Р Е Ш Е Н И Е
№ …………./06.08.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ
РАЙОНЕН СЪД, XXXIX - ти състав, в публично съдебно заседание проведено на
дванадесети юли през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: Христина Колева
при
секретаря Цветелина Илиева, като разгледа докладваното от съдията гр.дело №
10707 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по
повод предявени от „П.К.Б.” ЕООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:*** срещу Д.Д.Р.,
ЕГН: **********, адрес: ***, съединени в условията на първоначално обективно
кумулативно съединяване на положителен установителен
иск с правно основание чл.422, ал.1 във вр. чл.415, ал.1 ГПК във вр.
чл.79, ал.1 ЗЗД и осъдителни искове с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД за признаване за установено в
отношенията между страните, че в полза на дружеството ищец съществува вземане,
произтичащо от Договор за потребителски кредит №*****/
Ищецът обосновава съществуващия за него
правен интерес от провеждане на исковете, навеждайки следните фактически
твърдения: на 28.03.2017г. между ищецът, в качеството му на
кредитор и Д.Д.Р., в качеството му на кредитополучател бил сключен
Договор за потребителски кредит №***** при следните параметри: сума на кредита 3000
лева със срок на издължаване 24 месеца и размер на месечната вноска 185.46
лева, платима на 25-то число от месеца. ГПР възлизал на 49.89.%, а ГЛП на 41.17
%. Така общото задължение по кредита било 4451.04 лева.
Кредитополучателят закупил пакет за допълнителни услуги срещу възнаграждение
3601.44 лева при размер на месечната вноска 15.06 лева. Възнаграждението за
допълнителни услуги не представлявало цена на услугите, а е дължимо за
наличието им. За възможността кредитополучателят да поиска промяна в договора
за кредит. Съгласно чл.4 ОУ кредитополучателят дължал и договорено
възнаграждение за изтегления кредит в размер на 1451.04 лева. Общото задължение
по кредита, ведно със споразумението за закупени допълнителни услуги възлизало
на 8052.48 лева при месечна вноска 335.52 лева. С отпуснатия кредит са рефирани задължения на Р. към трети лица – към К. АД 1650
лева и към 4 ф ЕООД 1350 лева. Твърди се, че кредитополучателят направил една
пълна погасителна вноска и една непълна, като последната вноска била с дата
18.05.2017г.. Съгласно т.12.3 от ОУ при просрочване на една вноска с повече от
30 календарни дни настъпвало автоматично прекратяване на договора и се
обявявала неговата предсрочна изискуемост без да се изпраща покана, предизвестие
или др. Твърди се, че договорът е прекратен на 05.09.2017г.. Р. платил 608.66
лева, с което са погасени главница 82.53 лева; 12.80 лева лихви за забава на осн. т.12.1 ОУ в размер на ОЛП+10% годишно; 183.21 лева
договорно възнаграждение и 300.12 лева възнаграждение за допълнителни услуги. Предвид неизпълнение
на поетите от последния задължения, по негова инициатива е учредено заповедно
производство по образуваното ч.гр.д. № 5191/2018г. по описа на ВРС, по което в
полза на ищеца е издадена Заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК. Издадената в негова полза заповед за
изпълнение била връчена при условията на чл. 47, ал.5 ГПК, като му е указано да
предяви иск на
основание чл. 415, ал.1, т.2 ГПК, поради което за него е налице правен интерес от провеждане
на избраната форма на искова защита. Моли за постановяване на положително
решение по предявените искове.
В отговор на исковата молба, депозиран в
рамките на срока по чл. 131 ГПК, ответникът, чрез назначения му особен
представител излага съображения за неоснователност на предявените срещу него
искове по същество. Оспорва сумата по кредита да е предоставена на
кредитополучателя лично или чрез рефиране на
задължения към трети лица. Счита, че договорът не отговаря на чл.11 ЗПК и е
недействителен на основание чл.22 ЗПК, поради неспазване на чл.10, ал.1, чл.11,
ал.1 т.7-12 и 20 и чл.12, ал.1, т.7-9. Размерът на договорената възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави, поради
което договорката за нейната дължимост е нищожна.
Клаузата от договора, с която се договаря ГЛП от 41.17% е неравноправна на
основание чл. 146, ал.1 ЗЗП. Недействителна е уговорката за възнаграждение за
закупен пакет за допълнителни услуги, тъй като нарушава чл.10а и 19 ЗПК, поради
което е неравноправна на основание чл. 143 вр.146
ЗЗП. Навежда доводи, че договореното възнаграждение е дължимо до 05.09.2017г. или само за първите четири
вноски, поради отпадане на преимуществото на срока на договора. Моли за отхвърляне на исковете.
