№ 909
гр. София, 20.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 4-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на шести юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Яна Вълдобрева
Членове:Мария Яначкова
Десислава Николова
при участието на секретаря Елеонора Тр. Михайлова
като разгледа докладваното от Яна Вълдобрева Въззивно гражданско дело №
20221000500829 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258-чл.273 от ГПК.
С решение № 262211 от 05.04.2021г., постановено по гр.дело № 13210/2018г.
на Софийския градски съд, ГО, 8 състав, на основание чл.2в от ЗОДОВ, във вр. с
чл.4, § 3 от ДЕС, Държавата, представлявана от Министъра на финансите е
осъдена да плати на В. К.-гражданин на Федерална република Германия, роден на
02.02.1952г., сумата 520 596,96 лева-обезщетение за имуществени вреди,
причинени от нарушение на правото на ЕС; на основание чл. 130 ГПК е
прекратено производството по гр. д. № 13210/2018г. по описа на СГС, І ГО, 8
състав, в частта, по предявените от В. К. срещу Народното събрание и срещу
Районен съд – Сливница искове с правно основание чл.2в от ЗОДОВ вр. чл.4, § 3
от ДЕС.
С допълнително решение от 21.07.2021г., постановено по гр.дело №
13210/2018г. на Софийския градски съд, ГО, 8 състав, е отхвърлена молбата по чл.
250 ГПК на В. К. за допълване на постановеното решение № 262211 от
05.04.2021г. по гр.дело № 13210/2018г.
Въззивна жалба срещу първото решение е подадена от Държавата,
представлявана от министъра на финансите, чрез пълномощника юрк.Д. Д..
Жалбоподателят сочи, че решението е недопустимо, респ.неправилно. Поддържа,
че държавата не притежава нито материално-правна, нито процесуалноправна
легитимация да отговаря по така предявения иск. Сочи, че държавата,
представлявана от министъра на финансите не може да бъде надлежен ответник,
нито по чл.1 ЗОДОВ, нито по чл. 2 ЗОДОВ, тъй като по тези искове следва да
отговаря съответния държавен орган, който или чийто длъжностни лица с
1
виновното си и противоправно действие/бездействие са причинили вреди на
гражданите. Според жалбоподателя общото правило, изведено от практиката на
СЕС, според което държавата е длъжна да поправи вредите, независимо от органа,
който ги е причинил, означава, че не държавата е процесуалноправно
легитимирана да отговаря за вредите, а че следва да гарантира с ефективни
вътрешноправни средства защитата срещу правния субект, причинил вредите.
Поддържа, че съдът като е приел, че държавата, без да е пряк причинител на
вредите, е надлежен ответник по иска за вреди и на това основание я е осъдил, е
постановил недопустимо решение.
Във въззивната жалба са изложени подробни съображения и за неправилност
на решението. Сочи се, че не е доказано наличието на причинно-следствената
връзка между нарушението на правна норма на общностното право и
претендираните вреди. Поддържа се, че съдът не е обсъдил задълбочено доводите
и възраженията срещу иска, направени от държавата, представлявана от
министъра на финансите, нито е съпоставил и преценил събраните доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, поради което е направил грешни изводи за
основателност на предявения иск. Предвид изложеното, жалбоподателят иска да
бъде обезсилено, респ.отменено атакуваното решение.
В срока по чл. 263, ал.1 от В. К. чрез пълномощника адв.В., е постъпил
отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва като неоснователна.
Подадена е въззивна жалба от В. К., чрез адв. В., против допълнителното
решение от 21.07.2021г., с което съдът е оставил без уважение искането на К. за
допълване на решение № 262211/05.04.2021г. Този жалбоподател оспорва извода
на съда, че след като претенцията за заплащане на лихви върху претендираното
обезщетение по чл. 214, ал.2 ГПК не е включена в доклада по делото и ищецът не
е възразил против доклада, то лихви не следва да се присъждат. Сочи, че преди
първото по делото заседание, с писмена молба ищецът е направил искане по чл.
214, ал.2 ГПК за присъждане на лихви върху обезщетението, считано от датата на
подаване на исковата молба и доколкото според съдебната практика такова искане
може да се направи както във фазата на устните състезания пред първата
инстанция, така и пред въззивния съд, то и това искане не следва и няма как да
бъде обвързано с доклада по делото. Искането е да се отмени допълнителното
решение и вместо това да се постанови друго, с което върху обезщетението за
имуществени вреди, се присъди законна лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба до окончателното плащане.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК от държавата, представлявана от министъра на
финансите, чрез юрк. Д., е постъпил отговор на въззивната жалба на В. К., с който
същата се оспорва като неоснователна.
Решението на СГС в частта, имаща характер на определение, с което на
основание чл. 130 ГПК е прекратено производството по делото, в частта, по
исковете с правно основание чл.2в от ЗОДОВ вр. чл.4, § 3 от ДЕС на В. К.,
предявени против Народното събрание и против Районен съд – Сливница, като
необжалвано от страните е влязло в сила.
Въззивните жалби са допустими-подадени са в предвидения в процесуалния
закон срок от легитимирани страни в процеса против валидни и допустими
съдебни решения, подлежащи на въззивно обжалване, поради което следва да
бъдат разгледани по същество.
2
СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, 4 състав, след преценка на
изложените от страните твърдения, доводи и възражения и на доказателствата по
делото съобразно разпоредбата на чл.235 от ГПК, приема следното:
Софийският градски съд е бил сезиран с искова молба с вх.№ 129083 от
09.10.2018г. от В. К., гражданин на Федерална Република Германия, с която
против Държавата, представлявана от министъра на финансите, е предявен
осъдителен иск по чл. 2в от ЗОДОВ, вр. с чл.4, § 3 от ДЕС за заплащане на
обезщетение за имуществени вреди в размер 520 596,96 лева или 266 177 евро,
причинени от нарушаване правото на Европейския съюз.
В исковата молба се твърди, че на 06.11.2016г. при преминаване границата
на РБ при КПП Калотина, ищецът не декларирал сумата 266 177 евро, с левова
равностойност 520 596, 96 лева, като във връзка с това деяние, било образувано
против него досъдебно производство. Твърди се, че в РС-Сливница било
образувано нохд № 777/2016г., което приключило със споразумение между
Прокуратурата и ищеца, одобрено от РС-Сливница с определение № 285 от
08.11.2016г. с което ищецът бил признат за виновен за извършване на
престъпление по чл. 251, ал.1 НК и му било наложено наказание лишаване от
свобода за срок 8 месеца, с отложено изтърпяване за 3 години, както и на
основание чл. 251, ал.2 НК била отнета в полза на Държавата сумата 266 177 евро.
Ищецът сочи, че в следствие на наложеното наказание отнемане в полза на
държавата на сумата 266 177 евро с левова равностойност 520 596,96 лева са му
причинени имуществени вреди. Твърди, че е налице нарушение на правото на ЕС -
чл.9, §1 от Регламент(ЕО)№ 1889/2005г. на Европейския парламент и на Съвета от
26.10.2005г. относно контрола на пари в брой, които се внасят или изнасят от
Общността. Поддържа, че според постановеното преюдициално заключение по
дело С-707/2017г. на СЕС в Люксембург е недопустима национална правна
уредба, в която се предвижда санкция за недеклариране на парични суми при
преминаване на митническите граници на ЕС заедно с конфискуване на сумите.
Твърди, че според практиката на съда на ЕС санкцията лишаване от свобода или
глоба, съчетана с отнемане в полза на държавата на недекларираната сума е
несъразмерно тежка, като държавните членки разполагат с възможността сами да
изберат подходящите санкции, спазвайки обаче принципа на пропорционалност,
като строгостта на санкцията следва да бъде съответна на тежестта на
нарушението и целта на закона. Предвид изложеното ищецът иска да бъде
осъдена държавата, представлявана от министъра на финансите, да му плати
сумата 520 596, 96 лева, представляваща левова равностойност на отнетата в
полза на Държавата сума 266 177 евро, като обезщетение за имуществени вреди,
причинени от нарушение на правото на Европейския съюз.
В срока за отговор на исковата молба ответникът Държавата, представлявана
от министъра на финансите, оспорва като недопустим предявения иск с
твърдения, че няма нито процесуалноправна, нито материално-правна
легитимация. Поддържа, че производството по нохд № 777/2016г. на РС-
Сливница е приключило с одобрено от съда споразумение, с което В. К. се е
признал за виновен за извършено престъпление по чл. 251 НК, поради което К. е
бил наясно с правните последици от сключеното споразумението, включително и
с тази, че ще бъде отнета в полза на държавата недекларираната сума. Твърди, че
доколкото споразумението е било одобрено със съдебен акт на наказателния съд,
постановен на 08.11.2016г., а произнасянето на СЕС по цитираното в исковата
3
молба преюдициално заключение по дело № С-707/2017г. е от 12.07.2018г., не е
могло да бъде съобразено от националния съд. Отделно от това сочи, че ищецът
не е предприел предвидените в националното законодателство действия за отмяна
на влезлия в сила съдебен акт, във връзка с новонастъпило обстоятелство –
постановеното преюдициално заключение по дело №С-707/2017г. на СЕС.
Предвид изложеното ответникът смята, че не са налице предпоставките за
уважаване на иска за заплащане на обезщетение за имуществени вреди.
С молба с вх. № 141311 от 15.11.2019г. ищецът В. К., на основание чл. 214,
ал.2 ГПК е направил искане да бъде осъдена държавата, представлявана от
министъра на финансите да му плати, считано от датата на подаване на исковата
молба и законната лихва върху сумата 520 596,96 лева или 266 277 евро.
На 13.12.2019г. съдът е изготвил проект за доклад по делото, като е приел, че
е сезиран с иск по чл. 2в ЗОДОВ предявен против държавата, представлявана от
министъра на финансите, за плащане на обезщетение за имуществени вреди в
размер 520 596,96 лева или 277 177 евро, причинени от нарушение на правото на
ЕС; посочил е обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и
направените от ответника възражения; разпределил е доказателствената тежест за
подлежащите на доказване факти; указал е на страните, че могат да ангажират
доказателства и да направят доказателствени искания най-късно до първото
открито съдебно заседание, когато съдът ще направи доклад по реда на чл. 146
ГПК. Препис от това определение е връчен на страните, включително на
процесуалния представител на ищеца на 16.12.2021г.
На 18.12.2019г. на съда е докладвана молбата на ищеца от 15.11.2019г.,
съдържаща искането за присъждане и на законната лихва върху обезщетението за
имуществени вреди, считано от датата на подаване на исковата молба, като на
същата дата, съдът е разпоредил препис от молбата да се връчи на насрещната
страна.
В откритото съдебно заседание на 20.08.2020г. съставът на СГС е докладвал
делото, съобразно изготвения проект за доклад, обективиран в определение от
13.12.2019г., не е докладвал молбата на ищеца от 15.12.2021г., а процесуалният
представител на В. К. не е направил възражение по доклада.
Софийският апелативен съд, като обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност съобразно
разпоредбата на чл.235 от ГПК, намира за установено от фактическа страна
следното:
Според правната норма на чл.251, ал.1 от НК, действала към 06.11.2016г.,
при нарушение разпоредба на закон, на акт на МС или на обнародван акт на БНБ
относно режима на сделките, вноса, износа или други действия с валутни
ценности или задълженията за тяхното деклариране и стойността на предмета на
престъплението е в особено големи размери наказанието е лишаване от свобода до
6 години или глоба в размер на двойната сума на предмета на престъплението, а
според разпоредбата на чл.251, ал.2 от НК, действала към същия момент-
06.11.2016г., предметът на престъплението се отнема в полза на държавата, а
когато липсва или е отчужден, се присъжда неговата равностойност.
Не се спори по делото, че на 06.11.2016г. е образувано по описа на Столична
митница незабавно производство № 63/2016г. против В. К., за това, че на
06.11.2016г. на Митнически пункт Калотина, на трасе „Входящи леки автомобили
4
и автобуси”, при влизане от Република Сърбия в Република България не е
изпълнил задължението си да декларира парични средства пренасяни през
границата на страната в размер 266 177 евро и 3 865 турски лири.
На 18.11.2016г. Районната прокуратура-Сливница, е внесла против В. К.
обвинителен акт за престъпление по чл.251, ал.1 НК и в РС-Сливница е било
образувано нохд № 777/2016г., което е приключило с протоколно определение №
285, постановено в открито съдебно заседание на 08.11.2016г., с което по реда на
чл. 384, вр. с чл.382 ал.7 и чл.24, ал.3 от НПК, наказателният съд е одобрил
постигнатото споразумение между подсъдимия В. К. и представителя на
Районната прокуратура-Сливница. Видно от съдържанието на одобреното от съда
споразумение, В. К. се е признал за виновен в това, че на 06.11.2016г. около 02,00
часа на трасе „Входящи леки автомобили и автобуси“ на Митнически пункт
Калотина при влизане от Република Сърбия в Република България, не е изпълнил
задължението си да декларира пред митническите органи писмено във валутна
митническа декларация сумата 266 177 евро, които са с левова равностойност 520
596,96 лева и сумата 3 865 турски лири, които суми са били пренесени през
границата на страната- външна граница на Европейския съюз-нарушение чл.11а,
ал.1 вр. с ал.5, чл.14г, чл.2, ал.1, чл.8, ал.3, чл.9, ал.1 и ал.2 от Валутния закон.
Посочено е, че стойността на предмета на престъплението е в особено големи
размери, поради което и на основание чл.251, ал.1, вр. чл.54, ал.1 от НК
подсъдимият е осъден на лишаване от свобода за срок 8 месеца, чието
изтърпяване е отложено, на основание чл. 66 НК за срок три години, а на
основание чл. 251, ал.2 от НК в полза на държавата се отнемат 266 177 евро и 3
865 турски лири-веществени доказателства, предмет на престъплението.
В определение от 12.07.2018г. на СЕС по Дело № С-707/2017 по отправено
преюдициално запитване от Районен съд-Свиленград е прието, че член 9, § 1 от
Регламент (ЕО) № 1889/2005 на Европейския парламент и на Съвета от 26
октомври 2005г. относно контрола на пари в брой, които се внасят и изнасят от
Общността, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна
уредба като разглежданата в главното производство, която като санкция за
неизпълнение на задължението за деклариране по чл. 3 от този регламент
предвижда, от една страна, отнемане на недекларираната сума в полза на
държавата, и от друга страна, наказание лишаване от свобода до шест години или
глоба в размер на двойната сума на предмета на престъплението.
Не се спори, че след постановяване на това определение, законодателният
орган на държавата-Народното събрание, е изменил Наказателния кодекс,
отменяйки алинея 2 на чл. 251 НК, обн. ДВ брой 83/2019г.
При така установените факти, Софийският апелативен съд, 4 състав, прави
следните изводи:
Първоначално с исковата молба, уточнена с няколко молби, след дадени от
състава на СГС указания, съдът е бил сезиран със субективно съединени искове с
правно основание чл. 4, § 3 от Договора за ЕС за солидарното осъждане на
Народното събрание на Република България, РС-Сливница и Държавата,
представлявана от министъра на финансите, да платят на ищеца сумата 520 596,96
лева или 266 177 евро, представляваща обезщетение за претърпените
имуществени вреди от нарушаване правото на ЕС. Както вече се посочи, с
първоинстанционното решение, производството е прекратено по отношение на
ответниците Народно събрание и РС-Сливница, като в тази част, имаща характер
5
на определение, решението на СГС е влязло в сила.
Предвид това, предмет на въззивна проверка с оглед подадената въззивната
жалба от държавата, представлявана от министъра на финансите, е решението на
СГС в осъдителната му част, с която Държавата е осъдена да заплати на В. К.
обезщетение за нарушаване правото на ЕС, а с оглед подадената въззивна жалба
на В. К., предмет на въззивна проверка е и допълнителното решение на СГС от
21.07.2021г.
По въззивната жалба на държавата, представлявана от министъра на
финансите:
Въззивният съд, след като съобрази съдебната практика на ВКС, приложима
към настоящия случай, намира, че макар предявеният от В. К. иск по чл.4, §3 ДЕС
да е заведен на 09.10.2018г., тоест преди обнародването на приетата нова
разпоредба на чл. 2в ЗОДОВ - ДВ, бр. 94 от 29.11.2019г., уреждаща отговорността
на Държавата за нарушаване правото на ЕС от нейни органи и въпреки нормата на
§ 6 от ПЗР на ЗИД на ЗОДОВ (ДВ, бр. 94/29.11.2019 г.), според която този закон
се прилага за предявените искови молби, подадени след влизането му в сила,
настоящото производство следва да се разглежда по реда на ЗОДОВ.
Неприлагането на §6 от ПЗР на ЗИД на ЗОДОВ (ДВ, бр. 94 от 29.11.2019г.) може
да бъде обосновано с приетото с решението по делото № C-6/90, №C9/90, §42-43,
че материалните и процесуалните условия на установения от националното право
ред за реализиране отговорността на Държавата за вреди от нарушения на правото
на ЕС не могат да бъдат по-неблагоприятни, отколкото при подобни искове,
засягащи само националното право (принцип на равностойност), и не могат да
бъдат така нормирани, че да направят практически невъзможно или прекомерно
сложно получаването на обезщетение (принцип на ефективност).
С оглед оплакванията във въззивната жалба на държавата следва да бъде
посочено, че е налице установена съдебна практика на ВКС – напр. цитираното от
състава на СГС решение № 72 от 21.04.2021г., постановено по гр.д. № 2377/2019г.
на IV ГО на ВКС и решение № 249/15.01.2021г. по гр.дело № 4069/2019 на IV ГО
на ВКС и др., според която в едно и също производство е недопустимо
предявяването на иск за обезщетение за вреди против Държавата и против нейния
орган, причинил вредите. Такъв иск не може да бъде разгледан едновременно по
отношение на носителя на задължението – Държавата и по отношение на неговия
процесуален субституент - органа, причинил вредите, който извършва действия в
процеса от свое име. Разяснено е, че държавата е специфична форма на
политическа организация на обществото и управление на социалните процеси и
като такава тя съществува и функционира чрез системата от държавни органи.
Държавата и нейните органи не са различни правни субекти в отношения на
разделност, а са органически обединени и интегрирани в едно цяло, като
конкретният държавен орган не може да бъде отделен от това цяло, тъй като
неговите правомощия произтичат от държавата и той ги упражнява от нейно име.
Държавният орган не може да съществува извън системата на държавните органи,
нито пък може да упражнява правомощията си отделно от държавата. С оглед на
това действията на държавния орган се явяват действия на самата държава.
Поради това в случаите, когато от действията или бездействията на държавния
орган бъдат причинени вреди на трети лица то отговорността за тях се носи от
Държавата. Затова за държавния орган не възниква самостоятелна отговорност за
причинените на третите лица вреди, която да съществува едновременно с
6
отговорността на Държавата за същите вреди.
Предвид изложеното са неоснователни оплакванията във възззивната жалба,
че държавата, представлявана от министъра на финансите, не е процесуално и
материално правно легитимирана да отговаря по иска на В. К. за плащане на
обезщетение за имуществени вреди, причинени от нарушено право на ЕС. Поради
това САС намира, че предявеният иск против държавата е допустим, съответно
постановеното по този иск решение е допустимо.
За да бъде уважен предявеният иск за ангажиране отговорността на
държавата от нарушаване правото на ЕС следва да бъдат установени следните
елементи, посочени в решения на Съда на ЕС (Frankovich and others v.Italian Stare;
Brasserie du Pecheur и Faactortame; Kobler): нарушение на правна норма, която
предоставя права на частноправни субекти; нарушението да е достатъчно
съществено и да съществува пряка причинно-следствена връзка между
нарушението и претърпяната вреда. Критериите, на които трябва да отговаря
нарушението на правото на ЕС за да се приеме, че се характеризира като
достатъчно съществено също се извеждат от практиката на СЕС и това са:
неотправяне на преюдициално запитване и противоречие с трайно установената
практика на СЕС.
В случая ищецът твърди нарушение на нормите на Регламент 1889/2005г. на
Европейския парламент и на Съвета. Този регламент установява хармонизирани
норми за контрол на движението на пари в брой, които влизат и излизат от Съюза,
с цел предотвратяване, възпиране и избягване на изпирането на пари посредством
въвеждането на принципа на задължително деклариране на суми над 10 000 евро,
което позволяла събирането на информация за тях. Според чл. 4, § 2 от Регламент
1889/2005 г. ако задължението за деклариране, предвидено в чл.3, не е изпълнено,
парите в брой могат да бъдат задържани след издаване на административно
решение в съответствие с условията, предвидени в националното законодателство.
Според чл. 9, § 1 от Регламента всяка държава-членка въвежда санкции, които се
налагат при неспазване на задължението за деклариране по чл. 3. Тези санкции
следва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи. С тези разпоредби се
предоставя право на очакване за временно задържане на сумата и право на
съразмерна санкция за недекларираната сума, поради което държавата членка
следва да предвиди за съответното нарушение санкции в съответствие с
посоченото, които да изпълнят описаните по-горе критерии, т. е. да не са
прекомерни, съобразно извършеното нарушение, като изрично в чл.1, т.2 от
Регламента е посочено, че националните мерки за контрол на движението на пари
в брой, в рамките на Общността следва да са в съответствие с чл. 58 от Договора.
Още в решение на СЕС от 16.07.2015г. по дело № С-255/2014г. по повод
преюдициално запитване е отговорено, че чл.9, §. 1 от Регламент № 1889/2005г.
трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, съгласно
която за неизпълнение на предвиденото в чл.3 от Регламента задължение за
деклариране се налага като санкция глоба, съответстваща на 60 % от
недекларираната сума, когато последната е по – голяма от 50 000 евро. Това
решение е постановено преди акта на РС-Сливница, свързано е с разпоредбите на
Регламент 1889/2005 и е обосновало приложението от СЕС в производството по
отправените от българските съдилища преюдициални запитвания на чл. 99 от
Процедурния правилник, който позволява на съда да се произнесе с мотивирано
определение, когато отговорът на преюдициалния въпрос се налага недвусмислено
7
от съдебната практика, като е счетено, че щом глоба в размер на 60% от
недекларираната сума пари в брой не изглежда съразмерна предвид естеството на
нарушението, отнемането в полза на държавата на цялата недекларирана сума на
още по-силно основание не би могло да се счита съразмерна мярка.
С определенията на СЕС от 12.07.2018г. по дело № С 707/2017г. и от
30.01.2019г. по дела №С-335/18 и №С-336/2018, постановени по преюдициални
запитвания, отправени от РС-Свиленград, СГС и САС, е прието, че кумулирането
на някое от наказанията по чл.251, ал.1 НК с отнемането на недекларираната сума
по чл.251, ал.2 НК е в пряко противоречие с разпоредбите на чл. 4, §2 и чл. 9, §1
от Регламент 1889/2005 г. на ЕС и Съвета. Съгласно трайната съдебна практика
направеното тълкуване действа от момента на влизане в сила на тълкуваната
норма, т. е. от 2007г, когато Република България се присъединява към ЕС.
Определението на РС-Сливница, е необжалваем съдебен акт, поради което
съгласно чл. 267, ал. 3 ДФЕС, националната юрисдикция е била длъжна да сезира
Съда на ЕС, като отправи преюдициално тълкувателно запитване за
съответствието на чл.251, ал.2 НК с разпоредбите на чл.4 и чл.9 от Регламента, за
да предотврати установяването на национална съдебна практика, която не е в
съответствие с разпоредбите на правото на ЕС. Неизпълнението на това
задължение, съчетано с постановяване на необжалваем съдебен акт, който
противоречи на правото на ЕС, следва да бъде квалифицирано като „достатъчно
съществено” нарушение на правото на ЕС. Предвид всичко изложено, въззивният
съд намира, че съставът на РС-Сливница, налагайки с определението от
18.11.2016г. наказанието за извършеното престъпление, предвидено в
разпоредбата на чл.251, ал.1 НК, така и това по чл. 251, ал. 2 НК е допуснал
нарушение на нормата на чл. 4, §2 от Регламента, която не допуска отнемането на
недекларираната сума като санкция за неизпълнение на задължението за
деклариране, а единствено задържането й с цел да се позволи на компетентните
органи да извършат необходимия контрол и проверки във връзка с произхода на
сумата и предназначението й. Отделно от това с налагането едновременно на
санкцията по чл.251, ал.1 НК и по чл.251, ал.2 НК е налице явно нарушение на
принципа на пропорционалност на санкциите, установен от разпоредбата на чл.9,
§1 от Регламента.
В случая е налице и пряка причинно-следствена връзка между нарушението
на правото на ЕС от страна на РС-Сливница и понесената от ищеца вреда в размер
на отнетата сума. Загубата на сумата е пряко следствие от постановената от съда
санкция по чл.251, ал.2 НК и следва да бъде обезщетена чрез паричната
равностойност на отнетото.
Предвид всичко изложено предявеният иск е основателен и следва да бъде
уважен за сумата 520 596,96 лева, представляваща обезщетение за нанесени на
ищеца В. К. имуществени вреди от нарушение на правото на ЕС.
По въззивната жалба на В. К. против допънителното решение на СГС от
21.07.2021г. въззивният съд намира следното:
Съгласно чл. 250, ал. 1 ГПК на допълване подлежи съдебно решение, което
не обхваща целия спорен предмет по делото поради пропуск на съда да се
произнесе по част от искането, с което е сезиран. Непълнотата на постановеното
решение може да се изразява в липса на формирана от съда воля по част от
спорното право, по някой от съединените за съвместно разглеждане искове или по
8
допълнителните искания на страните, свързани с главния спорен предмет, каквито
са исканията за плодове и изтекли лихви след предявяване на иска.
Видно от данните по делото искането за присъждане на законна лихва върху
вземането по иска по чл. 2в ЗОДОВ във вр. с чл.4 §3 от ДЕС, е своевременно
направено от ищеца преди изготвянето на проект за доклад по делото (молбата е
подадена по пощата на 13.11.2019г. и е постъпила в съда на 15.11.2019г. с вх. №
141311). Действително това искане не е отразено в определението на съда от
13.12.2019г., съдържащо проект за доклад, тъй като молбата е докладвана на
съдията-докладчик едва на 18.12.2019г., нито съдът е докладвал молбата на ищеца
от 15.12.2019г.в открито съдебно заседание и не е включил искането за
присъждане на законна лихва върху обезщетението за вреди в доклада по делото,
приет без възражения от страните с протоколното определение от 20.08.2020г.
Искането за присъждането на законна лихва върху обезщетението, считано от
датата на подаване на исковата молба не е обсъждано нито в мотивите на
първоинстанционния съдебен акт, нито в диспозитива на решението се съдържа
произнасяне по него.
Този пропуск според САС сочи на непълнота на решението, доколкото съдът
в нарушение на процесуалния закон не е разгледал и разрешил част от
претенцията на ищеца по иска за заплащане на обезщетение, предявена надлежно
като елемент от съдържанието на спорното правоотношение.
Съгласно чл.214, ал.2 от ГПК, прибавянето на изтекли лихви след
предявяване на иска не се смята за увеличение на иска, поради което това искане
може да бъде заявено и след сроковете по чл. 214, ал. 1 от ГПК във всеки един
момент, но само в хода на първоинстанционното производство по делото до
приключване на съдебното дирене - чл. 149 от ГПК, като след този момент
страните не могат да въвеждат нови искания, да изтъкват нови факти или да
представят нови доказателства - чл. 147 от ГПК, вкл. да въвеждат искане за
присъждане на изтекли лихви. При предявен иск за парично вземане ищецът има
право да претендира законна лихва върху непогасеното от длъжника вземане за
периода след завеждане на делото до окончателното плащане. Законната лихва се
дължи като законова последица от предявяването на иска за вземането и
претенцията за нейното заплащане не съставлява предмет на самостоятелен
акцесорен иск по чл.86, ал.1 ЗЗД, а процесуално искане за прилагане на уредена в
закона, съгласно чл. 214, ал. 2 ГПК, правна последица от уважаване на главния
осъдителен иск. Поради това заявяването й не е обвързано с преклузивен срок и
може да бъде извършено до приключване на устните състезания в
първоинстанционното производство. В съдебната практика е възприето
разбирането, че за да бъде присъдена законна лихва върху главницата, считано от
датата на предявяване на иска, е достатъчно същата да бъде поискана, без да е
необходимо претенцията за заплащането й да се индивидуализира по начин,
характерен за иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. В този смисъл решение № 75 от 16.07.2015
г. на ВКС, ІІ ТО, по т.д. № 519/2014 г. и решение № 36 от 12.05.2014 г. на ВКС, І
ТО, по т.д. № 1065/2013г.
Предвид изложеното, атакуваното допълнително решение следва да бъде
отменено и вместо това да се постанови друго, с което върху обезщетението за
имуществени вреди в размер 520 596,96 лева в полза на ищеца се присъди и
законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до
окончателното плащане.
9
Така мотивиран, Софийският апелативен съд, 4 състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 262211 от 05.04.2021г., постановено по
гр.дело № 13210/2018г. на Софийския градски ссъд, ГО, 8 състав.
ОТМЕНЯ допълнително решение от 21.07.2021г., постановено по гр.дело №
13210/2018г. на Софийския градски съд, ГО, 8 състав, с което е отхвърлена
молбата по чл.250 ГПК на В. К. за допълване на постановеното решение №
262211 от 05.04.2021г. по гр.дело № 13210/2018г. и вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА, Държавата, представлявана от Министъра на финансите да плати
на В. К.-гражданин на Федерална Република Германия, роден на 02.02.1952г.,
законна лихва върху сумата 520 596,96 лева, считано от датата на подаване на
исковата молба-09.10.2018г. до окончателното плащане.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВЪРХОВНИЯ
КАСАЦИОНЕН СЪД при предпоставките на чл.280 от ГПК в едномесечен срок от
връчването.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10