Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 17.07.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
НО, ХIІ-ти
въззивен състав на четиринадесети юни две хиляди и деветнадесета
година в открито съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНИ ЗАХАРИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДОРОТЕЯ КЕХАЙОВА
МАРИНА
ГЮРОВА
при участието на
секретаря Виктория Иванова и в присъствието на прокурора Ахмед Кокоев, като
разгледа докладваното от съдия Кехайова
ВНОХД № 1821 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава ХХІ от НПК.
С присъда от 06.12.2017г., постановена по НОХД № 9483/2012 г.,
СРС, НО, 102 състав е признал подсъдимия Р.С.Я. за виновен в това, че на
03.02.2017г., около 07:15ч., в гр. София, при управление на моторно превозно
средство – лек автомобил марка „Опел“, модел „Зафира“ с ДК № *******, по бул. „В.
Левски“, с посока на движение от бул. „Цар Освободител“ към бул. „Яко Сакъзов“,
в района на кръстовището, сключено с ул. „Шипка“, и на пешеходна пътека,
нарушил правилата за движение, както следва: чл. 116 от ЗДвП: „Водачът на пътно превозно средство е длъжен
да бъде внимателен и предпазлив към пешеходците, особено към децата..“. чл.
119, ал. 1 от ЗДвП: „При приближаване към
пешеходна пътека водачът на нерелсово пътно превозно средство е длъжен да
пропусне стъпилите на пешеходната пътека или преминаващите по нея пешеходци,
като намали скоростта или спре“, като причинил на пешеходеца А.Ц.П., с ЕГН:
**********, пресичащ по пешеходна пътека платното за движение на бул. „ В.
Левски“, в посока от ляво на дясно спрямо посоката на движение на автомобила,
по непредпазливост средна телесна повреда, изразяваща се в разкъсно - контузна рана на десния крак; частично разрязване на
сухожилието на дълбокия мускул – сгъвач на палеца на десния крак и счупване на
дясната талусна кост, в съвкупност довело до трайно (за срок по-дълъг от 30
дни) затруднение на движенията на десния долен крайник; както и счупване на кунейформените кости 1-ва и 2-ра
на левия крак, счупване на основите на предходилни кости 1-ва, 2-ра и 4-та на
левия крак, в съвкупност довели до трайно (за срок по-дълъг от 30 дни)
затруднение на движенията на левия долен крайник, поради което и на основание
чл.343, ал. 3, предл. 6, б. „а“, предл. 2, вр. с ал. 1, б. „б“, предл. 2, вр. с
ал. 1, б. „б“, предл. 2, вр. с чл. 342, ал. 1, предл. 3 от НК му наложил
наказание „лишаване от свобода“ за срок от 3 (три) години.
На основание чл. 58а, ал. 1 от НК, вр. с чл. 373, ал. 2, вр. с
372, ал. 4, вр. с чл. 371, т.2 от НПК, така определеното наказание „лишаване от
свобода“ за срок от 3 (три) години е намалено с една трета и на подсъдимия Я. е
определено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 2 (две) години,
изпълнението на което е отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК, с
изпитателен срок от 3 (три) години.
На основание чл. 343г, вр. с чл. 343, ал. 3, предл. 6, б. „а“,
предл. 1, вр. с ал. 1, б. „б“, предл. 2, вр. с чл. 342, ал. 1, предл. 3, вр. с
чл. 58 а, ал. 5, вр. с чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК, съдът е лишил подсъдимия Р.Я.
от право да управлява моторно превозно средство за срок от 18 (осемнадесет)
месеца.
Съдът на основание чл. 189, ал. 3 НПК е осъдил подсъдимия Р.С.Я.
да заплати в полза на държавата и по сметката на СРС, направените по делото
разноски за експертизи в размер на 530.49 (петстотин и тридесет лева и
четиридесет и девет стотинки), както и пет лева за служебно издаване на
изпълнителен лист.
