РЕШЕНИЕ
гр. София, 05.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „А”
въззивен състав,
в публичното заседание на двадесет и първи октомври две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
ЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
при секретаря Анелия Груева, като разгледа
докладваното от съдия Йовчева гр. дело № 13513 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на „Т.С.“ ЕАД срещу решение от 24.04.2020г., постановено по
гр. дело № 22804/2017г. на Софийски районен съд, 82 състав, с което са
отхвърлени предявените от дружеството - жалбоподател срещу А.К.И. искове с
правно основание чл. 422 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ и чл.
86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че въззиваемата – ответник дължи на
ищеца суми, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.
№ 59907/2016г. на СРС, 82 състав.
Въззивникът
– ищец поддържа, че решението е необосновано, поради допуснати съществени
противоречия на материалния и процесуалния закон. Твърди, че ответницата,
в качеството си на собственик на имота е била клиент на ТЕ. Поддържа, че законът
му дава право да избере дали да насочи претенцията си към собственика или
вещния ползвател на имота. Заявява, че в събранието на ЕС за избор на топлинен
счетоводител е участвала именно ответницата. На следващо място сочи, че в
отговора на исковата молба не се оспорва качеството на ответницата на
потребител, а като е приел, че тя няма такова, съдът е излязъл извън предмета
на спора. Твърди, че правото на ползване е погасено на основание чл. 59, ал. 1
ЗС – със смъртта на ползвателя. Предвид изложеното, жалбоподателят „Т.С.“ ЕАД моли
въззивния съд да отмени първоинстанционното решение и да уважи предявените
искове срещу ответницата А.И., с присъждане на разноски.
Въззиваемата А.К.И. не е депозирала
отговор на жалбата. В съдебно заседание особеният ѝ представител поддържа,
че между А.И. и „Т.С.“ ЕАД не е имало сключен договор, тъй като за имота е
имало учредено вещно право на ползване на трети за спора лица. Поради това моли
съда да отхвърли жалбата.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно
и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във
въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:
При извършената служебна проверка по чл. 269, изреч.
1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част.
По същество жалбата е неоснователна.
Предявени са по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК
установителни искове за парични притезания за незаплатена топлинна енергия,
услугата дялово разпределение и мораторна лихва, за които е издадена заповед за изпълнение по
ч.гр.д. № 59907/2016г. на СРС, 82 състав срещу ответницата А.К.И..
С обжалваното решение СРС е отхвърлил исковете
срещу А.К.И., като е приел, че от представения документ за собственост е
установено, че вещното право на ползване е било запазено от лицата, дарили
имота на ответницата. Приел е, че вещният ползвател е лице, което по изричното
разпореждане на закона е натоварено да заплаща продажната цена на доставената
топлинна енергия. Поради това и поради липсата на доказателства, че лицата, на
които е учредено вещното право на ползване са престанали да го упражняват,
районния съд е отхвърлил исковете.
По делото е безспорно установено, че ответницата А.И.
е собственик на топлоснабдения имот. На следващо място от договора за дарение е
видно, че лицата, дарили апартамента на А.И., са запазили за себе си правото да
го ползват докато са живи. Нито в производството пред районния съд, нито пред
настоящата инстанция са ангажирани доказателства, че те са престанали да
упражняват това си правомощие. Такива твърдения не са навеждани и в хода на процеса
пред СРС.
Ето защо е установено, че въззиваемата – ответник А.И.
притежава т.нар. „гола собственост“ върху имота, по силата на договор за
дарение, сключен с нот. акт на 03.11.1997 г. (л. 18-19 от делото на СРС), с
който В. и К.М.са запазили за себе си правото на ползване върху апартамента,
докато са живи.
Съгласно чл. 153, ал.1 ЗЕ, всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за
дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за
топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по
чл. 36, ал. 3.
Съгласно задължителните
указания, дадени с ТР № 2/17.05.2018г. по т.д. № 2/2017г. на ВКС, ОСГТК, правоотношението по продажба на топлинна
енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като
договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично
известни Общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР), като писмената форма на
договора е форма за доказване. Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради
с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ,
така и на новоизградените сгради, се
извършва въз основа на писмен договор със собствениците или титулярите на
вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради
това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия
за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с
топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди при публично известни общи условия. Прието е в горецитиранато ТР, че
клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти,
различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване,
за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи
условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото
ползващо лице придобива качеството "клиент" на топлинна енергия за
битови нужди, но наличието на договорни отношения подлежи на доказване по общия
исков ред, например чрез откриването на индивидуална партида на ползвателя при
топлопреносното дружество, но не се презюмира с установяване на факта на
ползване на топлоснабдения имот.
При
учредено вещно право на ползване титулярът на това право ползва вещта и извлича
ползите от същата, като на основание чл. 57, ал. 1 ЗС той е длъжен да плаща
разноските, свързани с нейното ползване. Заплащането на доставената в
топлоснабдения имот топлинна енергия представлява разход, произтичащ от
ползването на този имот. Собственикът притежава т. нар. "гола
собственост" по отношение на идеалните части от имота, за който е
учредено/запазено вещно право на ползване и докато съществува правото на
ползване на трето лице, той не би могъл да упражнява правомощието да ползва
вещта. Ето защо при наличие на учредено/запазено вещно право на ползване по
отношение на процесния топлофициран имот, разноските за ползването на имота,
включително и за консумираната топлинна енергия, са в тежест на вещния
ползвател, съобразно обема на правото на ползване.
По
делото не се твърди и доказва между въззиваемата и ищеца да е сключен индивидуален
писмен договор, уреждащ техните отношения, респ. да е налице ползване от нейна
страна на процесния топлоснабден имот със съгласие на носителя на вещното право
на ползване. В тази връзка следва да се посочи, че участието на А.И. в общото
събрание на ЕС, което е избрало топлинен счетоводител, не представлява такъв индивидуален
писмен договор.
Предвид
изложеното, въззивният съд споделя мотивите на СРС, че не е установено за претендирания
период между ищеца и въззиваемата А.И. да е била налице облигационна връзка, по силата на която за последната да е
възникнало задължение за заплащане на цена за доставена топлинна енергия в
съответния размер.
Неоснователно
е и оспорването, че като е приел, че ответницата няма качеството на потребител,
съдът е излязъл извън предмета на спора, поради липсата на изрично оспорване в
отговора на исковата молба. В доклада по делото това обстоятелство не е
отделено като ненуждаещо се от доказване в отношенията между страните, а
напротив – разпределена е тежест на ищеца да докаже, че ответницата е страна по
облигационно отношение за доставка на топлинна енергия. Не може да се приеме,
че „Т.С.“ ЕАД е изпълнила доказателствената тежест за установяване на това
обстоятелство, предвид наличието на данни за учредено вещно право на ползване
на трети лица за същия имот и едновременно липсата както на твърдения, така и
на доказателства, че тези лица не упражняват това право поради някоя от
причините, посочени в чл. 59 ЗС. Визираното обстоятелство касае пасивната
материалноправна легитимация по спора, поради което не е извън предмета на
делото.
По
изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че жалбата е неоснователна и предвид
съвпадението на изводите на двете инстанции, първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора право на
разноски има единствено въззиваемата А.И., каквито тя не претендира и не следва
да се присъждат.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение
от 24.04.2020г., постановено по гр. дело № 22804/2017г. на Софийски районен
съд, 82 състав, с което са отхвърлени исковете на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК*********, срещу
А.К.И., ЕГН **********.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно
обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.