РЕШЕНИЕ
№ 265
гр. Карлово, 03.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четвърти юли през две хиляди двадесет и втора година
в следния състав:
Председател:Владимир Ст. Иванов
при участието на секретаря Цветана Т. Чакърова
като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело №
20225320100374 по описа за 2022 година
Производството е по иск с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД
предявен от Н. А. ДЖ., ЕГН: **********, с адрес: с. В.Л., ул. „*****, чрез
адв. С.Н. против „И.А.М.“ АД, ЕИК ***********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., бул. „Д.Н.“ ***, „С.Ц.“, *****, представлявано от Г.Т. -
*****. Ищецът моли съда да постанови решение, с което да прогласи
нищожността на сключения между него и ответното дружество договор за
паричен заем №****** от 28.05.2014 г., като противоречащ на закона –
неспазване разпоредбите на чл. 11, ал.1, т.1, т.9, т. 10 и т.11 от ЗПК.
Ищецът твърди, че на 28.05.2014 г. сключил с ответното дружество
договор за паричен заем №******, по силата на който му били предоставени в
собственост заемни средства в размер на 500 лева, при фиксиран лихвен
процент по заема 134,80%, годишен процент на разходите – 869,71% и срок за
погасяване на заема – 6 месеца.
Безспорно било, че ответното дружество представлява финансова
институция по ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които
не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими
1
средства. В този смисъл дружеството предоставяло кредити, което го
определяло като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Въз основа
изложеното се налагал извод, че сключеният между страните договор по
своята правна характеристика и съдържание представлявал договор за
потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици
следвало да се съобразят с изискванията на специалния закон – ЗПК в
релевантната за периода редакция.
Ищецът твърди, че в процесния договор е налице несъответствие
между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него
компоненти и следва да се приеме, че договор за паричен заем №****** от
28.05.2014г. е нищожен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Посочва, че съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията
на чл. 10, ал.1, чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл. 12, ал.1, т.7 – 9, договорът
е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания
водело до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК – изначална
недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите били
изискуеми при самото му сключване.
От друга страна императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
предвиждала, че договорът за потребителски кредит следва за се изготви на
разбираем език и задължително да съдържа годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента
на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин.
От представения по делото индивидуален договор за паричен заем
№****** от 28.05.2014г. безспорно се установявало, че всички елементи от
съдържанието на договора не са изписани и представени с еднакъв по вид,
формат и размери шрифт, като в своята цялост различните пасажи били
написани с големина шрифта по-малък от 12. Констатираното обстоятелство
само по себе си водело до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК –
изначална недействителност на договора за заем, с оглед неспазване на
изискванията на чл. 11, ал.1 т.1 от ЗПК.
Не били спазени и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в
договора кредиторът се задоволил единствено с посочването като абсолютни
2
стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсвало обаче ясно
разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита
/кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от
869.71 %/ . Затова и законът предпоставял изискването в ГПР да бъдат
описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да
бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява
кои суми точно ще дължи. В конкретния случай било посочено, че ГПР е
869.71 %, а фиксирания годишен лихвен процент – 134,80 %, но от
съдържанието на договора не можело да се направи извод за това кои точно
разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък било ясно
какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част
от него. Всичко това поставяло потребителя в положение да не знае колко
точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в
това именно била недействителността в случая, като неспазено изискване на
посоченото законово основание. В този порядък следвало да се посочи, че
съобразно разпоредите на ЗПК, годишният процент на разходите изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в това число тези, дължими на посредниците за сключване на договора/,
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Тоест, в посочената величина бидейки израз на всичко дължимо по кредита,
следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани
всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение.
В случая, в договор за паричен заем №****** от 28.05.2014г. яснота
досежно тези обстоятелства, липсвала. Посочен бил лихвен процент по заема
/фиксиран/, както и годишно оскъпяване по заема, но не се изяснявало как
тези стойности се съотнасят към ГПР. Тези съставни елементи, обаче
оставали неизвестни, при което се създавали предпоставки кредиторът да ги
кумулира, завишавайки цената на ресурса.
От друга страна се налагал изводът, че не са спазени и
императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т.11 ЗПК, изискващ в договора за
потребителски кредит по ясен и разбираем начин да са посочени годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя.
Действително приложеният в кредитното правоотношение ГПР бил различен
3
от посочения в договора и кредиторът, вписвайки в контракта ГПР от 869.71
%, заблудил потребителя, като използваната заблуждаваща търговска
практика довела до неравноправност на уговорката за ГПР и оттук до
нищожност на клаузата за ГПР с произтичащите правни последици. В този
смисъл и при нарушаване на императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 и 2
ЗПК, кредиторът не включил в договорения ГПР разходите, които следва да
извърши ищеца за заплащане на допълнителното възнаграждение под
формата на неустойка на фирмата, като чрез вкарването му в заблуда,
недобросъвестно увредил потребителя. Допълнително на кредитополучателя
не било разяснено по ясен и разбираем начин и при спазване на изискванията
на чл. 5 от ЗПК преди сключване на договора, какъв е размерът на всички
разходи, за които той следва да заплати, нито тази информация произтичала
по прозрачен за него начин от условията на договора. Поради
незапознаването му с основните характеристики на услугата, той не могъл да
разбере икономическите последици на поетото от него задължение, относно
обхвата на всички разходи, които той следва да понесе във връзка с
получения заемен ресурс.
Освен това, не били спазени и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК,
тъй като не били упоменати условията за прилагането на лихвения процент;
индекс или референтен лихвен процент, не бил регламентиран и размерът на
възнаградителна лихва. Липсата на всяко едно от тези императивни
изисквания водело до настъпване на последиците по чл.22 ЗПК – изначална
недействителност, тъй като същите били изискуеми при самото сключване.
Следователно процесният договор се явява недействителен на основание чл.
22 ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
С оглед изложеното ищецът моли съда да уважи предявения иск и да
му присъди разноските по делото.
С отговора на исковата молба ответното дружество, чрез юрк. Д.Н.,
оспорва предявения иск.
На първо място, прави възражение за изтекла погасителна давност.
Твърди, че според правната теория и трайната съдебна практика безспорно
искът за плащане без правно основание се погасявал с общия 5-годишен
давностен срок (чл. 110 ЗЗД) от датата на настъпване на изискуемостта на
претендираното право (чл. 114 ЗЗД). Също било безспорно, че този срок
4
започва да тече от момента, в който длъжникът получи нещо без основание.
В конкретната ситуация, следвало да се приеме, че 5-годишният
давностен срок е започнал да тече на датата на сключване на договора за
паричен заем, а именно 28.05.2014 г., което означавало, че е изтекъл на
28.05.2019 г. – 5 години след сключване на договора, по силата на който
длъжникът е усвоил процесиите суми и по които евентуално би имал
претенции за плащане без основание, а датата на подаване на исковата молба
в съда била 29.03.2022 г. – очевидно след изтичане на давностния срок.
Алтернативно, в случай, че съда счете, че предявеният иск не е
погасен по давност, то моли да приеме, че същият е изцяло неоснователен.
Неоснователни и недоказани били твърденията на ищеца, че
процесният договор за заем противоречи на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9
от ЗПК.
Необосновано било твърдението заложено в депозираната искова
молба, че в Договора за заем не са посочени условията за прилагане на
договорения лихвен процент, размерът на възнаградителната лихва и как тя
се разпределя във времето с изплащането на всяка една от вноските, посочени
в погасителния план.
Посочва, че по смисъла на § 1, т. 4 от ДР на ЗПК „лихвен процент по
кредита е лихвеният процент, изразен като фиксиран или като променлив
процент, който се прилага на годишна основа към сумата на усвоения
кредит.“ Фиксираният лихвен процент по кредита е определен от закона като
„лихвен процент, предвиден в клауза на договора за кредит, по силата на
която кредиторът и потребителят уговарят един постоянен лихвен
процент за целия срок на договора за кредит или уговарят няколко лихвени
процента за отделни периоди от продължителността на договора за
кредит, през които се прилага само определения фиксиран лихвен процент“
/§ 1, т. 5 от ДР на ЗПК/.
В чл. 2, ал. 1, т. 6 от Договор за паричен заем бил посочено
уговорения между страните лихвен процент. При положение, че лихвеният
процент е точно фиксиран в договора и ясен за страните по него, то не
можело да се приеме, че са нарушени изискванията на чл. 11, т. 9 ЗПК/ така
Решение № 1285 от 27.10.2017 г., постановено по в. гр. д. № 1764/2017 г. по
описа на ОС- Пловдив/. При фиксирана лихва липсвало задължение в
5
договора да се съдържа информацията по чл. 11, ал. 1, т. 9 3ПK. Това било
така, тъй като изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК за посочване на
условия за прилагане на договорения лихвен процент се отнасяло за случаи, в
които има специфични такива – например при различни лихвени проценти за
различни периоди от време или уговаряне на променлив лихвен процент. В
настоящия случай видно и от чл. 2, т. 6 от процесния Договор за заем
лихвеният процент бил фиксиран за целия срок на договора, непроменлив и
съгласно изискванията на закона - на годишна база. Освен това главницата,
върху която договореният фиксиран лихвен процент се начислява, също била
изрично посочена в договора. Размерът на договорения лихвен процент бил
ясно посочен в чл. 2, т. 6 от договора, като в същия член било посочено, че
лихвеният процент, дължим от ищеца-заемател е фиксиран, определя се на
годишна база, същият бил посочен с цифров израз в проценти, с което
напълно било спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Следвало да се
отбележи, че разпоредбата на чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК не въвежда
изискване да се отрази в договора как лихвата се разпределя във времето с
изплащането на всяка една от дължимите вноски. Въпреки това, освен че в
процесния договор за заем бил посочен цифровият израз в проценти на
годишния лихвен процент, в чл. 2, т. 3 от договора бил определен и срокът на
заема, а в погасителния план, представен на ищеца с подписването на
процесния договор за заем и в чл. 2 от договора, цифрово бил определен и
размерът на двуседмичните погасителни вноски в лева и броят на вноските,
от които показатели ясно можело да се прецени как се разпределя лихвата
във времето на действие на процесния договор.
Законът за потребителския кредит не вменявал задължение за
посочване на размера на възнаградителната лихва и как тя се разпределя във
времето с изплащане на всяка една от месечните вноски, посочени в
погасителния план. Поради изложеното не се изисквало и предоставяне на
информация за последователността на разпределяне на вноските между
различните неизплатени суми. В тази насока била и практиката на Съда на ЕС
обективирана в Решение от 09.11.2016 г. по дело № С-42/15, с което се
тълкува Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
23.04.2008 г., в което се приемало, че „в договора за кредит не е необходимо
да се посочват точните дати на падежа на отделните вноски на
потребителя, стига условията по този договор да позволяват на
6
потребителя да установи лесно и със сигурност падежите на тези вноски“,
както и че „в срочния договор за кредит, предвиждащ погасяването на
главницата чрез последователни вноски, не трябва да се уточнява под
формата на погасителен план каква част от съответната вноска е
предназначена за погасяването на тази главница“.
При това положение не можело да се приеме, че сключеният договор
за заем противоречи на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК.
На следващо място, липсвали нарушения и на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК.
ГПР бил посочен ясно в процесния договор за заем и бил в размер на
869.71 %, като към датата на сключване на договора не било в сила
въведеното ограничение с нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, поради което
напълно отговарял на изискванията на актуалната към дата на сключването на
договора правна уредба. ГПР представлявал „печалбата“ на кредитора, под
формата на „договорна лихва“ и „другите разходи“, пряко свързани с
договора за потребителски кредит.
Договорът за кредит бил съобразен и с императивната норма на чл.
11, т. 10 ЗПК. На първо място чл. 11, т. 10 ЗПК не изисквал да се посочи в
договора математическият алгоритъм, по който се изчислява ГПР. Това било
така, защото в рамките на Европейския съюз, в това число и в България,
имало нормативно предвидени две математически формули за изчислението
на ГПР /т. 1 и т. 2 от Приложение №1 към ЗПК/, които единствено можели да
се прилагат за изчислението на ГПР. Страните нито можели да прилагат
друга математическа формула за изчислението на ГПР, нито били длъжни да
възпроизвеждат в договорите си горните две формули.
Нормата на чл. 11, т. 10 ЗПК не предвиждала в договора за
потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички
разходи, включени в ГПР, а единствено да се посочат допусканията,
използвани при изчисляване на ГПР. Думата допускания тук се използвала в
смисъл на предвиждания за бъдещето, а не в смисъл на разходи, част от ГПР.
Тези допускания или предвиждания били изчерпателно изброени както в чл.
19 от Директива 2008/48 на Европейския Парламент и на Съвета относно
договорите за потребителски кредити, така и в издадения в нейното
изпълнение ЗПК и по точно в точка 3 от Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2
ЗПК. Тези допускания се деляли на две групи. Първата група били базови
7
допускания /чл. 19, т. 3 и т. 4 от Директива 2008/48 и т. 3 букви „а“ и „б“
Приложение № 1 към ЗПК и допълнителни допускания /чл. 19, т.5 от
Директива 2008/48 и т. 3 букви - „в“, „г“, „д“, „е“, „ж“, „з“, „и“, „к“, „л“, „м“
към ЗПК/. Първата група допускания щели да имат значение за всеки вид
потребителски кредит, докато допълнителните допускания касаели
определени видове креди, като револвиращ кредит, овърдрафт или договор за
кредит с неопределен срок, чиято легална дефиниция била дадена в буква „ж“
на Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. При посочените в тази разпоредба
кредити, за да може да се изчисли и посочи един точен процент на ГПР при
сключване на договора, се налагало се правят допускания за бъдещето, за да
се изчисли ГПР като една - единствена ставка с точност поне един знак след
десетичната запетая /т. 2 б. „г“ от Приложение № 1 към ЗПК/, което било
детайлно разяснено в решение на СЕС С- 290/2019г. В настоящия случай
било приложимо единствено първото базово допускане по т. 3, буква „а“ на
Приложение №1, а именно – да се допусне, че договорът ще е валиден за
срока, за който е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват
своите задължения в съответствие с условията и сроковете по договора, което
е посочено в чл. 2, т. 8 от Договора. Второто базово допускане касаело
уговорени променливи лихвени проценти, а в процесния договор лихвеният
процент бил фиксиран и подобни допускания били неприложими.
Допълнителните допускания също не били приложими, защото касаели
хипотези на горепосочените видове потребителски кредити, какъвто
настоящия не бил. Смисълът на закона бил кредитополучателят да се запознае
предварително с размера на сумата, която ще върне на банката под формата
на ГПР, което изискване в случая било изпълнено. С оглед на изложеното
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК било спазено.
Ответникът счита, че процесният Договор за паричен заем напълно
отговаря на изискванията на чл. 22 ЗПК към момента на сключването му.
Моли предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни и
недоказани, и да му се присъдят разноските по делото.
От събраните по делото доказателства, отделно и в тяхната
съвкупност, съдът намира за установено от фактическа и правна страна
страна следното:
8
Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно
правоотношение по договор за потребителски кредит.
От приложения по делото Договор за паричен заем № ****** от
28.05.2014 г., се установява, че „И.А.М.“ АД е предоставило на ищцата
сумата от 500 лв., която следвало да бъде върната на 7 месечни вноски –
първата от 93.00 лева, а останалите от по 124.00 лева, при фиксиран годишен
лихвен процент по заема 134.80 % и годишен процент на разходите – 869.71
%. Падежът на първата вноска е 28.05.2014 г., а на последната – 24.11.2014 г.,
като общата сума по кредита е посочена в размер на 837.00 лева.
Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3
от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които
не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на потребител
по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК.
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон – ЗПК.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице твърдените от
ищеца пороци, водещи до недействителност на договора.
Съдът следва да се произнесе по съответствието на договора с
изискванията за действителност в рамките на наведените от ищеца с исковата
молба основания за неговата недействителност.
Неоснователни са доводите на ищеца за неспазване на изискването
на ЗПК относно вида и размера на шрифта в процесния договор. Съгласно чл.
10, ал. 1 ЗПК (а не чл.11, ал.1, т.1, както неправилно се сочи в исковата молба)
договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен
или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на
договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-
малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора.
Тази законова разпоредба е неприложима в случая, тъй като е обнародвана в
ДВ бр. 35 от 22.04.2014 г., в сила от 23.07.2014 г., а Договор за паричен заем
№ ****** е сключен между страните на 28.05.2014 г., когато такова изискване
не е имало.
9
Второто сочено основание за недействителност е поради
нарушаване разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.9 ЗПК, съгласно която договорът
за потребителски кредит следва да съдържа лихвения процент по кредита,
условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, които
е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент, ако при различни
обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се
предоставя за всички лихвени проценти. Тълкуването на разпоредбата налага
извода, че прилагането й в цялост е свързано с наличието на възможност за
едностранна промяна на първоначално уговорения лихвен процент от страна
на кредитора. Когато лихвеният процент е уговорен като постоянна величина
за целия срок на договора и не се допуска неговото променяне, достатъчно е
да бъде посочен размерът на същия, което е сторено в чл.3, ал.1, т.6 от
конкретния договор. Посочени са и условията за неговото прилагане, като е
предвидено това да става на годишна база.
Не е налице и твърдяното несъответствие между действителния и
отразения в договора ГПР и включените в него компоненти. Според ищеца
била използваща заблуждаваща търговска практика, като кредиторът не
включил в договорения ГПР разходите, които следва да извърши ищеца за
заплащане на допълнителното възнаграждение под формата на неустойка. В
договора всъщност клауза за неустойка не е предвидена, поради което
доводите на ищеца се явяват несъстоятелни.
Ищецът подържа наличие на недействителност на договора, поради
неспазване нормата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК. От представения договор
обаче е видно, че годишният процент на разходите по кредита е посочен,
както е посочена и общата сума дължима от потребителя, изчислена към
момента на сключване на договора за кредит /чл.3, ал.1, т.7 и 8 от договора/,
което съдът счита че е достатъчно за покриването на законовите изисквания.
Ищецът, твърди, че договорът е недействителен на осн. чл. 11, ал.1,
т.11 от ЗПК. Изискване за посочване отделно на главницата и лихвата в
рамките на отделната погасителна вноска е въведено с разпоредбата на чл.11,
ал.1, т.12 ЗПК според която, ако потребителят погаси главница по срочен
договор за кредит той има правото да получи нов погасителен план,
съдържащ разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на
10
главницата и лихвата, изчислена на базата на лихвения процент. В тази връзка
е и разпоредбата на чл.11, ал.3 ЗПК според която, когато се прилага ал.1, т.12,
кредиторът предоставя на потребителя при поискване и безвъзмездно, във
всеки един момент на договора извлечение по сметка под формата на
погасителен план за извършените и предстоящи плащания. Ищецът не е
доказал наличието на предпоставки за прилагането на посочената разпоредба,
а именно - предсрочно погасяване на главница по заема, поради което не се
установява възникнало задължение за заемодателя да му представи подробен
погасителен план. Относно погасителния план при сключването на договора
за срочен кредит важат изискванията в чл. 11, ал.1, т.11 от закона, според
които той трябва да съдържа информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски. Разпоредбата на чл.11, ал.1, т.11
ЗПК съдържа и изискване да се посочи последователността на разпределение
на вноските между различните неизплатени суми, но само когато договорът
предвижда прилагането на различни лихвени проценти през срока на
договора. Това изискване не се отнася до заемите с фиксиран лихвен процент,
какъвто е настоящия.
С оглед гореизложеното, съдът формира извод, че договорът не
страда от посочените в исковата молба недостатъци, обосноваващи неговата
пълна недействителност, поради което искът следва да се отхвърли като
неоснователен и недоказан.
За пълнота следва да се посочи, че не се споделят и възраженията на
ответника, че „Според правната теория и трайната съдебна практика
безспорно искът за плащане без правно основание се погасява с общия 5-
годишен давностен срок“. Настоящият иск не е за връщане на платено без
правно основание, а за прогласяване на нищожност, при което давност не
тече. В този смисъл релевираното възражение за изтекла погасителна давност
не е относимо за разглеждания случай.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на
ответника се дължат направените по делото разноски – 360.00 лева за
юрисконсултско възнаграждение.
Мотивиран от изложеното съдът
11
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН иска на Н. А.
ДЖ., ЕГН: **********, с адрес: с. В.Л., ул. „*****, чрез адв. С.Н. против
„И.А.М.“ АД, ЕИК ***********, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
бул. „Д.Н.“ ***, „С.Ц.“, *****, представлявано от Г.Т. - ***** за прогласяване
нищожността на сключения между ищеца и ответното дружество договор за
паричен заем №****** от 28.05.2014 г., като противоречащ на закона –
неспазване разпоредбите на чл. 11, ал.1, т.1, т.9, т. 10 и т.11 от ЗПК.
ОСЪЖДА Н. А. ДЖ., ЕГН: **********, с адрес: с. В.Л., ул. „*****
да заплати на „И.А.М.“ АД, ЕИК ***********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., бул. „Д.Н.“ ***, „С.Ц.“, *****, представлявано от Г.Т. -
***** да заплати на С.К. Н., ЕГН: **********, адрес: гр. П., ул. „Й.Г.“ ***,
сумата от 360.00 лева, представляваща разноски по делото за чрисконсултско
възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
К.Ш.
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
12