Р     Е     Ш   Е    Н     И     Е

 

                                     град София, 19.06.2019 година

 

      В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и пети април през две хиляди и деветнадесета година в състав:                                 

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                        мл.с.: БИЛЯНА КОЕВА

 

при секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА и с участието на прокурор …… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №10659 по описа за 2018 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

         Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

         С решение №383873 от 13.04.2018г., постановено по гр.дело №63569/2017г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 88-ми състав, е отхвърлен предявеният от Р.К.Н. срещу „К.И.И.Б.” ЕАД иск с правно основание чл.439, ал.1 във връзка с чл.124, ал.1 от ГПК за признаване за установено, че Р.К.Н. не дължи на „К.И.И.Б.” ЕАД сумите по издаден изпълнителен лист от 21.03.2011г. по ч.гр.дело №9156/2011г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 68 състав, поради погасяването им по давност, а именно в размер на 8541.85 лв., главница по договор за банков кредит от 03.01.2008г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 02.03.2011г. до окончателното й изплащане, както и начислените и незаплатени по договора - 2152.82 лв., просрочена редовна лихва върху главницата за периода от 05.09.2009г. до 24.02.2011г.; 180.12 лв., просрочена наказателна лихва върху главницата за периода от 05.09.2009г. до 01.03.2011г., както и 379.80 лв., просрочена лихва, съгласно чл.5.2 във вр. чл.3.3 от сключения към договора анекс №1 от 24.06.2009г., както и разноски за заповедното производство в размер на 225.09 лв., заплатена държавна такса и 475 лв., адвокатско/юрисконсултско възнаграждение, за принудителното събиране, за които е било образувано изпълнително дело №20118410403535/2011г. по описа на ЧСИ Н.М., с рег. №841 на КЧСИ. С решението е осъдена Р.К.Н. да заплати „К.И.И.Б.” ЕАД на правно основание чл.78, ал.3 във вр. ал.8 от ГПК сумата от 200.00 лв., направени по делото разноски.

         Постъпила е въззивна жалба от ищцата - Р.К.Н., чрез адв.Г.В., с която се обжалва изцяло решение №383873 от 13.04.2018г., постановено по гр.дело №63569/2017г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 88-ми състав, като са инвокирани доводи за неправилност и незаконосъобразност на съдебния акт, като постановен в нарушение на материалния закон. Поддържа се, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че вземанията, предмет на издадения изпълнителен лист, не са погасени по давност, тъй като по образуваното изпълнително дело са били извършвани изпълнителни действия, с които многократно е била прекъсвана давността, предвид на което не са налице предпоставките чл.433, ал.1, т.8 от ГПК за прекратяване на изпълнително дело №20118410403535/2011г. по описа на ЧСИ Н.М., с рег. №841 на КЧСИ, съответно към датата на завеждане на исковата молба в съда - 12.09.2017г. не е  изтекла общата петгодишна давност и предявеният отрицателен установителен иск се явява неоснователен и недоказан и като такъв е отхвърлен с постановения съдебен акт. Поддържа се, че неправилно СРС приема, че изпълнителното действие по налагане на запор се счита за извършено с изпращане на запорно съобщение по чл.508 от ГПК, което в случая е станало на 12.07.2011г., от която дата следва да се счита за прекъсната давността и е започнала да тече нова давност. Твърди се, че изпълнителното действие по налагане на запор следва да се счита за извършено, считано от датата, на която съдебният изпълнител е постановил разпореждане за това - в случая 20.05.2011г., от който момент е започнал да тече нов давностен срок и предвид факта, че до 21.05.2013г. по образуваното изпълнително дело не са били извършвани други изпълнителни действия, насочени към принудително удовлетворяване на вземането, които водят до прекъсване на давността, следва да се приеме, че с изтичане на двегодишния срок от последното валидно изпълнително действие - 20.05.2011г., е осъществена хипотезата на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК и изпълнително дело №20118410403535/2011г. по описа на ЧСИ Н.М., с рег. №841 на КЧСИ е прекратено по силата на закона, считано от 20.05.2013г.. Поддържа се още, че от момента на прекратяване на изпълнителното дело всички последващи извършени изпълнителни действия не могат да доведат до прекъсване на петгодишния давностен срок досежно вземанията, за които е издаден изпълнителен лист, предвид на което давността за принудително удовлетворяване на изпълняемото право е изтекла на 20.05.2016г. и предявеният отрицателен установителен иск с подадената искова молба на 12.09.2017г. се явява основателен и доказан и като такъв следва да бъде уважен. По изложените аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло първоинстанционното съдебно решение и уважи предявения отрицателен установителен иск като основателен и доказан. Претендира присъждане на разноски, направени пред двете съдебни инстанции.

         Въззиваемата страна - „К.И.И.Б.” ЕАД, чрез юрисконсулт К.Тодорова, депозира писмен отговор, в който взема становище относно неоснователността на подадената въззивна жалба. Твърди се, че постановеното съдебно решение е законосъобразно, съдът е обсъдил всички релевантни по делото факти и обстоятелства и въз основа на тях е обосновал правилен извод, че вземанията, предмет на изп.лист от 21.03.2011г., издаден по ч.гр.дело №9156/2011г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 68 състав, въз основа на който е образувано изпълнително дело №20118410403535/2011г. по описа на ЧСИ Н.М., с рег. №841 на КЧСИ, не са погасени по давност. Поддържа се, че първото изпълнително действие по образуваното изпълнително дело, което е довело до прекъсване на давността, е реализирано на 12.07.2011г., когато са изпратени запорни съобщения до трети задължени лица, след което е започнал да тече нов давностен срок, който съответно е бил прекъснат с следващи валидни изпълнителни действия - изпращане на нови запорни съобщения до трети задължени лица на 12.07.2013г., изпращане на запорно съобщение до работодателя на длъжника на 27.03.2015г., изпращане на съобщения до длъжника от 08.01.2016г. и от 01.02.2017г. за насрочен опис на движими вещи. Сочи се още, че правилно СРС е приел, че с оглед валидно извършените изпълнителни действия, водещи до прекъсване на давността, липсва основание да се приеме, че е настъпила перемпция по изпълнителното дело, съответно, че е изтекла общата петгодишна давност досежно вземанията по издадения изпълнителен лист към датата на депозиране на исковата молба в съда, поради което предявеният иск е отхвърлен като неоснователен и недоказан. По изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното съдебно решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв.. Прилага списък по чл.80 от ГПК.

         Предявен е от Р.К.Н. срещу „К.И.И.Б.” ЕАД отрицателен установителен иск с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК във връзка с чл.124, ал.1 от ГПК.

         Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.

      Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

  Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

 Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявения от ищцата - Р.К.Н. срещу ответника - „К.И.И.Б.” ЕАД отрицателен установителен иск с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК във връзка с чл.124, ал.1 от ГПК за признаване за установено, че ищцата не дължи на ответника суми по изпълнителен лист от 21.03.2011г., издаден по ч.гр.дело №9156/2011г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 68 състав, въз основа на който е образувано изпълнително дело №20118410403535/2011г. по описа на ЧСИ Н.М., с рег. №841 на КЧСИ. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за неоснователност на предявения иск с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК във връзка с чл.124, ал.1 от ГПК, като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

В случая ищцата – въззивник в настоящото производство оспорва дължимостта на сумите, предмет на изпълнителен лист от 21.03.2011г., издаден по ч.гр.дело №9156/2011г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 68 състав, въз основа на който е образувано изпълнително дело №20118410403535/2011г. по описа на ЧСИ Н.М., с рег. №841 на КЧСИ, което обуславя правната квалификация на иска като такъв по чл.439 ГПК. В конкретния случай не е спорно по делото обстоятелството, което се установява и от събраните доказателства, че вземането на ответника спрямо ищцата е възникнало и е станало изискуемо, считано от датата на постановяване на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.дело №9156/2011г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 68 състав, а именно от 21.03.2011г., като по отношение на валидно възникналото вземане в полза на „К.И.И.Б.” ЕАД /частен правоприемник на „Райфайзенбанк /България” ЕАД/ се прилагат правилата на общата петгодишна давност по чл.110 от ЗЗД, както и са приложими основанията за прекъсване и спиране на давността, уредени в чл.115 и чл.116 от ЗЗД.

В конкретната хипотеза спорът между страните е досежно датата, от която се счита за прекъсната давността по образуваното изпълнително дело, а именно дали е 20.05.2011г., дата на която съдебният изпълнител е постановил разпореждане за налагане на запор, или е 12.07.2011г., когато е изпратено запорното съобщение до трето задължено лице - в случай „Райфайзенбанк /България” ЕАД. Въззивният съд противно на твърденията в жалбата счита за неоснователен довода, че давностният срок се счита за прекъснат от датата на разпореждането на съдебния изпълнител - 20.05.2011г., за налагане на запор. В случая съдът приема, че вземанията са станали изискуеми и петгодишната погасителна давност е започнала да тече от 21.03.2011г. /дата на издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК, послужила за издаването на процесния изпълнителен лист/ и са настъпили обстоятелства по смисъла на чл.116, б.”в” от ЗЗД за прекъсване на давностния срок относно валидно възникналите вземания в полза на ответника в качеството му на частен правоприемник. Съгласно чл.116, б.”в” от ЗЗД давността се прекъсва с предприемане на действия по принудително изпълнение. Такива действия представляват пряко насочените към събиране на вземането действия, т.е. такива действия, които са пряко насочени към имуществената сфера на длъжника с цел удовлетворяване на съдебно признатото право на взискателя. По изпълнително дело №20118410403535/2011г. по описа на ЧСИ Н.М., с рег. №841 на КЧСИ е доказано, че давността многократно е била прекъсвана - по искане на взискателя са били извършвани действия във връзка с удовлетворяване на кредитора, като за такива съдът приема изпращането и получаването на запорните съобщения до трети задължени лица, като първото запорно съобщение е било изпратено на 12.07.2011г. и е било получено от третото лице - „Райфайзенбанк /България” ЕАД на 13.07.2011г., а последващите запорни съобщения са били изпратени на 12.07.2013г. и последното от тях - получено от съответната банка на 19.07.2013г.. Въззивният съд счита, че изпращането на запорно съобщение до банка представлява действие по налагане на запор. Разпоредбите на ГПК не обуславят действието на запора от изискване за наличие на суми по банковата сметка към момента на връчване на запорното съобщение, нито от изискуемостта на вземането. Наличието на суми по банковата сметка към датата на връчване на запорното съобщение и положителното /кредитното/ салдо на сметката, не са елементи от фактическия състав по налагането на  запора. Те имат значение по отношение на последиците на наложения запор - дали изпълнителният способ ще бъде реализиран и взискателят удовлетворен. Запорът върху вземания на длъжника по банкова сметка по реда на ГПК се извършва от съдебния изпълнител чрез връчване на запорното съобщение на банката. С изпращането на запорно съобщение от съдебния изпълнител до съответната банка се налага  запор на евентуално съществуващите вземания на длъжника по банковите сметки и на практика се забранява на банката да извършва плащане от водените при нея банкови сметки по нареждане или с предварително съгласие на техния титуляр. Запорът се считан наложен от момента, в който третото задължено лице получи запорното съобщение. Следователно следва да се приеме, че изпращането на запорно съобщение е изпълнително действие, което води до прекъсване на погасителната давност, като от датата на изпращането му тече нов давностен срок. По тези съображения доводите на въззивника, че изпълнителното действие по налагане на запор следва да се счита за извършено с постановяване на разпореждането на съдебния изпълнител - 20.05.2011г., за налагане на запор се явява неоснователно. В конкретния случай и при съобразяване с периода между описаните изпълнителни действия, който е по-малък от две години, следва да е приеме, че липсва основание за перемция на изпълнителното дело. Видно от изпълнителното дело следващото валидно извършено изпълнително действие е изпращане на запорно съобщение до работодателя на длъжника на 27.03.2015г., респективно изпращане на съобщения до длъжника от 08.01.2016г. и от 01.02.2017г. за насрочен опис на движими вещи. Следователно като се има предвид датата на предявяване на иска - 12.09.2017г. се налага извода, че към този момент не са били изпълнени предпоставките за  прекратяване на изпълнителното производство по чл.433, ал.1 т.8 от ГПК, съответно изпълнителното производство следва да се счита за висящо и правото за принудително събиране на вземанията на кредитора е налице, доколкото по отношение на тях не е бил изтекъл приложимия 5-годишен срок на погасителната давност. По тези аргументи неоснователен се явява наведения от въззивника довод за недължимост на сумите по процесния изпълнителен лист поради погасяването им по давност. Предявеният отрицателен установителен иск за недължимост на сумата по издадения изпълнителен лист, е неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен. Първостепенният съд като е достигнал до същия правен извод е постановил правилно и законосъобразно решение включително и в частта за разноските, което следва да бъде потвърдено на чл.271, ал.1 от ГПК.

По разноските:

При този изход на спора пред настоящата инстанция право на разноски има въззиваемата страна. В случая въззиваемото дружество е представлявано от юрисконсулт и при определяне на размера на дължимото юрисконсултско възнаграждение съдът намира, че към момента на постановяване на настоящия съдебен акт е в сила изменение на разпоредбата на чл.78, ал.8 от ГПК (изм. и доп., бр.8 от 24.01.2017г.). Според новата редакция на текста, която настоящата инстанция с оглед висящността на делото, следва да съобрази, размерът на възнаграждението, което следва да се присъди, когато юридическото лице е защитавано от юрисконсулт, се определя от съда и не може да нахвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл.37 от ЗПП. Нормата на чл.37 от ЗПП препраща към Наредба за заплащане на правната помощ, като в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл.25, ал.1 от Наредбата. На основание чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 ГПК въззивника- ищец следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия - ответник разноски във въззивното производството за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв., който размер е съобразен с извършените от юрисконсулта правни действия - единствено е подаден писмен отговор, без явяване в съдебно заседание и предвид фактическата и правна сложност на спора.

Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав

                                        

                                          Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №383873 от 13.04.2018г., постановено по гр.дело №63569/2017г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 88-ми състав.

ОСЪЖДА Р.К.Н., с ЕГН **********, с адрес за призоваване: град ******; да заплати „К.И.И.Б.” ЕАД, с ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: град София, бул.”******, Бизнес-център „******; на правно основание чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 ГПК сумата от 100 лв. /сто лева/, разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД при условията на чл.280, ал.1 от ГПК в едномесечен срок от съобщението до страните, че е постановено.

 

 

     ПРЕДСЕДАТЕЛ :                        ЧЛЕНОВЕ : 1./                      2./