РЕШЕНИЕ № 20
гр. Пазарджик, 21.02.2018 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Пазарджишкият окръжен съд, търговско
отделение, на девети февруари през две хиляди и осемнадесета година в публично съдебно
заседание в състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: ВЕНЦИСЛАВ ПЕТРОВ
секретар Галина Младенова
като разгледа
докладваното от съдията търг. дело № 55/2016 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Предявени са кумулативно обективно и субективно съединени искове
от „БАНКА ДСК“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул.
„Московска“ № 19, против Л.А.Б., ЕГН **********, с адрес: *** и М.П.К. (преди с фамилия Б), ЕГН **********,
с адрес ***, с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, за признаване за установено, че ответниците дължат солидарно
на ищеца: 1/ сума в размер на 78 041.53 лева – главница
по
договор за кредит за ново строителство на жилищна сграда от 10.09.2003 г.,
допълнително споразумение от 13.04.2005 г. и анекс към договора от 28.06.2005
г., ведно със законната лихва, считано от 27.09.2013 г. до окончателното
погасяване на задължението, 2/ договорна лихва в общ размер на 19 955.47 лева, дължима за периода от 14.05.2011 г. до
26.09.2013 г. и 3/ наказателна лихва в общ размер на 7 631.76 лева, дължима за периода от 12.10.2011 г. до
26.09.2013 г., за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение № 2471/15.10.2013
г.
по ч. гр. д.
№ 3712/2013
г. по описа на Районен съд – Пазарджик, с правно основание чл. 422,
ал. 1 от ГПК. Претендират се разноски.
Предявените искове се основават на следните фактически твърдения:
В исковата молба се твърди, че на 10.09.2003 г. „БАНКА ДСК“ ЕАД е сключила с ответниците Л.А.Б. и М.П.К. договор за кредит за ново строителство на жилищна сграда, по силата на който е отпуснала
кредит в размер 110 000 лева за срок на издължаване 20 г., считано от
датата на неговото усвояване. Кредитът е усвоен на 16.09.2003 г. За
предоставения кредит кредитополучателите са се задължили да заплащат лихва в
размер, определян периодично от управителния съвет (УС) на банката, който към
датата на сключване на договора е 12.75 %. Кредитът бил усвояван на етапи
съобразно извършени видове строителни работи, а погасяван чрез месечни
анюитетни погасителни вноски. Било подписано допълнително споразумение на
13.04.2005 г., с което се променя лихвеният процент по предоговорения кредит. С
анекс към договора от 28.06.2005 г. страните са договорили, че кредитът се погасява
до сумата от 101 800 лева, като се заличава ипотека, служеща за
обезпечение на банката. До месец февруари 2011 г. кредитът бил редовно
погасяван. На 17.06.2011 г., поради допусната забава в плащанията на главница
и/или лихва над 90 дни целият остатък е превърнат в предсрочно изискуем и е
отнесен в просрочие. На това основание банката е подала заявление по чл. 417 ГПК, като била издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист.
Подадените възражения от длъжниците породили правният интерес от предявяване на
настоящата искова молба. Моли за уважаване на исковете с присъждане на
направените разноски, вкл. за юрисконсултско възнаграждение.
В двуседмичния
преклузивен срок по чл. 367, ал. 1 от
ГПК ответниците са подали отговори на исковата молба. Ответникът М.П.К.
оспорва предявените искове с довод, че е изтекъл срокът по чл. 147 от ЗЗД
спрямо главния длъжник Л.Б., поради което е отпаднала отговорността й като
поръчител. Оспорва претенцията на ищеца за юрисконсултско възнаграждение, като
непредявено със самия установителен иск. Навеждат се аргументи за ненастъпила
предсрочна изискуемост на кредита – липсва уведомяване от страна на банката,
липсват данни за просрочие. Излагат се съображения за недействителност на
договора за кредит от 10.09.2003 г. като цяло, както и негови конкретни клаузи,
както и допълнителното споразумение от 13.04.2005 г. Ответницата заявява, че не
е запозната с погасителните планове към договора и към допълнителното
споразумение, тъй като не са й предоставяни, както и че не е уведомявана за
промяната в базовия лихвен процент. Оспорва се размерът на главницата, на
договорната лихва (сочи се, че изобщо не става ясно защо се посочва за начало
на периода 14.05.2011 г.), както и размерът на наказателната лихва. Счита, че
уговорката за наказателна надбавка е нищожна. Навежда се възражение за
недействителност на уговорената лихва от 12.75 %. Счита, че начинът на
определяне на договорната и наказателната лихва към договора противоречат на
морала и добрите нрави, поради което са нищожни на осн. чл. 26 ЗЗД. Ако не се
приемат за нищожни, се иска тяхното намаляване поради прекомерност. Прави се
възражение, че кредиторът не е ограничил имуществените си вреди. Аргументира се
недействителността на клаузи от договора за кредит и общите условия касаещи
правото на банката да повишава лихвения процент по кредита като неравноправни
клаузи по смисъла на чл. 143, т. 5, т. 10 и т. 12 от ЗЗП, респ. нищожни на
основание чл. 146 от ЗЗП, за което се излага и че съдът следи служебно за това
обстоятелство. Основанието за промяна на лихвените проценти и методиката за
това са непредвидени в договора, неясна са за потребителя и изцяло зависят от
едностранната воля на банката. Не е била предвидена възможността
кредитополучателят да се откаже от договора, ако окончателно определената цена
е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключване на
договора. Моли се за отхвърляне на исковете с присъждане на разноски.
Ответникът Л.А.Б. излага идентични съображения на тези в отговора на
първия ответник, изключая доводите за погасяване на поръчителевата отговорност.
Моли
за отхвърляне на исковете с присъждане на разноски.
В
срока по чл. 372, ал. 1 от ГПК
ищецът
е депозирал допълнителна искова молба, с която отговаря на възраженията на
ответниците. Излага, че не се касае до поръчителство по отношение на ответника М.К.,
същата е съкредитополучател; банката е положила необходимите усилия да уведоми
длъжниците, евентуално моли съда да приеме, че същите са уведомени най-късно с
получаване на заповедта за изпълнение, тъй като същата е получена преди
подаване на исковата молба, изрично е посочено в извлечението от сметка кои
вноски са останали непогасени и са довели до обявяване на кредита за предсрочно
изискуем. Уточнява се, че е налице техническа грешка в исковата молба относно
посочената наказателна надбавка от 10 пункта (вярното е 5 пункта). Излага се,
че банката няма задължение да уведомява кредитополучателите за промяната в
лихвения процент, а те са длъжни сами да следят за това, понеже в договора не е
предвидено лично уведомяване. Погасяването е съобразено с чл. 76, ал. 2 ЗЗД,
като всяка вноска съдържа в себе си сума за погасяване на лихва и главница. Допълнително
се аргументира, че не са налице неравноправни клаузи, като се позовава на чл.
144 от ЗЗП, предвиждащ изключения, при които разпоредби на чл. 143 от ЗЗП не се
прилагат, цитира и съдебна практика на ВтАС и СГС.
В
срока по чл. 373, ал. 1 от ГПК
ответникът Л.А.Б., чрез адв. К., е депозирал
допълнителен
отговор на исковата молба. В същия се поддържат възраженията в
отговора на исковата молба, допълнително се излагат аргументи относно
ненастъпила предсрочна изискуемост на кредита. В открито съдебно заседание се
поддържа изложеното, като се навеждат доводи за начисляване на лихви върху
лихви – чл. 7 от договора, което било нищожна клауза в договора. В писмената
защита се излага становище, че заявеният като предсрочно изискуем дълг
представлява принципно различно субективно право от разсрочените вноски,
дължими по договора за кредит и произнасянето само по падежиралите вноски до
датата на заявлението би представлявало произнасяне на основание, различно от
основанието, въведено от кредитора в заповедното производство.
В
срока по чл. 373, ал. 1 от ГПК
ответникът М.П.К., чрез назначения й от съда по
реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК особен представител – адв. Е.Л., е депозирала допълнителен отговор на исковата
молба. Навеждат се доводи за ненастъпила предсрочна изискуемост на кредита.
След подаване на отговора на исковата молба, в открито
съдебно заседание, ответниците релевират възражение за
нищожност на уговореното между страните капитализиране на лихвата по кредита по т. 7 от договора.
По допустимостта на производството:
Съдът се е
произнесъл по този въпрос с определение № 216 от 04.04.2017 г. по реда на чл. 374 ГПК, към
което препраща.
От фактическа страна съдът приема следното:
По делото е
приет като писмено доказателство Договор
за кредит за ново строителство на жилищна сграда от 10.09.2003 г., по
силата на който банката е отпуснала кредит в полза на ответниците Л.А.Б.
и М.П.К. (към него момент с
фамилия Б) за ново строителство на жилищна сграда, находяща се в гр.
Пазарджик, ул. „ “ № , в размер на
110 000 лева, със срок на връщане 20 години, считано от първото усвояване
на суми по кредита. Кредитът е уговорено да се усвоява на етапи съобразно
извършени видове строителни работи: І етап 60 000 лева – изграждане на сградата
в груб вид до покривна плоча, ІІ етап 20 000 лева – покривна конструкция,
мазилки, замаски и др. и ІІІ етап 30 000 лева – настилки, облицовки външна
мазилка и др. Кредиторът има правото да разрешава авансово изплащане на суми от
съответните етапи. Падежът на месечната анюитетна вноска е определен на 16-то
число на месеца – т. 5. Крайната падежна дата на кредита е 16.09.2023 г. Съгласно
т. 6 от договора, за предоставения кредит е уговорено да се заплаща лихва в
размер, определян периодично от УС на „БАНКА ДСК“ ЕАД, който към датата на сключване на договора е 12.75
%. Посочено е, че промяната на лихвата от УС на банката е задължителна за
страните. Лихвата по разрешения кредит е предвидено да се капитализира всеки месец
– т. 7. Посочен е номерът на разплащателната сметка, по която следва да се
плащат месечните анюитетни вноски, всяка от които дължима до посочената в т. 5
падежна дата. При усвояване на сума от кредита от кредитополучателите,
включително когато е авансово получена, се определя нов месечен анюитет на база
реално формирания дълг до крайния срок на издължаването. Кредитът е предвидено
да се обезпечи чрез учредяване на ипотеки върху три недвижими имота –
апартамент № с площ от 91.56 кв. м. в
гр. Пазарджик, ул. „“ № , незастроен УПИ в кв. по плана на гр. Пазарджик с площ
от 320 кв. м. и офис № в гр. Пазарджик,
ул. „“ № . В т. 20 страните са уговорили, че при неплащане на три месечни
анюитетни вноски, остатъкът от кредита става предсрочно изискуем и се отнася в
просрочие, като до предявяване на молбата за събирането му по съдебен ред този
остатък се олихвява с действащия договорен лихвен процент, увеличен с
наказателна надбавка в размер на 5 пункта. Други възможности за обявяване на
кредита за предсрочно изискуем са посочена в т. 21 –когато кредитополучателите
не изпълнят клаузите на договора; при обявяване на ипотекиран имот за продан от
друг кредитор; когато се установи, че кредитополучателите са предоставили
невярна информация на банката преди разрешаване на кредита и по време на
обслужването му, както и в предивдените в закона случаи. Договорът е подписан
от ответниците.
На
13.04.2005 г. страните подписват Допълнително споразумение към договора от
10.09.2003 г., като е уговорено заплащане на фиксирана лихва в размер на 6.5 %
за една календарна година, считано от датата на подписване на допълнителното
съглашение, като след изтичане на този едногодишен срок длъжниците следва да
заплащат лихва в размер, определян периодично от банката и в зависимост от
обявените от банката условия. Посочено е, че към 13.04.2005 г. остатъкът от
кредита е в размер на 110 113.65 лева, включващ 109 146.11 лева
редовен дълг и 967.54 лева текущо начислена лихва.
Видно от анекс
от месец юни 2005 г., страните по договора са се споразумели
кредитополучателите да погасят предоставения жилищен кредит до размер на
101 800 лева, срещу което кредиторът ще заличи договорната ипотека върху апартамент
№ с площ от 91.56 кв. м. в гр.
Пазарджик, ул. „“ № .
По
делото са приети като писмени доказателства изпратени от банката на адрес в гр.
Пазарджик, ул. „“ № и ул. „“ № писма до
всеки един от длъжниците по кредита с изх. № 6059926 от 13.03.2013 г. за
уведомяването им за настъпила на 17.06.2011 г. предсрочна изискуемост на
кредита поради неплатени в срок 21 месечни погасителни вноски. Видно от
известията за доставяне, писмата не са получени, а служител на „БЪЛГАРСКИ ПОЩИ“
ЕАД е отразил в тях, че Л.Б. се е преместил на друг адрес, а М.К. е в чужбина.
От приложеното като писмено
доказателство заверено копие на ч. гр. дело № 3712/2013 г. по описа
на РС – Пазарджик се
установява, че е издадена заповед за незабавно изпълнение № 2471/15.10.2013 г.,
с която се разпорежда на Л.А.Б. и М.П.К.
да заплатят солидарно на
ищеца сума в размер на 78 041.53 лева – главница по договор за кредит за ново строителство на жилищна сграда
от 10.09.2003 г., ведно със законната лихва, считано от 27.09.2013 г. до
окончателното погасяване на задължението; сума в размер на 19 955.47 лева – редовна (договорна) лихва,
дължима за периода от
14.05.2011 г. до 26.09.2013 г. и 7 631.76 лева
– санкционна
(наказателна) лихва, дължима за периода от 12.10.2011 г. до 26.09.2013 г., както и разноските
по делото – държавна такса от 2 112.58 лева и 1 506.29 лева
юрисконсултско възнаграждение. Основанието за издаване на заповедта е
извлечение от счетоводните книги на банката-заявител по смисъла на чл. 417, т.
2 от ГПК за задължения на длъжниците по Договор за кредит за
ново строителство на жилищна сграда от 10.09.2003 г., с настъпила на 17.06.2011
г. предсрочна изискуемост.
От
изготвените по
делото от в. л. Л.Я. заключения
по съдебно-икономическата експертиза, приети от съда като компетентно изготвени и обосновани, неоспорени от страните,
се установява следното: Предоставеният по Договора
от 10.09.2003 г. кредит в размер на 110 000 лева е усвоен по сметка на
ответника Л.Б. на три транша – до 01.03.2004 г. От внесените суми в общ размер на 105 141.01 лева по кредита са погасени
100 421 лева – главница, 2 628.87 лева – договорни лихви и
2 091.14 лева – наказателни лихви. Вещото лице посочва, че с оглед приложение
на чл. 7 от договора, предвиждащ ежемесечно капитализиране на лихвата (което означава, че към
главницата се
добавя
лихвата от предходния период и в следващия период се начислява лихва върху
новата нараснала сума)
към първоначалния размер на главницата на усвоения кредит от 110 000 лева
са добавени капитализирани възнаградителни (договорни) лихви в общ размер от
67 947.53 лева и капитализирани такси общо от 515 лева. В резултат на това
общият размер на главницата по кредита е придобил размер от 178 462.53
лева, от която са погасени 100 421 лева и са останали дължими
78 041.53 лева. Кредитът е бил редовно обслужван без допуснато просрочие
до 15.12.2008 г., след която дата е констатирано забавяне при плащанията на
погасителните вноски. На 28.03.2011 г. са били просрочени 3.5 вноски, които са
заплатени на същата дата. Следващите три месечни вноски са падежирали на
16.04.2011 г., 16.05.2011 г. и 16.06.2011 г., не са били заплатени, поради
което банката е обявила на 17.06.2011 г. кредита за предсрочно изискуем. Към 17.06.2011
г. непогасената месечна анюитетна вноска с падеж 16.04.2011 г. е била просрочена
с 91 дни. Към 17.06.2011 г. в регистрите на банката е отразена дължима главница
в размер на 80 050 лева, от която 2 946.69 лева просрочена главница,
22.96 лева наказателни лихви, начислени на 16.02.2011 г. и на 16.03.2011 г. Относно
размера на начисляваната договорна лихва промените са, както следва: При
сключване на договора на 10.09.2003 г. и до 30.09.2003 г. договорената годишна
лихва е била в размер на 12.75 %. От 01.10.2003 г. до 12.04.2005 г. същата е
намалена на 11.75 %, а с подписване на допълнителното споразумение от
13.04.2005 г. годишната договорна лихва е намалена на 6.5 % за времето до
30.05.2006 г. От 01.06.2006 г. до 20.10.2008 г. е била увеличена на 9.8 %. В
резултат на решение от 16.10.2008 г. на Комитета за управление на активите и
пасивите на банката базовият лихвен процент по съществуващи и новоразрешавани
жилищни и ипотечни кредити в лева е увеличен с един пункт, т. е. от 4.69 % на
5.69 %, като на това основание, считано от 20.10.2008 г. договорната лихва по
процесния кредит е увеличена от 9.8 % на 10.8 %. Експертът уточнява, че за
периода от 20.10.2008 г. до 27.09.2013 г. – датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за незабавно изпълнение, това е начисляваната лихва. В
допълнителното заключение по допълнително поставените въпроси, вещото лице е
посочило, че ако не се прилага правилото за капитализиране на текущата лихва
към главницата по чл. 7 от договора, при спазване на способа за погасяване чрез
месечни анюитетни вноски, до 16.04.2012 г. биха се платили всички месечни
погасителни вноски. До тази дата биха били погасени 18 482.85 лева от
главницата и 69 232.36 лева – начислените договорни лихви. Към датата, на
която банката твърди да е обявила кредита за предсрочно изискуем – 17.06.2011
г. също не би имало непогасени месечни вноски, тъй като към 16.06.2011 г.
реално са внесени общо 84 444.21 лв, които биха били достатъчни да погасят
всички месечни погасителни вноски с падеж до 16.06.2011 г., възлизащи общо на
78 111.24 лева. Към датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК –
27.09.2013 г. при неприлагане на правилото на чл. 7, дължимите суми по кредита
биха били: неплатена главница за периода от 16.05.2012 г. до 16.09.2013 г. общо
в размер на 4 664.41 лева, 72 701.63 лева – непадежирала главница и 11 514.73
лева (погрешно е записана сумата 11 732.82 лева – техническа грешка при
смятане) – договорни лихви, начислени за периода от 17.04.2012 г. до 26.09.2013
г.
Правни
изводи:
Предявени са кумулативно обективно и субективно съединени искове с правно основание
чл. 422, ал. 1 от ГПК с предмет установяване съществуването на вземане по
издадена заповед за незабавно изпълнение. На доказване подлежи наличието на валидно възникнало облигационно
правоотношение по посочения в исковата молба договор за кредит и анексите
към него, по силата на които за ответниците е възникнало солидарно задължение
да заплатят сумите, предмет на исковете в претендираните размери. Предметът на делото по иска, предявен по
реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК се определя от правните твърдения на ищеца за съществуване
на вземането, за което вече е издадена заповед за изпълнение.
С предявяването на настоящия иск по
чл. 422, ал. 1 от ГПК кредиторът се е позовал на сключен на 10.09.2003 г. договор за кредит за ново
строителство на жилищна сграда и споразумения към него, като навежда довод за настъпила предсрочна изискуемост на кредита, съгласно т. 20 от договора, поради допусната забава в плащанията над 90 дни. Видно
обаче от т. 20, страните не са уговорили
основание за обявяване на кредита за предсрочно изискуем настъпила забава от 90
дни на една месечна анюитетна вноска, а условието – при неплащане на три
месечни анюитетни вноски, остатъкът от кредита се обявява за предсрочно
изискуем.
Поради обусловеността на
установителния иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от издадена
заповед за изпълнение за вземане, основано на извлечение от счетоводните книги
на банката, предметът на делото е обвързан от основанието и размера на
вземането, заявени в заповедното производство.
На първо място
следва да се посочи, че доводите за недействителност на договора за кредит от
10.09.2003 г. и споразумението към него от 13.04.2005 г. са неоснователни. Процесният
договор и споразумението към него не са оспорените в законния срок относно
истинността (автентичността) им като документи, поради което следва да се приеме,
че формалната им доказателствена сила не е опровергана. От друга страна,
изложените твърдения за недействителност са изцяло бланкетни, при липса на
конкретни фактически твърдения и неподкрепени с каквито и да е доказателства,
поради което не могат да доведат до извод за начална липса на правоотношение
между страните по спора. Това обуславя извод да се приеме възникнала между
ищеца, като кредитор, и двамата ответника кредитополучатели, валидна облигационна
връзка по кредитно правоотношение, по която ответниците отговарят солидарно –
т. 13 от договора вр. чл. 129 от ЗЗД.
От събраните
доказателства се установява, че кредитът от 110 000 лв. е изцяло усвоен от кредитополучателите към 01.03.2004
г.
Видно от съдържанието на договора,
ответницата М.П.К. е съкредитополучател по договора, солидарно отговорна с Л.Б.,
а не поръчител по смисъла на чл. 141 ЗЗД, отговарящ за задължението на главния
длъжник. Ето защо, нормата на чл. 147 от ЗЗД е ирелевантна за разглеждания
случай и не следва да се подлага на обсъждане от настоящия решаващ състав на съда.
Оспорването, че
ответниците не са запознати с погасителните планове е неоснователно. Изрично в т.
5 от договора е посочен падежът
на анюитетната
вноска,
определен на 16-то число на месеца, а за
период от повече от 5 години (от сключването му на 10.09.2003 г. до 15.12.2008 г.)
се установи, че няма просрочена вноска по договора, като плащанията са
извършвани на падежна дата съгласно погасителните планове.
Твърдението за недействителност на договорената възнаградителна
годишна лихва от 12.75 % е неоснователно. Същото е формално заявено, доколкото
не са въведени конкретни фактически твърдения, обосноваващи основание за
твърдяната недействителност на уговореното. Размерът на лихвения процент е бил
договорен от страните при сключване на договора, същият е посочен като
определено число, а не като определяемо, а при евентуално несъгласие на
кредитополучателите с него, те биха могли да откажат сключването на договора. С
подписването на договора те са дали съгласие за първоначално уговорената цена на заетите
парични средства,
формирана като годишна лихва от 12.75 % върху предоставения кредит.
Ответниците с отговора на исковата молба въвеждат също така възражения
за наличие в договора на клаузи с неравноправен характер. Принципно твърденията
са, че всички клаузи, санкциониращи неплащането попадат в приложното поле на
чл. 143 от ЗЗП, но основно се оспорва запазеното право на банката едностранно
да увеличава („вдига“) лихвения процент до размери, които кредитополучателите
не могат да контролират, т. е. правото на банката да променя едностранно
условие от договора на непредвидено в него основание.
В своя защита по
така наведените възражения ищецът с допълнителната искова
молба е изложил своето становище, като се е позовал на разпоредбата на чл. 144
от ЗЗП, предвиждаща изключения, при които разпоредби от чл. 143 от ЗЗП не се
прилагат.
По този въпрос съдът съобрази следното:
Ответниците по иска са физически лица, на
които по силата на сключения през 2003 г. договор е предоставен банков кредит по чл. 430 от ТЗ, за който няма данни, а и твърдения да е предназначен за извършване на търговска или професионална
дейност, поради което те имат качеството на потребители по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, като съответно банката – ищец
е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП. Ето защо, ответниците могат да се позоват на установената в глава VІ от ЗЗП защита срещу неравноправни
каузи в сключения от тях договор, в която са транспонирани разпоредбите на
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори.
Съгласно
разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя.
За изясняване на понятието „значително неравновесие“ в смисъл на значителна
неравнопоставеност в ущърб на потребителя, трябва да се прецени дали потребителят е поставен в
положение, по-неблагоприятно от предвиденото по действащото национално право,
както и дали като постъпва добросъвестно и справедливо с потребителя, търговецът може основателно да очаква, че
потребителят ще се съгласи на подобна клауза при индивидуални преговори.
Системата на защита на ЗЗП държи сметка
за това, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо търговеца от гледна точка както на преддоговорните си възможности, така
и на степента си на информираност, като това го принуждава да приема
предварително установените от търговеца условия, без да може да повлияе на съдържанието им.
Клаузите,
които дават право на търговеца едностранно да
увеличава цената на стоката, без потребителят в такива случаи да има право
да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително
завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора, по
принцип са неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, т. 12 от ЗЗП (в този
смисъл Решение № 165 от 02.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 1777/15 г., І т. о., Решение № 51 от 04.04.2016 г. на ВКС по т. д. № 504/15 г., Решение № 77 от
22.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4452/14 г., ІІІ г. о., Решение № 424 от 02.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1899/15 г., ІV г. о.).
В настоящия казус възражението за неравноправна клауза се
отнася до т. 6 от договора за кредит от 10.09.2003 г., в частта, предвиждаща
кредитополучателите да заплащат лихва в размер, определян периодично от УС на
банката, т. е. до уговорка в договор за банков
кредит, предвиждаща възможността на банката за едностранна промяна в
договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание, несвързано с обективни
обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата.
Видно от текста на цитираната т. 6, предвидената възможност
УС на банката да определя периодично лихвата по кредита не е конкретизирана, т.
е. не е посочено дали евентуалната промяна е в посока увеличаване или намаляване.
От събраните по делото доказателства се установи, че
процесната клауза не е прилагана във вреда (в ущърб) на кредитополучателите,
чрез увеличаване на размера на лихвения процент, а напротив – промяната е в
техен интерес, доколкото всички настъпили промени в размера на договорната
възнаградителна лихва не надхвърля изначално договореният между страните размер
от 12.75 %, т. е. лихвата не е увеличавана, а само намалявана.
От момента на сключване на договора на 10.09.2003 г. до
30.09.2003 г. действащата договорна годишна лихва е била в размер на 12.75 %.
От 01.10.2003 г. до 12.04.2005 г. същата е намалена от 12.75 % на 11.75 %.
Със сключване на
допълнителното споразумение от 13.04.2005 г. лихвата е отново намалена на 6.5 % за времето до 30.05.2006 г.
От 01.06.2006 г. до
20.10.2008 г. лихвеният процент е увеличен на 9.8 %, но този променен
размер е също по-нисък от първоначално договорения 12.75 %.
Същото се отнася
и за последващото увеличение, считано от 20.10.2008 г., когато лихвата е определена на 10.8 %.
Изложеното води
до извод, че процесната клауза не е била прилагана в отношенията между страните
във вреда на кредитополучателите, поради което да се приеме противното – че същата
е неравноправна (и на това основание нищожна – чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, при което
тя не следва да се прилага), би довело до необходимост за целия релевантен
период на действие на договора приложение да намери по-високия първоначално
уговорен лихвен процент от 12.75 %, което тълкуване не се основава на интереса на потребителя с оглед на защитата
на правата, предоставени му от Директива
93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993 г. Като обобщение, съдът приема, че
клаузата не следва да се тълкува като неравноправна.
Не е налице
процесуална преклузия за наведеното след отговора на исковата молба възражение
от ответниците за нищожност на предвиденото между страните капитализиране на
лихвата по кредита
съгласно т. 7 от договора, поради следното:
Както е прието в т. 1 от ТР № 1/2013 г.
на ОСГТК на ВКС, при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният
съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното
нарушение не е въведено като основание за обжалване, т. е.
преклузия за приложение на императивна материалноправна норма няма. Съгласно
разпоредбата на чл. 17, ал. 1 от ГПК съдът е оправомощен да се
произнесе по всички въпроси, които имат значение за решаване на делото, т. е.
по всички правоотношения, които са преюдициални спрямо спорното право, а
съгласно чл. 6, ал. 2 от ГПК предметът на делото и обемът на
дължимата защита и съдействие се определят от страните по спора.
Компетентността на съда по преюдициалните въпроси обуславя правомощието му да
се произнесе (в мотивите към решението) по
действителността на договор, от който ищецът черпи права и от съществуването на
който зависи изцяло или отчасти изходът на делото, но само при надлежно
въведено от ответника, в предвидения в закона срок, възражение за нищожност.
Ако ответникът не се е позовал на нищожността на договора или негова
клауза, съдът е оправомощен
служебно да провери действителността му само в случай, че нищожността
следва от неспазване на предвидена в закона форма за действителност или от друг
факт, осъществяването на който личи и се установява от съдържанието на самия
договор и обективираните в него волеизявления, т. е. при липса на необходимост
от събиране на доказателства (в този смисъл Решение №
205 от 19.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 896/2017 г. на І г. о.).
Тъй като
основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, тази му дейност
не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури
приложението на императивна материалноправна норма, установена в обществен
интерес. Безспорно такива са нормите, визиращи основания за недействителност на
договорите – Решение № 193 от
12.02.2018 г. на ВКС по т. д. № 2303/2016 г. на І т. о.
Нормите, уреждащи нищожността на
сделките са от императивен характер и за приложението им, съдът следи служебно.
Когато страна се позовава на договор, съдът е длъжен да провери неговата действителност
от гледна точна на формалните основания за нищожност – форма, предмет и без да
има позоваване на нищожност (Решение № 384 от 2.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1450/2010
г., I г. о.).
Настоящият
решаващ състав намира, че в случая служебното произнасяне по валидността на
клауза от процесния договор е допустимо, тъй като нищожността
следва от факт, осъществяването на който личи и се установява от
съдържанието на самия договор и обективираните в него волеизявления, т. е. при
липса на необходимост от събиране на доказателства. Клаузата на т. 7 от
договора е ясна и същата гласи, че лихвата по разрешения кредит се капитализира
месечно. Както и вещото лице разяснява в излушаното пред съда заключение по СИЕ,
капитализиране на лихва означава към сумата за главница да се
добави начислената
лихва от предходния период и в следващия период да се начислява лихва върху така
сформираната нова нараснала сума, включваща както главница, така и
натрупана лихва.
Съгласно чл. 10, ал. 3 ЗЗД, олихвяването на изтекли
лихви става съобразно наредбите на Българската народна банка (БНБ). Уговорката,
че ще се дължат лихви върху вече изтекли лихви, се нарича анатоцизъм. Такава
наредба досега в областта на гражданското право няма обнародвана. Дори "умъртвена",
разпоредбата на чл. 10, ал. 3 от ЗЗД е част от
действащото право, което ще рече, че забраната за сложна лихва в гражданското
право остава (виж Решение № 706 от 19.07.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1922/2003 г., II т. о.).
Дори и да е номинално прибавено към главницата, по своето
основание вземането за лихви продължава да е същото вземане за лихви, защото по
произход то няма (и няма как да има) нищо общо с първоначалното договорно
основание, на което вземането за главница е възникнало. А щом вземането за
изтекли лихви е било променено на главница, върху която се начисляват лихви,
тогава е налице най-елементарен анатоцизъм (в този смисъл Решение № 20 от 15.01.2018 г. на Пловдивския апелативен съд по т. д. № 568/2017 г.).
Ето
защо договореното между страните натрупване
(прибавяне) на начислената лихва към редовната усвоена главница,
е нищожно на основанието по чл. 26, ал. 1, пр.
1 във вр. с чл. 10, ал. 3 от ЗЗД и при определяне размера на главницата
не следва да се взема предвид, доколкото понастоящем анатоцизмът е забранен от закона. В случая не сме изправени пред хипотезата на уговорена
между търговци лихва върху лихва – чл. 294, ал. 2 от ТЗ, доколкото
потребителите са физически лица.
Относно
предсрочната изискуемост:
Съгласно т.
18 от ТР № 4/13 г. на ОСГТК на ВКС, в хипотезата
на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за
банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при
неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства и кредиторът
може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо
с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото
си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната
изискуемост. Моментът, в който настъпва
предсрочната изискуемост на кредита, е датата, на която волеизявлението на
банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника –
кредитополучател, и то ако към този момент са били налице обективните
предпоставки за изгубване на преимуществото на срока. Освен обективните
предпоставки е необходимо съществуването на субективната предпоставка за
настъпване на предсрочната изискуемост – отправено от банката волеизявление до
кредитополучателя за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита.
Отнемането на преимуществото на срока по договора е субективно право,
установено в полза на кредитора. Преценката дали да го упражни и кога,
принадлежи изцяло на титуляра на това право, от което следва, че настъпването
на предсрочната изискуемост предпоставя осъществяването на два юридически факта
- неизпълнението на длъжника и нарочно волеизявление на кредитора за отнемане
преимуществото на срока му.
Правото на
кредитора следва да е упражнено преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът
трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост (Решение № 175 от 25.02.2016 г. на ВКС
по т. д. № 2602/2014 г., II т. о.).
По
отношение на субективната предпоставка:
Волеизявлението
на банката – кредитор следва да е обективирано в писмен документ и да съдържа
ясно изразено позоваване на обстоятелства, уговорени в договора, които дават
право на кредитора да упражни правото да обяви предсрочна изискуемост на
кредита. Предсрочната изискуемост на вземането настъпва от датата на връчване
на длъжника на документа, съдържащ волеизявлението на кредитора, ако към този
момент са били налице обективните предпоставки, обуславящи изискуемостта. Законодателят
не предписва конкретен способ за връчване на писмени съобщения между страните
по договорните правоотношения. Начинът на
удостоверяване на връчването на документа е поставен в зависимост от избрания
от кредитора способ за уведомяване, какъвто би могъл да бъде уговорен и в
договора между страните. При липса на
уговорка в договора относно връчването на кореспонденция връчен редовно от
външна страна и съответно достигнал до длъжника е документ, който му е предаден
лично или на негов пълномощник срещу подпис или по възлагане от нотариус (чл. 50
ЗННД) или от частен съдебен изпълнител (чл. 43
ЗЧСИ). В случай, че кредиторът е избрал да връчи уведомление на
длъжника чрез пощенска пратка, то съгласно разпоредбата на чл. 36,
ал. 2 от Закона за пощенските услуги условията за
доставянето на пощенските пратки се определят според Общи правила, приети с
решение от Комисията за регулиране на съобщенията. Удостоверителна сила за
получаване на съобщението има осъщественото връчване в случаите на препоръчана
пощенска пратка, която е доставена на адреса на получателя срещу подпис (чл. 5,
ал. 1 от Общите правила) или на пълнолетен член на
домакинството на получателя, живеещ на адреса, срещу подпис и документ за
самоличност (чл. 5, ал. 2
от Общите правила). В чл. 5, ал. 3
на Общите правила са разписани действията, които следва да извършат пощенските
служители, когато препоръчаната пощенска пратка не е предадена при посещение на
адреса. Пощенският оператор удостоверява, че пратката не е доставена на адреса
и същата е върната на подателя съгласно изричното указание в чл. 14
от правилата. Общите правила и чл. 36, ал. 2
от Закона за пощенските съобщения не въвеждат фикция, че при липса на фактическо
връчване, дори и при изпълнение на задълженията на пощенския оператор по чл. 5,
ал. 3, пратката ще се счита за доставена на получателя. Допустимо
е в договора страните да са предвидили, че изявлението на едната от страните ще
се счита за достигнало до другата страна без фактически същото да е получено (в същия смисъл
Решение № 148
от 02.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 2072/2015 г., I т. о.).
От
събраните по делото доказателства се установи, че волеизявлението на банката,
че счита кредита за предсрочно изискуем, не е достигнало до длъжниците –
кредитополучатели, тъй като ответникът Л.Б. е отсъствал от адреса, а за ответницата
К. е отбелязано, че пребивава в чужбина. Същевременно в договора
страните не са предвидили фикцията, че
изявлението на едната от тях ще се счита за достигнало до другата
страна без фактически същото да е получено. Ето защо липсва основание да се
приеме, че волеизявлението на банката е достигнало да кредитополучателите,
което обуславя извод за ненастъпила предсрочна изискуемост на кредита,
доколкото не е осъществена едната от двете кумулативно предвидени предпоставки.
С Решение № 15 от 09.05.2017 г.
по т. д. № 60034/2016 г.
на ВКС, I г. о., както и Решение
№ 7 от 19.05.2017 г. по гр. д.
№ 60053/2016 г. на ВКС, I г. о. е прието, че при вземане,
произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била
надлежно обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, не може да се игнорира, че съществува валидна облигационна
връзка по договора за кредит. Липсата на точно изпълнение по тях, без
настъпилите последици на надлежно обявената предсрочна изискуемост на цялото
задължение по договора за кредит, следва да бъде съобразено в рамките на
исковото производство по чл. 422 от ГПК. Ненадлежното право на кредитора да обяви предсрочна
изискуемост на цялото задължение по договора за кредит, в хипотезите когато
същият се е снабдил по реда на заповедното производство с изпълнително
основание за вземането в пълен размер и изпълнителен титул за провеждане на
принудителното изпълнение, не може да
изключи дължимостта на онези неизпълнени вноски за погасяване на кредита до
момента на подаване на заявлението по чл. 417-418 от ГПК, нито възможността за снабдяване с изпълнителен титул по
посочения ред - по арг. на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ, нито възможността на база на издадения изпълнителен
лист, до размера на тази част на неизпълненото парично задължение да се
предприеме принудителното събиране на вземането.
По възражението за недопустима
подмяна на основанието на иска:
Съдът определя основанието на иска, предявен по реда на
чл. 422 ГПК за съществуване на вземане, за което е издадена
заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417,
т. 2 ГПК, според посочените в заявлението и/или документа правопораждащи
субективното материално право юридически факти – Договора за кредит, с който са
поети задължения за връщане на предоставени в заем парични суми, за заплащане
на възнаградителни лихви, на акцесорни вземания и т. н. Изменение в
основанието на иска е налице, ако ищецът заменя основанието по първоначалния
иск с друго основание или като прибавя ново основание. И в двата случая ищецът
изтъква ново основание на иска като се позовава на друг юридически факт в
сравнение с този посочен в исковата молба, от който произтича защитаваното в
процеса накърнено субективно материално право. Предсрочната
изискуемост на вземането по кредита променя изискуемостта на вноските, които не
са подлежали на изпълнение преди датата на настъпването й, но няма за последица изменение на основанието,
от което произтича вземането. Вноските с падеж преди датата на настъпване на
предсрочната изискуемост и вноските, станали предсрочно изискуеми, са вземания,
възникнали на основание договора за кредит. Разглеждането и уважаването на иска,
предявен по реда на чл. 422 от ГПК, само спрямо вземания с
падеж преди датата на подаването
на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, не е
препятствано от недоказаното в исковото производство настъпване на предсрочна
изискуемост за останалата част от кредита, в хипотеза на позоваване от страна
на банката на предсрочна изискуемост на целия или на непогасения остатък от
кредита (в този смисъл Решение № 100
от 31.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 1357/2016
г., на I т. о., Решение
№ 153 от 19.10.2017 г. на ВКС по т. д. № 2869/2015
г., на I т. о.).
С оглед
гореизложеното, предявеният иск по чл. 422 от ГПК следва да се уважи в обема на безспорно установеното
неизпълнение на вземането по отношение на падежиралите
вноски за погасяване на кредита до момента на подаване на
заявлението по чл. 417 от ГПК и дължимата върху тях договорна
лихва, като видно от заключението на вещото лице, към датата на подаване на
заявлението по чл. 417 ГПК – 27.09.2013 г. при несъобразяване
на правилото по т. 7 от договора за капитализиране на лихвата (доколкото както
се посочи по-горе същото е нищожно и не следва да се съобразява), дължимите суми по кредита са: неплатена падежирала главница общо в размер на 4 664.41 лв. и 11 514.73 лв. – дължими договорни лихви, начислени за периода от 17.04.2012
г. до 26.09.2013 г. Остатъкът от главницата в размер на сумата от 72 701.63 лева не е дължима, доколкото се явява
непадежирала. Наказателна
лихва по т. 20 от
договора в случая също не е дължима, тъй като тя се начислява в хипотеза на обявена предсрочна изискуемост на кредита, каквато, както се установи по-горе в мотивите, не е
настъпила.
Оспорването от ответниците на
претенцията на ищеца за юрисконсултско възнаграждение като непредявено със
самия установителен иск не е основателно, доколкото според
задължителните указания, дадени с т. 10в от ТР №
4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, процесуалните предпоставки за съществуването и
надлежното упражняване на правото на иск, предявен по реда на чл. 422 от ГПК, не са налице в случаите, когато искът е предявен за
установяване съществуването на вземане за разноските, направени в заповедното
производство. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че
разноските в заповедното производство представляват последица от уважаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение и вземането за тях не се
включва в предмета на делото по установителния иск по чл. 422, ал. 1
от ГПК. Ето
защо, правилно ищецът не е предявил иск и за разноските.
По разноските:
На основание т. 12 от ТР
№ 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС съдът, който разглежда иска,
предявен по реда на чл. 422 от ГПК, следва да
се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно
изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото,
така и в заповедното производство.
От представения списък по чл. 80 от ГПК на процесуалния представител на ответника Б. се установява претенция за
сума от 6 200 лева, от които 6 000 лв. – адв. възнаграждение
(недължимо, доколкото няма представени доказателства за реалното му заплащане)
и 200 лева – депозит за експертизи. Ответницата К. не е ангажирала
доказателства за разноски.
Ищецът претендира разноски, но не е
представил списък до приключване на устните състезания по делото, до който момент
страните могат да представят доказателства (така и ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на
ВКС). Липсата на списък не води до извод за неприсъждане на дължимите разноски,
а само до невъзможност за релевиране на искане по чл. 248 от ГПК. Разноските в
полза на ищеца съдът определя на обща сума от 9 006.66 лева (4 431.50
лева – за особен представител, 200 лева – депозити, 4 225.16 лева –
държавни такси за заповедното и исковото п-во, 150 лева юрисконсултско
възнаграждение по реда на чл. 25, ал. 2 от Наредба
за заплащането на правната помощ съгл. чл. 78, ал. 8 ГПК), от които, след приспадане на
дължимите на ответника Б. 169.37 лева, следва да се присъдят 609.69 лева –
разноски за заповедното производство и 609.69 лева – разноски за исковото.
Ищецът следва да заплати в полза
на Окръжен съд – Пазарджик на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК сумата от 251.32
лева, а ответниците всеки по 22.72 лева – депозит за вещо лице по СИЕ.
Водим от
горното, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО,
на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, че Л.А.Б.,
ЕГН **********, с адрес: *** и М.П.К.,
ЕГН **********, с адрес ***,
дължат солидарно на „БАНКА
ДСК“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Московска“ № 19,
сумата от 4 664.41 лева, представляваща падежирала главница по договор за кредит за ново
строителство на жилищна сграда от 10.09.2003 г., допълнително споразумение от
13.04.2005 г. и анекс към договора от 28.06.2005 г., ведно със законната лихва,
считано от 27.09.2013 г. до окончателното погасяване на задължението, както и 11 514.73 лева – договорни (възнаградителни) лихви върху
уважената главница, начислени за периода от 17.04.2012 г. до 26.09.2013 г. по
същия договор, за които суми е издадена Заповед за незабавно изпълнение № 2471/15.10.2013 г. по ч. гр. д.
№ 3712/2013 г. по описа
на Районен съд – Пазарджик, на основание чл.
422 от ГПК, като
ОТХВЪРЛЯ иска
по чл. 422, ал. 1 от ГПК за разликата над
уважената сума от 4 664.41 лева до
претендираните 78 041.53 лева – главница
по договор за кредит за
ново строителство на жилищна сграда от 10.09.2003 г., допълнително споразумение
от 13.04.2005 г. и анекс към договора от 28.06.2005 г., ведно със законната
лихва, считано от 27.09.2013 г. до окончателното погасяване на задължението, както
и за разликата над уважената сума от
11 514.73 лв. до претендираните
19 955.47
лв. – договорни
(възнаградителни) лихви, дължими за периода от 14.05.2011 г. до 26.09.2013 г., както и
изцяло за сумата 7 631.76 лева – наказателна лихва, дължима за периода от 12.10.2011 г.
до 26.09.2013 г. по същия договор, като неоснователен.
ОСЪЖДА Л.А.Б., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „БАНКА ДСК“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, ул. „Московска“ № 19, сумата от 609.69 лева –
разноски в заповедното производство, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
ОСЪЖДА Л.А.Б., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „БАНКА ДСК“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, ул. „Московска“ № 19, сумата от 609.69 лева –
разноски в настоящото исково производство, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
ОСЪЖДА Л.А.Б., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати в полза на
Окръжен съд – Пазарджик сумата от 22.72 лева – за депозит за вещо лице, както и 5 (пет) лева
– за служебно издаване на изпълнителен лист при неплащане на сумата в срока за
доброволно изпълнение, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК.
ОСЪЖДА М.П.К., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на „БАНКА ДСК“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, ул. „Московска“ № 19, сумата от 609.69 лева –
разноски в заповедното производство, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
ОСЪЖДА М.П.К., ЕГН **********, с адрес ***, да
заплати на „БАНКА ДСК“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, ул. „Московска“ № 19, сумата от 609.69 лева –
разноски в настоящото исково производство, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
ОСЪЖДА М.П.К., ЕГН **********, с адрес ***, да
заплати в полза на Окръжен съд – Пазарджик сумата от 22.72 лева – за депозит за вещо лице, както и 5
(пет) лева – за служебно издаване на изпълнителен лист при неплащане на сумата
в срока за доброволно изпълнение, на основание чл.
78, ал. 6 от ГПК.
ОСЪЖДА „БАНКА ДСК“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, ул. „Московска“ № 19, да заплати в полза на Окръжен съд – Пазарджик сумата от 251.32 лева – депозит за
вещо лице, както и 5 (пет) лева – за служебно издаване на изпълнителен
лист при неплащане на сумата в срока за доброволно изпълнение, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Пловдивския
апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: