РЕШЕНИЕ
№171
гр. П., 22.06.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН
СЪД - П., гражданско отделение, въззивен състав, в публично заседание на седемнадесети юни две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Венцислав Маратилов
ЧЛЕНОВЕ: Д. Бозаджиев
Росица Василева
при секретаря Галина Младенова, като
разгледа докладваното от мл. съдия Росица Василева в.гр.д № 246 по описа за
2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 1362/14.10.2019 г., постановено по гр.д. №
485/2019 г. по описа на Районен съд-П., са уважени предявените от Д.В.В., ЕГН **********,***, против „М.-Е.“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. П., ул. „С.А.“ № 19А, представлявано
от управителя К.Н.Н., осъдителни искове с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ и чл. 221 от КТ,
като дружеството – ответник е осъдено да заплати на ищеца следните суми: сумата
в размер на 1 290,72 лв., представляваща възнаграждение за 17 дни платен
годишен отпуск за месеците ноември и декември 2018 г., ведно със законната
лихва върху посочената сума, считано от датата на подаване на исковата молба -
01.02.2019 г. до окончателното й изплащане, както и сумата в размер на
1 897,20 лв., представляваща обезщетение по чл. 221 от КТ, ведно със
законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба -
01.02.2019 г. до окончателното й изплащане.
„Многопрофилна
болница за активно лечение - Е.“ ООД („М.-Е.“ ООД) е осъдена да заплати на Д.В.В. сумата в размер на 500
лв. – за адвокатско възнаграждение, а по сметка на Районен съд - П. сумата в
размер на 477,51 лв., от които 177,51 лв. - за държавна такса и 300 лв. - за
вещо лице.
Срещу
така постановеното решение е депозирана въззивна жалба от дружеството –
ответник „М.-Е.“
ООД, чрез адв. Л.Б., като управител на
Адвокатско дружество „Б. и С.“, в която се излагат съображения за неговата неправилност.
Твърди се, че първоинстанционният съдебен акт е постановен при неправилна
преценка на доказателствата по делото, което е обусловило неправилни изводи на
съда. Районният съд неправилно се е позовал на заключението на вещото лице за
дължимите мораторни лихви върху претендираните главници. Исковите претенции не съответстват
на действително дължимите главници. Констатациите на вещото лице за размера на брутното
трудово възнаграждение, спрямо което е определено обезщетението по чл. 221, ал.
1 от КТ, са неверни. На следващо място сочи се, че неправилно е определен
размера на неизползвания платен годишен отпуск на ищеца – 17 дни за месеците
ноември и декември 2018 г., за което обстоятелство се твърди, че не са
ангажирани никакви доказателства по делото. Прави се искане решението да бъде
отменено. Не са формулирани доказателствени искания. Претендират се разноски.
В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемият
Д.В.В. не е подал отговор на въззивната
жалба.
В открито
съдебно заседание въззивникът „М.-Е.“ ООД
- в открито производство по несъстоятелност, редовно
призован, не изпраща представител.
Временният синдик на ответника „М.-Е.“
ООД - в открито производство по несъстоятелност Б.Л.Б., се явява в открито
съдебно заседание и излага становище по спора.
Въззиваемият Д.В.В., редовно призован, чрез процесуалния си представител адв. С.Д.,
в открито съдебно заседание пред въззивната инстанция оспорва въззивната жалба
и моли първоинстанционното съдебно решение да бъде потвърдено.
Въззивната жалба е процесуално
допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от активно
легитимирана страна в съдебното производство срещу
съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол. Разгледана по същество въззивната
жалба е неоснователна.
Съгласно
чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо, а разгледано по същество – правилно.
Производството пред Районен съд - П. е образувано по
искова молба, депозирана от Д.В.В. против „МБАЛ
-Е.“ ООД, в която ищецът твърди, че е работил в ответното дружество по силата на сключен
трудов договор № 32/10.10.2017 г., където
заемал длъжността „началник хирургично
отделение“. На 05.12.2018 г. трудовото му правоотношение с ответника било
прекратено на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ, за което била издадена
Заповед № 28/05.12.2018 г. Ищецът подал до работодателя заявление за
прекратяване на трудовото правоотношение поради неплащане на трудовите
възнаграждения за месеците октомври 2017
г., декември 2017 г., януари 2018 г. и февруари 2018 г., което дало повод да
предяви иск по чл.128, т. 2 от КТ и чл. 86 от ЗЗД. Твърди, че междувременно
ответното дружество вече му дължало и възнаграждението за месец ноември 2018 г.
в размер на 1 109,84 лв. за ползваните от него 15 дни платен годишен отпуск за
2018 г. и за месец декември 2018 г. за ползваните от него 2 дни платен годишен
отпуск за 2018г. Работодателят му дължал и обезщетение по чл. 221 от КТ в
размер на 2 078,08 лв. Заявява, че до настоящия момент дължимите суми не са му
платени. Моли да бъде осъден ответника да заплати на ищеца дължимите и неплатени
възнаграждения, както следва: за месец ноември 2018 г. в размер на 1 109,84 лв.
за ползвани от ищеца 15 дни платен годишен отпуск за 2018 г., за месец декември
2018 г. за ползваните от ищеца 2 дни платен годишен отпуск за 2018 г., както и
обезщетение по чл. 221 от КТ в общ размер на 2078,08 лв., ведно със законната
лихва върху всяка една от главниците от завеждане на исковата молба до
окончателното им плащане. Претендира присъждане на разноските по делото.
С молба с вх. № 4085/20.02.2019 г. ищецът, чрез
процесуалния си представител адв. С.Д., е направил уточнение на исковата молба,
като е посочил, че претендира сумата в общ размер на 1342,92 лв. за ползваните през
месец ноември и месец декември 2018 г. общо 17 дни платен годишен отпуск за
2018 г., както и сумата в размер на 2108,00 лв. – представляваща обезщетение по
чл. 221 от КТ.
В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК не е постъпил
писмен отговор от ответника „М.-Е.“ ООД.
На база фактите, изложени в
обстоятелствената част на исковата молба и петитума на същата, и уточнението
към нея, районният съд е приел, че е сезиран с искове с правна
квалификация чл. 128, т. 2 от КТ,
чл. 86 от ЗЗД и чл. 221 от КТ.
Въззивният
съд, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно чл. 12 от ГПК и чл. 235,
ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:
Не се
спори между страните, а и това се установява от представените по делото писмени
доказателства - Заповед № 28/05.12.2018
г. на управителя на дружеството-ответник „М.-Е.“ ООД, че съществуващото между
тях валидно трудово провоотношение е прекратено на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ, считано от 05.12.2018 г., въз основа
на подадено заявление от д-р Д.В.В.. В процесната заповед за прекратяване на
трудовото правоотношение е отразено, че работодателят-ответникът следва да
заплати на работника-ищеца сумата в размер на 2108,00 лв., представляваща
обезщетение по чл. 221, ал. 1 от КТ.
По
делото е
изслушана и приета без възражения от страните съдебно-счетоводна експертиза,
която настоящият съдебен състав кредитира като обективна, обоснована и
компетентно изготвена от вещото лице. От експертното заключение се установява, че начисленото от работодателя брутно
възнаграждение на ищеца за ползване на 15 дни платен годишен отпуск през месец
ноември 2018 г. е в размер на 1430,25 лв., а нетното възнаграждение е в размер
на 1 109,84 лв. Начисленото брутно възнаграждение за ползване на 2 дни
платен годишен отпуск през месец декември 2018 г. е в размер на 233,10 лв., а
нетното възнаграждение е в размер на 180,88 лв. Според вещото лице общо за
ползването на 17 дни платен годишен отпуск дължимото на ищеца брутно
възнаграждение е в размер на 1663,35 лв., а чистата сума за получаване – нетното възнаграждение е в размер на
1290,72 лв. Вещото лице не е установило при ответника документи, удостоверяващи
изплащането на възнаграждението за ползваните през месеците ноември и декември
2018 г. от ищеца Д.В. общо 17 дни платен годишен отпуск. Видно от експертното
заключение дължимото обезщетение по чл. 221 от КТ е в размер на 2 108,00
лв., като чистата сума за получаване е 1 897,20 лв. Вещото лице е посочило, че не са представени данни за изплатено
обезщетение по чл. 221 от КТ на Д.В..
От
служебно извършена справка в Търговския регистър към Агенция по вписванията се
установява, че след постановяването на първоинстанционния съдебен акт с Решение
№ 42/02.03.2020 г. по дело № 226/2019 г.,
вписано по партидата на ответника в Търговския регистър, Окръжен съд - П. е обявил неплатежоспособността и свръхзадължеността на „М.-Е.“
ООД; определил е началната дата на
неплатежоспособността и свръхзадължеността – 15.08.2019 г.; открил е
производство по несъстоятелност на „М.-Е.“ ООД;
постановил е обща възбрана и запор върху имуществено на „М.-Е.“ ООД; назначил е временен синдик в производството по
несъстоятелност и е насрочил първо събрание на кредиторите. Временният
синдик на дружеството „М.-Е.“ ООД - в открито производство по несъстоятелност Б.Л.Б.
е встъпил в
правомощия, считано от 14.05.2020 г.
При така
установената фактическа обстановка, настоящият въззивен състав намира от правна
страна следното:
Предявени са кумулативно обективно
съединени осъдителни искове с правно основание чл. 177 от КТ и чл. 221, ал. 1
от КТ.
Окръжен съд - П. намира дадената от
първоинстанционния съд правна квалификация на предявения от ищеца иск за
заплащане на възнаграждение за общо 17 дни ползван платен годишен отпуск през месеците
ноември 2018 г. и декември 2018 г. като такава по чл. 128, т. 2 от КТ за неправилна. Настоящият съдебен състав не е обвързан от дадената
квалификация и дължи определяне на правилната такава. Съображенията за това са
следните:
Определянето на правната квалификация на
предявения иск е задължение на сезирания съд. За да определи действителното
основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в
обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират
основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита.
В случая се претендира заплащане на
възнаграждение за време, през което ищецът е ползвал платен годишен отпуск, а
не заплащане на трудово възнаграждение за извършена работа. С оглед твърденията
на ищеца, изложени в депозираната от него искова молба и уточнението към нея
правилна се явява правна квалификация на иска по чл. 177 от КТ за
заплащане на възнаграждение за период на ползване на платен годишен отпуск.
Съгласно Тълкувателно решение №
2/29.02.2012 г. по тълк. дело № 2/2011 г. на ВКС, ОСГТК, когато съдът не се е
произнесъл извън определения от страните предмет на делото и извън обхвата на
търсената от ищеца защита (какъвто е и настоящият случай), дадената от съда
правна квалификация на исковата претенция, с която е сезиран обуславя правилността,
а не недопустимостта на решението. Само когато съдът се е произнесъл извън
определения от страните предмет на делото, неправилната правна квалификация на
иска е основание за обезсилване на решението и връщане на делото на
първоинстанционния съд за ново разглеждане. Когато обаче съдът се е произнесъл
по заявените от ищеца обстоятелства и искания, както е в случая, но е дал
неправилна правна квалификация на спорното право, той е допуснал нарушение на
материалния закон, което не е основание за обезсилване на решението и връщането
му за ново разглеждане.
Относно
допустимостта на производството:
Съгласно чл. 637, ал. 1 от ТЗ, с
откриване на производството по несъстоятелност започналите дела по трудови
спорове за парични вземания не се спират, а според чл. 637, ал. 6, т. 2 от ТЗ е
допустимо да се образуват дела по трудови спорове и след откриване на
производството по несъстоятелност. Работникът разполага с възможност да предяви
иск за паричното си вземане от трудово правоотношение преди или след откриване
на производството по несъстоятелност на дружеството работодател и този иск е допустим. Влязлото в сила
положително за работника решение по трудовия спор следва да бъде съобразено от
синдика при изготвяне на списъка на приетите вземания и от съда по несъстоятелността
при одобряване на списъка. Същевременно, работникът има право да предяви
вземането си и в производството по несъстоятелност (чл. 685, ал. 1 от ТЗ), но
дори и да не стори това, вземането му, произтичащо от трудово правоотношение,
следва да бъде вписано служебно от синдика в списъка на приетите вземания – чл.
687, ал. 1 от ТЗ. Вземането се смята за прието, когато е включено в одобрения
от съда по несъстоятелността списък на приетите вземания – чл. 693, ал. 1 от ТЗ, а определението на съда за одобряване на списъка на приетите вземания се
обявява в търговския регистър – чл. 692, ал. 5 от ТЗ. След обявяване в
търговския регистър на списъка на приетите вземания от съда по
несъстоятелността, когато срещу вземането не е направено възражение в срока по чл.
690, ал. 1 от ТЗ, както и когато е направено възражение, но в 14-дневния срок
по чл. 694, ал. 6 от ТЗ от датата на обявяване в Търговския регистър (ТР) на
определението на съда по несъстоятелността по чл. 692, ал. 4 от ТЗ за
одобряване на списъка с приети вземания, не е предявен иск за установяване
несъществуването му, гражданскоправния спор относно вземането на работника от
трудово правоотношение е разрешен със сила на пресъдено нещо. С това правото му
на иск се погасява – разрешеният със сила на пресъдено нещо спор относно
вземането е пречка за съществуването на правото на иск, поради което
продължаването на производството по исков ред относно същото вземане се явява
недопустимо и при направен отвод за сила на пресъдено нещо относно вземането по
трудов спор, предмет на гражданското дело, съдът е длъжен да прекрати
производството на основание чл. 299, ал.1 от ГПК. Правата на работника за
вземането му по трудовото правоотношение са гарантирани с приемане на вземането
му в списъка, одобрен от съда по несъстоятелността; вземането може да бъде
реализирано само в рамките на универсалното принудително изпълнение
(индивидуално принудително изпълнение въз основа на изпълнителен лист по делото
по трудовия спор не може да бъде проведено извън производството по несъстоятелност),
поради което при така действащата правна уредба, нормите на чл. 637, ал. 1 и
ал. 6, т. 2 от ТЗ са приложими до момента на разрешаване на въпроса кои
вземания са приети за удовлетворяване от масата на несъстоятелността.
Производството по трудовия спор е недопустимо и когато приетото от съда вземане
е оспорено от кредитор на масата на несъстоятелността и този кредитор е
предявил иск по чл. 694, ал. 1 от ТЗ за установяване на несъществуването на
приетото от съда вземане (в този смисъл Решение № 93/30.05.2016 г. по гр. д. №
5661/2015 г. на ВКС, IV г. о.).
Следователно производство по трудов спор
при открито производство по несъстоятелност на ответника-работодател е
допустимо до момента на приемане или неприемане на вземането в списъка пред
съда по несъстоятелността, одобрен по предвидения в ТЗ ред и обявен в ТР. В
случая, от служебно извършена справка в ТР към Агенция по вписванията, се
установява, че до приключване на съдебното дирено пред въззивния съд липсва
списък на приетите вземания от съда по несъстоятелността по реда на
чл. 693 от ГПК. Същевременно в открито съдебно заседание пред въззивния съд
временният синдик на ответника „М.-Е.“ ООД - в открито производство по
несъстоятелност Б.Л.Б. заявява, че не разполага с цялата счетоводна
документация на дружеството и че към настоящия момент не е изготвен от синдика
списък на приетите вземания.
По изложените по-горе съображения въззивният
съд намира, че съгласно чл. 637, ал. 1 и
ал. 6, т. 2 от ТЗ настоящото производство се явява допустимо в хода на откритото производство по
несъстоятелност. За наличието на правен интерес от осъдителен иск е достатъчно
твърдение на ищеца, че притежава изискуемо вземане към момента на подаване на
исковата молба, съществуването на което ищецът желае да бъде установено със
сила на пресъдено нещо и да бъде постановено с изпълнителна сила ответникът да
го изпълни.
По
иска с правно основание чл. 177 от КТ:
Съгласно чл. 177, ал. 1 от КТ за
времето на платения годишен отпуск работодателят заплаща на работника или
служителя възнаграждение, което се изчислява от начисленото при същия работодател
среднодневно брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец,
предхождащ ползването на отпуска, през който работникът или служителят е
отработил най-малко 10 работни дни.
В тежест на ищеца е да докаже, че в
претендирания от него период е ползвал разрешен платен годишен отпуск, както и
размера на среднодневното брутно трудово възнаграждение за последния календарен
месец, предхождащ ползването на отпуска, през който е отработил най-малко 10
работни дни. Работодателят следва да докаже, че е заплатил дължимото
възнаграждение на ищеца за дните ползван платен годишен отпуск през месеците
ноември 2018 г. и декември 2018 г.
Както бе посочено по-горе, районният съд
е разгледал обстоятелствата, образуващи основанието на иска по чл. 177 от КТ и
решението е допустимо. Независимо, че контролираната инстанция е подвела
заявените факти под грешно правно основание – чл. 128, т. 2 от КТ, не се касае
за произнасяне по непредявен иск, а за неправилно приложение на материалния
закон. От грешната правна квалификация на иска обаче не следва априори
неправилност на решението.
В случая по делото не е налице спор, че ищецът
е ползвал разрешен платен годишен отпуск, както следва: 15 дни през месец
ноември 2018 г. и 2 дни през месец декември 2018 г. Ответникът не ангажира
доказателства за заплащането на ищеца на дължимото, съгласно чл. 177 от КТ,
възнаграждение за ползвания платен годишен отпуск през процесния период.
Наведеното за първи път с въззивната
жалба възражение за неправилно определяне размера на неизползвания платен
годишен отпуск на ищеца – 17 дни за месеците ноември и декември 2018 г. е
преклудирано. Нещо повече, същото се явява ирелевантно към предмета на делото,
вероятно поради неприцизно формулиране, тъй като претенцията на ищеца не е за
заплащане на неизползван платен годишен отпуск, в какъвто смисъл е наведеното
оплакване, а за заплащане на ползван платен годишен отпуск в размер на 15 дни
през месец ноември 2018 г. и 2 дни през месец декември 2018 г.
Всяка страна е длъжна да докаже при условията
на пълно и главно фактите и материалните възражения, въз основа на които
извлича за себе си благоприятни правни последици, като съобразно правилата за
разпределяне на доказателствената тежест в гражданския процес – при
неустановяване на тези правнорелевантни обстоятелства, съдът е длъжен да приеме
недоказания факт за неосъществил се – арг. чл. 154, ал. 1 от ГПК.
Доколкото ответното дружество не
ангажира доказателства да е заплатило на ищеца дължимото, съгласно чл. 177 от КТ, възнаграждение за ползвания платен
годишен отпуск в размер на 15 дни през месец ноември 2018 г. и 2 дни през месец
декември 2018 г., което според вещото лице възлиза на 1663,35 лв., настоящият
съдебен състав намира, че в съответствие с диспозитивното начало в процеса
предявеният иск по чл. 177 от КТ се явява основателен в пълния претендиран
размер от 1342,92 лв. Районният съд е уважил исковата претенция за сумата в
размер на 1 290,72 лв., като не се е произнесъл за разликата над
присъдената сума до размера на претендираните 1342,92 лв. Въззиваемият Д.В. –
ищец в първоинстанционното производство не е поискал в срока по чл. 250 от ГПК
от районния съд допълване на решението чрез произнасяне по цялото му искане с
правно основание чл. 177 от КТ. Същият не е обжалвал първоинстанционния съдебен
акт с наведено такова оплакване. Няма основание въззивният съд да се произнася
относно разликата над уважения размер на иска по чл. 177 от КТ от 1 290,72
лв. до пълния претендиран такъв от 1342,92 лв., тъй като липсва произнасяне на
първата инстанция в този смисъл, което да е предмет на въззивна проверка.
Правилно в полза на ищеца е присъдена и
законната лихва върху уважения размер на иска, считано от датата на подаване на
исковата молба до окончателното изплащане на вземането. Същата представлява
законна последица от уважаването на иска за заплащане на възнаграждение за
времето на ползване на процесния платен годишен отпуск и не следва да се
квалифицира като самостоятелна претенция по чл. 86 от ЗЗД, както е сторил
районният съд.
По иска с правно основание по чл. 221, ал. 1 от КТ:
Съгласно чл. 221, ал. 1 от КТ при
прекратяване на трудовото правоотношение от работника или служителя без
предизвестие в случаите по чл. 327, ал. 1, т. 2, 3 и 3а работодателят му дължи
обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на
предизвестието - при безсрочно трудово правоотношение, и в размер на
действителните вреди - при срочно трудово правоотношение.
За основателността на предявения иск в
тежест на ищeца е да установи основанието за
прекратяване на правоотношението, съответно вида на правоотношението,
уговорения срок на предизвестие и размера на последното получено брутно трудово
възнаграждение.
В процесния случай, видно от
съдържанието на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение на
основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ, работодателят-ответникът признава
извънсъдебно правото на ищеца да получи обезщетение по чл. 221 от КТ в размер на
2108,00 лв. Въззивният съд приема, че в полза на ищеца е съществувало правото
да прекрати едностранно трудовото правоотношение без предизвестие на основание
чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ, което от своя страна обуславя извода, че същият има
право да претендира обезщетение на основание чл. 221 от КТ в размер на брутното
трудово възнаграждение за срока на предизвестието. Ответникът не ангажира
доказателства за погасяване на вземането, поради което настоящата съдебна
инстанция намира, че той дължи на ищеца обезщетение по чл. 221, ал.1 от КТ в
размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието, а именно
сумата в размер на 2108,00 лв., каквато е претенцията на ищеца. Районният съд е
уважил иска по чл. 221, ал. 1 от КТ за заплащане на обезщетение при
прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие за сумата в размер на
1 897,20 лв., представляваща нетното трудово възнаграждение на ищеца, като
не се е произнесъл за горницата над присъдената сума до претендираните 2108,00
лв. Въззиваемият Д.В. не е поискал в законоустановения срок от районния съд допълване
на решението чрез произнасяне по цялото му искане с правно основание чл. 221,
ал. 1 от КТ. Същият не е подал въззивна жалба срещу първоинстанционния съдебен
акт, в който да е релевирал такова оплакване. Няма основание въззивният съд да се
произнася относно разликата над уважения размер на иска от 1 897,20 лв. до
пълния предявен такъв от 2108,00 лв., доколкото липсва произнасяне на първата
инстанция в тази насока, което да бъде ревизирано в хода на въззивното
производство.
Предвид основателността на иска по чл.
221, ал. 1 от КТ, правилно като законна последица от неговото уважаване в полза
на ищеца е присъдена и законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на вземането.
Относно оплакванията във въззивната
жалба следва да се посочи следното:
Наведеното възражение за несъответствие
на исковите суми с размера на действително дължимите главници по заявените
претенции не следва да бъде разглеждано поради настъпила преклузия (арг. чл. 133 от ГПК). Ответникът не е оспорил размера на предявените
искове в срока за отговор на исковата молба, а прави такова оплакване за първи
път пред въззивната инстанция.
Неоснователно е оплакването на ответника, че районният
съд неправилно се е позовал на заключението на вещото лице за дължимите
мораторни лихви върху претендираните главници. В заключението на изготвената по
делото съдебно-счетоводна експертиза не е обсъждан въпрос за дължими мораторни
лихви върху главниците, а и такъв не е поставян на вещото лице.
Релевираното от ответника възражение за
неправилност на констатациите на вещото лице относно размера на брутното
трудово възнаграждение, спрямо което е определено обезщетението по чл. 221, ал.
1 от КТ, е преклудирано и въззивният съд не дължи произнасяне. Експертното
заключение не е оспорено от страните в срока по чл. 200, ал. 3 от ГПК и е
прието в открито съдебно заседание без възражения от тяхна страна. Само за
пълнота на изложението въззивният съд намира за необходимо да посочи, че в
случая е налице извънсъдебно признание от ответника на неизгоден за него факт –
че дължи на ищеца обезщетение по чл. 221 от КТ в размер на 2108,00 лв. (видно от заповедта за прекратяване на трудовото
правоотношение), което преценено в съвкупност с
останалите събрани по делото доказателства обосновава извода за основателност
на исковата претенция.
По отношение на разноските:
При този изход на правния спор, предмет
на въззивното производство, на основание чл. 78, ал. 1 във вр. с чл. 273 от ГПК, право на разноски има въззиваемият Д.В.. Същият не е направил своевременно искане за присъждане на разноски по
делото пред въззивната инстанция, поради което такива не следва да му се
присъждат.
С оглед
изхода на правния спор на въззивника не се дължат сторените от него разноски
пред настоящата инстанция.
При
положение, че правните изводи, до които въззивната инстанция е достигнала, съответстват
на крайните правни съждения на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва
на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, предл. 1 от ГПК да бъде потвърдено като
правилно, а въззивната жалба да се остави без уважение като неоснователна.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК настоящото решение не подлежи
на касационно обжалване.
Така мотивиран, Окръжен съд - П.
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1362/14.10.2019
г., постановено по гр.д. № 485/2019 г. по описа на Районен съд-П..
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.