Решение по дело №356/2020 на Апелативен специализиран наказателен съд

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

Гр.София, 22.11.2022 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Апелативен съд София (АСНС – закрит, V състав), в публичното съдебно заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и първа година в състав: 

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИРА КОСТОВА

                                                      ЧЛЕНОВЕ:  КРАСИМИРА РАЙЧЕВА

                                                                              МАГДАЛЕНА ЛАЗАРОВА

 

в присъствието на секретаря В.К. и прокурора Емилия Станинска, след като разгледа докладваното от съдия Красимира Костова ВНОХД № 356 по описа на Апелативен съд – София (АСНС-закрит) за 2020 година и за да се произнесе взе предвид следното:

 

С Присъда от 29.09.2017 г. по НОХД № 371/2017 г., Специализираният наказателен съд, XVIII състав, е признал подсъдимите Б.К. А. и А. И. В. за ВИНОВНИ, за това, че на 28.10.2013 г. в гр. С., на кръстовището на бул. „В.“ и бул. „П. Е.“, в съучастие като съизвършители, с цел да набавят имотна облага за Б. К. А., принудили Б. М. П. чрез сила (подс.А. стиснал пострадалия П. за китката на дясната му ръка и го принудил да му предаде ключа за л.а. „А.“ .* с peг. № *****) и заплашване (по същото време подс.В. му показал носеното от него на кръста му огнестрелно оръжие – пистолет, марка „Г.“ и му разпоредил да седне отзад в автомобила), да извърши нещо противно на волята му – да предаде управлявания от него автомобил „А.“ ** с peг. № ****, като с това причинили имотна вреда на „П. Л. ..“ ЕООД в размер на 20 250 (двадесет хиляди двеста и петдесет) лева, представляваща пазарната стойност на процесното МПС, като деянието е извършено от две лица, поради което и на основание чл.214, ал.2, т.1 вр. с чл.213а, ал.2, т.4, пр. 1 вр. с чл.20, ал.2 вр. с ал.1 вр. с чл.54 от НК ги е ОСЪДИЛ всеки от тях на по ДВЕ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА и ГЛОБА в размер на по 4 000 (четири хиляди) лева. На основание чл.66, ал.1 от НК изпълнението на така наложеното на всеки един от подсъдимите наказание лишаване от свобода е отложено, с изпитателен срок от ТРИ ГОДИНИ. На основание чл.59, ал.1 и ал.2 от НК, съдът е приспаднал от наложеното на подс.Б. А. наказание лишаване от свобода, времето, през което същият е бил задържан под стража по НПК, както и по реда на ЗМВР, считано от 28.10.2013 г. до 19.11.2013 г., а на основание чл.59, ал.2 от НК, СНС е приспаднал от наложеното на подс.А. В. наказание лишаване от свобода, времето, през което същият е бил задържан по реда на ЗМВР за срок от 24 часа на 28.10.2013 г.

На основание чл.189, ал.3 от НПК, подсъдимите са осъдени да заплатят направените по делото разноски в размер на по 340,60 лева, всеки от тях.

***

Против присъдата е постъпила въззивна жалба и писмено допълнение към нея от адв. И. Б. – защитник на подс.Б. А., с оплаквания за неправилност, изразяваща се в необоснованост и незаконосъобразност. В допълнението се развиват подробни доводи за противоречивост, хаотичност и изолираност на показанията на пострадалия Б. П., на които според защитата, първостепенният съд неоснователно се е предоверил, а от това е извел и погрешни фактически положения по делото, както и незаконосъобразен краен извод за осъждане. Набляга се на възможната тенденциозност и необективност на съобщеното от този свидетел и от родителите му, произтичаща от особеното положение на Б. П. като потърпевш (според обвинението) и се заявява несъгласие с отдаденото от първата инстанция предпочитание на техните показания, вместо на обясненията на подсъдимите и показанията на свид.Т. Б.. Твърди се отсъствие на надлежен доказателствен анализ на събраните по делото гласни доказателства и излагане на аргументи, кои от тях се кредитират и кои не, както и отсъствие на съпоставка на показанията свид.Б. П. с останалите доказателствени източници, което се интерпретира за липса на мотиви. Навеждат се и доводи за обективна несъставомерност на деянието, поради ненастъпване на имотна вреда за „П. Л. ..“ ЕООД. В този смисъл се иска, присъдата да бъде отменена и да се постанови нова, с която подс.Б. А. да бъде оправдан по повдигнатото му обвинение.

Срещу присъдата е депозирана жалба и от адв.Е. П. – защитник на подс.А.В., с възражения за необоснованост и незаконосъобразност. В жалбата се излагат твърдения за недоказаност на обвинението спрямо подс.В., тъй като приетото от първостепенния съд фактическо положение, че този подсъдим е бил въоръжен и че е заплашил свид.Б. П., почива единствено на показанията на последния, без подкрепа в останалите доказателства. В тази връзка се иска присъдата да бъде отменена и да се постанови друга, с която подс.В. да бъде признат за невинен и оправдан.

***

       

        Настоящото въззивно разглеждане на делото, предназначено за цялостна проверка на крайния акт на СНС (закрит), инициирана с така подадените жалби, е трето по ред.

        Първоначално въз основа на жалбите е било образувано ВНОХД № 390/2017 г. по описа на Апелативния специализиран наказателен съд, I  въззивен съставя, приключило с решение № 9 от 28.05.2018 г., с което първоинстанционната присъда е била потвърдена изцяло.

         По касационна жалба на подс. Б. К. А. е било образувано наказателно дело № 740/2018 г. по описа на Върховния касационен съд, I н.о. С Решение № 179 от 12.10.2018 г. касационната съдебна инстанция е отменила изцяло въззивното решение по ВНОХД № 390/2017 г. на АСНС  и е върнала делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, с указания за задълбочен анализ на доказателствата по делото, анализиране на противоречията между тях, както и за излагане на мотиви по направените възражения от страна на защитата, относно достоверността на доказателствените източници и досежно съставомерността на деянието, квалифицирано като престъпление по чл.214, ал.2, т.1 вр. с чл.213а, ал.2, т.4, пр.1 вр. с чл.20 ал.2 вр. с ал.1 от НК. Касационният съд е дал указания и за излагане на мотиви от страна на въззивната инстанция, насочени към ясно отграничаване на деянието по чл.214 от НК от други престъпления, при които принудата е елемент от престъпния състав – такива по чл.198, чл.323, ал.5 и чл.213а от НК.

При второто въззивно разглеждане на делото, АСНС е постановил Решение № 42 от 30.12.2019 г. по ВНОХД № 452/2018 г. по описа на същия съд, с което е изменил атакуваната присъда и е преквалифицирал деянието, за което подсъдимите Б. А. и А. В. са били признати за виновни и осъдени, от престъпление по чл.214, ал.2, т.1 вр. с чл.213а, ал.2, т.4, пр.1 вр. с чл.20, ал.2 от НК, в престъпление по чл.214, ал.2, т.1 вр. с чл.213а, ал.2, т.4, пр.1 вр. с чл.18, ал.1 от НК, а именно да са направили опит да принудят Б. П., чрез сила и заплашване да извърши нещо противно на волята му – парична престация на сумата от 4 380 лева, като деянието е извършено от две лица и е останало недовършено по независещи от волята на извършителите причини, като същевременно въззивният съд е признал подсъдимите за невинни и ги е оправдал по обвинението за довършено престъпление и за „съучастие“ при съизвършителство по чл.20, ал.2 от НК.

По касационна жалба отново на подс.Б. А., е образувано н.д № 206/2020 г. по описа на ВКС, приключило с Решение № 70 от 13.07.2020 г., с което въззивно решение по ВНОХД № 452/2018 г. на АСНС е  отменено изцяло и делото е върнато отново за разглеждане от друг състав на въззивната инстанция. Касационният съд е констатирал допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, изразяващи се, първо –  във вътрешно противоречие в мотивите между приетите за установени фактически положения и правните съображения по съответната правна квалификация, и второ – в недопустимо съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението (чрез изменение на целта, на която са били подчинени действията на подсъдимите).

В съдебно заседание пред настоящия въззивен състав, представителят на Апелативна специализирана прокуратура предлага жалбите да бъдат оставени без уважение, като неоснователни, а първоинстанционната присъда да бъде потвърдена. Прокурорът предлага свой анализ на събраните по делото гласни доказателства, въз основа на който аргументира твърдение за неоснователност на възраженията на защитата, окачествяващи показанията на свид.Б. П. като непоследователни, необективни, тенденциозни и доказателствено неподкрепени. Изразява виждане, че противоречията в показанията на цитирания свидетел не са съществени и че са изяснени в хода на съдебното следствие. Отбелязва за правилна позицията на първоинстанционния съд, както при обсъждането на показанията на свид.А., така и за елиминиране показанията на свид.Т. Б.. Изтъква, че показанията на свид.Т. Б. и  показанията на свид.А. Л. (разпитан по искане на защитата при третото по ред въззивно разглеждане на делото) са депозирани единствено, за да подкрепят защитната теза на подсъдимите в производството. Според прокурора, доказателствената съвкупност в достатъчна степен обосновава извод за осъществена по отношение на свид.Б. П. съставомерна принуда на инкриминираната дата.

Защитникът на подсъдимия Б. А. – адв. Б., в съдебно заседание поддържа пледоарията си пред СНС и изложените доводи в жалбата. Застъпва аргументи за недоказаност на обвинението, вкл. отново обръща внимание на наличието на противоречия в показанията на основния свидетел по делото Б. П., както развива и оплаквания за неполагане на усилия от страна на прокуратурата за обективно и всестранно разследване. В този контекст изказва становище за недоказаност на обвинението и моли за оправдаване на подс.А..

Защитникът на подс. А. В. – адв. Е. Н. заявява, че поддържа депозираната жалба срещу присъдата. На свой ред атакува показанията на свид.Б. П., определяйки ги за противоречиви и ненадеждни, а версията му за съмнителна Набляга на липсата на действия на подзащитния му с оръжието, като счита, че поведението на В. (носене на пистолет на кръста, без да е бил изваждан, размахван или използван) няма характеристика на непосредствена заплаха. Защитникът твърди, че подсъдимият е демонстрирал бездействие, с каквото не би могъл да реализира престъплението изнудване – предмет на обвинението, поради което настоява А. В. да бъде оправдан.

В лична защита, подсъдимите А. и В. се солидаризират със заявеното от защитниците си и молят да бъдат оправдани.

***

Апелативен съд – София (АСНС – закрит), като въззивна инстанция, проверявайки правилността и законосъобразността на обжалваната присъда, във връзка с направените оплаквания  и съобразно с изискванията на чл.314 от НПК, намира, че в конкретния казус са налице предпоставките, визирани в чл.337, ал.1, т.1 и т.2 вр. с чл.334, т.3 от НПК.

Въз основа на събраните по делото доказателства, включително инкорпорираните в хода на въззивното производство гласни доказателства, получени:

при разпита на свидетелите А. Л. и М. Г.; при преразпита на свидетелите М. П., Б. П. и М.А.; при изслушване обясненията на подсъдимите Б. А. и А. В.;

при приобщаване във въззивното съдебно следствие чрез прочитане на показанията: на свид.М. П. (на л.31-32, том 1 от ДП); на свид.М. А. (от ВНОХД № 452/2018 г. пред друг съдебен състав, в т.ч. показанията й при очната ставка между същата свидетелка и свид.Б. П. – л.228 до л.230 от посоченото ВНОХД), на свид.Б. П. (л. 29-30, том 1 от ДП; л.106-107, том 1 от ДП; л.136, том 1 от ДП; л.23-24, том 2 от ДП, както и дадените от него пред друг съдебен състав на л.53-64, л. 224-226 от  ВНОХД № 452/2018 г., в т.ч. показанията му при проведените с негово участие очни ставки – л.68-71; л.228-230; л.233-234 от посоченото ВНОХД), на свид.Т. Б. (дадени пред друг съдебен състав – л.233-234 от ВНОХД № 452/2018 г.),

при приобщаване на писмени доказателства и доказателствени средства, а именно изисканите по ВНОХД № 452/2018 г. справка за съдимост ведно с бюлетини за съдимост на Б. К. А. (л. 25-27, 28-30); справка за съдимост на А. И. В. (л. 33); материалите по гр.д. № 26439/2015 г. по описа на СРС, по гр.д. № 52469/213 г. по описа на СРС, по гр.д. № 5913/2016 г. по описа на СРС, по гр.д. № 5575/2016 г. по описа на СРС; и по гр.д. № 5912/2016 г. по описа на СРС, се установява следната фактическа обстановка:

Подсъдимият Б. К. А. е роден на **.**.**** г. в гр.В., българин, български гражданин, със средно образование,  неженен, неосъждан (реабилитиран), живущ в гр.С., ул. „Ф. Н.“ № ***, ет.*, ап.**, с ЕГН ***********.

Подсъдимият А. И. В. е роден на **.**.**** г. в гр.С., българин, български гражданин, със средно образование, неженен, неосъждан, живущ в гр. С., ул. „П.“ № **, с ЕГН *********.

В миналото подс.Б. А. е бил осъждан със споразумение от 16.02.2006 г. на СРС по НОХД № 11242/2005 г. за престъпление по чл.194, ал.1 от НК, с присъда от 11.09.2006 г. на СРС, в сила от 27.09.2006 г. по НОХД № 7392/2006 г. за престъпление по чл.194, ал.1 НК и с присъда от 29.10.2009 г., в сила от 14.11.2009 г. на СРС по НОХД № 4604/2008 г., за престъпление по чл.155, ал.1, пр.2, алт.1 от НК, като за всяко от тези престъпления са му били наложени наказания пробация за срок от една година. С последния от цитираните съдебни актове, наказанията по трите дела са кумулирани, като на А. е определено едно общо, най-тежко наказание „пробация“ за срок от една година, като е постановено приспадане изцяло на изтърпяното наказание от същия вид и за същия срок по НОХД 11242/2005 г. на СРС и по НОХД № 7392/2006 г.  (справка за съдимост л.57 до л.61, том 1 от ДП). На основание чл.86, ал.1, т.2 от НК подс.А. е реабилитиран по право, считано от 14.11.2012 г., поради което се третира за неосъждан.

Подс.Б. А. и пострадалият – свид.Б.П. живеели в гр.С., като през 2012 г. поддържали приятелски отношения. Те често излизали в обща компания, а покрай общуването им свид.Б. П. се запознал и с подс.А. В., който бил приятел и охранител на подс. Б. А.. Подс.А. В. законно притежавал оръжие – пистолет, марка „Г. **“, кал.9х19 мм, с издадени за него разрешения за придобиване, съхранение, носене и употреба (виж писмо на началника на 02 РУП-СДВР на л.111, разрешения на л.165 до л.167 и фактура на л.168, всички в том 1 от ДП), което оръжие поради естеството на работата си редовно носел у себе си.

 В началото на 2013 г., 23-годишният тогава свид.Б. П.,   който по това време обитавал апартамента на родителите си в общо домакинство с тях, изпаднал във финансово затруднение. Макар семейството му да било достатъчно имотно задоволено, младежът не се обърнал към близките си за финансова помощ, а решил да поиска пари назаем от подс.Б. А. (тогава на 31 г.), за когото знаел, че разполага със средства. Последният се съгласил да услужи на своя приятел, но му поставил условие за връщане на заема с лихва. Пострадалият приел условието и подс.Б. А. ангажирал свой доверен адвокат – свид.М. А.Д. да изготви запис на заповед, който документ да му служи за обезпечение на връщането на заетата сума, ведно с уговорената лихва. Така на 08.02.2013 г. в кантората на свид.А.-Д. (която за краткост по-долу ще бъде обозначавана като свид.А.), разположена на бул. „В.“ № ** в гр.С., подс.Б. А. дал на свид.Б. П. в заем 15 000 лева, а последният подписал в качеството си на издател, запис на заповед., според която се задължавал да изплати на подс.А. 21 000 лева (съставляваща сбор на получената главница в размер на 15 000 лева плюс 6 000 лева лихви), с фиксиран падеж 08.06.2013 г. (л.44, том 1 от ДП). При подписването на документа между заемодателя и заемополучателя се обсъждал и вариант, връщането на сумата да бъде гарантирано и чрез предоставяне в залог на ползвания от свид.Б. П. лек автомобил „А. **“ с ДК № **** но когато в хода на разговора станало ясно, че автомобилът е „лизингов“ (т.е. ползването му се основавало на договор за лизинг), юристката свид.А. посъветвала клиента си – подс.Б. А. да не взима превозното средство, понеже то все още не принадлежало на заемополучателя.

 Датата на падежа изтекла, ала свид.Б. П. не се издължил на подс.А. и последният започнал настоятелно да търси пострадалия по телефона, за да си иска парите. Понеже младежът не разполагал с толкова средства, отлагал издължаването, а това ядосвало подс.А. и той прибегнал и до неправомерни механизми да си събере вземането, като посредством телефонна комуникация (разговори и съобщения) отправял заплахи спрямо потърпевшия, включително с физическо посегателство над него и семейството му (че ще го убие, ще го пребие, ще го изнасили, ще намери сестра му и ще я отвлече, че ще я изнасили и пр.). Заради вербалната агресия на подс.А., свид.Б. П. за известни времеви интервали напускал дома си в столицата и се установявал в бащината си къща в с.В., Л. о., като междувременно той споделил на баща си – свид.М. П. за оказвания му психически тормоз и го помолил за съдействие за връщането на заема към подс.Б. А..

След като свид.М. П. научил за проблемите на сина си, той си уговорил среща с подс.А. и на нея уверил заемодателя, че заетата  сума, ведно с лихвите ще му бъде върната. М. П. развивал доходоносен бизнес с горива, което обстоятелство било добре известно на подс.А., но понеже свидетелят не предпочитал да предоставя всички пари накуп, двамата се разбрали дългът да бъде плащан на вноски по банков път.

Така, за времето от 08.07.2013 г. до 28.10.2013 г., подс.А. получавал регулярно по банковата си сметка в „А. Б. Б.“ суми, които му нареждал свид.Б. П. (осигурявани от свид.М. П.), както следва: на 08.07.2013 г. – сумата от 4 515 лева; на 15.07.2013 г. – сумата от 3 100 лева; на 16.08.2013 г. – сумата от 4 000 лева; на 27.09.2013 г. – сумата от 2 000 лева; на 16.10.2013 г. – сумата от 2 000 лева; на 28.10.2013 г. – сумата от 2 000 лева (виж вносни бележки на л.47 до л.52, том 1 от ДП), като към инкриминираната дата общата стойност на преведените пари възлизала  на 17 615 лева.

През визирания период, въпреки постигната уговорка за разсрочено плащане и въпреки редовните парични постъпления, подс.А. не се чувствал удовлетворен, като продължавал да настоява пред свид.Б. П. да получи незабавно цялата дължима според записа на заповед от 08.02.2013 г. сума, а заради забавянето на плащането претендирал и за нейното увеличаване с нови лихви. 

Поради тази причина на 23.09.2013 г. отново в кантората на адв.А. по искане на подс.А. се стигнало до подписване на нова запис на заповед от свид.Б. П. в полза на дееца за сумата от 2 740 лева, която представлявала определена от последния лихва за забава, с падеж на плащане 29.11.2013 г. (л.45, том 1 от ДП

Наред с това продължавали и телефонните атаки на подс.А. с искания за издължаване, като те били вече насочени не само към свид.Б. П., но и към баща му, като на свид.М. П. подсъдимият изпращал съобщения със заканително и нецензурно съдържание.

Една надвечер през месец октомври 2013 г. (преди 28.10.2013 г.), двамата подсъдими А. и В. посетили жилището на родителите на св.Б. П., находящо се в гр.С., на ул. „Г.“ № **. Те позвънили на вратата, при което им отворила майката на пострадалия – свид.П. П., която познавала по физиономия подс.А., като лице от обкръжението на сина си. Без да бъдат поканени, подсъдимите нахълтали в апартамента и заявили на свидетелката, че търсят Б. и баща му, като подс.В. повдигнал якето си, за да демонстрира носения от него пистолет, който жената видяла втъкнат на колана му. Силно притеснена от вида на оръжието свид.П. казала на дейците, че съпруга й и сина й не са у дома, а след като подсъдимите излезли тя побързала да се обади на свид.М. П., когото очаквала да се прибере от работа и му съобщила за случилото се.  В това време свид.М. П. тъкмо приближавал към дома им, придвижвайки се с личния си автомобил „А.** К.“. Пред жилищната кооперация той бил пресрещнат от подсъдимите. Подс.А. го попитали къде е синът му и кога Б. ще се издължи по подписаните записи на заповед, на което свидетелят отговорил, че след като сумите по заема се внасят редовно, дългът ще бъде изцяло изплатен и няма причина за притеснение. От своя страна, подс.В. демонстрирайки отново оръжието си, с посочване към дръжката на пистолета, която се виждала, се намесил и заявил на свид.М. П., че трябва да даде колата си, като залог, че синът му ще плати. Свидетелят категорично отказал да предостави автомобила си и отвърнал, че на по-късен етап Б. ще приведе и остатъка от сумата, след което се прибрал.

На 28.10.2013 г. сутринта в 09:58 ч. свид.Б. П., който се намирал в гр.С., превел по банков път поредната вноска по сметката на подс.А. в размер на 2 000 лева. Последният обаче, продължавал да негодува, че не му е изплатено всичко претендирано и по телефона поискал от младежа да се срещнат в кантората на адв.А. (на посочения по-горе адрес), където Б. да подпише поредна запис за заповед в негова полза, за сума, която по естеството си отново да представлява лихва за забава по дадените преди това назаем пари. Пострадалият първоначално бил съгласен, тъй като по сметките му, му оставало малко за доиздължаване, поради което счел, че подс.А. ще търси лихва не повече от 1 000 – 2 000 лева. На същата дата около 17 ч. свид.Б. П. се придвижил до центъра на столицата с ползвания от него лек автомобил марка „А. **“ с ДК № *****, който управлявал по силата на договор за продажба на лизинг, сключен с „П. л. **“ ЕООД. Той паркирал колата си на пред заведение „С.“, находящо се на ъгъла между бул. „П. Е.“ и бул. „В.“ и се отправил към въпросната кантора пеша по бул. „В.“. Пред кантората срещнал подс.А., но понеже свид.А. закъснявала, се наложило двамата да я изчакат около 10-15 минути. Когато юристката пристигнала, тримата влезли в служебното й помещение. Свид.А. изготвила новата запис на заповед, според указанията на клиента си Б. А., а на свид.Б. П. било разяснено, че с подписването й се задължава на подсъдимия за сумата от 4 380 лева. Силно изненадан от прекомерността на поредната определена от подс.А. лихва, която освен всичко друго намирал и за обективно недължима, свид.Б. П. решил да не подписва нищо и напуснал кантората, използвайки оправданието, че се връща при колата си, заради  изтичането на времето за паркиране на „синя зона“. На тръгване, младежът казал на подс.А., че ще го изчака при автомобила си до заведението „С.“, воден от намерение окончателно да изяснят отношенията си.

Докато свид.Б. П. се връщал при автомобила си, подс.А. с изготвения документ – записа на заповед за 4 380 лева излязъл от адвокатката кантора и двамата с очакващия го отпред негов охранител В. се отправили в посока към заведението „С.“. Щом свид.Б. П. видял подсъдимите, излязъл от колата и когато същите се приближили младежът провел разговор с подс.А., а подс.В. останал на известно разстояние от тях (около 4-5 метра) и ги наблюдавал. При разговора, подс.А. настоявал Б. да подпише третата по ред запис на заповед и в крайна сметка свидетелят склонил, като го сторил на капака на колата си. Веднага след това младежът влязъл в купето и заел шофьорското място, приготвяйки се да потегли, а подс.А. отворил предната дясна врата и се настанил на седалката до него. Подс.А. запитал свидетеля кога ще му даде парите по последно подписаната запис на заповед и му заявил, че ще вземе автомобила му като залог за плащане на парите по нея (претендираните лихви в размер на около четири хиляди лева). При тези думи пострадалият се пресегнал към таблото и хванал в дясната си ръка оставения на стартера ключ за автомобила, а подс.А. го стиснал силно за китката, което принудило свидетеля да пусне ключа и предметът бил взет от подсъдимия. Последният излязъл от колата и се насочил към шофьорската врата, а силно уплашеният от действията му потърпевш напуснал шофьорското място и също слязъл от превозното средство от предната лява врата. В този момент пред него от лявата страна на колата се намирал подс.В., който дръпнал якето си, за да му демонстрира закрепеното на колана си огнестрелно оръжие и наредил на свидетеля да се качва на задната седалка. Пострадалият виждайки оръжието се подчинил, като в това време подс.А. поел управлението на автомобила, а подс.В. седнал на предната дясна седалка и потеглили. По време на движението те отново задавали на младежа въпроси кога смята да се издължи, като подс.В. отмествал якето си отляво, за да възприема свидетелят позиционираното в тази част на кръста му оръжие. Стигайки до Военно-медицинска академия, подс.А. спрял колата и наредил на пострадалия да слиза, като му казал, че ще си получи превозното средство, когато му даде парите. Младежът слязъл, а двамата дейци продължили в неизвестна за него посока. Малко по-късно, те оставили автомобила „А. **“ на паркинг пред жилището на подс.В. в гр.С., на ул.„П.“ № **.

Непосредствено след насилственото отнемане на автомобила, свид.Б. П. позвънил на баща си, за да му съобщи за случилото се и телефонирал на номер 112. Баща и син се срещнали пред сградата на 06 РУ-СДВР, като там разговаряли за инцидента и потърсили съдействие от полицейски служител, който обаче ги препратил към 04 РУ-СДВР, на чиято територия се развило инкриминираното събитие. С оглед на това, двамата свидетели посетили указаното им районно управление, където свид.Б. П. подал сигнал и било образувано досъдебно производство. Пострадалият контактувал с полицейските служители С. П. и свид.Н. Д., като оперативно-издирвателните мероприятия били възложени на последния на свид.Р. М.. След запознаване със случая, свидетелите М. и Д. първоначално се отправили към адреса, на който бил регистриран подс.А., с цел откриване на отнетия автомобил. Междувременно полицейски служител от 04 РУ-СДВР посъветвал потърпевшия да се обади на подс.А. и да му определи среща по-късно същия ден. В резултат на дадените указания, пострадалият се свързал по телефона с подс.А., заявявайки готовност да му плати, при което се разбрали да се видят на бензиностанция „Ш.“ на площад „Р.“ в гр. С., където да направят размяната.

         След получено обаждане от техен колега от 04 РУ-СДВР и с цел разкриване на извършеното деяние и установяване на извършителите, около 20 ч. на 28.10.2013 г., свидетелите М. и Д., както и свид.М. П., придружаван от дъщеря си, се насочили към мястото на уговорената от пострадалия по телефона среща, като пътували с отделни автомобили. Около 21.00 ч. до бензиностанцията пристигнали подсъдимите А. и В., които били докарани от техен познат свид.Д. Д. с неговия автомобил „М.“. Подсъдимите слезли и тръгнали към очакващия ги свид.М. П., но в този момент полицейските служители се появили и заповядали на лицата да се установят на местата си и да предоставят документите си за самоличност за проверка. Още тогава подс.В. уведомил свидетелите М. и Д., че носи у себе си законно притежаван пистолет, ведно с изискуемото разрешение. Докато изчаквали пристигането на оперативната дежурна група, подс.В. споделил на полицейските служители, че колата на пострадалия е паркирана пред жилището му и посочил местонахождението й. Той ги отвел до адреса си (гр. С., ул. „П.“№ **) и предал автомобила, ведно с ключа за него, за което малко по-късно в сградата на районното управление бил съставен протокол за доброволно предаване (л.11 от ДП). Още същата вечер подсъдимите били задържани по реда на ЗМВР. За подс.Б. А. било внесено искане и за вземане на мярка за неотклонение „Задържане под стража“, което в първата съдебна инстанция било уважено, а впоследствие ревизирано от въззивната, която определила на лицето мярка за неотклонение „Подписка“. На 29.10.2013 г. с приемо-предавателен протокол, процесният лек автомобил „А. **”, рег. № ****  бил върнат на пострадалия (л.41, том 1 от ДП).

         Според заключението на назначената и изготвена по делото съдебно-оценителна експертиза (л.84 и л.85, том 1 от ДП), стойността на инкриминирания автомобил, марка „А. **”, рег. № **** към момента на деянието, е била в размер на 20 250 лева.

         От заключението на назначената комплексна съдебнопсихиатрична и психологична експертиза (л.142  до л.149, том 1 от ДП), се установява, че свид.Б. П. не страда от психично заболяване, няма данни за зависимост от алкохол или психоактивни вещества. Не се установяват отклонения в индивидуалното развитие и наличие на умствена недоразвитост или деменция. Същият може правилно да възприема фактите, имащи значение за делото и да дава достоверни показания за тях. Към момента на инркиминираното деяние отправените заплахи и извършените действия са били възприети като реална заплаха за неговия живот, като са възбудили у него уплаха и страх от неблагоприятни последици. Случилото се е представлявало за него силен стресогенен фактор и е предизвикало както негативни емоционални реакции, така и вегетативни смущения (замайване на главата). Впоследствие благодарение на добрата личностна структура, изградените механизми за справяне и съхранения усет за реалност, Б. П. е успял да преработи стресовата ситуация и не е развил психично разстройство. 

         Съобразно заключението на назначената в първоинстанционното производство съдебно-почеркова експертиза, ръкописният текст „Б. М. П.“, както и подписът в долния десен ъгъл срещу думата „издател“ в записа на заповед от 08.02.2013 г., са били изпълнени от свид.Б. П..

         ***

Горната фактическа обстановка, възприета от въззивния съд, не съдържа особено съществени различия от отразените в мотивите на атакуваната присъда основни фактически положения, включени в предмета на доказване, като е допълнена с някои детайли, които настоящата инстанция намира, че са от значение за пълното и обективно представяне на казуса, както и за отговора на наведените защитни възражения.

Изнесените в атакуваната присъда фактически положения, са преобладаващо правилно установени и съответстващи на коректния прочит на доказателствената съвкупност по делото (с малки изключения, които ще бъдат посочени по-долу), но отделен е въпросът, че цялостен анализ на тази съвкупност в мотивите на първата инстанция, действително отсъства, особено що се касае до гласните доказателства, което обяснимо е предизвикало и защитните оплаквания във въззивното производство, спрямо предпочитанията на СНС към определени доказателствени източници без коментар на съществуващите в тях противоречия.  

СНС е пропуснал да констатира наличните несъответствия в показанията на основния свидетел по делото Б. П. и не е изложил съображения на кои от изявленията му се доверява и съответно защо, поради което защитните възражения в тази насока се явяват основателни. Освен това, първата инстанция е посочила, че за изграждането на фактическите си изводи се позовава на обясненията на подсъдимите и на показанията на разпитаните свидетели по делото, които поименно е изброила (Б. П., М. П., П. П., М. А., Р.М., Н. Д., С. П., Т. Б., Д. Д., Н. Р., Г. Г.), но на практика нейната фактология не почива на всички тези гласни доказателства, което е видно и от развитите по-нататък в мотивите й съображения за игнориране на някои от тях цялостно или частично.

Тези дефицити обаче, не са основания за отмяна на обжалваната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първостепенния съд, понеже нарушенията, са отстраними от въззивната инстанция, чрез провеждане на включената в правомощията й самостоятелна дейност по проверка и оценка на доказателствената съвкупност (включваща и възможност за установяване на нови фактически положения). Ето защо, с настоящото решение се налага провеждане на повторен самостоятелен доказателствен анализ, именно с оглед саниране на пропуските в аналитичната дейност на първостепенния съд.

Основателно към ползваната доказателствена маса, са били причислени от СНС инкорпорираните по делото (към момента на първоинстанционното му разглеждане), писмени доказателства и доказателствени средства – протоколи за доброволно предаване, протокол за оглед, записи на заповед от 08.02.2013 г., 23.09.2013 г. и 28.10.2013 г., разпечатки на вносни бележки от „А. б. Б.“АД, писмо на ТД НАП изх.№ 40-00-345/08.07.2014 г., писмо на 02 РУП - СДВР рег.№ 30974/20.06.2014 г., писмо на 02 РУП - СДВР  рег.№ 45954/17.09.2014 г., ведно с приложенията към тях, писмо на СДВР, ОПП  рег.№ 883696/30.09.2014 г. с приложения, справки за съдимост на подсъдимите, защото са относими към неговия предмет и спомагат за изясняване на релевантните обстоятелства. По отношение на писмения доказателствен материал, настоящият съдебен състав се разграничава единствено от виждането на първата инстанция за придаване на доказателствена стойност на докладните записки, заповедите за задържане по ЗМВР и протоколите за лични обиски по чл.68 от ЗМВР, защото в случая това са съставени документи в полицейска процедура по специален закон, установяващи служебна дейност на полицейските органи, които не са изготвени при условията и по реда на НПК. Цитираните документи не са обект на престъпление, не са средство на престъпление, не съдържат следи от престъпление и не носят данни за такова. На тях съдът може да се позове при констатации, че дадени служебни полицейски дейности са били проведени, но не и при констатации за фактически данни по чл.104 от НПК, които да са свързани с включените в предмета на доказване обстоятелства по чл.102 от НПК.

Правилно СНС е кредитирал и се е позовал на експертните заключения по назначените и изработени в досъдебното производство комплексна съдебно-психиатрична и психологична и съдебно-оценителна експертиза, като и изготвената в първоинстанционното производство съдебно-почеркова експертиза, защото същите са компетентни, обективни, ясни и са отговорили в пълнота на поставените им задачи, а експертните изводи не са се оборвали от останалия доказателствен материал.

При разглеждането на показанията на свидетелите и по-специално показанията на Б. П., които са заложени във възприетата в мотивите към присъдата фактология, СНС е счел, че за основните, попадащи в предмета на доказване факти, тези показания заслужават доверие, защото са последователни, логични и съдържат детайли за поведението на всеки един от двамата подсъдими.

Свид.Б. П. е бил разпитван няколко пъти в досъдебното производство, както и пред първоинстанционния и въззивния съд. След проучване на свидетелската му теза, настоящият въззивен състав намира, че действително се установяват противоречия за определени обстоятелства, за които потърпевшият е свидетелствал в различните фази на наказателния процес.

Изначално, преди коментара на показанията на този свидетел, въззивната инстанция отбелязва, че въпреки приобщаването чрез прочитане на показанията му от 28.10.2013 г. (приложени на л.27 и л.28, том 1 от ДП), не ползва същите и ги изключва от годната доказателствена съвкупност, тъй като са били дадени пред некомпетентен орган (оперативен работник).

На първо място, въззивният съд счита за безспорно установено обстоятелството, че свид.Б. П. е взел пари назаем от подс.А., а именно сума в размер на 15 000 лева, която е обещал да върне със съответна лихва. При всички разпити свид.Б. П. е поддържал реалното получаване именно на тази сума, което твърдение е и доказателствено подкрепено от показанията на свид.М. П. (л.31-32, том 1 от ДП, приобщени чрез прочитане на основание чл.281, ал.4, вр. ал.1, т.1 и т.2 от НПК и потвърдени изцяло от лицето), поради което въззивният съд го възприема. Що се отнася до показанията на свид.Б. П., че подс.А. теглил кредит преди отпускането на заема, поради което разполагал с такава голяма сума, че да може да му услужи, същите отново следва да бъдат кредитирани, защото се подкрепят от обясненията на подс.А.. Последният при разпита си пред настоящия състав (л.43 от настоящото ВНОХД) след предявяване на писмени доказателства във връзка с отпускане на банкови кредити е заявил, че действително е получил кредит за сумата от 40 000 лева, която му е била отпусната около три месеца след 08.02.2013 г., но и преди това е теглил кредити, като е работил и в сивия сектор като търговски представител при свой приятел (без сключен граждански и трудов договор).

Досежно развилите след това помежду им отношения във връзка с връщането на заема и точния размер на допълнително начислените от подс.А. лихви, тезата на пострадалия е противоречива. В съдебно заседание пред СНС (л.37 от първоинст.производство) свид.Б. П. е заявил, че е подписвал общо три записи на заповед в полза на подс.А. – първата за сумата от 16 500 лева в кантората на свид.А., втората отново в кантората, без да конкретизира за каква сума и третата за сумата от 2 500 лева на капака на автомобила. Твърдял е, че сумите по последните два документа представлявали лихва за забава, които подс.А. сам определил. СНС е предявил на свидетеля записа на заповед от 08.02.2013 г. във вид на заверено копие, при което същият е отрекъл фигуриращият в нея подпис да съвпада с неговия. След предявяване от съда и на другите два документа – записите на заповед от 23.09.2013 г. и 28.10.2013 г., Б.П. си е припомнил, че е подписвал такива документи и че в тях са били вписани именно определените от подс.А. лихви – 2 740 лева и 4 380 лева. При повторния си разпит пред СНС (л.157 от първоинст.производство) на свид.Б. П. е бил предявен оригинал на записа на заповед от 08.02.2013 г., при което същият е потвърдил, че подписът е неговият, но не си спомнял дали това е сумата, за която се подписал. В хода на проведеното въззивно съдебно следствие свидетелят излага, че е трябвало да върне сумата от 16 500 лева, като с времето тази сума се увеличавала. АСНС  на основание чл.281, ал.1, т.1 и т.2, пр.2 от НПК е приобщил чрез прочитане показанията на свидетеля, дадени по ВНОХД № 452/2018 г. пред друг съдебен състав, където свидетелят в разпита си от 28.01.2019 г. (л.53) е заявил, че първата запис на заповед, която е подписал е била за сумата от 16 500 лева, като бил изплатил дължимата сума преди подписването на тази за голямата сума от 21 000 лева. И още е посочил, че на инкриминираната дата отишъл в кантората на адв.А., където подс.А. му поискал прекомерна лихва за забава от 4 000 лева, поради напуснал кантората, като в крайна сметка подписал по-късно при колата си въпросната запис на заповед. В дадените показания на досъдебното производство (на л.29-30, том 1 от ДП, приобщени по реда на чл.281, ал.4 вр. с ал.1, т.1 от НПК) свид.П. е твърдял, че е подписвал в полза на подс.А. два пъти записи на заповед – за 16 500 лева и за 21 500 лева, като втората била подписана в кантората на адв.А.. Впоследствие при разпита пред разследващ полицай от 18.06.2014 г. (л.106, том 1 от ДП – показания, приобщени чрез прочитане на основание чл.281, ал.4 вр. с ал.1, т.1 от НПК) е посочил, че е посещавал два пъти кантората на свид.А., като първият път през лятото на 2013 г. се задължил на подс.А. за сумата от 17 500 лева, подписвайки запис на заповед, а вторият път на 28.10.2013 г. е напуснал кантората, като по-късно поради натиск от подс.А. подписал втора запис на заповед за 4 380 лева на капака на автомобила си. При последващ разпит на свидетеля пред разследващ полицай на 30.10.2014 г. (л.136, том 1 от ДП – показания, приобщени на основание чл.281, ал.4 вр. с ал.1, т.1 от НПК), на който на свидетеля е било извършено предявяване на наличните по делото заверени копия на записи на заповед от 08.02.2013 г. за сумата от 21 000 лева, от 23.09.2013 г. за сумата от 2 740 лева и от 28.10.2013 г. за сумата от 4 380 лева, същият е заявил, че собственоръчно е положил подписи и върху трите документа и е уточнил, че не е вярно отразеното в протокола за разпит от 18.06.2014 г. по отношение на записа на заповед от 08.02.2013 г. При последния проведен разпит на свидетеля в досъдебното производство (л.23-24, том 2 от ДП – показания, приобщени чрез процедурата по чл.281, ал.4 вр. с ал.1, т.1 от НПК) свидетелят е поддържал, че парите, които дължал на подс.А. са сумите, описани в приложените по делото записи на заповед, но че реалната сума, която получил от подсъдимия била 15 000 лева, като всичко над нея съставлявало определени му от дееца лихви. Настоящият състав счита, че в частта касателно броя на записите на заповед, датите на подписването им и сумите по тях, с които потърпевшият се е задължил, доверие заслужават показанията му от досъдебното производство, дадени в последните му два разпита (на л.136, том 1 и на л.23-24, том 2 от ДП), че се е задължил именно по трите записи на заповед (от 08.02.2013 г., от 23.09.2013 г. и от 28.10.2013 г.), защото тези му показания обективно кореспондират на приложените по делото писмени доказателства, на заключението на назначената в първоинстанционното производство съдебно-почеркова експертиза, на показанията на свид.А., относно това колко пъти е била посещавана от Б. и Б. в кантората си за изготвяне на този вид документи, както и на обясненията на подс.А., който също говори за три записи на заповед, подписани на упоменатите в тях дати. И пред съдебните състави – първоинстанционен и въззивни (пред които е бил разпитван), свид.Б. П. е продължавал да настоява, че са верни показанията му от досъдебното производство за съществуване и на друг запис на заповед за 16 500 лева, който бил съставен преди записа на заповед от месец февруари за 21 000 лева (т.е., че е съществувал документ, чрез който пострадалият първоначално се е задължил за по-ниска лихва върху реално отпуснатите му в заем от подс.А. 15 000 лева), на което свидетелско твърдение СНС неоснователно се е предоверил, включвайки го в изложената в мотивите си фактология. Въззивният съд обаче, не го възприема, тъй като се оказва изолирано от доказателствената съвкупност. Описаните неточности в показанията на пострадалия във връзка с финансовите му отношения с подс.А., изразяващи се в смесване на дати, суми и честота на документалното им отразяване, апелативният съд преценява не за проява на свидетелска недобросъвестност, а за дължащи се на динамиката в развитието на уговорките на свидетеля с подс.А., при които последният многократно е провеждал телефонни разговори с младежа по повод връщането на парите, поставял му различни условия и определял различни лихви. В този смисъл свид.П. е заявил при разпита си пред предходния въззивен състав по ВНОХД № 452/2018 г. (показания на л.61 –  приобщени по реда на чл.281, ал.1, т.1 и т.2, пр.2 от НПК) следното: „Бяха постоянно различни суми, постоянно различни периоди… Сега искам да си спомня,  защото искам да се приключи. Парите не мога да се сетя, какви суми бяха, имаше дати, на които се връщаха парите. Наистина не мога да се сетя колко пари оставаха да върна“. 

За правдиви настоящият съдебен състав намира показанията на свид.Б. П., които са в смисъл, че изключая първата запис на заповед, по която е имало реално получена от него на заем сума в размер на 15 000 лева (а остатъкът до фиксираната в документа от 08.02.2013 г. стойност е съставлявал лихва), то сумите по следващите записи на заповед, по които се е задължил, не са отразявали действително предоставени в заем пари (т.е. нови заеми), а са представлявали единствено лихви, начислявани заради несвоевременното издължаване на въпросните 15 000 лева. В тази им част показанията на пострадалия при всичките му проведени разпити, при които са му били задавани въпроси за конкретното обстоятелство, са били напълно последователни и без отклонения, като съответстват на достоверната част от показанията на свид.А., изложени при разпита й пред СНС. В съдебно заседание пред СНС (л.36 от първоинст.производство) свидетелката е посочила, че подс. А., който й бил клиент, се свързал с нея, като й казал, че ще даде пари на свой приятел и иска същата да изготви запис на заповед, а впоследствие А. й се обаждал още два пъти, като се оплаквал, че свид.Б. П. не му връща парите, поради което се наложило да изготвя нови записи на заповед. При проведения й преразпит от първоинстанционния съдебен състав (л.141-142 от първоинст. производство) същата е поддържала, че е изготвяла няколко пъти записи на заповед във връзка с първоначално предоставения от подс.А. на свид.Б. П. заем, парите по който били предадени в нейно присъствие, но че следващите посещения на лицата за съставяне на нови записи на заповед, били заради неплащане: „Всяка следваща запис на заповед беше натрупване, с оглед неплащане.“ Добавила е още, че самата тя посъветвала подс.А. да не подновява записите на заповед, а да извади изпълнителен лист, понеже според нея свид.Б. П. нямал финансовата възможност да върне парите.

Въззивният съд не кредитира показанията на свид.Б. П. в частта им, че сумата от 15 000 лева не му е била дадена в кантората на адв.А., защото в упомената им част, те са неподкрепени от други доказателства и се опровергават от показанията на цитираната свидетелка, както и от обясненията на подс.А..

За достоверни, апелативният съд намира твърденията на свид.Б. П., че в срока по първата запис на заповед заемът не е бил издължен, че издължаването на същия е стартирало около месец след фиксирания в тази първа запис на заповед падеж, т.е. през юли 2013 г., че то е продължило и до самата инкриминирана дата, както и че върнатите по банков път пари са възлизали на около 17 000 – 18 000 лева. Тези твърдения на пострадалия са били поддържани при всичките му разпити, кореспондират на писмените доказателства по делото – вносните бележки за извършените банкови преводи (на обща стойност 17 615 лева) и се потвърждават от показанията на свид.М. П., а в т.ч. не се отричат и от обясненията на подс.А..

Контролиращата инстанция кредитира частта от показанията на свид.Б. П., депозирани в досъдебното производство (л.29, л.106, л.136, том 1 от ДП) приобщени чрез прочитане и поддържани при разпитите му в съдебна фаза, в която последователно и еднозначно е заявявал, че през лятото на 2013 г. до инкриминираната дата, подс.А. многократно го е търсил по мобилния телефон, както в телефонната им комуникация и при лични срещи настоявал за издължаване, отправяйки заплахи. Свидетелят е категоричен, че именно поради упражнявания от подс.А. психически натиск се наложило да напуска семейното жилище в столицата и да пребивава в с.В., Л. о.. Изложеното от пострадалия относно отправяните му заплахи от подс.А. се потвърждава и от показанията на баща му – свид.М. П., които е споделил за упражнявания върху сина му психически тормоз, като и за наложилото се в тази връзка негово заминаване на село. Нещо повече, от показанията на свид.М. П. е видно, че намесвайки се във финансовия проблем на сина си, той самият е станал обект на съобщения със заканително и нецензурно съдържание, които подс.А. му изпращал (вкл. от чужди телефонни номера), пак по повод връщане на претендираните от дееца суми. 

В досъдебното производство пострадалият не е споменал за посещението на адвокатската кантора на инкриминираната дата, като е пресъздал събитията в смисъл, че първата му среща с подс.А. тогава се е състояла пред заведението „С.“ (където пристигнали двамата подсъдими). В показанията си пред СНС той вече е споделил, че на 28.10.2013 г. всъщност първо се е срещнал с подс.А. при адвокатската кантора, където отказал да подпише поредната запис на заповед за исканата от дееца сума от около 4 000 лева, счетена от свидетеля за прекомерно висока, а после се насочил към автомобила си, паркиран в близост до заведението „С.“, намиращо се на ъгъла на бул. „П. Е.“ и бул. „В.“ в гр.С.. Разпитан във въззивното съдебно следствие пред настоящия състав, потърпевшият е продължавал да твърди, че на инкриминираната дата подс.А. му се е обадил и двамата си уговорили среща в кантората на адв.А., за да се изяснят относно остатъка от дължимата сума. В приобщените по реда на чл.281, ал.1, т.1 и т.2, пр.2 от НПК показания на Б.П., дадени при предходното разглеждане на делото във въззивната инстанция, включително и тези при проведените очни ставки с негово участие, свидетелят, с изключение на заявеното при разпита му на 28.01.2018 г., пак е поддържал, че след проведен телефонен разговор и уговорена среща между него и подс.А., самостоятелно е отишъл до кантората, където вече го очаквал същият подсъдим. Свидетелят е последователен и в твърденията си, че тогава се наложило да изчакат свид.А. отпред защото закъснявала поради служебни ангажименти. В този контекст е необходимо да се посочи, че настоящият състав кредитира изявленията на Б. П. описващи въпросната среща в адвокатската кантора и поведението на присъствалите на нея лица, вместо изявленията му от досъдебната фаза и при разпита му пред предходния въззивен състав от 28.01.2018 г., защото отговарят на показанията на свид.А. и обясненията на подс.А., в които също се съдържа информация за такава среща, а и самият пострадал е изяснил, че в хода на досъдебното производство решил да пропусне предисторията с адвокатската кантора, тъй като не искал допълнително да създава притеснения на баща си.  

В показанията на свид.Б. П. (приобщени чрез прочитане), депозирани при проведената между него и свид.А. очна ставка по ВНОХД № 452/2018 г., свидетелят е говорил, че не е влизал изобщо в адвокатската кантора, но това негово твърдение е било опровергано както от показанията на свид.А., които в тази им част, въззивният съд преценява за последователни и искрени, така и от обясненията на подс.А., а отделно, то се явява разколебано чрез последващите  показания на пострадалия пред настоящия съдебен състав, в които вече изразява несигурност дали през този ден са влизали вътре в самото помещение или разговорът са го водили пред същото. От тях става ясно още, че именно в кантората младежът проявил своеобразен отказ да подпише поредната запис на заповед и напуснал под претекст, че му изтича времето за „синя зона“.

Апелативният съд намира за правдиви твърденията на свид.Б. П., че тръгването му от кантората се е дължало на нежелание да се задължава за подобна прекомерна сума за лихви, но не и показанията му при проведената очна ставка пред предходния въззивен състав (по ВНОХД № 452/2018 г. на л.228), че изразил несъгласието си за подписване на записа на заповед открито, като тръгнал към автомобила си, без да използва оправдания, понеже те се разминават освен с показанията на свид.А. и обясненията на подс.А., но и с последващата позиция на потърпевшия, развита пред настоящата инстанция, в която си припомня за използвания предлог да си тръгне от кантората.

За отговарящи на действителността се преценяват показанията на свид.Б. П., дадени пред настоящия състав, както и пред предходния въззивен състав, приобщени чрез прочитане, че при напускането на адвокатския офис казал на подс.А., че ще го изчака при автомобила си, което било израз на намеренията му за окончателно уточняване на финансовите им отношения. Този факт съответства на заявеното от свид.А. и от подс.А., че на излизане Б. казал, че ще изчака подс.А. при колата си. Не се кредитират обаче, показанията на пострадалия от досъдебното производство, при разпитите му от 18.06.2014 г. и от 11.10.2016 г. (приобщени чрез прочитане), че за да бъде склонен да подпише записа на заповед на капака на автомобила си на инкриминираната дата е бил заплашен словесно от подс.А. с думите „ще те пребия“ (виж първия от посочените разпити). Освен че отправянето на закани в този момент се отрича в обясненията на цитирания подсъдим, разискваното обстоятелство не се поддържа от самия пострадал. В показанията си пред предходния въззивен състав по ВНОХД № 452/2018 г., съдържащи се в очната ставка с подс.А. (приобщени чрез прочитане), Б. П. неубедително и без конкретика е заявил, че е бил принуден от подс.А. да подпише записа на заповед на капака на автомобила си, без да пояснява в какво се е изразявало заплашването.  Разпитан в същото съдебно заседание, но преди провеждането на очната ставка (показания отново приобщени чрез прочитане) е посочил, че на инкриминираната дата е подписал записа на заповед на капака на колата, тъй като се страхувал от отправените около една – две седмици по-рано заплахи от подс.А., но за конкретния ден не помни дали деецът го е заплашвал. Отделно е пояснил, че не е искал да се задължава по поредната определена му от подс.А. лихва, като се опитал да уговори последния да изчака, понеже баща му (свид.М. П.) събирал парите. В този смисъл, апелативният съд намира, че подписването на записа на заповед не се е състояло вследствие на непосредствено предхождаща закана (вербална или невербална), отправена на инкриминираната дата, което обаче съвсем не изключва състояние на страх у пострадалия от подс.А.. Твърденията на свид.Б. П. за наличието на такъв страх са обективно обусловени от системния психически тормоз, на който е бил подлаган (съобразно кредитираните му показания за това обстоятелство и показанията на родителите му), като подобно състояние не предпоставя автоматично реакция по паническо бягство и криене от източника на тормоза, както се опитва да внуши подс.А.. Страхът обуславя и поведение на ситуативно подчинение и съобразяване, особено като се имат предвид особеностите на конкретния случай – условията на финансова зависимост на пострадалия от подс.А. и предхождалите я близки отношения между двамата.

Настоящият състав възприема показанията на свид.Б. П. от досъдебното производство и пред СНС за това, че подсъдимите пристигнали заедно пред „С.“, защото тези му показания са логични и отговарят на техните обяснения. В производството пред настоящата инстанция, подс.А. заявява, че с подс.В. заедно отишли при паркинга пред „С.“, като охранителят му стоял на известно разстояние от тях (от А. и Б. П.) докато изяснявали отношенията си. Подс.В. в обясненията си пред СНС е посочил, че на икнриминираната дата отишъл заедно с подс.А. пред „С.“, тъй като последният имал среща там със свид.Б. П. и се „притеснявал нещо да не стане“. По думите на подс.В., докато те разговаряли, той стоял на около 4-5 метра от тях. Според обясненията на подс.А. пред СНС, същият се обадил на В. и поискал от него да го придружи на срещата със св.Б. П.. В показанията си пред предходния въззивен състав (приобщени чрез прочитане), пострадалият е споменал, че възприел подс.А. сам да пристига на уговорената среща пред „С.“, като едва по-късно, след като подс.А. му взел ключа за автомобила, видял подс.В., но това променено твърдение е неубедително и доказателствено неподкрепено, като е очевидно, че се дължи на избледняване на спомени, на които разпитваният не е отдавал значение, защото именно в тази връзка е допълнил: „Аз не мога да се сетя точно как бяха нещата. На 100 % не мога да се сетя, много ми е бледо вече това нещо.“

Апелативният съд намира за достоверни показанията на пострадалия по обстоятелствата, че след като подписал записа на заповед на капака на автомобила си пред заведението „С.“, влязъл в превозното средство и седнал на шофьорското място, а до него отпред се настанил подс.А.; че подс.А. му заявил, че ще вземе колата му до издължаването; че като чул това свидетелят взел намиращия се ключ за колата от стартера в ръката си, при което подс.А. го стиснал за китката и че така му взел ключа; че веднага след това подс.А. излязъл от автомобила и се насочил към шофьорското място; че свидетелят се изплашил от действията на подс.А., поради което също понечил да излиза, като в този момент видял подс.В. застанал между предната и задна лява врата на колата; за това, че последният повдигнал якето си и показал огнестрелното си оръжие, като свидетелят възприел дръжката на пистолета, носен от подс.В. от лявата страна на колана му и много се изплашил; за това, че същият подсъдим му наредил да седне отзад в колата, на което свидетелят се подчинил, а двамата подсъдими се настанили отпред – А. на шофьорското място, а В. до него и потеглили; за това, че по време на движението подсъдимите отново питали свидетеля кога ще се издължи, като подс.В. пак повдигнал якето си и показал носеното от него оръжие; че подс.А. спрял автомобила на улица до ВМА и наредил на свидетеля да слиза, което той изплашен от действията им направил.

За гореизброените релевантни за делото обстоятелства, показанията на свид.Б. П. са без съществени отлики и еднопосочни при проведените му разпити. Впрочем и самите подсъдими в обясненията си говорят (макар и застъпвайки коренно различна версия – за доброволно предаване на автомобила, като обезпечение за връщането на дължима сума), че свид.Б. П. бил превозен на задната седалка, а те се намирали отпред, като А. шофирал и че младежът бил оставен в района на ВМА.

Относно описанието на процесното събитие, при многобройните разпити на пострадалия, провеждани в различни времеви периоди, обяснимо се срещат разминавания по детайли, но те не са от особена значимост и по никакъв начин не повлияват непоколебимата му позиция, че владението върху превозното средство не е било отстъпено от него на подсъдимите доброволно, а вследствие на упражнена принуда.

При съвкупния прочит на показанията на свид.Б. П. става ясно, че за обстоятелството колко пъти е видял оръжието на подс.В. и къде се е намирало то, на практика значими разлики няма, защото в някои от разпитите свидетелят говори за първия път (на излизане от автомобила), в някои – за втория (докато е бил превозван), но в някои си спомня и за двата. Така в показанията си от досъдебното производство на л.30, том 1 от ДП (приобщени чрез прочитане), свидетелят е посочил, че докато са се движили,  подс.В. след като го питал кога ще върне парите дръпнал леко якето си и младежът видял от лявата страна на колана му оръжието. В следващи свои показания пак от досъдебното производство (също приобщени чрез прочитане), дадени при разпит от 18.06.2014 г. (л.106, том 1 от ДП), свидетелят е заявил, че когато на инкриминираната дата излязъл от колата, подс.В. посегнал заплашително към пистолета си и му казал да седне отзад в автомобила. По-нататък, пак в досъдебната фаза, в показанията си от 11.10.2016 г. (л.23-24, том 2), приобщени чрез прочитане, подсъдимият е посочил, че когато излязъл от автомобила си, уплашен от действията на подс.А., тогава видял другия подс.В., надвесен към шофьорската врата, който му показал, че вдясно на панталона си има мушнат пистолет. При разпита си пред СНС, Б. П. е споделил: „Не исках да си давам колата, но Б. ми взе ключа и Т. беше отвън и ми показа оръжието си. Вдясно беше на колана му.“; “Т. си показа оръжието само един път и то беше, когато излезнах в началото от колата, когато видях Б. да се задава“. При проведения му преразпит в първоинстанционното производство обаче, свид.Б. П. прави и допълнението, че и докато се е возел отзад е видял пистолета на колана на подс.В., без да може да уточни дали оръжието било вдясно или вляво. Настоящият състав е приобщил  чрез процедурата по  чл.281, ал.1, т.1 и т.2, пр.2 от НПК  показанията на потърпевшия, дадени пред предходния въззивен състав, включващи и направените от свидетеля коментари след прочитане на показанията му от досъдебното производство. В тях свидетелят категорично сочи, че на инкриминираната дата е видял пистолета на подс.А. два пъти – първият път непосредствено след излизането от автомобила („Като се надигнах да изляза видях пистолета“), а вторият път докато се движили с колата, като свидетелят си припомня, че пистолетът бил отляво на кръста на подс.В.. Впрочем тези изявления са се покривали изцяло с показанията на свидетеля от досъдебното производство, депозирани в годината на процесния случай, когато спомените му са били най-пресни, а и отговарят на житейската логика, според която видимата за задностоящия в купето на автомобила позиция на пистолета е била, ако оръжието се е намирало от лявата страна на кръста на седналия на предна дясна седалка човек.

Във връзка с дадените указания от ВКС, настоящият състав намира за нужно да се спре конкретно на показанията на свид.Б. П. пред СНС при проведения му разпит от 27.03.2017 г., като при анализа им съдът не открива противоречия. Действително в тях свид.Б. П. е съобщил, че бил видял подс. В. да има оръжие още преди случката с ключа („Когато видях, че има оръжие, още не се беше случила случката с ключа. Т. беше шофьор на А. и сме се виждали 2-3 пъти преди това чрез Б..“), но с оглед на съдържанието им, несъмнено следва, че свидетелят не е имал предвид да е възприел оръжието преди взимането на ключа на инкриминираната дата, а че е научил за притежаваното от подс.А. В. оръжие известно време преди нея, като именно по тази причина е уточнил, че подс.В. е бил шофьор на известен певец и се е виждал с него покрай подс.А. около 2-3 пъти преди случая (в тази връзка са и показанията му относно станалото в заведението „П.“ в гр.С. и посещението на двамата подсъдими в дома на родителите му, като и в двата случая подс.В. демонстрирал носения от него пистолет). Що се отнася до заявеното от свид.Б. П., че подс.В. му показал оръжието си, когато видял подс.А. да се задава към него (т.е. цитираното и по-горе изречение: „Т. си показа оръжието само един път и то беше, когато излезнах в началото от колата, когато видях Б. да се задава“), то визира момента след упражненото насилие за отнемане ключа, когато подс.А. се насочил към шофьорското място.  

Според дадените указания от ВКС, настоящият състав счита за необходимо да анализира и заявеното от свид.Б. П. при разпита му от 29.10.2013 г. на досъдебното производство (л.29 и л.30, том 1 от ДП): „Т. не е вадил оръжието, не ме е заплашвал с него.“, като съдът и тук не съзира противоречие с останалите депозирани по делото и надлежно приобщени показания на същия свидетел. В никои свои показания, пострадалият не е твърдял, подс.В. да е вадил оръжието, да го е насочвал или размахвал, като независимо какъв начин на изразяване е ползвал, изявленията му са имали предвид ненатрапчиво излагане на показ на оръжието (чрез повдигане на якето), което действие обаче, е било напълно достатъчно свидетелят да възприеме предмета и да се уплаши.

Следва да се отбележи, че пострадалият при всички проведени разпити е бил категоричен, че на инкриминираната дата е видял носеното от подс.В. оръжие (пистолет). Индиректно подкрепящи показанията му за конкретното обстоятелство, са показанията на неговите родители – свидетелите М. и П. П., които също са възприели пистолета на В. и телодвиженията на последния, с които е демонстрирал наличието на оръжието, при посещението на дома им, съвместно с подс.А. няколко дни преди инцидента. Индиректно подкрепящи показанията на пострадалия пак за същото обстоятелство са и показанията на свидетелите М. и Д., че В. е носил лично оръжие при придружаването на подс.А. до бензиностанция „Ш.“ на бул. „Б.“ в гр. С., както и обективните писмени доказателства – приложените по делото разрешителни за придобиване, носене и съхранение, респ. фактура за закупуване на пистолет „Г.“ **…, кал. 9х19 и боеприпаси за него. Показанията на пострадалия са в унисон и с житейската логика, предпоставяща подобно въоръжаване на подс.В. при придвижването му съвместно с подс.А., щом първият е изпълнявал функции по охрана на втория. 

Не е налице съществено противоречие, в показанията на свид.Б. П., заради назоваването от него на мястото, откъдето взел ключа за автомобила в ръката си веднага след като подс.А. му обявил намеренията си да го лиши от превозното средство, веднъж стартер (в прочетените показания на л.29-30, том 1 от ДП), веднъж табло (в показанията от въззивното съдебно следствие), защото свидетелят не влага в тях смисъл на отделни автотехнически детайли, а визира един и същи ареал в предната част на купето.

Не се открива и съществено противоречие в казаното от свид.Б. П. в досъдебното производство и пред СНС, а впоследствие и пред въззивния съд, относно упражнената спрямо него от подс.А. принуда,  за домогване до ключа за автомобила. Така в показанията си пред разследващ орган от 29.10.2013 г. (на л.29-30, том 1 от ДП, приобщени чрез прочитане), пострадалият е заявил, че подс.А. „насила издърпал ключовете от ръцете му“, а в тези от 11.10.2016 г. (на л.23, том 2 от ДП, пак приобщени чрез прочитане), че подсъдимият му хванал ръката за китката и го стиснал, за да пусне ключа. В показанията си пред първоинстанционния съд (в съдебно заседание от 27.07.2017 г.), свидетелят е потвърдил, че е бил хванат за китката от подс.А., а в съдебно заседание от 29.09.2017 г. е казал следното: „Взе ми ключа вътре в колата, аз бях на шофьорското място, а той до мен“. Пред настоящия състав пострадалият излага, че подс. А. е издърпал ключа от ръката му, като след прочитане на показанията му от досъдебното производство  свидетелят е разяснил: „Спомням си, че ключа ми го дръпна от ръката, в смисъл такъв, че не го дадох доброволно, не съм му го давал доброволно на сто процента, и помня, че не исках да си го давам. Ключът ми беше взет насила от ръката...“. Сходни по смисъл са и показанията на потърпевшия, депозирани пред предходния въззивен състав при очната ставка с подс.А. (приобщени чрез прочитане). Следователно, независимо от избраните различни начини на изразяване, пострадалият влага идентично разбиране и неотменно поддържа факта на принудително отнемане на ключа, реализирано от подс.А., при което му е била отнета възможността да реши какво да стори, който факт отговаря и на преките  лични впечатления на съда за очевидното физическо превъзходство на дееца над свидетеля и по ръст и по телосложение.  Стискането за китката, за да бъде принуден да пусне предмета, на практика се явява допълнително конкретизиране на силовото действие за получаване на владението.

                Що се отнася до показанията на свид.Б. П. за събитията след инцидента, въззивната инстанция, подобно на СНС,  намира същите за еднопосочни, с две изключения. Пред настоящия състав пострадалият е направил несъществено изменение на заявеното преди това, като е съобщил, че докато бил в районното, поради даден от полицейски служител съвет, написал съобщение по „Вайбър“ на подс.А. за уреждане на среща. С оглед изясняване на констатираното противоречие на основание чл.281, ал.1, т.1 и т.2, пр.2 от НПК са прочетени показанията на свидетеля, дадени пред предходния въззивен състав, в които Б. П. е заявил, че няма ясен спомен, като най-вероятно наистина се е обадил по телефона, в каквато насока са били по-ранните му показания, а не е писал по „Вайбър“. Освен това пред настоящата съдебна инстанция, е дал и логично уточнение за броя на полицаите, с които е контактувал в отделните моменти. Вземайки предвид дадените разяснения от свидетеля, се преценява за достоверно именно заявеното, че на инкриминираната дата се е обадил по телефона на подс.А. (а не му е писал по „Вайбър“), като това сторил по съвет на полицейски служител, с когото общувал, докато на мястото на срещата при бензиностанция „Ш.“ били изпратени двама полицаи. Казаното от свид.Б. П. съответства и на показанията на свидетелите Д. и М., които хронологично са изложили, че първоначално с оглед на депозираното от пострадалия оплакване, е следвало да посетят адреса на подс.А., но по пътя получили обаждане от полицейски служител, който ги информирал за предстоящата среща, поради което се отклонили и всъщност отишли при бензиностанция „Ш.“.

За собствеността на автомобила „А. **“ с ДК № ****,  въззивният съд възприема показанията на свид.Б. П., че превозното средство към 28.10.2013 г. все още е било на лизинг, като баща му внасял съответните лизингови вноски, а лизингодателят бил „П. Л. **“ ЕООД, които негови показания кореспондират на писмените доказателства по делото и на показанията на свид.М. П., а намират и косвено потвърждение в показанията на свид.А. и в обясненията на подсъдимите. 

Достоверни според въззивната инстанция са и показанията на свид.Б. П., изнесени пред нея, че отношенията му с подс.А. вече са нормализирани и не са конфликтни, в каквато насока са и обясненията на същия подсъдимия. Този факт е от значение за преценка обективността на показанията на пострадалия, като е допълнителен аргумент за липса на мотив преднамерено и тенденциозно да излага сведения за случилото се. Правилна в тази връзка е констатацията на първоинстанционния съд, че няма причина да се направи извод за това свидетелят да е измислил инкриминираното събитие, за да се избегне евентуални бъдещи парични задължения, тъй като наказателното производство не е представлявало никаква пречка за подс.А. да доказва и събира вземанията си по гражданскоправен ред.

В заключение на разискването на показанията на свид.Б. П. следва да се отбележи, че действително за някои детайли потърпевшият е бил хаотичен, но не и за основните подлежащи на установяване факти, свързани с насилственото отнемане на ползвания от него лек автомобил, поради което въззивната инстанция не се съгласява със защитните възражения за ненадеждност на показанията му, нито с исканията за тяхното пълно игнориране от достоверната доказателствена съвкупност.    

Свидетелят М.Б. П. също е бил разпитван няколко пъти – веднъж пред СНС и веднъж пред настоящия състав, като показанията му от досъдебното производство (на л.31-32, том 1), дадени пред разследващ орган са били приобщени на основание чл.281, ал.4, вр. ал.1, т.1 и т.2, пр.2 от НПК, като след прилагане на процедурата по прочитане, свидетелят ги е потвърдил изцяло, отдавайки допуснати несъответствия и загуба на спомени, с изминалото време. Пред първоинстанционния съд свид.М. П. е заявил, че е знаел за взетия от сина му заем от подс.А. в размер на 15 000 лева. Разказва и за срещата си с подс.А., на която се разбрали да връща парите по заема на Б. на вноски по банковата сметка на А., вследствие на което изплатил общо сума около 18 000 лева. Посочил е, че въпреки това А. не бил доволен, като продължавал да иска още пари от сина му. Съобщил е и за случката в дома му преди инцидента, при която подсъдимите А. и В. посетили жилището му, находящ се в гр.С., ул. „Г.“ № **, обитавано от него съвместно със съпругата му, че тогава подсъдимите се срещнали първо с жена му, като търсели него и сина му. Излага, че след като съпругата му ги уведомила, че не са вкъщи, същите слезли пред жилищната кооперация, като междувременно свидетелят ги заварил, тъй като тъкмо се прибирал с автомобила си от работа. Твърдял е, че към него се насочил първо подс.А., който му обяснил, че сина му дължи още пари, а след това се приближил и другия подсъдим В., който бил облечен с черни дрехи и имал пистолет, като му казал: „Ако няма какво да даваш - взимам ти колата“. Свидетелят се възпротивил, като отказал да даде автомобила си и го паркирал в гаража, а после се качил в жилището си на горепосочения адрес, където заварил съпругата си  много разстроена. Същата му разказала как двамата подсъдими, единият от тях въоръжен, по-рано позвънили на вратата на апартамента им и как влезли вътре, като търсели сина им. Отделно описва случая как сина му, му се обадил по телефона и му казал за взимането на колата от подс.А. и за това, че от вида на пистолет младежът се изплашил много. Добавя, че след инцидента подс.А. му позвънил, като му крещял по телефона, че „ще запали семейството“. Твърди, че веднага след обаждането от сина си, двамата са се срещнали и отишли последователно първо в 06 РУ, откъдето ги препратили към 04 РУ, като сигнализирали за инцидента, а също, че полицейски служител му обяснил, че трябва да отиде на уговорена среща на бензиностанция „Ш.“ на бул. „Б.“, където да се срещне с подс.А.. Свидетелят е уточнил, че подс. А. още преди инкриминираната дата му е изпращал съобщения по телефона с неприемливо съдържание (на него лично), като подобно поведението на А. и спрямо сина му довело до там Б. напусне жилището им в столицата и да се премести на село. Пред настоящия състав свид.М. П. поддържа, че е знаел за взетия от сина му заем от подс.А., както и за подписаните от Б. записи на заповед. Твърди, че заетата от сина му сума била в размер на 12-13 000 лева, но след предявяване на записа на заповед за 21 000 лева, пояснява, че няма ясен спомен за конкретната сума. Излага, че е върнал парите на подс.А. по банков път на негова сметка в ‚А. Б. Б.“, за което последният по-нататък дори бил подписал документ за липса на претенции. Свидетелят и пред настоящия състав поддържа, че преди инкриминираната дата двамата подсъдими А. и В. са посетили дома му, като е категоричен, че е разговарял с тях отвън пред жилищната кооперация. Преповтаря изнесеното и в предходния си разпит относно съдържанието на проведения разговор с тях и действията им, а по отношение на пистолета уточнява, че подс.В. не го е размахвал, като е категоричен, че е възприел дръжката му. За станалото на инкриминираната дата заявява, че при разговор със сина му, последният му разказал за проблема с автомобила, като бил много притеснен. Посочва, че след като двамата отишли в полицията, именно полицейски служител му указал да отиде на бензиностанция „Ш.“, като свидетелят се явил там с дъщеря си. Няма спомен синът му да му е казвал около инкриминираната дата, че автомобилът му е оставен за ремонт при майстор. Излага, че не знае дали синът му се е страхувал от подс.А., като първият му бил споделил за това, че е взел голяма сума от него назаем, както и че другите суми, които били вписани в записите на заповед представлявали лихви. Поради липса на спомен и несъответствия по някои детайли, на основание чл.281, ал.4, вр. ал.1, т.1 и т.2, пр.2 от НПК, показанията на свид.М.П., дадени на досъдебното производство пред разследващ орган са му били прочетени изцяло (л.31-32, том 1 от ДП). В досъдебната фаза, свидетелят е разказал, че през месец юли 2013 г. научил от сина си, че същият е взел пари около 15 000 лева назаем от подс.А., като трябвало да върнат с лихвата около 20 000 лева и че веднага след това се свързал с подс.А., за да изяснят финансовите отношения. Твърдял е, че двамата се срещнали, при което се разбрали, че свидетелят ще върне взетите от сина му пари на вноски по банков път, тъй като имал финансови затруднения, макар подс.А. да настоявал да ги получи накуп и кеш. Твърдял е, че синът му, му бил споделил, че подс.А. го е водил допълнително при адвокат, където Б. подписал документ, чрез който се задължи за плащане на допълнителни лихви. Пред разследващия орган е заявил и за посещението на подсъдимите в дома му, случило се по думите му в период не повече от две седмици преди 28.10.2013 г., като тогава към 17-18 ч. пред входа на кооперацията, видял подсъдимите. Тогава подс.А. се насочил към него и го попитал кога ще върне парите, а свидетелят го уверил, че изпълнява задълженията си съобразно уговорката им, а в този момент се намесил подс.В., който поискал да вземе личния му автомобил, но свидетелят отказал да го предостави и отново ги уверил, че синът му ще плати остатъка от дължимата сума. Съобщил е, че когато влязъл в дома си, съпругата му го посрещнала много уплашена, като му споделила, че подсъдимите влизали у дома им, както и че подс.В. носил пистолет. Макар и по-съкратено е отразил аналогично случилото се на 28.10.2013г. следобед, досежно телефонното обаждане, което получил от сина си и съвместното им посещение в полицията. След прочитането на показанията от досъдебното производство, свид.М. П. ги потвърждава изцяло и отбелязва, че тогава споменът му за определени факти е бил значително по-пресен. Отново е заявил, че подс.А. е притеснявал и него самия и сина му по телефона със заплахи, като заради страх Б. пребивавал в с.В.. Специално по отношение на срещата си с подс.А., проведена за уговаряне на издължаването, свид.М. П. уточнява, че изтъкнал пред дееца финансови затруднения, заради които му предложил този начин на плащане, защото не искал да дава цялата сума наведнъж, а предпочитал да връща парите поетапно. Досежно пропуска в досъдебното производство да съобщи, че и самият той е видял носения от В. пистолет, М. П. изяснява, че категорично е възприел тъмната дръжка на оръжието, но че е възможно при разпита си тогава да не го е казал изрично, защото тогава ситуацията, по думите му била „много притеснена“.

Настоящият състав кредитирана изцяло показанията на цитирания свидетел – както депозираните пред двете съдебни инстанции, така и в досъдебната фаза, като добросъвестни, логични, еднопосочни и отговарящи на показанията на свидетелите Б. П., П. П., М. и Д.. С оглед изминалия продължителен времеви период е обяснимо при последния си разпит М. П. вече да не си  спомня за подробности и да допуска неточности, които след процедурата по извършеното прочитане, коректно е изяснил.

Правилно първоинстанционният съд се е доверил на показанията на разпитаната пред него свид.П. П., които се отличават с искреност и автентичност, без стремеж за преиначаване на факти. Същата е разказала за личните си и непосредствени впечатления при случката с  посещението на дома й от подсъдимите, като в тази връзка показанията й са в унисон с показанията на свид.М. П.. Свидетелката добросъвестно е изяснила, че близките й не са я информирали за дълговете на сина й, тъй като не желаели да я притесняват и че за това научила едва на инкриминираната дата, когато вечерта се прибрали и й казали за взимането на колата. 

При разглеждането на показанията на родителите на пострадалия, действително следва да се има предвид близката им родствена връзка, която би могла да води на евентуална заинтересованост от изхода на процеса, но родството само по себе си не е автоматична предпоставка за обявяване на заявеното от свидетелите за субективно и изопачено, в каквато насока са защитните възражения. Тези възражения се правят по-скоро априори, а не на база действителното съдържание на изнесената от  свидетелите информация и начина на нейното представяне, в който не се наблюдава никаква проява на тенденциозно отношение към подсъдимите с цел злепоставянето им. Тъкмо обратното, показанията на М. и П. П., са конкретни, логични, съответстващи си и житейски правдоподобни, поради което основателно СНС ги е ползвал. В обясненията си подс.В. признава, че бил ходил веднъж с Б. (т.е. с подс.А.) до апартамента на Б., но отрича да е влизал вътре и да е виждал майката на младежа, с оправданието, че стоял отвън, а пък според обясненията на подс.А. пак пред СНС, двамата с В. никога не били посещавали заедно адреса на П.. По въпроса дали е посещавал въобще жилището на Б., подс.А., толкова се оплита, че пред настоящия съдебен състав първоначално твърди как изобщо не знаел къде живее пострадалият и дори квартала му, но по-нататък, за да изтъкне колко близки били с младежа (наблягайки на близостта в интимен план), говори, че познавал цялото му семейство, „спал в дома му и ял в дома му“, в каквато насока са били и обясненията на А. пред СНС. В обясненията си пред СНС същият подсъдим признава, че е водил разговор със свид.М. П. до жилището на последния, но го представя не като целева визита, а като съвсем непреднамерена среща, при която просто един ден видял бащата на Б. пред дома им и го питал какво става със сина му и кога ще се издължат. Тоест, касае се версии в абсолютна смислова колизия. Първата от тях – на В., по същество не отрича посещението при П., но съдържа невярното обстоятелство, че В. не влязъл в апартамента, а останал отвън, което е насочено към прикриване на невербалното заканително поведение на същия спрямо свид.П., проявено впоследствие по идентичен начин спрямо съпруга й, а най-сетне и спрямо сина й на инкриминираната дата. Втората версия на подс.А. пък, освен че противоречи на онази на подс.В., е и вътрешно противоречива. Едва в обясненията си пред настоящия въззивен състав, подс.А. признава, че са ходили двамата с подс.В. до жилището на родителите на потърпевшия, за да си търси А. парите, защото в този период бащата на Б. не му връщал пари (точно обратното обаче се установява от документите за извършваните банкови преводи), като признава, че говорил с майката на младежа, а после и с бащата, отричайки В. да се е качвал до жилището, да са проявявали заплашително поведение и да са искали автомобила на бащата.  Следователно, версията на А. се видоизменя и наглася според съответните обстоятелства, които деецът опитва да внуши, като отново е подчинена на желанието му да се разграничи от визираната от свидетелите М. и П. П. случка, която е явно компрометираща го, защото поведението му тогава недвусмислено е показвало намерение да се сдобие с вещ, ценна за семейството на пострадалия (автомобил), за да постави връщането й под условие за изплащане на безконтролните му финансови претенции за лихви, а въпросното обективирано намерение е в пълен разрез с генералната му защитна теза, че получил доброволно ползваната от Б. П. кола и то по инициатива на пострадалия.

Въззивният съд кредитира преимуществено показанията на разпитаните в първоинстанционното производство свидетели – полицейски служители Р. М. и Н. Д., които съдържат доказателствена информация за хронологията на събитията след инцидента, но същевременно служат и като контролни факти за проверка достоверността на заявеното от свидетелите Б. и М. П.. Досежно обстоятелствата, за които се е наложило прочитане на показанията на свид.М. от досъдебната фаза, поради загуба на спомени, се кредитират прочетените показания на този свидетел, като депозирани по-близко във времето до процесното събитие и по-конкретни, които освен това са били потвърдени изцяло от същия след прилагането на процедурата по чл.281, ал.4 вр. с ал.1, т.2 от НПК. По отношение на свид.Д., настоящият състав не се доверява единствено на частта от показанията му, в която по спомени е посочил, че дължимата от пострадалия сума, заради която последният му споделил, че му бил отнет автомобила е била около 7 000 лева и че вероятно първоначалните предприети оперативни действия на него и колегата му М. са били потеглянето към бензиностанцията „Ш.“. За първото от тези обстоятелства, показанията на Д. са произволни и не съответстват на останалите доказателства, а за второто – се разминават с показанията на свид.М., установяващи, че първоначално двамата с Д. се насочили към домашния адрес на подс.А. за проверка местонахождението на липсващата вещ, но междувременно поради получено позвъняване от полицейски служител от районното, променили посоката си на движение и отишли на бензиностанцията „Ш.“. Игнорираната част от показанията на свид.Д. е свързана с неточности по периферни факти – подробности по случая, за които сам свидетелят е заявил, че няма ясен спомен. Тези неточности не се отразяват на преценката на съда за останалата част от  показанията на лицето, които наред с показанията на свид.М. се третират за правдиви, защото са незаинтересовани, кореспондиращи си, последователни и отговарят на останалия достоверен доказателствен комплекс.

Апелативният съд елиминира от доказателствената съвкупност показанията на разпитания като свидетел полицейски служител С. П., който в качеството си на дежурен оперативен работник е приел сигнала на пострадалия. Разпитът на цитирания служител се явява в нарушение на правилото по чл.118, ал.2 от НПК, доколкото С. П., макар и не в легитимно качество на разследващ полицай, а като оперативен работник, е извършил действие по разследването, а именно провел е разпит на свид.Б. П. в рамките на ДП (виж протокол на л.27, том 1 от ДП). Ето защо, показанията на П., депозирани в хода на първоинстанционното съдебно следствие, както и приобщените от досъдебната фаза чрез прочитането им от СНС, не представляват валиден доказателствен източник и подлежат на изключване.

Приобщените чрез прочитане показания на свид.Д. Д., разпитан в досъдебната фаза и показанията му пред СНС, въззивният съд кредитира относно развилите се събития при бензиностанция „Ш.“, относно откарването там на двамата подсъдими с неговия автомобил, както и по обстоятелството, че е бил помолен за това от подс.А.. В тази им част изявленията на свид.Д. са логични и съответстват на показанията на свидетелите М., Д., М. П. и на кредитираната част от обясненията на подсъдимите. Не се възприемат обаче твърденията му, че на инкриминираната дата, подс.А. му се обадил да пият кафе и че когато се срещнали деецът разговарял по телефона с бащата на Б. (свид.М. П.), относно автомобил, който Б. П. му дал, като подс.А. искал да върне колата, понеже била на лизинг. Вместо тях, апелативният съд счита за правдиви прочетените показания на Д. от досъдебното производство, в които е заявил друг повод да бъде потърсен от А., а именно последният го помолил да отиде и да го вземе от адреса му с автомобила си, като впоследствие се качило и още едно лице на име Т. (подс.А. В.). Тези показания са по-логични и след прочитането са били потвърдени от свидетеля, който е уточнил, че за случката с автомобила на пострадалия научил от подсъдимите и то едва след като били освободени от ареста, включително от подсъдимите научил тяхната версия, според която подс.А. бил проявил желание да върне автомобила и в тази връзка разговарял със свид.М. П.. Съдът отхвърля като неверни показанията на свид.Д. за заплахи отправяни от неизвестно лице спрямо подс.А.. От изявленията на свид.Д. пред СНС излиза, че когато се видели с подс.А. по повод обаждането за пиене на кафе, разбрал, че последният бил заплашван, а според показанията му от досъдебното производство, че докато шофирал чул А. да говори по телефона на високоговорител с непознат човек, който го заплашвал. В този аспект показанията му са противоречиви и удобно неперсонифицирани, за да са непроверими. Отделно, въззивният съд счита, че показанията на свид.Д. за преразказаните му от подсъдимите обстоятелства, са източник не на пряка, а на производна информация, която се явява опровергана от достоверната доказателствена съвкупност.

Свид.М. А. е била разпитвана двукратно пред СНС и пред настоящия съдебен състав, а освен това чрез прочитане са били приобщени показанията й от досъдебната фаза, както и тези пред АСНС при предходното разглеждане на делото във въззивната инстанция, от които същата не се е разграничила, а ги е потвърдила изцяло. 

При съвкупния анализ на показанията й, апелативният съд намира, че в по-голямата им част, те заслужават доверие, защото са последователни, логични и доказателствено подкрепени от кредитираните показания на свид.Б. П. и кредитираната част от обясненията на подс.Б. А.. Така за достоверна се преценява тезата й, че подс.Б. А. е бил от по-рано неин клиент; че два пъти в нейно присъствие в кантората й в гр.С. са били подписвани записи на заповед от свид.Б. П. в полза на подс.А., като третия път (на инкриминираната дата), свидетелката изготвила трета запис на заповед по искане на А., но тя останала неподписана от Б. П., като младежът напуснал кантората й с обяснението, че се притеснява автомобилът му, паркиран на „синя зона“ да не бъде вдигнат от „паяк“; за това, че в началото пред нея е станало дума по предложение на Б. заемът да се обезпечи със залог на ползвания от него автомобил, но разбирайки, че колата е на лизинг тя консултирала клиента си да не се избира такъв вариант; че на инкриминираната дата свид.Б. П. влязъл заедно с подс.А. в кантората й; че тогава даване на пари не е имало; че пред нея реално предаване на парична сума от подс.А. на пострадалия е станало при подписването на първата запис на заповед, като сумата била голяма, а всяка следваща запис на заповед била изготвяна поради неплащане на дълга (ерго, поради натрупване на лихви); че по-късно на 28.10.2013 г. подс.А. й се обадил по телефона да й споделил, че е задържан в 04 РУ-СДВР и свидетелката го посетила в полицейското управление, като двамата се разбрали да не го представлява в качеството на защитник, а да стане свидетел по настоящото дело.

Апелативният съд обаче, отхвърля лансираната от свидетелката в съдебната фаза на процеса (при разпитите й пред сегашния и пред предходния въззивен състав) теза, че не е възприемала уговорки за лихви и че няколко пъти виждала в кантората си размяна на парични суми между подс.А. и свид.Б. П., защото е твърде уклончиво и защото се опровергава от най-ранните й показания от досъдебното производство (потвърдени от нея), както и от показанията й пред СНС, при проведения й преразпит. Само за парите, дадени при подписването на първата запис на заповед, свид.А. ясно и последователно е поддържала, че са били връчени пред нея в кантората й, както и че по нейни спомени сумата била голяма. Що се отнася до твърдението й, че не е възприела уговорки за лихви, то дори да е формално вярно, т.е. дори такива уговорки да не са били артикулирани пред нея, от показанията й пред СНС „Всяка следваща запис на заповед беше натрупване, с оглед неплащане“ (л.141 гръб, НОХД № 371/2017 г. на СНС), е видно, че същата е била наясно от какво е произтичало увеличаването на задължението. Ако се проследят в хронологичен план показанията на свид.А. при препарзпита й пред СНС се оказва, че под даване на пари „няколко пъти“, тя има предвид, че са давани освен при подписването на първата запис на заповед, но и при подписването на третата, без втората, защото за първата настоява, че сумата е била връчена пред нея и пред нея пострадалият подписал документа. За втората е обяснила, че подс.А. й се обадил „да се преподписва нова запис на заповед, защото момчето нямало възможност да му върне парите“, като не си спомня каква сума е била отразена в документа, а за третата е казала така: „Б. и момчето ме чакаха пред кантората, аз закъснях половин час за срещата. Мисля че изготвихме нова запис на заповед и мисля, че Б. отново му даде пари.“ . Пред въззивните състави свид.А. изцяло се отмята от твърдението си за даване на пари от подс.А. на свид.Б. П. при изготвянето на третата запис на заповед (останала неподписана пред нея), а на изрично питане (отправено й на въззивното съдебно следствие по ВНОХД № 452/2018 г.), дали при изготвянето на втория и третия документ е ставало дума за отпуснати нови заеми или не, е казала буквално следното: „отговарям, че по принцип пред мен са предавани пари. Конкретно на 28.10.2013 г. пред мен не са давани пари от Б. на Б. по този запис на заповед.“; „...по принцип са си разменяли пари в предходни моменти“. Само, че изразяването „по принцип“, което е твърде общо и явно не засяга случая с третата запис на заповед (на инкриминираната дата), за който е отрекла да е видяла връчване на суми, няма как да се отнася и за втората запис на заповед, понеже при този случай пък, не само от показанията й пред СНС (при извършения й преразпит), но и от показанията й от досъдебното производство се установява, че въпросния междинен документ е бил съставен поради неиздължаване и необходимост да се смени датата на падежа. Освен това от показанията й от досъдебната фаза е видно, че А. говорейки как подс.Б. А. търсел услугите й за изготвяне на документи, обезпечаващи отпускани от него заеми на пострадалия, тя препредава думи чути от подсъдимия (че е искал да му изготвя документи за предстоящи заеми), а не действително възприети от нея връчвания на суми. По обстоятелството дали на инкриминираната дата пред кантората я е чакал само свид.Б. П. или той е бил заедно с подс.А., е налице несъществено несъответствие (без значение за предмета на доказване) между показанията на свидетелката от досъдебното производство и тези, депозирани пред предходния въззивен състав (в т.ч. при очната й ставка със свид.Б. П.), което тя сама е коригирала и е потвърдила, че след полученото по-рано през деня от клиента й обаждане, пристигнала със закъснение за уговорката, като била очаквана и от двамата.

         Проверяващата инстанция намира, че правилно показанията на свид.Т. Б. не са били кредитирани от СНС, макар основният й аргумент за това да е различен от този на първостепенния съд. Свидетелят е бил разпитван няколко пъти – в досъдебното производство, пред първоинстанционния съд и пред предходното въззивно разглеждане на делото. Въпреки положените усилия, опитът да бъде осигурен за преразпит и от настоящия съдебен състав се оказаха безуспешни, предвид невъзможността за установяване местонахождението на същия.  Показанията на този свидетел, без значение от начина на ангажирането му в свидетелско качество по делото, са съществено противоречиви и неубедителни.

         Така, на първо място противоречиви са показанията му по обстоятелството дали и от колко време познава подс.А.. В показанията си пред разследващ орган (л.79, том 1 от ДП), приобщени на основание чл.281, ал.5, вр. ал.1, т.1 от НПК, свидетелят е посочил, че се познава с Б. (подс.А.) от около 5-6 години, като на инкриминираната дата, виждайки, че се приближава към него, го бил поздравил. Пред СНС в съдебно заседание от 18.04.2017 г., свидетелят рязко е променил първоначално заявеното, отрекъл е да познава предварително който и да е от двамата подсъдими, като е твърдял, че ги бил видял за първи път преди около 3-4 години пред заведението  „С.“ на бул. „П. Е.“, гр.С., когато се били срещнали с едно слабо и младо момче (свид.Б. П.). В съдебно заседание при предходното въззивно  разглеждане на делото отново е променил позицията си, а именно познавал „Б.“ (подс. А.) от около 4-5 години (преди случката) покрай работата си да пази „колите на шефките на магазините на бул. „П. Е.“ (твърдение получило известно съвпадение с обясненията на подс.А., в чиято полза свидетелства Т.Б., дадени пред настоящия състав, в които деецът описва свидетеля като просяк от ромски произход, който не работел като охрана, а по-скоро помагал с каквото можел на собствениците на близките магазини, в замяна на което получава дребни суми). При горното противоречие, резонно възниква въпросът, ако свидетелят за първи път е видял подсъдимите на инкриминираната дата и тогава не се е случило нищо особено (по думите му на срещата между тях и свид.Б. П. не се е случило нещо специално, всички са били спокойни и не е „имало агресии“), как и защо е придобил някои обстойни наблюдения относно действията на участващите в нея, та да е в състояние няколко месеца по-късно (първият му разпит е бил проведен на 26.02.2014 г. в ДП по инициатива на подс.А. и защитата му) да възпроизвежда детайли за събитието. В показанията си пред СНС пострадалият действително е заявил, че ситуацията е била наблюдавана от „някакво циганче“, но при проведена между него и свид.Т.Б. очна ставка, свид.Б. П. категорично е отрекъл да е виждал някога Т. Б.. Същевременно при зададен контролен въпрос от съда при предходното въззивно разглеждане на делото, свид.Т. Б. не могъл да опише, дори съвсем общо с какво са били облечени подсъдимите и пострадалия на инкриминираната дата, макар за извършените от тях действия тогава, да е бил подробен в изложението си.

         На следващо място, свид.Т. Б. е заявил пред предходния въззивен състав, че на инкриминираната дата видял свид.Б. П., който дошъл с автомобила си, паркирал го пред заведението „С.“ на бул. „П.Е.“, след което излязъл от колата и двамата с подс.А. разговаряли, като малко след това пострадалият предал на същия подсъдим ключовете си („Като спря автомобилът и не повече от секунди време и тогава момчето /сочи св. Б.П./ даде ключовете за колата на Б.“). Пред СНС свидетелят е представил ситуацията в сходен смисъл, с тази разлика, че като пристигнал пострадалият с автомобила си, пристигнали и подсъдимите и започнали да си говорят, без да се карат. Това твърдение обаче, е в остър разрез с всички останали доказателства по делото, засягащи въпросните обстоятелства, защото както от показанията на свид.Б. П., така и от показанията на свид.А., но и от обясненията на подсъдимите, съвкупно се установява, че след като потърпевшият е паркирал автомобила си пред заведението „С.“ на бул. „П. Е.“, той не се е срещнал веднага с подсъдимите и в частност с подс.А., а пеша се е придвижил до адвокатската кантора, след което пеша се е върнал при колата си, където изчакал подс.А., а последният впоследствие се появил с подс.В..

         На следващо място, съществено противоречие има и в показанията на свид.Б. дали е видял подписване на документ и дали потърпевшият е искал от подсъдимите да го закарат донякъде. В показанията си от досъдебното производство (приобщени чрез прочитане) Т. Б. е твърдял, че е видял свид.Б. П. да подава на подс.А. някакъв предмет, след което последният предложил на младежа да го закара донякъде с автомобила. Пак в тези показания, Б. е съобщил, че пострадалият се е съгласил да бъде закаран и седнал на задната седалка, а подсъдимите отпред, съответно А. на шофьорското място, а В. до него и потеглили. В показанията си пред СНС в съдебно заседание от 18.04.2017 г., свид.Б. съществено променя версията си за същите факти, като твърди, че видял подписване на документи на капака на колата и местене на багаж от задната седалка в багажника. Тогава той е поддържал, че подсъдимите питали свид.Б. П. дали да го закарат, след което всички се качили и потеглили в неизвестна посока. В показанията си пред предходния въззивен състав в съдебно заседание от 05.06.2019 г., свид.Т. Б. изведнъж споменава, че не бил добре със слуха, но въпреки това успял да чуе едно нещо, а именно, че свид.Б. П. бил казал на подс.А. да го закарат. В същото съдебно заседание при проведената очна ставка с пострадалия (л.233-235), свид.Т. Б. пак е променил версията си: „Не съм чул св. Б.П. да е казвал на Б., че иска да бъде закаран донякъде, но си спомням, че двамата седнаха в колата и тръгнаха заедно, като за трето лице не помня“. Това твърдение се явява сериозно разколебано от показанията на потърпевшия, заявени от него при същата очна ставка: „Не е вярно, че съм искал Б. да ме закара донякъде другаде в С., още повече, че бях с моята кола и не е било нужно някой друг да ме кара“, които са убедителни и логично се свързват с проявеното от Б. П. последващо негово поведение – да се обади незабавно на баща си и на тел.112.

         В контекста на горното, настоящата инстанция счита, че показанията на свид.Т. Б. като цяло са неавтентични и са съчинени единствено за обслужване на защитната теза на подсъдимите, поради което е на мнение, че основателно първостепенният съд не си е служил с тях при изграждането на фактическите си изводи по делото.

         Сходно е мнението на проверяващата инстанция и за показанията на свид.Г. Г., ангажирана от защитата в това й процесуално качество пред първостепенния съд. Правилно СНС се е доверил единствено на твърденията на същата свидетелка за съществуващи между  Б. П. и подс.Б. А. лични и финансови отношения. В частта им относно изразени оценки и хипотези на свидетелката, показанията й са без доказателствена стойност, а в частта им, в която Г. е заявила, че Б. се страхувал от баща си да му съобщи, че доброволно дал автомобила си, както и че „на едно от заседанията“, на които е присъствала, „в коридора пред залата“ пострадалият й споделил как не може да каже пред съда „какво се е случило всъщност“, понеже се притеснявал да не го подведат под наказателна отговорност за набедяване или лъжесвидетелстване, показанията й са преекспонирани и неверни. Те се опровергават от показанията на свид.Б. П., който при преразпита си пред СНС е посочил: „Свидетелката Г. Г. я познавам, били сме в една компания преди инцидента с колата...Не съм споделял с нея за случилото се“. Ако пострадалият толкова се е притеснявал от баща си, не би му споделил за взетия заем, нито би му се обадил незабавно след отнемането на вещта (безспорен факт по делото), в каквато насока се е аргументирал и СНС. Нещо повече, показанията на тази свидетелка логично се разминават и с показанията на свид.М. П., от които се установява, че и той като сина си е станал обект на финансовите претенции на подс.А., придружени от телефонни атаки, а също и че преди да се занимават с колата на неговия син, подсъдимите са искалия неговия личен автомобил. Допълнителен аргумент за това, че разглежданите показания на свид.Г. са заучени и неискрени се отрива и при проверката на делото, която показва, че обективно не е имало никакво друго съдебно заседание, на което Г. да се е явила, освен това на 29.09.2017 г. пред СНС, а още по-малко такова, на което да е бил викан и свид.Б. П., та да се засекат в коридора пред залата, поради което няма как да се повярва на произволното й изявление: „На едно от заседанията, на които присъствах, в коридора пред залата, той ми каза, че адвокатът му е казал, че ще го подведат за лъжесвидетелство или за набеждаване, нещо такова, ако каже какво се е случило всъщност“. Няма данни свидетелката да е била водена по-рано за разпит и да не е била допускана или по някаква причина разпитът й да е бил осуетяван. Напротив, допускането й е извършено с определение на СНС от предходното заседание, по искане на защитата, като тогава Г. не е била осигурена за разпит от поискалата я страна, а е била осигурена (при режим на довеждане) само на 29.09.2017 г.

Мнението на първостепенния съд за показанията на свид.Н. Р., а именно, че същите са без пряко отношение към предмета на делото, а могат да служат единствено за извеждане на добри характеристични данни за подс.В., се споделя от въззивната инстанция.

Пред настоящия съдебен състав като свидетел е било разпитано и лицето – М. П. Г.. От показанията му се установява, че в периода 2010-2016 г. е бил мениджър на заведението „С.“, находящо се на бул. „П. Е.“ в гр. С.. Същият отрича да познава подсъдимите, както и да е виждал лице от ромски произход, което да е стояло пред заведението. Завява с категоричност, че не е говорил с граждани относно охранителните камери на заведението и изяснява, че установената практика за обекта е била да се предпоставят записи единствено при поискване от полицейски служители. За 2013-2014 г. свидетелят споделя, че няма ясен спомен да е съдействал на полицията и да е давал записи от камерите. Съдът намира показанията му за безпристрастни и добросъвестни, поради което ги кредитира изцяло. Изнесените в тях сведения съставляват контролни факти за съобщеното от подсъдимите А. и В.. Отделно, с показанията на свид.М. Г. се опровергават твърденията на свид.Т. Б. и подс.А., че няколко години от преди инкриминираната дата и на самата нея Т. стоял ежедневно в района на заведението „С.“.

         Пред настоящия съдебен състав за първи път е бил разпитан свид.А. Л. по искане на защитата. Кредитират се показанията му в частта им за дългогодишното му познанство и близки отношения с подс.А., за това че познава и пострадалия, че между Б. П. и подс.А. са съществували приятелски отношения, че преди инцидента последният се обаждал многократно на пострадалия, като настоявал да му бъдат върнати парите и се ядосвал, като в тази им част показанията на свид.Л. са в синхрон с другите достоверни доказателства. В останалата им част, показанията на свид.Л., подобно на тези на свид.Г. са компилация между лични оценки, без доказателствена стойност и лансиране на твърдение, в услуга на защитната стратегия на подс.А., което е невярно и явно тенденциозно. А именно, свидетелят е заявил, че при съвместно (с подс.А.) посещение в заведение, където Б. П. работел като барман, чул подсъдимия да пита пострадалия дали има начин, по който да уредят отношенията си във връзка с инициираното по негов сигнал наказателно производство, а младежът му отвърнал, че „баща му го е натиснал, за да се случат тези неща, с позиции, с връзки“. Но че въпросният разговор се е състоял, по делото не само отсъстват други доказателства, но и липсват каквито и да е индикации разследването да е било водено манипулативно, под натиск и за удовлетворяване на нездрав интерес.   

         Що се отнася до обясненията на подсъдимите А. и В., дадени пред първата инстанция, СНС, ръководейки се от правилото за двойствената им природа – на доказателствено средство и на средство за защита, акуратно е отграничил отговарящите от неотговарящите на истината. Впрочем, подс.А. е давал обяснения и в досъдебното производство, но тяхно приобщаване чрез прочитане не се е налагало, понеже по смисъл са се припокривали с тезата му на първоинстанционното съдебно следствие. Пред настоящия въззивен състав, подс.А. е пожелал отново да даде обстойни обяснения по обвинението, а подс.В. е пожелал да даде такива във връзка с твърдени от него усилия за осигуряване на записи от охранителните камери на заведението „С.“.

         И Апелативният съд приема за правдиви твърденията на двамата подсъдими, че са били приятели, че В. през 2013 г. е работел за А. като охранител и че на законно основание е притежавал и носил оръжие; че между подс.А. и свид.Б. П. е съществувало няколкогодишно познанство и приятелски отношения; че А. дал на потърпевшия в заем голяма парична сума; че са ходили заедно до адреса на родителите на свид.Б. П.; че на инкриминираната дата заедно пеша са отишли до мястото, където е бил паркиран ползвания от пострадалия автомобил; че са отпътували после от там със същото превозно средство, като междувременно оставили свид.Б. П. до ВМА; че същата вечер са отшили на срещата на бензиностанция „Ш.“, като ги превозил познат на подс.А., а там освен бащата на Б., се появили и полицаи; че превозното средство било предадено доброволно на полицията. Кредитират се и обясненията на подс.А., че общо три пъти той и пострадалият са посещавали кантората на адв.А., която изготвяла записи на заповед; че до 08.06.2013 г. пари не са били връщани от свид.Б. П.; че преди процесната случка, се състояла среща на подс.А. с бащата на потърпевшия, който се ангажирал да връща заема на сина си по банков път; че при третото посещение на адвокатската кантора свид.Б. П. напуснал, без да подпише записа на заповед, който бил в процес на изготвяне, заради автомобила си, паркиран на „синя зона“ пред заведението „С.“ на бул.„П. Е.“; че при тръгването от кантората същият свидетел казал на подс.А., че ще го изчака при колата си; че подсъдимият поискал от свид.Б. П. да подпише последната запис на заповед и младежът го сторил на капака на автомобила си, като в това време подс.В. стоял на няколко метра от тях. За упоменатите обстоятелства, обясненията на подсъдимите, които впрочем не са лично компрометиращи ги, отговарят на показанията на свидетелите Б., М. и П. П., М. А., Д., М. и Д., както и на приложените по делото писмени доказателства.

В останалата им част обаче, и въззивният съд изразява сходно на първоинстанционния мнение, че обясненията на подсъдимите са недостоверни, тъй като са доказателствено опровергани, алогични и дори взаимно противоречиви.

На първо място, за неверни се преценяват обясненията на подс.А., че той потърсил свид.М. П. по повод невърнатия от сина му заем и че от подсъдимия бащата научил за дълга, защото тези обяснения се оборват от единодушните показания на свидетелите Б. П. и М. П..   

На следващо място, изолирани и опровергани се явяват обясненията на подс.А. и пред двете съдебни инстанции, че при съставянето и на трите записи на заповед е отпускал заеми на пострадалия, защото съобразно показанията на свид.Б. П. и показанията на свид.А., пари са били дадени само при изготвянето на първия документ.

На следващо място, изолирани са и обясненията на същия подсъдим дадени пред СНС, че заемът, обезпечен с първата запис на заповед възлизал на 25 – 26 000 лева, че пострадалият му върнал общо около 10 000 – 12 000 лева, както и че младежът до инкриминирания момент не му върнал нищо, защото противоречат на писмените доказателства по делото и на показанията на свид.Б. П. и свид.М. П.. Тези обяснения впоследствие са изоставени и от самия А., който по-нататък в изложението си в първоинстанционното производство е посочил сума на заема 17 500 – 18 000 лева, а пред настоящия съдебен състав е потвърдил, че реално предоставените на Б. П. пари са били в размер на около 15 000 – 17 000 лева (за колкото говорят в показанията си и свидетелите Б. и М. П., а именно 15 000 лева), както и че е имало изплащане на този заем по банков път, в размерите по платежните документи.

На следващо място, неверни са и обясненията на подс.А., дадени пред СНС в смисъл, че не е начислявал лихви на длъжника си. Поканен пред въззивната инстанция да изясни, какво тогава е съставлявала разликата между реалния заем (който по думите му възлизал на 15 – 17 000 лева) и фиксираната в записа на заповед, подлежаща на връщане сума в размер на 21 000 лева, деецът е лансирал абсолютно нелепото твърдение, че това не било „лихва“, ами просто потърпевшият предложил толкова да му върне, за да не кажел А. на баща му. После, за сумите по другите две записи на заповеди, подс.А. е посочил, че предоставяните от него заеми са били по-малки от отразените в документите суми, като разликата съставлявала лихва по всеки от тези заеми. Както и по-горе беше посочено, съдът не кредитира тезата на подсъдимия за реално отпускане на нови заеми на пострадалия, след първоначалния такъв от 15 000 лева, но последно разискваните обяснения на А. са показателни, как той сам се опровергава, че не е събирал лихви.

На следващо място, във връзка с горното, за неверни се считат и обясненията на подс.А., че свид.Б. П. инициирал срещата на 28.10.2013 г., за да му иска пак пари, което е в противоречие с тезата на пострадалия и е крайно нелогично. Уж пострадалият му се обадил да му иска пари и уж А. се съгласил да му отпусне нов заем, за обезпечаването на който потърсил юристката да изготви третия запис на заповед, а на практика се оказва, че тази пари не се появяват изобщо, не са дадени и не са стигнали до младежа в нито един момент – нито докато А. и Б. П. са чакали свид.А. пред кантората й (никой от тях не твърди тогава да е имало предаване на пари), нито докато са се намирали в кантората заедно с А. (видно от показанията на свид.А.), нито пред заведението „С.“, когато се е разиграла сцената с ползвания от потърпевшия автомобил (факт за предаване на пари в този времеви отрязък не се съобщава въобще от което и да е от лицата, присъствали на мястото).  Тезата на подсъдимия за трети „заем“ е и вътрешно противоречива, защото пред въззивният съд А. е твърдял, че мнимия трети „заем“ бил на стойност около 4 000 лева, половината от които вече ги имал от бащата на Б. (има предвид от последното към този момент плащане по банков път), но бащата не знаел за новия заем, а пред СНС е казал, че когато на 28.10.2013 г. се видели с пострадалия в адвокатската кантора, А. му дал към 1 000 лева „да подписва, че му изтича падежа“, съответно адвокатката „дописала това“ и Б. попитал дали има проблем отвън да подпише документа.

На следващо място, неверни са обясненията на подс.В. пред СНС, че подс.А. му се обадил и го извикал да го придружи за срещата му с пострадалия до заведението „С.“, изпитвайки „притеснения“ да не станело нещо („Б. ме извика и каза: „Ела с мен, защото може Б. П. да ми върне някакви пари, просто имам притеснения нещо да не стане“). Освен че противоречат на житейската логика – кредитор, значително превъзхождащ физически длъжника си, да изпитва притеснения от обстоятелството, че последният ще му се издължи, те не отговарят на обясненията на съпроцесника му А., както и на показанията на свид.Б. П.. От показанията на пострадалия е видно, че никакво кешово връщане на пари за същия ден той не е подготвял, нито уговарял (и не е имало защо, след като същата сутрин е наредил пореден транш по банковата сметка на подс.А.), а според обясненията на подс.А., А. В. е бил с него същия ден, като го е придружавал и при друга среща, преди отбиването на А. в адвокатската кантора, изчакал го е, а после пак го е придружил до заведението „С.“, където е била паркирана колата на Б., като А. въобще не е телефонирал на В.: „Ние бяхме заедно (има предвид с подс.А. В.) преди това на друга среща, казах му да ме изчака докато съм при адвокатката...“; „Не съм се обаждал на А., той ме вижда къде ходя. Той дойде с мен тогава, не съм му се обаждал. А. изчакваше пред кантората и тръгнахме заедно после към колата“.

На следващо място, за неверни се считат обясненията на двамата подсъдими, че В. по време на инкриминираното събитие не носел оръжието си, ерго не е имало как пострадалият да види пистолет. За да придадат достоверност на тези си твърдения, същите съобщават, че в този ден, докато подс.А. се намирал при адвокатката, подс.В. бил в Съдебната палата (по думите на В. – да търси някакви документи в архива), където нямало как да го пуснат въоръжен. Отделно, подс.А. е изтъкнал, че по принцип през деня, охранителят му не носел оръжие. Обясненията им, настоящата инстанция намира за неотговарящи на истината, защото противоречат на показанията на свид.Б. П., а индиректно и на показанията на свидетелите М. и П. П., като от изявлението на последните двама свидетели се установява, че са видели подс.В. въоръжен приблизително по същото време на денонощието, дни по-рано. Освен това, ако В. е придружавал А. до отбиването му в кантората, което е станало само около 10-15 минути преди 17.00 ч., (видно от показанията на свид.А. за времето, когато се е явила там, както и видно от показанията на пострадалия и обясненията на подс.А., за това колко е трябвало да я изчакат), то се оказва, че охранителят е бил в Съдебната палата за проверка на документи в „архива“ почти при изтичането на работното време на администрацията, пък и недопускане внасянето на оръжие на територията на сградата, от лица, носещи такова на законно основание (извън служителите на съдебната охрана), не значи отсъствие на възможност за носене на оръжието им извън нея.  

На следващо място, правилно първостепенният съд е счел за невярна основната защитна версия, заложена в обясненията на подсъдимите за доброволно предаване от свид.Б. П. на ползвания от него автомобил „А. **“ и то по инициатива на пострадалия, като залог за връщане на дължими пари. Това становище на СНС не търпи промяна и при събраните от настоящата инстанция доказателства. Според подсъдимите, младежът доброволно предал на А. ключа за колата, а преди те да се качат в нея той преместил свой личен багаж от задната седалка в багажника. Според твърденията им освен това, те първоначално се възпротивили на предложението на свидетеля да вземат колата му, защото знаели, че е лизингова, но все пак А. се съгласил, щото искал да „помогне“ на своя приятел Б. П., който много се притеснявал от баща си. Пред настоящия съдебен състав подс.А. добавя, че пострадалият му  споделил, че ще оправдае липсата на колата пред баща си, с нужда от оставяне на сервиз за ремонт. Твърдят също, че след като им дал автомобила си, свид.Б. П. ги помолил да го закарат до ВМА.

Версията на дейците се конфронтира изцяло с показанията на свид.Б. П. За преценка достоверността на диаметрално противоположните позиции на потърпевшия от една страна и на подсъдимите – от друга, от съществено значение са предходните и последващите действия на същите лица, установени от останалите правдиви доказателства. Безспорно установеното по делото преминаване на владението върху колата от пострадалия към подсъдимите, без предаване на документите за превозното средство; безспорно установеното по делото обаждане от свид.Б. П. към свид.М. П., веднага след свалянето на младежа от колата му; съобщаването по телефона от сина на бащата за случилото се и за възприетия пистолет; доловената от свид.М. П. силна уплаха на сина му; последвалото незабавно събиране на двамата и посещението им в полицейското управление, за да сигнализират за случая; предхождащата по време визита на дома на П., с настояване от подсъдимите към свид.М. П. да им даде своя автомобил до удовлетворяване финансовите претенции на подс.А.; еднотипният маниер по всяване на страх от подс.В. с показване на носеното от него оръжие – проявен поотделно и пред свидетелите П. и М.П.; последващото явяване на подсъдимите без процесната вещ на уговорената среща за размяна на бензиностанция „Ш.“; констатираното тогава и от полицейските служители наличие на огнестрелното оръжие у подс.В., представлява система от логически взаимосвързани обстоятелства, която убедително подкрепя свидетелската теза на Б. П. и е в пълен противовес с версията на подсъдимите.

Много показателно в този аспект е, че до производството пред настоящия въззивен състав, подс.А. не споменава в обясненията си нищо за документите на процесния автомобил и как владението върху превозно средство, което уж им било отстъпено доброволно, не са им били предадени (детайлът очевидно му е убягнал при изграждане на личната му защитна стратегия). Едва на контролен въпрос на съда в тази връзка, подс.А. е отговорил, че пострадалият му бил казал, че забравил документите на колата си вкъщи и че са правили уговорки, да му ги донесе в удобно за Б. време, така че да не разберял баща му. Твърдението, което въззивната инстанция намира за съчинено на момента, е в противоречие с показанията на пострадалия и се явява изолирано, защото информация за подобни уговорки в останалите доказателства отсъства, като не се съдържа даже и в обясненията на подс.В..

Защитната версия на подсъдимите за доброволното отстъпване на колата на 28.10.2013 г. и то по предложение на пострадалия, не се превръща в достоверна, щото по-рано такова предложение е било направено от свид.Б. П. към подс.А.. От показанията на свид.Б. П. и на свид.А. става ясно, че единствено при подписването на първата запис на заповед (през февруари 2013 г.), когато реално е получил пари в заем, младежът е предложил в адвокатската кантора на заемодателя обезпечение със залог, но предложението не е резултирало от голямо желание на пострадалия да се лиши от ползването на колата, а защото юристката като разбрала, че е безработен, изразила пред своя клиент – подс.А. съмнения, че Б. ще има възможност да му върне сумата, при което последвало въпросното предложение. Разбирайки, че автомобилът е лизингов, свид.А. дала съвет такъв вариант да не се предприема. От там насетне, съгласно показанията на потърпевшия, такива предложения повече не е правил, а и не е имало защо да прави, при положение, че е било отпочнато регулярно изплащане на заема по банков път и към инкриминираната дата, по изчисленията на младежа е оставала за доиздължаване незначителна част, като последната парична претенция за лихви на подс.А., свид.Б. П. е считал за несправедлива и обективно недължима.

Пак във връзка с основната версия на подсъдимите за доброволното отстъпване на владението върху автомобила, следва да се отчете вътрешното противоречие в обясненията на подс.А., както и противоречието между неговите обяснения и тези на подс.В. по обстоятелството за какъв срок е било отстъпено това владение. Според дадените пред СНС обяснения на подс.В., автомобилът бил оставен на паркинг временно, като двамата с А. имали намерение още същата вечер да го върнат на пострадалия. Според обясненията на подс.А., пак пред СНС, Б. им оставил колата си само за няколко часа, докато намери пари. Пред настоящия състав обаче, подс.А. вече заявява, че пострадалият му оставил превозното средство за една седмица.

На следващо място, не отговарят на истината твърденията на подсъдимите, че вечерта на инкриминираната дата, преди уговарянето на срещата за размяната на бензиностанция „Ш.“, подс.А. получил обаждания, при които бил заплашван. Тези им твърдения са отново съществено противоречиви. Според подс.В., преди да отидат на бензиностанцията, някой (без да конкретизира кой) отравял на Б. (т.е. на подс.А.) заплахи с „пребиване“ и заплахите били насочени към това двамата да отидат до МОЛ-а на Стамболийски, където никой не ги очаквал. Според обясненията на подс.А., дадени пред СНС, по телефона му се обадили „лихвари, приятели на Б.“, които го заплашвали да го „пречукат“, ако не върне колата. Пред настоящия съдебен състав, подс.А. се отмята от предишното си твърдение и лансира ново, а именно, че му се обадил „непознат човек от непознат номер“, който го „заплашил“ със следното – да върнели колата, защото щели да си имат проблеми с полицията.

На следващо място, не отговарят на истината и изявленията на подсъдимите как имали намерение вечерта да върнат процесната вещ, защото същите изявления са абсолютно несъответни на обективираното им поведение, за което по делото са налице безпротиворечиви доказателства, а именно, че на срещата до бензиностанция „Ш.“ били откарани от познат на А. с друго превозно средство, като в крайна сметка, местонахождението на ползваната от пострадалия кола било установено по-късно, едва след намесата на полицията. В обясненията си пред СНС, подс.А. е изложил крайно нелепите оправдания, че не откарали колата при срещата за размяната, щото той в момента нямал книжка (т.е. шофьорска), а пък охранителя му В. вече бил пил алкохол, ама смятали да занесат ключовете. От показанията на свидетелите М. П., М. и Д., както и от съставения по делото протокол за доброволно предаване обаче, става ясно, че и ключа не е бил занесен от дейците на бензиностанция „Ш.“, а е предаден по-късно за нуждите на разследването от подс.В., заедно с автомобила „А. **“..

На следващо място, не се кредитират обясненията на подс.В., дадени пред СНС, че не бил задържан (има предвид след инцидента), както заявявали разпитаните по делото полицаи, а бил разпитан и освободен веднага, тъй като по делото е налице заповед за задържане по ЗМВР, от която е видно, че В. е бил задържан от 21.00 ч. на 28.10.2013 г. до 16.40 ч. на 29.10.2009 г.

На следващо място, не се кредитират още обясненията пак на подс.В., дадени пред СНС, че свид.Т. Б., за когото подсъдимият се изразява „нашият свидетел“ казал отвън (т.е. пред залата) на него и на подс.А., че полицаите го били заплашвали да внимава какво говори, защото щели да го разследват. Касае се за напълно голословна постановка, без подкрепа дори в показанията на свид.Т. Б. (разпитан пред СНС след свидетелите – полицейски служители и преразпитан по-късно при разглеждането на делото пред предходния въззивен състав).

На следващо място, не се кредитират обясненията на подс.В., пред настоящия съдебен състав, че говорил с управителя на заведението „С.“ още на другия ден след случая, който лично му казал, че полицаите изгледали и иззели записите от охранителните камери на заведението, както и че същият управител му заявил готовността си да потвърди тези обстоятелства пред съда, защото не кореспондират на показанията на свид.М. Г. (управител на обекта към онзи момент). Същият, разпитан пред настоящия състав не само е отрекъл да познава когото и да е от подсъдимите, отрекъл е да помни подобен разговор, но и е уточнил, че относно записите от камерите, практиката е била да се разговаря единствено с полицейски служители, но не и с граждани. Освен това, видно е от материалите по досъдебното производство, че в началото не са съществували данни и сведения за наличие на видеозаснемаща камера на заведението „С.“ (в т.ч. оглед на мястото не е бил правен) и че едва след писмено искане на подс.А. в края на месец ноември 2013 г., наблюдаващият прокурор е разпоредил проверка на обекта и изискване на видеозаписи, за което по делото е приложена съответна докладна, че записи не е могло да бъдат представени, поради пазенето им в рамките на един месец. Следователно, няма как до подс.В. да е достигнала, дори и опосредена информация, че записите още на другия ден били изгледани и иззети от полицаите (поне не във връзка с това наказателно производство). 

Не следващо място, не се кредитират обясненията на подс.В. пред СНС, че на баща и син П. това им било „схема за измама“, че имало доста измамени до момента хора от тях и че лично бил чел статии за кухи фирми, и измами на общини. Подобно твърдение е напълно голословно и е поднесено преднамерено неконкретно и абстрактно, с цел едновременно да е непроверимо, но и да създава негативна нагласа към споменатите лица, за компрометиране на свидетелските им тези.

На следващо място, не се кредитират обясненията на подс.А., в които се старае да изгражда имидж на щедър и грижовен човек, станал за жертва на неблагодарен и разгулен по-млад партньор, който страхувайки се от баща си изопачил събитията и така се стигнало до неоснователно водене на наказателно преследване. Наличието на интимни отношения между подс.А. и пострадалия не е предмет на делото, но се засяга в настоящото решение, защото е било упорито лансирано в обясненията на А., вкл. че тези отношения, са продължили макар и спорадично, и в хода на съдебния процес пред първата инстанция, за да се внуши, че няма как на техния фон, пострадалият да е бил изнудван или спрямо него да е било упражнявано насилие под каквато и да е форма или друго противозаконно действие. В тази връзка съдът отбелязва, че освен изявленията на подс.А., не са налице никакви други доказателства за интимна връзка между него и свид.Б. П. за интересуващия делото период (от момента на взимане на заема до инцидента), нито след това, като се има предвид, че такава връзка се отрича от потърпевшия и не се споменава от лицата от приятелския им кръг, разпитани като свидетели. Нещо повече, в противовес на обясненията на подсъдимия са кредитираните показания на свидетелите Б. и М. П., за телефонния тормоз, оказван на младежа от подс.Б. А., довел и до напускане на семейното жилище от Б.. Не се изключва възможността подобни отношения да са съществували много по-напред във времето, но тя с нищо не променя гледището на съдебния състав за доказателствените източници и действителната фактология по казуса. И пак по повод разисквания имидж, освен изявленията на подс.А., за многократно предоставяни от него парични суми на свид.Б. П., по делото не се съдържат никакви други доказателства за такова финансиране извън единствения отпуснат заем от 15 000 лева, за чийто несвоевременно и в цялост изплащане, деецът претендирал все по-големи лихви. Освен изявленията на подс.А., че Б. му поискал парите, за да ги връща на мними лихвари, към които задлъжнял, понеже практикувал хазарт, по делото други доказателства за подобни обстоятелства няма, дори обратното – отношения с лихвари, занимания с хазарт, се отричат категорично в кредитираните показания на пострадалия и неговия баща, а спекулацията на подс.А. за „лихварите“ отлично проличава при твърденията му от кого бил заплашван по телефона след случката, казвайки първо, че му се обадили лихвари, приятели на Б., които го заплашили с пребиване, а после, че му се обадил неизвестен и го заплашил, но не с пребиване, а че ще си има работа с полицията, ако не върне колата. От показанията на свид.Б. П. става ясно, че е искал заема от подс.А., защото тогава имал приятелка и парите му трябвали във връзка с нея. Това обстоятелство впрочем не се отрича от подс.А., който пред СНС, макар да го излага в светлината на невярната си трактовка за „лихварите“ на които уж Б. дължал пари, споменава, че младежът тогава имал „женско гадже“. Тотално парадоксална е защитната теза на подс.А., че цялата случка с колата пострадалият си я бил измислил, заради изпитван страх от баща си. Както правилно е отбелязал и СНС в мотивите си, при положение, че свид.Б. П. не се е страхувал от своя родител да му разкаже за взетия от подс.А. заем и за отправяните от дееца заплахи за неговото връщане, при положение, че не се е страхувал да се обърне към баща си за помощ при издължаването, то няма как да се повярва, че му съобщил за отнемане на колата от страх възходящият му родственик да не разберял, че я е дал. Установеното по делото спонтанното и незабавно обаждане от свид.Б. П. до  свид.М. П., веднага след като младежът бил оставен до ВМА от подсъдимите, е солиден контрапункт на тезата на подс.А.. Такъв контрапункт е и обстоятелството, че никакъв нов заем на инкриминираната дата потърпевшият не е искал и не е получавал от същия подсъдим, за да са верни твърденията на А., че прехвърлянето на владението върху вещта станало по настояване на младежа за обезпечаване на новия (последен) заем, за който не знаел неговия баща. Солиден контрапункт на въпросната теза е и установеното по делото поведение на двамата подсъдими при съвместното им посещение на адреса на сем.П..

В обобщение по доказателствения анализ, следва да се отбележи, че само за две обстоятелства, приетите от първата инстанция фактически положения се разминават с изложените в настоящото решение, а именно: за съществуването на първоначален документ запис на заповед за 16 500 лева, изготвен преди записа на заповед с фиксирана сума 21 000 лева, което според въззивния съд не е убедително доказано по делото; и че на срещата на бензиностанция „Ш.“, свид.М. П. бил придружаван от сина си, което е отразено произволно, защото по делото е безспорно установено, че тогава свид.М. П. е бил придружаван само от своята дъщеря, а свид.Б. П. не е присъствал. Споменатите обстоятелства са периферни и извън кръга на правнозначимите факти, а последните са правилно изведени от СНС, вследствие на адекватна доказателствена преценка, въпреки приложения от него твърде схематичен подход при нейното аргументиране.

Възражението на адв.Б. за неполагане на усилия от страна на прокуратурата за обективно и всестранно разследване, навеждащо към проявена тенденциозност в ущърб на подс.А., въззивната инстанция не споделя. Впрочем, има основания за известна критика към органите на досъдебното производство, но тя е комплексна, защото се отнася не само до недостатъчна активност за своевременно обследване на мястото на инцидента, което е могло да допринесе за своевременното откриване на видеозаписващи устройства и тяхната проверка, но и недостатъчна активност за разследване на преждеинкриминираното поведение на подс.А. и начина, по който е търсел връщане на претендираните от него суми. Качеството на избраната стратегия по разследването обаче, не означава непременно проява на субективизъм и предубеденост. От материалите по досъдебното производство е видно, че е било уважавано всяко искане за доказателствено инкорпориране, заявено от подсъдимите (тогава обвиняеми) и тяхната защита. Противно на обясненията на подс.В., които в тази им част имат характер на възражения, за едва ли не някаква конспиративност в информацията, че през този ден полицейските камери на кръстовището в района на инцидента не са работели, е съдържанието на приложеното по делото писмо рег. № Я-52854 от 24.10.2013 г. на заместник-директора на СДВР (л.91, том 1 от ДП). От него става ясно, че четири дни преди процесния случай, този орган е уведомил началниците на всички столични полицейски управления, отдели и самостоятелни звена, че поради възникнали технически проблеми в системата за видеонаблюдение на СДВР, е временно невъзможно въвеждането и снемането на автомобили в системата, извършването на справки за преминавания на автомобили, предоставяне на записи от заснети нарушения по ЗДвП, проследяване и заснемане на вече въведени автомобили и лица, като се е ангажирал за допълнително уведомяване щом нормалната функционалност на видеосистемата бъде възстановена. Действително, закъснялата проверка за наличието на отделно видеозаписващо устройство и на заведението „С.“, е осуетила възможността за снабдяване с видеозапис като доказателство, но значението на неговото евентуално наличие по делото е преувеличено, а липсата му умело се интерпретира от защитната теза като индулгенция. Първо – няма гаранции, че видеозапис от охранителната камера на заведението изобщо е бил направен на инкриминираната дата, нито, че ако е бил направен, е бил годен за сравнително идентификационно изследване, нито, че в обсега му е попадала инкриминираната случка, респ.  поведението на участвалите в нея лица и то на всички. Второ – по делото са събрани достатъчно доказателства в подкрепа на кредитираните показания на пострадалия за поведението на дейците при инцидента, поради което липсата на видеозапис не е решаваща. И трето – самото естество на действията на подсъдимите, изводимо от показанията на свид.Б. П. (стискане за китката от подс.А. за взимане на автомобилния ключ, вътре в купето на колата и показване на оръжие от подс.В., обърнат към автомобила, чрез дискретно телодвижение – повдигане на якето) е такова, че не предполага тяхно детайлно видеозаснемане от охранителна камера на търговски обект, което да позволява еднозначно тълкуване и ясно разграничаване от действия по обичайно общуване.      

***

При така установената фактическа обстановка по делото, крайното правно виждане на СНС за реализиран от подсъдимите А. и В. състав на престъпление по чл.214, ал.2, т.1 вр. чл.213а, ал.2, т.4 вр. с чл.20, ал.2 вр. с ал.1 от НК, в рамките на конкретно повдигнатото обвинение, настоящият въззивен състав намира за незаконосъобразно.

Изначално следва да се подчертае, че въпреки наличните данни по делото за едно продължило във времето неправомерно търсене на парични суми, във фокуса на обвинителната теза, са поставени само събитията от 28.10.2013 г. и то само по отношение на движимата вещ – автомобил „А. **“, респ. намеренията и действията на подсъдимите спрямо тази вещ. Ето защо, наказателна отговорност на дейците не може да се търси по чл.213а от НК, защото, ако говорим за изнудване по цитирания текст, за такова би се третирало предхождащото системно заплашване на подс.А. спрямо свид.Б. П., насочено към създаване на страхово състояние, с цел пострадалият да поема нови парични задължения, вкл. по последната запис на заповед и което изнудване да е било придружено с отнемане на имущество – превозното средство (реализирано принудително от двамата дейци). Такова фактическо обвинение обаче, отсъства.  

Извършеното от подсъдимите не би могло да бъде квалифицирано  и като самоуправство по чл.323, ал.5 вр. с ал.1 от НК. За да е налице от обективна страна основният състав на чл.323, ал.1 от НК е необходимо да   съществува едно действително или предполагаемо право, което извършителят осъществява самоволно, не по установения от закона ред, като в същото време, това право да е оспорвано от другиго. В конкретния случай претенцията на подс.А. към пострадалия е била за получаване на определена парична сума, като деецът би осъществил състава на престъплението по чл.323, ал.5 вр. с ал.1 от НК само в случай,  че пострадалият му дължи реално или предполагаемо точно автомобила, който той е отнел или казано по друг начин, ако бяха оспорвани от пострадалия предявени от подсъдимия негови действителни или предполагаеми права върху колата. Във всички останали случаи при противозаконно отнемане на движими вещи на пострадалия, без негово съгласие, заради непогасено парично задължение към дееца, съдебната практика приема, че деянието следва да се квалифицира като кражба или грабеж, в зависимост от това дали за улесняване на извършеното отнемане, е употребена принуда или не (в този смисъл е Решение № 603 от 20.10.1999 г. по н.д. № 546/1999 г. на ВКС, II н.о.).

СНС, след като е развил пространно характеристиката на резултатното престъпление по чл.214 от НК, в т.ч. поставимите изисквания към вменения квалифициращ елемент, е счел, че свид.Б. П. сам е осъществил акт на имуществено разпореждане с процесния автомобил „А.**“ с ДК № ****, в резултат на упражнена принуда от подсъдимите А. и В., която е била достатъчна по интензитет потърпевшият да вземе решение да им предаде автомобила. Разликата между грабежа и изнудването, първата инстанция е съзряла основно в активното самостоятелно поведение на пострадалия, да предостави против волята си владението на автомобила. Точно тези съображения обаче, не кореспондират на фактологията по казуса, защото волеви акт на имуществено разпореждане с автомобила от страна на свид.Б. П. отсъства, поради което извършеното от подсъдимите е несъставомерно по чл.214 от НК, нито като довършено престъпление, нито като опит (вр. с чл.18, ал.1 от НК).

В теорията и съдебната практика многократно е разглеждан въпросът за разграничението между изнудването и грабежа – в случаите, когато имущественият предмет на посегателството е движима вещ. Общото между двата състава е в това, че двете престъпления са насочени против собствеността и елемент от изпълнителните деяния на тези посегателства е използваната физическа и психична принуда. Разграничаване се открива на първо място в различната функция на принудата при разглежданите престъпления. Грабежът е свързан с отнемане на вещта и поради това при него принудата служи като начин, средство за неговото осъществяване. Чрез принудата се предотвратява, неутрализира или сломява възможна съпротива или се прекъсва фактическата власт върху вещта. При изнудването обаче, принудата служи за мотивиране на изнудения към осъществяване на желания от дееца акт на имуществено разпореждане. За грабежа е характерно, че принудата непосредствено се съпътства от отнемане на вещта и вредата настъпва веднага, следователно грабежът започва с началото на принудата и завършва с факта на отнемането на вещта, без двете деяния да са разделени по време. При изнудването между принудата и настъпването на вредата съществува известно време. Това е така, защото при изнудването е необходимо чрез принудата да се въздейства на дадено лице и същото да се склони към определено поведение, да извърши, да пропусне или претърпи нещо противно на волята му и с това да се причини имотна вреда нему или другиму (Решение № 233 от 22.05.1978 г. по н.д. № 201/1978 г., на ВС, II н.о. и Решение № 94 от 17.02.1975 г. по н.д. № 46/1975 г., на ВС, I н.о.).

Настоящият състав намира, че в конкретния казус осъщественото от подсъдимите деяние разкрива характеристиките именно на престъплението грабеж, а не на изнудване. Видно е от доказателствата по делото, че подсъдимите са осъществили принуда – физическа (подс. А. стиснал китката на дясната ръка на свид.Б. П., за да пусне пострадалия ключа за автомобила си) и заплашване (веднага след това подс.В. показал на свид.Б. П. носеното от него на кръста огнестрелно оръжие – пистолет и му разпоредил да седне отзад в купето на колата), с което са прекъснали владението на потърпевшия върху посочения автомобил и установили свое владение.

Предмет на извършеното престъпление е чужда движима вещ – лек автомобил марка „А. **“ с ДК № **** на стойност 20 250 лева, собственост на „П. Л. **“ ЕООД, което се е намирало във владението на свид.Б. П..

При така установената фактическа обстановка проверяващата инстанция преценява, че принудата е била средство за отнемането на чужда движима вещ. Именно упражненото от подс.А. физическо насилие и едновременно с това осъщественото от подс.В. заплашване са довели до занижаване на физическата защита на вещта. При това, съгласно Р.31-91-ВК, грабеж има не само когато деецът преодолява действителната съпротива на жертвата, но и тогава, когато чрез упражненото насилие изключва въобще и неутрализира въобще възможността за съпротива, каквато хипотеза всъщност е налице и в настоящия казус. С оглед на упражненото насилие, поведението на свид.Б. П. е било пасивно, като е била парирана възможността за оказване на съпротива от негова страна.

В разглеждания случай свид.Б. П. не е имал възможността да избира различни варианти на поведение (каквато пострадалият би имал в хипотезата на изнудване) и в този смисъл не е извършил имуществено разпореждане. Макар последният да е пуснал, т.е. дал ключовете от автомобила и да е седнал отзад в него, то липсва проявление на личната му воля за разпореждане, като е налице единствено фактическо улесняване за подсъдимите, които са отнели вещта (в тази насока е и Решение № 156 от 08.06.1988 г. по н.д. № 126/1988 г., на ВС, I н.о.). Впрочем, отразените в обстоятелствената част на обвинителния акт обстоятелства, които са почти идентични, съвсем явно са сочили на грабеж, но същите са били неправилно интерпретирани юридически.  

Реализираната от подсъдимите принуда и отнемането на автомобила не са разделени по време, като вредата е настъпила веднага, което е характерно именно за престъплението грабеж (Решение № 94 от 17.02.1975 г. по н.д. № 46/1975 г., на ВС, I н.о.). В тази връзка са неоснователни възраженията на защитника на подс.А. за липса на вреда и от посоченото следва, че вреда е била реално причинена със самото противозаконно отнемане на вещта, като в случая не е налице опит, тъй като деянието е довършено – подсъдимите са установили трайна фактическа власт върху колата, като са откарали същата в неизвестна за пострадалия посока, а впоследствие паркирали автомобила пред дома на подс.В.. Така, в т.4 на ППВС 6-71 е прието, че за да е довършено отнемането на чуждата движима вещ не е необходимо да е установено дълготрайно владение, нито деецът да е успял да я укрие или да се разпореди със същата като със своя, а е достатъчно само да е имал такава възможност за безпрепятствено разпореждане с нея.

Макар с извършеното престъпление да е причинена вреда, предвид  връщането на автомобила, чрез доброволното му предаване от страна на подс.В. на полицейските служители, то същата е възстановена.

Престъплението е извършено в съучастие под формата на съизвършителство, като и двамата подсъдими са участвали както при упражняването на принудата, така и при отнемането на вещта от фактическата власт на свид.Б. П.

Неоснователно е възражението на защитата на подс.В., че стореното от него въобще не е престъпно, понеже не е доказано да е вадил оръжието, да го е насочвал или размахвал. Неоснователни са и защитните доводи, че на В. се вменявало бездействие. Самото демонстриране от дееца пред пострадалия, че носи у себе си такъв предмет, чрез повдигане на якето, за да се види пистолетът (или част от него), не е бездействие, а действие и то е напълно достатъчно да породи състояние на страх в дадената ситуация, т.е. да застраши адресата на демонстрацията с опасност за живота и здравето му, защото се касае за силно опасен по естеството си предмет, който по предназначението си има поразяващ ефект. Освен това, демонстрацията на наличното оръжие, е била с много ясно предназначение, а именно да се неутрализира възможността за съпротива на пострадалия.   

От субективна страна – престъплението е извършено виновно, при форма на вината умисъл, а видът на умисъла е бил пряк, респ. налице е и общност на умисъла. Подсъдимите са осъзнавали, че употребяват принуда спрямо свид.Б. П. (физическо насилие и заплашване), за отнемането на чужда за тях движима вещ от владението му, против неговата воля. Съзнавали са напълно, че деянието им е неправомерно и наказуемо, като са предвиждали и искали настъпването на общественоопасните му последици. Настоящият състав намира, че в случая е налице и специфично намерение за противозаконно присвояване на вещта, независимо от заявеното преди деянието от подс.А. на потърпевшия, че ще вземе колата докато си получи парите. Обявяването на някакво намерение за задържане на вещта до изпълнение на определено условие, изобщо не изключва присвоителното намерение и такова е налице, щом подсъдимите съзнателно, под ръководство на волята, поставят вещта в своя фактическа и в своя разпоредителна власт. Тоест, целели са да си осигурят и са си осигурили възможност за безпрепятствено разпореждане с автомобила като със своя вещ. В практиката на ВКС последователно се приема, че кражба или грабеж може да има и когато отнемането на чуждата вещ се извършва с цел пострадалият да бъде принуден да изпълни свое задължение. Така, например в Решение № 18 от 11.02.1998 г. по н.д. № 398/1997 г., на ВКС, I н.о. се посочва: „За възприетата от съдилищата правна квалификция е без значение обстоятелството, че чуждите вещи са взети с цел да бъдат принудени наемателите да изпълняват задълженията си. Това обстоятелство и по-скоро заявеното едва пред съда намерение за връщане на вещите при условие, че се спази договорът, преди всичко не е безспорно доказано, но дори и вярно, не изключва намерението за противозаконно присвояване на отнетото имущество, като елемент на умисъла  за кражба.“

Макар въззивната инстанция да намира, че в случая е осъществен грабеж, за което и подробно изложи аргументи, не е възможно подсъдимите А. и В. да бъдат признати за виновни в извършването на престъпление по чл.198, ал.1 от НК, защото то се явява по-тежко наказуемо от престъплението по повдигнатото обвинение. За грабеж по взирания основен състав, наказанието е лишаване от свобода от три до десет години и е по-тежко спрямо наказанието по чл. чл.214, ал.2, т.1 вр. с чл.213а, ал.2, т.4 от НК – лишаване от свобода от две до десет години, макар за него да е предвидено и налагане на „глоба“, а при условията на факултативна кумулативност и наказание „конфискация“. Понятието „закон за по-тежко наказуемо престъпление” е изяснено от Тълкувателно решение № 57 от 4.12.1984 г, по н.д. № 43/84, ОСНК, ВС, съгласно което, закон за по-тежко наказуемо престъпление е налице, когато на съдебното следствие се установят обстоятелства, които дават основание да се измени квалификацията на деянието в по-тежко наказуемо престъпление. Кое престъпление е по-тежко наказуемо се определя от вида и размера на предвиденото за него наказание, като последователността на различните видове наказания и тяхната тежест са регламентирани в чл.37 НК. Според даденото разяснение на цитираното Тълкувателно решение, определящо значение при дефиниране на понятието „закон за по-тежко наказуемо престъпление” имат видът и размерът на наказанието, предвидено за съответното престъпление, а по-тежко наказуемо се явява престъплението, което предвижда по-строго наказание, преценено съобразно йерархията на санкциите, очертана в чл.37 от НК.

От друга страна, въпреки липсата на процесуална възможност за прилагане на престъпния състав по чл.198, ал.1 НК, то следва да се вземе предвид, че същият се характеризира като съставно престъпление, при което между двата акта – принуда и отнемане е налице функционална връзка, изразяваща се в това, че първият акт – принудата, създава условия за втория, който съвпада или най-малко следва непосредствено осъществяването й. При това положение, съдът не е лишен от възможността да ангажира отговорността на подсъдимите за по-леко наказуемо престъпление, каквото е това по чл.143, ал.1 от НК, защото то се обхваща и от деянието по повдигнатото обвинение по чл.214 от НК, а самата принуда е надлежно фактологично обоснована в обвинителния акт и именно срещу тези факти подсъдимите са се защитавали, както на досъдебната фаза, така и в съдебното производство.

Принудата по чл.143 НК като престъпление против личността означава противоправно мотивиране на пострадалия към поведение, което той не желае. Въздействието върху психиката на последния се постига посредством упражняването на физическа сила или заплашване. Това престъпление е резултатно, като престъпният резултат е поведението на пострадалия, който извършва, пропуска или претърпява нещо, противно на волята си.

От доказателствата по делото, безспорно се установява, че е отсъствала воля у пострадалия Б. П. да предаде ключа за автомобила си и да седне отзад в него, като същият е бил принуден да стори това посредством използване на физическа сила и заплашване – подс.А. стиснал китката на дясната на ръка на свидетеля, а подс.В. му показал оръжието си, което действие е обективно годно да възбуди страх за живота и здравето на заплашения. В тази насока е и заключението на приобщената по делото съдебно-психиатрична и психологична експертиза, като ирелевантна за преценката на съда е възможността на подсъдимия да реализира или не заявената заплаха на инкриминираната дата.

Престъплението по чл.143 от НК е довършено с вземането на ключа за автомобила от подс.А. вследствие използваната спрямо потърпевшия физическа сила и с установяването на Б. П. на задната седалка в купето на колата след заплашването, съчетано с даденото му разпореждане от страна на подс. В.

В разглеждания казус, престъплението е осъществено в съучастие, под формата на обикновено съизвършителство, като всеки един от подсъдимите е участвал в извършването на принудата спрямо пострадалия.

От субективна страна престъплението е извършено при пряк умисъл, тъй като подсъдимите са съзнавали, че с упражненото спрямо пострадалия физическо насилие и заплашване, той ще бъде заставен да осъществи желаното от тях поведение против волята си, като са предвиждали и искали настъпилите общественоопасни последици. Налице е и общност на умисъла, обективиран в очертаните координирани действия на подсъдимите А. и В.

Следователно, съобразно регламента на чл.337, ал.1, т.2 вр. с чл.334, т.3 от НПК,  първоинстанционната присъда следва да бъде изменена с преквалификация на деянието от такова по чл.214, ал.2, т.1 вр. с чл.213а, ал.2, т.4, пр.1 вр. с чл.20, ал.2 вр. с ал.1 от НК, в такова  по чл.143, ал.1 вр. с чл.20, ал.2 вр. с ал.1 от НК, по което подсъдимите да бъдат признати за виновни.

В контекста на горното, подсъдимите Б. К. А. и А. И. В. следва да бъдат признати за ВИНОВНИ за това, че на 28.10.2013 г. в гр.С., на кръстовището на бул. „В.“ и „П. Е.“, в съучастие като съизвършители са принудили Б. М. П. да извърши нещо противно на волята му (да даде ключа за ползвания от него лек автомобил марка „А.“, модел „**“ с рег. № **** и да седне на задната седалка на същия), като са употребили за това сила сила (подс.А. го стиснал за китката на дясната ръка) и заплашване (подс.В. му показал носеното си на кръста огнестрелно оръжие).

Преквалифицирането, реципрочно изисква оправдаване на подсъдимите по повдигнатото на всеки от тях обвинение по чл.214, ал.2, т.1 вр. с чл.213а, ал.2, т.4, пр.1 вр. с чл.20, ал.2 вр. с ал.1 от НК.

***

При решаването на въпроса за отговорността, настоящият съдебен състав е длъжен да изложи свои и изцяло нови съображения, доколкото престъплението, за което следва да се реализира тази отговорност предвижда други санкционни параметри – до шест години лишаване от свобода, без долен предел и доколкото е настъпила съществена промяна в определящите наказанието обстоятелствата от момента на произнасянето на първата инстанция.

Като смекчаващо обстоятелство за двамата подсъдими се отчита чистото им съдебно минало (подс.А., макар и осъждан е бил реабилитиран), както и прекомерно дългият – около деветгодишен период от осъществяване на престъпната проява, до сега, не по вина извършителите. Специално за подс.В. смекчаващи отговорността му обстоятелства са оказаното първоначално съдействие на полицейските служители, чрез доброволното предаване на отнетия автомобил, ведно с ключа за него, както и добрите му характеристични данни, изводими от показанията на свид.Н. Р. (наличие на трудови навици, полагане на грижи за болен баща и положителна репутация в квартала по местоживеене). Отделно, за този подсъдим, апелативният съд взима предвид, че ангажирането му към инкриминирания инцидент не е било функция на лични интереси, а в голяма степен е обслужвало интереса на своеобразния му работодател и негов съпроцесник Б. А..

Като утежняващи фактори, отново и за двамата подсъдими, се съобразяват на първо място, че реалните им противоправни намерения са надхвърляли упражняването на принудата и че непосредствено след нея са осъществили отнемане на чуждата движима вещ (автомобил), и второ – че и преди инкриминирания случай са направили опит за разрешаване на финансови отношения с неправомерни механизми, илюстрирано с действията им при посещението на дома на сем.П., а за подс.А. илюстрирано и с телефонния тормоз над баща и син П..

Определянето на справедливото наказание зависи не само от количественото отношение на смекчаващите и утежняващите вината обстоятелства, но и от тяхното значение, като в случая, апелативният съд отдава съществен приоритет на прекомерната продължителност на процеса, като за да бъдат подсъдимите адекватно компенсирани за същата е необходимо тя да се окачестви като изключително смекчаващо обстоятелство по смисъла на чл.55 от НК, при което и най-лекото предвидено в закона наказание (лишаване от свобода), би се явило несъразмерно тежко. Следователно, наказанието на всеки от подсъдимите трябва да се определи при условията на чл.55, ал.1, т.2, б. „б” от НК, чрез замяна на предвиденото за съответното престъпление наказание лишаване от свобода до шест години без долен предел с наказание „ПРОБАЦИЯ”.

Изхождайки отново от упоменати по-горе фактори, с изключение на изминалото време, което е основание за приложената благоприятна за подсъдимите санкционна замяна (по чл.55, ал.1, т.2, б. „б” от НК) настоящата инстанция преценява, че за поправянето и превъзпитанието на подс.А. В., пробацията следва включва двете задължителни пробационни мерки по чл.42а, ал.2, т.1 и т.2 от НК „Задължителна регистрация по настоящ адрес”, с периодичност на явяване и подписване два пъти седмично и „Задължителни периодични срещи с пробационен служител”, за срок от ЕДНА ГОДИНА, всяка от тях. Избраната продължителност на мерките, както и периодичността на първата мярка, отговарят на превеса на снижаващите над отегчаващите отговорността на подс.В. фактори и на невисоката му личностна опасност, като са подходящи и достатъчни за постигане на целите по чл.36 от НК. Що се отнася до подс.Б. А., извън вече отчетената продължителност на процеса, отегчаващите обстоятелства имат превес над смекчаващото такова, поради което за него наказанието пробация, за да изпълни своята ефективна поправителна, превъзпитателна и правовъзпираща функция, както и да изиграе предупредителната си роля спрямо останалите членове на обществото, е необходимо да обхваща три пробационни мерки, а именно тези по чл.42а, ал.2, т.1, т.2 и т.6 от НК, като мярката „Задължителна регистрация по настоящ адрес”, да бъде с периодичност на явяване и подписване два пъти седмично за срок от ДВЕ ГОДИНИ, мярката „Задължителни периодични срещи с пробационен служител” също да бъде за срок от ДВЕ ГОДИНИ, а мярката „Безвъзмезден труд в полза на обществото” да се изразява в полагане на такъв труд 260 часа годишно, за ДВЕ ПОРЕДНИ ГОДИНИ. 

В този смисъл, присъдата в частта й за наказанията също следва да бъде изменена, на основание чл.337, ал.1, т.1 от НПК, като се отмени приложението на чл.54 и на чл.66 от НК, както и наложеното наказание „глоба”, за всеки от подсъдимите.

Присъдата следва да бъде изменена и в частта й относно приложението на чл.59 от НК за всеки от подсъдимите, като извършеното приспадане да се счита от наложеното наказание пробация,  като един ден задържане да се зачита за три дни пробация.   

Осъждането за разноските по чл.189, ал.3 от НПК е отговаряло на постановения от първата инстанция съдебен акт с възприетата в него правна квалификация на деянието. С настоящото решение обаче, престъпната проява се преквалифицира в по-леко наказуемо престъпление, към чийто състав остойностяването на процесния лек автомобил се явява неотносимо, поради което от подлежащите на заплащане от подсъдимите разноски, следва да бъде изключено възнаграждението на вещото лице по изготвяне на съдебно-оценителната експертиза в размер на 40 лева (заплатено в досъдебната фаза), което следва да остане за сметка на държавата. Или иначе казано, присъдата следва да се измени и в тази й част, като общо дължимата сума за разноски 681,20 лева (образувана от сбора на разноските в досъдебната фаза – 280 лева и разноските в първоинстанционното производство – 401,20 лева), която се разпределя по равно за всеки подсъдим – от по 340,60 лева, следва да бъде намалена на 641,20 лева, т.е. на по 320,60 лева за всеки подсъдим, като изрично се конкретизира, че от тези 320,60 лева, всеки от подсъдимите следва да заплати сумата от 120 лева по сметка на органа на досъдебното производство, а останалите 200,60 лева – по сметка на ВСС. 

На основание чл.189, ал.3 от НК с настоящото решение подсъдимите следва да бъдат осъдени да заплатят, всеки от тях и сумата от по 23,60 лева, направените разноски при предходното въззивно разглеждане на делото по ВНОХД № 452/2018 г. по описа на АСНС (закрит), възлизащи общо на 47,20 лева (транспортни разходи на свид.Т. Б.).

В настоящото въззивно производство, разноски не са направени.

Мотивиран от изложеното и на основание чл.337, ал.1, т.1 и т.2 вр. с чл.334, т.3 от НПК, Апелативен съд – София (АСНС – закрит)

 

 

Р  Е  Ш  И:

 

ИЗМЕНЯ Присъда от 29.09.2017 г. по НОХД № 371/2017 г. на Специализирания наказателен съд, XVIII състав, като следва:

 

Преквалифицира извършеното от подсъдимите Б. К. А. и А. И. В. деяние в престъпление по чл.143 ал.1 вр. с чл. 20, ал.2 вр. с ал.1 от НК, като ги признава за ВИНОВНИ, в това че на 28.10.2013 г. в гр.С., на кръстовището на бул. „В.“ и „П. Е.“, в съучастие като съизвършители са принудили Б. М. П. да извърши нещо противно на волята му (да даде ключа за ползвания от него лек автомобил марка „А.“, модел „**“ с рег. № **** и да седне на задната седалка на същия), като са употребили за това сила (подс.А. го стиснал за китката на дясната ръка) и заплашване (подс.В. му показал носеното си на кръста огнестрелно оръжие), и ги ОПРАВДАВА по първоначално повдигнатото на всеки от тях обвинение за престъпление по чл.214, ал.2, т.1 вр. с чл.213а, ал.2, т.4, пр.1 вр. с чл.20, ал.2 вр. с ал.1 от НК.

 

НАМАЛЯВА наложените на подсъдимите Б. К. А. и А. И. В. наказания, като отменя приложението на чл.54 и на чл.66 от НК, както и наказанията „глоба”, за всеки от подсъдимите, като вместо това на основание чл.55, ал.1, т.2, б. „б” от НК заменява на всеки от тях, предвиденото наказание „лишаване от свобода до шест години” с наказание ПРОБАЦИЯ, при следните пробационни мерки:

за подс.А. И. В. – „Задължителна регистрация по настоящ адрес”, с периодичност на явяване и подписване два пъти седмично, за срок от ЕДНА ГОДИНА и „Задължителни периодични срещи с пробационен служител” за срок от ЕДНА ГОДИНА;

за подс.Б. К. А. – „Задължителна регистрация по настоящ адрес”, с периодичност на явяване и подписване два пъти седмично, за срок от ДВЕ ГОДИНИ, „Задължителни периодични срещи с пробационен служител” за срок от ДВЕ ГОДИНИ и „Безвъзмезден труд в полза на обществото” – 260 часа годишно, за ДВЕ ПОРЕДНИ ГОДИНИ.

Приложението на чл.59 от НК за всеки от подсъдимите, да се счита от наложеното наказание пробация, като един ден задържане се зачита за три дни пробация.   

 

НАМАЛЯВА размера на разноските, които подсъдимите Б. К. А. и А. И. В. са осъдени да заплатят от по 340,60 лева, на по 320,60 лева – всеки от тях, от които сумата от 120 лева да се внесе по сметка на органа на досъдебното производство, а сумата от 200,60 лева – по сметка на ВСС.

ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата й част.

ОСЪЖДА на основание чл.189, ал.3 от НПК подсъдимите Б.К. А. и А. И. В. да заплатят всеки от тях  сумата от по 23,60 лева, направените разноски при предходното въззивно разглеждане на делото по ВНОХД № 452/2018 г. по описа на АСНС (закрит), по сметка на ВСС.

Решението подлежи на обжалване и протест в 15-дневен срок от съобщаването на страните за изготвянето му, пред Върховния касационен съд на Република България.

 

 

 

 

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

                                                            ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

 

                                                                                  2.