СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, II-Г въззивен състав, в
публичното заседание на четвърти декември две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ:
СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл. съдия
КРИСТИНА ГЮРОВА
при секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Гюрова
в. гр. д. № 14043 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С
Решение № 75117 от 25.03.2019 г. по гр. д. № 66358/2015 г. по описа на
Софийски районен съд, III ГО, 81 състав, Р.Д.И., ЕГН **********, е осъдена за заплати на ЕТ „В.- В.Н.“, ЕИК ******, представлявано от В.К.Н., и „П.б.- А.“ ООД, ЕИК ******,
представлявано от Д.И.А., сума в общ
размер на 6850,00 лв. или по 3425,00 лв. за всеки, представляваща неизплатена цена за
недвижим имот, уговорена по нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот
№ 88, том I, per. № 4726, дело № 82/2012
г. на нотариус В.М., per. № 074 на НК с район на действие СРС, вписан в АВ под Акт
№ 7, том XXXIV, дело № 6813/2012
г., ведно със законната лихва от
датата на предявяване на исковата молба (30.10.2015 г.) до окончателното
плащане; както и сума в общ размер на 6747,25 лв. или по 3373,63 лв. за всеки,
представляваща неустойка за забава в плащане на задължението по нотариален акт
за покупко-продажба на недвижим имот № 88, том I, per. № 4726, дело № 82/2012 г. на
нотариус В.М., с период на забава от 14.04.2015 г. до подаване на настоящата
искова молба. С решението ЕТ „В.- В.Н.“,
ЕИК ******, представлявано от В.К.Н., и „П.б.- А.“ ООД, ЕИК
******, представлявано от Д.И.А., са осъдени да заплатят на Р.Д.И., ЕГН **********, сума в общ размер на 6868,00 лв. или по 3434,00 лв. всеки от тях, представляваща неустойка за забава по чл.
30 от Предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 23.03.2012
г. за периода 23.03.2012 г. /19.04.2012 г. за втората сума/до 07.04.2015 г., ведно със законната лихва от датата на
предявяване на исковата молба (30.10.2015 г.) до окончателното плащане.
С решението Р.Д.И., ЕГН **********, е осъдена да заплати на ЕТ „В.- В.Н.“, ЕИК ******, представлявано от В.К.Н.,
и „П.б.- А.“ ООД, ЕИК ******,
представлявано от Д.И.А., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в общ размер от
1540 лв. – разноски по делото.
С решението ЕТ „В.- В.Н.“, ЕИК ******, представлявано от В.К.Н., и „П.б.- А.“ ООД, ЕИК ******, представлявано от Д.И.А., са осъдени да заплати на Р.Д.И., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в общ размер от 918 лв. – разноски
по делото.
Срещу
така постановеното решение, с което предявените от Р.Д.И. насрещни искове по чл. 92, ал. 1 от ЗЗД искове са уважени, е подадена
въззивна жалба от ЕТ „В.- В.Н.
и „П.б.- А.“ ООД, в която са развити съображения за
неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на атакувания акт. Отправено е искане
първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната част, а исковите претенции да бъдат отхвърлени. Въззивникът твърди, че за да бъде
ангажирана отговорността на строителя - продавач за заплащане на предвидената в
предварителния договор неустойка, е необходимо забавата в изпълнението да е в
резултат единствено на негово виновно поведение, каквото в случая не е налице.
В конкретния случай първоинстанционният съд не изследвал причините за
неизпълнението, на които ищците се позовали в своевременно направеното
възражение в отговора на насрещната искова молба, и което се установявало от
събраните по делото писмени и гласни доказателства, а именно: че забавата се
дължала на причини, които не могли да бъдат вменени във вина на ищците, което
обосновавало извода за наличието на предпоставките на чл. 81 ЗЗД. Районният съд
не обсъдил в съдебното решение и свидетелските показания на свид. В.А., от
които било видно, че строителните работи били завършвани в срок и сградата била
построена в предвидените в договора срокове, а забавата при снабдяването с Акт
16 била в резултат на действията на електроразпределителното дружество. Първостепенният
съд неправилно не обсъдил и възражението на ответниците по насрещните искове,
че забавата в снабдяването с Акт 16 за сградата се дължала на действията на
трети лица. В случая ищцата по насрещните искове не била претърпяла вреди,
доколкото от представените по делото писмени и гласни доказателства било видно,
че същата ползвала процесния имот при снабдяването му с Акт 15. Неправилно
районният съд изчислил и размера на претендираната от ищцата по насрещните
искове неустойка. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ответницата по жалбата Р.Д.И.,
чрез адв. Л.Р., е подала отговор на въззивната жалба, в който се поддържа, че
същата е неоснователна и необоснована, без да излага конкретни доводи в тази
насока.
Привлеченото от
ответницата по първоначалните искове трето
лице – помагач „У.Б.“ АД не изразява становище по въззивната жалба.
Срещу
така постановеното решение, с което предявените от ЕТ „В.- В.Н. и „П.б.- А.“ ООД искове, с правно основание
чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД, са уважени, е подадена въззивна жалба от
Р.Д.И., чрез адв. Л.Р., като съдържанието й е бланкетно. В същата се изразява несъгласие с атакувания акт, без конкретно изложени оплаквания. Поддържа се, че първоинстанционното решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано, без да се сочат обаче конкретни пороци на
постановеното решение. Отправено е искане първоинстанционното решение да бъде
отменено в обжалваната част, а исковите претенции
да бъдат отхвърлени.
В срока по чл. 263, ал.
1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищците ЕТ „В.- В.Н. и „П.б.- А.“
ООД, в който се моли жалбата да бъде оставена без
уважение и потвърждаване на
решението като правилно и законосъобразно.
В
законоустановения срок третото лице - помагач на страната на ответницата - „У.Б.“ АД, не е взело становище по изложеното
във въззивната жалба.
Към подадената от Р.Д.И., чрез адв. Л.Р.,
въззивна жалба, е постъпило допълнение към въззивната жалба, наименовано
„въззивна жалба“. Цитираното допълнение е депозирано извън двуседмичния срок по
чл. 259, ал. 1 ГПК.
Софийски градски съд, след като
обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна
страна:
Производството
е образувано по въззивни жалби, подадени от процесуално - легитимирани страни, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същите
са процесуално
допустими.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и
допустимо.
По правилността на
решението, въззивният съд намира следното:
В настоящия случай
първоинстанционния съдебен акт се обжалва в цялост, като е депозирана въззивна
жалба от ищците в частта, с която са уважени предявените от Р.Д.И. срещу жалбоподателите насрещни искове, с
правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, както и въззивна жалба от ответницата по
първоначалните искове срещу решението в частта, с която са уважени предявените от ЕТ „В.- В.Н. и „П.б.- А.“ ООД срещу
последната искове по чл. 79,
ал. 1 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
По отношение на правилността на решението, в частта, с която са
уважени предявените от ЕТ „В.- В.Н. и „П.б.- А.“ ООД
срещу Р.Д.И. искове по чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 92,
ал. 1 ЗЗД, въззивният съд намира следното:
Въззивната инстанция е
ограничена от посочените в жалбата основания с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма или когато следи за защита на интереса
на определени частноправни субекти. Извън тези две хипотези при решаване на
делото по същество въззивната инстанция
проверява законосъобразността само на посочените във въззивната жалба процесуални действия на
първоинстанционния съд и обосноваността само на посочените негови фактически
констатации. В този смисъл са задължителните за съдилищата разяснения, дадени с
Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 г., ОСГТК.
Предвид характеристиките
на въззивното производство
като ограничен въззив, въззивната инстанция следва да
постанови решението си при съобразяване на фактите, установени по делото.
При бланкетна въззивна жалба дейността на въззивния съд се изчерпва с извършване на правилната според
него правна квалификация и субсумиране на събрания фактически и доказателствен
материал под приложимата според въззивния съд
материалноправна норма, т. е. гарантиране на съответстващи на установените
факти правни изводи /ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на
фактическата страна по спора/.
Депозираната пред съда жалба на ответницата
по първоначалните искове е бланкетна по
своя характер и съдържание. В нея буквално се заявява, че жалбоподателката
счита първоинстанционното решение за неправилно, незаконосъобразно и
необосновано, поради което и го обжалва в срок. Никъде в жалбата не е посочен конкретен
порок на решението, който неминуемо да води до отмяната му. Липсва
конкретизация кой точно материален и/или процесуален закон е бил нарушен от
районния съдия при постановяване на атакуваното съдебно негово
решение. Изложеното във въззивната жалба, че се възразява както
срещу основанието, така и спрямо размера на предявените искове, не я прави
мотивирана.
В
бланкетната жалба в
конкретния случай въззивницата не е посочила в какво конкретно счита да
се състои порочността на коментираното съдебно решение на районния съд. Според
правилото на чл. 269, изр. 2 ГПК, според което
въззивният съд по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, въззивната съдебна
инстанция осъществява контрол за правилността на първоинстанционното решение по
принцип в рамките на заявените в жалбата основания,
като следи служебно само за спазването на императивните материалноправни норми,
по аргумент от ТР № 1/17. 07. 2001 г., точка 10, на ОСГК на ВКС. От
представената бланкетна жалба в случая, в срока за
обжалване на първоинстанционното решение ответницата не е
изложила конкретните пороци на постановения съдебен
акт. Съдът не е длъжен да указва на ответницата да
стори това, защото законът не го изисква, аргумент от разпоредбата на чл.
262, ал. 1 ГПК. С
изтичане на срока за обжалване, е преклудирана възможността да се сочат
пороците на решението, затова дори да постъпят „допълнения“
към жалбата /каквото в случая е депозирано извън 2-седмичния
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК/, съдът не следва да обсъжда подобни, като
несвоевременно постъпили. Доколкото въззивницата-ответница иска
отмяна на решението бланкетно,
то въззивната проверка
следва да се ограничи до посочените въпроси, за които въззивната съдебна инстанция
следва да следи служебно, при която служебна проверка се установи, че
първоинстанционното решение е валидно и е допустимо, тъй като обжалваното
решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му
от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е
валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за
служебната проверка на постановеното решение в обжалваната част, не се
установяват и нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със
съществуване и упражняване правото на иск, /такива не се и твърдят с жалбата/, поради което
първоинстанционното съдебно решение е и допустимо - на ответницата е
дадена възможност за становище по иска и е съставен доклад по реда
на чл. 146 ГПК, с което съдът е предоставил равни възможности на страните
за участие в исковото производство и е постановил съдебно решение по същество.
Доколкото във въззивната
жалба липсват съответни доводи за неправилно приложение
на материалния закон от СРС при присъждане на сумите
от 6850,00 лв. или по 3425,00 лв. за всеки от ищците, представляваща
неизплатена цена за недвижим имот, уговорена по нотариален акт за
покупко-продажба на недвижим имот № 88, том I, per. № 4726, дело № 82/2012 г. на
нотариус В.М., per. № 074 на НКс район на действие
СРС, вписан в АВ под Акт № 7, том XXXIV,
дело № 6813/2012 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба (30.10.2015 г.)
до окончателното плащане; както и относно сумата в общ размер на 6747,25 лв. или по 3373,63 лв. за всеки от
ищците, представляваща неустойка за забава в плащане на задължението по
нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 88, том I,
per. № 4726, дело № 82/2012 г. на
нотариус В.М., с период на забава от 14.04.2015 г. до подаване на исковата
молба, и предвид това,
че съдът е
ограничен от рамките на подадената въззивна жалба, а както бе посочено
последната е бланкетна, настоящият въззивен състав
намира, че жалбата е неоснователна и не следва да се уважава, а решението в
обжалваната част, като правилно следва да се потвърди.
С оглед изложеното, бланкетната въззивна жалба, чийто
полезен ефект по отношение на разрешаване на спора по същество, съотв. косвено
преценка относно правилността на обжалваното решение, е твърде ограничен, е
неоснователна. Въззивният съдебен състав намира, че при
липсата на оплаквания в подадената въззивна жалба, и доколкото при извършената
служебна проверка относно правилността на решението в обжалваната част, се
установи, че решението
на СРС е постановено при правилно приложение на материалния закон, то следва
да бъде потвърдено чрез препращане към мотивите му, на
основание чл. 272 ГПК, а
въззивната жалба оставена без уважение, като неоснователна.
По правилността на решението, в частта, с която
са уважени предявените от Р.Д.И.
срещу ищците ЕТ „В.- В.Н. и „П.б.- А.“ ООД насрещни
искове, с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД:
Правилно
контролираният съд е приел, че по делото е безспорно, че между страните е сключен предварителен договор
за покупко-продажба на недвижим имот и строителство от 23.03.2012 г., включващ клауза по чл. 30, ал. 1 от
предварителния договор за неустойка за забава при неизпълнение на задължението на продавача да
предаде апартамента с Разрешение за ползване; че правото на собственост върху обекта, предмет на предварителния договор, е прехвърлено на 19.04.2012 г., а разрешението
за ползване - издадено на 07.04.2015 г.
Въззивният съд намира за нужно, на първо място,
да отбележи, че независимо от различията относно срока за изпълнение на
задължението за построяване и предаване на процесния имот с разрешение за
ползване в клаузите на чл. 6 от приложените по делото 2 копия на предварителен
договор за покупко-продажба на недвижим имот и строителство от 23.03.2012 г. на л. 8,
съответно на л. 31 от делото, доколкото в този на л. 8 е предвиден 30 месечен,
а в този на л. 31 – 24-месечен срок, безспорен по делото е фактът, че разрешението за ползване е издадено едва на 07.04.2015
г., тоест и двата случая, разрешението за ползване е издадено след уговорения по предварителния договор срок, а именно – 24
м., съотв. 30 м. след датата на откриване на строителна площадка и определяне
на строителна линия и ниво на строежа /21.04.2010 г/., включ. и след по-дългия
такъв от 30 месеца.
Законосъобразен е изводът на СРС, че на 23.03.2012 г., между страните е бил сключен предварителен
договор за покупко-продажба на недвижим имот и строителство, който има
комплексен характер - съдържа елементи, както на изработката по чл.
258 - чл. 269 ЗЗД - в частта, в която ответниците са поели задължението за извършване на строителство на конкретен обект в напълно завършен
вид - до степен годна за обитаване и ползване, срещу заплащане на
възнаграждение, така и на предварителен договор за покупко-продажба - в частта,
в която е поето задължение от ответниците да продадат на ищцата процесния апартамент. Този ненаименован от закона
договор, за който липсва специална уредба, се подчинява на общите разпоредби на
ЗЗД /правилата на договора за изработка и на предварителния договор/. Въз
основа на преценката на доказателствата, съдът приема за установено, че
страните са сключили валидно договора и са обвързани от уговорките по него. За
ответниците е възникнало задължението да
извършат строителството на процесния
обект, съобразно уговорените степен на завършеност и срок, съответно да изградят сградата с разрешение за ползване – Акт обр. 16 до 24, съответно 30 /при
изложените по-горе мотиви/ месеца след получаване на строителна линия на
сградата (чл. 6). Както
правилно е посочил и СРС, позовавайки се на приложения по делото протокол за
откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво на
строежа от 21.04.2010 г., от последната дата започва да тече срокът за
предаване на имота с издадено разрешение за ползване. Срочното изпълнение на задължението на ответниците да предадат обекта, предмет на договора, с разрешение за ползване е било обезпечено
с клаузата на чл. 30, ал. 1 от договора, съгласно която
при забава с 6 месеца
с предването на имота с разрешение за ползване на сградата, продавачите дължат на купувача неустойка в размер на основния лихвен процент + 3
пункта върху получените суми за периода от сключване на договора. Така между страните е налице
уговорена клауза за неустойка за забава в изпълнение на посоченото задължение.
Между страните не
се спори, че строителят не е изпълнил задълженията си за въвеждане на сградата
в експлоатация с разрешение за ползване в уговорения в предварителния договор срок. Разрешението за ползване е било издадено едва на 07.04.2015
г., следователно посочената в
договора забава е налице.
Основният спорен между страните въпрос е свързан с това дали забавата се
дължи на обстоятелства, които не могат да бъдат вменени във вина на ответниците по насрещния иск /невъзможност за изпълнение – чл. 81, ал. 1 ЗЗД, респ. чл. 306 ТЗ/. Според чл. 81, ал. 1 ЗЗД, длъжникът не
отговаря, ако невъзможността за изпълнението се дължи на причина, която не може
да му се вмени във вина.
Въззивният съд споделя изводите на СРС за неоснователност на
възражението на ответниците, че забавата се дължи на причина, за която те не отговорят.
Съгласно чл. 92, ал. 1 ЗЗД, неустойката
обезпечава изпълнението на задължението и служи за обезщетение на вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. 3а да възникне правото на ищцата да претендира
уговорената неустойка в сочения размер, следва да са налице предпоставките
по чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, а именно неустойката да е уговорена писмено, да е
настъпило предвиденото в договора основание за нейното плащане, като същата
трябва да отговаря на присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функция. Тези обстоятелства в случая са налице.
По силата на законовата презумпция по чл. 81, ал. 1 ЗЗД вината на изпадналия в
забава длъжник се предполага, като именно последният следва да докаже
обстоятелствата във връзка с твърдяната обективна невъзможност за изпълнение.
Ответниците в депозираната въззивна жалба твърдят обективна невъзможност
за изпълнение на задължението си в срок поради забавяне на електрифицирането на
имота
/присъединяване на имота към електроразпределителната мрежа/ и по-конкретно поради поведение на „ЧЕЗ
Разпределение България АД“, изразяващо се във въвеждане на изискване за
изграждане на нов трафопост. ЕТ „В.- В.Н. и „П.б.- А.“ ООД са търговци, които упражняват по занятие строителна
дейност и следва да изпълняват задълженията си с
грижата на добрия търговец, т. е. да притежават онези умения и качества, ниво на познание и професионализъм, които
поначало един добър търговец от същия бранш, при същите условия, би положил.
Изискванията към добрия търговец са завишени, в сравнение с тези към добрия
стопанин по чл. 63, ал. 2 ЗЗД, именно защото
търговецът е професионалист и се очаква да има повече знания и умения от
нетърговеца при извършване на дейността по занятие и работи срещу печалба и на
свой риск. Той носи отговорността при по-строги условия отколкото нетърговеца -
законът е по-строг към него, отколкото към другите длъжници. Следователно при
сключване на предварителния договор с Р.Д.И. ответниците ЕТ „В.- В.Н. и „П.б.- А.“ ООД е следвало да са запознати със законовата регламентация на
строителството на сгради, като особен вид дейност, в т. ч. начина на извършване
на отделните строителни дейности, необходимите разрешения, процедури по
започване и приемане на извършената строителна работа, както и с правилата за
въвеждане на обекта в експлоатация чрез свързването на вътрешните инсталации и
уредби на строежа с общите мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура. От друга страна предварителният договор за присъединяване към
електроразпределителната мрежа на обекта, предмет на предварителния договор от 23.03.2012 г., е бил сключен преди
това - на 11.03.2011 г., т. е. към
сключването на предварителния договор за покупко-продажба ответниците са били запознати и с конкретните действия, които следва да извършат, за да бъде осъществено
присъединяването на посочения обект към разпределителната електрическа мрежа. Представеното по делото становище
за условията за присъединяване към електрическата мрежа от дата 04.07.2012 г.,
на което тъкмо ответниците се позовават, обосновавайки обективна невъзможност
поради въведено изискване за необходимост от изграждането на нов трафопост, не
въвежда нови и различни изисквания за осигуряване на присъединяването на
процесния обект от вече утвърдените с предварителния договор за присъединяване към
електроразпределителната мрежа на обекта, сключен на 11.03.2011 г. Ето защо оплакването
на въззивниците, че забавата на изпълнението на задължението за предаване на имота с разрешение за ползване в уговорения в предварителния
договор срок, се дължи на поведение на трето лице и не е поради бездействие на
изпълнителите-продавачи, не се подкрепя от доказателствата по делото. Не се доказва
следователно невиновна невъзможност за изпълнение на ответниците по смисъла на
чл. 81 ЗЗД вр. чл. 6 от договора. Този извод не се опровергава от други
доказателства по делото и въззивният съд намира, че причина за забавянето в
присъединяването на сградата към разпределителната електрическа мрежа, довело
съответно и до забавянето с издаването на разрешението за ползване, не се дължи
на действие на трето лице - „ЧЕЗ Разпределение България АД“, а тъкмо на поведението
на ответниците.
Основателно СРС е приел, че дори
да се приеме възражението на ответниците за обективна невъзможност за
изпълнение на задължението за снабдяване на обекта с разрешение за ползване в
срок, а именно поради нуждата от последващо и непредвидено изграждане на
трафопост, то според приетата по делото СТЕ спрямо датата на заявлението за
разрешаване строителството на трафопост, забавянето е около 8 м.. При това
положение не се променя изводът на въззивната инстанция, че задължението по чл.
6 от договора не е изпълнено своевременно, и както законосъобразно е посочил
районният съд, за ответниците пак
възниква отговорността по чл. 30, ал. 1 от предварителния договор.
Съдът намира, че
ответниците не
могат да се освободят от
задължението си за заплащане на неустойка, тъй като по делото не бе
доказано наличието на форсмажорни или други обстоятелства, изключващи
договорната им отговорност, по-конкретно неизпълнение на
задължения на трети за договора лица. По отношение на поведението на „ЧЕЗ Разпределение
България АД“, съдът вече изложи мотиви, че поведението на електропреносното
дружество не стои в причинно-следствена връзка с неизпълнение на поетото
договорно задължение от страна на ответниците да предадат обекта с разрешение
за ползване в срок. Отделно от това съдът счита, че
ответниците не могат да
се позовават на допуснато неточно изпълнение по друго
правоотношение, за да се освободят от
договорната си отговорност. При наличие на действия или бездействия на
трети лица, които са довели до забавяне в завършване на строителството, те не
представляват обективна пречка за ответника да изпълни задълженията си за
снабдяване на обекта с разрешение за ползване и акт обр. 16. Осъществяването на
действия или неизпълнението на задължения на третите лица към строителя е
основание за ангажиране на регресната им отговорност за вреди към него
вследствие на настъпилата забава.
На последно място
въззивният съд намира за нужно да отбележи, че доколкото по-делото е установена
забава
в изпълнението на задълженията на ответниците и то
близо 3 години след уговорения срок за изпълнение на задълженията им,
без правно значение за констатираната забава е твърдението на ответниците, че
ищцата е ползвала апартамента преди
издаването на акт 16, и позоваването в тази насока на показанията на
свидетеля В.А..
Въведените с жалбата
оплаквания относно размера на уважения насрещен иск, въззивният съд намира за
неоснователни. Въззивниците изразяват несъгласие със служебно определения от
първоинстанционния съд размер на претендираната неустойка, като считат, че ответницата не е ангажирала никакви доказателства за
установяване точния размер на начислената неустойка.
По
отношение на така определения размер на неустойката, настоящият състав споделя изводите
на първоинстанционния съд. В решението си СРС, за
да изчисли точният размер на дължимата неустойка се е позовал на чл. 30, ал. 1
от предварителния договор, сключен между страните, видно от който при забава на
продавача с 6 месеца с предаването на имота с разрешение за ползване на
сградата, същият дължи на купувача неустойка
в размер на основния лихвен процент + 3 пункта върху получените суми за периода
от сключване на договора. Основният лихвен процент е общоизвестен, поради което
и при съобразяване на неговия размер и преценявайки го съвкупно с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд намира определения размер на претендираната от ищцата по
насрещните искове неустойка за правилно установен. При това положение и при
липсата на други оплаквания относно начина на формиране на размера на
неустойката, въззивният състав не намира основание да го коригира.
С оглед на гореизложеното
и поради съвпадане на крайните изводи на двете инстанции, въззивната
жалба на ответниците по насрещните искове следва
да бъде оставена без уважение, а решението на СРС– потвърдено, като
правилно.
Доколкото претендираните
вземания произтичат от договор за изработка, който по същността си е абсолютна
търговска сделка, и с оглед на това, че една от страните по договора е
търговец, който по занятие извършва дейност, спорът се явява търговски, поради
което и решението не подлежи на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280,
ал. 3, т. 1 ГПК.
По
разноските:
При този изход на спора и с оглед неоснователността и на двете депозирани
въззивни жалби, разноските остават в тежест на страните така, както са ги
сторили.
Предвид
изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 75117 от 25.03.2019
г. по гр. д. № 66358/2015 г. по описа на Софийски районен съд, III
ГО, 81 състав.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на обжалване.