№ 2307
гр. София, 22.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Иванка Иванова
Членове:Петър Люб. Сантиров
Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева
като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Въззивно
гражданско дело № 20211100506360 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 556508 от 07.12.2018 г., постановено по гр. д. № 22774/2017 г. на СРС,
ГО, 90 състав, ЕЛ. Д. К. е осъдена да заплати на Б.Д. Ф.-П. сумата от 3 264 лева,
представляваща обезщетение за времето, през което последната е била лишена от правото да
ползва съсобствения между страните имот, находящ се в гр. София, бул. „******* в размер
на ½ част от пазарния наем за имота за периода 17.08.2016 г. – 11.04.2017 г., ведно със
законната лихва от 11.04.2017 г. до окончателното изплащане, както и мораторна лихва
върху главницата за периода 17.08.2016 г. – 11.04.2017 г. в размер на 216,22 лева.
С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от Б.Д. Ф.-П. срещу
ЕЛ. Д. К. искове, както следва: 1./ за сумата от 200 лева, представляваща припадаща се в
полза на ищцата част от ползите, реализирани от отдаване под наем на съсобствения между
страните апартамент № 3, находящ се в гр. София, ж. к. „******* през м. 06.2016 г.
съобразно дела , ведно със законната лихва от 11.04.2017 г. до окончателното изплащане,
както и мораторна лихва върху главницата за периода 17.08.2016 г. – 11.04.2017 г. в размер
на 13,25 лева; 2./ за сумата от 3 737,28 лева, представляваща ½ част от направени от
ищцата необходими разноски с цел поддържане и запазване на съсобствения апартамент №
3, находящ се в гр. София, ж. к. „******* ведно със законната лихва от 11.04.2017 г. до
окончателното изплащане, както и мораторна лихва върху главницата за периода
30.11.2016 г. – 11.04.2017 г. в размер на 138,35 лева.
С решението Б.Д. Ф.-П. е осъдена да заплати на ЕЛ. Д. К. сумата от 150 лева,
представляваща ½ част от направени необходими разноски за заплатен ремонт на покрива
на сградата, в която се намира съсобственият им имот на бул. „******* ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от 28.12.2017 г. до окончателното изплащане.
С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от ЕЛ. Д. К. срещу Б.Д.
Ф.-П. насрещни искове, както следва: 1./ за сумата от 2 350 лева, представляваща
обезщетение за времето, през което ищцата по насрещния иск е била лишена от правото да
ползва съсобствения между страните недвижим имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*******
в периода м.07.2017 - м.12.2017 г.; 2./ за сумата от 495 лева, представляваща ½ от
заплатената цена за инсталиране и поддържане на охранителна система „СОТ“ в
1
съсобствения им имот, находящ се в гр. София, бул. „******* ап. 24, ведно със законната
лихва от 28.12.2017 г. до изплащане на задължението.
С оглед изхода на делото, отговорността за разноски е разпределена, както следва: 1./
ЕЛ. Д. К. е осъдена да заплати на Б.Д. Ф.-П. сумата от 990,63 лева – разноски по делото; 2./
Б.Д. Ф.-П. е осъдена да заплати на ЕЛ. Д. К. сумата от 267,66 лева – разноски по делото.
Срещу така постановеното решение в частта, с която е отхвърлен искът на ищцата
Б.Д. Ф.-П. за сумата от 3 737,28 лева, представляваща ½ част от направени от ищцата
необходими разноски с цел поддържане и запазване на съсобствения апартамент № 3,
находящ се в гр. София, ж. к. „******* ведно със законната лихва от 11.04.2017 г. до
окончателното изплащане на задължението, както и за мораторна лихва върху главницата за
периода 30.11.2016 г. – 11.04.2017 г. в размер на 138,35 лева, е депозирана въззивна жалба от
ищцата. Излага съображения за неправилност на решението в обжалваната част. Счита, че
погрешно решаващият съд е окачествил извършените в апартамент № 3 ремонтни дейности
като полезни такива, а не като необходими. Необходимостта на извършената подмяна на В и
К инсталацията се обосновава от жалбоподателката със задълженията като потребител на
В и К услуги за поддръжка, ремонт и подмяна на В и К инсталацията, произтичащи от
Наредба № 4 за водоснабдяването и Наредба № 16-334 от 2007 за топлоснабдяването. В този
смисъл сочи, че следва да бъде съобразен и представеният по делото доклад на оператора
„Т.С.“ ЕООД от декември 2016 г. и приложената имейл кореспонденция с последния,
съгласно които в процесното жилище липсва водомер за топла вода, а съществуващият
водомер за студена вода е от 1969 г. При тези съображения се моли съда да отмени
решението в обжалваната част и вместо това да постанови друго, с което са уважи
предявения иск.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от
ответницата ЕЛ. Д. К., с който същата се оспорва като неоснователна. Отправя се искане за
потвърждаване на решението в обжалваната част.
От страна на ищцата – ответница по насрещния иск Б.Д. Ф.-П. е депозирана и
въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в частта, с която същата е осъдена да
заплати на ответницата – ищца по насрещния иск сумата в размер на 150 лева,
представляваща ½ част от направени необходими разноски за заплатен ремонт на покрива
на сградата, в която се намира съсобственият им имот на бул. „******* ведно със законната
лихва от 28.12.2017 г. до окончателното изплащане на задължението. Счита, че решението в
обжалваната част е неправилно, тъй като е необосновано. Намира за недоказани твърденията
на ищцата по насрещния иск за извършване на ремонт на покрива на сградата, в която се
намира съсобственият им имот на бул. „******* както и за заплащането на същия от
насрещната страна. При тези съображения се моли съда да отмени решението в обжалваната
част и вместо това да постанови друго, с което да отхвърли предявения насрещен иск.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от
ответницата – ищца по насрещния иск ЕЛ. Д. К., с който същата се оспорва като
неоснователна. Отправя се искане за потвърждаване на решението в обжалваната част.
Срещу първоинстанционното съдебно решение е депозирана въззивна жалба и от
страна на ответницата и ищца по насрещния иск ЕЛ. Д. К. в частите, в които: 1./ е осъдена
да заплати на ищцата Б.Д. Ф.-П. сумата от 3 264 лева, представляваща обезщетение за
времето, през което последната е била лишена от правото да ползва съсобствения между
страните имот, находящ се в гр. София, бул. „******* бл******* ет. 4; 2./ е отхвърлен
предявеният от нея насрещен иск за сумата от 2 350 лева, представляваща обезщетение за
времето, през което ищцата по насрещния иск е била лишена от правото да ползва
съсобствения между страните недвижим имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*******. В
жалбата са изложени доводи, че решението в обжалваните части е неправилно, тъй като е
необосновано. Сочи се, че при изчисляване на средния пазарен наем на съсобствения на
страните апартамент № 24, находящ се на бул. „******* са взети предвид единствено
локацията и площта, без да се съобразят техническото състояние на имота, както и годината
на построяване на сградата, в която се намира същият. Твърди се невъзможност за отправяне
на писмено поискване до насрещната страна във връзка с ползването на имота, находящ се в
ж. к. „Фондови жилища“, с оглед липсата на нейна актуална адресна регистрация в
Република България, неосведомеността на жалбоподателката относно нарочно
упълномощени лица в Република България, до които би могла да адресира подобна покана,
както и предвид липсата на информация за конкретното местонахождение на ответницата по
насрещния иска на територията на Република Германия. Моли се съда да отмени решението
2
в обжалваната част, като постанови решение, с което да уважи предявения от ЕЛ. Д. К. иск
за заплащане на обезщетение за лишаване от правото да ползва съсобствения между
страните недвижим имот, находящ се в гр. София, ж. к. „******* като същевременно се
отхвърли предявеният срещу нея иск за заплащане на обезщетение за лишаване на Б.Д. Ф.-П.
от правото да ползва съсобствения между страните имот, находящ се в гр. София, бул.
„******* бл******* ет. 4.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от
страна на ищцата и ответница по насрещния иск Б.Д. Ф.-П., с който същата се оспорва като
неоснователна. Излагат се съображения за правилност и законосъобразност на решението в
обжалваната част и се моли за неговото потвърждаване.
Първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в следните
части: 1./ в частта, в която е отхвърлен предявеният от Б.Д. Ф.-П. срещу ЕЛ. Д. К. иск за
заплащане на сумата от 200 лева, представляваща припадаща се в полза на ищцата част от
ползите, реализирани от отдаване под наем на съсобствения между страните апартамент №
3, находящ се в гр. София, ж. к. „******* през м.06.2016 г. съобразно дела , ведно със
законната лихва от 11.04.2017 г. до окончателното изплащане, както и мораторна лихва
върху главницата за периода 17.08.2016 г. – 11.04.2017 г. в размер на 13,25 лева; 2./ в
частта, в която е отхвърлен предявеният от ЕЛ. Д. К. срещу Б.Д. Ф.-П. насрещен иск за
заплащане на сумата от 495 лева, представляваща ½ от заплатената цена за инсталиране и
поддържане на охранителна система „СОТ“ в съсобствения им имот, находящ се в гр.
София, бул. „******* ап. 24, ведно със законната лихва от 28.12.2017 г. до изплащане на
задължението.
Софийски градски съд, Гражданско отделение, II Е въззивен състав, след като
прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед
разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно, кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС, чл. 30, ал. 3 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД и предявени по реда на
чл. 211 ГПК обективно, кумулативно съединени насрещни осъдителни искове с правно
основание чл. 31, ал. 2 ЗС и чл. 30, ал. 3 ЗС.
В исковата молба се излагат твърдения, че страните са съсобственици на два
недвижими имота, както следва: апартамент № 24, находящ се в. гр. София, бул. „******* и
апартамент № 3, находящ се в гр. София, ж. к. „******* като наследници по закон на
починалите Д.И.П. и Е.К.П. (техни родители) – при равни права – по ½ ид. част за всяка от
тях от описаните имоти. Ищцата твърди, че от датата на смъртта на общата им
наследодателка Е.К.П. – на 21.05.2016 г., до датата на депозиране на исковата молба,
апартамент № 24 се ползва единствено от ответницата. С нотариална покана № 4808/2016 г.,
том 2, акт № 133, връчена лично на ответницата на 17.08.2016 г., последната била поканена
да предостави на ищцата достъп до съсобствения им апартамент № 24, както и да заплати
обезщетение за едноличното ползване на имота в размер на сумата от 180 евро месечно,
считано от 01.06.2016 г. до отдаването на апартамента под наем или неговата продажба. Тъй
като на ищцата не бил осигурен достъп, нито било заплатено обезщетение, с нотариална
покана № 23548, акт № 144, том Vn от 14.11.2016 г., връчена на ответницата на 30.11.2016 г.
чрез пълномощник, последната била повторно поканена да осигури достъп до ап. № 24, да
заплати обезщетение за лишаването на ищцата от ползването на съсобствения им имот в
размер на 250 евро месечно, считано от 01.12.2016 г. до отдаването на апартамента под наем
или неговата продажба, както и да заплати всички разходи за комунални услуги във връзка
с ползването на ап. № 24, дължими след 01.06.2016 г. Моли се съда да постанови съдебно
решение, с което да осъди ответницата да заплати на ищцата сумата в размер на 3 264 лева –
обезщетение за лишаване от ползване на съсобствения на страните недвижим имот,
представляващ апартамент № 24, находящ се в гр. София, бул. „******* както и сумата в
размер на 785,02 лева – заплатени от ищцата текущи сметки за комунални услуги
/индивидуализирани в ИМ/. По отношение на втория съсобствен помежду им имот – ап. №
3, находящ се в гр. София, ж. к. „******* ищцата твърди, че е извършила за своя сметка
необходими и неотложни ремонтни дейности, за чието извършване ответницата е знаела и
не се е противопоставила, а именно: ремонт на В и К инсталация поради липса на монтиран
водомер за топла вода, подмяна на износен десетгодишен водомер за студена вода, подмяна
на износени десетгодишни топломери на радиаторите, съпътстващи ремонта дейности
/индивидуализирани в ИМ/, всичко на обща стойност 7 474,57 лева. Сочи, че във връзка с
осъществяване на ремонтните дейности е реализирала и транспортни разходи, тъй като не
3
пребивавала на територията на Република България – включени в сумата от 7 474,57 лева.
Моли съда да осъди ответницата да заплати ½ от сторените разноски във връзка с
ремонтирането на апартамент № 3 – в размер на сумата от 3 737,28 лева, както и да
заплати сумата в размер на 200 лева, представляваща ½ от получения от ответницата наем за
м. юни 2016 г. от наемателя на апартамент № 3. Към исковата молба се представят писмени
доказателства в подкрепа на твърденията за извършени разноски във връзка със строително
– ремонтни дейности в ап. № 3 (л. 42 – л. 54), както и доказателства за сторени пътни
разноски (л. 55 – л. 57).
С молба – уточнение от 15.08.2017 г. ищцата е уточнила петитума на исковата си
молба, като е посочила, че претендира следните суми: 1./ сумата в размер на 3 264 лева,
представляваща обезщетение за времето, през което е била лишена от правото да ползва
съсобствения между страните имот, находящ се в гр. София, бул. „******* в размер на ½
част от наема, който би получила за периода 17.08.2016 г. – 11.04.2017 г., ведно със
законната лихва от 11.04.2017 г. до окончателното изплащане, както и мораторна лихва
върху главницата за периода 17.08.2016 г. – 11.04.2017 г. в размер на 216,22 лева; 2./ сумата
в размер на 785.02 лева, представляваща заплатени текущи сметки за топлинна енергия към
„Топлофикация София“ ЕАД за апартамент № 24, за периода 01.11.2016 г. – 28.02.2017 г.,
ведно със законната лихва от 11.04.2017 г. до окончателното изплащане, както и мораторна
лихва върху главницата за периода 30.11.2016 г. – 11.04.2017 г. в размер на 29.06 лева; 3./
сумата в размер на 200 лева, представляваща припадаща се част от ползите, реализирани
чрез наем за м. юни 2016 г. от апартамент № 3, ведно със законната лихва от 11.04.2017 г. до
окончателното изплащане, както и мораторна лихва върху главницата за периода от
17.08.2016 г. до датата на депозиране на ИМ в размер на 13,25 лева; 4./ сумата в размер на
3 737,28 лева, представляваща ½ част от направени от ищцата необходими разноски с цел
поддържане и запазване на съсобствения апартамент № 3, находящ се в гр. София, ж. к.
„******* ведно със законната лихва от 11.04.2017 г. до окончателното изплащане, както и
мораторна лихва върху главницата за периода от 30.11.2016 г. до датата на депозиране на
ИМ в размер на 138,35 лева.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата
молба от ответницата ЕЛ. Д. К., с който оспорва предявените искове по основание и размер.
Не оспорва обстоятелството, че същата ползва лично съсобствения между страните
апартамент № 24, като същевременно сочи, че не е възпрепятствала ищцата да ползва
същия, но последната физически не пребивавала в Република България и поради това
нямала възможност да осъществява фактическа власт върху него. Поддържа, че другият
съсобствен имот – апартамент № 3, се ползва единствено от ищцата, която не е осигурила
достъп след освобождаването му от досегашния наемател. Твърди, че не е получавала наем
за м. юни 2016 г. във връзка с ползването на този имот. Намира за неоснователни и
недоказани претенциите на ищцата за заплащане на разноски във връзка с извършвани
ремонтни дейности в апартамента в ж. к. „Фондови жилища“, доколкото същата е лишена
от неговото ползване, не е било искано и съгласие за ремонтирането му. Счита
представените доказателства за извършването на подобни разноски за неотносими, тъй като
не се установява същите да са били извършени във връзка с твърдения ремонт.
В срока по чл. 211 ГПК е депозирана насрещна искова молба (НИМ) от ЕЛ. Д. К..
Ищцата по НИМ твърди, че във връзка със съсобствения между страните апартамент № 24,
находящ се в гр. София, бул. „******* е извършила необходими разходи, както следва: 1./
сключила е договор № 4561/29.01.2016 г. с Агенция за охрана и сигурност СГ-5, с предмет
монтиране на сигнално-охранителна техника (СОТ) за охрана на имота, във връзка с който
до м. юли 2016 г. е заплатила сума в размер на 990 лева; 2./ заплатила е сума в размер на 300
лева за ремонт на покрива на сградата, в която се намира посочения имот. Моли съда да
осъди ответницата по НИМ да заплати по ½ от заплатените разходи. Същевременно сочи,
че е била лишена от ползването на апартамент № 3, находящ се в гр. София, ж. к. „*******
поради което моли съда да осъди ответницата да заплати сумата в размер на 2 350 лева,
представляваща обезщетение за времето, през което е била лишена от правото да ползва
съсобствения между страните недвижим имот, находящ се в гр. София, ж.к. „******* в
периода м. юли 2017 г – м. декември 2017 г. Твърди, че с оглед липсата на актуална адресна
регистрация на ответницата в Република България, ищцата по НИМ не е имала възможност
да поиска заплащане на следващото се обезщетение. Към НИМ се представят писмени
доказателства в подкрепа на твърденията за извършени разходи за инсталиране и монтиране
на СОТ и заплащане на разноски за ремонт на покрив на сградата, в която се намира ап. №
24 (л. 121 – л. 137).
4
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор на НИМ от
ответницата по нея Б.Д. Ф.-П., с който оспорва предявените искове като неоснователни и
недоказани. Твърди, че ищцата по НИМ не е била лишена от ползването на апартамент № 3,
като по отношение на нея многократно са правени опити за предаване на ключове от
процесния имот и за иницииране на разговори във връзка с доброволното уреждане на
отношенията с оглед последващо разпореждане с имота, които същата е отклонявала.
Поддържа се, че претендираните разноски за ремонт на покрива са заплатени приживе от
общата на страните наследодателка. От друга страна, по делото не са представени безспорни
доказателства за тяхното извършване.
С протоколно определение от 31.10.2018 г. производството по делото е прекратено на
основание чл. 232 ГПК по отношение на претенцията на Б.Д. Ф.-П. за заплащане на сумата в
размер на 785.02 лева, представляваща заплатени текущи сметки за топлинна енергия към
„Топлофикация София“ ЕАД за ап. № 24, за периода 01.11.2016 г. – 28.02.2017 г., ведно със
законната лихва от 11.04.2017 г. до окончателното изплащане, както и мораторна лихва
върху главницата за периода 30.11.2016 г. – 11.04.2017 г. в размер на 29.06 лева.
Определението е влязло в сила като необжалвано. С определение от същата дата е оставено
без уважение искане на Б.Д. Ф.-П. за изменение на предявените искове по реда на чл. 214
ГПК чрез приемането за съвместно разглеждане на нови искови претенции, заявени от
страната в проведеното на 31.10.2018 г. открито съдебно заседание.
Не е спорно между страните по делото, че същите са съсобственици на два
недвижими имота, находящи се в гр. София, а именно: апартамент № 24, находящ се на
бул. „******* и апартамент № 3, находящ се ж.к. „******* – при притежавана от всяка от
тях ½ ид. част от имотите, в каквато насока са и ангажираните по делото писмени
доказателства – договор за продажба на държавен недвижим имот от 26.03.1997 г.,
нотариален акт за собственост на апартамент по чл. 55г от ЗПИНМ от 27.03.1969 г.,
удостоверение за наследници на Д.И.П., починал на 06.04.1938 г., удостоверение за
наследници на Е.К.П., починала на 21.05.2016 г., удостоверение за наследници на К.Х.С.,
починал на 12.06.1981 г., удостоверение за наследници на Р.Н.С., починала на 21.06.1988 г.
Страните не спорят и относно обстоятелството, че от датата на смъртта на тяхната
наследодателка Е.К.П. – на 21.05.2016 г., до датата на депозиране на исковата молба,
апартамент № 24, находящ се на бул. „******* се ползва лично от ЕЛ. Д. К. и нейното
семейство.
На 16.08.2016 г. ищцата Б.Д. Ф.-П. е изпратила до ответницата ЕЛ. Д. К. нотариална
покана за предоставяне на достъп до съсобствения им апартамент № 24, за заплащане на
обезщетение за едноличното ползване на имота, на основание чл. 31, ал. 2 ЗС, в размер на
сумата от 180 евро месечно, считано от 01.06.2016 г. до отдаването на имота под наем или
неговата продажба, и за заплащане на сумата от 200 лева - ½ от получения наем за
ползването на апартамент № 3 от наемателя А.И.П.. Нотариалната покана е връчена на
17.08.2016 г. лично на ЕЛ. Д. К. съгласно надлежно удостоверяване на нотариус В. В., с рег.
№ 268 на Нотариалната камара.
На 14.11.2016 г. ищцата Б.Д. Ф.-П. е изпратила до ответницата ЕЛ. Д. К. втора
нотариална покана за заплащане на обезщетение за едноличното ползване на апартамент №
24, на основание чл. 31, ал. 2 ЗС, в размер на сумата от 250 евро месечно, считано от
01.12.2016 г. до отдаването му под наем или неговата продажба, и за заплащане на сумата от
200 лева - ½ от получения наем за ползването на апартамент № 3 от наемателя А.И.П., както
и за заплащане на всички разходи за комунални услуги във връзка с ползването на
апартамент № 24, дължими след 01.06.2016 г. Нотариалната покана е връчена на 30.11.2016
г. чрез пълномощника К.Е.К., съгласно надлежно удостоверяване на нотариус М.Г., с рег. №
622 на Нотариалната камара.
По делото са представени 2 броя приемо – предавателни протоколи от 17.07.2017 г. и
от 26.07.2017 г. с идентично съдържание, съгласно които наемателят А.И.П. е предал на
адвокат Л.Г., в качеството на пълномощник на наемодателката Б. Ф.-П., 1 брой ключ от
външна врата и 1 брой ключ от жилище – апартамент № 3, находящ се в гр. София, ж. к.
„Фондови жилища“.
От заключението на вещото лице инженер А.Д. по изслушаната пред районния съд
съдебно – техническа експертиза (СТЕ), се установява, че средният пазарен наем за
апартамент № 24, находящ се на бул. „******* със застроена площ от 110,89 кв. м., за
периода 17.08.2016 г. – 11.04.2017 г., възлиза на 8 754 лева. В експертизата е отбелязано, че
5
при извършен оглед на място се установява, че в имота няма следи от скорошен ремонт.
Средният пазарен наем за апартамент № 3, находящ се в ж. к. „******* със застроена площ
от 75,45 кв. м., за периода 01.07.2017 г. – 31.12.2017 г., възлиза на 3 631,51 лева. Съгласно
експертизата в апартамент № 3 е осъществен ремонт единствено в сервизните помещения,
като конкретно се сочи, че са подменени В и К инсталацията, мивките в баня и тоалетна,
плочките по стени и под в баня и тоалетна; пазарната стойност на посочените ремонтни
дейности към м.01.2017 г. възлиза на сумата от 4 098,34 лева. Изслушано в открито съдебно
заседание на 31.10.2018 г., вещото лице уточнява, че е допуснало техническа грешка при
изчисление стойността на извършените разноски за СМР, като общата им стойност възлиза
на 4 459,80 лева, а не на посочената в експертизата стойност от 4 098,34 лева. В тази сума не
се включват разноски за извозване на отпадъци от извършения ремонт. Заключението на
вещото лице не е оспорено от страните. С определение, поставено в проведено на 31.10.2018
г. открито съдебно заседание, съдът е оставил без уважение искане на ЕЛ. Д. К. за отвод на
вещото лице на основание чл. 22 ГПК по изложени от същата съображения за познанство
между вещото лице и насрещната страна по делото.
От показанията на разпитания пред СРС свидетел А.И.П. се установява, че същият е
живял в процесния апартамент № 3 в периода от 2000 г. до м. юни 2017 г., когато се е
изнесъл. Първоначалният му наемодател е била покойната наследодателка на страните –
Е.П.. След нейната смърт през май 2016 г. свидетелят сочи, че е разписал документ,
съгласно който занапред ще заплаща наема разделно – по 200 лева на всяка от сестрите.
Уговорката била 200 лева да заплаща на ръка на ЕЛ. Д. К., а останалите 200 лева – по банков
път на Б. Ф.-П.. По този начин бил заплатен наемът и за м. юни 2016 г.
С определение от 27.09.2021 г. въззивният съд е оставил без уважение
доказателственото искане на ЕЛ. Д. К. за допускане на повторна съдебно – техническа
експертиза.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивните жалби са депозирани в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от
легитимирани страни, поради което са процесуално допустими.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от
Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършена служебна проверка настоящият въззивен състав установи, че
първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо. Не е допуснато и
нарушение на императивни материалноправни норми. По отношение правилността на
решението въззивният съд намира следното:
Предявени са за разглеждане обективно съединени осъдителни искове с правно
основание чл. 31, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС, когато общата вещ се ползва лично само от
някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са
лишени, от деня на писменото поискване. Вземането по чл. 31, ал. 2 ЗС произтича от факта
на реалното ползване на една обща вещ, по отношение на която всеки от съсобствениците е
титуляр на правото на собственост в определен обем. За основателността на претенцията за
присъждане на обезщетение за лишаване от ползване, ищецът следва да установи при
условията на пълно главно доказване кумулативното наличие на следните предпоставки: 1)
качеството съсобственик на имота – собственото си и това на ответника; 2) обстоятелството,
че ответникът ползва лично имота или площ, по – голяма от съответстващата на правата му
в съсобствеността, в смисъл на възпрепятстване или ограничаване на останалите
съсобственици да ползват общата вещ, съобразно правата им – при съобразяване
постановките на Тълкувателно решение № 7/2012 г. по т. д. № 7/2012 г. на ОСГК, ВКС,
относно „личното ползване“; 3) отправянето на писмена поискване – покана, получена от
ответника; 4) размерът на дължимото обезщетение, което е равно на средния пазарен наем за
имота през процесния период. По иска за законната лихва за забава в тежест на ищеца е да
докаже, че главното парично задължение е възникнало, че е настъпила неговата
изискуемост, както и че размерът на законната лихва възлиза именно на спорната сума.
6
Ответникът може да противопостави защитни правопогасяващи или правоизключващи
възражения.
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение
№ 7/.2012 г. по т. д. № 7/2012 г. на ОСГК, ВКС, „лично ползване“ по смисъла на чл. 31, ал. 2
ЗС е всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите
съсобственици да ползват общата вещ съобразно правата им, без да се събират добиви и
граждански плодове. Веднъж отправено, писменото поискване се разпростира неограничено
във времето докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика.
Претенцията за обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС ще е основателна, когато неползващият
съсобственик е отправил писмено искане и то е получено от ползващия съсобственик и
въпреки това:
- ползващият съсобственик или член на неговото семейство продължава пряко и
непосредствено да си служи с цялата обща вещ, съобразно предназначението й, за
задоволяване на свои (лични или на семейството си) потребности, без да зачита
конкурентните права на друг съсобственик,
- ползващият съсобственик или член на неговото семейство не си служи пряко и
непосредствено с цялата обща вещ, но имайки достъп до нея, не допуска друг съсобственик
да си служи с нея (например като държи ключа),
- ползващият съсобственик е допуснал на безвъзмездно основание (с договор за заем
за послужване) трето за собствеността лице, което само или заедно с него ползва общата
вещ.
При съобразяване на изложеното, въззивният съд намира за неоснователна
въззивната жалба на ЕЛ. Д. К. срещу първоинстанционното решение в частта, в която СРС
се е произнесъл по предявените обективно съединени искове с правно основание чл. 31, ал.
2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД и обективно съединени насрещни искове с правно основание чл. 31,
ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Съображенията са следните:
На първо място, по отношение претенцията на Б.Д. Ф.-П. за заплащане обезщетение
за времето, през което последната е била лишена от правото да ползва съсобствения между
страните апартамент № 24, находящ се на бул. „******* въззивният съд намира следното:
При съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, въззивният съд
намира, че са налице всички елементи от фактическия състав, който поражда вземането по
чл. 31, ал. 2 ЗС: 1./ между страните по делото не е спорно обстоятелството, че същите са
съсобственици на апартамент № 24, находящ се в гр. София, бул. „******* при равни права;
2./ безспорно между страните по делото е и обстоятелството, че апартамент № 24 се ползва
лично единствено от ЕЛ. Д. К. и нейното семейство; 3./ по делото е установено отправянето
на нотариална покана от 16.08.2016 г. от ищцата Б.Д. Ф.-П. до ответницата ЕЛ. Д. К. за
предоставянето на достъп до апартамент № 24 и за заплащане на обезщетение на основание
чл. 31, ал. 2 ЗС. Видно от нотариалното удостоверяване нотариалната покана е била връчена
лично на ответницата на 17.08.2016 г., което обстоятелство не се оспорва от последната. По
делото не е установено след получаване на поканата на 17.08.2016 г. ответницата ЕЛ. Д. К.
да е предоставила на Б.Д. Ф.-П. възможност да ползват имота. В този смисъл следва да се
посочи, че разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС обвързва задължението за заплащане на
обезщетение пряко с осъщественото само от единия съсобственик /част от съсобствениците/
ползване на цялата вещ, без да е необходимо неползващите съсобственици да доказват, че
не са допускани до същата – в този смисъл решение № 269/18.10.2013 г. по гр. д. №
1282/2012 г. по описа на ВКС, ІV ГО. Поради това изявленията в отговора на ИМ и в
насрещната ИМ, че ищцата не пребивава фактически на територията на Република
България, поради което сама се е поставила в невъзможност да ползва имота, не са от
естество да изключат задължението на ответната страна да предостави ползването на
съсобствения имот, респ. да освободи същата от задължението по чл. 31, ал. 2 ЗС. В
конкретния случай ответницата, чиято е доказателствената тежест в процеса, не установи
при условията на пълно и главно доказване, че след получаване на нотариалната покана е
предоставила ключ от жилището на ищцата, т. е. че последната е имала реално достъп до
жилището през процесния период, респ., че спрямо ищцата е било отправено предложение
да ползва общата вещ в съответствие с нейните права, но тя е отказала това предложение.
При така установеното въззивният съд намира претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС за доказана по
основание, в какъвто смисъл са и изводите на СРС. От друга страна, от приетото по делото
заключение по съдебно – техническата експертиза, неоспорено от страните, което съдът
кредитира като компетентно изготвено и неопровергано от останалите доказателства по
7
делото, се установява, че средният пазарен наем за процесния апартамент /№ 24/ и период,
определен въз основа сравнителен метод, е в размер на общо 8 754 лева. Припадащата се на
ищцата част от така определената средна пазарна цена, съответстваща на притежаваната от
нея ½ ид. част от имота, е в размер на 4 377 лева, поради което правилно СРС е уважил
претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС в пълния претендиран размер от 3 264 лева, доколкото
същият е по-нисък от установения от вещото лице среден пазарен наем за процесния имот.
Вещото лице е посочило, че при извършен оглед на място в процесния имот се установява,
че в последния липсват следи от скорошен ремонт. В този смисъл неоснователни са
възраженията на жалбоподателката досежно определения размер на средния пазарен наем
на имота по изложени от нея оплаквания, че при изготвяне на СТЕ не са съобразени
техническото състояние на апартамент № 24 и годината на построяване на сградата, в която
се намира последният. Въззивният съд намира приетото заключение за компетентно и
обективно, същото е и неоспорено от страните, поради което съдът кредитира последното в
неговата цялост.
Във връзка с присъдената от първоинстанционния съд лихва за забава във въззивната
жалба липсват конкретни оплаквания, поради което на основание чл. 269 ГПК съдът не
дължи произнасяне по същество по въпроса за нейната дължимост и размер.
На второ място, по отношение претенцията на ЕЛ. Д. К. за заплащане обезщетение за
времето, през което последната е била лишена от правото да ползва съсобствения между
страните апартамент № 3, находящ се ж. к. „Фондови жилища“, въззивният съд намира
следното:
При съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, въззивният съд
намира, че не са налице всички елементи от фактическия състав, който поражда вземането
по чл. 31, ал. 2 ЗС. Между страните не е спорно обстоятелството, че са съсобственици на
апартамент № 3, находящ се в гр. София, ж. к. „******* при равни права. Съгласно нормата
на чл. 31, ал. 2 ЗС, за да се породи претендираното право следва да е отправено писмено
искане до другия съсобственик. Касае се за формално адресно волеизявление. Веднъж
отправено, писменото поискване се разпростира неограничено във времето докато трае
съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика. То следва да е извършено в
писмена форма за действителност и да е достигнало до знанието на другата страна.
Писменото поискване е предпоставка за възникване на правото на парично обезщетение,
като такова право съсобственикът няма, когато е отказал да приеме предоставената от
ползващия съсобственик част от общата вещ, съответстваща на дела му или когато не
приеме да ползва вещта заедно с другия съсобственик. В конкретния случай ищцата не е
представила покана, отправена до ответницата, получена преди датата, от която претендира
обезщетение – което обстоятелство същата поначало не оспорва, поради което не е налице
предпоставката за изследване на въпроса дали право на парично обезщетение в размер на
пазарния наем е възникнало въобще. Предвид липсата на отправена до ответницата Б. Ф.-П.
покана за заплащане на обезщетение за лишаване на ищцата от ползване на съсобствения на
страните ап. № 3, се изключва възможността на ищцата ЕЛ. Д. К. за присъждане на
обезщетение за ползата, от която е лишена, поради което правилно заявената от нея
претенция с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС е била отхвърлена от СРС. В тази връзка
ищцата по НИМ излага единствено съображения, че е била поставена в невъзможност да
отправи писмено поискване до ответницата поради липса на актуална адресна регистрация
на последната в Република България. Възраженията са неоснователни. Пребиваването на
ответната страна в чужбина не прави невъзможно по отношение на нея да се връчват
съдебни и извънсъдебни книжа. В тази насока е необходимо да се отбележи, че съществува
надлежен ред за осъществяване на процедура по връчване на съдебни и извънсъдебни актове
на лица в чужбина. Изтъкнатите от страната доводи, че не разполага с информация за
конкретното местонахождение на насрещната страна и данни за упълномощено от нея лице
в Република България, съдът намира за голословни и некореспондиращи с доказателствата
по делото. В разглеждания случай процесният период на претендираното от страната
обезщетение за лишаване от ползване на съсобствения ап. № 3 обхваща времето от
м.07.2017 до м.12.2017 г. – този период следва по време датата на депозиране на сезиращата
СРС искова молба вх. № 2007634/11.04.2017 г., съдържаща данни за упълномощеното от Б.
Ф.-П. лице и съдебен адресат на същата, поради което съдът намира, че за ищцата по
насрещната ИМ е съществувала възможност за отправяне на писмено поискване по смисъла
на чл. 31, ал. 2 ЗС. Информация за съдебен адресат се съдържа и в приетите по делото като
писмени доказателства 2 бр. нотариални покани – нотариална покана № 4808/2016 г., том 2,
акт № 133, връчена лично на ответницата на 17.08.2016 г., и нотариална покана № 23548, акт
8
№ 144, том Vn от 14.11.2016, връчена на ответницата на 30.11.2016 г. чрез пълномощник.
При липса на отправено до насрещната страна писмено поискване за предоставяне на достъп
до съсобствения на страните имот, предявената претенция за заплащане на обезщетение за
лишаване на ищцата по НИМ от ползването на ап. № 3 се явява неоснователна, както
правилно е приел и първоинстанционният съд.
Предвид всичко гореизложено въззивният съд намира депозираната от ЕЛ. Д. К.
въззивна жалба за неоснователна, а обжалваното в тази част съдебно решение – за правилно
и законосъобразно.
Предявени са за разглеждане и претенции за заплащане на сторени от страните
разноски във връзка със съсобствените им недвижими имоти.
Съгласно разпоредбата на чл. 30, ал. 3 ЗС всеки съсобственик участва в ползите и
тежестите от общата вещ съразмерно с частта си. Под "тежести" се разбират тези грижи и
разноски, които са необходими за запазване на вещта и поддържането в добро състояние,
извършват се от ползващия имота съсобственик: ремонти и промени, свързани с
наложителността за запазване съществуването на самия имот, и без тяхното извършване
имотът би погинал или състоянието му би се влошило съществено. Необходими разноски са
свързаните с неотложни /аварийни/ ремонтни дейности за поддържане и/или възстановяване
на имота, предизвикани от непредвидено, неочаквано събитие /наводнение, пожар и др./ или
се свързват с необходимостта от текущи или основни ремонтни дейности, наложени от
износване и овехтяване на вещта. Полезните разноски са тези, които увеличават стойността
на имота и имат характера на подобрения. Отговорът дали извършени от един от
съсобствениците ремонтни дейности съставляват необходими или полезни разноски зависи
от фактическия проблем на конкретното състояние на подменените инсталации и/или
елементи на общите части преди подмяната им, както и от причината, наложила тази
подмяна.
Отношенията с останалите съсобственици за необходимите разноски за запазването
на имота се уреждат от правилото на чл. 30, ал. 3 ЗС – съсобственикът може да търси
действително направените разноски. При извършени подобрения при определяне правната
квалификация на претенциите следва да се съобрази задължителното тълкуване, дадено с
ППВС № 6/1974 г. и ТР № 85/1968 г. в неотменената с постановлението част, касаещи
отношенията между съсобственици, когато един или няколко от съсобствениците извършат
подобрения в съсобствения имот. Ако съсобственикът не е владелец на частите на
останалите съсобственици, а е държател на тези части, по отношение правата на
съсобственика, извършил подобренията, намира приложение чл. 30, ал. 3 ЗС – ако те са
извършени със съгласието на останалите съсобственици; ако са били извършени без
съгласие на останалите съсобственици, но и без противопоставяне от тяхна страна,
отношенията следва да се уредят по правилата за водене на чужда работа без пълномощие –
чл. 60 – чл. 63 ЗЗД, а ако останалите съсобственици са се противопоставили – по правилата
на чл. 59 ЗЗД /неоснователно обогатяване/. Когато ликвидацията на отношенията по повод
извършени подобрения в съсобствен имот става по реда на чл. 61, ал. 2 ЗЗД, ответниците –
съсобственици отговарят само до размера на обогатяването – т. е. присъжда се по-малката
сума измежду направените от подобрителя разноски и увеличената стойност на имота. В
този смисъл е практиката на ВКС, обективирана в решение № 74/21.02.2012 г. по гр. д. №
660/2011 г., II ГО, решение № 127/06.07.2016 г. по гр. д. № 5847/2015 г., I ГО, решение №
339/10.10.2011 г. по гр. д. № 1072/2010 г., I ГО, решение № 487/30.11.2011 г. по гр. д. №
1503/2010 г., I ГО, решение № 315/25.10.2012 г. по гр. д. № 1189/2011 г., I ГО и др.
Определянето на действителното правно основание на облигационните отношения,
които са възникнали от подобряването на чуждия, респективно на съсобствения имот, е
дейност на съда по приложението на материалния закон. Съдът я извършва въз основа на
фактическите твърдения и петитума на ИМ, но и в съответствие с установеното по делото.
Въведените в ИМ твърдения за качеството, в което ищецът е извършил подобренията
(владелец, гестор или държател) или зададеният в исковата молба начин, по който е
определен размерът на съдебно предявеното вземане не ограничават съда да даде защитата
според действително осъщественото правно основание. Чрез тях ищецът въвежда факти,
които индивидуализират съдебно предявеното вземане, но представляват и предложена от
него квалификация на предявения иск, която не е обвързваща за съда (решение №
108/08.07.2015 г. по гр. д. № 415/2015 г. на ВКС, I ГО и цитираните в него други решения на
ВКС).
Предвид така формираните правни изводи, въззивният съд намира следното:
9
По отношение на апартамент № 3
В процесния случай съгласно неоспореното заключение на СТЕ, прието в
първоинстанционното производство, и поясненията на вещото лице, дадени в проведеното
на 31.10.2018 г. съдебно заседание, че в ап. № 3, находящ се в кв. „Фондови жилища“, е
правен ремонт единствено в сервизните помещения, като е била подменена В и К
инсталацията /вкл. са подменени мивки в баня и тоалетна, плочки по стени и под в баня и
тоалетна, за които експертът е посочил, че технологично не е било възможно да не бъдат
подменени при ремонт на В и К инсталацията/, и че с оглед на материалите, с които се е
запознал експертът при извършения оглед на място, състоянието на В и К инсталацията не е
изглеждало добре, доколкото водомерът е изглеждал доста вехт и поначало същият следвало
да бъде подменян през определен период от време, както и предвид приложената между
страните кореспонденция, неоспорена от ответната страна, и представената по делото
комуникация с представители на „Т.С.“ ЕООД, от която се установява, че водомерът за
студена вода в процесния апартамент е от 1969 г., въззивният съд, за разлика от районния
такъв, приема, че ремонтните дейности, свързани с подмяна на В и К инсталацията и
съпътстващите я ремонтни дейности, имат характер на необходими разноски –
представляват основни ремонтни дейности, наложени от износването и овехтяването на
вещта. Тази претенция следва да бъдат квалифицирани по чл. 30, ал. 3 ЗС, с оглед на която
разпоредба ответницата – съсобственик дължи доказаните по делото действително
направените разноски от ищцата по първоначалната ИМ съразмерно с дела си в
съсобствеността на процесния ап. № 3 – до размера на 1/2. Въз основа на представените
пред СРС писмени доказателства – фактура № **********/26.01.2017 г., с посочени издател
„А. – Б.И С.“ ООД, клиент Б. Филхубер, предоставена услуга – доставка и монтаж на В и К
инсталация и аванс за СМР, и приложен към нея касов бон за извършено плащане в размер
на 791,16 лева, приходен ордер № 17-8000-0000006/23.01.2017 г. с посочени същите издател
и клиент и основание „аванс за преработка на В и К инсталация“, удостоверяващ извършено
плащане в размер на 700 лева, съдът намира за доказан извършеният необходим ремонт на
В и К инсталацията в ап. № 3 до размера на сумата от 1 491,16 лева. Съобразно с дела си в
съсобствения апартамент ответницата – съсобственик дължи доказаните по делото
действително направените разноски за ремонт на В и К инсталацията – до размера на ½, т. е.
същата дължи сумата от 745,58 лева. Други надлежни доказателства касателно този ремонт
не са ангажирани по делото.
По отношение на останалите предявени претенции за извършен необходим ремонт в
апартамент № 3, находящ се в кв. „Фондови жилища“, настоящият състав намира, че по
делото не е доказано извършването на други ремонтни дейности, извън ремонта на
сервизните помещения в процесния апартамент. В тази насока въззивният съд съобрази
неоспореното по делото заключение на съдебно – техническа експертиза, което преценено
по реда на чл. 202 ГПК, съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено /след
оглед на място експертът посочва, че не се констатират следи от друг скорошен ремонт/,
както и липсата на ангажирани в подкрепа на твърденията на страната доказателства.
Ангажираните пред първоинстанционния съд писмени доказателства – фактури, стокови
разписки и касови бонове, не съдържат данни за лицето, което е извършило посочените в
тях разходи, поради което въз основа на тях страната не доказва извършването на разходи,
техния вид и платец.
Изчислена съобразно разпоредбата на чл. 162 ГПК следва да бъде уважена
претенцията за ищцата за мораторна лихва върху уважения размер на претенцията за
необходими разноски до размер на сумата от 27,55 лева.
По отношение на апартамент № 24
В конкретния случай ищцата по насрещната ИМ претендира сторени от нея разходи
за ремонт на покрива на жилищната сграда, в която се намира съсобственият на страните
недвижим имот, представляващ ап. № 24.
При съвкупна преценка на доказателствата по делото – кореспондиращите помежду
си договор за СМР, сключен между управителя на Етажната собственост, находяща се на
адрес: гр. София, бул. *******, – възложител, и „А.“ ЕООД – изпълнител, оферта за ремонт
на покрив, и квитанция за извършено плащане в размер на 300 лева, с основание „ремонт на
покрив и покривен корниз“ и посочен платец Е.Д. П., настоящият състав приема за доказан
направен от ищцата по насрещната ИМ разход за ремонт на покрив на жилищната сграда, в
която се намира съсобственият на страните апартамент № 24, в размер на сумата от 300
лева. Съгласно чл. 38 ЗС покривът на жилищната сграда в режим на етажна собственост
10
представлява обща част, като разходите във връзка с ремонта на общите части се
разпределят между съсобствениците съобразно с притежаваните от тях части от правото на
собственост, респ. ответницата по насрещната ИМ дължи ½ от тези разноски, т. е. сумата в
размер на 150 лева.
Тъй като крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат частично, решението
следва да се отмени в частта, с която искът за заплащане на необходими разноски за
извършени ремонтни дейности в апартамент № 3, находящ се в кв. „Фондови жилища“, е
отхвърлен за сумата над 745,58 лева до пълния претендиран размер от 3 737,28 лева, както и
в частта, в която е отхвърлен акцесорният иск за мораторна лихва върху главницата за
необходими разноски за сумата над 27,55 лева до пълния претендиран размер от 138,35 лева.
В полза на ищцата по първоначалната ИМ следва да се присъди сумата от още 220,05 лева –
сторени разноски в производството пред СРС.
В останалата обжалвана част решението на СРС следва да бъде потвърдено, като
правилно.
По отношение на разноските във въззивното производство:
С оглед изхода от делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски пред
въззивната инстанция има въззивникът – ищец по първоначалната ИМ. Същият претендира
разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение съгласно представен списък с
разноски по чл. 80 ГПК.
Относно претенцията за заплатена държавна такса – въззивникът претендира сторени
разноски в размер на 153,20 лева. По делото са ангажирани доказателства за заплатена
държавна такса в общ размер на сумата 115 лева /платежно нареждане за сумата от 85 лева –
л. 8 СГС, платежно нареждане за сумата от 30 лева – л. 18 СГС/. При така установения
размер на заплатените разноски за държавна такса, ответникът по ВЖ /ответникът по
първоначалната ИМ/ следва да бъде осъден да заплати на въззивника – ищец по
първоначалната ИМ направените разноски във въззивното производство за държавна такса в
размер на сумата от 22,09 лева съразмерно с уважената част от въззивната жалба.
Относно претенцията за заплатено адвокатско възнаграждение – въззивникът
претендира разноски в размер на 1 500 лева съгласно представен договор за правна защита и
съдействие от 02.09.2021 г., в който се съдържа изрично отбелязване, че сумата е била
заплатена в брой и договорът служи като разписка за извършеното плащане.
Своевременно е релевирано възражение за прекомерност на претендираното
адвокатско възнаграждение от насрещната страна по делото. Съдът намира направеното
възражение за основателно.
Разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК регламентира, че ако заплатеното от страната
възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно с действителната правна и фактическа
сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по – нисък
размер на разноските в тази им част, но не по – малко от минимално определения размер
съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.
Минималният размер на адвокатското възнаграждение, определен съобразно чл.
приложимата норма на 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, в случая възлиза на сумата от 511,79 лева. Същевременно
заплатеното от жалбоподателката адвокатско възнаграждение е в значително по – висок
размер – 1 500 лева. Предвид фактическата и правната сложност на делото, както и
обстоятелството, че във въззивното производство е проведено едно открито съдебно
заседание, адвокатското възнаграждение следва да се намали на 511,79 лева.
При така установения размер на разноските за адвокатско възнаграждение,
ответникът по ВЖ /ответникът по първоначалната ИМ/ следва да бъде осъден да заплати на
въззивника – ищец по първоначалната ИМ направените разноски във въззивното
производство за адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 98,30 лева съразмерно с
уважената част от въззивната жалба, респ. с уважената част от исковете
По отношение обжалваемостта на въззивното решение:
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно
обжалване.
Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд, Гражданско отделение, II E
въззивен състав
11
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 556508/07.12.2018 г. по гр. д. № 22774/2017 г. на СРС, ГО, 90
състав, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ , в която са отхвърлени предявените от Б.Д. Ф.-П., ЕГН
**********, срещу ЕЛ. Д. К., ЕГН **********, обективно, кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над сумата от 745,58
/седемстотин четиридесет и пет лева петдесет и осем стотинки/ лева до пълния претендиран
размер от 3 737,28 лева, представляваща ½ част от направени от ищцата необходими
разноски с цел поддържане и запазване на съсобствения на страните апартамент № 3,
находящ се в гр. София, ж. к. „******* ведно със законната лихва от 11.04.2017 г. до
окончателното изплащане, както и за разликата над 27,55 /двадесет и седем лева и петдесет
и пет стотинки/ лева до пълния претендиран размер от 138,35 лева – мораторна лихва върху
главницата за периода 30.11.2016 г. – 11.04.2017 г., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА ЕЛ. Д. К., ЕГН **********, да заплати на Б.Д. Ф.-П., ЕГН **********,
сумата в размер на 745,58 /седемстотин четиридесет и пет лева петдесет и осем стотинки/
лева, представляваща ½ част от направените от ищцата необходими разноски с цел
поддържане и запазване на съсобствения на страните апартамент № 3, находящ се в гр.
София, ж. к. „******* ведно със законната лихва от 11.04.2017 г. до окончателното
изплащане, както и сумата в размер на 27,55 /двадесет и седем лева и петдесет и пет
стотинки/ лева – мораторна лихва върху главницата за периода 30.11.2016 г. – 11.04.2017 г.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 556508 от 07.12.2018 г., постановено по гр. д. №
22774/2017 г. на СРС, ГО, 90 състав, в ОСТАНАЛАТА МУ ОБЖАЛВАНА ЧАСТ.
Решението в частта, в която е отхвърлен предявеният от Б.Д. Ф.-П., ЕГН **********,
срещу ЕЛ. Д. К., ЕГН **********, иск за заплащане на сумата от 200 лева, представляваща
припадаща се в полза на ищцата част от ползите, реализирани от отдаване под наем на
съсобствения на страните апартамент № 3, находящ се в гр. София, ж. к. „******* през м.
06.2016 г. съобразно дела , ведно със законната лихва от 11.04.2017 г. до окончателното
изплащане, както и мораторна лихва върху главницата за периода 17.08.2016 г. – 11.04.2017
г. в размер на 13,25 лева; както и в частта, в която е отхвърлен предявеният от ЕЛ. Д. К.,
ЕГН **********, срещу Б.Д. Ф.-П., ЕГН **********, насрещен иск за заплащане на сумата
от 495 лева, представляваща ½ от заплатената цена за инсталиране и поддържане на
охранителна система „СОТ“ в съсобствения им имот, находящ се в гр. София, бул. „*******
ап. 24, ведно със законната лихва от 28.12.2017 г. до изплащане на задължението, е влязло в
сила като необжалвано.
ОСЪЖДА ЕЛ. Д. К., ЕГН **********, да заплати на Б.Д. Ф.-П., ЕГН **********, на
основание чл. 78, ал. 1, вр. ал. 5 ГПК, сумата в размер на 98,30 (деветдесет и осем лева и
тридесет стотинки) лева – заплатено възнаграждение за един адвокат за осъществяване на
процесуално представителство във въззивното производство съразмерно с уважената част от
въззивната жалба; сумата в размер на 22,09 лева – заплатена държавна такса съразмерно с
уважената част от въззивната жалба, както и да заплати сумата от още 220,05 (двеста и
двадесет лева и пет стотинки) лева – сторени разноски в производството пред СРС.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12