Против постановената присъда, в законоустановения срок е постъпила
бланкетна въззивна жалба от упълномощения защитник на подсъдимият Я. – адвокат В.К.,
в която присъдата се определя като неправилна и незаконосъобразна, поради което
се прави искане за нейната отмяна.
След запознаване с мотивите към съдебния акт, е постъпило и допълнително
изложение към въззивната жалба, в което защитата излага своите съображения за
несправедливост на определените наказания, които се приемат за завишени и
несъобразени с доказателствата за наличие на смекчаващи отговорността
обстоятелства. Предлага се въззивната инстанция да измени обжалваната присъда и
на основание чл. 334, т. 3 от НПК да определи по-нисък размер на наложените на
подсъдимия наказания „лишаване от свобода“ и „лишаване от право да управлява
моторно превозно средство“.
Срещу присъдата в законоустановения срок, е постъпил и протест от
СРП, в който се излагат аргументи за незаконосъобразност на присъдата в частта,
с която съдът е определил на подсъдимия Я. наказание „лишаване от право да
управлява моторно превозно средство“ за срок от 18 месеца. Представителят на
държавното обвинение изтъква, че срокът на това наказание е по-малък от този на
наказанието „лишаване от свобода“, следователно е налице противоречие със
задължителните указания, дадени с Постановление №1 от 17.01.1983г. по н.д. № 8/1982г. на
Пленума на ВС. С тези аргументи се прави искане за изменение на постановената
от първия съд присъда и увеличаване на срока на наложеното на подсъдимия
наказание „лишаване от право да управлява моторно превозно средство“ на две
години.
В разпоредително заседание на 07.05.2019 г. въззивният съдебен
състав по реда на чл. 327 НПК е преценил, че за изясняване на обстоятелствата
по делото не се налага разпит на подсъдимия и свидетели, изслушване на вещи
лица и ангажирането на други доказателства.
В открито съдебно заседание пред настоящият съд, представителят на
държавното обвинение, пледира че са налице основания за изменение на присъдата
по отношение на размера на наложеното на подс. Я. наказание по чл. 37, ал. 1,
т. 7 от НК „лишаване от право да управлява моторно превозно средство“,
доколкото при определянето му съдът не се е съобразил със задължителната
съдебна практика, според която срокът на последното не може да бъде по-малък от
този на наказанието „лишаване от свобода“. В този смисъл и с оглед размера на
наказанието „лишаване от свобода“, предлага срокът на кумулативно наложеното
наказание да бъде увеличен на две години. На следващо място, държавният
обвинител намира, размера на наказанието „лишаване от свобода“ за правилно
определен, макар и да не споделя съображенията на първия съд за наличие на
превес на смекчаващите отговорността обстоятелства. Счита, че самопризнанието
на подсъдимия във втората хипотеза на диференцираната процедура по реда на
глава 27 от НПК, както и процесуалното му поведение в хода на разглеждане на
делото, не следва да се разглеждат като смекчаващи отговорността обстоятелства.
На свой ред приема, че като смекчаващо отговорността обстоятелство следва да се
третира единствено чистото съдебно минало на подсъдимият, а като отегчаващо
посочва множеството допуснати нарушения на ЗДвП. Следователно, срокът на
наказанието „лишаване от свобода“, следва да се приеме за правилно определен,
но при баланс на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства. В
заключение намира, че присъдата в останалата й част следва да бъде потвърдена,
тъй като не се констатират допуснати съществени процесуални нарушения, налагащи
нейната отмяна, а извършеното престъпление и неговото авторство, счита за
безспорно установени.
Процесуалният представител на частния обвинител П. - адвокат О. се
присъединява към изложеното от държавното обвинение. Счита, че така
определеното наказание „лишаване от свобода“ се явява правилно и
законосъобразно отмерено, поради което моли въззивният съд да потвърди
присъдата на СРС в осъдителната й част, като съответно я измени единствено в
частта досежно наложеното на подсъдимият наказание „лишаване от право да
управлява моторно превозно средство“. Претендира се присъждане на
разноски в полза на доверителя му.
Защитникът на подсъдимия Я., в лицето на адвокат Т. поддържа
изцяло жалбата по изложените съображения, като пледира присъдата на първоинстанцонния
съд да бъде изменена в частта досежно размера на наложените наказания, които
определя като необосновано тежки и несъответстващи на целите по чл. 36 от НК,
поради което предлага същите бъдат намалени предвид наличието на многобройни
смекчаващи вината обстоятелства.
Подсъдимият Я.,
в правото си на лична защита и последна дума поддържа казаното от защитника си
и моли за по-леко наказание.
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, като съобрази изложените от страните доводи и сам служебно провери
изцяло правилността на присъдата съобразно изискванията на чл. 314 НПК, намира
за установено следното:
Първоинстанционното
производство е протекло по реда на диференцираната процедура по Глава двадесет
и седем от НПК. Така
с оглед на заявеното от подсъдимия Я. и неговия защитник – адв. В.желание, първоинстанционния
съд е провел съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК Предвид
естеството на процедурата в нейната разновидност по чл. 371, т. 2 от НПК, въззивният
съд следва да провери дали са били налице основанията за провеждане на
съкратено съдебно следствие и на следващо място дали действително самопризнанието
на подсъдимия се явява подкрепено от събраните в хода на досъдебното
производство доказателства. Това е необходимо, защото проверката по същество е
допустима само при липсата на съществени процесуални нарушения в обсъжданата
насока. В случая, от протокола за проведеното пред първата инстанция съдебно
заседание се установява, че законовите изисквания за провеждане на съкратено
съдебно следствие по чл. 371, т. 2 НПК са били спазени. На подсъдимият са били
разяснени правата му по чл. 371 НПК, както и последиците от направеното
самопризнание, като е бил представляван от упълномощен защитник. След разясняване
на правата на подсъдимия, същият е признал всички факти описани в
обстоятелствената част на обвинителния акт и се е съгласил да не се събират
доказателства за тези факти. Районният съд е приел, че самопризнанието на
подсъдимият се подкрепя от събраните в досъдебното производство доказателства и
с протоколно определение по реда на чл. 372, ал. 4 от НПК е обявил, че няма да
събира доказателства за признатите факти, които са изложени в обстоятелствената
част на обвинителния акт и ще се ползва самопризнанието на подсъдимия при
постановяване на своя съдебен акт.
При извършването
на пълна служебна проверка, въззивният съд намери, че предходната инстанция е
провела законосъобразно и правилно процедурата, предвидена в НПК, без да
допусне съществени процесуални нарушения. В изпълнение на правомощията си и с
оглед задължителните указания по ТР №1/2009г.,ОСНК на ВКС по т.8.2, тъй като
съставът на въззивната инстанция не установи процесуални нарушения при вземане
на решението от съда за провеждане на съкратено съдебно следствие по чл.371,
т.2 от НПК, „не разполага ….с процесуална възможност да реши делото на основата
на фактическа обстановка, различна от очертаната в обвинителния акт и да приеме
фактически положения, несъвместими с признатите факти.“ С оглед на изложените
съображения съставът на въззивната инстанция прие следната фактическа
обстановка:
Подсъдимият Р.С.Я.
е роден на ***г***, българин с българско гражданство, със средно образование,
женен, неосъждан, работи като таксиметров шофьор в „Р.СВ такси“ ООД, с
постоянен адрес:***, с ЕГН: **********. Същият е правоспособен водач на МПС и
притежава свидетелство за управление на МПС № *******. За него не са събрани
характеристични данни.
На 03.02.2017г.
около 07:15ч. в
гр. София подсъдимия Р.С.Я. управлявал моторно превозно средство - лек автомобил
марка „Опел“, модел „Зафира“, с регистрационен номер *******, по бул. „В.
Левски“ с посока на движение от бул. „Цар Освободител“ към ул. „Янко Сакъзов“. Било
на разсъмване и сумрачно, а асфалтовата настилка била суха. Пътното платно в
района било предназначено за движение в двете посоки, с по две ленти във всяка
посока. По същото време в района на кръстовището с ул. „Шипка“, пострадалият А.П.
предприел пресичане по намиращата се на платното за движение на бул. „В.
Левски“ пешеходна пътека, в посока от ляво на дясно спрямо посоката на движение
на автомобила, като тичал, за да успее да се качи на пристигащ тролейбус. Пешеходецът
пресякъл първите две ленти, предназначени за насрещно движение спрямо
приближаващия автомобил, и когато навлязъл в лявата лента за движение по посока
на движение на приближаващия автомобил, управляван от подсъдимия Я.,
последният, който се движил в тази лента го блъснал. От удара пострадалия А.П.
бил качен на капака на автомобила, а след това отхвърлен напред и в дясно от
него. След удара автомобила продължил движението си и спрял в близост до
мястото на ПТП. Когато пострадалият се опомнил, опитал да стане от платното, но
не можел, защото усещал силни болки в двата крака. На последния, помощ оказали
шофьорите на два от преминаващите тролейбуси, както и един очевидец, който
извикал линейка и се обадил на майката на пострадалия. След като линейката
дошла, пострадалият бил отведен в УМБАЛСМ „Н.И.Пирогов“. На място пристигнал
екип на пътна полиция, който извършил необходимите първоначални действия по
разследването – оглед на местопроизшествие, констативен протокол, фотозаснемане
на произшествието и съставяне на съответни документи. Започнало и разследване
по случая.
От заключението на вещото лице Ц.В.по изготвената и приета по делото
съдебно-медицинска експертиза по писмени данни (СМЕПД), в резултат от горепосоченото
пътно произшествие, пострадалият А.П. е получил следните травматични
увреждания: „разкъсно - контузна рана на десния крак; частично разрязване на
сухожилието на дълбокия мускул – сгъвач на палеца на десния крак; счупване на
дясната талусна кост“, в съвкупност довело до трайно затруднение на движенията
на десния долен крайник за срок по-дълъг от 30 дни; счупване на кунейформените
кости 1-ва и 2-ра на левия крак, счупване на основите на предходилни кости
1-ва, 2-ра и 4-та на левия крак, в съвкупност довели до трайно затруднение на
движенията на левия долен крайник за срок по-дълъг от 30 дни.
По делото е
изготвена и приета автотехническа експертиза, от заключението на която е видно,
че : а) мястото на удара между л.а. „Опел“ и пострадалия пешеходец по широчина
на платното за движение на бул. „В. Левски“ е на около 4,5 м. вляво от десния
бордюр по посока на движението на автомобила и по дължина на платното за
движение е на около 3 метра преди линията на ориентира по посока на движението на
автомобила. Ударът е настъпил на един метър след пешеходната пътека, върху
пътната лента, по която се е движел процесния автомобил; б) скоростта на
движение на л.а. „Опел“ в момента на удара с пешеходеца и преди настъпването на
ПТ е била 21 км/ч, а скоростта на движение на пострадалия пешеходец преди
настъпване на удара, е била 5,7 км/ч; в) опасната зона за спиране на лекия
автомобил за определената му скорост на движение е около 12,4м.; г) от
техническа гледна точка, причина за настъпилото ПТП са субективните действия на
водача на лекия автомобил „Опел“ с органите за управление на автомобила, който
не е задействал спирачната система на автомобила своевременно, при което е
реализирал закъснение, от което е последвал удара с пешеходеца.
Първоинстанционният
съд е приел и назначената и изготвената в хода на досъдебното производство
видео-техническа експертиза от заключението на която се установява, че на
предоставените видеозаписи е заснето ПТП между пешеходец и жълт на цвят лек
автомобил и в изследователската част на протокола е онагледено процесното ПТП,
като не е възможно да се извърши идентификационно изследване на заснетите лица
и автомобили.
От комплексната
съдебно психиатрична и психологична експертиза относно психичното състояние на
пострадалия с оглед преценката на свидетелската му годност, извършена от вещите
лица Е.Т.и Д.А.е установено, че пострадалия А.П., въпреки малолетната си
възраст, с оглед на психичното си състояние, може правилно да възприема
фактите, имащи значение по досъдебното производство, и да дава достоверни
обяснения за тях.
Данни за чистото
съдебно минало на подсъдимия, съдът черпи от приложените и приети по делото
като писмени доказателства, справки съдимост. От приложената справка „Картон на
водача“ е видно, че подсъдимият има няколко съставени акта, съответно
постановени по тях наказателни постановления, за нарушения на правилата за движение
по пътищата съгласно ЗДвП, както и няколко фиша.
Тази фактическа
обстановка първоинстанционният съд е приел за установена въз основа на изложените в обстоятелствената
част на обвинителния акт факти, приети в резултат на направеното от подсъдимия,
по реда на чл. 371, т.2 от НПК, самопризнание. След съвкупен анализ на всички
събрани по делото гласни и писмени доказателства и доказателствени средства,
както и способи на доказване, настоящия състав счита, че законосъобразно СРС е
приел за установена описаната фактическа обстановка въз основа на направеното
самопризнание и доказателствата събрани в досъдебната фаза – обясненията на
подсъдимия, показанията на разпитаните по делото свидетели, от заключенията на
вещите лица по назначените: съдебно медицинска по писмени данни,
видео-техническа, автотехническа и комплексна съдебно психиатрична и
психологична експертизи, от протокола за оглед на местопроизшествие и
приложената скица и фотоалбум, както и от всички приобщени по делото писмени
доказателства. Всички доказателства кредитирани и от първоинстанционния съд, и
от настоящия състав, по същество са безпротиворечиви, допълващи се, в логична
връзка и последователност едно спрямо друго, а обсъдени поотделно и в тяхната
съвкупност, по безспорен начин установяват фактите относно авторството,
времето, мястото и механизма на извършване на престъплението и напълно
подкрепят направеното самопризнание.
Въззивната
съдебна инстанция споделя и направените от първоинстанционния съд правни изводи
за осъществен състав на престъплението по чл. 343, ал. 3, предл. последно, б.
„а“, предл. 2, вр. с ал. 1, б. „б“, предл. 2, вр. с чл. 342, ал. 1, предл. 3 от НК, както от обективна, така и от субективна страна.
Деянието на
подсъдимият засяга важни обществени отношения, на защитата на които
законодателят е отделил цялата гл.XI от НК, озаглавена „Общоопасни
престъпления“, раздел втори „Престъпления по транспорта и съобщенията“, а
именно свързани с безопасността на транспорта, касателно транспортните средства
и съоръжения, здравето и живота на хората.
Правилно
решаващият съд е посочил, че от обективна страна подсъдимия Р.Я. е осъществил
деянието, тъй като на 03.02.2017г., в гр. София, по бул. „В. Левски“ с посока
на движение от бул. „Цар Освободител“ към ул. „Янко Сакъзов“ и района на
кръстовището с ул. „Шипка“, при управление на моторно превозно средство – лек
автомобил марка „Опел“, модел „Зафира“ с регистрационен номер *******, нарушил
правилата за движение по пътищата в посочените в обвинителния акт разпоредби,
поради което е причинил средна телесна повреда на пострадалият св. А.Ц.П..
Несъмнено с
действията си, същият като водач на МПС е нарушил правилата за движение по
пътищата, визирани в чл. 119, ал. 1 от ЗДвП „При приближаване към пешеходна
пътека водачът на нерелсово пътно превозно средство е длъжен да пропусне
стъпилите на пешеходната пътека или преминаващите по нея пешеходци, като намали
скоростта или спре“, тъй като не се е съобразил с това си задължение и не е
пропуснал пресичащия на пешеходна пътека – А.П., като намали скоростта или
спре. В конкретния случай, възрастта на пострадалия (който към инкриминираната
дата не е имал навършени 13 години) показва, че същия се ползва от засилената
закрила на закона, предвидена в чл. 116 от ЗДвП, която разпоредба визира
децата, слепите, които се движат с бял бастун, слепо-глухите, които се движат с
червено-бял бастун и престарелите хора. По отношение на тези категории лица,
следва да се има предвид, че те представляват опасност за движението още от
момента на появата им в близост до платното за движение, респ. от момента на
появата им на тротоара, а не от момента на стъпването им на платното за
движение и за водача на МПС възниква задължение да съобрази скоростта си на
движение с тяхното присъствие от един много по-ранен момент. Несъобразяването с
цитираните разпоредби е довело до сблъсъка на МПС и пешеходеца, вследствие на
което на същия са причинени увреждания – „разкъсно - контузна рана на десния
крак; частично разрязване на сухожилието на дълбокия мускул – сгъвач на палеца
на десния крак и счупване на дясната талусна кост, в съвкупност довело до
трайно (за срок по-дълъг от 30 дни) затруднение на движенията на десния долен
крайник; както и счупване на кунейформените кости 1-ва и 2-ра на левия крак,
счупване на основите на предходилни кости 1-ва, 2-ра и 4-та на левия крак, в
съвкупност довели до трайно (за срок по-дълъг от 30 дни) затруднение на
движенията на левия долен крайник.Нарушаването на горното правило е в пряка
причинна връзка с последвалата средна телесна повреда на св. А.П.. Съдът, като
отчита заключението на вещото лице по приетата съдебно-медицинска експертиза,
намира, че от обективна страна е налице и съставомерен резултат, изразяващ се в
причинена средна телесна повреда по смисъла на чл. 129, ал. 2, вр., ал. 1 от НК.
Безспорно, като
е нарушил правилата за движение посочени в чл. 116 и чл. 119 от от ЗДвП, подс. Я.
сам се е поставил в невъзможност да предотврати ПТП и в този смисъл е станал
причина за настъпването му. Правилно СРС е стигнал до извода, че деянието (с
посочените нарушения по ЗДвП), настъпването на ПТП и телесната повреда на
пострадалия са в каузалитет помежду си.
Настоящият
съдебен състав се дистанцира от становището на контролирания съд, според което
подсъдимия Я. е допуснал нарушение и на правилото на чл. 5, ал. 2, т. 1 от ЗДвП.
Независимо, че в настоящия случай на подсъдимия не е повдигнато обвинение,
респ. липсва осъждане по посочения текст от закона, въззивният съд намира за
необходимо да подчертае, че в случая се касае за обща норма на поведение, като
при нарушаването на същата не може да се стигне до осъществяване на състав на
престъпление от НК, каквато е и трайната съдебна практика на ВКС.
Въззивният съд
подкрепя решаващия съд в извода, че ПТП е настъпило на пешеходна пътека, ерго -
налице е квалифициращия признак по чл. 343, ал. 3, предл. последно от НК.
Правилно първостепенният съд е посочил, че от субективна страна
престъплението е извършено от подсъдимия по непредпазливост, във формата на
небрежност, тъй като той не е целял и не е предвиждал общественоопасните
последици, но в конкретната ситуация, предвид нормата на чл. 116 и чл. 119 от ЗДвП, е бил длъжен да ги предвиди. Логично подсъдимият, като човек с достатъчен
житейски опит и стаж като водач на МПС, е бил в състояние и е могъл да предвиди
настъпването им и ако бе спазил горепосочено правило за движение, не би
допуснал процесното ПТП. В подкрепа на този извод, правилно първоинстанционният
съд е посочил заключението на автотехническата експертиза досежно
предотвратимостта на удара.
По отношение на
наложеното от първоинстанционния съд наказание и възраженията обективирани във
въззивната жалба, в тази връзка настоящият съдебен състав намира следното:
Въззивният съд
обсъди внимателно оплакванията за незаконосъобразност и несправедливост на
присъдата в частта й относно размерите на наложените наказания и прецени
исканията на подсъдимия и защитника за намаляване размера на основното
наказание лишаване от свобода за неоснователни, а искането на прокурора за
увеличение размера на наказанието лишаване от право на управление на МПС -
за основателно.
Съгласно
разпоредбата на чл. 373, ал. 2 от НПК, съдът, при условията на съкратеното
съдебно следствие по реда на чл. 371, ал. 2 от НПК следва да наложи наказание
при условията на чл. 58а от НК, а именно - след като индивидуализира
наказанието, да го редуцира с една трета. Първоинстанционният съд е приел, че
за извършеното от Я. деяние следва да бъде определено наказание „лишаване от
свобода“ за срок от 3 (три) години съобразно правилото на чл. 54, ал. 1 от НК, при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, а като такива е
отчел процесуалното поведение на подсъдимия, чистото му съдебно минало,
признаването на фактите, осъзнаването на извършеното престъпление. Като
отегчаващи вината обстоятелства, контролираният съд е отчел наличието на
многобройни нарушения на правилата за движение, както и малолетната възраст на
пострадалия. Така определеното наказание „лишаване от свобода“ за срок от 3
години е намалено с 1/3, съобразно правилото на чл. 58а, ал.1 от НК, като е
определено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 2 години.
Коментирайки
обстоятелствата, значими за размера на наказанието на подсъдимия, първоинстепенният
съд погрешно е приел превъзходство на смекчаващите над отегчаващите вината
обстоятелства. В този смисъл, контролираният съд грешно е оценил като
смекчаващи отговорността обстоятелства процесуалното поведение на подсъдимия,
без да е посочил в какво се изразява същото и признаването на фактите и вината.
Настоящата
инстанция не приема за смекчаващо отговорността обстоятелство процесуалното
поведение на подсъдимия, тъй като намира, че същото би имало отношение
единствено към изпълнявана спрямо него мярка за процесуална принуда. На следващо
място, въззивният съд счита, че самопризнанието на подсъдимия не следва да се
отчита като смекчаващо обстоятелство. Съгласно т. 7 от Тълкувателно решение № 1
от 6.04.2009 г. на ВКС, по тълк. д. № 1/2008 г., ОСНК признанието по чл. 371,
т. 2 НПК не следва да се третира като допълнително смекчаващо отговорността
обстоятелство, освен ако съставлява елемент на цялостно, обективно проявено при
досъдебното разследване процесуално поведение, спомогнало за своевременното
разкриване на престъплението и неговия извършител. В процесния случай не са
налице посочените условия, тъй като видно от материалите по делото на
досъдебната фаза на процеса, подсъдимият не само не е спомогнал за разкриването
на фактите от обективната действителност, касаещи инкриминираното деяние, а
същият се е възползвал от правото си да не дава обяснения.
В този аспект
въззивният съд, като смекчаващо отговорността обстоятелство оценява единствено
чистото съдебно минало на подсъдимия. Едновременно с това обаче първоинстанционният
съд правилно е отчел като отегчаващи отговорността обстоятелства малолетната
възраст на пострадалия, както и наличието на многобройни нарушения на правилата
за движение по пътищата, които сочат, че подсъдимия е изключително
недисциплиниран водач на МПС, който трудно се подава на поправяне и
превъзпитание.Същевременно като отегчаващи отговорността обстоятелства, освен
тези визирани от първостепенния съд, въззивният съд отчете факта, че подсъдимият
е извършил
няколко отделни нарушения на правилата за движение по пътищата и с
неправомерното си поведение е причинил две телесни увреждания на пострадалия П.,
всяко от които съставомерно по смисъла на чл. 129, ал. 2 от НК. Съгласно
задължителната съдебна практика/Постановление № 3/79г/наличието на няколко
еднакви по характер увреждания следва да се отчете при определяне на размера на
наказанието като отегчаващо отговорността обстоятелство и резултира в по-тежка
санкция. Въпреки очевидния превес на отегчаващите отговорността обстоятелства и
макар да счита, така определеното наказание за занижено и недостатъчно за
поправянето и превъзпитанието на подсъдимото лице, поради липса на съответен
протест и съобразявайки правилото „reformatio in pejus”, въззивната инстанция
не би могла да влоши положението на подсъдимия, съответно да измени присъдата
на СРС в тази й част. В този смисъл, няма основание за проява на по-голяма
снизходителност, доколкото към подсъдимият е проявена максималната такава, с
оглед настъпилия вредоносен резултат и неправомерното му поведение.
Въззивният съд,
с оглед изложените по-горе съображения и предвид чистото съдебно минало на
подсъдимия, се съгласява с приложението на чл. 66, ал.1 от НК като споделя
мотивите на райония съд, касаещи наказанието в тази част.
Както вече се
отбеляза, въззивният протест е основателен и следва да се уважи, като се
увеличи размера на наложеното наказание лишаване от право да се управлява МПС.
Съпоставено с размера на наложеното наказание лишаване от свобода, въпросното
наказание лишаване от права се оказва неправилно определено. Това е така,
защото тълкувайки в тясна връзка разпоредбите на чл.37, ал.1, т.6 и т.7 и чл.49
от НК и съобразявайки задължителната съдебна практика по приложението им,
установена с Постановление №1/17.01.1983г. на Пленума на ВС и Тълкувателно
решение №61/1980г. на ОСНК на ВС, а също и константната съдебна практика на
ВКС, следва да се приеме, че наказанията лишаване от права, когато се налагат
заедно с наказанието лишаване от свобода, не могат да са за срок по-малък от
срока на лишаването от свобода. Аргумент в подкрепа на този извод е и
обстоятелството, че срокът на лишаването от права по чл.37, т.6 и т.7 от НК
започва за тече от влизане в сила на присъдата, но осъденият не може да се
ползва от правата, от които е лишен, преди да е изтърпял наказанието лишаване
от свобода. Съблюдавайки изтъкнатото принципно положение и отчитайки
индивидуализиращите отговорността на подсъдимия обстоятелства, преценени в
тяхната съвкупност и при липса на съответен протест за настоящият съдебен
състав не остава друга възможност, освен да увеличи срока на наказанието
„лишаване от право да се управлява МПС“ на 24 месеца или 2 години, считано от
влизане на присъдата в сила.
Законосъобразно
контролираният съд е преценил, че направените в хода на делото разноски с оглед
изхода на делото следва да се присъдят в тежест на подсъдимия.
Изложените
по-горе съображения обуславят извода, че първоинстанционната присъда следва да
бъде изменена, като на основание чл. 337, ал. 2, т. 1 от НПК да бъде увеличен
срока на наложеното наказание лишаване от право да се управлява МПС от 18
месеца на 2 години.
В останалите й
части, в които присъдата не подлежи на изменение, тя следва да бъде потвърдена
като правилна, законосъобразна и обоснована, съгласно чл. 338 от НПК.
По изложените
съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ИЗМЕНЯВА присъда №
286742 от 06.12.2017г. по НОХД № 9483/2017г. по описа на Софийски районен съд,
като:
УВЕЛИЧАВА срока на
наложеното на подсъдимия Р.С.Я. наказание „лишаване от право да управлява МПС“
от 18 месеца на 24 месеца.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в
останалите й части.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.