Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 27.09.2022
г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, І ГО, 13-ти с-в, в
публичното заседание на двадесет и първи април през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Росен Димитров
при
секретаря Красимира Георгиева като
разгледа докладваното от съдия Димитров гражданско дело № 3810 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е образувано по иск с
правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ,
предявен от И.М.С., ЕГН **********, чрез адв. Е.Ф.
против П.на Р. Б. за заплащане на
обезщетение за неимуществени вреди причинени от нарушаване на правото му на
разглеждане и решаване в разумен срок на сл. дело № 1/1991 г. по описа на Прокуратура
на въоръжените сили,
а понастоящем ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП – София, за периода от
образуването му през м.януари 1991 г. до 08.05.2020 г.
Ищецът твърди, че е един от пострадалите от
деянията, предмет на разследваното дело, което е известно в публичното
пространство като т.нар.“възродителен процес“. Сочи, че без да е извършил
каквото и да било престъпление, както и без постановена присъда, в периода
10.03.1985 г. – 05.05.1985 г. е бил задържан и лишен
от свобода в ареста на МВР – Казанлък; в периода 06.05.1985 г. – 17.04.1986 г.
е бил задържан и лишен от свобода в Затвора в гр.Белене, а в периода 17.04.1986
г. – 22.12.1988 г. бил лишен от свобода в с.Малорад, обл.Враца.
Излага, че през лятото на 1989 г. е
бил изгонен от България и се е заселил в Турция, където заедно с други пострадали
основали Сдружение за „Справедливост, права, култура и солидарност на
Балканите“, чрез което искали информация от българските власти за развитието на
делото. Същото продължавало да бъде висящо, през който период от време – почти
тридесет години е спирано и
възобновявано многократно.
Ищецът сочи, че едва през 2017 г. с
промени в НПК е предвидена възможност пострадалият да поиска от съда да
постанови мерки за ускоряване на досъдебното производство. В тази връзка И.С. е подал искане по чл. 368 НПК на
19.03.2018 г. , но то не е придвижено до съда дълго време от ответника , не е имало и резултат. Според
ищеца от съда са постановени поне 100 определения, с които са постановени мерки
за ускоряване на производството по искания на пострадали, предявени по реда на
чл. 368 НПК, но тези опити за ускоряване и приключване на производството
останали безрезултатни по вина на прокуратурата.
В исковата молба се твърди също, че наказателното производство ДП № II –
048/1999 г. по описа на Военно – окръжна прокуратура – София, е спряно на
04.10.2018 г. без каквито и да било фактически и правни основания затова.
Ищецът излага, че продължителността
от 30 години на посоченото наказателно производство и то без да е стигнало до
съдебната му фаза, не е разумна. Същата е прекомерна и накърнява правото,
установено с чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС. Отговорност за забавата имал ответника, тъй
като П.ръководи досъдебната фаза на процеса и следи за навременното и бързо
провеждане на разследването.
В
исковата молба се излагат твърдения за търпени от ищеца неимуществени вреди – притеснения, и
безпокойство за изхода на делото, фрустрация от бавенето
му, разочарование, безсилие и безпомощност, загуба на доверие в институциите,
правосъдието и справедливостта, от това, че виновниците
за т.нар. „възродителен процес“ няма да бъдат наказани за деянията си. Излага
се също от ищеца, че е бил фактически лишен от свобода без съд и присъда; че е
сменено принудително името му; че е принуждаван да полага тежък физически труд
и да заплати престоя си в Белене, както и че е принудително изселен в Турция
през лятото на 1989 г. Описва и други негативни преживявания като
разочарование, че представителите на държавната власт не оказват съчувствие на
пострадалите, въпреки изявената готовност затова; опасения, че обвиняемите ще
останат ненаказани за деянията си; че очакванията му за възмездие са останали
излъгани и онеправдани.
Моли съда да постанови решение, с
което да уважи предявения иск като осъди ответникът да му заплати сумата от
120 000 лева, ведно със законна лихва върху нея считано от 07.05.2017 г.
до окончателното й изплащане.
Претендира и направените по
делото разноски.
В срока за писмен отговор след
предоставената съгласно чл. 131 ГПК възможност, ответникът П.НА Р.Б.твърди че
претенцията е процесуално недопустима. Налице е позоваване на вреди по чл.5,
параграф 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи за
периода 1985-1988, преди страната ни да е ратифицирала Конвенцията през 1992г.
При условията на евентуалност, навежда
доводи, че претенцията с правно основание чл.2б, ал. 3 ЗОДОВ е неоснователна, поради факта, че не са представени доказателства, че
ищецът притежава качеството на пострадал от неприключилото в разумен срок
производство. Навежда доводи, че не
са ангажирани доказателства за действително търпени неимуществени вреди като
пряк и непосредствен резултат от нарушение на правото на разглеждане на
досъдебното производство в разумен срок.
