РЕШЕНИЕ
№ 5320
гр. С, 26.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 128 СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:С И
при участието на секретаря П А
като разгледа докладваното от С И Гражданско дело № 20241110145124 по
описа за 2024 година
Предявен е иск от Д. В. С., ЕГН **********, с адрес гр. С, ж.к.Х Д бл.188, вх.Жы ет.6, ап.90,
чрез адв.Д., със съдебен адрес гр.С, ж.к.Я, ул.“Х М“ № ..., против „С К“ ООД, ЕИК ..., със
седалище и адрес на управление гр.С, бул.“Ц Ш“ № ..., ет.5, за обявяване нищожността на
договор за потребителски кредит № .../23.02.2023 г., сключен между страните, на основание
чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, вр.с чл.11 и чл.19 ал.4 от ЗПК, а в условията на
евентуалност за обявяване за нищожна на неустоечната клауза на чл.11, ал.1 от договора на
основание чл.26, ал.1, пр.1 и 2 вр. ал.4 от ЗЗД.
Претендира се присъждане на направените по делото разноски.
Ищецът твърди, че на 23.02.2023 г . e сключил със „С К“ ООД договор за
потребителски кредит № ... за сума в размер на 1100 лева, който следвало да бъде погасен на
21 вноски, а общата дължима сума за погасяване била в размер на 1321.29 лева.
Сочи, че в чл.11.1 от процесния договор била уговорена неустойка в случай, че
кредитополучателят не осигури обезпечение съобразно посоченото в чл.5, а именно
физическо лице, поръчител или банкова гаранция в полза на кредитодателя. Общият размер
на неустойката, според ищеца е 1219.71 лв.
В исковата молба се аргументира становище, че ищцата има качеството потребител
по смисъла на чл.9, ал.3 от ЗПК.С оглед на това се навеждат доводи за противоречие на
договора с изискванията на чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл.22 ЗПК вр. чл.11, ал.1, т.9, 10 от ЗПК,
поради което се поддържа нищожност по смисъла на чл.22 от ЗПК.
Обяснява се, че договорът за кредит е нищожен поради неспазване на разпоредбата
1
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а от там и на действителния размер на ГПР, чл.11 ал.1 т.10, вр. с чл.22
от ЗПК, тъй като сумата която се претендира за неустойка не е включена в ГПР и ГЛП.
Ищецът счита, че с предвиждането за заплащане на сумата за неустойка, се заобикаляла и
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Твърди, че поради невключване на уговорките за заплащане на разходи за неустойка в
размера на ГПР, последният не съответства на действително прилагания от кредитора в
кредитното правоотношение. Счита, че посочването в договора на размера на ГПР
представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от
ЗЗП.
Ищецът аргументира становище за нищожност на договора поради нарушение на
чл.11, ал.1 т.10 вр. чл.22 от ЗПК, а именно поради липсата на парвилно и точно отразен ГПР
и на разписана методика за формирането му. Подчертава се, че липсата на информация за
компонентите на ГПР, противоречи на изискването за яснота и поставя потребителя в
положение да не знае какво е оскъпяването му по кредита, което представлява
заблуждаваща търговска практика.
Освен това ответникът оспорва неустоечната клауза от договора като неравноправна
и нищожна на основание чл.143, ал.2, т.5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, тъй
като същата задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано висока неустойка. Навежда доводи и че въпросната клауза не е индивидуално
уговорена, съгласно чл.146 от ЗЗП.
Като допълнителен довод се навежда противоречие на процесната клауза с добрите
нрави, вкл. и при целено заобикаляне на закона, тъй като предвидената с нея неустойка
излиза извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции и води до
оскъпяване на кредита, а и не е ясно какви точно вреди на кредитора би покрила. В този
смисъл се позовава на т.З от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т.д. №
1/2009 г., ОСТК.
По изложените в исковата молба доводи и съображения, ищецът обуславя правния
интерес от предявените искове. Претендира и направените в хода на производството
разноски, включително адвокатско възнаграждение.
В срока за отговор, ответникът по делото е депозирали такъв, в който се съдържат
доводи по допустимостта и основателността на предявените искове.
Ответникът признава, че между страните е сключен процесния договор за кредит, по
силата на който е предоставил на ищеца в заем сума в размер на 1100 лв. Ответникът обаче
оспорва изложените в исковата молба доводи за недействителност на договора.
В отговора на исковата молба се твърди, че процесният договор е сключен в
съответствие с императивната норма на чл.11 от ЗПК и в частност на т.10 от посочената
разпоредба.
Ответникът оспорва процесната неустойка да се включва в ГПР, като в тази насока се
2
позовава на Директива 2008/48/ЕО, в която са уредени компонентите на ГПР. Според
ответника, неустойката представлява обезщетение за неизпълнение на задължение на
кредитополучателя. Отбелязва, че ищецът се е запознал преди сключване на договора със
задълженията си и с размера на неустойката, още повече, че между страните са налице 3
договора, които съдържат подобно условия. В този смисъл се обосновава становище и
липсата на неровноправност, както и на информация за кредитополучателя относно
икономическите последици от сключване на договора.
Ответникът оспорва твърденията на ищцата, че процесния договор за кредит
противоречи на чл.11, т.9 и т.10 от ЗПК, доколкото в него е посочен както размера на
годишния лихвен процент, така и размера на ГПР, без да е налице скрито оскъпяване.
Обръща се внимание, че не е необходимо изрично и изчерпателно да се изброяват всички
разходи, включени в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при
изчисляването му, което осигурява възможност на потребителя да се запознае с размера на
сумата, която ще върне по процесния договор.
Обосновава и довод, че в случая не е налице заблуждаваща търговска практика. В
тази насока се твърди, че е в процесния договор за кредит ясно са посочени параметрите на
главницата, възнаградителната лихва, както и размерът на неустойката в случай, че
потребителят не предостави исканото обезпечение.
По така изложените съображения, от съда се иска да отхвърли предявените искове,
като присъди на ответника направените от него разноски, вкл. и за юрисконсултско
възнаграждение. В условията на евентуалност се прави възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на ищеца.
В срока по чл. 131 „С К“ ООД предявява насрещен осъдителен иск срещу Д. В. С. с
правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД вр. чл.240, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 284.50
лв., частично предявена от общия размер на иска от 1100.00 лв., представляваща дължима
главница, дължима по процесния договор за потребителски кредит № .../23.02.2023 г., ведно
със законната лихва от подаване на исковата молба – 13.08.2024 г. до окончателното
плащане.
Твърди, че между страните е налице договор за потребителски кредит, по силата на
който "С К" ООД, ЕИК ..., е предоставило на ответника по насрещния иск заемна сума в
размер на 1100 лева. Заемната сума била предоставена на кредитополучателя на датата на
сключване на договора в брой, като същият служел за разписка за изплатените суми – чл.4,
ал.1 от договора. Сочи, още, че кредитополучателят се е задължил да върне главницата при
фиксиран лихвен процент от 40.05 % на 21 вноски с дата на първо плащане 09.03.2023 г. и
последна вноска на 14.12.2023 г. Твърди, че задължението по процесния договор е изцяло
падежирало, а кредитополучателят е извършил частично плащане, като дължимата главница
е в размер на 1100.00 лв., но в настоящето производство се претендира само част от нея –
284.50 лв.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът по насрещните искове е подал отговор на
3
исковата молба, с който оспорва предявения насрещен иск по основание и размер. Искането
към съда е да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.
В съдебно заседание страните не се явяват и не се представляват. Депозират писмено
становище по делото.
По делото са ангажирани писмени доказателства.
Съдът, като взе предвид становището на страните и прецени събраните по
делото доказателства по реда на чл. 235 от ГПК, приема за установено от фактическа
и правна страна следното:
Предявени са за разглеждане евентуално съединени установителни искове с правно
основание чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.26 ЗЗД и насрещни осъдителни искове с правно основание
чл.79, ал.1 вр.240 от ЗЗД вр. чл.9 ЗПК.
По иска с правно основание чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.26, ал.1 ЗЗД, съдът намира
следното:
С доклада по делото, неоспорен от страните, са обявени за безспорни между страните
и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че на 23.02.2023г., ищцата сключила с „С К“
ООД договор за потребителски кредит № 818502, както и че същата е получила сумата по
кредита. Посоченото се установява и от представените писмени доказателства, видно от
които между страните е сключен договор за паричен заем № ..../23.02.2023г., съгласно който
ответникът е отпуснал на ищеца сумата от 1100лв., подлежаща на връщане на 21 бр.
погасителни вноски. В договора е посочено, че ГЛП е фиксиран и възлиза на 40,05%, ГПР
възлиза на 49,62%, а общо дължимата сума по договора възлиза на 1321,29 лв. В
Приложение № 1 към договора е инкорпориран погасителен план, в който са описани размер
на вноската, какво включва и нейния падеж.
Съгласно чл. 5 от договора, заемателят се задължава в срок от три дни, считано от
сключване на договора, да предостави обезпечение по начина и реда, и отговарящи на
посочените в чл. 5, ал. 1 условия: поръчител или банкова гаранция (поне едно от
изброените). В чл. 11.1 е предвидено, че при неизпълнение на задължението по чл. 5,
заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 1219,71 лв., която съгласно чл. 11.2
ще бъде заплащана разсрочено – съобразно погасителния план по договора.
Сключеният между заемодателя и заемателя договор за заем има характеристиките на
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК, поради което в отношенията
между страните приложение намират нормите на ЗПК и ЗЗП, тъй като ответникът има
качеството на потребител.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
4
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 49,62 %, т.
е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер обаче не
отразява реалният такъв, тъй като не включва част от разходите по кредита, а именно –
начислената неустойка, която се включва в общите разходи по кредита по смисъла на
легалната дефиниция, дадена в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
Съгласно § 1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Процесната неустойка несъмнено представлява разход, свързан с договора за
потребителски кредит и следва да бъде включена в ГПР по кредита, като същата е била
изначално известна на кредитора. В самия договор ясно е посочено – „неустойката ще бъде
заплащана разсрочено – съобразно погасителния план по договора“. Тази неустойка попада в
легалната дефиниция по пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК, в която изброяването не е изчерпателно,
но ясно е посочено, че в ГПР се включват всички такси и разходи, свързани с договора за
кредит. Ето защо, стойността на тази неустойка, която е изначално начислена още при
подписване на договора, трябва да бъде включена при определяне на годишния процент на
разходите в договора за кредит, тъй като е част от него. Очевидно обаче това не е сторено, а
в ГПР е включен само размерът на възнаградителната лихва. При включването на тази
неустойка в ГПР, което е абсолютно необходимо, за да бъдат спазени изискванията на ЗПК,
е очевидно и без да са необходими специални знания, че ГПР надвишава значително
максимално допустимия по закон размер от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България – чл. 19, ал. 4 ЗПК.
По изложените съображения, съдът намира, че процесната неустойка отговаря на
поставените в ЗПК критерии и следва да бъде включена в общия разход по кредита, което в
случая не е сторено, а с нейното добавяне действителният ГПР по договора би бил
значително по-висок от обявения в него. При това положение се налага изводът, че
договорът за кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него
липсва действителният процент на ГПР. Установява се нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
като в договора липсва посочване на годишния процент на разходите по кредита, изчислен
5
към момента на сключването на договора, съобразно установената методика в Приложение
№ 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. Текстът на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не следва да се тълкува
буквално, а именно - при посочен ГПР, макар и неправилно определен и без подробно
описание на компонентите по него. Нормативното изискване следва да се приеме за
изпълнено, когато е посочен както подробният начин на формиране на ГПР с всички негови
компоненти, така и действителният му размер, за да бъде потребителят добросъвестно
информиран и да не бъде въвеждан целенасочено в заблуждение. Годишният процент на
разходите е част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит,
въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота
относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да
съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в
договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му
компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се
приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последица от неспазване
изискването на чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че същият се явява недействителен – чл. 22 ЗПК. Ето
защо, съдът приема договорът за заем за недействителен на основание чл. 22 ЗПК.
Предвид изложеното съдът намира, че предявеният иск за прогласяване нищожността
на процесния договор за потребителски кредит е основателен, поради което следва да бъде
уважен.
При този изход на спора - уважаване на главния иск, не е настъпило
вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на евентуалния иск и съдът не дължи
произнасяне по него.
По насрещния иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК, съдът намира
следното:
Както се посочи, съдът приема сключеният между страните договор за кредит за
недействителен съгласно чл. 22 ЗПК поради нарушение на предвидените в нормата
изисквания. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, като не дължи лихва
или други разходи. Тази норма представлява своеобразна санкция за недобросъвестния
кредитор, който нарушава императивните законови изисквания, които трябва да спазва при
сключване на договор за потребителски кредит, като целта е да се пресекат подобни
практики. Нормата на чл. 23 ГПК не прави разграничение между възнаградителна и
мораторна лихва, а използва родовото понятие лихва, поради което следва да се приеме, че
потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита и никакви лихви –
възнаградителни или мораторни, както и други разходи по кредита като такси, неустойки и
др. под. Ето защо, в случая ответникът по насрещните искове дължи по договора само
главницата от 1100лв, а всички останали вземания са недължими. Не се спори между
страните и от представените разписки за извършени плащания и извлечение за извършени и
предстоящи плащания по договора се установява, че ищецът е заплатил сума в размер на
6
815,50 лв. по процесния договор, от което следва, че остава дължима главница в размер на
284.50 лв., като падежът на последната вноска е настъпил на 14.12.2023г., поради което
предявеният частичен иск се явява основателен.
Както бе посочено, законна лихва за забава не следва да бъде присъждана върху
главницата с оглед нормата на чл.23 ЗПК. В този смисъл е и практиката на ВКС – Решение
№ 129/30.07.2024г. по т. д. № 630/2023г., I ТО на ВКС, в което е прието, че прилагането на
разпоредбата на чл. 86 ЗЗД в случая не съответства на целта на Директива 2008/48/ЕО,
посочена в съображение 7 и 9, за пълна хармонизация в областта на потребителските
кредити, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на
защита на техните интереси и за да се улесни изграждането на добре функциониращ
вътрешен пазар на потребителски кредити. Ето защо, в полза на кредитора не следва да се
присъжда на основание чл. 86 ЗЗД законната лихва върху чистата стойност на главницата,
считано от подаване на исковата молба до окончателното плащане.
По разноските:
По първоначално предявения главен иск ищецът има право на разноски на основание
чл.78, ал.1 ГПК. Същият претендира такива за държавна такса от 112.00 лв., както и за
адвокатско възнаграждение на пълномощника му, определено по реда на чл.38, ал.2 вр. ал.1,
т.2 от Закона за адвокатурата. Тук следва да се отбележи, че съдебната практика приема, че
отговорността за разноски се преценява с оглед основателността на предявената претенция
срещу ответника - предявена по главен иск или по съединен с него евентуален иск. Ако
претенцията бъде уважена по главния иск, ответникът дължи направените от ищеца
разноски, ако главният иск бъде отхвърлен или производството прекратено, тогава
отговорността за разноски по делото се определя от изхода по евентуалния иск – в тази
насока определение № 70 от 05.02.2018 г., постановено по ч.т.д.№ 257/2018 г. по описа на
ВКС, I т.о., ТК, определение № 477 от 04.11.2016 г., постановено по ч.т.д.№ 1218/2016 г. по
описа на ВКС, I т. о., ТК и др. С оглед на това и съдът като съобрази данните по делото,
установи, че вписаните в списъка на ищеца разходи са реално извършени.
Съдът, като се запозна с приложените по делото платежни документи, намира, че
посочените в списъка по чл.80 от ГПК разноски са реално извършени, поради което на
ищеца следва да се присъди сумата от 112 лв., представляваща държавна такса.
На основание чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата, ответникът следва да
бъде осъден да заплати на адв.А. Д. възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на
ищеца в настоящето производство в размер на 664,92 лв.
При определяне на възнаграждението на адв.Д. съдът съобрази фактическата е правна
сложност на спора, както и фактът, че исковата молба съдържа бланкетни оплаквания за
нищожност, преповтаряни в редица искови молби, вкл. и такива, депозирани от самия адв.
Д.. В настоящия казус не се открояват индивидуални особености /доголкото и самият
договор, който е предмет на иска не е индивидуално договорен/, които е следвало да
съобразява адв.Д. и да организира защитата на клиента си спрямо тях. Ето защо сам по себе
7
си материалният интерес по делото не може да е единствен критерий при определяне
възнаграждението на страната, доколкото е налице и произнасяне на СЕС по дело С–
438/2022, според което съдът не е обвързан с фиксираните в Наредбата на ВАдв. с
минимални размери на адвокатските възнаграждения, като задължителни, а единствено като
инструктивни, ориентировъчни.
Досежно наведените от ответника възражения в молбата му от 27.02.2025 г. относно
това дали ищцата е материално затруднено лице, респ. налице ли са предпоставките за
предоставяне на безплатна правна помощ, следва да се посочи, че съобразно утвърдената
практика на ВКС, наличието на основанието по чл.38, ал.1, т. 2 ЗАдв не може да бъде
обсъждано от съда при произнасяне по отговорността за разноски /в тази насока
определение № 262 от 05.12.2018 г. по т.д.№ 867/2018 г. на ВКС, І т.о., определение № 528 от
20.06.2012 г. по ч.т.д.№ 195/2012 г. на ВКС, ІІ т.о., определение № 731 от 09.10.2014 г. по
ч.гр.д.№ 5256/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о., определение от 02.10.2015 г. по ч.гр.д.№ 2340/2015 г. на
ВКС, І т.о. определение № 395 от 09.07.2018 г. по ч.т.д.№ 1314/2018 г. на ВКС, ІІ т.о.,
определение № 682 от 18.10.2012 г. по ч.гр.д.№ 598/2012 г. на ВКС, ІІІ г.о., определение №
442 от 28.06.2019 г. по ч.т.д.№ 502/2019 г. на ВКС, ІІ т.о., определение № 257 от 09.05.2018 г.
по ч.т.д.№ 226/2018 г. на ВКС, II т.о., определение № 417 от 17.10.2018 г. по ч.т.д.№
2238/2018 г. на ВКС, І т.о., определение № 665 от 05.12.2018 г. по ч.т.д.№ 2467/2018 г. на
ВКС, ІІ т.о., определение № 50199 от 04.10.2023 г. по т.д.№ 1624/2022 г. на ВКС, I т.о.,
определение № 1182 от 09.05.2024 г. по т.д.№ 654/2023 г. на ВКС, I т.о. и др./.
От друга страна, с оглед изхода по насрещния иск, Д. С. също дължи направените от
ищеца разноски, които са в размер на 50.00 лв. за заплатена държавна такса и 480.00 лв. за
заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Д. В. С., ЕГН **********, с адрес
гр. С, ж.к.Х Д бл...., вх.Ж, ет.6, ап.90, против „С К“ ООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на
управление гр.С, бул.“Ц Ш“ № ..., ет.5, иск, че договор за потребителски кредит №
.../23.02.2023 г., сключен между страните, е нищожен на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр. с
чл.22 от ЗПК, вр.с чл.11 и чл.19 ал.4 от ЗПК.
ОСЪЖДА Д. В. С., ЕГН **********, с адрес гр. С, ж.к.Х Д бл.188, вх.Ж, ет.6, ап.90,
да заплати на „С К“ ООД, ЕИК: ..., със седалище и адрес на управление гр.С, бул.“Ц Ш“ №
..., ет.5, сумата от 284.50 лв., частично предявена от общия размер на иска от 1100 лв.,
представляваща предоставена в заем сума по сключения между страните договор за паричен
заем № .../23.02.2023 г.
ОСЪЖДА „С К“ ООД, ..., със седалище и адрес на управление гр.С, бул.“Ц Ш“ № ...,
ет.5, да заплати на Д. В. С., ЕГН **********, с адрес гр. С, ж.к.Х Д бл.... вх.Ж, ет.6, ап.90,
8
сума в размер на 112.00 лв., представляваща разноски по делото по главния иск.
ОСЪЖДА „С К“ ООД, ..., със седалище и адрес на управление гр.С, бул.“Ц Ш“ № ...,
ет.5, да заплати на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. на адвокат А. З. Д., адрес гр.С, ж.к.Я, ул.“Х
М“ № ..., сумата в размер на 664.92 лв. с вкл.ДДС, представляваща адвокатско
възнаграждение, определено по реда на чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата, за
осъществено безплатно процесуално представителство по делото на ищеца Д. В. С., ЕГН
**********, по настоящето гр.д.№ 45124/2024 г. по описа на СРС, 128 състав.
ОСЪЖДА Д. В. С., ЕГН **********, с адрес гр. С, ж.к.Х Д бл.188, вх.Ж, ет.6, ап.90,
да заплати на „С К“ ООД, ЕИК: ..., със седалище и адрес на управление гр.С, бул.“Ц Ш“ №
..., ет.5, сумата от 530 лв., представляваща направени от „С К“ ООД разноски по делото по
насрещния иск.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9