Р Е Ш Е Н И Е № 260067
гр.
Пловдив, 30.09.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН
СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, трети граждански състав, в публично
заседание на десети януари през две хиляди двадесет и четвърта година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВИЛЕНА ДАВЧЕВА
при секретаря Вили
Шутова, като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 9521 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по искова молба на МОТО ПФОЕ ЕООД
ЕИК ********* против М.М.Г. ЕГН **********, с която са предявени обективно
кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. 79, ал.1 и чл. 92 ЗЗД за признаване на установено между страните, че ответникът
дължи на ищцовото дружество следните суми: сумата от 982.34 лева,
представляваща неустойка за забава, съгласно клаузата на член 60 от сключения
между страните Договор за отдаване на употребени автомобили при условията на
финансово обвързан лизинг с опция за прехвърляне на правото на собственост от
дата 19.05.2015 година за периода от 06.03.2017 год. до 30.06.2017 год.; сумата
от 2121.10 лева за периода 04.07.2017 г. – 05.09.2017 г., представляваща
мораторна неустойка за просрочие съгласно клаузата на член 37 от сключения
между страните Договор за отдаване на употребени автомобили при условията на
финансово обвързан лизинг с опция за прехвърляне на правото на собственост от
дата 19.05.2015 год.; сумата от 2983,04 лева, представляваща възстановяване на
заплатени от МОТО ПФОЕ ЕООД ЕИК ********* застрахователни премии за автомобил ***,
предмет на Договор за отдаване на употребени автомобили при условията на
финансово обвързан лизинг с опция за прехвърляне на правото на собственост от
дата 19.05.2015 год., съгласно фактури /уведомления за дължими плащания/,
издадени в периода 24.04.2017 год. до 26.10.2017 год. и сумата от 5050.25 лева,
представляваща договорна неустойка за предсрочно прекратяване на договора по
вина на лизингополучателя по чл. 66 от сключения между страните Договор за
отдаване на употребени автомобили при условията на финансово обвързан лизинг с
опция за прехвърляне на правото на собственост от дата 19.05.2015 год., ведно
със заплащане на законната лихва върху главниците, считано от 04.03.2020 год.
до окончателното им изплащане, за които суми е издадена Заповед за изпълнение
на арично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело № 3654 от 2020 година на
Районен съд Пловдив.
В исковата молба ищецът „Мото-Пфое“ ЕООД твърди, че между него, в
качеството му на лизингодател, и ответника, в качеството на лизингополучател, е
сключен договор за отдаване на употребени автомобили при условията на финансово
обвързан лизинг с опция за прехвърляне на правото на собственост на дата
19.05.2015 година. Предмет на договора било отдаването на лек автомобил ***,
като условията, при които бил отпуснат лизингът били следните, а именно:
първоначална вноска в размер на 6816,37 евро, както и 59 месечни вноски всяка
по 516,43 евро, дължими до 5-о число на текущия месец. Вноските включвали наем
на автомобила, регистрация в КАТ, продуктова такса. Ищецът поддържа, че
изпълнил изцяло задълженията си, като на 29.05.2015 г. автомобилът бил предаден
на лизингополучателя, за което страните подписали приемо-предавателен протокол.
Посочва, че от сключване на договора до месец март 2017 година
лизингополучателят редовно заплащал дължимите от него вноски, но след това
изпаднал в забава. Поради неизпълнение на задълженията на ответника, ищцовото
дружество прекратило договора едностранно, като в настоящото производство
претендира предвидените в договора неустойки, както следва. На първо място,
претендира неустойка за забава по съгласно член 60 от договора, съгласно който
за линингополучателя възниква задължението да заплати мораторна неустойка в
размер на 0,5% върху всяка незаплатено от него главница. Началният момент на
начисляването на неустойката бил 6-то число на съответния месец, за което се
дължи, а крайният в момента - последният ден, в който лизинговото
правоотношение е обвързвало страните - 30 юни 2017 година, като общият
претендиран размер е 982,34лв. Представя в табличен вид дължимите вноски . за
месеците март, април, май и юни 2017 год. Претендира и мораторна неустойка за
просрочие съгласно член 37 от договора в размер на 2121,10 лв. Съгласно
посочената клауза от договора при прекратяването му лизингополучателят е длъжен
да върне автомобила в срок от 3 дни от прекратяването на договора, като в
случай че това не бъде сторено в срока, за всеки ден забава до връщането на
автомобила, лизингополучателят дължи неустойка в размер на 1/30 от размера на
лизинговата вноска на ден за всеки ден забава. Периодът на претендираната
неустойка е 04.07.2017 г. – 05.09.2013 г., когато автомобилът е върнат на
лизингодателя, тоест 63 дни забава.
Ищецът претендира и плащания по член 16 от договора, съгласно който в
случай на неизпълнение на задълженията на лизингополучателя по чл. 32а от
договора, лизингодателят има право да заплати дължимите застрахователни премии,
след което да ги претендира от лизингополучателя. Общият размер на задължението
възлиза на 2983,04 лв. Претендира се и неустойка съгласно член 66 от договора в
размер на 5 лизингови вноски или сумата от 5050,25 лв. За описаните суми ищецът
е депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, по
което е образувано частно гражданско дело № 3654 от 2020 година на Районен съд
Пловдив и по което е издадена заповед за изпълнение за претендираните суми.
Срещу заповедта е депозирано възражение от длъжника, поради което ищецът
обосновава правен интерес от предявяване на настоящите установителни искове.
Моли за тяхното уважаване и за присъждане на сторените по делото разноски.
В срока по чл.131, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника М.М.Г.
със становище за неоснователност на предявените искове. Твърди, че ищецът няма
право да сключва договори за финансов лизинг, тъй като не е вписан в регистъра
на юридическите лица, водени от БНБ. Поради това намира договора за нищожен
заради противоречието му със закона. Оспорва договорът да е бил развален поради
неизпълнение на 01.07.2017 г., тъй като до ответника не е достигнало изявление
за разваляне на договора. Ищцовото дружество не е положило дължимата грижа да
уведоми насрещната страна по договора за твърдяното прекратяване. Поради това
намира, че договорът не е прекратен.
Твърди, че в края на месец август *** година при прибиране от *** на
границата бил спрян от граничните власти, като му било съобщено, че процесният
лек автомобил бил обявен за общодържавно издирване. В изпълнение на това
05.09.2017 г. ответникът предал на ищцовото дружество МПС-то за извършване на
необходимата проверка от полицейските органи. Преди това ответникът обявил
четири броя щети по застраховка Автокаско, след което закарал автомобила в
представителството на ищеца. Ответникът твърди, че е извършил плащания по
договора, които описва подробно в писмения отговор, като дати и размер на
платени суми. Намира, че е платил в повече със сумата от 1200 лв. Твърди, че лизингодателят
не изпълнил задължението си за сключване на застраховка Каско за периода
01.10.2016 г. – 29.03.2017 г., за който период лизингованият автомобил не е бил
застрахован. Оспорва дължимостта на претендираната неустойка по член 60 от
договора, като намира клаузата за неравноправна. В тази връзка излага доводи,
че отговорността на лизингодателя е ограничена до 3% в хипотезата на член 48 от
договора, като за лизингополучателя липсвало такова ограничение, което водело
до неравнопоставеност на страните. Оспорва и дължимостта на неустойката по чл.
37, доколкото намира, че договорът не бил прекратен. Посочва, че връщането на
автомобила на 05.09.2017 г. било не поради прекратяване на договора, а поради
факта, че същият е обявен за издирване в рамките на шенгенската общност.
Посочва, че извършвал и предсрочни плащания по договора за лизинг, които не
били взети предвид от ищеца. Намира, че не дължи претендираната сума по чл. 16
от договора. Сочи, че лизингодателят не представил на лизингополучателя нито
една от застрахователните полици по застраховките Каско и Гражданска
отговорност. Намира, че клаузата е неравноправна съгласно член 143 ЗЗП. Сочи,
че ищецът сключвал договори за застраховки на много по-голяма стойност
отколкото е стойността на автомобила, с което увреждал ответника. Оспорва
дължимостта и на последната претендирана неустойка по член 66 от договора, като
намира същата за нищожна, тъй като представлявала скрито възнаграждение за
получаване на пет лизингови вноски, без реално автомобилът да се ползва. Предвид
изложените съображения моли за отхвърляне на предявените искове.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
За уважаване на исковата претенция ищецът следва докаже, че сключеният
между страните Договор за отдаване на употребени автомобили при условията на
финансово обвързан лизинг с опция за прехвърляне правото на собственост от дата
19.05.2015 год. е развален, поради неизпълнение на задълженията на
лизингополучателя на дата 01.07.2017 год., че изявлението за разваляне е
достигнало до ответника, неизпълнение от страна на ответника на уговорено
задължение, което е довело до начисляване на претендираните неустойки, размера на
претенцията си, изправност на ищеца, тоест надлежно изпълнение на задълженията
по договора, а по иска по чл. 16 т от Договора – да докаже, че е заплатил
описаните застрахователни премии, както и задължението на ответника да плати на
ищеца тези суми, както и техния размер.
Съществуването на процесното лизингово правоотношение между страните е
отделено като безспорно от съда, а се установява и от представения с исковата
молба Договор за отдаване на употребени автомобили при условията на финансово
обвързан лизинг с опция за прехвърляне правото на собственост от дата
19.05.2015 год. /л.10-24/, с предмет лек автомобил ***, сключен между ищеца
Мото пфое ЕООД, като лизингодател и ответника М.Г., като лизингополучател. Не е
спорно между страните, че в изпълнение на договореното процесният автомобил е предаден
на ответника, както и че на дата 05.09.2017 год. е върнат от него на
лизингодателя. От представената с исковата молба Поръчка от 19.05.2015 год.
/л.25/, сключена към процесния договор се установява и че срокът на лизинга е
60 месеца, като ответникът е следвало да изплаща цената на автомобила на 60
месечни вноски, началната в размер на 6816.37 евро без ДДС, а останалите 59 в
размер на 516.43 евро без ДДС, платими на пето число на текущия месец, съгласно
приложения погасителен план /л.26/. – в лева и евро. Не се спори между
страните, че началната вноска по договора е платена от ответника, както и че до
февруари месец 2017 год. включително Г. е заплащал изцяло дължимите месечни
вноски по договора.
Спорно между страните е дали процесният
договор е прекратен едностранно от ищцовото дружество, считано от дата
04.07.2017 год. и дали Г. е заплатил задължения си към ищцовото дружеств,
произтичащи от прекратяването на договора, както и дължимите застрахователни
вноски, изплатени от ищеца по застрахователена полица от № *** за периода 29.03.2017 год. до 28.03.2018 год
Относно първия спорен въпрос по делото,
от ищеца, са представени две уведомления, адресирани до ответника, в първото от
което с изх. № 38057 от 25.05.2017 год. /л.28,29/ ищцовото дружество се съдържа
информация, че ответникът дължи лизингови вноски за месеците март, април и май
2017 год., както и неустойки за просрочени лизингови вноски и премия по
застраховка „Каско“, като му се предоставя срок за заплащане на дължимите суми
и второ – с изходящ № 38142 от 15.06.2017 год. /л.32,33/, в което ищцовото
дружество констатира, че ответникът не е заплатил сумите, за които е бил
уведомен с първото уведомление от 25.05.2017 год., предоставя срок за плащането
им до края на м. юни 2017 год. и прави волеизявление, че в случай, че плащане
не бъде извършено, то считано от първо число на месеца, следващ месеца в който
уведомлението е получено или адресатът не е открит на адреса, договорът ще се
счита прекратен едностранно и предсрочно от лизингодателя.
Към първото уведомление е приложено
известие за доставка /л.30/, като в разписката към него /л.31/ е отразено, че
пратката е непотърсена, а към второто уведомление е приложена обратна разписка
от куриерска фирма DHL express,
в която е отбелязано, че на дата 20.06.2017 год. получателят не е открит на
посочения адрес.
От така коментирания и събран писмен
доказателствен материал, свързан с уведомяването на ответника, съпоставяйки го
с относимите към уведомяването клаузи на чл. 69 и чл. 70 от Договора от
19.05.2015 год., сключен между страните, съдът счита, че към дата 01.07.2017
год., която от ищовото дружество се претендира, като такава към която процесния
договор е прекратен /от м.юни 2017 год. е обратната разписка съставена от
служител на DHL express/, договорът не е бил
прекратен, тъй като уведомяването с изх. № 38142 от 15.06.2017 год. не е
произвело целеното и твърдяно правно действие.
Съгласно клаузата на чл. 67 от Договора
„Прекратяването на договора, съответно отделна Поръчка за доставка на
автомобил, при условията на предходните членове става с писмено уведомление,
отправено от изправната страна, изпратено на посочения адрес за кореспонденция…“.
Съгласно клаузата на чл. 69 от Договора „Всички известия между страните се
считат за правилно адресирани, ако са изпратени на адреса на съответната страна
посочен по-долу в договора…“, а съгласно клаузата на чл. 70 – „страните се
съгласяват в отношенията помежду им, произтичащи от този договор, всяко писмено
известие и друга кореспонденция, изпратени по пощата с препоръчано писмо или
директно на посочения по-горе адрес за кореспонденция, ще се считат получени от
страната, до която са адресирани и ще пораждат правните последици, свързани с
получаването, ако има настъпила промяна на посочения адрес за кореспонденция на
съответната страна и същата не е уведомила своевременно другата страна“.
При прочита на цитираните клаузи става
ясно, че страните не са предвидили т.нар „фингирано връчване“ при неоткрит
адресат, на което се позовава ищцовото дружество, поддържайки че договорът е
прекратен предсрочно на 01.07.2017 год. С клаузата на чл. 70 от Договора е
уговорено единствено, че съобщенията до страната ще се считат за връчени, ако
тя е променила адреса си и своевременно не е уведомила за това. По делото не се
събраха доказателства ответникът да е променил адреса си и да не е уведомил за
промяната дружеството лизингодател. Не са въведени и твърдения за това. Едностранното
въведеното от ищеца условие в Уведомлението от 15.06.2017 год., в което е
посочено, че договорът ще се счита прекратен от първо число на месеца следващ
месеца, в който уведомлението е получено или адресатът не е открит на адреса не
би могло да произведе правните последици на двустранно уговорено между страните
фингирано връчване при неоткрит адресат. Ето защо, доколкото процесният договор
за финансов лизинг от 19.05.2015 год. не предвижда фингирано връчване на
съобщения, то съдът счита, че уведомлението от 15.06.2017 год. за разваляне на
договора от страна на ищеца не е достигнало до ответника и съответно договорът
от 19.05.2015 год. не следва да се счита едностранно предсрочно прекратен, считано
от 01.07.2017 год. / В този смисъл Решение № 293 от 28.12.2018 год. по т.дело
2201/2017 год. по описа на ВКС, ТК, 2-ро отд. и цитираните в него съдебни
актове на ВКС./
За пълнота на изложеното следва да се
отбележи и че клаузата на чл. 61 от Договора, визираща предпоставките,
обуславящи предсрочното му прекратяване, предвижда прекратяването при съответното
неизпълнение, в конкретния случай – чл.62.3 – неплащането на две поредни
лизингови вноски, като опция, като факултативна възможност. В текста на
цитираната клауза се посочва, че „лизингодателят може да прекрати
едностранно договора ….“. Налага се извода, че настъпването на коя да е от
предпоставките, визирани в чл. 62, сред които и неплащането на две поредни лизингови
вноски, не води до автоматично прекратяване на договора, а предполага
възможност, която следва да бъде упражнена по съответния ред, включително при
спазване правилата на чл. 67, 69 и чл. 70 от Договора, относими към връчването
на съобщения.
По
иска по чл. 92 от ЗЗД, основан на клаузата на чл. 37 от Договора
Съгласно чл. 37 от Договора „При
хипотезата на чл. 61 от договора, както и при предсрочно прекратяване на
договорните отношения между страните, лизингополучателят е длъжен да предаде
автомобила на лизингодателя в най-близкото представителство на МОТО ПФОЕ ЕООД в
страната в три дневен срок от прекратяването. Ако лизингополучателят не изпълни
задължението си по предходното изречение в уговорения срок … … дължи на
лизингодателя неустойка за забава в
размер на 1/30 част от размера на лизинговата вноска, дължима по погасителния
план за месеца, предхождащ месеца на прекратяване на договора за съответния
автомобил до датата на връщане на автомобила….„.
Основавайки претенцията си на клаузата
на чл. 37 от Договора, ищцовото дружество се позовава на твърдяното предсрочно
прекратяване на облигационното отношение между страните на 01.07.2017 год. и
предоставения тридневен срок за връщане, считано от тази дата. От ответника се
претендира сумата от 2121.10 лева, за закъснялото връщане на автомобила с 63
дни, броими от 04.07.2017 год. - с
изтичане на тридневния срок от твърдяното предсрочно прекратяване на договора
до 05.09.2017 год., когато автомобилът е върнат.
Доколкото съдът стигна до извода, че
договорът не е предсрочно прекратен на 01.07.2017 год., то намира и че
тридневния срок за връщане на автомобила не е започнал да тече от тази дата,
съответно и не е изтекъл на 04.07.2017 год., поради което и не се е сбъднало
условието за начисляване на претендираната неустойка за забава за търсения
период. Съгласно непротиворечивата съдебна практика договорът
би могъл да бъде развален и с исковата молба, но същата е депозирана в
съда на 03.08.2020 год., към която дата процесният автомобил вече е бил върнат
на ищцовото дружество, а и действието на развалянето действа занапред.
По така изложените по-горе аргументи,
съдът намира, че така предявеният иск за заплащането на неустойка за забава,
основан на клаузата на чл. 37 от Договора за финансов лизинг от 19.05.2015 год.
е неоснователен.
По
иска по чл. 92 от ЗЗД, основан на клаузата на чл. 66 от Договора.
Съгласно клаузата на чл. 66 от Договора
„Във всички случаи на едностранно прекратяване на договора, съответна отделна
Поръчка за доставка на автомобил, по вина на лизингополучателя или по негово
искане, извън хипотезите на чл. 64, лизингодателят има право на неустойка в
размер на 5 /пет/ лизингови вноски“
От прочита съдържанието на
цитираната клауза се установява, че претендираното от ищеца заплащане на
неустойка в размер на пет лизингови вноски възниква при наличието на две
кумулативно изискуеми предпоставки, като липсата на която и да е от тях би
довела до отхвърляне на претенцията – предсрочно прекратяване на договора и вина
на лизингополучателя / или него искане/. В конкретния случай, след като съдът
стигна до извода, че договорът между страните не е бил предсрочно прекратен, то
и не са налице предпоставките за уважаване на ищцовата претенция. Не би могло
да се приеме и че договорът е развален, респ. предсрочно прекратен с исковата
молба, въпреки посочено в чл. 6, че е безсрочен. От една страна правната
същност на договора за финасов лизинг не допуска същият да е безсрочен по
аргумент от чл. 347, ал.2 от ТЗ, без горното да влече нищожност, а само
трансформация в договор за наем, а от друга - съдът счита, предвид факта на
предаването на лизинговата вещ на ищцовото дружество от ответника на 05.09.2017
год. и липсата на претенции за връщането й след това, както и предвид
поведението на ищеца като лизингодател –липсата на претенции за продължаване на
изпълнение за задълженията по договора след предаването на вещта, че процесният
договор между страните е прекратен с конклудентни действия към 05.09.2017 год.
На следващо място съдът счита, че и
обсъжданата клауза на чл. 66 от Договора е неравноправна и като такава не би
могла да породи правно действие. При така заявен начин на формиране на
неустойката, клаузата, въз основа на която се претендира тя, противоречи на
добрите нрави, тъй като е уговорена извън присъщите на всяка неустойка
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, предвид задължителните
указания в Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на
ОСТК на ВКС, с които съдилищата следва да се съобразят. В случая процесната
неустойка дава право на лизингодателя да капитализира приход, като сам той е
освободен от задължението да предоставя съответните услуги, поради прекратяване
на правоотношението. Това създава условия за неоснователно обогатяване на
лизингодателя и нарушава принципа за справедливост. С оглед начина, по който е
уговорена процесната неустойка, размерът й и условията, при които тя се дължи,
съдът приема още, че е налице обосновано предположение за противоречие на
клаузата с чл. 143, ал. 2, т. 5 и т. 15 ЗЗП. Целта на неустойката е да обезпечи
и обезщети настъпилите вреди от съответното неизпълнение. В случая обаче е
неясно по какъв начин процесната неустойка е съизмерима с вредите за лизингодателя
от прекратяването на договора. В този порядък, неустойка в размер на пет
месечни лизингови вноски, задължава лизингополучателя при неизпълнение на
неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение. Получаването на
неустойката пък, предвид начина по който тя е уговорена, предполага заобикаляне
и на чл. 143, ал. 2, т. 15 ЗЗП, тъй като налага на потребителя да изпълни
своите задължения – да плати пет лизингови вноски, без лизингодателят реално да
предоставя услуги за същия период. Ето защо, поради нищожност на клаузата на
чл. 66 от Договора, плащане по нея не се дължи и на това основание.
По иска по чл.
92 от ЗЗД, основан на клаузата на чл. 60 от Договора
Съгласно клаузата на чл. 60
от Договора „при забава за плащане на дължими при условията на настоящия
договор суми /лизингови вноски, лихви по погасителния план, данъци, такси,
глоби, застраховки и всички други, които по договора са за сметка на
лизингополучателя/ лизингополучателят дължи на лизингодателя неустойка в размер
на 0.5% на ден върху стойността на дължимата и неизплатена сума за времето на
просрочие“. В конкретния случай ищцовото дружество претендира от ответника
сумата от 982.34 лева, представляваща неустойка за забава за неплатените вноски
за месец март 2017 год. - частично неплатена, м. април, май и юни 2017 год.
При така установеното задължение,
съпоставено с клаузата на чл. 48 от Договора, която въвежда
задължение за лизингодателя за заплащане на неустойка в размер на 0.05% за
всеки ден просрочие при неизпълнение срока на доставка, но не повече от 3% от
стойността на автомобила без ДДС, съдът споделя възражението на ответната
страна за нищожност на обсъжданата клауза. Това е така и цитираната клауза е неравноправна
на основание чл. 143, ал.1 от ЗЗП, тъй като не установява лимит на отговорност
за едната страна, като по този начин я поставя в подчертано неравноправно
положение спрямо другата и противоречи на принципа за справедливост.
Във връзка с претендираните суми за
неустойка по чл. 60 и чл. 66 от Договора, от приобщените писмени доказателства
от Дженерали Застраховане АД се установява, че между Мото пфое ЕООД и Дженерали
Застраховане АД относно процесния Договор за финансов лизинг е имало сключено Рамково
споразумение за застраховка на договори за лизинг относно застраховане на
вземания на застрахования, произтичащи от сключени между него и трети лица
/лизингополучатели/ договори за лизинг /по аргумент от представена
кореспонденция л.146-281 и Споразумение /л.232//., както и се установява, че непогасените
вноски са заплащани на ищеца своевременно от застрахователното дружество,
поради което и вреди от забавено изпълнение, респ. неизпълнение ищецът не е
претърпял.
По иска по чл. 79
от ЗЗД, основан на клаузата на чл. 16 от Договора
Съдът намира така предявеният иск също за
неоснователен. Съгласно чл. 32а от процесния Договор лизингополучателят е
длъжен да спазва стриктно условията и сроковете за плащане на годишната
застрахователна премия на съответните падежи на вноските, както са уговорени в
застрахователния договор /сертификат/ и съгласно Общите условия. Съгласно
клаузата на чл. 16 от Договора, при неизпълнение на задължението на
лизингополучателя за заплащане на застрахователните премии, същите могат да
бъдат заплатени от лизингодателя вместо него, като лизингополучателят му дължи
заплащането им, както и лихва за просрочие.
Установи се по делото, че процесният
автомобил е застрахован по комбинирана автомобилна застраховка Автогрижа с
номер на застрахователна полица *** за периода 29.03.2017 год. до 28.03.2018
год. вкл /л.150/, по която от ищцовото дружество се претендират плащания от
ответника. Установи се също така обаче и че за процесния автомобил е сключена
комбинирана автомобилна застраховка Автогрижа с номер на застрахователна полица
*** за период, припокриващ от части този по полица ***, а именно - 02.10.2016 год. до 01.10.2017 год. вкл /л. 439/.
Видно от съдържанието на двете полици същите се припокриват изцяло относно
сключени застраховки – „Каско на МПС“ и „Автомобилен асистанс за България“. Относно
плащания по първата по време сключена полица с *** претенции от ищеца не са
предявени, не се твърди и да не са извършвани плащания на застрахователните
вноски по нея. Тоест, след като видът застраховка се припокрива, то следва да
се приеме, че процесният автомобил в периода 02.10.2016 год. до 01.10.2017 год.
вкл. е имал сключена застраховка „Каско на МПС“ и „Автомобилен асистанс за България“,
поради което втората сключена застрахователна полица отнасяща се до този период,
в случая периода 29.03.2017 год. до 01.10.2017 год. се явява ненужно сключена
/не се изложиха мотиви за противното / и ненужно заплатена от Мото пфое ЕООД, видно
от молба от Дженерали Застраховане АД
/л.141/, дебит ноти и платежни нареждания /л.331-340/ и е неоснователно да се
търси по нея за периода 29.03.2017 год. до
01.10.2017 год. плащане от страна на ответника. От прочита на процесния Договор
за лизинг не се установява задължение за ответника като лизингополучател да
сключва и да плаща застрахователни премии по две застраховки за един и същи
период с един и същи покрит риск за едно и също МПС. Доколкото се прие, че
договорът между страните може да се счита прекратен с конклудентни действия с предаването
на автомобила от ответника на 05.09.2017 год., то съдът счита, че след тази дата,
поради прекратяване на облигаторното правоотношение, заплащане на
застрахователните премии от ищеца, въз основа на сключения договор за лизинг не
се дължи.
Предвид изложеното, съдът намира, че и
тази искова претенция следва да се отхвърли като неоснователна.
За пълнота на изложеното следва да се
отбележи, че съдът не споделя възражението на ответната страна за нищожност на
Договора за финансов лизинг в цялост, поради нерегистриране на дружеството ищец
на основание чл.3а, вр. чл.2, ал.2, т.6 от ЗКИ в публичния регистър по чл. 3а,
ал.1 от ЗКИ при БНБ. Действително видно от писмо от БНБ /л.112/, ищцовото
дружество не е вписано в публичния регистър, воден при БНБ като финансова
институция, която извършва дейност по чл. 3а, ал.1 от ЗКИ, но от една страна от
заключението на вещото лице по изготвената ССчЕ, която съдът кредитира, следва,
че ищцовото дружество не отговаря на изискванията за регистриране, поради
обстоятелството, че дейността по сключване на договори за финансово лизинг не е
съществена за него, тъй като относителният дял на дейностите по чл. 3а, ал.1 от
ЗКИ е под 30%, а от друга страна, липсата на регистрация на дружество не би
могла да влече след себе си нищожност на договора за финансов лизинг, тъй като
се касае за административна процедура.
Предвид изложените мотиви дотук съдът
не намира за нужно да коментира свидетелските показания и останалите части на
заключението по изготвената ССчЕ и заключението по допълнителната ССчЕ.
Относно
разноските:
При този изход на спора право на
разноски има ищеца. Същият е представил доказателства за сторени такива в
исковото производство в общ размер на 435 лева, от които 5 лева за издаване на
съдебно удостоверение и 430 лева – депозит за вещо лице. Относно претендираната
сума от 1200 лева адвокатско възнаграждение по сключен между страните Договор
за правна защита и съдействие от 30.03.2022 год. /л.842/, то съдът намира, че
не следва сумата да бъде присъждана, тъй като видно от печатно изписания тест
на представения Договор - чл. 2, страните са се договорили възнаграждението за
процесуално представителство да е за първа инстанция и в размер на 1200 лева. Няма
пречка и представения договор би могъл да служи като разписка за извършено
плащане на сумата, но в печатния текст на документа не е отразено, че сумата от
1200 лева е изплатена от ответника на процесуалния му представител, както и не
са представени доказателства за това. В представения Договор за правна защита с
ръкописен текст е допълнено, че сумата е платена към 30.03.2022 год., но това
изявление, очевидно дописано, не е скрепено с подписите на страните по
договора, така както следва да се удостовери извършване на дописване или
поправка в документ, не става ясно от кого е дописано и кога – дали след
полагане подписите под текста на договора и дали насрещната страна е запозната и
съгласна със съдържанието му. Предвид изложеното не може да се приеме, че
ответната страна е представила доказателства за извършено плащане на сумата по
договора, поради което и претендираната сума от 1200 лева не следва да й бъде
заплатена от ищеца.
В заповедното производство не са
представиха доказателства за сторени разноски от ответника.
Така мотивиран,
съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от МОТО ПФОЕ ЕООД ЕИК
********* против М.М.Г. ЕГН ********** обективно кумулативно съединени
установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. 79, ал.1 и чл.
92 ЗЗД за признаване на установено между страните, че ответникът дължи на
ищцовото дружество следните суми: сумата от 982.34 лева, дължима за периода
06.03.2017 год. до 30.06.2017 год., представляваща неустойка за забава,
съгласно клаузата на член 60 от сключения между страните Договор за отдаване на
употребени автомобили при условията на финансово обвързан лизинг с опция за
прехвърляне на правото на собственост от дата 19.05.2015 год.; сумата от 2121.10
лева, дължима за периода 04.07.2017 г. – 05.09.2017 г., представляваща мораторна
неустойка за просрочие съгласно клаузата на член 37 от сключения между страните
Договор за отдаване на употребени автомобили при условията на финансово
обвързан лизинг с опция за прехвърляне на правото на собственост от дата
19.05.2015 год.; сумата от 2983,04 лева, представляваща възстановяване на
заплатени от МОТО ПФОЕ ЕООД ЕИК ********* застрахователни премии за автомобил ***,
предмет на Договор за отдаване на употребени автомобили при условията на
финансово обвързан лизинг с опция за прехвърляне на правото на собственост от
дата 19.05.2015 год., съгласно фактури /уведомления за дължими плащания/,
издадени в периода 24.04.2017 год. до 26.10.2017 год. и сумата от 5050.25 лева,
представляваща договорна неустойка за предсрочно прекратяване на договора по
вина на лизингополучателя по чл. 66 от сключения между страните Договор за
отдаване на употребени автомобили при условията на финансово обвързан лизинг с
опция за прехвърляне на правото на собственост от дата 19.05.2015 год., ведно
със заплащане на законната лихва върху главниците, считано от 04.03.2020 год.
до окончателното им изплащане, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело № 3654 от 2020 година на Районен
съд Пловдив.
ОСЪЖДА МОТО ПФОЕ ЕООД ЕИК ********* да заплати на М.М.Г. ЕГН ********** сумата
от общо 435 лева, представляваща сторени по делото раззноски.
Решението
може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с
въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
Препис
от решението да се връчи на страните.
След влизане
в сила на решението, препис от него, ведно с ч.гр.дело 3654 от 2020 год. по
описа на РС Пловдив да се върне на заповедния съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала.
В. Г.