№ 160
гр. Велико Търново, 11.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ
И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести
октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Х. ДАСКАЛОВА
Членове:ЕМАНУИЛ ЕРЕМИЕВ
ИСКРА ПЕНЧЕВА
при участието на секретаря ГАЛЯ М. РОМАНОВА
като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно гражданско дело
№ 20224000500305 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по депозиранa въззивнa жалба от В. Х. А. – И. срещу Решение
№ 425/ 20.10.2021 г. по Гр.д. № 200/ 2021 г. по описа на ВТОС в частта, с която съдът е
отхвърлил предявените от нея искове за осъждане на ЗАД „ОЗК – Общо застраховане“
да й заплати застрахователно обезщетение за разликата над 10 000 лв. до
претендирания размер от 60 000 лв. за претърпени неимуществени вреди – пряка
последица от ПТП на 16.08.2019 г. на бул. България в района на кооперативния пазар в
гр. Велико Търново, причинило й счупване на дванадесети гръден прешлен, страдания
и психически травми, ведно със законната лихва, считано от 12.01.2021 г. до
окончателното изплащане. Счита решението в тази му част за постановено при
допуснати съществени нарушения на процесуалния закон, неправилно и необосновано.
Изводът на съда, че тя е допринесла за претърпените от нея вреди с непоставянето на
предпазен колан, не почивал на събрания доказателствен материал. В доклада си съдът
не й указал, че носи доказателствена тежест да установи наличието на съпричиняване,
като доказването на този факт поначало било в тежест на застрахователя, на когото тя
също не била възложена. Съдът достигнал до извода, че ищцата е допуснала
нарушение, с което е допринесла за настъпване на вредите, приемайки, че процесният
автобус бил снабден с двуточкови предпазни колани. На първо място за наличието на
колани били съобразени снимки, направени едва 6 м. след ПТП, самото вещо лице
1
заявило, че не е извършвало оглед на място, не може да даде становище дали същите са
били изправни и че такъв колан е неефективен и е вероятно при резкия скок на
автобуса тялото да излезе от него. Предвид механизма на ПТП с рязко надигане на
задницата на автобуса с около 30 см, тялото на пострадалата би излязло от колана.
Необосновано съдът приел, че страданията на ищцата са в причинно-следствена връзка
и с предшестващо инцидента заболяване, тъй като от обясненията й и от представената
медицинска документация се установявало, че тя не е имала физически оплаквания и
не е лекувана преди инцидента от неврологични и/ или физически заболявания. Освен
това, дори и да се приемело, че възстановителният период е бил усложнен от
предхождащо заболяване, то последното нямало отношение към първоначалните силни
и интензивни болки и страдания. Поддържа, че изводът на съда за наличие на
съпричиняване в случая почивал на предположения, което било недопустимо. Съдът не
разграничил каква част от обезщетението касае физическите страдания и каква част –
емоционалния дискомфорт и при това редуцирал определения размер на
обезщетението с повече от половината, докато съдебната практика възприемала
намаление с 1/3 от справедливия размер. Моли решението да бъде отменено и съдът да
уважи предявените искове. Жалбоподателят обжалва и постановеното по реда на
чл.248 ал.1 ГПК Определение № 608/ 06.07.2022 г., с което съдът е отхвърлил искането
й за изменение на решението в частта за присъдените в негова тежест разноски за
производството. Поддържа, че липсват доказателства за реално заплатено адвокатско
възнаграждение, като представената фактура не удостоверява плащането, а само
договорената услуга и нейната стойност. Моли решението в тази му част да бъде
отменено. Претендира присъждане на сторените по делото разноски.
В. Х. А. е депозирала и частна въззивна жалба срещу постановеното от съда по
реда на чл.248 ал.1 ГПК Определение № 608/ 06.07.2022 г., с което съдът е оставил без
уважение искането й за изменение на решението в частта за възложените в нейна
тежест разноски. Поддържа, че застрахователят не е доказал реалното заплащане на
договореното адвокатско възнаграждение. Представената фактура удостоверявала
предоставената услуга, но не и реализираното плащане.
В срока по чл.263 ал.1 ГПК насрещната страна ЗАД „ОЗК – Общо застраховане“
е подала отговор на въззивната жалба със становище за нейната неоснователност.
Правилно било прието от съда, че пострадалата е допринесла за настъпването на
вредоносния резултат чрез непоставяне на предпазен колан. Излага, че не е допуснато
соченото от жалбоподателя нарушение при разпределение на доказателствената тежест
в процеса, защото тежестта да докаже твърдяното съпричиняване била на
застрахователя и съдът не дължал указания за установяване от ищцата на отрицателния
факт – че не е налице такова. Независимо от ангажираните гласни доказателства, че
процесният автобус не е бил снабден с предпазни колани, вещото лице по приетата
експертиза установило наличието на двуточкови такива от съдържащия се в ДП
2
снимков материал. Доказано било, че претърпените травматични увреждания е нямало
да бъдат получени при установения механизмът на ПТП, ако ищцата е била с поставен
предпазен колан, който би предотвратил отскачането на тялото й от седалката.
Изводите на съда почивали на обсъдените в пълнота събрани по делото доказателства и
определеният размер на обезщетението бил справедлив, съобразен с тежестта на
получената травма, търпените болки, страдания и ограничения. Правилно бил преценен
и обемът на съпричиняване. Моли решението да бъде потвърдено. Претендира
присъждането на разноски за производството. Застрахователят е подал отговор и на
частната въззивна жалба. Счита, че обжалваното определение е правилно предвид
липсата на предпоставки за изменение на решението в частта за разноските.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК от легитимирана страна
против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да се
разгледа по същество. В изпълнение на задълженията си по чл. 269 от ГПК въззивният
съд следва да извърши служебна проверка относно валидността на обжалваното
решение и допустимостта му в обжалваната част. Съдът намира, че съдебният акт не
страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в
пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма,
подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи
неговата недопустимост.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото
доказателства, в съответствие с предметните предели на въззивното производство,
очертани с жалбата, намира следното:
Възприетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка кореспондира
със събрания доказателствен материал. Страните не спорят, че ищцата А. – И. е
пострадала при ПТП на 16.08.2019 г. на бул. България в района на кооперативния
пазар в гр. Велико Търново при пътуване на последната седалка на автобус, по
отношение на който има сключена валидна към датата на инцидента задължителна
застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите със ЗАД „ОЗК – Общо
застраховане“. Не са спорни и се доказват от приетите експертизи механизмът на
настъпване на ПТП и на получаване на телесни увреждания от ищцата и естеството на
същите: при преминаване със скорост от около 40 км/ч през повдигната на платното
пешеходна пътека тялото на ищцата отскочило от седалката вертикално нагоре, като
при падането обратно от около 30 см под тежестта на тялото й се осъществил по-голям
натиск върху гръдните и поясно-кръстните прешлени и настъпило счупване на
дванадесети гръден прешлен.
ВТАС напълно споделя формираните въз основа на изяснената фактическа
обстановка правни изводи на първоинстанционния съд за основателност на предявения
иск с правно основание чл.432 ал.1 КЗ, поради което на основание чл.272 ГПК
3
препраща към изложените в тази насока мотиви. Доказани са изискуемите от закона
предпоставки за ангажиране отговорността на застрахователя за обезщетяване на
вредите, настъпили вследствие на конкретното ПТП; Налице е виновно противоправно
поведение на водач на МПС, чиято отговорност е предмет на валидно застрахователно
правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ с
ответното застрахователно дружество – той е нарушил разпоредбата на чл.20 ал.2
ЗДвП, задължаваща го да следи пътната обстановка и да съобрази скоростта си с
препятствията на пътното платно. Вследствие на това поведение са причинени вреди
на ищцата и при наличието на застрахователно събитие по см. на §1 т. 4 от ДР на КЗ
застрахователят следва да заплати застрахователно обезщетение. Застрахователят не е
упражнил правото си да обжалва решението във връзка с така формирания извод, при
което страните са преустановили спора по този материалноправен въпрос, а пред
настоящата инстанция спорът е сведен до справедливия размер на дължимото
обезщетение и основателността на наведеното от ответника възражение за
съпричиняване.
Обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост
съгласно чл.52 ЗЗД при съобразяване на претърпени от ищеца болки и страдания,
тяхната интензивност и продължителност, степента на възстановяване и цялостните
последици за здравето му, проведеното лечение, начинът на настъпване на
увреждането, отражението на увредата върху личната и социална му сфера. В тази
връзка, съобразно указанията, дадени с Постановление № 4/68 г. и с Постановление №
17/63 г. на Пленума на ВС и съдебната практика по сходни случаи, съдът в настоящия
казус взе предвид следното: На ищцата, която към датата на ПТП е била на 57 г., е
причинена средна телесна повреда, довела до трайно затруднение движението на
снагата, което несъмнено е препятствало нормалния живот на пострадалата и й е
създавало затруднения в ежедневието. Съдът приема, че тези ограничения са в рамките
на нормално присъщите за такъв вид телесно увреждане, тъй като не са ангажирани
доказателства за по-голям обем на вредите в конкретния случай. Събраните гласни
доказателства са от колеги на ищцата – св. В. и св. Б. – и установяват основно нейни
затруднения при изпълнение на работата й и дискомфорт от носенето на корсета,
ограничаващ движенията й и оказващ въздействие върху седежа и походката й. Вещото
лице по съдебно-медицинската експертиза сочи, че нормалният възстановителен
период от такава травма е между 8 м. и една година и от доказателствата по делото се
установява, че при ищцата възстановяването е било в рамките на такъв период.
Проведено й е само консервативно лечение, което е протекло с 6-дневен престой в
болнично заведение от 22.08. до 28.08. и 6 м. – до 15.02.2020 г. – с предписан домашно-
амбулаторен режим, като през целия период тя е носила медицински корсет. Не е
имало усложнения в състоянието й. Тя е търпяла най-интензивни болки
непосредствено след инцидента и в началото на периода – при постъпването й в
4
болница е имала оплаквания от силни болки, ограничаващи движенията й, а при
изписването й в приетата епикриза е посочено, че болковият синдром е редуциран към
отшумяване. Макар да липсват доказателства за медикаментозно лечение на болкова
симптоматика /няма и изложени такива твърдения/, съдът приема за доказано, че и след
изписване от болницата ищцата е продължила да чувства болки, от каквито се е
оплаквала при посещение на личния й лекар на 24.08.2020 г. – за засилване от един
месец на болки и ограничение на движението в областта на кръста и на 10.08.2021 г. –
за изтръпване и болки в лумбалната област. Същевременно по делото е категорично
установено, че преди инцидента ищцата е имала проблеми с кръста. В съдебно
заседание на 05.10.2021 г. тя твърди, че преди това не е имала оплаквания в кръстната
и гръдната област и затова не е търсила лекарска помощ, но при разпита й като
свидетел по образуваното ДП № ЗМ-882/ 2019 г. – л.36 от приложеното ДП – тя е
заявила, че по принцип има проблеми с кръста, че я болял, когато се натоварела с
физическа работа на село, но не е ходила на лекар по повод на това. Признанието на
страната за осъществяването на неизгоден за нея факт представлява доказателствено
средство, което няма обвързваща съда доказателствена сила, но съгласно чл.175 от
ГПК се преценява с оглед на всички обстоятелства по делото. В случая то
кореспондира с установеното от медицинската документация и заключението на
вещото лице. Съгласно томографски изследвания от 20.08.2019 г., 16.09.2019 г.,
26.02.2020 г. и 17.08.2021 г. ищцата има остеопороза и дискова протрузия на ниво 4-5
лумбални прешлени, както и леко изразена на 2-3 лумбални прешлени и на 5 лумбален
и 1-опашен прешлени. Вещото лице разяснява, че се касае до смачкване или
анатомично нарушаване целостта на прешлените с появата на дискови хернии, които
са без връзка с ПТП, а са били налични преди това. В самата епикриза от болницата,
която е съобразила томографското изследване от 20.08.2019 г., е отразено, че за
лумбалните прешлени няма данни за травматични промени, т.е. състоянието им не е в
причинно-следствена връзка с ПТП. Експертът посочва, че при ищцата оплакванията
са вследствие наслояването на травми – измененията от дисковите хернии и от
фрактурата от ПТП, като последиците от всяка една не могат да бъдат разграничени. В
последния издаден на ищцата амболаторен лист от 07.09.2021 г. е вписано, че няма
стеноза на спиналния канал, няма компресия на нервните коренчета и не се установява
отпадна неврологична симптоматика за долните крайници. Не й е назначена терапия.
Пред въззивния съд е представено решение на ТЕЛК, с което на ищцата е призната
30% трайно намалена работоспособност. Видно от мотивите обаче, водещата диагноза
е без връзка с процесното ПТП – варикозни вени на долните крайници без язви и
възпаление. За това заболяване й е определена 30 % трудова неработоспособност, а за
фрактурата на гръдния прешлен, за която е посочено, че не е довела до двигателен
дефицит – 10 % и общо е определена 30 % намалена трудоспособност. Заключението
на ТЕЛК е, че ищцата може да продължи да работи на заеманата от не длъжност
5
„медицинска сестра“.
По отношение на твърдяната вреда за психичното здраве на ищцата, съдът счита,
че по делото не е доказана непосредствена причинно-следствена връзка между
психичното й състояние към датата на първото й посещение при психиатър 21.09.2020
г. и процесното ПТП, тъй като заявените от нея пред лекаря субективни оплаквания са
се проявили повече от година след инцидента. По него време ищцата вече се е върнала
към обичайното си ежедневие, водила е пълноценен трудов и социален живот. Освен
това чувството за напрежение и тревога и нарушението на съня биха могли да бъдат
обусловени от най-различни житейски ситуации или от здравословен проблем, а
кошмари трудно била могли да бъдат свързани с травмата с оглед установения
механизъм на настъпването й, при който ищцата не е възприела нищо ужасяващо и
шокиращо. Няма доказателства тя да е изпитвала страх да пътува –тя живее в гр.
Велико Търново и ежедневно пътува до работното си място и обратно.
Съобразявайки всички тези обстоятелства, въззивната инстанция намира за
неоснователно оплакването на жалбоподателката за неправилно приложение от
първоинстанционния съд на разпоредбата на чл.52 ЗЗД и определяне на занижен
размер на дължимото обезщетение. И според настоящия съд справедливото
обезщетение в настоящия казус би било 50 000 лв., ако вредите за ищцата произтичаха
единствено от процесното ПТП. Този размер е съобразен с принципа, че
обезщетението следва да служи единствено за репариране на причинените вреди, а не
да представлява средство за повишаване на стандарта на живот на пострадалия, като за
целта е взета предвид икономическата конюнктура в страната към датата на ПТП –
лимитите на застрахователно покритие, както и минималната работна заплата в
страната към 2019 г. – 560 лв. и средната такава по данни на НСИ – около 1260 лв. Той
съответства и на обезщетенията, присъждани от съдилищата в сходни случаи. В
настоящия казус обаче, както бе изяснено, вредите не са следствие само от ПТП, а и от
обективно съществуващи фактори, стоящи както извън деянието на делинквента, така
и извън поведението на увреденото лице и изобщо от неговото субективно отношение.
Вредоносният резултат от деянието не може да бъде разграничен от последиците от
здравословния проблем на ищцата с гръбначния стълб в лумбалната област. Това
намира отражение върху обема на отговорността и правилно ВТОС е преценил, че в
конкретния случай обезщетението следва да бъде 40 000 лв.
Окончателният размер на дължимото обезщетение е обусловен от
основателността на възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния
резултат от ищеца. Съдът не споделя тезата, че не е доказан негов принос за
настъпването на процесното ПТП, изразяващ се в непоставен предпазен колан.
Съдебната практика е категорична, че изводът за наличие на съпричиняване по
смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД не може да почива на предположения, а намаляването на
6
дължимото обезщетение за вреди от деликт на соченото основание изисква доказвани
по безспорен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той
обективно е способствал за настъпването на вредоносния резултат, като е създал
условия или е улеснил неблагоприятните последици. Съпричиняването подлежи на
доказване от ответника, който с позоваване на него цели намаляване на отговорността
си към увреденото лице.
Съобразно приложената на л.9 от гр.д. № 453/ 2021 г. по описа на СГС копие на
застрахователна полица отбелязаната технически допустима максимална маса на
процесния микробус марка Фолксваген, модел „Крафтер“ е 5000 кг. В удостоверението
за техническа изправност на л.10 е посочено, че местата му са 21 бр. и само седящи,
т.е. в съответствие с чл.149 ал.1 т.2 б."б" и ал.3 т.2 ЗДвП той е превозно средство от тип
М2, клас В. Съгласно чл.137а ал.1 ЗДвП водачите и пътниците в моторни превозни
средства от тази категория, когато са в движение, използват обезопасителните колани,
с които моторните превозни средства са оборудвани. Видно от снимките във
фотоалбума от 18.02.2020 г. по приложеното като доказателство ДП, процесният
автобус е снабден с двуточкови инерционни обезопасителни колани. Наличието им не
може да бъде опровергано с гласните доказателства – показанията на св. В. и св. Б..
Следва да се отбележи, че автомобилът е произведен през 2008 г., при което
фабричното му оборудване с колани е задължително съгласно европейското
законодателство. Вещите лица по автотехническата и медицинската експертизи сочат,
че коланите фиксират тялото към седалката и са най-ефективни за възпиране на
движението му напред, встрани, нагоре и надолу при внезапно придаден инерционен
момент, което е обосновало заключението им, че при конкретния механизъм на ПТП,
ищцата не би получила конкретното увреждане, защото не би отскочила от седалката.
В съдебно заседание вещото лице по автотехническата експертиза посочва само като
хипотетична вероятността коланът да не изпълни предназначението си при рязък скок.
Не е доказано, че коланите са неизправни, което поначало не се твърди, защото ищцата
изобщо отрича такива да е имало. При наличието на колани, тя е имала обективна
възможност да изпълни задължението си по чл.137а ал.1 ЗДвП и като не е сторила
това, тя е допринесла за настъпване на увреждането. ВТАС счита, че определеният от
ВТОС процент на съпричиняване от 60 % /30 000 лв./ не съответства на приноса на
ищцата. Намира, че приносът на ищцата е равен на този на деликвента, защото ако
беше поставила колана, тя не би претърпяла вредите дори и при допуснатото от
последния нарушение на ЗДвП. Определеното обезщетение от 40 000 лв. следва да
бъде редуцирано с 50 %, при което дължимата сума е 20 000 лв.
По изложените съображения решението на ВТОС следва да бъде отменено в
частта, с която искът за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за сумата
над 10 000 лв. до 20 000 лв. и на ищцата да се присъди допълнително обезщетение от
10 000 лв. със законната лихва от 12.01.2021 г. до окончателното изплащане. В
7
останалата му част решението е правилно и законосъобразно и следва да бъде
потвърдено.
По разноските: При този изход на спора, съразмерно на уважената част от иска
на жалбоподателката следва да бъдат присъдени допълнително разноски за
първоинстанционното производство – сумата 812.47 лв., както и от направените за
въззивното производство разноски в размер на 3 500 лв. – сумата 700 лв. На
застрахователя не следва да се присъждат разноски за въззивното производство
съразмерно на отхвърлената част от жалбата, защото по делото не е доказано да са
направени такива. Видно е, че представената пред ВТАС фактура е идентична с тази,
представена пред първоинстанционния съд, и същата, с оглед датата на издаването й –
02.04.2021 г. и вписаното в нея основание на доставката – „изготвяне на отговор и
представителство по гр.д. № 200/ 2021 г. на ОС – Велико Търново“, касае именно
първоинстанционното производство. Съответно, доказателството за заплатено
адвокатско възнаграждение в размер на 3 600 лв. – представеното платежно нареждане
за кредитен превод на основание на фактурата – е неотносимо към въззивното
производство.
По частната въззивна жалба срещу Определение № 608/ 06.07.2022 г.,
постановено по реда на чл.248 ал.1 ГПК: ВТАС намира жалбата за основателна. В
производството пред ВТОС застрахователят не е представил договор за правна защита,
в който да се съдържа размерът на договореното адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство по делото. Представено е единствено пълномощното, с
което на няколко адвоката е учредена представителна власт. Може да се приеме, че
размерът е посоченият в представената фактура № 571/ 02.04.2021 г., относима към
образуваното гр.д. № 200/ 2021 г. по описа на ВТОС, но липсват доказателства, че тази
сума е реално заплатена. Както бе посочено, доказателството в тази насока е
представено едва по въззивното дело, при което за цененето му е налице преклузия. По
изложените съображения обжалваното определение следва да бъде отменено и
решението на ВТОС в частта за разноските, присъдени в полза на ЗАД „ОЗК – Общо
застраховане“, следва да бъде изменено, като се отмени решението за сумата над
553.33 лв. Сумата 553.33 лв. е дължима – тя е част от заплатените от застрахователя
разноски в размер на 830 лв. за възнаграждение на вещите лица по приетите
експертизи и за призоваване на свидетел, съразмерно на отхвърлената част от иска.
Във връзка с частната жалба на жалбоподателката следва да се присъдят 15 лв. –
разноските за заплатена от нея държавна такса.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 425/ 20.10.2021 г. по Гр.д. № 200/ 2021 г. по описа на
8
ВТОС в частта, с която е отхвърлен предявеният от В. Х. А. – И. против ЗАД „ОЗК –
Общо застраховане“ иск за обезщетение за неимуществени вреди, пряка последица от
ПТП на 16.08.2019 г. на бул. България в района на кооперативния пазар в гр. Велико
Търново, причинило й счупване на дванадесети гръден прешлен, страдания и
психически травми, ведно със законната лихва, считано от 12.01.2021 г. до
окончателното изплащане, за сумата над 10 000 лв. до 20 000 лв., вместо което
ПОСТАНОВИ:
ОСЪЖДА ЗАД „ОЗК – Общо застраховане“ гр. София с ЕИК *********, да
заплати на В. Х. А. – И. с ЕГН ********** от гр. Велико Търново, *********, още
10 000 /десет хиляди/ лв. обезщетение за неимуществени вреди, пряка последица от
ПТП на 16.08.2019 г. на бул. България в района на кооперативния пазар в гр. Велико
Търново, причинило й счупване на дванадесети гръден прешлен, страдания и
психически травми, ведно със законната лихва, считано от 12.01.2021 г. до
окончателното изплащане, както и сумата 1 527.47 лв. /хиляда петстотин двадесет и
седем лв. и 47 ст./ - допълнителни разноски за производството пред ВТОС, разноски за
въззивното производство и за частната въззивна жалба.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 425/ 20.10.2021 г. по Гр.д. № 200/ 2021 г. по описа
на ВТОС в останалата му обжалвана част.
ОТМЕНЯ Определение № 608/ 06.07.2022 г., постановено по реда на чл.248 ал.1
ГПК, вместо което ПОСТАНОВИ:
ИЗМЕНЯ Решение № 425/ 20.10.2021 г. по Гр.д. № 200/ 2021 г. по описа на ВТОС
в частта за разноските, с която В. Х. А. – И. е осъдена да заплати на ЗАД „ОЗК – Общо
застраховане“ разноски по делото за сумата над 553.33 лв. /петстотин петдесет и три
лв. и 33 ст./ до присъдения размер от 3 687.48 лв.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок, считано от
връчване на препис от него на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9