РЕШЕНИЕ
№ 642
гр. Благоевград, 30.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети октомври
през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Николай Грънчаров
Членове:Владимир Ковачев
Емилия Дончева
при участието на секретаря Герасим Ангушев
като разгледа докладваното от Владимир Ковачев Въззивно гражданско дело
№ 20221200500688 по описа за 2022 година
взе предвид следното:
Второинстанционното производство е образувано по жалба на „П. К. Б.“ ЕООД,
подадена срещу решение № 101, постановено на 21.04.2022 г. по гражданско дело №
981 от 2021 г. на Районен съд Петрич, в частите му, с които са отхвърлени претенциите
на дружеството спрямо М. Г. И., предявени по реда на чл. 422 вр. чл. 415 от ГПК, за
главница и възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит № *** от
28.02.2019 г. В жалбата се твърди, че въпросният съдебен акт е неправилен в
атакуваните му части. „П. К. Б.“ ЕООД изпълнило своите договорни задължения, като
отпуснало уговорената сума от 3200 лева. Това обстоятелство не било оспорено от
ответната страна. С част от отпуснатата сума по договор за потребителски кредит №
***, действително били рефинансирани други задължения на И. към дружеството,
свързани с договор за потребителски кредит № *** и договор за потребителски кредит
№ ***. Това станало по изрично нейно желание. Договор за потребителски кредит №
*** не противоречал на добрите нрави и не бил нищожен. Той отговарял на
императивните законови изисквания. В него подробно били описани всички параметри
на задълженията на разбираем и достъпен език. Дружеството предоставило
необходимата преддоговорна информация. Изготвен и връчен бил погасителен план,
съдържащ размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните
1
вноски. Длъжникът се запознал с всички параметри и клаузи на договора и не се
отказал да го подпише. Той можел без затруднение да прецени какъв ще бъде ефектът
от неговото сключване. В отношенията между правните субекти действал принципът
на свободно договаряне. По своя свободна воля страните се съгласили да сключат
договор за кредит с годишен лихвен процент от 39,10 и годишен процент на разходите
от 46,26. Известен бил фактът, че паричният ресурс на небанковите институции е
многократно по-скъп от този на банките, с оглед обстоятелството, че те не могат да
осъществяват влогонабиране. Известен бил и фактът, че лихвите при небанковите
институции са по-високи, с оглед риска, който поемат - да отпуснат финансов ресурс
на кредитополучатели, които не могат да получат такъв от банките поради различни
съображения, водещи до ниска кредитоспособност. Предвид тези обстоятелства,
меродавна била пазарната цена на кредитите в сектора. Когато едната престация била
предоставяне в собственост на парични средства, то насрещната престация - заплащане
на възнаградителна лихва, следвало да се съизмерва както със стойността на
отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговаря връщане на заетата сума, а и с
обстоятелството дали заемът е обезпечен. В конкретния случай годишният процент на
разходите не надхвърлял петкратния размер на законната лихва по просрочени
вземания за целия период на кредита. Не било налице нарушение на изискването по чл.
19, ал. 4 от ЗПК. Уговореният размер на оскъпяване на заетите парични средства не
противоречал на добрите нрави, защото не злепоставял интереса на икономически по-
слабата страна в облигационното правоотношение. Моли се за отмяна на обжалваните
части на решението на Районен съд Петрич и уважаване на установителните
претенции за главница и възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит №
*** от 28.02.2019 г.
Не е подаден отговор от насрещната страна.
Жалбата е редовна и допустима, поради което се разгледа в открито съдебно заседание.
Не са събирани нови доказателства.
Актът на първата инстанция е валиден и допустим в атакуваните му части.
Районният съд е приел, че договорът за потребителски кредит е нищожен, понеже
противоречи на добрите нрави, и е отхвърлил всички претенции на кредитора.
Окръжната инстанция споделя извода за недействителността на контракта по
отношение на претендираната възнаградителна лихва.
Съгласно правната теория - „Основанията за нищожност по чл. 26, ал. 1 ЗЗД“ от
Мирослав Димитров, „Сиби“, София, 2013 г., стр. 220-239 - с термина „добри нрави“ се
обозначава група правила, които имат морално-етичен характер. Те не са
възпроизведени в закона и закрепени в конкретни нормативни разпоредби. По своята
същност добрите нрави са правила за поведение, които наред и в хармония с правните
2
норми регулират обществените отношения. Добрите нрави имат неформален характер.
Те са неписани правила за поведение. Добрите нрави са сложен и разнообразен
комплекс от правила. Последните не са нещо неизменно. Те са динамична категория.
Паралелно с развитието на обществото се развива и съответно се изменя съдържанието
на добрите нрави. Накърняването на същите е обективно основание за нищожност на
сделките, също както и противоречието със закона. Противоречието с добрите нрави е
уредено от закона като самостоятелно основание за нищожност на сделките. Една
сделка може да бъде нищожна и само като противоречаща на добрите нрави. Съдът
трябва да прецени степента на морална укоримост на поведението на участниците в
сделката и да определи тежестта на нарушението на правилата на добрите нрави.
Според Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г.,
ОСTK, докладвано от председателя Марио Бобатинов и съдията Емил Марков,
автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е
ограничена от разпоредбата на чл. 9 от ЗЗДог, като същото не може да противоречи на
повелителните норми на закона и на добрите нрави. Това ограничение се отнася и за
търговските сделки - аргумент от чл. 288 от ТЗ. Добрите нрави са морални норми, на
които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното
нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона /чл. 26, ал.
1 от ЗЗДог/. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила,
а съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Един от тези принципи е
принципът на справедливостта, който в облигационните и търговски правоотношения
изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес.
Законът следи при договаряне между страните да не се накърняват добрите нрави. Те
са критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото поради това, че
значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се
съобразяват с тях /Решение № 1270 от 09.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5093/2007 г., II
г. о., докладчик съдията Веска Райчева/.
Като морални норми, добрите нрави нямат правно действие. По силата на чл. 26, ал. 1
от ЗЗДог обаче на тях се придава и правно значение, като нарушението им се
приравнява по последици наравно с нарушението на закона. Постигнатата
несправедлива договореност, която е в противоречие с установените в обществото
добри нрави, се явява нищожна /Решение № 620 от 23.10.2007 г. на ВКС по т. д. №
275/2007 г./.
Макар търговското право да отдава значение на сигурността в оборота пред
ограничаване на възможността за обогатяване на кредитора, в същото време
институтите на този правен отрасъл не могат да противоречат на основни принципи на
правовия ред в страната, свързани с действителността на договорите и забраната те да
противоречат на добрите нрави. Добрите нрави съставляват морални норми за
3
поведение в обществото, етични възгледи и правила за поведение, които не се налагат
със сила и нямат задължително действие, но се отнасят към господстващия морал в
обществото на съответния етап на развитието му. Българската правна система
възприема идеята за санкциониране на сделките, сключени в противоречие с добрите
нрави, като признаването на тези сделки за нищожни води до придаване на определено
правно значение на етичните категории /Решение № 561 от 06.10.2004 г. на ВКС по гр.
д. № 1885/2003 г., ТК, докладчик съдията Таня Райковска/.
Съдът трябва да зачита взаимните интереси на страните по сделките. За нарушаването
на принципа на справедливостта при сключването им той следва да изходи от
законодателството, от своето правосъзнание и от обстоятелствата в конкретния случай
/Решение № 173 от 15.04.2004 г. на ВКС по гр. д. 788/2003 г., ТК/.
В категорията „добри нрави“ попадат само онези наложили се правила и норми, които
бранят правила, принципи, права и ценности, които са общи за всички правни субекти
и чието зачитане е в интерес на обществените отношения като цяло. Липсата на
еквивалентност в насрещните престации при двустранните договори може да се
приеме за противоречие с добрите нрави, доколкото те са определени като граница на
свободата на договаряне, предвидена в чл. 9 от ЗЗДог /Решение № 288 от 29.12.2015 г.
на ВКС по гр. д. № 2293/2015 г., III г. о., докладчик съдията Светла Димитрова, и
Решение № 834 от 26.10.2009 г. на ВКС по гр. д. № 136/2009 г., I г. о., докладчик
съдията Бонка Дечева/. При преценката на действителността на възмездните сделки е
необходимо да се съобразява и целта им, както и дали тя е свързана с удовлетворяване
на допустим от закона интерес за страните, обосноваващ размяна на нееквивалентни
престации /Решение № 277 от 26.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1962/2014 г., III г. о.,
докладчик председателят Симеон Чаначев, и Решение № 119 от 22.03.2011 г. на ВКС
по гр. д. № 485/2011 г., I г. о., докладчик съдията Бонка Дечева/. Понятието „добри
нрави“ предполага еквивалентност на насрещните престации и при тяхно явно
несъответствие следва да се направи извод за нарушение, водещо до нищожност на
сделката /Решение № 452 от 25.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4277/2008 г., IV г. о.,
докладчик съдията Костадинка Арсова/. Нарушение на добрите нрави е налице при
нееквивалентност на престациите. Сключената при това положение сделка е нищожна
/Решениe № 1444 от 04.11.1999 г. на ВКС по гр. д. № 753/1999 г., V г. о./.
В случая, досежно вземането за възнаградителна лихва, е налице именно
несъвместимост с добрите нрави. Размерът на въпросната лихва надхвърля 30 % на
годишна база. Това положение безспорно накърнява добрите нрави, понеже със
сделката неравноправно се третира икономически слабия участник в оборота и
неправомерно се използва недостига на материални средства при него за
облагодетелстване на отпусналата кредита фирма. Действително, при рисково
небанково кредитиране по занятие, цената на обичайно предлаганата услуга следва да
4
покрива по-големи очаквани загуби от дейността, а това, от своя страна, предполага и
по-големи лихви. Конкретният размер на лихвата обаче, сравнен с размера на главния
дълг и посочения риск, е абсолютно необоснован и в никакъв случай не им
съответства. Наистина е налице явна нееквивалентност на престациите. Клаузите,
касаещи споменатата възнаградителна лихва, са нищожни, защото водят до
неравностойни престации и несъмнено влизат в разрез с добрите нрави. В такава
насока е и константната практика на ВКС, обективирана в Определение № 901 от
10.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6295/2014 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Албена
Бонева, Решение № 1270 от 9.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5093/2007 г., II г. о., ГК,
докладчик съдията Веска Райчева, Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. №
315/2005 г., II г. о., докладчик съдията Борислав Белазелков, и Решение № 906 от
30.12.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о., докладчик съдията Веска Райчева.
При възмездните договори справедливостта се изразява в еквивалентност на
престациите, която е пречка едната страна да се обогатява за сметка на другата. Когато
договорът е сключен справедливо, съдържанието на престациите е еквивалентно
/„Облигационно право - обща част“ от Ангел Калайджиев, „Сиби“, София, 2013 г., стр.
64-69/. В казуса това не е така. Въпросният основополагащ, базисен и фундаментален
принцип при договарянето е нарушен. Следва да се отбележи, че според българското
право, още от стари времена, несъразмерността на престациите се е считала за особено
тежък порок на сделката /„История на българската държава и право 680-1878“ от
Гълъбина Петрова, „Сиби“, София, 2009 г., стр. 341-342/. Казусът има и философско-
правна страна. Още в древността Horatius е задал риторичния въпрос: „Quid sunt leges
sine moribus?“ /Какво са законите без добри нрави?/, за да подчертае значението и
нуждата от хармония и непротивопоставяне на двете групи правила, понеже при липса
на добри нрави и висок обществен морал, регулаторната сила на правните норми рязко
отслабва. Моралът установява критериите за оценка на едно или друго поведение, а
добрите нрави представляват трансформация на моралните критерии в правила за
поведение. Честността е основа на справедливостта /„Fundamentum est justutae fides“/.
В случая, за да се възстанови справедливостта, искът по отношение на
възнаградителната лихва правилно не е уважен от районния съд.
Ситуацията с главницата е различна. Не се констатира наличие на причини, правещи
договора недействителен досежно нея, но дори и това да беше така, тя пак щеше да е
дължима на основание чл. 23 от ЗПК. Както се изтъква по този повод в Решение №
50174 от 26.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3855/2021 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията
Велислав Павков, договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на
стоки от един и същ вид за продължителен период от време, при които потребителят
5
заплаща стойността на услугите/стоките чрез извършването на периодични вноски
през целия период на тяхното предоставяне. При недействителност на договора,
съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази недействителност
се установи в производството по чл. 422 от ГПК, съдът следва да установи с решението
си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит,
доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗДог и в цитираната разпоредба
на чл. 23 от ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата
сума по кредита. Това следва от характеристиката на договора за потребителски
кредит, посочена по-горе, и задължението за периодичност за връщането на сумата.
Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения
кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извършат в
отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 от ЗЗДог, то би се
достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на
вземането по недействителен договор, в частност - при нищожен договор за
потребителски кредит, и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна
давност. Това би противоречало на принципа за недопускане на неоснователно
обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 в специалния
ЗПК. Ето защо, в конкретния казус, решението на Районен съд Петрич трябва да бъде
отменено за дължимия остатък от главницата /2795,64 лв./ и искът за нея подлежи на
уважаване.
С оглед частичната основателност на въззивната жалба и предвид нормата на чл. 78,
ал. 1 от ГПК, на „П. К. Б.“ ЕООД следва да се присъдят разноски за двете инстанции,
както и за заповедното производство.
Настоящият съдебен акт няма да премине през касационна проверка - чл. 280, ал. 3, т.
1, предл. 1 от ГПК.
Воден от изложеното, Окръжен съд Благоевград
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 101, постановено на 21.04.2022 г. по гражданско дело № 981 от
2021 г. на Районен съд Петрич, в частта, с която е отхвърлена претенцията на „П. К. Б.“
ЕООД спрямо М. Г. И., предявена по реда на чл. 422 вр. чл. 415 от ГПК, за главницата
по договор за потребителски кредит № *** от 28.02.2019 г.
ПРИЗНАВА за установено по отношение на М. Г. И., ЕГН **********, адрес с. Я.,
общ. П., обл. Б., ул. „Л. К.“ № *, че същата дължи на „П. К. Б.“ ЕООД, ЕИК *,
седалище и адрес на управление гр. С., район „С.“, ж. к. „М.“, бул. „Б.“ № *, бл. *, вх.
„*“, ет. *, представлявано от С. Н. Н. и Ц. Г. С., сумата от 2795,64 лв. /две хиляди
6
седемстотин деветдесет и пет лева и шестдесет и четири стотинки/, представляваща
дължимият остатък от главницата по договор за потребителски кредит № *** от
28.02.2019 г., заедно със законната лихва върху споменатата главница, считано от
29.04.2021 г. до погасяването на последната, които вземания са включени в заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, № 9009 от 29.04.2021 г.,
издадена по частно гражданско дело № 653 от 2021 г. на Районен съд Петрич.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 101, постановено на 21.04.2022 г. по гражданско дело №
981 от 2021 г. на Районен съд Петрич, в другата обжалвана част, с която е отхвърлена
претенцията на „П. К. Б.“ ЕООД спрямо М. Г. И., предявена по реда на чл. 422 вр. чл.
415 от ГПК, за възнаградителната лихва по договор за потребителски кредит № *** от
28.02.2019 г.
ОСЪЖДА М. Г. И., ЕГН **********, адрес с. Я., общ. П., обл. Б., ул. „Л. К.“ № *, да
заплати на „П. К. Б.“ ЕООД, ЕИК *, седалище и адрес на управление гр. С., район „С.“,
ж. к. „М.“, бул. „Б.“ № *, бл. *, вх. „*“, ет. *, представлявано от С. Н. Н. и Ц. Г. С.,
частта от разноските, направени от дружеството по настоящото, първоинстанционното
и заповедното производства, която е съответна на уважения иск за главницата, а
именно: 127,10 лв. /сто двадесет и седем лева и десет стотинки/ - разноски по
въззивното дело, 305,41 лв. /триста и пет лева и четиридесет и една стотинки/ -
разноски пред районния съд за исковия процес, и 77,75 лв. /седемдесет и седем лева и
седемдесет и пет стотинки/ - разноски по частно гражданско дело № 653 от 2021 г.
Настоящото съдебно решение не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7