Р Е Ш Е Н И Е №153
гр. Кюстендил, 06.06.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
КЮСТЕНДИЛСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско
отделение, в открито съдебно заседание на тридесети май през две хиляди
и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕНКА БРАТАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛИНА ДЖОНЕВА
СИМОНА
НАВУЩАНОВА
и при участието на съдебен секретар Р.С., като
разгледа докладваното от младши съдия С. Навущанова в.гр.д. № 152 по описа на ОС- Кюстендил
за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 17, ал. 5 ЗЗДН във вр.
с чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по жалба, подадена от М. В. И. с ЕГН **********,
в качеството й на родител и законен представител на непълнолетните си деца – К..
Н.К. с ЕГН ********** и К. Н. К. с ЕГН **********, чрез пълномощника им адв. Д.
Б., САК, срещу Решение № 613 от 19.12.2018 г., постановено по гр. д. №
1045/2018 г. по описа на Дупнишкия районен съд (ДнРС). С оспорвания
първоинстанционен съдебен акт е отхвърлена
молбата на М. В. И., действаща лично и като майка и законен представител на
децата К. Н.К. и К. Н. К., за защита срещу домашно насилие, извършено от Н.Е.К.
на 30.04.2018 г., на 02.05.2018 г. и на 16.05.2018 г.
Жалбоподателите, чрез своя процесуален представител
намират атакуваното решение за незаконосъобразно и обжалват същото в цялост.
Твърди се, че първоинстанционният съд е постановил своя съдебен акт при
неизяснена фактическа обстановка като не е изслушвал заключението по допусната
съдебно-психологична експертиза. Поддържа се, че не са обсъдени и анализирани в
цялост събраните по делото доказателства като се сочи, че условното им изброяване
по никакъв начин не дава яснота дали са кредитирани или не от съда. Посочва се,
че ДнРС демонстрира предубеденост към жалбоподателите в своите мотиви, като
заявява, че изслушването на децата няма да допринесе за установяване на различни обстоятелства от
тези, които вече са били изложени от социалните служители. Твърди се, че
уврежданията на децата, настъпили на процесните дати, са психологически и
тяхното установяване не протича както при физическите увреждания с белези и
следи. Считат се за неправилни изводите на ДнРС досежно фактът, че окачествява
поведението на ответника на сочените дати като опити да осъществи контакт с
децата си и демонстрация на желанието му да се вижда и общува с тях. Счита се,
че съдът не съдейства за установяването на истината и действителната обстановка
от пагубното влияние, което оказват действията на ответника в съзнанието на
децата. Неправилно ДнРС отвежда реакциите на децата към предишни събития и
инциденти като не взема предвид, че именно действията на ответника на процесните
дати, които съдът определя като несмущаващи, са причината за психически и
емоционален дискомфорт у децата. Смята се, че именно поради наличието на травми
у децата, породени от предходни събития, съдът следва да извади тази хипотеза
от общоприетата и да охрани интересите на децата. Твърди се, че в хода на
първоинстанционното производство децата са консултирани от ДСП- Д. и са
сключени договори с ЦОП по направления за работа с тях. Тези междинни доклади
са изискани от молителите, но съдът е отказал да събере това доказателство.
Сочи се на следващо място, че ДнРС не е отчел противоречието в показанията на
разпитаните свидетели д-р Б. и Г., а е кредитирал показанията на свидетеля Г.,
който не е бил очевидец на срещата между К. и баща й на процесната дата-
16.05.2018 г. Неправилно е основал е своето решение на приложените по
прокурорската преписка обяснения, от която е направил извод, че бащата е не е
искал да притеснява децата си, а само да разговаря с преподавателите им. Смята,
че от доказателства по делото е безспорно установено, че с действията си
ответникът е осъществил акт на домашно насилие по отношение на молителите. Иска
се отмяна на обжалвания съдебен акт и постановяване на решение, с което
предявената молба да бъде уважена. Претендират се сторените пред двете съдебни
инстанции разноски. Въведени са искания по доказателствата- Да бъде допуснато изслушване в съдебно заседание на двете
деца К. К. и К. К. и да бъде изготвена и изслушвана
допусната в хода на първоинстанционното производство съдебно-психологична
експертиза.
По реда на чл. 17, ал. 4 ЗЗДН, в рамките на
предвидения тридневен срок, е постъпило писмено възражение на депозираната
жалба от другата страна – Н.Е.К., чрез процесуалния му представител адв. Р.С.,
САК, с което се оспорва изцяло депозираната въззивна жалба. Намира
постановеният съдебен акт за правилен и законосъобразен и претендира неговото
потвърждаване. Счита, че твърденията, изложени в депозираната въззивна жалба,
не отговарят на истината и не кореспондират със събраните по делото
доказателства. За необосновано се намира твърдението, изложено в жалбата, че
„съдебният акт е постановен, без да са изцяло събрани допуснатите
доказателства“. В тази връзка сочи, че молителите са разполагали с всички
възможности, предвидени в закона, да докажат твърдените от тях факти и
обстоятелства. Правилно и законосъобразно ДнРС е отменил определението си за
разпит на свидетеля С. К., като е съобразил това свое процесуално действие, с
изричното изявление на молителите, че соченият свидетел „не е пряк очевидец“.
