РЕШЕНИЕ
№ 280
гр. Велико Търново , 28.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на шести
октомври, през две хиляди и двадесета година в следния състав:
Председател:Йордан Воденичаров
Членове:Ирена Колева
Лилия Ненова
като разгледа докладваното от Йордан Воденичаров Въззивно гражданско
дело № 20204100500534 по описа за 2020 година
Производство по реда на чл.258 и сл. ГПК
Предмет на подадената от ответника „Н.“ ООД -София чрез
пълномощниците му – адвокат Н. ЦВ. и А.А. от САК, въззивна жалба е решение №
43/06.04.2020 г. по гр.д. № 807/2019 г. на ПРС, в частта му , с която е прогласена
нищожността/ 143, ал.1, т.5 ЗЗП, чл.21, ал.1 ЗПК/ на клаузите на чл.4, ал.3 и чл.6 от
Договор за потребителски кредит от 21.12.2017 г. , сключен между дружеството и ищеца
АТ. В. ЯВ., с молба да бъде отменено и предявения иск отхвърлен като неоснователен и в
тази му част, с присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски.
Наведени са подробни оплаквания / доводи/ за неправилност и
необоснованост на решението в обжалваната му част , тъй-като уговорката за неустойка е
напълно съобразена с всички изисквания и ограничения на съответните повелителни
норми на закона , т.е. не влиза в противоречие с никоя от тях, а освен това приложното
поле на типичните легално предвидени за нея обезпечителна и обезщетителна функция/
цел/ , почива на и се установява от факта на реално направени от дружеството разходи,
представляващи за него претърпени във вид на загуба вреди от неизпълнението на
задължението за представяне на обезпечение , довело и до вреди във вид на пропуснати
ползи.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК пълномощникът на ищеца – адвокат Д.Ф. от
САК е подал писмен отговор, съдържащ становище за съответствие на решението в
обжалваната му част с разума на чл.26, ал.1, пр.3-то ЗЗД/ а освен това клаузата заобикаля и
повелителното изискване / ограничение / на чл.19, ал.4 ЗПК, тъй-като по същество този вид
вземане не е неустойка/ съобразно установените от доказателствата, обстоятелства.
1
Подадена е и възвивна жалба от същия , чийто предмет е решението в
частта му, с която е отхвърлен предявения иск за установяване нищожността на целия
договор за потребителски кредит, с молба да бъде отменено и иска- уважен в своята
цялост. Наведени са оплаквания/ доводи/ за неправилност и необоснованост на решението,
сведени до пренебрегване на положения на опороченост на договора, поставящи го в
несъответствие с повелителните изисквания на нормите на чл.11, ал.1, т.9, т.10 и т.20, чл.19,
ал.1 ЗПК , както и в несъответствие с изискването за спазване на добрите нрави при
уговаряне на размера на възнаградителната лихва и неравноправния характер на клаузата /
чл.143 ЗЗП/.
Съдът след като разгледа жалбите и прецени събраните по делото
доказателства , приема за установено и обосновава следните правни изводи:
Ищецът твърди, че на 21.12.2017 г. е сключил с ответното дружество
договор за потребителски кредит , въз основа на който му е предоставен паричен заем за
потребление в размер на 1200 лева , при годишна лихва в размер на 40 ,06 %, ГПР в размер
на 48,29 % при общ размер на дълга от 1476 лева , платим на вноски за срок от 12 месеца.
До момента е погасил част от него до размер на 200 лева. Съгласно клаузата на чл.4, ал.3
на договора му е вменено задължението да представи до края на следващия ден от
сключването му банкова гаранция или гаранция , издадена от небанкова финансова
институция покриваща цялата стойност на кредита и със срок на действие до 23.12.2018 г. ,
а при неизпълнението му е предвидено заплащане на неустойка / чл.6/ в размер на 1200
лева. Развива доводи за нищожност на целия договор за потребителски кредит и моли
съдът да го обяви за такъв въз основа на положения/ обстоятелства на негова
опороченост , поставящи го в несъответствие с повелителните изисквания на нормите на
чл.5, чл.11, ал.1, т.9, т.10 и т.20, чл.19, ал.1, ал.4 , чл.33, вр. с чл.22 ЗПК , както и в
несъответствие с изискването за спазване на добрите нрави при уговаряне на размера на
възнаградителната лихва и неравноправния характер на клаузата / чл.143 ЗЗП/: не е посочен
действителния размер на възнаградителната лихва , а лихвеният процент надвишава
трикратния размер на законната лихва ; към неговия размер трябва да се счита включена и
така наречената „неустойка“, която не притежава типичната за този правен инструмент
обезщетителна функция, по същество е „скрита“ лихва , с която кредиторът допълнително
се обогатява и затова трябва да се добави / противно на това й нарочно именуване,
обслужващо идеята да не се включва като елемент в обема на ГПР – чл.19, ал.1, т.3 ЗПК/
към ГПР, при което размерът му надхвърля ограничението по чл.19, ал.4 ЗПК.
При условие на евентуалност моли съдът да прогласи нищожността на
клаузите на чл.4, ал.3, чл.6 на договора.
Ответникът е оспорил иска с подробни възражения / доводи/ за пълно
съответствие на клаузите за лихва и неустойка всички изисквания и ограничения на
съответните повелителни норми на закона .
Юридическите факти на сключен между страните договор за потребителски
кредит , съдържащ спорните клаузи с цитираните им текстове и направеното частично
погасяване на дълга, изложени в мотивната част на обжалваното решение са безспорни и
доказателствено установени по смисъла на чл.154, ал.1 ГПК с представените писмени
доказателства, поради което е ненужно тяхното повторно изложение.
Уговорката за годишен лихвен процент от 40,06 %, който е постоянна/
параграф 1, т.5 на ДР на ЗПК/, а не референтна/ променлива/ величина и се явява основа за
определяне на лихвата като неотменно присъщ елемент от типичното съдържание на
договора за потребителски кредит/ чл.9, ал.1 ЗПК/ , изпълняваща функцията на периодично
2
платима цена на потреблението на предоставената в заем парична сума/ чл.240, ал.2 ЗЗД /
за срока на връщането й на части/ вноски/ и включена в тях/ чл.11, т.11 ЗПК/, която
кредиторът трябва да получи , е умозрително очевидно валидна.
Без нея договорът е немислим/ не би бил сключен/ , доколкото лихвата е
средство за печалба за търговеца- кредитор , а при липса на печалба неговото съществуване
на финансовия пазар е лишено от логика.
Да се отрече правната валидност на тази клауза би означавало да се отрече
действието на целия договор- аргумент за обратното от чл.26, ал.4 накрая ЗЗД, тъй-като е
очевидно ясно , че търговецът- кредитор въобще не би имал намерение да го сключва като
безвъзмезден по смисъла на чл.240, ал.1 ЗЗД. Затова когато се породи нагласа на отричане
правната валидност на тази основна договорна клауза, вменявайки й порока накърняване на
добрите нрави, предвиден като основание за нищожност, трябва изключително сериозно да
се помисли дали той съществува и оправдано ли е да се изнамира по начин , който е чиста
проба „правотворчески“ опит за въвеждане на прекалено разширено съдържание на това
откровено бланкетно основание, равнозначно на „дописване“ на закона в името на цел ,
която не заслужава „правно уважение“ от самия закон/ чл.20а, чл.9 ЗЗД/: да се „спаси“
изпадналата в неизправност икономически по- слаба страна по договора / така наречения
потребител на кредитна/ финансова/ услуга /, освен ако няма неудържимо оправдана
причина за това.
В случая изложената причина за такава отрицателна квалификация на
оспорената договорна клауза- превишаване на трикратния размер на законната лихва на
лихвения процент, при положение , че към него трябвало да се добави и така наречената
„неустойка“ по чл. 4, ал.3, чл.6 на договора, по същество притежаваща функция на „скрита
лихва“, категорично не е неудържимо оправдана и не съществува посоченото основание .
Накърняване на добрите нрави ще има когато сделката/ уговорката дотолкова влиза
в непримирим конфликт с трайно установените, възприети в обществото неписани
морални норми на поведение, призвани да бъдат осъзнато средство и потребност за
запазване на обективно достигнатото ценностно ниво на цивилизация на определен етап от
развитието му, без които било немислимо запазването му, защото то почива на
добродетелна, почтена и порядъчна нравственост, на която би трябвало да се гради правото
като регулатор на отношенията, че буди от етична просветна и вътрешно- естествена у
всеки нормален, цивилизован човек, гледна точка, възмущение, накърняване на чувството
за справедливост, непоносимост и в крайна сметка -духовно/ морално/ осъждане с пълно
отрицание, понеже е „непочтена“, „непорядъчна“ изява на „лоша“ нравственост. Разбира се
обяснението на явлението „накърняване на добрите нрави“ е трудно, понеже, освен че е
неделимо от субективизма, самият закон не посочва какво е „правното“ съдържание на това
абстрактно понятие.
Това би било така, например , когато сделката/ уговорката/ се основава на факт на
престъпно деяние / например вземания от подкуп, за изпълнено физическо насилие ,
лихварство, „покупка“ на дете и др./ или на факт/ поведение, който/ което е от гледище на
религиозните морални повели обществено силно нетърпим/нетърпимо / например
изпълнение на „сатанински“концерт по време на погребение, поето насрещно „натурално“
задължение във вид на плътско отдаване на кредитора, вместо то да е парично, както е
нормално да бъде и т.н. /, когато засяга , отнема или прекалено ограничава правно
защитени с конституцията основни човешки права и свободи/ примерно някой да поеме
„задължение“ да не издава своя творба в продължение на две години , да не упражнява
професията си за някакъв период от време по трудов договор при друг работодател, да не
сключва брак , да не ражда деца и т.н./ или грубо засяга вековни принципи на правото / за
недопустимост на неоснователното обогатяване, за добросъвестност и т.н./.
3
Валидността на оспорената договорна клауза като умозаключение, противно на
наведеното основание за нищожност намира своята здрава опора в следните правни /
нормативни/ аргументи:
По общо начало законът гледа на прекомерността на размера на дадено
аксесорно вземане / каквото е лихвата/ или на главно вземане, като на явление,
представляващо основание за неговото намаляване чрез упражнено от длъжника
субективно преобразуващо право / чл.92, ал.2 ЗЗД, чл.307 ТЗ/ , а в най- лошия случай,
когато освен че за него е явно неизгодно, е поето и при крайна нужда- като основание за
унищожаване на договора / чл. 33, ал.1 ЗЗД/. Там , където законодателят е преценил, че
потребителят/ тук се има предвид ЗПК, в чийто приложно поле попада разглеждания по
делото договор/ е оправдано да бъде защитен срещу явлението прекомерност по размер
на вземанията на кредитора/ т.е. на първия да не се възлагат несъразмерно високи с оглед
насрещните му права, тежести/ , изрично е въвел за тях/ вж. чл.19, ал.4 , чл.32, ал.4, чл.33,
ал.2 ЗПК/ горен праг/ максимално допустим размер/ , чието надхвърляне влече нищожност/
пълна или частична/ поради противоречие със закона/ чл. 19, ал.5, чл.33, ал.2, чл.1, ал.2, вр. с
чл.26, ал.1, пр.1-во, чл.26, ал.4 ЗЗД/. За възнаградителната лихва/ годишния лихвен процент/
такъв горен/ максимално допустим праг/ пряко и изрично не е въведен. Фактът, че след
отмяната на Разпореждане на МС от 25.06.1951 г. за определяне на максималния процент
на договорените лихви / обнародвано във вестник „Известия“, бр.52/1952 г./ с параграф 1
на ЗР на ПМС № 72/1994 г. , и досега не е определен с нов акт на МС горен праг за
уговаряне на лихви по силата на делегираното му правомощие с нормата на чл.10, ал.2
ЗЗД, може да се приеме за показател в подкрепа на това каква е идеята за неопределянето на
такъв, а тя е да се позволи по- пълноценно развитие на финансовия пазар на кредитиране в
съгласие с принципа за свободната стопанска инициатива/ чл.19, ал.1 КРБ/. Разбира се в
областта на законовото правно регулиране на отношенията „кредитор- потребител на
финансова услуга “, такъв максимално допустим горен праг на размера на
възнаградителната лихва/ лихвения процент/, все пак косвено се счита за въведен с
повелителната норма на чл.19, ал.4 ЗПК, ограничаваща годишния процент на разходите по
кредита до размер не по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС на РБ/ такова е прието
и е в сила от 01.07.2012 г., като размерът й към датата на сключване на договора е основния
лихвен процент на БНБ -0,01 % плюс 10 % , общо- 10.01 %, или петкратното й увеличение
възлиза на 50, 05 %/ . Тъй-като годишния процент на разходите изразява общите разходи
по кредита, а те включват на първо място като най- обемен и значим/ за интереса на
кредитора и в тежест на плащане на длъжника/ елемент- лихвите / чл. 19, ал.1, пар.1, т.1 ДР
на ЗПК/, то в конкретния случай е очевидно , че уговорения лихвен процент- 40,06 %, %,
приложим на годишна основа към реално усвоената от ищеца сума по кредита/ 1200 лева/
далеч не надхвърля горния максимално допустим праг/ 50,05 %/ на годишния процент на
разходите/ уговорен да е в размер на 48,29 % /.
Тогава е немислимо и юридически неудържимо да се говори въобще за
накърняване на добрите нрави с оспорената договорна клауза, от която се извежда размера
на възнаградителната лихва, защото не може да бъде проява и резултат на „лоши“ нрави
уговаряне на нещо, чийто размер е далеч под горния допустим от закона праг за уговаряне
на друго нещо, в чието съдържание влиза първото. С позволението на по-голямото, е ясно,
че е позволено и по-малкото, включено в по-голямото като елементно- съвкупна величина.
А позволеното от самия закон , колкото и да изглежда „социално несправедливо и
непоносимо“, не може да е неправомерно, а щом не е , значи не може да накърнява никакви
добри нрави, тъй-като по идея на закона самото накърняване се приема за неправомерно
явление, иначе би било напълно неоправдано да води до юридически най- тежката
последица – нищожност. Да се мисли по начин различен и противен от/на гореказаното, би
4
значело да се позволи субективен произвол в правораздаването. Мощен правен аргумент за
несъвместимост на оспорената договорна клауза с погрешно вмененото й основание за
нищожност по чл.26, ал.1, пр.3-то ЗЗД се извежда от нормата на чл. 18, ал.1 на Наредбата
за дейността на заложните къщи, повелително въвеждаща горен праг на уговаряне на
месечна лихва по отпусканите срещу обезпечение със залог парични заеми не повече от 3
%. След като нормотворецът допуска такъв немалък максимално висок лихвен процент в
полза на тази категория търговци – кредитори / 36 % на година !/ при обезпечено
кредитиране във формата на паричен заем , нима е съвместимо с разума на закона да се
каже , че при необезпеченото кредитиране по ЗПК, за каквото става дума тук, уговорен
лихвен процент в размер на 40,06 % на годишна основа върху усвоената от ищеца -
потребител, сума , накърнява добрите нрави/ недопустимо е от тях / ?!
Отговорът е очевидно отрицателен. Щом стопанският риск от
несъбираемост и финансови загуби при категорията необезпечени кредитодатели, чиято
дейност по кредитиране е регулирана от нормите на ЗПК, е далеч по-голям от този при
обезпечените, тогава напълно нормално е на тях да се позволи уговаряне на висок лихвен
процент и по-голям дял на лихвата в структурата на погасителните вноски през първите
частични срокове на изпълнение по погасителния план , предвидена да е дължима за целия
срок на договора. Още повече , че оспорената договорна клауза не е нещо необичайно и
невиждано, а е продукт на съществуващата по време на сключване на договора масова
обичайна търговска практика. Ищецът е имал право на избор на свободния финансов пазар
на кредитиране , предпочел е услугите на ответното дружество и е бил напълно наясно в
изпълнение на договора каква лихвена тежест поема занапред.
Правно абсурдно и несериозно е да се прибавя към размера на ГПР и
съответно към размера на възнаградителната лихва вземането за неустойка , която
защото не притежавала типичната за този правен инструмент обезщетителна функция, по
същество била „скрита“ лихва- с идеята тяхното обединение да доведе до извод за
нарушаване на повеленото с нормата на чл.19, ал.4 ЗПК ограничение на същия. Щом
въпросното спорно вземане е предвидено да изпълнява функцията на неустойка за
неизпълнение на вменено на ищеца с клаузата на чл.4, ал.3 на договора задължение да
представи до края на следващия ден от сключването му банкова гаранция или гаранция ,
издадена от небанкова финансова институция, покриваща цялата стойност на кредита или
да осигури двама поръчители със срок на действие на обезпечението до 23.12.2018 г.,
неговото съществуване от гледна точка на действителността/ недействителността на тази
клауза трябва да се прецени на „собствено“ основание , т.е. отделно от клаузата за
възнаградителната лихва. И това е така поради изричното им разграничение в договора
по вид и предназначение, което не позволява тяхното „обединение“, т.е. първата клауза с
„прикритото си предназначение“ да се „влее“ във втората с явното й предназначение. По
този начин би се стигнало до опасни прецеденти на обезсмисляне на външното, облечено в
изискуемата писмена форма изявление на волята, заради субективни схващания по
логически предположения за несъответствие с „истинското й“/ вътрешно/ съдържание и би
се стигнало до подкопаване на всякаква правна сигурност.
Възражението за порок на клаузата за лихва изразен в информационен
недостиг в несъответствие с изискванията на чл. 11, ал.1, т.9 и т.20 ЗПК е неоснователно.
Разпоредбата на т.20 съдържа правила относно последиците от упражняване на правото на
отказ на потребителя от договора и не се отнася до никакво минимално изискуемо
съдържание на клаузата за лихва при сключването му , което да включва „размер на
лихвения процент на ден“. Конкретната клауза , както вече бе казано урежда постоянен
годишен лихвен процент , посочен в нея, което е достатъчно за да бъде изпълнено
5
изискването на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК. „Условия за прилагането му“ е
необходимо да бъдат информационна част от съдържанието на договора / клаузата/, когато
самото приложение на лихвения процент е неминуемо предпоставено/ обусловено/ от
настъпването на някакви обстоятелства, каквито в този случай не се вижда и е нелогично
да има. Приложението му при едно нормално изпълнение на договора е съвършено ясно :
размерът на дължимата лихва за всеки месец и за целия срок е определен в погасителния
план - негова неразделна част / чл.11, ал.2 /.
Всички повелителни изисквания на закона към договора за потребителски кредит/ чл.10
ал.1, чл.11 ал.1 т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12 ал.1 т.7-9 ЗПК/, чието неспазване влече най
тежката му последица : недействителност / чл.22 ЗПК/ са спазени.
По начало уговорка за неустойка, дължима поради неизпълнение на поето от длъжника
обещание да осигури на кредитора обезпечение на вземанията му не може нито да
противоречи на закона/ разбира се може да го заобикаля/ , нито на добрите нрави, тъй-като
е позволено от закона / той не би позволил нещо , което е проява на „лоши“ нрави/ –
аргумент от чл.71,накрая, във вр. с чл. 23 ЗЗД. Щом е обещание с правно значение, то е
облигационно задължение, за чието неизпълнение е допустимо да се търси и уговаря
обезщетение, а неустойката е точно вземане, чиято основна функция е обезщетителната
като по-лесно правно средство за осъществяване на договорната имуществена отговорност
на длъжника , тъй-като когато я има , не е нужно доказване на реално настъпили вреди за
кредитора, стига такива да се предполага, че е възможно да настъпят- чл. 23, чл.79, ал.1,
пр.2-ро, чл.82 и чл.92, ал.1 ЗЗД. Впрочем достатъчно е да се види , че от неизпълнението на
обещаното осигуряване на гаранция е по начало хипотетично възможно за кредитора да
настъпят неблагоприятни последици, изразяващи се в това, че ако длъжникът например се
окаже недобросъвестен или неплатежоспособен , осъществяването на вземанията чрез
негови лични погасителни действия или чрез принудителни изпълнителни действия ще е
много затруднено и в такъв случай продължителното им несъбиране ще е годно да причини
вреди на първия , защото те ще се окажат „мъртъв“ актив от имуществото му и няма да я
има възможността събирането им да е осъществи чрез заместващата солидарна роля на
двама поръчители или чрез банката- гарант.
Затова и такава по вид уговорка е изначално позволен от закона правен резултат, като
нейната нетипичност/ неприсъщност не я прави нищожна по тази причина.
Конкретно оспорената уговорка обаче / без да е нужно дори да се навлиза в
разсъждения по разни логически предположения с насоченост извличане на твърдо
умозаключение , че битието й е създадено като привидно съответно на присъщите на този
вид правно средство обезпечителна и обезщетителна функции , а скритата й нарочно
замислена цел е друга и има користен характер : да извлече кредитора допълнителна облага,
без нищо да даде вместо нея , заобикаляйки повелителни правила на ЗПК/ лесно видимо
притежава неравноправен характер по смисъла на чл.143, ал.1, т.5, т. 20 ЗПП, който я
превръща в нищожна- чл.146 ЗПП. Това е така , защото , за да не възникне вземането на
неустойка , договорът поставя ищеца-длъжник в крайно затруднено положение да изпълни
поетото задължение да предостави банкова гаранция или гаранция от небанкова
институция или да осигури двама поръчители в нищожно кратък срок/ 1 ден след
сключването му – чл. 6, ал.1, вр. с чл.4, ал.3 / , което на практика е неизпълнимо или
изключително трудно изпълнимо от него , още повече , че не може да се очаква да разполага
с правни знания и умения , за да го постигне в този срок. Този нищожно кратък срок е в
разрез с изискването за добросъвестност и създава ситуация на значително неравновесие
между изпълняемостта на задължението на ищеца и правото на неустойка кредитора –
ответник, чиято изискуемост настъпва бързо тъкмо от тази крайно затруднена
изпълняемост. Освен това размерът й с оглед общата стойност на кредита е необосновано
6
висок.
Дори на това основание за нищожност да би могъл да се противопостави аргумента , че с
предоставяне на някаква гаранция длъжникът би могъл да прекрати правото на неустойка,
първото основание за нищожност не би могло да бъде преодоляно с доводите на ответника
, развити в жалбата .
По изложените съображения съдбата на предявения иск следва да има правораздавателния
резултат на обжалваното решение , което подлъжи на потвърждаване.
При този изход на спора/ неоснователност на жалбите/ разноските
направени от страните пред въззивната съдебна инстанция си остават в тяхна тежест.
Предвид горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА по реда на чл.271, ал.1 ГПК Решение № 43/06.04.2020
г. по гр.д. № 807/2019 г. на ПРС.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7