Р Е Ш Е Н И Е №360/17.5.2019г.
17.05.2019 г. гр. Ямбол
В ИМЕТО НА НАРОДА
Ямболски районен съд, гражданско
отделение, ХVІ – ти състав
в открито съдебно заседание, проведено на двадесет и пети април две хиляди
и деветнадесета година,
в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГЕОРГИ СТОЯНОВ ГЕОРГИЕВ
при участието на секретаря И. Г.
като разгледа докладваното от съдия Георги Георгиев
гражданско дело № 3125 по описа на съда за 2018 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е образувано
по искова молба, предявена от „Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД с ЕИК*********
против В.Г.М., с която
се иска да се приеме
за установено по отношение на ответника, че същият дължи на ищеца сумите, за
които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № ***/2018
г. по описа
на ЯРС, а именно: сумата от 422,98 лв.
главница , сумата от 31,26 лв. –
договорна лихва за периода от 26.04.2017 г. до 22.11.2017 г.,сумата от 45 лв.-разходи и такси за
извънсъдебно събиране на просрочено задължение, ведно със законната лихва върху главницата от датата на постъпване
на заявлението в съда – 19.04.2018 г. до окончателното изплащане на вземането.
Твърди се в исковата молба, че на
27.03.2017 г. между ответника и „Изи Асет Мениджмънт“ АД /заемодател/ е бил сключен Договор за
паричен заем №***,по силата на който
заемодателя е отпуснал на ответника паричен заем в общ размер на 800,00
лв. С настоящия договор страните се съгласили,че със сключване на същия ще се
рефинансира текущ заем на ответника по договор за паричен заем № ***,като
страните направили изрично изявление за прихващане на насрещни изискуеми
задължения,като посочения договор имал силата на разписка. След извършено прихващане
задължението на заемателя се погасявало изцяло,като
заемодателя му изплащал остатъка от заемната сума по договора. Твърди се,че
ответника се задължил да върне заема,като заплати сума в размерна 908,48
лв.,ведно с договорна лихва на 8 месечни погасителни вноски,всяка в размер на
113,56 лв.,които включвали първоначална главница и договорна лихва. По договора
за паричен заем ответника извършил плащания в общ размер на 720,00 лв.Заема
бил получен от ответника при
подписването на договора. Същия дължал главница в размер на 422,98 лв. Също
така дължал договорна лихва в размер на 41,86 % уговорена в договора за паричен
заем,като същия дължал договорна лихва в размер на 31,26 лв. за периода от
26.04.2017 г./датата на първата вноска/ до 22.11.2017 г. /датата на настъпване
на падежа на договора/. Също така ответника се задължил в три дневен срок от
усвояването на сумата да предостави на заемателя едно
от обезпеченията посочени в договора,като се
съгласил,че в случай на неизпълнение дължи неустойка. Същата се начислявала
еднократно,след изтичане на третия ден на сключения договор,като ответника
дължал неустойка в размер на 259,84 лв. Също така при забава на плащане на
погасителна вноска с повече от 30 календарни дни,се начислявали разходи за
събиране,определени съгласно тарифа на заемодателя,до максимален размер 45
лв.,които се дължали от ответника.Същите нямали характер на неустойка,а били
начислени съгласно чл.10а ЗПК.
На 30.01.2017 г. бил подписан
Индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания, заедно с Приложение
№ 1 към рамков договор за прехвърляне на вземания /цесия/ от 01.03.2018 г., с
което кредиторът прехвърлил вземанията си срещу ответника на ищеца. Поради
липсата на доброволно плащане от страна на ответника, ищецът подал за дължимите
сумите заявление по реда на чл. 410 от ГПК и било образувано ч.гр.д. № ***/2018
г. на ЯРС, по което съдът издал заповед за изпълнение срещу длъжника. Същият е
бил уведомен по реда на чл. 47, ал.5 от ГПК, поради което се предявява
настоящият установителен иск.
Претендира се уважаване
на предявените искове и присъждането на съдебно - деловодни разноски, включващи и юрисконсултско възнаграждение.