Оспорва изцяло предявената
претенция по основание и размер. Евентуално, твърди, че предявеният иск за 120
000 лева е прекомерен и не отговаря на жизнения стандарт и икономическата обстановка
в Република България.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Не е спорно между страните по делото, а се
установява и от събраните в настоящото исково производство писмени доказателства, че с Постановление от 31.01.1991 г. на прокурор при Прокуратура на въоръжените сили е
образувано сл. дело № 1 от 1991 г., впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-ІІ от 1998 г. на
Военно – окръжна прокуратура – гр.София, а по-късно преобразувано като досъдебно производство (ДП) №
ІІ-048 от 1999 г. на ВОП - София, за разследване
на извършени през време на
т.нар. „възродителен процес“ престъпления
през периода 1984 г. – 1989 г. за подбуждане към национална вражда и омраза.
От приложените по делото преписи
от цитираното ДП се установява, че наказателното производство е било образувано през 1991 г., като разследването по него първоначално
се е водило срещу петима обвиняеми
по повдигнато обвинение за извършено
престъпление по чл. 162, ал. 1, във вр. с чл.
20, ал. 2 от НК, затова,
че през периода от 1984 г. до 1988 г. при условията на продължавано
престъпление всеки от обвиняемите в съучастие с други лица проповядвали и подбуждали към национална вражда и омраза, а впоследствие по обвинение за
извършено престъпление по чл. 387, ал.
2, във вр. с, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 от НК-
затова че през периода от
1984 г. до 1988 г. при условията на продължавано
престъпление обвиняемите в съучастие злоупотребили и превишили властта си с цел постигане
на консолидация на българската нация чрез насилствена
асимилация на мюсюлманското малцинство в страната, включваща принудителна смяна на имената на
българските мюсюлмани, принудително затваряне в лагери на остров
Белене, принудително преместване от работа и дисциплинарно уволнение поради несъгласие с промяната.
Видно от Решение на
Парламентарната комисия за разглеждане и решаване на някои неотложни въпроси,
свързани с допуснати деформации и нарушения на законността в държавния,
обществения у стопанския живот ( обн. в ДВ, бр. 44.
01.06.1990 г. ), е обявена политическа и гражданска реабилитация на
неоснователно лишени от свобода и въдворени в Белене 517 лица във връзка с
насилствена промяна на имената на тези български граждани, поименно изброени в
списък, публикуван в посочения брой на ДВ. Сред реабилитираните граждани, чиито
имена са били насилствено променени е и лицето Д.Д.Т.. В тази връзка от приетото в хода на съдебното
дирене като писмено доказателство в заверен препис Решение № 67 от 13.08.2019
г. на Община Момчилград, област Кърджали, се установява, че е допусната промяна
на имената на Д.Д.Т.по негово заявление с вх. № 94-00
– 2489/13.08.2019 г., като му се възстановяват имената И.М.С.. Възстановяването е допуснато по реда на чл. 19а Закона за гражданската
регистрация, която разпоредба предоставя възможност на българските граждани, на които принудително
са променени имената, да могат по свое желание да
възстановят предишните си имена,
какъвто е и процесния случай.
От Заповеди за прилагане на
превантивна административна мярка по чл. 39, ал.1, т. 1 от Закона за народната
милиция, съответно на л. 19 – лице и гръб, л. 90 – лице и гръб, л. 92 – лице и
гръб, се доказва, че Д.Д.Т., роден на ***
г. в с.Кос, Кърджалийски окръг, е принудително установен последователно в ТВО –
Белене, в последствие за 3 години е презаселен в с.Малорад,
Врачански окръг, поради това, че се противопоставял на мероприятията за
националното осъзнаване на турчеещите се българи,
а през време на въдворяването му в
Белене е показал, че продължава да стои на вражески националистически позиции. Въдворяването
на ищеца с административен акт в трудововъзпитателно общежитие / ТВО -
Белене/ за времето от 09.04.1985 г. до
17.04.1986 г. е удостоверено и с нарочен документ, издаден от Министерство на
вътрешните работи / л. 23 от делото /. От Заповед на МВР, приложена на л. 100
от делото, се установява, че превантивната мярка по чл. 39, ал. 1, т. 1 от
Закона за народната милиция, е прекратена на 08.12.1988 г., поради това, че
ищецът / тогава все още с имена Д.Д.Т./ е декларирал,
че в бъдеще няма да създава затруднения
на властта и провежданите мероприятия, макар, че все още не бил преодолял
националистическите си предразсъдъци.
Ищецът е поискал по реда на чл.
368 НПК вр. с чл. 369 НПК от Софийски градски съд, да
определи мерки за ускоряване на наказателното производство, поради забавяне на
разследването и да определи срок , в
който досъдебната фаза да приключи. По това искане е образувано НЧД № 4716 по
описа за 2018 г. на СГС, НО, 13 състав, приключило с Определение № 4849 от
06.11.2018г., с което съдът определя едномесечен срок за проверка и оценка на
доказателствата и доказателствените средства и
произнасяне на прокурора, съгласно правомощията му по чл. 242, ал. 1 НПК по досъдебно
производство № II – 048/1999
г. по описа на ВОП – София / л. 51 от делото /.
Ищецът, заедно с още 47 лица, в
хода на настоящото производство и на основание чл. 75 НПК подава молба, вх. №
03/2001 от 13.12.2021 г. по описа на ВОП – гр. София, за конституирането му в
качеството на пострадал по ДП № II – 048/1999 г. по описа на ВОП – гр. София/ л. 211 /.
Останалата
част от доказателствения материал, събран в хода на
съдебното дирене, настоящият състав на съда не обсъжда, тъй като не го намира
за годен да допринесе за установяване на релевантни за спора факти.
При
така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:
Предявеният иск намира правното си
основание в разпоредбата чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, която норма представлява
вътрешноправно средство за защита на лица, чието право, установено с чл. 6, § 1
ЕКЗПЧОС в частта му относно изискването за решаване на делата разумен срок, е
накърнено от действията, респективно бездействията на органите, посочени в чл.
7 ЗОДОВ.
Категоричното становище на настоящия състав на съда е, че никаква фактическа и правна сложност на едно наказателно
производство, или каквато и да било друга причина с обективен произход, не биха могли да имат такъв извинителен
характер, че да обусловят продължителност на наказателното дело в досъдебната
му фаза повече от 30 години. Дори наполовина срокът изглежда фрапиращ.
Очевидно причините за абсурдното
забавяне се дължат на фактори извън сферата на официалното право и формалното правораздаване,
извън правилата на правовия ред и принципите за справедливост и законност. В
този смисъл продължителността на това дело и бездействието на магистратите, на
които е било възложено разглеждането му, са в състояние да причинят и
причиняват на всеки нормален български гражданин негативни психически емоции
като срам, гняв и възмущение. Въпросното дело е публично известно, т.е. вредите
от неговата продължителност много отвъд разумния срок, дават отражение върху
цялото общество и увреждат морално всички граждани, който вярват, че наистина Република
България е правова държава, която се управлява според Конституцията и законите
на страната и има независима правосъдна система. Разглеждането на това дело от
органите на досъдебното производство от далечната 1991 год. и досега без
какъвто и да е резултат вероятно е обслужило интересите на определена група
хора, но е накърнила правата на всички останали, или поне на тези, които са
знаели за съществуването на това дело и са били възмутени и едновременно
обезкуражени от очевадното бездействие /безсилие/ на правосъдието по него. Това
далеч не са само хора пострадали от репресиите при т.н. “възродителен процес“. Неправомерното
поведение на служители на досъдебното производство/следствие и прокуратура/ са
довели според съда до „генерален“ деликт спрямо всички
български граждани, разколебавайки вярата им в органите на
правосъдието,правовия ред и
справедливостта.
Същественото по настоящето дело
е отговора на въпроса дали всеки български гражданин, засегнат от бавното/липсващото
правосъдие по това наказателно дело има основание да претендира обезщетение за
търпените неимуществени вреди. Отговорът е отрицателен.
Съгласно чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС, към която
разпоредба текстът на чл. 2б ЗОДОВ изрично препраща, всяко лице при определяне
на неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е
обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото
дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие
със закона. Следователно решаващ за изхода на спора е въпросът дали процесното наказателно производство се явява определящо за
граждански права и задължения на лицето страдащо от бавното правосъдие.
Няма спор във формираната към настоящия момент
трайна съдебна практика, че в производствата като конкретното, приложими са
стандартите, установени с практиката на ЕСПЧ. В тази връзка в редица свои решения ЕСПЧ
посочва, че за да се прилага член 6, § 1 ЕКЗПЧОС в гражданско – правния
му аспект, производството трябва да е „определящо“ за граждански права и
задължения ( така Ringeisen с/у Австрия ). По делото Le Compte с/у Белгия
ЕСПЧ установява, че производството трябва да е „пряко определящо“, както и че „слаба
връзка или далечни последици не са достатъчни“. Според съда производството по сл. дело
№ 1 от 1991 год. по описа на
Прокуратура на въоръжените сили, преобразувано в
ДП № ІІ-048 от 1999 г. на ВОП – гр.
София няма пряко определящо значение за гражданските права на ищеца. Да, както
е казано по-горе те очевидно са накърнени от абсурдно бавното правосъдие равно
на липса на такова,но не може да се приеме,че твърдените вреди са пряка и
непосредствена последица от увреждането.
На второ място според съда чл. 6,
§ 1 ЕКЗПЧОС не се прилага в случаи, при
които целта на пострадалия при встъпването му в наказателното производство,
като граждански ищец или частен обвинител, е да се постигне наказване на
извършителя, а не за да получи лично
гражданско обезщетение – арг. от решенията по делата
Perez v France 2004-I
и Garimpo v Portugal No 66752/01. В процесния случай,
не са налице каквито и да било данни, които да станат опора на извод, че
намеренията на ищеца са да се конституира във висящото наказателно производство
по реда на чл. 75 НПК, подавайки молба вх. № 03/2001 от 13.12.2021 г. по описа
на ВОП – гр. София, с цел да получи имуществено обезщетение за търпените вреди,
вследствие на инкриминираните деяния. Напротив – ищецът И.С. в изложението на
иска си, както и в последващи молби последователно
поддържа, че е сред репресираните по време на т.нар. „възродителен процес“, че името
му е насилствено променено, че е
задържан и лишен от свобода без присъда
и без да е извършил каквото и да било престъпление, че е задължаван да полага тежък физически труд,
както и да плати престоя си в Белене, а през лятото на 1989 г. е изгонен от
България в Турция. Излага и опасения, че обвиняемите могат да се измъкнат от
правосъдието и да останат ненаказани за деянията си, както и че очаква
възмездие за погазените му права и достойнство. Описва и други негативни
преживявания като разочарование, че представителите на държавната власт не
оказват съчувствие на пострадалите, въпреки изявената готовност за това , че
очакванията му за възмездие са останали излъгани и онеправдани.
Изложеното, отнесено към конкретиката на
случая, наличието на съдебна практика, обективирана например в Решение № 69 от
29.04.2020 г. по гр.д.№ 3169/2019 г. на IV Г.О. на ВКС и твърденията на И.М.С. в обстоятелствената
част на исковата молба, на които се основава така предявеният иск, дават отделно
самостоятелно основание на съда да приеме, че наказателно дело - ДП № ІІ-048 от 1999 г. на ВОП – гр. София, не се явява
определящо за граждански права и задължения на ищеца.
Съдът следва да подчертае изрично, че
безспорно ищецът е претърпял вреди като пострадал от инкриминираните деяния,
предмет на ДП № ІІ-048 от 1999 г. на ВОП – гр.
София, които се отличават с висока степен на обществена опасност. Категорично
с тези деяния, извършени през периода от задържането му през 1985 г.
до изселването му в Република Турция през лятото на 1989
г., са били накърнени негови основни права и свободи - ограничено е правото му на свободно придвижване, на етническа принадлежност,
произход, религия, убеждения и др. Тези вреди обаче, не подлежат на репариране по реда на чл. 2б, ал.
1 ЗОДОВ, тъй като по нормативен път тези обществени отношения са уредени в Закона за политическа
и гражданска реабилитация на репресирани лица (ЗПГРРЛ). Видно от Решение на Парламентарната комисия за
разглеждане и решаване на някои неотложни въпроси, свързани с допуснати
деформации и нарушения на законността в държавния, обществения и стопанския живот ( обн.
в ДВ, бр. 44. 01.06.1990 г. ) ищецът, заедно с повече от 500 други лица, е бил реабилитиран.
Ето защо именно по силата на този закон,а не по реда на ЗОДОВ И.М.С. има право на обезщетение за претърпените от него имуществени и неимуществени вреди в следствие посочените по-горе
репресии.
На последно място по мнение на съда не
може една несправедливост, каквато безспорно е липсата на правосъдие по
наказателното дело, да бъде „поправяна“ с друга несправедливост - осъждане на
Прокуратурата да изплаща обезщетения на неограничен кръг от лица пострадали от
държавните репресии,които обаче по реда на чл.2б ЗОДОВ нямат повече права от
другите граждани на страната.
Предвид горните съображения
съдът намира, че предявеният иск срещу Прокуратура на Република България е неоснователен и като такъв следва да се
отхвърли изцяло.
По
разноските:
При този изход на спора искането на
ищеца за присъждане на разноски не следва да се уважава. Ответникът не е заявил
претенция за разноски и съдът не присъжда такива.
Водим от горното, съдът
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от И.М.С., ЕГН **********,
чрез адв. Е.Ф. против П. на Р. Б., иск с
правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, за
заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата от
120 000 лева, причинени от нарушаване на правото му на разглеждане и
решаване в разумен срок на образуваното сл. дело № 1/1991 г., впоследствие
преобразувано в сл. дело № 780-ІІ/1998 г. по описа на ВОП – София, а
понастоящем ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП – София, за периода от образуването му през м.януари
1991 г. до 08.05.2020 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
07.05.2017 г. до окончателното изплащане, като неоснователен.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните в двуседмичен
срок от съобщението за изготвянето
му пред САС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: