РЕШЕНИЕ
№ 352
гр. Карлово, 05.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Владимир Ст. Иванов
при участието на секретаря Цветана Т. Чакърова
като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело №
20235320100557 по описа за 2023 година
Съдът е сезиран с иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД,
предявен от Д. Т. Б., ЕГН: **********, с адрес: гр. К., бул. „О.“ №**, чрез
Еднолично адвокатско дружество Е. И., ЕИК: **********, адрес: гр. П., ул. Б.
№*, ап. **, представлявано от Е. Г. И. против „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. „М. - 3“, бл. *, бул. „А. М.“
№ **, вх. *, ет. *, офис **, представлявано от И. В. Д. и Д. В. Н. в качеството
на управители.
Ищецът твърди, че на 10.09.2022 г., сключил с „Ф. Б.“ ЕООД
договор за паричен заем № 1195558 за сума в размер на 3000,00 лева, при
месечен лихвен процент по заема 23,00%, годишен процент на разходите
49,11%. В чл. 6 от договора за заем било посочено, че заемателят се
задължава да предостави на кредитора едно от следните обезпечения:
поръчител и банкова гаранция, ипотека, особен залог върху движима вещ. В
чл.5 страните се договорили, че заемът се обезпечава с поръчителство,
предоставено от Ferratum Bank в полза на кредитодателя, като
кредитополучателят дължи заплащането на възнаграждение на дружеството -
гарант чрез заплащането на месечни вноски в общ размер на 2790 лв. за срока
1
на действие на кредитния договор.
Твърди, че договорът бил нищожен на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД,
чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК във вр. с чл. 10, ал. 2 и чл. 10 а, ап. 4 ЗПК. В него не
били посочени действително приложимият лихвен процент и условията за
прилагането му. Уговорената такса „гарант“ – възнаграждение за осигуряване
на дружество поръчител, била разход по кредита, който следвало да бъде
включен при изчисляването на годишния процент на разходите – индикатор
за общото оскъпяване на кредита – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК.
Договорът за кредит бил нищожен и поради обстоятелството, че не
са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК. Макар, че в
съдържанието на договора е включена клауза относно наличието или липсата
на право на отказ на потребителя от договора, за срока, в който това право
може да бъде упражнено и за реда и условията по чл. 29, ал. 4 ЗПК, при които
следва да бъде упражнено, в него не били разписани другите условия по
неговото упражняване. По-конкретно, не била налице информация за
задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата
съгласно чл. 29, ал. 6, както и за размера на лихвения процент на ден, каквото
било изискването по чл. 11, ал.1, т.20 от ЗПК.
Процесният договор не отговарял и на изискваният на чл.11 ал.1 т.10
от ЗПК. В настоящият случай не ставало ясно какво точно е включено в
процента на ГПР, освен лихвата, доколкото е предвидена дължимостта на
такса гарант. Не ставало ясно дали същите са отразени в ГПР. Не ставало
ясно изобщо какво все включва в ГПР. Кредиторът при формиране цената на
предоставения от него финансов ресурс задавал допълнителни компоненти,
които го оскъпяват, но не посочвал по разбираем за потребителя начин какво
точно е включено в тях.
Неравноправната клауза в договора, сочеща неверен ГПР, била в
пряко противоречие с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и на чл. 143,
т. 19 от ЗЗП, поради което същата на породила правен ефект.
Клаузата, предвиждаща, че се дължи възнаграждение за осигуряване
на поръчител била в пряко противоречие с целта на Директива 2008/48. На
практика такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията
на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на
2
размера на задълженията.
Така установеното водело до предвидената в чл. 22 от ЗПК
недействителност на договора за потребителски кредит поради неспазване
изискванията на ЗПК.
Ищецът моли съда да постанови решение, с което да прогласи
нищожността на сключения между него и ответното дружество договор №
1195558/10.09.2022г. като противоречащ на императивни изисквания на
Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК „Ф. Б.“ ЕООД, чрез юрк. Г. Г. е подало
отговор на исковата молба. Излага подробни съображения за неоснователност
и недоказаност на иска. Моли съда да го отхвърли и да му присъди
разноските по делото.
Ответното дружество предявява насрещен иск, с който моли съда да
осъди ответника да му заплати сумата от 2813.63 лева, представляваща
неизплатена главница по Договор за потребителски кредит №
1195558/10.09.2022г. ведно със законната лихва върху главницата за периода
от депозирането на насрещната искова молба в съда до окончателното
изплащане на сумата. Претендира разноски.
В насрещната искова молба се твърди, че на 10.09.2022 г. „Ф. Б.“
ЕООД и Д. Т. Б. сключили договор за паричен заем № 1195558 за сума в
размер на 3000,00 лева, при месечен лихвен процент по заема 23,00%,
годишен процент на разходите 49,11%. Уговорено било, че
кредитополучателят е длъжен да върне главницата и да заплати лихвите по
кредита в договорения срок, съгласно погасителния план към договора.
Общата сума, която кредитополучателят трябвало да заплати на
кредитодателя, била в размер на 3690,00 лева.
Съгласно т. 2 от договора, кредитът следвало да бъде изплатен на 12
вноски. Към момента на предявяване на насрещния иск, Д. Б. заплатил общо
сумата от 384.73 лв., с които погасил 186.37 лв. от главницата и 198.36 лв. от
договорната лихва.
Предвид неизпълнение на задълженията от страна на
кредитополучателя, с настоящия насрещен иск и на основание чл. 6 от
Договора за предоставяне на потребителски кредит във вр. с чл. 13, ал. 1 от
3
Общите условия за предоставяне на потребителски кредити на „Ф. Б.“ ЕООД,
прави изявление за обявяване на всички вземания по договора за кредит за
предсрочно изискуеми. Моли съда да уважи насрещния иск и да му присъди
разноските по делото.
С отговора на насрещната искова молба ответникът, чрез Еднолично
адвокатско дружество Е. И., представлявано от адв. Е. И. оспорва насрещния
иск. Счита, че не дължи плащане, поради нищожност на договора на
основанията, изложени в исковата молба. Моли съда да отхвърли насрещния
иск. Претендира разноските по делото.
С оглед на нищожността на Договор за потребителски кредит №
1195558/10.09.2022г. сключен със „Ф.“ ЕООД, ответникът прави изрично
възражение за прихващане между главницата по кредита в размер на 2813,63
лева със сумата от 2690,00 лева, представляваща получена в периода от
10.09.2022г. до 14.06.2023г. без правно основание от ищеца въз основа на
нищожни договорни клаузи възнаградителна лихва в размер на 690,00 лева и
възнаграждение за поръчителство, включено във всяка една от погасителните
вноски в размер на 2000,00 лева.
Претендират се разноските по делото.
Доколкото исковата молба и насрещният иск се основават на едни
и същи фактически обстоятелства, то съдът намира, че по така
предявените искове може да се произнесе с едни и същи мотиви.
От събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, съдът намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3
от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които
не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на потребител
по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК.
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон – ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10,
4
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й
са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Няма спор по делото, че на 10.09.2022 г. между страните е
възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по
който ищецът е усвоил сумата от 3000.00 лева. Видно от представения
Договор №1195558 г. и погасителен план към него, страните са се договорили
сумата да бъде върната на 12 вноски, с първа падежна дата 10.10.2022 г.,
последна падежна дата 05.09.2023 г., при лихва от 690.00 лева, лихвен
процент 23,00% и годишен процент на разходите 49,11%. Общата сума, която
кредитополучателят следва да върне на кредитодателя е посочена в размер на
3690,00 лева.
В чл.5 от Договора е уговорено кредитът да бъде обезпечен с
поръчителство, предоставено от F. b. в полза на дружеството. Посочено е, че
договорът за поръчителство се сключва не по-късно от края на работния ден,
в който е сключен заемът. С одобряването от дружеството на предоставеното
в негова полза обезпечение, уговорката, свързана с обезпечението, не може да
се отмени от заемателя, нито от лицето, предоставило обезпечението.
Одобряването на обезпечението се извършва чрез одобряване на заема.
Страните не спорят, че в изпълнение на чл. 5 от договора за заем
ищецът е сключил договор за поръчителство с „Ф. Б.“, със седалище и адрес
на управление в М..
Съгласно константната съдебна практика, независимо че таксата за
гарант (възнаграждение за поръчител) се дължи на друго лице, различно от
кредитодателя, тези разходи са пряко свързани с договора за кредит и
съобразно императивните разпоредби на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК е следвало да бъдат включени при изчисляване на ГПР по кредита.
Пряката свързаност в случая е очевидна и не се нуждае от специално
обосноваване, доколкото единствената цел на гаранцията /поръчителството/ е
да бъде отпуснат кредитът, поради което и дължимата за нея такса съставлява
5
общ разход по кредита, който по силата на чл. 19, ал. 1 ЗПК подлежи на
задължително включване в ГПР.
В процесния договор за кредит е посочен ГПР в размер на 49.11 %.
От приетата по делото съдебно-счетоводна експерти за се установява, че при
включване в същия и на възнаграждението за гаранция от 2790 лева, то ГПР
ще бъде 403,97 %, тоест по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на
Министерския съвет на Република България. От изложеното следва, че е
нарушен чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Посочената разпоредба е създадена за защита на
икономическите интереси на потребителя като по-слабата страна в
правоотношението при сключване на договор за потребителски кредит и
целта на същите е да не допуснат той да заплати за предоставения му кредит
необосновано високо възнаграждение на кредитора. Съгласно чл. 21, ал. 1 от
ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или
резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Предвид горното
настоящият състав на съда намира, че при сключването на процесния договор
за потребителски кредит чрез предвиждане на гаранция под формата на
поръчителство, което е свързано с допълнителни разходи за потребителя за
заплащането й в полза на свързано с кредитора лице, е направен опит за
заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по
кредита. Посоченият в договора годишен процент на разходите не
съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК
и изразяващ общите разходи по кредита. Налага се изводът, че в договора за
кредит е налице неточно посочване на ГПР по кредита, в резултат на което
потребителят е въведен в заблуждение относно действителната му цена, което
следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Посочването в
договора за кредит на годишен процент на разходите, различен от
действителния такъв, противоречи на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК, което съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК води до неговата
недействителност.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че от съдържанието
на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се
заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво
6
представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него.
Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза
и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита,
невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена
информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването му, предвид предоставените му
от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си
е достатъчен, за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание
чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26, ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е
необходимо да се обсъждат останалите аргументи на страните.
Ответникът „Ф. Б.“ ЕООД е предявил срещу ищеца насрещен
осъдителен иск с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД, във вр. с чл.240 от ЗЗД.
Претендира се заплащане на сума в общ размер от 2813,63 лева – главница,
ведно със законна лихва от датата на предявяване на насрещния иск до
окончателното плащане.
От съдебно-счетоводната експертиза, която съдът кредитира изцяло,
се установява, че платените от кредитополучателя суми по процесния договор
са в размер на общо 1 335.00 лева, както следва: главница – 186,37 лева; лихва
– 198,36 лева; плащания съгласно Тарифата и Общите условия – 180 лева;
сума по гаранция – 770,27 лева.
Когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, какъвто е настоящия случай, съгласно чл.23 от ЗПК
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита. При това положение възражението за прихващане
е частично основателно, а насрещният иск се явява доказан и основателен до
размер главница от 1478,63 лева, като за сумата от 1335 лева, до пълния
претендиран размер от 2813,63 лева, както и за законната лихва, следва да се
отхвърли.
Във връзка с платената от кредитополучателя сума по гаранция от
770,27 лева, съдът намира за необходимо да поясни следното:
Двете дружества – кредитор и гарант, са очевидно свързани
дружества, тъй като „Ф. Б.“ ЕАД фигурира като предварително определен
гарант в типов по характера си договор и в електронните формуляри, което
7
обосновава извод, че двете дружества се намират в икономическа
обвързаност. С оглед установената по-горе в мотивите пряка свързаност на
възнаграждението за гарант/поръчител с договора за кредит и обусловеност
на одобряването на кредита от представянето на договора за поръчителство,
то предвид недействителността на договора за кредит, договорът за гаранция
(поръчителство) се явява лишен от основание с оглед обезпечителния му
характер на задълженията на длъжника по договора за кредит. Следователно
плащането на възнаграждението по гаранцията подлежи на връщане от „Ф.
Б.“ ЕООД, защото за него е липсвало основание да го получи, а
обстоятелството дали е превел тази сума на третото лице – гаранта, е без
правно значение, тъй като касае вътрешните му отношения с това трето лице.
По разноските:
На основание чл.78, ал.1 ГПК Д. Т. Б. се полагат разноски за
уважения иск по чл.26, ал.1 ЗЗД – 147.00 лева за заплатена държавна такса и
250.00 лева за възнаграждение на вещото лице по ССчЕ или общо 397.00 лева.
Съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., на която се позовава
пълномощникът на ищеца, адвокатът може да оказва безплатно адвокатска
помощ и съдействие на материално затруднени лица. В договора за правна
защита е отразено, че същата се предоставя безплатно. Съгласно чл.38, ал. 2
ЗАдв., в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна
е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение.
Този размер, съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения възлиза на 669.00 лева
или 802.80 лева с ДДС за осъществено от адвокат Е. И. процесуално
представителство.
Насрещният иск по чл.79, ал.1 ЗЗД е частично уважен, поради което
на осн. чл.78, ал.1 на „Ф. Б.“ ЕООД следва да се присъдят разноски
съразмерно с уважената част от иска или 105.10 лева от общо сторени
разноски в размер на 200.00 лева за юрисконсултско възнаграждение.
По компенсация с разноските по първоначалния иск, „Ф. Б.“ ЕООД
дължи на Д. Б. деловодни разноски в размер на 291,90 лева.
На осн. чл.78, ал.3, с оглед цената на насрещния иск, в полза на адв.
Е. И. следва да се присъдят разноски за процесуално представителство по чл.
38, ал. 1, т. 2 ЗАдв съразмерно с отхвърлената част от иска или 330.51 лева от
8
общо полагащи се 697,56 лева с ДДС.
Мотивиран от изложеното съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за НИЩОЖЕН на основание чл.26, ал.1, от ЗЗД
сключения между Д. Т. Б., ЕГН: **********, с адрес: гр. К., бул. „О.“ №**и
„Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
ж.к. „М. - 3“, бл. *, бул. „А. М.“ № **, вх. *, ет. *, офис **, представлявано от
И. В. Д. и Д. В. Н. в качеството на управители, Договор за потребителски
кредит № 1195558/10.09.2022г. поради противоречие със закона – чл. 11, ал.
1, т. 10 от Закона за потребителския кредит.
ОСЪЖДА Д. Т. Б., ЕГН: **********, с адрес: гр. К., бул. „О.“ №**да
заплати на „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ж.к. „М. - 3“, бл. *, бул. „А. М.“ № **, вх. *, ет. *, офис **,
представлявано от управителите И. В. Д. и Д. В. Н. сумата от 1478.63 лева –
непогасена главница по Договор за потребителски кредит №
1195558/10.09.2022г., КАТО за до пълния претендиран размер от 2813,63
лева, както и законната лихва върху главницата за периода от депозирането
на насрещната искова молба в съда до окончателното изплащане на сумата,
ОТХВЪРЛЯ НАСРЕЩНИЯ ИСК като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ж.к. „М. - 3“, бл. *, бул. „А. М.“ № **, вх. *, ет. *, офис **,
представлявано от управителите И. В. Д. и Д. В. Н. да заплати на Д. Т. Б.,
ЕГН: **********, с адрес: гр. К., бул. „О.“ №**сумата от 291.90 лева –
деловодни разноски по компенсация.
ОСЪЖДА „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ж.к. „М. - 3“, бл. *, бул. „А. М.“ № **, вх. *, ет. *, офис **,
представлявано от управителите И. В. Д. и Д. В. Н. да заплати на чрез
ЕДНОЛИЧНО АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО Е. И., ЕИК: **********, адрес:
гр. П., ул. Б. №*, ап. **, представлявано от Е. Г. И., сумата от общо 1 133.31
лева – адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38, ал.2 от Закона за
адвокатурата, от които 802.80 лева за процесуално представителство по
първоначалния иск и 330.51 лева по насрещния иск.
9
ПРИСЪДЕНИТЕ в полза на „Ф. Б.“ ЕООД суми могат да се платят
по следната банкова сметка в „П. б.“ АД: IBAN: **********************,
BIC: **********, ТИТУЛЯР: „Ф. Б.“ ЕООД.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред О. с. П. в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
ЦЧ
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
10