За неоснователно се счита и твърдението, че първоинстанционният съд е проявил
предубеденост. Изтъква се, че искането за назначаване на съдебно-психологична
експертиза е било направено не от молителите, а от процесуалния представител на
ответника, като те са оспорили същото с твърдението, че то не е относимо към
това производство. В тази връзка за неоснователни се намират твърденията им във
въззивната жалба за нарушено право на защита. За неправилно се намира и
твърдението на жалбоподателите, че ДнРС не е отчел противоречието в показанията
на разпитаните свидетели. Сочи се в тази връзка, че показанията на свидетеля Г.
са ясни, непротиворечиви и достоверни и същият възпроизвежда свои преки
впечатления, а свидетелят д-р Б. не е пряк очевидец на твърдяното в молбата
насилие. Във връзка с изложеното в
жалбата, че в „ЦОП Д. са сключени договори и децата са консултирани“ се сочи,
че консултациите са проведени в резултат от депозирана от ответника жалба за
констатирано от страна на социален работник при ДСП Д. в доклад по настоящето
дело „синдром на родителско отчуждение“ и въпреки подписаните договори, майката
е депозирала отказ да се работи с детето К.. Провежданите консултации нямат
отношение към настоящото производство и не касаят актовете на домашно насилие
подробно описани в молбата по делото.
Счита, че по делото са събрани безспорни доказателства
установяващи, че изложените в молбата твърдения са недоказани и че целта е
напълно ограничаване на контактите на ответника с децата му. Оспорва се
направеното доказателствено искане за СППЕ и изслушване на децата и се посочва
да се вземе предвид в тази връзка депозираната от вещите лица молба с вх. № 15284/28.11.2018
г. и изразеното от страна на социалния работник в ДСП в о.с.з. от 19.12.2018 г.
Иска се потвърждаване на постановения от ДнРС съдебен акт като правилен и
законосъобразен. Не са релевирани искания по доказателствата.
В съдебно
заседание въззивницата М. В. И.,
в качеството й на родител и законен представител на непълнолетните си деца – К.
Н.К. и К. Н. К., редовно призовна не се явява лично. Представлява се от адв. Б.,
която поддържа изцяло депозираната въззивна жалба и излага подробни съображения
в тази посока в ОСЗ и посредством депозираната писмена защита. Претендира се
отмяна на първоинстанционното решение и уважаване изцяло на депозираната молба
за защита, ведно с присъждане на сторените пред първата инстанция
разноски.
В съдебно
заседание въззиваемата страна Н.К. се явява лично и се представлява от адвокат С., която моли въззивната жалба
да бъде оставена без уважение и да се потвърди решението на първоинстанционния
съд; Излага
подробни доводи и в депозирана писмена защита и моли за присъждане
на разноските пред ДнРС.
Дирекция
"*- Д., редовно уведомена, не изпраща представител, не заявява становище по
въззивната жалба.
Съдът
като съобрази доводите във въззивната жалба, както и събраните доказателства по
делото, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 17, ал.-1 ЗЗДН от страни в
производството при наличие на правен интерес и е насочена срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което е допустима.
След
съвкупна преценка на събраните доказателства и в рамките на правомощията си по
чл. 269 ГПК, Кюстендилският Окръжен съд приема следното: Обжалваното решение е валидно и допустимо, а по
съществото на спора- правилно.
Производството пред Дупнишкия районен съд е образувано
по молба депозирана от М. В. И., действаща лично и в качеството си на майка и законен
представител на децата К. Н.К. и К. Н. К., с искане за
предприемане на мерки за защита срещу Н.Е.К. - баща на
децата, поради упражнени актове на домашно насилие (психическо) върху тях и върху нея.
С
депозираната молба молителката твърди, че на 30.04.2018 г., около обяд, Н.К. е срещнал дъщеря си
К. Н. К. в двора на училището й, в резултат
на което тя е изпаднала в шок и силен страх,
избягала и потърсила помощ от дежурния учител. На
същата дата бащата К. продължил с тормоза и спрямо сина си К., като до 01:00
часа през нощта му изпращал съобщения и мултимедийни клипове
от различни телефонни номера. Това притеснило силно детето. На
12.05.2018 г. му изпращал снимки, които съдържат фотографии на двете деца чрез “Viber”. Изпращането на текстови съобщения продължило и на 23.05.2018
г., на 29.05.2018 г. и на 03.06.2018 г. При всяко получено съобщение детето
изпадало в шок и тревога. На 02.05.2018
г., отново около обяд, Н.К. срещнал дъщеря си в коридора на училището, където тя учи, като
последната отново се е разстроила и се скрила в учителската стая. Там били две учителки, като
едната от тях се обадила на бабата на детето- В. В., която отишла веднага до
училището и позвънели на тел. 112. Пристигнал екип на РУ- гр. Д. който снел
самоличността на г-н К. и му указал да си върви. На 16.05.2018 г., около 11.00
ч., след
изпит, детето К., заедно със свои съученички, решили да си купят пица, сладолед
и сок. Докато К. чакала да й направят сок, а останалите момичета чакали на
опашка за сладолед, тя чула някой да я вика по име. Видяла баща си, седнал на
маса с други двама мъже, в кафе, в центъра
на гр. Д.. Бащата Н.К. казал „К., ние
много те обичаме. Ти си много красиво момиче.“ Детето се изплашило, изтичало до
приятелките си и се обадило по телефона на майка си, която чула крещящи детски
гласове, които повтаряли, че на К. и тече кръв от носа. К., придружена от своя
приятелка, по съвет на майката й, отишла до болницата, където била прегледана
от д-р Е. П.-Б., която издала медицински документ за извършения преглед.
В подадената молба молителката споделя също така, че
тя упражнява родителските права по
отношение на двете деца, а на бащата
е предоставен режим на лични отношения с тях.
Твърди, че взаимоотношенията
между тях са изключително влошени и обтегнати, поради заплахи за живота й, указван системен психически и физически
тормоз, спрямо нея и децата й, както и задържане на децата против волята
им. Сочи, че Н.К. многократно е изпадал в
състояния на афект и и е нанасял побой, като в тази връзка през 2011 г.
и 2012 г. са издавани Заповеди за защита от
домашно насилие спрямо нея. Твърди, че бащата искал да осъществява контакти с
децата, но поради агресивните му прояви спрямо нея и спрямо тях те не желаели
да се срещат с него. С молбата за защита представя и декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН.
Ответникът
е оспорил молбата като неоснователна и е заявил, че по никакъв повод не е
извършвал действия или деяния, с които да застраши, заплаши или обиди децата
си. Заявил е, че действията на молителката и майка са й са само и единствено с
цел прекъсване на връзката му с децата и поради тази причина те имат негативно
отношение към него.
Не е спорно и се установява от
представените удостоверения за раждане, че М. В. И. и
Н.Е.К. са родители на К. Н.К., роден на *** г. и К. Н. К., родена на *** г.
Не е спорно между страните и
обстоятелството, че М.И. и Н.К. са съжителствали съвместно през периода от 2003
г. до 2008 г. През 2010 г. е образувано гр. дело № 1788 по описа на ДнРС. Съдът
е одобрил постигната между страните спогодба, касаеща упражняването на
родителските права, местоживеенето на децата, режима на лични отношения.
Родителските права върху родените от връзката деца са предоставени на майката.
Определено е местоживеене на децата при нея, а на бащата е определен режим на
лични контакти с тях.
Представени в хода на
първоинстанционното производство са и преписи от Решение от 13.07.2011 г.,
постановено по гр.дело № 1563/2011 г. по описа на ДнРС и Решение от 19.09.2012
г., постановено по гр. дело № 991 по описа на ДнРС за 2012 г., от които се установява че спрямо М.И.
са издавани заповеди за защита от Н.Е.К., като съшият е задължен да се въздържа
от извършване на домашно насилие спрямо молителката безсрочно.
Към молбата за защита са приложени
разпечатки от мултимедийни съобщения и
снимки, за които се твърди, че са изпратени от ответника на телефона на детето
К. на процесните дати. Снимките са на ответника и семейството му, най вече
такива с децата му. Съобщенията му съдържат изразено желание да се вижда и
разговаря със сина си и дъщеря си, изявления, че обича децата си, че му липсват
му и мисли непрекъснато за тях.
Като писмени доказателства към
делото са приложени и преписките по извършени от РП – Д. проверки по постъпили
сигнали от М. В. И. срещу Н.Е.К. във връзка с описаните инциденти.
Прокуратурата се е произнесла с постановления за отказ да се образува досъдебно
производство от 14.06.2018 г. и от 28.05.2018 г., в които се сочи, че при
проверката не е установено агресивно поведение на ответника: на 02.05.2018 г.
провел разговор с директора на училището във връзка с обучението на децата,
като изрично подчертал, че не иска да се среща с тях в училището, за да не ги
притеснява.
Представени и приети са и протоколи,
издадени от държавни съдебни изпълнители на 28.07.2011 г. и на 25.05.2014 г.,
от които се установява, че децата са отказали категорично да проведат срещи с
баща си.
Представено е и писмо от
психиатрично отделение към МБАЛ „* – гр. Д., от което се установява, че няма
данни лицето Н.К. да е лекуван, да се води на учет или да са издавани
медицински документи на това лице.
Прието по делото е и медицинско
направление за извършен на 16.05.2018 г. преглед на детето К. К..
По делото са изготвени два социални
доклада от Дирекция „* – Д., поради обстоятелството, че към момента на
изготвяне на първия социалният работник от Отдел „* не е успял да проведе лична
среща с децата К. и К., поради обстоятелството, че децата са били на летен
лагер, което е установено от служителите след проведен по телефона разговор с
майката. Проведена е среща с бащата, който е завил, че не виждал децата си повече
от 4 години. Като причина за това е изтъкнал поведението на майката и бабата по
майчина линия, които възпрепятствали контактите му с децата. Социалните
работници са констатирали, че тъй като поради обективни причини не са успели да
изслушат децата, не са събрали достатъчно информация, въз основа на която да
бъде констатирано наличие, респективно липса на „синдром на родителско
отчуждение“.
Поради тази причина е изготвен втори
социален доклад, след проведено събеседване с ненавършилите пълнолетие деца поотделно,
без присъствие на родител. От същият се установява, че малолетният К. заявява
категорично, че не желае да се среща с баща си, като последният постоянно му се
обаждал по телефона, пишел му и му изпращал снимки във Фейсбук, а това
натоварвало емоционално детето. Причината, която детето сочи за това си
отношение, са минали преживявания, при които бащата, обикновено след употреба
на алкохол, е упражнявал психически и физически тормоз върху майката в
присъствието на децата. К. описва и разказва отдалечени във времето случаи, в
които поведението на баща му го е стресирало и че е бил свидетел как „баща му е
бил майка му“. За последно детето е видяло баща си през м. април 2018 г.,
когато същият е посетил училището, в което учат К. и К.. Детето си спомня, че е
извикан от зам. директорката за да успокои сестра си, която плачела. К. е
споделил, че не чувства баща си като „баща“, защото нито се грижи, нито се
интересува от него. Силно привързан е към майка си и сестра си.
Малолетната К. при разговора е била
емоционално неспокойна. Детето също като брат си споделя отдалечени във времето
случаи, в които поведението на баща й я е плашело и стресирало, поради което се
страхува и не иска да се среща с него. На социалните работници е направило
впечатление, че по време на разказа си детето е използвало думите „той“ и
„него“ за да определи баща си. К. разказва, че през месец април 2018 г., около
обяд била в двора на училището и видяла баща си, който стоял в спряна до
училището кола. Тя се уплашила и се скрила в училището, където се наложило да я успокоява класният й
ръководител, който извикал и брат й за да я успокои. Детето
разказва и за последния път, в който е видяло баща си, това било денят в който
К. имала матура по „Човек и общество“. След матурата, детето, заедно с
приятелки решили да се разходят за да си купят пици от пицария „*.“ в гр. Д. и
видяла баща си в едно кафене. Той й казал „К., тате, ти си най-прекрасното
момиченце, обичам те“. Детето много се изплашило и изтичало при приятелките си.
В това време му потекло кръв от носа и потърсило медицинска помощ при д-р П..
Детето е споделило, че се притеснява да се разхожда из града за да не „го“
срещне .
На срещата – разговор между г-жа И.
и социалния работник същата е заявила, че е силно притеснена за емоционалното и
психическото състояние на децата. Майката споделила, че бащата не спазва
определения от съда режим на контакти с децата- взимал ги и не ги връщал на
време. Същата многократно била обект на физическо и психическо насилен от
страна на г-н К.. По нейна информация децата са загубили доверието у баща си и
не желаят да се срещат с него. Притеснени са от случайни срещи с него на
улицата, в училището и т.н. По данни на майката децата са емоционално тревожни,
подложени на стрес, който е предизвикан от желанието на баща им да се вижда с
тях.
В изготвения социален доклад е
отбелязано, че двете деца са силно привързани към майка си и баба си по майчина
линия. Емоционалната връзка баща- деца е нарушена. Децата се страхуват от баща
си и нежелаят да контактуват с него. Констатирано е, че отношенията между
родителите са изключително влошени и че същите не могат да стигнат до
споразумение относно спазването на режима на лични контакти на децата с бащата.
За майката тези контакти крият риск от емоционално травмиране на децата. В
заключителната част на доклада е отразено, че е налице Синдром на родителско
отчуждение спрямо бащата. У децата се наблюдава емоционална тревожност породена
от преживявания, свързани с контактите им с бащата. Констатирана е и тревожност
на децата относно предстоящото им изслушване в съдебна зала. Предложено е
използването на социални услуги и индивидуална работа с психолог и семейно
консултиране. Поради тази причина ДнРС е преценил, че изслушването на децата би
навредило на техните интереси и не е провел изслушване, при условията на
изключението по чл.15, ал.1 от ЗЗкД. Поради същата причина децата не са
изслушани и от въззивната инстанция. За правилното изясняване на обстоятелства
по делото, без допълнително травмиране на децата е назначена съдебно
психологична и психиатрична експертиза.
Настоящата
инстанция намира за нужно да обсъди докладите и писмените доказателства, макар да нямат пряка относимост към твърдяния акт на домашно насилие на посочените дати. Значението на социалните доклади и данните от приложените протоколи от ДСИ се състои в това, че ясно открояват проблема, от който се е породила и
конфликтната ситуация на посочените в молбата дати и нежеланието на децата да
осъществяват контакт с баща си. Този проблем е синдромът на
родителското отчуждение, проявен у децата към бащата, причина за който
са отношенията между двамата родители, които не проявяват воля и желание да водят разумен
диалог за преодоляването му.
Пред ДнРС са представени и други
писмени доказателства, които като неотносими към предмета на доказване не
следва да бъдат обсъждани.
В хода на първоинстанционното
производство са събрани гласни доказателства, посредством разпита на
свидетелите д-р Е.Б., Р. В. и Й. Г..
Разпитаните по делото свидетели д-р
Е. Б. и Р. В. не са очевидци на описаните в молбата актове на домашно насилие.
От показанията на Д-р Б. се установява, че същата е прегледала детето К. след
инцидента, при който е получило кръвоизлив от носа и е забелязала, че детето е
напрегнато. Свидетелката Д-р Б. разказва, че е издала медицинско свидетелство,
в което е констатирала високо кръвно налягане и свръхвъзбудимост. Детето и
разказало, че се е стреснало, когато е видяло баща си.
Свидетелката Р. В. е медицинска
сестра в училището, в което учат децата. От показанията на същата се
установява, че познава и децата и баща им Н.К.. Свидетелката разказва, че при
среща с К. детето й е споделило, че не желае да говори за баща си и че майка й
и баба й и забраняват да контактува с него. Разказва и за друг случай, в който
К. е била с главоболие и свидетелката и дала половин таблетка парацетамол. В
този ден свидетелката видяла на входа на училището бащата на К. и му казала, че
детето е добре. Той и заявил, че е дошъл в училището за да се види с
директорката, която се появила и заедно с г-н К. отишли да разговарят.
Директорката казала на свидетелката, че е видяла на камерите в училището, че К.
и баща й не са се засичали.
Свидетелят
Й. Г. твърди, че познава ответника К. и децата му много отдавна. От разпита му
се установява, че е бил очевидец на случай, при който на 10 май тази година,
детето К. е минало в непосредствена близост до маса в заведение „*”, където
свидетелят седял заедно с Н.К.. Тогава ответникът К. видял дъщеря си и й казал;
„К., тате, здравей, обичам те“ или нещо в този смисъл. Детето не казало нищо,
усмихнало се и продължило. Свидетелят твърди, че по-скоро този случай е бил на
датата 10.05.2018 г., а не на 16.05.2018 г., но е възможно и да греши. Детето е
било само и не е забелязал то да е било уплашено.
Пред въззивната инстанция, с оглед правилното изясняване на делото и на осн. чл. 195, ал. 1 от ГПК е назначена и приета комплексна съдебно- психологична експертиза, изготвена
от вещите лица Д-р В.Р.-
специалист-психиатър и детски психиатър, Началник ПО на МБАЛ-К.
и С.М.-***.
Вещите лица са констатирали, че децата К. и К. функционират
на адекватно за възрастта ниво на когнитивна и емоционално-социална зрелост. Посочили са в
изготвеното заключение, че изказаното от децата желание да живеят с майката и
да отхвърлят бащата е следствие на досегашния им социален и емоционален опит,
който е резултат на естествената хронология на събитията в живота, който
са живели до сега. Те ясно проектират високо ниво на свикване с досегашния си жизнен стил, като го определят като
емоционално и социално комфортен. Връзката с майката и бабата е значима,
чувстват се сигурни с тях. Отхвърлят бащата и нямат желание да се виждат с него
по силата на липсата на съответния стимул за изграждане на навици свързани с присъствието му в живота на децата. Експертите са
посочили, че фрустрацията и негативното отношение към бащата са продукт на проточилото се във времето
отсъствие на бащата от една страна и от факта, че самият той не намира
правилният път към тях от друга. Откроили са
факта, че тревожността у децата не е резултат от конкретно действие на агресия от
страна на бащата, а по скоро е тревожно очакване от неговата непредсказуемост и
грубо вмешателство в личният им живот, оставяйки ги без право на избор. В случая
с К. и К. К., негативизмът и
отричането на биологичния баща не настъпват изведнъж и с екстремни
емоционални преживявания, те се формират във
времето, за продължителен период, като отговор на отсъствието на бащата
и липсата му като синзорен, емоционален и социално-ролеви стимул. Вещите лица са отбелязали, че в настоящия
случай не става дума за враждебно отхвърляне
на биологичния баща, който е злоупотребил с децата или ги е малтретирал, К. и К. отхвърлят баща си поради
факта ,че не живеят с него в една
къща и нямат значими спомени за общи преживявания с него. Децата са
въвлечени в многобройни социални процедури,
дела и спорове между родителите, свързани с домашно насилие и упражняване на родителски права.
Вещите лица са констатирали, че и при двете деца не са налице симптоми за манипулация и
натиск. Те заявяват желанието си ясно и категорично и стават тревожни при опит
да бъдат принудени да изберат алтернатива за режима на виждане с бащата. Експертите сочат, че при деца
преживяващи семейна психотравма с конкурентност за отглеждането
им и обиди, квалификации и лошо отношение към родителя, който полага основно
грижи за тях, разделянето на родителите на "добър" и "лош", с идеализация на
единия и отричане на другия е друг защитен механизъм. Противоречивите послания на възрастните,
продължителните съдебни процедури, в които са въвлечени децата,
задълженията да се виждат с бащата и
опасността от принудителното изпълнение, довеждат до мисловна заетост с враждебност и отмъщение. Наблюдаваното
поведение у К. и К., възниква в резултат на
събития, свързани с възможната загуба на сигурност - в случая принудителното им отделяне от емоционално
свързани, сигурни и значими за тях
обекти /майката/, което е обяснение за нежеланието им да виждат баща си,
а всеки психологически натиск и интервенции, свързани с принуда само засилват негативното отношение, процесите на отричане и
дискриминиране на бащата.
Доколкото заключението на назначената експертиза не касае пряко случилото се на процесните дати, а е
концентрирано на становище относно родителски качества на майката и бащата, на привързаността на децата към всеки един от
тях, на цялостното емоционално състояние на децата, вследствие на травми
възникнали у съзнанието им, в резултат на многобройни случки и
събития, предхождащи и намиращи се извън процесния период, на отношенията между
родителите и между тях и децата същото, поначало, би имало значение
при спор относно
упражняване/ ограничаване или лишаване от родителски
права, какъвто не е настоящия предмет на делото.
Поради тази причина изготвеното заключение не следва да се обсъжда подробно от въззивния съд,
тъй като не е пряко относимо към изясняване предмета на настоящия правен спор.
Настоящата инстанция намира за нужно да отбележи, че недоброто
родителстване от страна
на който и да е от родителите е основание за промяна на
мерките на упражняването на родителските права (арг. от чл.59, ал.9 от СК), респ.
за ограничаване на родителски права или за промяна на режима на лични контакти, а не за защита по ЗЗДН. Целта на този закон е да се защитят лица,
пострадали действително от домашно насилие, а не да урежда спорове между
родителите за родителски права върху общите им деца, нито да се използва за
уреждането на други отношения между родителите свързани с упражняването на
родителските права и задължения (арг. от чл.123 от СК). В случая
обаче, в обстоятелствената
част на депозираното заключение е посочено, че тревожността у децата не е резултат от конкретно действие на агресия от
страна на бащата, а по скоро е тревожно очакване от неговата непредсказуемост и
грубо вмешателство в личният им живот, оставяйки ги без право на избор. Също така, в
заключителната част на на експертизата е посочено становището на вещите лица, че „случилото
се на 30.04.2018 г., 02.05.2018 г. и 16.05.2018 г. няма характеристиката на
тежко психотравмено събитие у К. К., но е
симптом на интензивна тревожност с тенденция на генерализация у детето, в
резултат на кумулирани емоционални преживявания с тревожно очакване при
срещите с баща й, заради начина на
комуникация между родителите с непредсказуемост, непредвидимост, различно
тълкуване, възприемане и възползване на родителите й от ситуацията, в която е била участник“. Това изразено от експертите и в
проведеното във въззвина инстанция ОСЗ. Вещите лица заявиха, че процесните
събития не са нанесли тежка психотрвма в съзнанието на двете деца. Това становище на експертите има връзка и с конкретните отношения между децата и бащата, вкл. и с
отношението между децата и бащата на процесните събития, което е предмет на настоящето дело, при което като относимо следва да се
обсъжда и взменма
предвид от въззивния съд.
Съдът намира
за необходимо да изложи в настоящето решение така констатираните по делото
обстоятелства и всички
събрани доказателства, тъй като те, макар и да не
са пряко и непосредствено свързани с конкретните актове на твърдяно
домашно насилие на сочените от
молителите дати, дават обяснение за поведението на децата К. и К., за
причините, поради които децата изпитват страх и напрежение, което пък е от косвено значение за извършване на
преценката - осъществен ли е действително или не акт на домашно насилие спрямо тях.
Легалното
определение на понятието "домашно насилие" е
дадено в чл. 2, ал. 1 от ЗЗДН, съгласно който "домашно насилие е всеки акт
на физическо, сексуално, психическо, емоционално или икономическо насилие,
както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на личния живот,
личната свобода и личните права, извършени спрямо лица, които се намират в
родствена връзка, които са или са били в семейна връзка или във фактическо съпружеско
съжителство. Съгласно чл. 2, ал. 2 от ЗЗДН, за психическо и емоционално насилие
върху дете се смята и всяко домашно насилие, извършено в негово присъствие.
Производството по ЗЗДН е спорно и съдът се произнася с решение за налагане или
отказ да бъдат наложени мерки на защита, с които се цели за се даде ефективна
защита на пострадалите лица. Разяснено е в ТР № 6/2013г- на ОСГТК- т. 22, че налаганите по ЗЗДН мерки не са административни наказания и са
предназначени да охранят пострадалото лице, а не да санкционират извършителя.
Спорът в
случая е концентриран по въпроса дали спрямо молителите-деца-
К. и К. са осъществени актове на домашно насилие на сочените дати, изразяващи
се в невербална агресия на ответника спрямо тях, във въвличането им в конфликт
с другия родител, което е провокирало у тях психически дискомфорт, безпокойство
и тревога. Т.е дали поведението на ответника би могло да бъде квалифицирано като акт на домашно насилие от вида на психическо и емоционално такова,
според легалната му дефиниця в чл. 2, ал. 1 ЗЗДН.
Според
регламентираната в ЗЗДН специфика на производството, е допустимо, съгласно чл.
13, ал. 3 издаване на заповед за защита само на основание приложената от
молителя декларация по чл. 9, ал. 3., когато няма други доказателства. В случая
обаче са събрани доказателства, които изключват приложението на горната
хипотеза и не установяват предпоставките за издаване на заповед за защита. Или, според настоящия съдебен състав, в хода на производството пред ДнРС и пред настоящата инстанция
са събрани доказателства, от които не може да се направи извод за обективно
извършени актове на домашно насилие от страна на ответника спрямо децата и съпругата му, а описаното в молбата и установено по делото поведение на ответника,
според настоящият съдебен състав не покрива признаците на домашно насилие по
смисъла на чл.2, ал.1 и ал.2 ЗЗДН.
От
доказателствата по делото е безспорно установено, че са налице влошени
взаимоотношения между молителите – малолетните К. и К., и техния баща –
ответникът. Причина за тези влошени отношения обаче са актове на домашно
насилие по отношение на майката на децата и други прояви на ответника,
осъществили се в предходен, отдалечен във времето период, значително надвишаващ
законоустановения месечен срок по чл.10, ал.1 от ЗЗДН. В описаните в молбата за
защита случаи, попадащи в едномесечния срок по ЗЗДН, т.е. на 30.04., 02.05. и
16.05.2018 г., не се установи ответникът да е упражнил твърдяното невербално
психическо насилие над децата. Това се потвърждава и от приетата по делото
комплексна съдебно психологична и психиатрична експертиза, която съдът приема
за относима и обективно изготвена в частта, в която експертите изразяват
становище /потвърдено от тях и в ОСЗ/, че тревожността у
децата не е резултат от конкретно действие на агресия от страна на
бащата, а по скоро е тревожно очакване от неговата непредсказуемост и грубо
вмешателство в личният им живот, оставяйки ги без
право на избор. Посочват също така, че случилото се на 30.04.2018 г.,
02.05.2018 г. и 16.05.2018 г. няма характеристиката на тежко психотравмено
събитие у съзнанието на к. и К. К., но е
симптом на интензивна тревожност.
Както бе посочено по-горе установените
по делото данни сочат на трайно влошени отношения между въззиваемия и децата му, датиращи
от няколко години. Изразено е явно негативно настроение на децата към баща й, както в
дадените от тях обяснения пред социалните работници, което се установява от представените
социални доклади, така и пред вещите лица по назначената пред въззивния съд експертиза. Съдът счита, че и двамата родители имат "заслуга" за това
отношение на децата, което покрива признаците на синдрома на родителското отчуждение към
бащата. Изпитваните поради това отрицателни емоции от децата при контакт с бащата- личен или
посредством други средства на комуникация не дават
основание за налагане мерки по ЗЗДН, особено на поисканата в молбата мярка по
чл. 5, ал. 1 т. 3 ЗЗДН. Ако тази мярка бъде наложена заради конкретно установени по делото
ситуации на сочените
дати, това би означавало да се елиминира чрез съдебното решение всеки опит на
въззиваемия да осъществява лични отношения с децата си и да се затвърди проявеното отчуждение у тях спрямо него,
което не е в интерес на децата. Съдът счита, че родителите не
осъзнават в достатъчна степен пораженията, които се нанасят на детската психика
от враждебните отношения помежду им и нежеланието или неспособността им да
надмогнат собствения си негативизъм един към друг в името на интереса на
детето. Родителите
не осъзнават и факта, че децата не следва да бъдат принуждавани да вършат неща,
които биха предизвикали стрес и тревожност у тях. От тази
враждебност идва и предварителната им нагласа да приемат всяко действие или
вербален контакт по повод осъществяването на лични отношения на бащата с децата като проява
на недопустимо емоционално въздействие върху тях. Родителите не са проявили
разум и родителски капацитет да се справят със ситуацията по най-безболезнения
за децата начин и са
въвлекли същите в многобройни съдебни и извънсъдебни процедури, които не са
дали никакъв положителен резултат. Съдът не приема за доказано
твърдението на молителката, че ответникът е осъществил психическо насилие спрямо детето К., което
е породено от няколко срещи с детето, в който срещи детето дори не е осъществило
личен контакт с баща си, факт който и самата К. споделя със социалните
служители и с експертите. Не се приема от съда и доводът, че това е
предизвикало тежка психотравма в съзнанието на К., което отново се потвърждава
от прието по делото заключение. Не са налице и актове на домашно насилие спрямо
детето К.. В изпратените на детето К. на
процесните дати текстови съобщения и
снимки липсва каквото и да е смущаващо, непристойно, укоримо или обидно
съдържание – изразено е единствено желание за общуване и споделяне на семейни
спомени и изразена привързаност и обич, както правилно е отбелязал и ДнРС.
Вещите лица потвърждават и по отношение на детето К. липсата на тежка
психотравма, настъпила в резултат на телефонните разговори и текстови съобщения
на сочените дати. 3а пълнота съдът отбелязва, че дори да се
приеме за доказано, че самият контакт на въззиваемия с децата- лично и посредством телефон на сочените в молбата
дати е предизвикал
силен стрес у тях, това не дава основание да се приеме за акт на
домашно насилие по отношение на тях, защото насилие има когато то
е резултат на съзнателно поставена от извършителя цел да се предизвика
съответно накърняване на психиката или емоционалната сфера на пострадалото
лице. В случая не се установява въззиваемият да е преследвал съзнателно такава
цел по отношение на децата.
КнОС приема, че целта на
бащата е била да реализира правата си на регламентирани контакти с децата, поради
което и с оглед крайно изострените отношения с майката , реакцията му няма как
да бъде приравнена на насилие, макар, че е причинила, негативна емоция,
безпокойство и тревога у децата. Единственото, което се установява от представените доказателства, че ответникът, в желанието си за контакт с децата
не прилага правилен подход и не съзнава, че силното му желание да комуникира с
тях към настоящия момент причинява състояние на силна тревога у тях и и е в
повече в тяхна вреда, отколкото в тяхна полза. Без да притежава нужните
специални знания, КнОС счита за нужно да отбележи и констатира, че децата се
намират в такава възраст, в която ясно и съзнателно могат да заявят своите
позиции и желания и същите не следва да бъдат принуждавани за каквото и да
било. Спрямо децата следва да бъде приложен правилен
подход и да им бъде обяснено по разбираем и
достъпен начин необходимостта и значението на личните контакти с баща им, както и да
бъдат предразположени за това, вкл. с помощта на други близки, за да могат самите те да пожелаят контакти с него, а
не да бъдат принуждавани да го виждат, защото той така е решил или защото съдът
е постановил така. Световно известният педиатър и признат познавач
на детската психика д-р Б. С. в труда си "* препоръчва на родителите "да не обръщат внимание на някои от
по-дребните неща, които не одобряват в детското поведение, но да са твърди по
въпросите, които считат за важни. Д-р С. съветва родителите да приемат
децата като личности и да се отнасят като такива с тях, вместо механично да
прилагат собствените си критерии за истина и неистина, за правилно и
неправилно, за искреност или прикритост. Съдът си позволява да цитира посочения
автор, макар на пръв поглед без връзка с предмета на делото, тъй като има
убеждението, че разковничето за решаване на проблема в отношенията на въззиваемия
с децата и в отношенията между родителите е в собственото им поведение, в това да
проявят воля и желание да надмогнат негативизма един към друг и да започнат
разумен диалог в интерес на децата. Ако не сторят това и не установят " култура на раздялата"
помежду си, последиците за децата ще бъдат необратимо вредоносни. Трябва да осъзнаят, че не училището, не
обществото, не съдебните дела, не близките им могат да решат проблема за
личните контакти на бащата с децата и отражението им върху детското психично, физическо и емоционално съзряване, а собствената
им родителска загриженост и отговорност да се справят с това в техен интерес. В
контекста на изложеното по-горе съдът посочва, че счита, че и двамата родители не
проявяват нужната родителска отговорност и грижа за интереса на децата. На преден план и двамата
извеждат личния си интерес, а не този на децата. Очевидно и
двамата родители имат нужда от специализирана помощ от психолози, а не само децата да бъдат водени на
консултации при такива специалисти. В този смисъл съдът счита, че налагането на
мерки по ЗЗДН за случая, описан в молбата не само няма да способства за
подобряване на комуникацията между самите родители, и между бащата и децата, но би
имало обратен ефект. КнОС намира
за нужно да отбележи и подчератае, макар това да не е предмет на изследване в
настоящото производството, че споделя мнението на експертите, че предвид
създалата се ситуация, в експертен план за
преодоляване на посочените механизми на защита с отричане и интензивна
тревожност е необходимо без натиск да бъде дадена възможност на децата
да изберат, подкрепят и изградят алтернативен начин на поведение и да изградят
добър образ на бащата, чрез успокояване на
скандалната комуникация между родителите, снижаване на нивото на емоционална експресия, промяна на
начина на родителстване на бащата и
партниране на родителите във времето. Двамата родители без да притискат децата
си следва да изберат подходящ подход, които плавно и без натиск да промени в
положителна посока отношението на децата към баща им.
Настоящата инстанция приема за правилно и решението на
ДнРС, в частта, ч която е отхвърлена молбата спрямо молителката М.И. в лично качество, тъй като на посочените дати не се
твърди и не се установява извършване на каквито и да е действия или бездействия
от страна на ответника насочени към нея. Следва да се отбележи, че и в
депозираната въззивна жалба се посочва, че решението се обжалва в цялост, но не
са посочени никакви конкретни доводи за неправилност на решението в тази част,
поради което КнОС, след като констатира, че решението е валидно и допустимо в
тази част и като съобрази разпоредбата на чл. 269, ал. 1 от ГПК и
обстоятелството, че не налице нарушена императивна материалноправна норма,
намира че и в тази част решението на ДнРС следва да бъде оставено в сила.
По разноските:
Въпросът за разноските и таксите
за въззивното производство следва да се разреши съобразно правилото на чл. 11, ал. 3 ЗЗДН, съгласно което при отказ за издаване на заповед или при отмяна на заповедта, държавната
такса и разноските по делото се заплащат от молителя, освен когато молбата е за
защита на лица, които не са навършили 18-годишна възраст, както и на лица,
поставени под запрещение, или лица с увреждания. Настоящият случай е именно такъв и не следва да бъдат
присъждани разноски в тежест на молителите.
По
изложените съображения въззивният съд намира жалбата за неоснователна. Първоинстанционният
съд е постановил решението си в съответствие със събраните доказателства и в
резултат на правилната им преценка, поради което то следва да бъде оставено в сила.
Водим
от горните съображения, Окръжен съд - Кюстендил,
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В
СИЛА Решение №
613 от 19.12.2018 г., постановено по гр. д. № 1045/2018 г. по описа на
Дупнишкия районен съд.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: