РЕШЕНИЕ
№ 218
гр. Габрово, 18.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ГАБРОВО, СЪСТАВ I, в публично заседание на
осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Веселина Топалова
Членове:Ива Димова
Кремена Големанова
при участието на секретаря Весела Хр. Килифарева
като разгледа докладваното от Веселина Топалова Въззивно гражданско дело
№ 20224200500310 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на адв. Г. И. Н.- АК Габрово, процесуален
представител на Д. Г. В. против решение № 228 от 12.05.2022г. по гр. дело № 1518/2021г.
по описа на Габровски районен съд.
Твърди се, че решението е необосновано, не кореспондира със събраните по делото
доказателства, а направените изводи са неправилни.Изводите на съдебния състав
противоречат на действителното правно и фактическо положение, установено в хода на
съдебното дирене.
Районният съд формирал своите решаващи изводи без да извърши задълбочен анализ
на доказателствата по делото и при неправилно приложение на материалния закон.
Неправилно и в противовес на събраните доказателства е посочил, че „не се установи нито в
периода, когато ищцата е била във влошено здравословно състояние, нито когато и да било
преди ши след това, ответницата да й е давала издръжка. ". В противовес на това са
разпитани свидетели, които посочват именно, че не само доверителката ми , но и нейната
майка са осигурявали грижи и издръжка на ищцата.При установените по делото факти може
да бъде направен единствено възможният извод, че са съществували интензивни отношения
между майката на жалбоподателката, от една страна, и прехвърлителя, от друга, които са
1
резултат от изпълнение на задължения по договора за издръжка и гледане.Не съществува
пречка дължимата престация да бъде осъществена от трети лица, ако съществува такава
договорка или ако и без наличието й, кредиторът е съгласен да приеме такова изпълнение.
В жалбата се твърди още, че в своята последователна съдебна практика ВКС на РБ
приема, че съдържанието на правата и задълженията на страните по договорите за
прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане се определя по съгласие на
договарящите, при уредената в ЗЗД свобода, ограничена от повелителните норми на закона
и добрите нрави, като спецификата на задължението за гледане следва от постигнатото
между страните съгласие, с оглед конкретиката на всеки отделен случай, жизнените и
битови нужди на прехвърлителя и възможностите му да се справя сам, а издръжката, ако не
е уговорено нещо различно, се дължи винаги в пълния й обем и независимо дали продавачът
по алеаторния договор има собствени средства за издръжка или не. Приема се, че длъжникът
не може да натрапи на кредитора грижи, които той не е готов да приеме, нито да му наложи
начин на живот, който няма желание да води, независимо дали последният би бил по-добър
в социално-битов план. Следователно - изпълнението на задължението за гледане и
издръжка, когато не е детайлно уговорено, се определя от действителните нужди на
кредитора.Прехвърлителя е приемал този начин на изпълнение, отговарящ на установените
му навици и здравословно състояние. Цитирано е решение №863 от 22.12.20 г. на ВКС по
гр.д.№1534/2009г., IV г.о., според което обстоятелството, че не е установено преките грижи
за прехвърлителя и за бита му да са били полагани ежедневно, не сочи за епизодичност в
изпълнението, тъй като престираното е отговаряло на действителните нужди на
прехвърлителя, според разбиранията му и той го е приемал. Според жалбоподателката,
изложеното води и до извода, че в настоящият случай дори и да се касае за неизпълнение на
договорно задължение, то същото е епизодично, и по съществото си незначително с оглед
интересите на кредитора.
Иска се да бъде отменено обжалваното решение и да бъде постановено друго, с което
да бъде отхвърлен предявения иск.Да бъдат присъдени направените по делото разноски и за
двете инстанции, в т.ч. и адвокатски хонорар.Прави се възражение за прекомерност на
претендираното адвокатско възнаграждение от ищцовата страна
В срок не е постъпил писмен отговор.
В съдебно заседание проц. представител на ответницата по жалбата я оспорва.
Намира обжалваното решение за правилно и законосъобразно и моли да бъде потвърдено.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, приема
следното:
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посочените основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, постановено в рамките на
правораздавателната компетентност на съда и в съответствие с основанието и петитума на
2
искането за съдебна защита.
Съгласно чл. 269 изр. 2 от ГПК по правилността на решението съдът е ограничен
от посоченото в жалбата, доколкото не се засяга приложението на императивна
материалноправна норма, която съдът следва да съобрази.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.При постановяването му
не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
Решението е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите изложени от първоинстанционния съд, обосноваващи извод за основателност на
предявения иск, като се разваля поради неизпълнение, на осн. чл. 87 ал.3 от ЗЗД, договора
сключен на ****г. с нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за
издръжка и гледане № **, том **, per. № ***, нотариално дело № *** на нотариус Светослав
В. с № 93 на НК, с който М. Г. В. е прехвърлила на Д. Г. В. правото на собственост върху
недвижим имот с идентификатор № ***, по кадастралната карта и кадастралните регистри
на с. ***, общ. Габрово, подробно описан в решението, срещу задължението на приемателя
да поеме издръжката и гледането на прехвърлителката лично или чрез трето лице, като й
осигури нормален и спокоен живот, какъвто е водила досега, докато е жива, както и след
смъртта й да я изпрати с уважение, според християнския обичай, като прехвърлителката си
запазва вещното право на ползване върху прехвърления имот пожизнено и безвъзмездно,
като приемателят няма право докато прехвърлителката е жива да го продава или обременява
с каквито и да било тежести, вещни и/или облигационни права.
При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл. 154 от
ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл. 146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал
решението си върху приетите от него за установени обстоятелства и съобразно приложимия
материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателката във
връзка с неговата правилност. Въззивният съд споделя изцяло изложените в мотивите на
първоинстанционното решение решаващи изводи за основателност на предявените искове
като на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на
съда съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл. 272
ГПК/.
Доводите в жалбата са неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба
оплаквания, следва да се добави следното:Неоснователно е твърдението, че
първоинстанционният съд не отчел показанията на разпитаните свидетели, които посочват,
че не само жалбоподателката, но и нейната майка са осигурявали грижи и издръжка на
ищцата.В решението си първоинстанционният съд детайлно е отговорил на това
възражение. Св. И.а е заявила, че знае от Л., майката на жалбоподателката, че Д. и Л. са си
оставяли работата и постоянно са помагали на М. за дърва, за пазаруване.При преценката на
тези доказателства следва да се вземе предвид обстоятелството, че свидетелката няма преки
възприятия, а възпроизвежда това, което знае по разказ на майката на жалбоподателката.
Дори и да се приеме, че от страна на Д. В. и майка й е оказвана някаква помощ, тя не може
3
да се приравни по обем на дължимите грижи и издръжка. Както е посочено и в обжалваното
решение, когато в договора задължението е описано като грижи и издръжка, без да е
конкретизирано, издръжката включва изцяло храна, дрехи, разноски за отопление и др.,
според нуждата на прехвърлителя, без значение е възможността му сам да се издържа. В
случая майката на жалбоподателката, разпитана като свидетел заявява, че след 2019 г.
отношенията между страните по делото и с нея самата се влошили. Ответницата по жалбата
не ги допускала до дома си и до себе си, поради което не са полагали за нея грижи и не са
давали издръжка след този период. Няма твърдения и доказателства за периода след 2019 г.
до предявяване на исковата молба, Д. В. лично или чрез трето лице, да е трансформирала
задължението си по договора в парична издръжка. Установи се, че точно в този период -
2020 г. прехвърлителката е заболяла, което наложило за нея да се полагат постоянни грижи,
свързани с обслужване и медицинска помощ, които В. не е осъществила лично или чрез
друго лице.
Неоснователно е и твърдението, че дори и да се касае за неизпълнение на договорно
задължение, то същото е епизодично, и по съществото си незначително с оглед интересите
на кредитора. Както вече се посочи, установено е по делото, че след 2019 г. страните са
преустановили всякакъв контакт помежду си. Точно тогава - 2019 г. приобретателката,
въпреки уговорената забрана, е продала имота на трето лице, с което демонстративно е
афиширала, че не зачита волята на прехвърлителката. За периода 2019 г. – 2021 г., когато е
предявен иска, не се твърди от В. и не се доказа, тя да е изпълнявала задълженията си по
договора. Установен е период от две години на пълно неизпълнение, през част от който
поради заболяване, ответницата по жалбата е имала нужда от преки и непосредствени
ежедневни грижи, предвид настъпило продължително заболяване. Двегодишен период не
може да се приеме за епизодичен по отношение изпълнение на договорните задължения и за
незначителен с оглед интересите на кредитора.
Предвид изложеното, съдът намира, че обжалваното решение е правилно и
законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено, а жалбата оставена без уважение,
като неоснователна.
По разноските. По делото е представен договор за правна защита и съдействие, в който
е посочено, че страните са договорили възнаграждение за адвокатска защита в размер на 600
лв., като няма отразяване сумата да е платена. Заедно с това е записан чл.38 ал.1 т.2 ЗА. В
този случай, съгласно чл.32 ал.2 ЗА, съдът определя адвокатското възнаграждение.
Договарянето на адв. възнаграждение между страните изключва приложението на чл.38 ал.1
ЗА, в който случай възнаграждението не се договаря, а се определя от съда с оглед изхода на
спора. Тъй като договореното възнаграждение не е платено на страна, същото не следва да
се присъжда.
На основание изложеното, съдът
4
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 228/12.05.2022 г., постановено по гр.д. № 518/2021 г.
по описа на Районен съд Габрово.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5