: ПИ 63427.2.80, ПИ 63427.2.88,
63427.2.175. За имота бил съставен акт за частна общинска собственост № 6544/
25.08.2011 г., вписан в Службата по вписванията под № 197, т.XXVI. Твърди, че за същия имот,
описан като дворно място в гр.Русе, на ***, цялото от 1240 кв.м.,
представляващо парцел № XVII – 711, в кв.133 по плана на гр.Русе, при граници на
двора ***, ***, сграда на Русенска девическа гимназия и имот на Н.П., заедно с
построената в двора стилна едноетажна масивна сграда, застроена на 324 кв.м. и
два паянтови навеса, служещи за складове, бил съставен неистински официален
свидетелстващ документ, а именно нотариален акт за покупко-продажба на недвижим
имот № 123, т.VII, рег. №
2496, дело № 2406/1947 г., на който бил придаден вид, че е издаден от
Александър Косатев – нотариус при Русенския областен съд. Според неистинският
нотариален акт имотът бил продаден от И.С.А. на Й.И. К., който го закупил в
полза на сина си В.Й. К. , който е баща на ответника Е.В.К. и бивш съпруг на
ответницата А.А.К.,***, починал на 04.07.2002 г. Обстоятелствата около
съставянето на неистинския нотариален акт и на други официални документи от
подс.Ю.С., изнасянето от архива на Службата по вписванията – Русе на целия том VII от 1947 г. и заменянето в него на истинския нотариален
акт № 123, т.VII, рег. №
2496, дело № 2406/1947 г., с предмет имот на различно лице - Г.Б.Е. от гр.Г.,
със съставения неистински документ, е подробно описано в мотивите към
постановените присъда № 166/26.11.2007 г. по НОХД № 559/2006 г. на РОС и
присъда № 54/28.11.2011 г. по НОХД № 57/2011 г. на РОС. Ищецът моли съда да
постанови решение, с което спрямо ответниците да бъде признато за установено,
че нотариален акт № 123, т.VII, рег. № 2496, дело № 2406/1947 г., на Александър Косатев
– нотариус при Русенския областен съд, е неистински документ. Претендира и
направените деловодни разноски.
Ответниците Е.В.К. и А.А.К., чрез процесуалния си
представител, оспорват допустимостта на предявените срещу тях искове. Поддържат,
че по въпроса за неистинността на оспорения нотариален акт е налице сила на
пресъдено нещо, формирана с влязла в сила присъда, съответно с определение №
16/19.01.2015 г., постановено по НОХД № 57/ 2011 г. по описа на РОС. Сочат, че за ищеца липсва правен интерес от
водене на исковете, тъй като не е налице какъвто и да било спор, съдебен или
извънсъдебен, по отношение правото на собственост на ищеца върху имота, описан
в оспорения нотариален акт. Поддържат, че ако такъв съдебен спор все пак
възникне и в неговите рамки неистинският нотариален акт бъде използван като
доказателство, то ищецът ще разполага с възможността да го оспори по реда на
чл.193 от ГПК. Възразяват, че абстрактната възможност в бъдеще да възникне спор
по повод собствеността върху имота, при положение, че те не са съпричастни към
съставянето на нотариалния акт, чиято неистинност се иска да бъде установена,
не е достатъчна, за да обуслови правен интерес у ищеца от водене на исковете.
Молят съда да постанови определение, с което да прекрати производството по
делото поради тяхната недопустимост. В условията на евентуалност, ако съдът
счете същите допустими, ответниците признават исковете. Процесуалният им представител,
предоставил им безплатна правна помощ, претендира адвокатско възнаграждение.
Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства
и доводите на страните, намира за установено следното:
Съгласно чл.300 ГПК и чл.413, ал.2 от НПК влязлата в сила
присъда се ползва със сила на пресъдено нещо за изброените в тези разпоредби
обстоятелства и е задължителна за гражданския съд по въпроса извършено ли е
деянието, противоправно ли е то и виновен ли е деецът. Източник на силата на
пресъдено нещо обаче е само диспозитива на присъдата, а не и мотивите към нея. Именно в диспозитива на присъдата наказателният съд излага своето
решение по въпросите, по които тя е задължителна
за гражданския съд, а именно има ли извършено деяние,
извършено ли е то от подсъдимия, извършено ли е то
виновно, съставлява ли деянието
престъпление и каква е правната му квалификация –
чл.305, ал.4 вр.чл.301, ал.1, т.1 и т.2 от НПК. Различна е правната природа и
функцията на мотивите към присъдата. В тях съдът извършва фактически и правен
анализ на събраните доказателства като посочва установените обстоятелства, въз
основа на кои доказателствени материали се приемат за установени те и какви са
правните съображения за взетото решение – чл.305, ал.3 от НПК.
В настоящия случай в постановените от наказателния съд
съдебни актове по съществото на делото (присъда № 166/26.11.2007 г. по НОХД №
559/2006 г. на РОС и присъда № 54/28.11.2011 г. по НОХД № 57/2011 г. на РОС) липсва
произнасяне в диспозитив относно неистинността на оспорения нотариален акт.
Единственото произнасяне в диспозитив, което косвено има отношение към този
въпрос, се съдържа в пункт 20 от първата присъда, с която, в относимите й
части, подсъдимият Ю.С.С. е признат за виновен в това, че в периода от началото
на месец май 2000 г. до 05.02.2004 г., в гр.Русе и гр.София, скрил чужди
официални документи, между които и процесния нотариален акт, описан в т.3 от
този пункт на присъдата, с цел да набави за себе си, за ответника Е.В.К. и за И.Т.М.
облага, като извършеното съставлява престъпление по чл.319 от НК. Обективната
страна на този престъпен състав обаче не включва установяването неистинността
на оспорения нотариален акт, който бил поставен в т.VII за 1947 г. на
мястото на скрития истински такъв. По тази причина в обобщение следва да се
посочи, че липсва влязла в сила присъда, в диспозитива на която да е налице
произнасяне по престъпление, чиито обективен състав да включва установяване на
неистинност на оспорения нотариален акт, т.е. да е налице осъждане на
подсъдимия за т.нар. материална подправка на официален документ - чл.308 от НК.
Следователно по този въпрос липсва формирана сила на пресъдено нещо и не е
налице релевираното от ответниците основание за недопустимост на исковете
(чл.299, ал.2 вр.чл.300 от ГПК).
Този извод не се променя предвид обстоятелството, че с
определение № 16/19.01.2015 г., постановено по НОХД № 57/ 2011 г. по описа на
РОС, на основание чл.306, ал.1, т.4 от НПК, в рамките на произнасяне по въпроса
за веществените доказателства, съдът е разпоредил в съпроводителното писмо до Служба
по вписванията – Русе да бъде посочено, че шест от нотариалните актове,
подредени в т.VII за 1947
г., между които и процесния нотариален акт, са доказано, с влязла в сила
присъда, неистински документи. От една страна, както беше посочено, мотивите
към присъдата не са източник на сила на пресъдено нещо по въпроса дали
оспорения нотариален акт е неистински документ или не, за да е налице такова
произнасяне с присъдата. От друга страна определението по чл.306, ал.1, т.4 от НПК също не се ползва с такава сила. Неслучайно при изброяването в чл.413, ал.2
и ал.3 от НПК на задължителните за гражданския съд актове на наказателния съд,
а именно присъдите и решенията, решението на районния съд, с което се налага
административно наказание по чл.78а от НК и определението за одобряване на
споразумението, постигнато между прокурора и защитата, са пропуснати
определенията, постановявани по останалите въпроси. От това може да се направи
извод, че определенията не формират сила на пресъдено нещо по въпросите,
визирани в чл.413, ал.2 от НПК и чл.300 от ГПК, тъй като с тях се решават
въпроси, различни от тези за виновността и отговорността на подсъдимия - вж. и
чл.32, ал.1, т.3 от НПК. По тази причина съдът намира, че макар и изпратеното
писмо до Службата по вписванията – Русе да е от естество да създаде евентуални
практически пречки пред снабдяването с преписи от оспорения нотариален акт, то
само по себе си постановеното определение от 19.01.2015 г. не създава
юридически пречки пред разглеждането на исковете, нито лишава ищеца от правен
интерес от тяхното водене.
Съдът не споделя изразеното от процесуалния представител
на ответниците становище, според което за ищеца ще липсва правен интерес от предявяване
на исковете преди да е възникнал спор във връзка със собствеността върху
процесния имот, по който спор атакувания нотариален акт да е бил употребен като
доказателство. От мотивите към т.1 от Тълкувателно решение № 5 от 14.11.2012 г.
на ВКС по тълк. д. № 5/2012 г., ОСГТК следва извод, различен от този, поддържан
от ответниците. Приема се, че пропускането на срока по чл. 193, ал.
1 от ГПК лишава страната от правото занапред да оспори истинността
на документа чрез предявяването на иск по чл.124, ал.4 от ГПК. Ако оспореният
нотариален акт бъде употребен в рамките на образувано производство, то ищецът
би могъл да го оспори именно по реда на чл.193, ал.1 от ГПК. Щом ищецът не би
могъл да предяви иска по чл.124, ал.4 от ГПК след изтичане на посочения срок по
вече образувано производство, в което оспореният документ е бил представен, то
следва извода, че той би имал правен интерес от предявяването му именно в
периода преди образуането на такова производство, както е в настоящия случай. Ищецът
не е длъжен да бъде пасивен, изчаквайки неистинският документ да бъде ползван в
рамките на административно или съдебно производство, за да го оспори едва
тогава. Неистинският официален документ удостоверява неверни обстоятелства и по
този начин създава едно противно на правото състояние, срещу което лицето,
чиито права са или биха били засегнати в резултат на ползването като
доказателство, има правото да действа, чрез съответните процесуални способи,
веднага.
В задължителната съдебна практика /вж. решение № 131 от
27.06.2013 г. на ВКС по т. д. № 621/2012 г., II т. о., ТК/ се приема, че липсва пречка този иск да бъде
предявен в отделно производство, преди производството, в което документът
евентуално би могъл да бъде представен, разбира се, при наличие на правен
интерес. Според решение № 124 от 18.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 783/2012 г., IV г. о., ГК правният интерес от предявяването на
иска по чл.124, ал.4 от ГПК трябва винаги да е конкретен, свързан с твърдение
за наличие на възникнали правоотношения, чието съществуване съдържание и
последици се определят от извода за истинността на въпросния документ. Сочи се,
че правен интерес няма да е налице, когато страната се позовава на абстрактна
възможност съдържанието на документа да влияе на евентуални бъдещи
правоотношения, а е необходимо да се установи, че документът ще бъде използван
като доказателство с оглед други правоотношения между страните. В тази връзка
ответниците поддържат, че нямат никакво отношение към съставянето на оспорения
нотариален акт, не са имали и нямат намерение да се ползват от него, поради
което за ищеца не е налице правен интерес от водене на исковете. Съдът намира
това възражение неоснователно.
От мотивите към приложените присъди се установява по
категоричен начин, че ответникът Е.К. е съпричастен към престъпната деятелност
на подсъдимия Ю.С., включително досежно оспорения нотариален акт. Както беше
посочено, подсъдимият С. е признат за виновен в това, че скрил истинския
нотариален акт, чиито номер, том, номер в регистъра и номер на нотариалното
дело съвпадат с тези на оспорения като неистински такъв, с цел да набави облага
за себе си, за ответника Е.В.К. и за И. Т. М.. На стр.63 от мотивите към
присъда № 166/26.11.2007 г. по НОХД № 559/2006 г. на РОС е записано
следното:”Като следваща стъпка, насочена към осъществяване на намеренията му,
подсъдимият решил да се снабди с неистински документи, които да легитимират
него или негови близки като техни собственици. Решил това да бъдат нотариални
актове за покупко-продажба, според които действителните някогашни собственици
продавали имотите си на негови роднини или на роднини на негови познати. Решил,
че най-подходящи за целта са дядо му и баба му по майчина линия – К.Г.М. и Д.К.М..
Предложил на подс.К. да го направи собственик на още някой имот, освен
магазините на „Топливо” АД и същият се съгласил. …” Установява се, че били
съставени и множество други неистински документи, в които били посочени данни
за самоличността и възрастта на бащата и дядото на ответника Е.К.. Техните
данни фигурират и в записките на подсъдимия С., което потвърждава връзката
между последния и ответника К. във връзка със съставянето на оспорения
нотариален акт, от който последният имал намерение да се ползва. По тази
причина съдът намира, че за ищеца безспорно е налице правен интерес от
предявяване на иска по чл.124, ал.4 от ГПК срещу този ответник.
Правен интерес от водене на иска е налице и по отношение
на ответницата А.К.. Неистинският нотариален акт създава и по отношение на
последната, в качеството й на преживяла съпруга и наследник на В.Й. К.,***,
починал на 04.07.2002 г., привидност за права. В този смисъл двамата ответници
имат качеството на необходими факултативни другари (чл.216, ал.2 от ГПК),
доколкото, както е прието и в постановеното от съда, в настоящия състав,
определение № 1044/ 28.02.2017 г., решението трябва да бъде еднакво спрямо
двамата ответници. Общият факт тук е неистинността на атакувания документ и липсва
възможност той да бъде установен различно спрямо всеки от двамата ответници
като например спрямо единия от тях той бъде признат за неистински, а срещу
другия да бъде прието, че същият е истински документ. Освен това евентуалното неучастие
на ответницата в производството по делото, от постановеното в което решение тя
ще се окаже обвързана, би й дало възможност да иска неговата отмяна съгласно
чл.304 от ГПК, който неблагоприятен резултат ищецът има правен интерес да
избегне чрез предявяването на иск и срещу тази ответница и осигуряването по
този начин на нейното участие в производството.
По изложените съображения съдът намира предявените искове
допустими. Разгледани по същество те са и основателни, което не се оспорва и от
ответниците, а се установява и от материалите от наказателното производство, представени
с исковата молба. По тези съображения исковете следва да бъдат уважени.
Ищецът е направил разноски в размер на 80 лева – заплатена
държавна такса. Същият, съгласно чл.78, ал.8 от ГПК, има право и на
юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя, предвид факта, че се касае
до неоценяеми искове, в размер на 120 лева съгласно чл.23, т.4 от Наредбата за
заплащането на правната помощ.
Съдът намира, че в настоящия случай липсва основание за
приложението на чл.78, ал.2 от ГПК. Признанието на иска по необходимост включва
освен признание на неговата основателност, но и на допустимостта му. Липсва
възможност, за целите на приложението на чл.78, ал.2 от ГПК, един иск да бъде
признат като основателен, а в същото време да се оспорва неговата допустимост. В
този случай изявлението на ответниците би съставлявало признание единствено на
фактите (чл.175 от ГПК), което обаче няма да има за свой резултат приложението
на посочената разпоредба. Обстоятелството, че съгласно чл.130 от ГПК по
допустимостта на исковете съдът дължи служебна проверка не променя този извод. Ако
при извършването на тази проверка съдът констатира недопустимост на
претенциите, то той ще прекрати производството по делото и ще присъди разноски
в полза на ответника, при направено съответно искане, на това основание –
чл.78, ал.4 от ГПК, въпреки извършеното признание на иска. Този извод
съответства напълно и на цитираното в писмената защита на процесуалния
представител на ответниците решение № 20 от 7.04.2014 г. на ВКС по гр. д. №
5289/2013 г., I г. о., ГК.
По изложените съображения в полза на ищеца следва да бъдат
присъдени направените деловодни разноски в общ размер от 200 лева.
Мотивиран така, съдът
Р
Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по
отношение на Е.В.К., с ЕГН ********** и А.А.К., с ЕГН **********,***, по
исковете на Община Русе, представлявана от кмета Пламен Пасев Стоилов, че нотариален
акт за покупко-продажба на недвижим имот № 123, т.VII, регистър № 2496, дело №
2406/1947 г., на Александър Косатев – нотариус при Русенския областен съд, с който продавачът И.С.А. продава на купувача Й.И. К.,
който купува в полза на сина си В.Й. К., следния недвижим имот: дворно място в
гр.Русе, на ***, цялото от 1240 кв.м., представляващо парцел № XVII – 711, в кв.133 по плана на
гр.Русе, при граници на двора ***, ***, сграда на Русенска девическа гимназия и
имот на Н.П., заедно с построената в двора стилна едноетажна масивна сграда,
застроена на 324 кв.м., състояща се от мозаечна площадка отпред с каменно
стълбище, вътре със седем жилищни стаи, вестибюл, две складови помещения и
таванско помещение, както и със застроени два паянтови навеса, служещи за
складове, е неистински документ.
ОСЪЖДА Е.В.К.,
с ЕГН ********** и А.А.К., с ЕГН **********,*** сумата от 200 лева –
деловодни разноски.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Русенския окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването на препис от него на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /П/