Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
гр. София, 15.01.2019
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ
СЪД, Гражданско отделение, IV-д състав, в публично заседание на единадесети декември две хиляди
и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА И.
ЧЛЕНОВЕ:
ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
Мл.
с-я ПАВЕЛ ПАНОВ
при секретаря Поля Георгиева,
като разгледа докладваното от мл. съдия Павел Панов в.гр.дело № 1422 по описа
за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 11336 от 18.07.2016 г., постановено по гр. дело № 62981/2014 г.
по описа на Софийски районен съд, I-во ГО, 25-ти състав, са
отхвърлени предявените срещу ответника „Ю.Б.“ АД искове с правно основание чл.
26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и чл. 55, ал. 1 ЗЗД, както и предявеният при условията на
евентуалност втори иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
Срещу така
постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищците „А.“ ЕООД, А.Д.Е., Л.С.Е.
и В.А.Д.. В жалбата се твърди, че първоинстанционният съдебен акт е
незаконосъобразен, неправилен и постановен при съществени процесуалноправни
нарушения, поради което е направено искане за неговата отмяна и за уважаване в
цялост на исковите претенции. Релевирани са подробни
доводи по същество за необоснованост на постановеното решение, както и за липса
на прецизен анализ на установените по делото фактически обстоятелства и
относимите към спора законови норми.
Ищците са подали и
въззивна жалба срещу постановеното по делото допълнително Решение № 18629 от
16.11.2016 г., с което е оставена без уважение подадена от тях молба за
допълване на посоченото по-горе решение. В жалбата се сочи, че допълнителното
решение е изцяло незаконосъобразно, тъй като в първоначалното такова липсва
произнасяне по предявения под евентуалност иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, въпреки отхвърлянето на кумулативно съединените главни искове.
В законоустановения
срок са постъпили отговори на двете въззивни жалби по чл. 263, ал. 1 ГПК от
ответника „Ю.Б.“ АД, в които се посочва, че подадените жалби са изцяло
неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение. Развити са подробни
доводи в подкрепа на твърдението за правилност, законосъобразност и
обоснованост на първоинстанционното решение.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Предявени са за разглеждане
обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26 ал.1 от ЗЗД,
съединен с иск по чл. 55ал.1 предл. 1 от ЗЗД, както и в условията на
евентуалност – иск по чл.55 ал.1 от ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав
приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
По същество, настоящият
въззивен състав намира, че решението на СРС е неправилно поради следните
съображения:
Производството е образувано по
искова молба от настоящите въззивници. В нея се твърди, че в сключения от „А.“
ЕООД договор за банков кредит Продукт „Бизнес помещения“ от 17.10.2007г. е било
уговорено погасяването на кредита в размер на 65 000 лева да се осъществи
на равни месечни анюитетни вноски. В чл. 4, ал. 1 от договора било посочено, че
дължимата лихва се определя на база Базов лихвен процент — Малки фирми (БЛПМФ)
в размер на 8.3 процента плюс надбавка в размер на 0.25 пункта. Сочи се, че
определената месечна вноска нараствала през определени периоди от време, като същата
била заплащана редовно. Сочи се, че в чл. 4, ал. 3 от договора за банков кредит
предвижда, че: „Действащият БЛПМФ не подлежи на договаряне и промените в него
стават задължителни за страните, считано от 21-во число след промяната му. Тази
разпоредба важи дори в случай, че действащият БЛПМФ е включен в Тарифата или
друг документ на БАНКАТА, промените в който влизат в сила с приемането им от
компетентните банкови органи. За промените в действащия БЛПМФ БАНКАТА уведомява
КРЕДИТОПЛОУЧАТЕЛЯ чрез обявяването им в банковите салони, а ако БЛПМФ е включен
в Тарифата — и на интернет страницата й www.*****.bg)". Ищците твърдят, че тази клауза е нищожна поради
противоречие с добрите нрави – чл.26 ал.1 от ЗЗД. Излагат се доводи, че не са
били налице условия за вдигане на базовия лихвен процент на банката, както и за
липса на точна методика за промяна на лихвата, и коригиране на БЛП с оглед
намалените стойности на всички външни индекси. Молят съда да бъде обявена за
нищожна цитираната клауза от договора и ответникът „Ю.Б." АД да бъде
осъден да заплати сумата от 5371.74 лева, представляваща разликата между сбора
на първоначално уговорения размер на месечните вноски и сбора от заплатените от
ищците месечни вноски, за периода от 17.10.2007г. до 17.11.2014г. По
евентуалният иск сумата се иска като недължимо платена, поради неправилно
изчисляване на лихвата от банката, за периода от 17.10.2007г. до 17.11.2014г.
Сумата се претендира ведно със законната лихва, считано от датата на
предявяване на исковата молба до окончателното й заплащане. Изпълнението на
задълженията на кредитополучателите по договора от 17.10.2007г. било обезпечено
с договорна ипотека върху недвижим имот.
В законоустановения срок е
постъпил отговор от ответника, според който исковете са недопустими,
алтернативно – неоснователни. Твърди, че процесната клауза от договора не
противоречи на добрите нрави. Оспорва и твърдението, че лихвата по договора
била неопределена и неопределяема. Сочи, че БЛП е определен съобразно приетата
методология на банката и зависи от множество финансови, икономически и пазарни
фактори, които отчитат условията на финансовите пазари и спецификите на
упражняваната от банката дейност. Счита, че законът позволява сключването на
договори за банков кредит при променлива лихва. В условията на евентуалност
релевира възражение за изтекла давност.
За да отхвърли предявените
искове, първоинстанционният съд е приел, че ищците изрично са се съгласили с механизма,
по който се изчислява променливата лихва, съответно са приели действието му.
СРС е приел, че не са налице неясни и неточни критерии за промяна на лихвата.
Също така е приел, че съгласно Анекс №5, с който встъпват като съдлъжници по
кредита и физическите лица-ищци, е извършена новация на задължението.
Видно от доказателствата по
делото, между „А." ЕООД, от една страна, като кредитополучател и „Б.П.Б.”
АД (сега Юробанк България), е бил сключен Договор за банков кредит Продукт
„Бизнес помещения" № BL9451, по силата, на който банката предоставила на
кредитополучателя кредит в размер на 65 000 лева за рефинансиране на текущ
инвестиционен кредит в „У.Б.АД“. За обезпечение на задължението на кредитополучателя
да върне получената сума, ведно с лихвите била учредена договорна ипотека на 17.10.2007г.,
като страни по нея били страните по договора за кредит заедно с ипотекарните длъжници – А. и Л. Е..
Безспорно е, че сумата,
предмет на договора за кредит, е била преведена от кредитодателя на
юридическото лице кредитополучател.
На 24.06.2013г. между
ответника и кредитополучателя А. ЕООД, както и между физическите лица А. и Л.Е.
и В.Д. бил сключен Анекс №5 към договора, с който се уговарял облекчен ред за погасяване
на съществуващите задължения. Предвиден е бил 12 месечен период на облекчено
погасяване, в който ще се погасява само начислената лихва. След неговото
изтичане е следвало да се приеме нов погасителен план. С подписването на Анекс
№5 физическите А. и Л.Е. и В.Д. встъпили в кредита като съдлъжници.
Настоящият въззивен съд намира, че неправилно СРС е
приел, че с подписването на Анекс №5 страните са изразили воля за новиране на
задължението по договора за банков кредит. Способите за преструктуриране на
даден кредит, вкл. разсрочването му за облекчаване на съществуващия дълг не са
индиция за наличие на воля у съконтрахентите за подновяването му по смисъла
на чл. 107 ЗЗД, която за да е
релевантна, трябва да е изрична и недвусмислена, а не изведена по тълкувателен
път, така в Решение № 130 от 24.03.2009 г. на ВКС по т. д. № 650/2008 г., II т.
о., ТК. Съдът намира, че в подписания анекс не е изразена воля за новиране,
посочено е изрично, че непроменените клаузи в договора и в предходните анекси запазват
действието си, което е нетипична и невъзможна клауза при новация, доколкото
старото задължение следва да се погаси. С анекса единствено е определен
облекчен период, в рамките на който банката се е съгласила да бъдат погасявани
само лихвите по кредита. За да е налице обективна новация, е необходимо
наличието на следните предпоставки: 1/ съществуване на валидно възникнало
задължение, което се погасява; 2/ валидно възникване на нов дълг на мястото на
стария; 3/ разлика между погасеното и новосъздаденото задължение, като двете
задължения трябва да имат различен предмет; 4/ намерение за новиране; 5/
страните трябва да са способни да новират. Новацията по естеството си
предполага нов елемент в състава на облигационното отношение, като разликата
между старото и новото облигационно отношение трябва да засяга някои от
съществените му елементи. При обективната новация новият елемент се отнася до
предмета на задължението – при нея длъжникът поема по споразумение с кредитора
нов дълг с нов предмет или ново основание в замяна на старото задължение.
Поради това няма новация, ако страните в рамките на общия размер на стария дълг
са изменили само размера на отделните вноски, изменили са размера на
договорната лихва и сроковете за плащане, тъй като старият дълг не е погасен и
не е извършена промяна нито в предмета, нито в основанието. Преструктурирането
на дълга по отношение на промяната в размера на дължимите вноски и срокът са
несъществени елементи на задължението и тяхната промяна не внася никакво
съществено изменение в старото облигационно отношение. Новационното намерение /animus novandi/ трябва да бъде
изрично и недвусмислено изразено, да се установява от договора, а не да се
предполага. В този смисъл е и Решение № 138 от 22.08.2013 г. по търг. д. №
27/2012 г., т.к., II т.о. на ВКС. Отсрочването, разсрочването или друго
преструктуриране на задължение по договор за банков кредит в рамките на общия
размер на дълга, което не е съпроводено с ясно изразена воля на страните за
погасяване на породените от договора задължения и за поемане в замяна на тях на
ново задължение, различно по основание или предмет, не представлява обективна
новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД (Решение № 175 от 25.02.2016 г. по т. д. №
2602 / 2014 г., т.к., II т.о. на ВКС). Не са налице и предпоставките за наличието
на субективна новация, доколкото обикновеното встъпване в дълга на съдлъжници
по никакъв начин не предполага погасяване на старото задължение и възникване на
ново, напротив, посочено е, че встъпването е при условията на чл.101 от ЗЗД, а
не на чл.107, уреждащ новацията. Уговорено, че новите съдлъжници са съгласни с
условията по процесния договор, от който произтичат задълженията. В този смисъл
неправилно СРС е приел, че е налице новация.
Съгласно чл.4 ал.1 от договора
за банков кредит годишната лихва по кредита включва сбора от действащият БЛП за
малки фирми за лева, който може да се променя, плюс надбавка в размер на 0,25
пункта. В ал.2 е посочено, че БЛПМФ е в размер на 8,3 пункта. В чл. 4, ал. 3 от
договора за банков кредит предвижда, че: „Действащият БЛПМФ не подлежи на
договаряне и промените в него стават задължителни за страните, считано от 21-во
число след промяната му. Тази разпоредба важи дори в случай, че действащият
БЛПМФ е включен в Тарифата или друг документ на БАНКАТА, промените в който
влизат в сила с приемането им от компетентните банкови органи. За промените в
действащия БЛПМФ БАНКАТА уведомява КРЕДИТОПЛОУЧАТЕЛЯ чрез обявяването им в
банковите салони, а ако БЛПМФ е включен в Тарифата — и на интернет страницата й
www.*****.bg)".
Според чл. 26, ал. 1 от ЗЗД
нищожни са договорите, които противоречат на закона или го заобикалят, както и
договорите, които накърняват добрите нрави, включително и договорите върху
неоткрити наследства. Разпоредбата на чл. 26, ал.1, пр.3 от ЗЗД предвиждала
нищожност на договорите, поради противоречието им с добрите нрави, и намирала
приложение и при търговските сделки по правилото на чл. 288 от Търговския
закон. Накърняване на добрите нрави е налице, когато се нарушава правен
принцип, който макар и да не е изрично формулиран законодателно, спазването му
е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право.
Добрите нрави са морални норми, етични възгледи и правила за поведение, които
са установени в обществото. Те не са писани, не са конкретизирани, а
съществуват като общи принципи или произтичат от тях и според закона са
критерий за оценка на сделките.
В приетата по делото ССЧЕ на
вещото лице Петров е констатирано, че надплатени спрямо първоначално
уговорената лихва са суми в размер на 5371,74 лева, каквато е и претендираната
сума след изменението на иска. Вещото лице е констатирало, че промени в Базовия
лихвен процент (БЛП) се правят от Комитетът за управление на активите и
пасивите (КУАП), като нивата се актуализират при всяко заседание на КУАП.
Вещото лице е констатирало, че не съществува методика на банката за изчисляване
на БЛП, като в съдебно заседание допълва, че не са представени актове за
нейното одобрение или приемане. На вещото лице е представена само методология
за определяне на БЛП по жилищни кредити в различни валути. Вещото лице е констатирало,
че БЛП се определя като сбор от трансферна цена на ресурса и буферна надбавка. Експертизата е била
оспорена от процесуалния представител на ищците, доколкото не е отговорено на
поставените задачи под номер 4,5 и 6.
С оглед направеното оплакване
във въззивната жалба, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките на
чл.266 ал.3 от ГПК, доколкото СРС не е уважил искането за допълване на
заключението с отговор на посочените въпроси още в исковата молба. В отговора
на въпрос № 4 вещото лице е следвало да посочи изменението на всеки един
компонент, участващ във формирането на базисния лихвен процент, и съобразно
така установените стойности да даде отговор на следващите два въпроса. Прието
е, че приетото от районния съд заключение не съдържа подобна информация,
съответно — не е пълно по смисъла на чл. 201 ГПК. По тази причина и доколкото
ищците са оспорили експертизата в обсъжданата част и пред първата инстанция е
допусната допълнителна.
Съгласно изготвената и приета
от въззивния съд ССЧЕ на вещото лице С. се установява, че при изискване от страна
на вещото лице на Методика за определяне на БЛП-малки фирми по процесния кредит
банката е предоставила Методология за определяне на БЛП. В табличен вид в ексепртизата са представени движенията в процесния период
на част от компонентите, формиращи БЛП. По поставената задача №2, а именно
какъв следва да е размерът по месеци на БЛПМФ за период от сключване на
договора за кредит до подаването на исковата молба, вещото лице е отговорило,
че в представената методология липсва методика (начинът), по който банката
изчислява БЛПМФ и е изрично посочено, че не може да бъде изчислена месечната
вноска по кредита. Експертът е установил, че не е ясно всеки компонент с каква
тежест участва в изчисленията. По задача 3 е констатирано, че поради
непредставяне на информация за прилаганата от банката методика (формула) за
изчисление на БЛП, не може да се отговори на поставения въпрос. В съдебно заседание вещото лице е заявило
също, че в представената му методология за изчисляване на БЛП е посочена приложимостта
на 5 годишният CDS на България. Според експерта не може да се направи
извод как точно се изчислява БЛП, тъй като някои от величините, които банката използва,
за да определи БЛП, са в процентен израз, а други са в парично изражение.
Посочено е, че всеки компонент трябва да има определено тегло с оглед факта
колко е важен за банката при изчислението.
В същото съдебно заседание
съдът е дал възможност на ответника да представи документ, от който да е видно
как изчислява БЛП. Със своя молба ответникът е посочил, че компонентите на БЛП
се прилагат адивино, а промените в тях кумулативно и на нетна база. Заявява, че
КУАП следи отклоненията в показателите и взема решение за промяна на БЛП при
трайни изменения в компонентите на съвкупна база. Вещото лице е депозирало молба,
с което е заявило, че въпреки дадените разяснения от банката не е в състояние
да изчисли по тези данни БЛП. В следващо съдебно заседание вещото лице заявява,
че представената методология не съдържа данни за методика или формулата за
изчисление на прилагания БЛП, в методологията са посочени само компонентите,
които участват в определянето на БЛП. Изрично експертът заявява, че няма данни
за алгоритъм, по който да се приложат коректните показатели и да се получи стойността
на този лихвен процент. Вещото лице посочва, че компонентите „кредитен суап“ за България и съответно този показател за Гърция не
фигурират в самата методология на банката, но за ответника кредитодател те са
част от компонента „рискова премия“. На въпрос на адв. Д. вещото лице отговаря,
че компонентите, които участват във формирането на БЛП не са изброени
изчерпателно в методологията, не е
посочена и срочността на прилагания лихвен индекс. С оглед липсата на отговор
на поставените въпроси съдът е допуснал нова ССЧЕ.
В своето заключение вещото лице
С. констатира, че няма формула, по която да се оценява влиянието на всеки един
компонент върху БЛП на банката към всеки момент. Промените в индикаторите се
проследяват заедно, като се измерва нетното съвкупно изменение и КУАП прави
оценка на тяхното влияние върху БЛП към всеки отделен момент. Вещото лице също
посочва, че не може да се установи директна обвързаност между измененията на
отделните компоненти за вземане на решение за промяна на БЛП за периода
21.04.2008 до 20.11.2008г. В периода след 20.11.2008г. въпреки изменения в
компонентите, както в намаления, така и в увеличение, банката не е извършвала
промени в БЛП. Констатирано е, че критериите в методологията са обективни, но
начинът на прилагане е субективен и неясен за външни лица. Прието е, че липата
на формула и на посочено относително тегло на всеки един компонент при
определяне на БЛП прави невъзможно извършването на изчисления.
Съдът кредитира така приетите
заключения, доколкото същите са обективни и мотивирани. От съвкупният им анализ
може да се приеме следното: възнаграждението, което ответникът е договорил за предоставянето
на определен финансов ресурс се определя като плаваща лихва, като начинът за
нейното формиране е определен в чл.4 от договора за банков кредит. Състои се от
базов лихвен процент за малки фирми плюс фиксирана надбавка. Установи се, че
липса конкретна методология на банката за определяне на БЛПМФ, а само обща
методология за определяне на БЛП, макар и БЛП да е диференциран от самата банка
по приложими валути, по бизнес направления и др. В самата методология са
посочени компоненти, които да участват при формирането на БЛП, но те не са
изчерпателно посочени, доколкото за банката указва влияние и компонентът
„кредитен суап“, който не е посочен в методологията.
За да е обективно и предвидимо определянето на измененията в лихвата е
необходимо да има ясно определена формула и алгоритъм на изчисление, според
който всеки компонент се преобразува така, че да може да бъде включен в
изчислението, като съответно трябва да има и определена тежест (коефициент),
който определя как неговото изменение ще повлияе на БЛП като краен резултат. И
трите вещи лица са констатирали, че не могат да определят БЛП за нито един
период, доколкото липсва каквато и да е информация относно начинът на изчисляване.
Банката е посочила част от компонентите, които участват в определянето на БЛП,
но не всички, а същевременно няма метод на съпоставяне на компонентите, който
да доведе до резултат, който да представлява БЛП, който от своя страна да бъде
събран с фиксираната надбавка и да даде точният и краен размер на лихвата по
кредита. Установява се от заключенията, че обективното изменение на
показателите не води от своя страна до промяна на лихвата по кредита. Съдът
приема, че лихвата е изменяна нерегулярно, по решение на орган на банката, като
е правен неясен анализ на посочените показатели и субективно е преценявано дали
и с колко да бъде повишен, съответно намален БЛП. Това води до непредвидимост в
задължението на кредитополучателя, до безконтролно и неограничено боравене с
неясни механизми за изменение на БЛП, което следва да бъде преценявано от съда
в светлината на чл.26 от ЗЗД.
С чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ е
въведено изискване условията на Банката да уреждат метода за изчисляване на
лихвата, предвид възмездния характер на договора за банков кредит, както и
условията, при които може да се променя последната до пълното погасяване
задължението на кредитополучателя. Следователно по силата на закона изрично
задължение на Банката-кредитодател е в условията, при които предоставя на
потребителя - кредитополучател конкретния банков продукт, да се съдържат
кумулативно два елемента - методиката/ метод/ за изчисляване на съответната
лихва и предпоставките за нейната промяна през времетраенето на договора. Съдът
приема, че с оглед дългия период, в който банката се е лишила от финансов ресурс,
предоставяйки го под формата на кредит, е логично и икономически оправдано да
иска възнаграждение под формата на лихва. Тази лихва е прието, че може да бъде
и променлива, доколкото дългият период на издължаване крие рискове от
неблагоприятни финансови изменения, които да превърнат печалбата на банката в
загуба и този риск следва да се разпредели по метода на нефиксираната лихва. От
своя страна обаче, банката следва да представи такъв алгоритъм и такъв начин за
определяне на лихвата, който да е ясен, предвидим и обективен, независимо дали
договаря с търговец или с потребител, като за последния са налице и
допълнителни изисквания. В конркетния случай кредитополучател е търговец и като
съдлъжници са встъпили и потребители (аргумент по-долу). Настоящият състав
намира, че липсата на формула, неизброяването на компонентите, формиращи БЛП,
липсата на конкретна методология, прави невъзможно изчисляването на БЛП за
който и да е период, от трима експерти, изготвили отделни и независими заключения
в настоящето производство. Това води до извода, че каквито и усилия и каквато и
да било дължима грижа да е положил търговецът, съответно новите съдлъжници, то те
не биха могли да предвидят как би се изменяла лихвата по кредита и на какво
основание.
Не съществува спор в правната
доктрина и в съдебната практика, че методът на изчисляване на съответния лихвен
процент, трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура,
посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от
отделните компоненти - пазарни индекси и/ или индикатори. Поради това и предвид
правната характеристика на договора за кредит, безспорна е и необходимостта от
постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на формиране
възнаграждението на кредитодателя, т. е относно конкретната формула за
определяне възнаградителната лихва - съществен елемент от съдържанието на този
вид банкова сделка. Следователно методиката за изчисление на лихвата също се
явява елемент от договора за кредит, което само по себе си изключва
възможността същият да бъде едностранно променян от кредитодателя след
сключване на кредитния договор, независимо дали се касае до фиксиран лихвен
процент или до променлив такъв. (Решение № 95 от
13.09.2016 г. на ВКС по т.
д. № 240/2015 г., II т. о., ТК)
В конкретния случай процесният
договор е с продължително действие. За банката - кредитор съществува задължение
да отпусне уговорената парична сума, като срещу това задължение
кредитополучателят има няколко насрещни задължения, а именно: да върне
главницата, заедно с уговорената лихва по кредита; да използва кредита по
предназначение; да даде на Банката необходимите сведения във връзка със
сключването и изпълнението на договора и да даде обезпечение. Отделно от това в
законодателството са налице редица задължения на кредитната институция,
произтичащи от ЗКИ с оглед защита правата и задълженията на длъжника. Съгласно
чл. 58 ЗКИ при отпускане на кредити Банката задължително предоставя безплатно и
в писмена форма на клиентите си своите условия по кредите, които съдържат
най-малко данни за общите разходи по кредита (такси, комисионни и други
разходи, пряко свързани с договора за кредит) и за обективните критерии, въз
основа на които тези разходи могат да се изменят; лихвения процент, изразен
като годишен лихвен процент, метода за изчисляване на лихвата, както и
условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на
кредита; допълнителните задължения, свързани с разплащанията и условията и
разходите при предсрочно погасяване на кредита. В
конркетния случай настоящият състав намира, че са нарушени добрите нрави,
доколкото начинът за определяне на лихвата по кредита, когато тя е променлива,
следва да отговаря на изискването да е ясен и разбираем, да е определяем,
независимо, че кредитополучател е търговец. Добрите нрави, според настоящия
състав, изискват при встъпване в договорни отношения за страните да е ясно за
какво се задължават и какъв риск поемат при избиране на променлив лихвен
процент по паричен заем или поне да имат възможност да придобият тази
информация било от общите условия или от друг достъпен източник.
В чл. 26 от ЗЗД не е
дефинирано понятието "добри нрави", но тъй като законодателят е
придал правно значение на нарушаването им, приравнявайки го по последици с
нарушение на закона, вложеният в това понятие смисъл следва да се тълкува, че в
посочената категория попадат онези наложили се правила и норми, които бранят
правила, принципи и права и ценности, които са общи за всички правни субекти и
тяхното зачитане е в интерес на обществените отношения като цяло, а не само на
интереса на някоя от договарящите страни. Такива са принципите на справедливостта,
на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения, както и на
предотвратяване на несправедливо облагодетелстване, намерили израз в отделни
правни норми (Решение № 88 от 22.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 911/2009 г., I т.
о., ТК). В този смисъл в пълно противоречие с принципа на добросъвестност и
справедливост в търговските отношения е обстоятелството, че лихвата по
процесния кредит се определя по неясни критерии, без ясна формула и без
предварително зададена тежест на всеки компонент. Принципът на справедливостта
в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава
всеки признат от закона интерес (ТР по тълкувателно дело № 1 по описа за 2009
г. на ОСТК). Факт е, че вещите лица, по изготвените съдебно-счетоводни експертизи
не са в състояние да определят как се е изчислявала лихвата по кредита,
съответно дори се застъпва становището, че макар и критериите в методологията
да са обективни, то начинът за прилагането им е субективен и неясен за лица,
които не са служители на банката. В този смисъл изменението на лихвата по
процесния кредит се е превърнало в едно своеобразно потестативно право на
кредитодателя, като той безконтролно и без възможност за проверка на действията
му може да изменя едностранно лихвеният процент по кредита. Съдът намира, че
макар и кредитополучателят да е търговец, то са приложими поне минимални
стандарти за информираност относно начинът на определяне на променливата лихва.
В случая такива липсват и дори търговецът да е проявил добросъвестно поведение,
то той не би бил наясно в какво съглашение встъпва и съответно как би се
променяла лихвата по кредита му в периода на издължаване. Безспорно това води
до накърняване на принципите на добросъвестност и справедливост и създава
изключителна нееквивалентност в правата и задълженията на страните, доколкото
едната страна има възможността по неопределяем начин самоволно да променя
размерът на задължението на другата без да се ръководи от обективни критерии.
Ако банката заемодател е желаела да ограничи риска си при дългосрочна парична
експозиция, то е следвало поне да изготви обективни правила, които да са ясни и
достъпни за търговците кредитополучатели и те да могат да се запознаят с
тях. В конкретния случай вещите лица, изготвили
заключенията, не са в състояние да отговорят на поставените задачи, независимо
от тясната им специализация и детайлно познаване на материята в тази област на
науката. Единствената причина за това е липсата на ясни критерии и алгоритъм за
определяне на БЛП. В този мисъл съдът намира, че процесната клауза действително
нарушава добрите нрави и в частност принципа на добросъвестност, справедливост
и предвидимост на взаимоотношенията между договарящите се.
Съдът следва да отбележи, че
доколкото намира клаузата за нищожна на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД поради
накърняване на добрите нрави, то не следва да се изследва и детайлно
приложението на ЗЗП относно физическите лица, съдлъжници по кредита, доколкото
по същите съображения са нарушени и разпоредбите на чл. 143 и чл.146 от ЗЗП.
Следва, обаче да се посочи, че по дело C-534/15
е постановено преюдициално заключение, според което Директива 93/13 се прилага при договор сключен между
физически лица и кредитна институция с цел да се гарантират задълженията, които
търговско дружество е поело въз основа на договор за кредит към тази
институция, когато тези физически лица действат за цели, които не попадат в
рамките на упражняваната от тях дейност по занятие и нямат връзка от
функционално естество с посоченото дружество, което запитващата юрисдикция трябва
да провери. В конркетния случай А.Е. е подписал Анекс
№5, с който е станал съдлъжник по кредита поради качеството си на управител на
дружеството, следователно спрямо него е налице връзка от функционално естество
с дружеството кредитополучател и спрямо него ЗЗП е неприложим. За останалите
съдлъжници, обаче, съобразно критерият, изложен от Съда на ЕС, не е налице нито
връзка от функционално естество, нито същите действат в рамките на упражнявана
от тях дейност. В този смисъл за тях ЗЗП е приложим и Договорът за банков
кредит попада в приложното му поле.
Неправилно СРС е приел, че
„ищците изрично са се съгласили с механизма по който се е изчислявала и
променяла лихвата. След прилагането на този механизъм по време на действие на
договора, ищците изрично са приели действието му, което изключва твърденията
им, че не са били и налице условия за вдигане на БЛП, че е липсвала ясна и
точна методика за промяна на лихвата, че е налице неравностойност на насрещните
задължения и в крайна сметка, че разпоредбата на чл. 4, ал. 3 от договора
противоречи на добрите нрави.“. Доколкото по делото безспорно се установи, че
липсва механизъм и метод на изчисляване на променливата лихва и съдът намира,
че клаузата, уреждаща възможността на банката да я изменя е нищожна, то подобно
съгласие, дори и да е налично, е ирелевантно. Противоречието с добрите нрави на
договорни клаузи са сериозни пороци на договора, които не могат да се санират
от страните с изразяване на нова воля. Потвърждаването на недействителни сделки
по българското право е допустимо само при наличие на порока унищожаемост (чл.
35, ал. 1 ЗЗД). Нищожността по чл. 26, ал. 1 ЗЗД има друга цел – опазване на
правния ред и императивните му предписания, без оглед волята на страните. В
този смисъл е и текстът на чл. 366 ЗЗД, който забранява санирането на
непозволен договор чрез повторно съглашение. Поради това не може да се приеме,
че ищците са дали съгласие за изплащане на по-висока месечна вноска с
намерението да потвърдят едностранното
изменение на лихвения процент по кредита.
Относно иска по чл. 55 ЗЗД:
Предпоставките за уважаване на
иска са следните: положителна – наличие на осъществено плащане, и отрицателна –
липсата на основание. Първата следва да бъде доказана от ищеца, което по делото
е установено от ССЧЕ, като не се оспорва от ответника фактът на плащане на
претендираните суми.
Относно липсата на основание
следва да се приеме, че клаузите от договора за банков кредит, които позволяват
едностранно изменение на лихвата от страна на банката, не са валидно правно
основание, доколкото същите са нищожни по описаните по-горе съображения.
След установяване на липсата
на основание за внасяне на месечни вноски, които по размер превишават
първоначално договорените, съдът следва да се занимае с размера на реално надвнесената
сума. По данни от счетоводната експертиза, приета от СРС, надплатените суми,
над първоначално договорената анюитетна вноска, включваща главница и лихва, за
периода от сключването на Договора за банков кредит до завеждането на исковата
молба са в размер на 5371,74 лева. Направено е и възражение за погасителна
давност. Ответникът счита, че плащането се погасява с късата тригодишна
погасителна давност. Цитира и практика на ВКС и СГС в този смисъл. Съдът
намира, че възражението е частично основателно, доколкото са налице претенции, погасени
по давност, но приложимата давност е не тригодишна, както твърди ответникът, а петгодишна.
В този смисъл е и Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум
на ВС, според което в случаите на първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД
и на чл. 59, ал. 1 ЗЗД погасителната давност започва да тече от деня на
получаването на престацията. Вземанията, произтичащи от фактическите състави на
неоснователно обогатяване, се погасяват с изтичането на петгодишната давност по
чл. 110 ЗЗД. Посоченото Решение № 172 от 21.03.2011 г. на ВКС по гр. д. №
80/2010 г., IV г. о., ГК не е нова задължителна практика на ВКС, доколкото то
дава отговор на въпроса от кога започва да тече давността, а не какъв е нейният
срок. В решението на ВКС се разглежда хипотезата на нищожен предварителен
договор, а не въпросът за внесени без основание суми за възнаградителни лихви. Трайна
е съдебната практика, че в конкретния случай се прилага чл.110 от ЗЗД, а не чл.
111 буква „в“ ЗЗД. Противоречи на логиката твърдението, че следва да се приложи
късата тригодишна давност, доколкото сумите са периодично плащане. Задължението
за връщане на претендираната сума е липсата на правно основание да бъде
получена. Тази сума очевидно е дадена без да има юридически факт, налагащ
имущественото разместване. Ирелевантно е дали платецът по кондикционният иск е
считал, че погасява лихви, главница, мораторна лихва, неустойка или каквото и да
е друго плащане, след като това предполагано основание липсва. В този смисъл е от
значение само и единствено, че такова основание липсва и законът предвижда 5
годишна погасителна давност за този вид вземане без да диференцира давностният
срок съобразно намерението на ищеца с плащането без основание да погаси едно
периодично или непериодично вземане. Поради това са погасени по давност само
недължимо платени суми преди 17.11.2009г. За периода 21.11.2007 го 17.11.2009
година са направени 24 погасителни вноски на обща стойност 21 086,70 лева,
като е следвало да се платят съобразно първоначално уговореното 24 равни
анюитетни вноски по 743,81 или 17 851,44 лева. Видно и от експертизата, приета
от СРС, от която съдът черпи данните за погашенията, горницата над уговореното
е отнесена към погасяване на лихви. За
процесния период (21.11.2007 го 17.11.2009), по който платеното е погасено по давност,
ищците са надплатили 3235,26 лева, които не следва да им се присъждат.
Остатъкът, от определената обща за целия исков период сума, съобразно ССЧЕ (5371,74
лева), в размер на 2 136,48 лева следва да се присъди на ищците. Поради
това, предявеният иск (увеличен по реда на чл.214 от ГПК) с правно основание
чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД (платено при липса на основание) трябва да бъде
уважен за посочената сума. Сумата е дължима, ведно със законната лихва, считано
от датата на предявяване на исковата молба до окончателното й изплащане.
Поради несъвпадане на изводите
на въззивният съд с тези на първоинстанционния, атакуваното решение следва да
се отмени, включително и в частта за разноските.
По жалбата срещу постановеното
допълнително решение съдът намира следното:
Жалбата е неоснователна,
доколкото съдът се е произнесъл и по евентуалния иск по чл.55 ал.1 от ЗЗД, като
го е отхвърлил. Видно от мотивната част, както и от диспозитива на атакуваното
Решение от 18.07.2016г., претенцията е отхвърлена и като недължимо платена,
поради неправилно изчисляване на лихвата от банката (предявеният евентуален
иск), за периода от 17.10.2007г. до
17.11.2014г. В този смисъл не са налице предпоставките на чл.250 от ГПК, доколкото
първоинстанционният съд се е произнесъл по цялото искане.
По отношение на разноските:
Право на разноски в настоящето
производство има въззивникът, който претендира съгласно списък по чл.80 от ГПК
(лист 137 от делото) адвокатско възнаграждение в размер на 4000 лева, 150 лева
депозит за вещо лице, 140 лева държавна такса, 100 лева допълнителен депозит за
вещо лице. Направено е възражение за прекомерност по чл.78 ал.5 от ГПК. Съдът
изчисли, че минималното адвокатско възнаграждение за водене на делото пред
въззивната инстанция е в размер на 1018,31 лева. Съгласно чл.78 ал.5 ГПК, ако
заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно
действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на
насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но
не по-малко от минимално определения размер в НМРАВ. В мотивната част на
Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС
е посочено, че основанието по чл. 78, ал. 5 ГПК се свежда до преценка за
съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност
на делото. Когато съдът е сезиран с такова искане, той следва да изложи мотиви
относно фактическата и правна сложност на спора, т. е. да съобрази доказателствените
факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на
повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен
случай - например задължителната практика, разрешаваща основните спорни въпроси
определя сложност в по-ниска степен. След тази преценка, ако се изведе
несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при
упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски
хонорар. Минималният размер на възнаграждението за всеки вид адвокатска услуга
е определен по силата на законова делегация с издадената Наредба № 1/09.07.2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения - чл. 36 ЗА. Съдът,
съобразявайки така изчисления минимален размер на адвокатското възнаграждение,
намира че поисканото възнаграждение е прекомерно, но не следва да се присъжда и
минималният според НМРАВ размер, доколкото във въззивното производство са
назначавани, изслушани и приети две ССЧЕ, проведени са пет заседания, правени
са доказателствени искания за представяне на документи от страна на ответника,
а въпросите, обсъждани в експертизите са изисквали запознаване със становищата
на експертите, а адвокатът на въззивниците е задавал допълнителни въпроси в
съдебно заседание. Поради тези съображения настоящият състав счита, че
възнаграждението следва да бъде намалено от 4000 на 2000 лева. Общо, съобразно
уважената част от иска следва да се присъди сумата от 950.56 лева.
Пред първа инстанция се
претендират адвокатско възнаграждение в размер на 2000 евро, 280 лв. държавна
такса, 300 лева депозит за вещо лице, доплатена ДТ в размер на 14,88 лева.
Съдът намира, че не са били представени пред СРС доказателства за уговаряне и
заплащане на поисканото адвокатско възнаграждение. Едва след указания на
въззивния съд е представено адвокатско пълномощно за процесуално представителство
пред СРС, към което е наличен и договор за правна защита и съдействие.
Непротиворечива е съдебната практика, че доказателства за заплащането на
претендираното адвокатско възнаграждение следва да се представят до приключване
на устните състезания пред съответната инстанция. Доколкото това изискване не е
спазено, то не следва да се присъжда и възнаграждение за адвокат пред СРС.
Останалите разноски са действително направени и следва да се присъдят съобразно
уважената част от иска, или общо сумата от 236, 60.
Въззиваемата страна претендира 1200 лева адвокатско
възнаграждение и 300 лева депозит за изготвяне на експертиза. Съобразно
уважената част от иска следва да ѝ се присъди сумата от 903.41 лева. Пред
първа инстанция на страната са присъдени 1300 лева, които съобразно уважената
част от иска следва да се намалят до 782.96 лева.
Предвид изложените
съображения, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 11336 от 18.07.2016 г., постановено по гр. дело № 62981/2014 г.
по описа на Софийски районен съд, I-во ГО, 25-ти състав, в частта, в която е отвхърлен
предявеният иск по чл. 26 ал.1 от ЗЗД, както и в частта, в която предявеният
иск по чл. 55 ал.1 предл.1 е отхвърлен,
както и в частта за разноските, в която на ответника „Ю.Б." АД,
ЕИК: ***** са присъдени разноски за горницата над 782.96 лева и вместо него постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска, предявен от А."
ЕООД, ЕИК *****, А.Д.Е., с ЕГН: **********, Л.С.Е., с ЕГН: **********, и В.А.Д.,
с ЕГН: **********, всички с адрес: ***, всички със съдебен адрес:***,
против " Ю.Б." АД, ЕИК: *****, със
седалища и адрес на управление:***, със съдебен адрес:***, офис 7, че клаузата на чл. 4 ал.3 от Договор за
банков кредит Продукт „Бизнес помещения" № BL-9451 от 17.10.2007г. е
нищожна на основание чл.26 ал.1 предл.3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите
нрави.
ОСЪЖДА на основание чл.55 ал.1 предл.1 от ЗЗД „Ю.Б." АД, ЕИК: *****, със седалища и адрес на
управление:***, със съдебен адрес:***, офис 7, да заплати на А." ЕООД, ЕИК
*****, А.Д.Е., с ЕГН: **********, Л.С.Е., с ЕГН: **********, и В.А.Д., с ЕГН: **********,
всички с адрес: ***, всички със съдебен адрес:***, сумата от 2 136,48
лева представляваща
разликата между сбора на първоначално уговорения размер на месечните вноски и
сбора от заплатените от ищците месечни вноски, за периода от 17.11.2009г. до
17.11.2014г., като отхвърля предявеният иск за сумата над 2 136, 48 лева
до пълния предявен размер от 5371,74 лева и за
периода от 17.10.2007г. до 17.11.2009г. като погасени по давност.
Потвърждава решението в
останалата обжалвана част.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ въззивната
жалба на А." ЕООД, ЕИК *****, А.Д.Е., с ЕГН: **********, Л.С.Е., с ЕГН: **********,
и В.А.Д., с ЕГН: ********** срещу допълнително Решение №
18629 от 16.11.2016 г., с което е оставена без уважение подадена от тях молба
за допълване на Решение № 11336 от 18.07.2016 г., постановено по гр. дело №
62981/2014 г. по описа на Софийски районен съд, I-во ГО, 25-ти състав.
ОСЪЖДА на основание чл.78 от ГПК „Ю.Б." АД, ЕИК: *****,
със седалища и адрес на управление:***, със съдебен адрес:***, офис 7, да
заплати на А." ЕООД, ЕИК *****, А.Д.Е., с ЕГН: **********, Л.С.Е., с ЕГН: **********,
и В.А.Д., с ЕГН: **********, всички с адрес: ***, всички със съдебен адрес:***, сумата от 950,56 лева разноски пред Софийски
градски съд, както и сумата от 236, 60 лева, представляваща разноски пред
Софийски районен съд.
Решението подлежи на обжалване
пред Върховния касационен съд в едномесечен срок то връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.