Съдът, като взе предвид доводите на страните
и събраните по делото доказателства, преценени заедно и по отделно, намира за
установено от фактическа страна следното:
Видно е от присъединеното ч.гр.д. №5191 по описа за 2018г. на ВРС, 48 състав, че в полза на ищеца срещу ответника е
издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК за сумата, предмет на установителния иск.
Заповедта за изпълнение е
връчена на ответника по чл.47, ал.5 ГПК, като в срока по 415, ал. 4 ГПК е постъпила
искова молба от заявителя, което обуславя и правния интерес от водене на
настоящия иск.
Между страните е сключен
Договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт
№ ***** от 28.03.2017г. По силата на договора
банката е предоставила на ответника кредит в размер на 3000 лева за срок от 24
месеца. Видно от договора, размерът на погасителната вноска е 185.46 лева,
годишният лихвен процент е 41.17 %, а ГПР е 49.89 %, като дължимата сума по
кредита е определена на 4451.04 лева. Вписано е, че по избран и
закупен пакет от допълнителни услуги е дължимо възнаграждение от 3601.44 лева с
размер на вноската по допълнителния пакет 150.06 лева. Общото задължение по
кредита и по пакета за допълнителни услуги е посочено в размер на 8052.48, с
погасителна вноска от 335.52 лева. Падежът на вноските е 25-то число на месеца.
В договора е отразено, че с отпуснатия заем ще бъдат рефирани
задълженията на ответника към К. АД в размер на 1650 лева и към 4 ф ЕООД в
размер на 1350 лева. Посочени са и банковите сметки, по които следва да се
преведат сумите. Предвиденият краен срок за погасяване на кредита е 25.04.2019г.
Представен е и погасителния план по договора.
Представено е подписано
споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги от 28.03.2017г. В
същото е посочено, че допълнителните услуги, които могат да бъдат предоставени
са следните: приоритетно разглеждане и изплащане на потребителски кредит,
възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски, възможност за
намаляване на определен брой погасителни вноски, възможност за смяна на дата на
падеж и улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства.
Съгласно споразумението страните се съгласяват, че 15 % от възнаграждението по
закупения пакет от допълнителни услуги, но не повече от 300 лева, представляват
стойността на разходите за предоставената услуга приоритетно разглеждане на
искането за отпускане на потребителски кредит.
Представени са и Общите
условия на „П.К.Б.“ ЕООД към договора за потребителски кредит.
Приет по делото е и
погасителния план към процесния договор за кредит,
видно от който първата вноска по кредита е с падеж 25.05.2017г., а последната 25.04.2019г.
Видно от приложените разпечатки
от транзакции, сумата от 1650 лева е преведена от ищцовото
дружество по посочената в договора за кредит банкова сметка ***.03.2017г., а
сумата 1350 лева е преведена от ищцовото дружество по посочената в договора за кредит
банкова сметка ***.03.2017г.
Представено от ищеца е
извлечение по сметка към договор за потребителски кредит № *****, видно от
което са налице плащания по договора – една пълна погасителна вноска с падеж
25.05.2017г. и една непълна с падеж 25.06.2017г., възлизащи на общ размер от
608.66 лева.
Представено е уведомително
писмо от ищцовото дружество до ответника, с което същият
се уведомява, че съгласно ОУ към договора за кредит считано от 05.07.2017г.
договорът е едностранно прекратен, а вземането по него е обявено за предсрочно
изискуемо и възлиза на 7494.46 лева.
При така установените фактически
обстоятелства съдът достигна до следните правни
изводи:
По установителната
претенция
Предявеният установителен
иск е с правно основание чл.422, ал.1 във вр. чл.415,
ал.1 ГПК във вр. чл.79, ал.1 ЗЗД. Предявен е след
провеждане на производство по чл.410 ГПК в срока, предвиден в разпоредбите на
чл.415, ал.1 ГПК и е процесуално допустим.
В тежест на ищеца е да
установи, при условията на чл. 154, ал. 1 ГПК, съществуване на вземането, за което е издадена процесната заповед за изпълнение, а именно: наличие на валидно сключен договор за кредит, изпълнение на задълженията на кредитодателя по
него, както и размер на претендираната
главница.
Безспорно се установи сключването на договора за кредит
между страните. От представените от ищеца писмени
доказателства, неоспорени от ответника, се установява, че ищцовото
дружество е
изпълнило задължението си по договора, като е предоставило
сумата в общ размер от 3000 лева по посочените от кредитополучателя банкови
сметки за рефиране на негови задължения към други
кредитори.
Ищецът твърди, че поради неплащане на вноските по кредита
е настъпила автоматично предсрочната изискуемост на същия.
Съгласно т.18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по тълк.
дело № 4/2013 година на ОСГТК, ВКС в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал.
1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият
кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или
при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника,
вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата,
след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем
и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. Ако предсрочната изискуемост
е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се
обявява по реда на чл.60, ал.2 от Закона за кредитните институции, правото на
кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване
на предсрочната изискуемост на кредита. Независимо от обстоятелството, че ищцовото
дружество не е банка, а фова институция по смисъла
на чл. 3 ЗКИ,
даденото
в цитираното ТР разрешение за необходимостта преди подаването на заявлението да
се съобщи на длъжника изявлението на кредитора, че счита кредитът за предсрочно
изискуем, е принципно и следва да намери приложение по аналогия. Същото следва
да се прилага не само за настъпване на предсрочната изискуемост на задължения
по договор за банков кредит, но и по отношение настъпването на предсрочна
изискуемост на разсрочени парични задължения по други договори, по които престацията на кредитора е била изпълнена в цялост, а
задължението на длъжника е разсрочено. Отделно от това, кредитополучателите по
договори, сключени с небанкови фови институции, биха
били поставено в по-неблагоприятно положение спрямо длъжниците
по договори за банкови кредити.
В настоящия
случай съдът намира, че изявлението на ищеца за обявяване на предсрочна
изискуемост, не е достигнало до длъжника. По делото е представено писмо
адресирано до ответника, с което се обява предсрочната изискуемост, но не и
доказателство за получаване на писмото. В този смисъл съдът намира, че
длъжникът не е уведомен за предсрочната изискуемост преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Въпреки липсата на уведомяване за предсрочната
изискуемост, съдът на основание чл.235 ГПК следва да съобрази всички факти, настъпили
след предявяване на иска. След подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение, съобразно погасителния план по договора за кредит са падежирали всички непогасени месечни вноски, тъй като на 25.04.2019г.
/преди даване ход на устните състезания/
е настъпил крайният падеж на договора. По въпроса за задължението на
съда да установи падежиралите вноски по кредита в
рамките на иска по чл.422 ГПК, въпреки ненадлежното обявяване на предсрочната
изискуемост са постановени редица решения на ВКС по чл.290 от ГПК – Решение № 7 от 19.05.2017г. по гр.д. №
60053/16г., І т.о., Решение № 180 от 31.07.2017г.по т.д. 1357/16г., Решение №
103 от 07.08.2017г. по т.д. №851/16г. на ВКС, І т.о., Решение № 208 от 09.02.2018г.
по т.д. № 394/17г. на ВКС, І т.о. и др.
Както бе посочено, в настоящия случай са падежирали всички вноски съобразно погасителния план по
договора за кредит, като дължимата главница по тях е общ размер от 2917.47
лева.
По гореизложените съображения съдът намира, че искът за
установяване дължимостта на главницата се явява
основателен и следва да бъде уважен за сумата от 2917.47 лева.
По осъдителните претенции
Предявената претенция за заплащане на договорна лихва
е с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД и е
процесуално допустима.
Установи се, че с договора между страните е уговорено заплащането
на възнаградителна лихва. Съдът не констатира
нарушение на императивна разпоредба при уговаряне на това задължение. Общият
размер на ГПР е 49.89 %, който формално не надвишава допустимата стойност
съобразно чл.19, ал.4 ЗПК, макар и да се доближава до същата.
По гореизложените
съображения искът за възнаградителна лихва се явява
основателен и следва да бъде уважен за сумата от 1267.83 лева.
Предявената претенция за заплащане на възнаграждение за
допълнителен пакет услуги е с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД и е
процесуално допустима.
Установи
се от представения договор и споразумение към него, че е страните са уговорили
закупуването от страна на кредитополучателя на допълнителен пакет услуги, за
което същият се е задължил да заплати възнаграждение в размер на 3601.44 лева.
От
особения представител на ответника е направено възражение по отношение на
размера на това задължение, доколкото същият надвишава главницата и се явява
сключено в ущърб на потребителя.
Видно от съдържанието на споразумението 15 % от общия размер на възнаграждението, но
не повече от 300 лева, е за компенсиране разходите на кредитора. Тази договорна
уредба, макар и формално да съответства на буквата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК, по
същество противоречи на закона. Предвид, че само 15 % покриват разходите на
кредитора, останалата част по същество е печалба за същия. С оглед на
изложеното следва изводът, че тази договорна клауза (това споразумение)
заобикаля императивното правило на чл. 19, ал.4 ЗПК, гарантиращо максимално
допустимия процент на разходите на годишна база (ГПР) по потребителските
кредити да е в размер не по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения, определена с постановление на Министерския съвет. Съгласно
сключения между страните договор това възнаграждение не е включено в ГПР, а ако
се добави към тази величина безспорно ще надхвърли лимита по чл. 19, ал. 4 ЗПК,
поради което договорката за заплащането ѝ се явява нищожна, по аргумент
от 21, ал.1 ЗПК. Освен на горепосоченото основание, тази договорна клауза се
явява нищожна и поради противоречието ѝ с добрите нрави, тъй като същата
е в размер надвишаващ предоставената в заем главница. Не е налице доказване и
от страна на ищеца, че тази клауза е индивидуално договорена между страните. С
оглед гореизложеното съдът приема, че споразумението за закупуване на
допълнителен пакет от услуги, което е инкорпорирано и в договора за кредит, е
нищожно и поради противоречие с добрите нрави, на основание чл. 26, ал.1 ЗЗД. Следва
да се посочи още, че не са ангажирани доказателства от страна на ищеца затова,
че въпросните услуги, предмет на споразумението, реално са предоставени на
кредитополучателя, което допълнително обосновава тяхната недължимост.
С оглед горното съдът намира, че искът за заплащане на
възнаграждение за допълнителен пакет от услуги е неоснователен и следва да бъде
отхвърлен.
Относно разноските:
Имайки предвид установяване на вземанията по
издадената заповед за изпълнение, то следва да се постанови осъдителен диспозитив за разноските направени в заповедното
производство, съгласно ТР № 4/2013г. от 18.06.2014г., т.12 и съобразно
уважената част от исковете /111.75 лева/.
Ищецът
претендира разноски и представя списък чл. 80 ГПК, а са налице доказателства за
действителното заплащане на следните разходи в процеса: държавна такса в размер
на 149.57 лева; депозит за особен представител – 700 лева, като се претендира
още и юрисконсултско възнаграждение на пълномощника,
който представлява страната в процеса от 300 лева. По отношение на юрисконсултското възнаграждение, съдът намира, че
същото обаче следва да бъде определено в размер от 150 лева, съгласно чл. 25
ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, вр.
чл. 78 ал. 8 ГПК. Така разноските в полза на ищеца се определят на сумата от 558.80
лева.
Мотивиран
от горното, Варненският районен съд
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Д.Д.Р., ЕГН: **********,
адрес: *** дължи
на „П.К.Б.” ЕООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление *** сумата от 2917.47 лева, представляваща
главница по Договор за
потребителски кредит №*****/29.03.2017г.,
ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда –
ОСЪЖДА
Д.Д.Р., ЕГН: **********, адрес: *** да заплати на „П.К.Б.” ЕООД, ЕИК *****, със
седалище и адрес на управление *** сумата от 1267.83 лева, представляваща договорно възнаграждение по договор за
потребителски кредит №*****/29.03.2017г., на основание чл.79,
ал.1 ЗЗД.
ОТХВЪРЛЯ предявения осъдителен иск с правно основание
чл.79, ал.1 ЗЗД от „П.К.Б.” ЕООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление
*** срещу Д.Д.Р., ЕГН: **********, адрес: *** за заплащане на
сумата от 3301.32 лева, представляваща възнаграждение за закупен
пакет от допълнителни услуги по споразумение за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги във връзка с договор за потребителски кредит № №*****/29.03.2017г., като неоснователен.
ОСЪЖДА
Д.Д.Р., ЕГН: **********, адрес: *** да заплати на „П.К.Б.”
ЕООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление *** сумата от 111.75 лева, представляваща сторени в
заповедното производство по ч.гр.д. № 5191 по описа за 2018г. на ВРС, 48 състав
разноски, както и сумата от 558.80 лева,
представляваща сторени в исковото производство разноски, на основание чл.78,
ал.1 и 8 ГПК.
Решението
подлежи на обжалване пред Варненски окръжен съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: