№ 386
гр. Пловдив, 13.10.2022 г.
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в
закрито заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Васил Ст. Гатов
Членове:Милена Б. Рангелова
Деница Ц. Стойнова
като разгледа докладваното от Милена Б. Рангелова Въззивно частно
наказателно дело № 20225000600410 по описа за 2022 година
Въззивното производство е по реда на чл. 249, ал. 3 от НПК
Образувано е по частна жалба на адв. Р.П., защитник на подс. М. М. Г., срещу
определението от 28.09.22 г. по н.о.х.д. № 1207/22 г. по описа на Пловдивския окръжен съд,
с което в разпоредително заседание е постановен отказ за прекратяване на съдебното
производство и връщане делото на прокуратурата за отстраняване на твърдени съществени
процесуални нарушения.
В жалбата на защитата, която не е просрочена, се обосновава виждане, че
обвинителният акт очертава неясна фактическа картина на поведението на подсъдимия.
Сочат се конкретни части от обвинителния акт, които според адв. П. били неразбираеми или
се намирали в противоречие помежду си, и се отстоява мнение, че в последва сметка той и
доверителят му били лишени от ефективна защита срещу обвинението. Успоредно с това се
аргументира становище за неоснователност на обвинителната теза. Формулираната
претенция е ПАС да отмени първоинстанционния акт и да върне делото на първата
процесуална фаза.
Пловдивският апелативен съд, като въззивна инстанция, след като прецени
съображенията в обжалваното определение и в жалбата, прие, че жалбата не е основателна.
За да откаже прекратяване на съдебното производство по посоченото наказателно
дело и връщането му на прокурора, съдът от първата инстанция е счел за неоснователно
становището на защитата, че обвинителната теза била представена незаконосъобразно.
Въззивната инстанция е на същото мнение.
1. Не е неясно кога според обвинителя подсъдимият „бил решил да намери начин да
намали дължимия към фиска ДДС“ – на стр. 3 от обвинителния акт е недвусмислено казано,
1
че това се е случило през м. юли 2011г., както е забелязал и окръжният съд. Не е налице
противоречие с предходната страница от ОА, в която е посочена датата 29.08.11г. и
периодът 01.10.10г.-31.12.12г. От изложението на с. 2 става пределно ясно, че на
августовската дата подсъдимият бил променил седалището на своето дружество „Г.“, а в
споменатия период (който включва и м. юли 2011г.) осъществявал доставки на стоки и
услуги, свързани със строителството.
2. Не е налице противоречие между фактическите констатации на с. 4 и на с. 16 от
обвинителния акт. На с. 4 са описани възможните способи за увеличаване на данъчния
кредит, а по-нататък на същата страница е посочено, че подсъдимият се бил спрял на един
от тях – за реално извършените продажби на дружеството да издава фактури (по които се
дължи ДДС), но за да не го плати, да намери безстокови фактури на приблизително същата
стойност, по които като продавач да фигурира липсващ търговец. На това изложение
комуникира записаната на с. 16 фактическа констатация, че „всички СМР били извършени
единствено от „Г. и няма ползвани подизпълнители“ – очевидно е, че според обвинителната
теза покупните фактури били фалшиви, тъй като дружеството не било ползвало услугите на
подизпълнители, за каквито били представени издателите на инкриминираните (покупни)
фактури.
3. Вярно е, че прокурорът си е послужил с недопустимо предположение, описвайки
съдържанието на три от инкриминираните фактури (вж. л. 11 от ОА). Избраният подход не
лишава обвинителната теза от яснота обаче, доколкото тя съдържа недвусмисленото и
повторено на много места становище на обвинителя, че включително въпросните три
фактури били фалшиви, като описаните в тях СМР не били изпълнени от техния издател
„Н.“ ООД.
4. Що се отнася до твърдението, че подсъдимият се снабдявал „по неустановен
начин“ с инкриминираните фактури, то въобще не касае съставомерността. За да е
осъществен твърденият престъпен състав, е необходимо фактурите да са били използвани в
счетоводството на данъчнозадълженото лице, а твърдението за тяхното използване със
съдействието на подсъдимия е категорично заявено и безпротиворечиво представено в
целия обвинителен акт.
5. Настоящият процесуален момент не е подходящ за укор към прокурора, че не бил
взел предвид точното съдържание на РА, че относно доставките бил визирал чл. 6 от ЗДДС
(а не чл. 8-9 ЗДДС), че се бил позовал на отменен Регламент (ЕО) и че от липсата на данни
за едно или друго обстоятелство бил извел констатация за несъществуването на самото
обстоятелство. Жалбоподателят явно не съобразява, че по реда на Глава 22-ра НПК съдът не
може да отговори на подобни възражения. Това той може (и следва) да направи едва със
своя краен съдебен акт. Самият прокурор може да обогати или изостави част от
подкрепящата своята теза аргументация до края на евентуалните прения (стига да не измени
съществено описаната и представена на защитата фактология).
Впрочем самото извеждане на подобни проблеми като основа на тезата на защитата
2
показва, че обвинителният акт дава възможност тази теза да бъде обявена (и отстоявана). С
други думи, след като на адв. П. се отдава да контрааргументира изразената в обвинителния
акт позиция и с фактически, и с прави съображения, значи тази позиция не е неясна за
защитата (а е неприемлива).
6. Не се констатира и видяното от жалбоподателя противоречие между твърдението
„фирмите-доставчици не представят доказателства за кадрова обезпеченост“, от една страна,
и твърдението „СМР са реално извършени“, от друга страна, след като в първия случай
става дума за покупните фактури (в които като издател били сочени споменатите фирми-
доставчици), а във втория случай – за продажните фактури (с предмет СМР, които били
реално извършени от „Г.“ в изпълнение на договора с АД „И.“).
7. Отбелязванията в списъка на лицата за призоваване никога не могат да бъдат
основание за връщане на делото за отстраняване на процесуални нарушения. Всяка от
процесуалните страни може да представи списък с претенция за разпит на фигуриращи в
него лица. Така че възражението, че в списъка на обвинението присъствали неразпитани на
досъдебното производство лица не е разбираемо – прокурорът може да поиска техен разпит
и с отделен списък, и устно до края на съдебното следствие.
Казано в обобщение, ПАС споделя мнението на първоинстанционния съд, че
фактическите констатации в обвинителния акт касаят всички съставомерни признаци на
твърдяното престъпление по чл. 255, ал. 3 НК, така че обвинителната постановка не се
нуждае от допълване, за да бъде възприета или отхвърлена. А завоалираната претенция във
въззивната жалба за споделяне на аргументите против обвинението не държи сметка, че по
реда на настоящото междинно производство, предназначено да решава процесуално-правни
въпроси, съдът и от долната, и от горната инстанция не може да преценява основателността
на обвинението.
Пък и не може да се разбере защо от съда се иска да посочи пропуски и недостатъци
на прокурорската теза. Прокурорът трябва да бъде оставен да поеме процесуалния риск от
опровергаване на констатациите и изводите в обвинителния акт. Ето защо съдебният
контрол изследва единствено дали формулировките на обвинителната теза са изложени
понятно, не и дали са голословни.
Така че проверяваната инстанция е постановила законосъобразен акт, който подлежи
на потвърждаване.
С оглед на изложеното Пловдивският апелативен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА определението № 1202/28.09.22 г. по н.о.х.д. № 1207/22 г. на ОС-
Пловдив, с което е оставено без уважение искането на защитата за прекратяване на
съдебното производство и връщане делото на прокурора.
3
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване и протест.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4