В законоустановения
срок е бил депозиран отговор на исковата молба
от особения представител на ответника,като се оспорва иска по чл. 422 от ГПК. Счита се че същия е
допустим,но по същество неоснователен. Договора за потребителски кредит бил
недействителен,като липсвало „погасителен план“ като се позовава на
разпоредбата на чл.22,вр.с чл.11,ал.1,т.11 ЗПК.
Твърди се,че договора за цесия е нищожен по смисъла на чл.26,ал.2 ЗЗД,както и
че същия няма действие по отношение на ответника,като правата на ищцовото дружество били непротивопоставими
на ответника. Сочи се,че неустойката е нищожна поради противоречие с добрите
нрави,като претенцията за разходи и такси за извънсъдебно събиране на
просрочено задължение също били нищожни.
В съдебно заседание
ищцовото дружество – редовно призовано, не се представлява
от законен или процесуален представител.Постъпила е молба с която молят делото
да се разгледа в тяхно отсъствие,като се претендира уважаване на предявените
искове и присъждането на съдебно-деловодни разноски съгласно представения
списък по чл.80 ГПК.
Ответникът
се представлява от назначения му особен представител който пледира за
отхвърляне на иска,като неоснователен и недоказан.
След преценка на твърденията на
страните и събраните по делото доказателства, съдът приема за установено от
фактическа страна следното:
Ч.гр.д. №***/2018
г. по описа на ЯРС е образувано по заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК, депозирано в съда на 10.05.2018 г. от заявител „Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД и длъжник В.Г.М. ***, за сумите съответно от 422,98 лв. – главница, 31,26 лв. – договорна лихва за периода 26.04.2017 г. – 22.11.2017 г.,259,84 лв.-неустойка за
неизплатено задължение,45,00 лв. разходи за извънсъдебно
събиране задължението, 20,25 лв. - законна лихва за периода 23.11.2017 г. до 19.04.2018 г., ведно със законната лихва
върху главницата считано от датата
на подаване на заявлението по чл.410 ГПК в съда-10.05.2018 г. до окончателното изплащане на задължението.
Съдът е уважил това
искане като е издал заповед №***/11.05.2018г. за претендираните
със заявлението суми, съставляващи главница, договорна лихва, неустойка,разходи
за извънсъдебно събиране на задължението,законна лихва и законната лихва за
забава върху главницата, считано от 10.05.2018 г. до окончателното изплащане на
вземането и разноските в заповедното производство от 75,00 лв. общо.
Предвид , че
ответницата е била уведомена по реда на чл.47,ал.5 от ГПК и в едномесечния срок от уведомяването си за
това заявителят е предявил настоящия иск по чл. 422 ГПК.
От представените с исковата молба писмени доказателства се установява, че
на 27.03.2017 г. ответникът в качеството на заемател
е сключил договор за паричен заем №*** с „Изи Асет Мениджмънт” АД в качеството им на заемодатели. Договорът е подписан от договарящите
страни и не е оспорен от ответника.По силата на чл.2 от договора на ответницата е
представен заем по продукт Pensioner,в размер на 800,00 лв. Било уговорено заемът да се
издължи в срок от 8 месеца,на осем броя вноски,всяка в размер на 113,56 лв.,при
фиксиран годишен лихвен процент 35.00%. Годишния процент на разходите бил в
размер на 41.86 %,като общия размер на всички плащания възлиза на 908,48 лв.
Датата на плащане на първата погасителна вноска била на 26.04.2017 г.,като на
22.11.2017 год. била датата на последната
вноска,като датите на всички осем погасителни вноски са посочени в чл.2,т.5 от
договора.
Също така е представено предложение
за сключване на договор за паричен заем между праводателя
на ищеца и ответницата което също е подписано от договарящите страни и не е
оспорено от ответника.Представена е и тарифа на „Изи Асет Мениджмънт“ АД касаеща
разходи за събиране на вземането при забава в плащането на вноска повече от 30
дни и такса за издаване на удостоверение за липса на задължение.
Представен е рамков
договор за продажба и прехвърляне на парични задължение /цесия/ от 30.01.2017 г.,както и Приложение № 1 към
него от 01.03.2018 г. с които „Изи Асет
Мениджмънт” АД е продало на ищцовото
дружество вземането си по договора за паричен заем с В.Г.М.,както и
потвърждение за сключена цесия на основание чл.99,ал.3 ЗЗД.
Към исковата молба е приложено уведомление,
адресирано до ответника В.Г.М., с което ищецът, действайки като пълномощник на
„Изи Асет Мениджмънт“ АД, е
уведомил ответника, че на основание сключен Рамков Договор за прехвърляне на
парични задължения /цесия/ от 30.01.2017 г. и Приложение №1 от 01.03.2018 г.
между „Агенция за контрол на просрочени задължения”ООД и „Изи Асет Мениджмънт“ АД задължението му, произтичащо от Договор
за паричен заем с №*** от 27.03.2017 г. е изкупено от „Агенция за контрол на
просрочени задължения”ООД, което Дружество е новият кредитор на ответника. На основание чл.99 от ЗЗД, както и на
основание чл.4.5 от Договора за цесия и съгласно Пълномощното от цедента ответникът е уведомен, че считано от датата на
получаване на уведомлението, кредитор спрямо него е ищецът „Агенция за контрол
на просрочени задължения”ООД и всички плащания на дължими суми по Договора
трябва да бъдат превеждани по сметка на Агенцията.
По искане на ищеца, на основание чл.195 от ГПК
съдът е допуснал съдебно-икономическа експертиза, която в табличен вид в
констативната част на експертизата подробно е посочила начислените задължения
по предоставения паричен заем на ответника и направените погашения, от които е
видно, че същите не са погасени в пълен размер. Видно е, че с направените
погасителни вноски, общо в размер на 720.00 лв., са погасени: главница в размер
на 377,02 лв.,възнаградителна лихва за периода
27.03.2017 г.-25.07.2017 г. в размер на 77,22 лв. и неустойка по чл.4,ал.2 в
размер на 265,76 лв., като е спазена поредността за
погасяване: неустойки, лихви, главница.Разходите за събиране на вземането били
начислени след преустановяване на плащанията и същите не били погасени.
Съгласно заключението, размерът на вземанията след извършените погашения, са
общо 776.47 лв., в т.ч. главница – 422.98 лв,
договорни лихви – 31.26 лв., неустойки – 259.84 лв., такса за извънсъдебно събиране – 45.00 лв. и
лихви за забава за периода 23.11.2017 г. до
19.04.2018 г. в размер на 17.39 лв.
При така установената фактическа
обстановка, съдът прави следните правни изводи:
Правното основание на предявения
иск е чл. 422 ГПК.
Така предявения иск
съдът намира за допустим, т.к. е предявен от легитимна страна – заявител в
заповедното производство, в предвидения от закона едномесечен срок от
уведомяването на заявителя по реда на чл. 415 от ГПК.
В настоящото
производство в тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и главно
доказване дължимостта на вземането си по оспорената
заповед за изпълнение, а в тежест на ответника, извършено плащане, респ.
наличие на твърдените предпоставки за недължимост на
сумата.
Страните не спорят,
а и се установява от събраните по делото доказателства, че праводателят
на ищеца и ответницата са били във валидно облигационно отношение по сключен
договор за потребителски паричен кредит от 27.03.2017 год. Безспорно се
установява още от приетата ССЕ, че
сумата предмет на договора е реално
предадена на кредитополучателя.
Освен изложеното съдът намира, че
между стария кредитор на ответницата и ищеца е сключен валиден договор за
цесия, който е надлежно съобщен на длъжника. За да има действие договорът за
цесия по отношение на длъжника , той следва изрично да бъде уведомен за
извършеното прехвърляне и това уведомяване да е направено от цедента/ стария кредитор/ като това задължение на цедента има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно
изпълнение на неговото задължение , тоест срещу изпълнение на лице, което не е
носител на вземането. Законодателят е въвел изискването съобщението за
прехвърленото вземане да бъде извършено именно от стария кредитор, за да се
създаде правна сигурност за длъжника и за да се обезпечи точното изпълнение на
задължението му. Установи се по несъмнен начин в настоящия казус, че към
исковата молба е приложено уведомление изходящо от цесионера,
който по силата на договора за прехвърляне на вземанията и представеното по
делото пълномощно с нотариална заверка на подписите, с което длъжникът е
уведомен за извършената цесия. Според Решение №123/24.06.2009г. по т.д. 12/2009
год., 2 т.о. на ВКС, законът не поставя изрично изискване за начина, формата и
момента на съобщаването на цесията, затова съобщаването може да се извърши и в
хода на съдебното производство по предявен иск за прехвърлено вземане/ какъвто
е настоящия случай/ и няма как да бъде ингорирано
като по правилата на чл.235 ал.3 от ГПК следва да се вземе предвид като факт, настъпил след предявяване на иска,
който е от значение за спорното право.
Характер на такова съобщаване в хода на висящ процес няма самата искова
молба, а връченото със самата искова молба уведомление за извършена цесия,
изходящо от цедента и адресирано до длъжника. Към
исковата молба е приложено уведомление/ обсъдено по-горе в мотивите на
съдебния акт/, изходящо от цедента и адресирано до
ответника, с което го уведомява за извършената цесия, като препис от това
уведомление , ведно с препис от исковата молба са връчени на ответника,чрез
особения му представител в хода на
процеса. Същевременно, уведомление, изхождащо от цедента,
приложено към исковата молба на цесионера и
достигнало до длъжника, съставлява надлежно съобщаване на цесията (чл.99, ал.3 ЗЗД), с което прехвърлянето на вземането поражда правно действие за длъжника от
този момент, съгласно разпоредбата на чл.99, ал.4 ЗЗД.
В случая старият кредитор "Изи Асет Мениджмънт" АД е
упълномощил новия кредитор - ищеца, да уведоми от негово име длъжника -
ответника за извършената цесия. Такова уведомяване не е осъществено до
подаването на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение и до датата на
предявяване на настоящия иск, но уведомлението до ответника за цесията е
приложено към исковата молба на ищеца и е връчено на особения представител на
ответника, с което факта на съобщаване на цесията е осъществен и следва да бъде
зачетен. Настоящия съдебен състав не споделя възраженията на особения
представител на ответника,че цедента не е изпълнил
задължението си по чл.99,ал.4 ЗЗД,да съобщи на длъжника за прехвърляне на
дължимото вземане,т.е.изпълнение спрямо лице,което е легитимирано по смисъла на
чл.75,ал.1 ЗЗД.
Връчването
на уведомлението за цесията на особения представител е произвело материално правно действие,
поради особения характер на представителството на назначения от съда по чл.47,
ал.6 ГПК процесуален представител и обема на неговите правомощия. Разпоредбата
на чл.45 ГПК установява правилото, че връчването на представител се смята за
лично връчване. Законодателят е посочил в разпоредбата фигурата
"представител", без да разграничава представителната власт на
представителя от какво произтича - от упълномощаване или по силата на закона -
от акт на съда. И в двата случая осъщественото връчване на представител е
приравнено на лично връчване, при което следва да се приеме, че в случая
ответникът лично е уведомен за извършената цесия. В този смисъл е постановеното
от ВКС Решение №198/18.01.2019г. по т.д.№193/2018г. на I-во Т.О. - че
връчването на материално правно изявление на особения представител,
представлява надлежно уведомяване на длъжника - ответник. Настоящата инстанция
споделя именно това дадено от ВКС разрешение по разглеждания въпрос, което е в
съответствие с нормата на чл.45 ГПК.В обобщение, настоящата инстанция приема,
че ищецът - цесионер се е легитимирал като кредитор
на ответника, т.к. уведомлението за цесията, приложено към исковата молба на цесионера е достигнало до длъжника и съставлява надлежно
съобщаване за цесията (чл.99, ал.3 ЗЗД), с което прехвърлянето на вземането е
породило действие за длъжника от този момент, което уведомяване представлява
релевантен за спора факт, настъпил след предявяване на иска и на основание
чл.235, ал.3 ГПК следва да бъде съобразен.
След анализ на събраните по делото доказателства съдът
приема за установено, че по силата на Договор за паричен заем №*** от 27.03.2017
г. между „Изи Асет Мениджмънт”АД
и ответника В.Г.М. са възникнали
облигационни правоотношения, които валидно обвързват страните. Съдът приема за
доказан факта, че заемодателят е изпълнил задължението си по договора, като е
предоставил в брой на ответника – заемател сумата от
800.00 лв. От своя страна, ответникът е поел задължение да върне заемната сума
в срок от 8 месеца, на 8 вноски, всяка в
размер от 113.56 лв., в периода от
26.04.2017 г. до 22.11.2017 г., ведно с уговореното възнаграждение за
ползването при общ размер на всички плащания 908.48 лв. Между страните по
договора е постигнато съгласие, че при забава в плащането на погасителна вноска
с повече от 30 календарни дни, заемателят дължи на
заемодателя заплащането на разходи в
размер на 9 лв, които
се начисляват за всеки следващ 30-дневен период, през който има
погасителна вноска, чието плащане е забавено с повече от 30 календарни дни, но
не повече от 45 лева. На следващо място, по силата на договора/ чл.4/, заемателят – ответник се е задължил в 3 – дневен срок,
считано от датата на сключване на договора, да предостави на Заемодателя едно
от следните обезпечения: две физически
лица – поръчители, които да отговарят на определени изисквания или банкова гаранция с бенефициер
– Заемодателя. Неизпълнение на горното задължение е скрепено със санкция –
неустойка в размер на 525.60 лв, която се заплаща
разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, чрез добавяне към всяка от
тях на сума в размер на 65.70 лв.
От страна на ищеца са наведени
твърдения, че ответникът е извършил плащания по Договора за паричен заем в общ
размер на 720.00 лв, като в този смисъл е и
заключението по допуснатата съдебно-икономическа експертиза.
Срокът на
договора е изтекъл с падежа на последната погасителна вноска, а именно на 10.08.2017 г. От изслушаната СИЕ се
установява, че с направените погасителни
вноски общо в размер на 377,02 лв.,възнаградителна
лихва за периода 27.03.2017 г.-25.07.2017 г. в размер на 77,22 лв. и неустойка
по чл.4,ал.2 в размер на 265,76 лв. След извършените погашения, размерът на
вземанията по процесния договор за паричен заем е,
както следва: главница- 422.98 лв, договорни лихви –
31.26 лв., неустойки – 259.84 лв., такса
за извънсъдебно събиране – 45.00 лв. и лихви за забава за периода 23.11.2017 г.
до 19.04.2018 г. в размер на 17.39 лв.
С определение № *** от 23.01.2019 г. съдът е
прекратил производството по делото в частта относно претендираната
лихва в размер на 20,25 лв. и обезсилил заповедта по ч.гр.дело в тази част
поради отказ от иска.
Ето защо, съдът приема, че ответницата е неизправна
страна по договора, тъй като не е предложила на кредитора изпълнение в
уговорените срокове. В случая се касае за парично задължение, чието реално
изпълнение е възможно и е в интерес на кредитора.
По отношение на иска с правно
основание чл.422 вр.чл.415, ал.1 от ГПК вр.чл.92 от ЗЗД съдът намира следното. Претенцията си за
заплащане на неустойка ищецът основава
на постигната договореност в процесния Договор за
паричен заем №*** от 27.03.2017 г. Установява се, че в чл.4 е включена клауза,
по силата на която В.М. се е задължила в
3-дневен срок от сключване на договора да предостави на „Изи
Асет Мениджмънт“АД едно от следните обезпечения: две
физически лица-поръчители, всяко от които да има нетен размер на осигурителния
доход над 1 000,00 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по договор за заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“АД, да няма
неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения към други
банкови и финансови институции или ако има кредитната му история в ЦКР за
период от една година назад да е със статус не по-лош от „Редовен“ или да
представи банкова гаранция с бенефициер-заемателя за
сумата по заема с валидност до 30 дни от срока за плащане на задълженията по
договора. Неизпълнението на така поетото задължение е скрепено със санкция –
заплащане на договорна неустойка в размер на 525.60 лв.
Съдът намира, че в настоящия казус не са налице условията за присъждане на претендираната неустойка. Съгласно чл.92 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на
задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е
нужно те да се доказват. По делото не е спорно, че ответникът не е изпълнил
поетото с договора задължение относно предоставяне в 3 – дневен срок на някое
от посочените в чл.4 обезпечения. Действително, принципът на договорната
свобода/ чл.9 от ЗЗД / е основополагащ, но тази свобода на договаряне във
всички случаи е ограничена от повелителните правни норми, вкл. от т.нар.добри
нрави. Съдът е задължен служебно да провери съответствието на неустоечната клауза с добрите нрави, разглеждани като
неписани морални норми, израз на принципите за справедливост и добросъвестност
в гражданските и търговските правоотношения. В конкретния случай съдът приема, че по начина, по който е
уговорена неустойката излиза извън
присъщите й функции – обезпечителна, обезщетителна и
санкционна, в каквато връзка са указанията, дадени с ТР №1/15.06.2010 г. по т.д.№1/2009
г. ОСГТК на ВКС. Преценявана към
момента на сключване на договора, неустойката е изпълнява единствено
обезпечителна функция, тъй като има за цел да стимулира точното изпълнение на
поетото задължение до предоставяне на обезпечение. Тук е мястото да се отбележи, че при договора за потребителски
кредит вредите за кредитора са свързани със забавата при възстановяване на
предоставените от него средства в заем, заплащането на възнаграждение за
ползването на заемната сума и направените разходи по събиране. Уговорената с
договора неустойка в случая не обезпечава възстановяването на вредите, т.е. тя
няма обезщетителен характер. От неизпълнението на
поетото от ответника задължение за предоставяне на обезпечение не е настъпила
вреда, която да подлежи на обезвреда чрез включване
на клауза за договорна неустойка. Съдът намира, че в случай на заплащането на претендираната от ищеца неустойка ще бъде налице обективна
неравностойност на насрещните задължения, а това от своя страна поражда условия за неоснователно обогатяване на
ищеца. Договорената в чл.4 от договора неустойка е в отклонение на основния
принцип за добросъвестност и справедливост в търговските отношения и като
накърняваща добрите нрави се явява
нищожна по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 от
ЗЗД.
Наред с горното, съдът счита, че неустоечната клауза
на чл.4 от Договора за паричен заем може
да бъде квалифицирана и като неравноправна клауза, с оглед наличието на
предпоставките, визирани в чл.143, т.5 от ЗЗП. Легалната дефиниция на понятието
неравноправна клауза се съдържа в разпоредбата на чл.143 от ЗЗП. Според
цитираната разпоредба, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е
всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискванията за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя”, като в т. 5 е визирана хипотеза на
задължаване на потребителя при неизпълнение на негови задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка. Съгласно чл.146, ал.1 от ЗЗП
неравноправните клаузи в договора са нищожни, освен ако не са уговорени
индивидуално, като в алинея 2 от посочената разпоредба е разписано, че не са
индивидуално уговорени каузите, които са били изготвени предварително и поради
това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в
случаите на договор при общи условия. Тези нормативни разрешение са дадени и в
Директива 93/13/ЕИО на Съвета/чл.3/, според която не се счита индивидуално
договорена клауза, която е съставена предварително и потребителят не е имал
възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена
клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва
приложението на чл.3 от Директивата към останалата част на договора, ако общата
преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия.
Безспорно установено е в настоящия случай, че неустоечната
клауза е част от съдържанието на сключения между страните Договор
за паричен заем №*** от 27.03.2017 г. Това обаче, не е достатъчно същата да бъде квалифицирана
като индивидуално уговорена, тъй като
нормата на чл.146, ал.2 от ЗЗП изрично прокламира, че не са индивидуално
уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. В конкретния
случай договорът е бланков, като с оглед начина на попълване на договора съдът намира, че на потребителя не е
осигурена възможност да внася промени в неговото съдържание и да включва нови
условия по изпълнението на договорната връзка, в т.ч. да изрази воля по
отношение на клаузата за неустойка. Оттук следва извод, че клаузата по чл.4 от
договора не е индивидуално уговорена.
С оглед на
изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че клаузата на чл.4 от
договора за паричен заем №*** от 27.03.2017 г. се явява неравноправна и тъй като не е
договорена индивидуално, съгласно чл.146, ал.1 от ЗЗП се явява нищожна и не
поражда права и задължения за страните по договора. В този смисъл нищожността
на неустоечната клауза изключва възникването на претендираното с иска по чл.92 от ЗЗД вземане за
неустойка
От всичко
изложено дотук следва извода, че предявеният от „ Агенция за контрол на просрочени задължения”ООД иск с
основание чл.422 вр.чл.415 ГПК, вр.чл.92
от ЗЗД - за установяване дължимостта на вземане за
неустойка в размер на 259.84 лв. се явява неоснователен и недоказан, поради
което следва да бъде отхвърлен.
В условията на
обективно кумулативно съединяване ищецът е предявил претенция за заплащане на сумата от 45.00 лв. - разходи и
такси за извънсъдебно събиране на просроченото задължение. Съгласно разпоредбата на чл.33, ал.1 от ЗПК, при забава на потребителя
кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. Според ал.2 на същия текст,
когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението
за забава не може да надвишава законната лихва. В конкретния казус, претендираната такса
разходи за събиране на вземането в размер на 45 лв. е начислена поради забава в
плащането на падеж на погасителна вноска, с повече от 30 календарни дни. Съдът
счита, че отговорността за разноски, предвидена с договора по същество
представляват вземане, дължимо при
забава на изпълнението за заплащане на текущите задължения по кредита, а не
плащане за покриване на разходи по събиране на вземането и за дейност на
служител. Ето защо, съдът приема, че с въвеждането на посочената клауза в
договора се цели заобикаляне на ограничението на чл.33 от ЗПК чрез предвиждането
на допълнителни плащания, чиято дължимост е изцяло
обусловена от допуснатата от длъжника забава. По смисъла на чл.21, ал.2 от ЗПК,
всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
нищожна. При тези съображения настоящият състав приема, че посочените клаузи,
на които ищецът основава претенцията си за разходи за извънсъдебно събиране на
задължението, се явява нищожна и като такава не поражда права и задължения за
страните по заемното правоотношение. Действително, в нормата на
чл.10а, ал.1 от ЗПК е предвидена възможност на кредитора по договор за
потребителски кредит да получава такси и комисионни за предоставени на
потребителя допълнителни услуги във връзка с договора. Съдът счита обаче, че разходите
и таксите за извънсъдебно събиране на задължението не представляват
допълнителни услуги, които кредиторът предоставя на потребителя по силата на
договора, имат за цел да осигурят изпълнението по договора. В случая начисляването на разходите за извънсъдебно
събиране води до неоснователно обогатяване на кредитора и тъй като има за цел
заобикаляне на императивни разпоредби на ЗПК, тази клауза се явява нищожна.
При тези
съображения предявеният обективно съединения иск за заплащане на сумата от
45.00лв. – разходи за събиране подлежи на отхвърляне, като неоснователен и
недоказан.
С оглед на това,че в настоящото производство длъжника
е платил сумата от 265.76 лв. по договора като неустойка и която не дължи,с
тази сума следва да се преспаднат сумите от 31,26 лв.
договорна лихва и сумата от 234.50 лв. от главницата,с оглед на което
основателен се явява иска за главница в размер на 188,48 лв. който следва да се
уважи,а останалите искове следва да бъдат отхвърлени.
По разноските:
С оглед изхода на процеса,
на основание чл.78, ал.1 от ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят
направените по делото разноски по производството, съразмерно с уважената част
от иска. Съгласно задължителната съдебна практика - т.12 от ТР № 4/18.06.2014
г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС
ответникът следва да заплати на ищеца съразмерно с уважената част на исковата
претенция и направените от последния разноски по заповедното производство.
От страна на ищеца са претендирани разноски в исковото производство в общ размер
на 950.00лв, както следва: 125.00 лв. – заплатена държавна такса, 300.00 лв. –
депозит за особен представител, 130.00 лв. – депозит за вещо лице и 350.00 лв.
– възнаграждение за процесуално представителство на основание чл.78, ал.8 от ГПК.
Съдът намира, че при условията на
чл.78, ал.8 от ГПК вр.чл.37 от Закона за правната
помощ вр.чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащане на
правната помощ в полза на ищеца следва да се присъди юрисконсултско
възнаграждение, чийто размер съдът определя на сумата от 100.00 лв. или общият
размер на разноските на ищеца в исковото производство следва да се редуцира на
сумата от 750.00лв.
Искането на ищеца в частта на
разноските за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение в размер над сумата от 100.00 лв. до пълния претендиран
размер от 350.00 лв. подлежи на отхвърляне.
Съобразно уважената част от исковата претенция, ответникът следва да бъде
осъден да заплати на ищеца разноски по исковото производство в общ размер на
181.38 лв.
Съобразно уважената част от исковата претенция, ответникът следва да бъде
осъден да заплати на ищеца разноски по заповедното производство в общ размер на
18.14 лв.,
Мотивиран от горните
съображения ,съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА за установено, на
основание чл.422 вр.чл.415, ал.1 от ГПК, вр.чл.240 от ЗЗД, вр.чл.86 от ЗЗД, по отношение на В.Г.М., ЕГН: **********, с пост.адрес: ***, че същата дължи
на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ”ООД, ЕИК: *********,
представлявано от Р.Г.А. и Т.Я.К., съдебен адрес:*** следните суми: 188.48 лв/ сто осемдесет и осем
лева и 48ст./- главница., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване
на заявлението – 10.05.2018 г. до изплащане
на вземането – предмет на Заповед №*** от 11.05.2018 г ,
издадена по ч.гр.д.№***/2018 г.по описа на ЯРС,като исковете за главница над
сумата от 188.48 лв. до пълния предявен размер от 422.98 лв.,за договорна лихва
в размер на 31,26 лв.,неустойка за изпълнение на договорна задължение в размер
на 259,84 лв. и разходи и такси за извън съдебно събиране на просорчени задължения в размер на 45 лв. ОТХВЪРЛЯ, като неоснователни и недоказани.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 от ГПК В.Г.М.,
ЕГН: ********** ДА
ЗАПЛАТИ на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ”ООД, ЕИК: *********,
представлявано от Р.Г.А. и Т.Я.К., съдебен адрес:*** разноски по настоящото производство в общ размер на 181.38 лв., както и сторените
в заповедното производство разноски в общ размер на 18.14 лв.
ОТХВЪРЛЯ искането на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ
ЗАДЪЛЖЕНИЯ”ООД, ЕИК: *********, представлявано от Р.Г.А. и Т.Я.К., съдебен
адрес:*** за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение в исковото производство за разликата до пълния претендиран размер от 350.00 лв.
Решението подлежи на обжалване пред
Ямболски Окръжен съд в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
На основание чл.7, ал.2
от ГПК препис от решението да се връчи на всяка от страните.
Препис от решението,
след влизането му в сила, да се приложи по ч.гр.д.№***/ 2018 г. по описа на ЯРС.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: